Много е добро.
Искаме още!

Аз бих казал, че не е особено добро. Може би си е въпрос на вкус, но определено имаше доста неща, които не ми харесаха.
На първо време бих полюбопитствал дали въобще си си прочитала написаното, след като си го сътворила? Има неприятно много грешки, които на моменти доста дразнят, а дори и създават объркване (най-вече относно родовете на съществителните и прилагателните). Също така съм убеден, че ти трябва само един прочит за да видиш неща, които могат да бъдат написано по по-добър начин. Просто ти трябва да ги прочетеш веднъж и да забележиш, че не звучат добре (или поне "може и по-добре").
Второто нещо, което не ми хареса е, че водиш повествованието от първо лице. Лично според мен това не е най-удачната форма за разказ, в който ти самата не си взела участие. Разбирам, че на моменти описваш собствените си усещания и мисли, но все пак е достатъчно лесно да ги прехвърлиш в 3-то лице за да е само това аргумент за избраната форма.
Също така е малко странно да водиш разказ от първо лице..., но от името на двама различни герои. Честно казано за пръв път виждам нещо подобно и макар че не изглежда толкова невъзможно, не ми се струва удачно. Най-малкото на моменти явно самата ти забравяш "от името на кого" пишеш в момента и се появяват вече споменатите родови грешки, понеже единият персонаж е мъж, а вторият жена.
Липсата на по-силно разделение на абзаци, поне според мен, се използва за да се внуши една по-голяма динамика на повествованието, а тук самото то е сравнително бавно. Резултатът е, че читателят остава с впечатлението, че "това става, след него друго, после трето", а самите неща нито имат връзка помежду си, нито сами по себе си са кратки действия. В крайна сметка имаш нещо от сорта на "Той тръгна по пътя. Стигна къщата. Влезе. Видя момичето до прозореца. То се обърна към него. В този момент той почувства еди-какво-си." и т.н. Това не е приятно за четене.
Друг недостатък, поне за мен, е че много повече наблягаш на описанията и естетическата "чекия", с извинение, отколкото на самата история и действието. Или поне че ги смесваш - самозабравяш се в описания, когато разказваш събитията, превръщайки ги в натруфена поредица от картини, а не една обща сцена на действието. Все пак не може да ти се отрече, че описваш красиво и интересно.
Накрая бих споменал, че краят на глава с припадане/заспиване/пленяване или изпадане в подобните им състояния от страна на главният герой, е признак за нецялостността на разказа. Т.е., че е писан на парче. Съзнавам, че ситуацията тук е точно такава, но все пак може да се позамислиш над това.
Лично според мен за да получиш наистина добър разказ, трябва да оставиш първоначалното вдъхновение да отшуми, да помислиш малко над измисленото, да го синтезираш в едно цяло, да редактираш подобаващо, и тогава да пишеш. Проблемът на този метод е, че тогава музата за описания не идва толкова лесно и те се получават до голяма степен изкуствени и не толкова приятни за четене. Но със сигурност историята и действието стават много по-добри. Може би трябва да смесиш двата метода - пиши, когато ти дойде вдъхновението, но след това не бързай да го обявяваш за завършено, ами го редактирай. Прочит плюс редакция вършат чудеса - отстраняваш грешките, които срещаш, а едновременно с това редактираш написаното за да придобие една по-цялостна, по-завършена и като цяло по-добра форма.

Накрая бих казал, че си личи, че имаш дар слово, но като че ли нямаш желанието да превърнеш написаното в нещо наистина добро. По-скоро пишеш за мига, наслаждавайки се на самото писане, а не на написаното. Ако това те удовлетворява, продължавай, разказите ти са приятни за четене и в тази си форма. Но ако искаш да напишеш нещо наистина добро, ще е необходимо да положиш повече труд. В крайна сметка всеки може да измисли интересна история (поне според себе си), но далеч не всеки може да пресъздаде образите от представите си, в текст, който да събуди същите или почти същите образи в съзнанието на читателя. А още по-малко хора могат да направят този текст наистина добър. Според мен разликата между първите и вторите се нарича талант, а между вторите и третите - труд.

Надявам се с написаното да не съм те обидил, защото съвсем не целя това. Надявам се да възприемеш, станалите не малко, написани от мен редове като градивна критика. Защото знам, че можеш и по-добре от това!

Нем, МГР, мерси.
Знам, че не се получават особено. За това, че не ги чета след написаното пак си прав, използвам 2-ма приятели/родителско тяло за редакция, така че редактирам само когато съм писала съвсем думи трудни за разшифроване.
Колкото от първо лице, самата аз ужасно много мразя да пиша от него, просто така се получава. И знам, че звучи тъпо като оправдание, но наистина си идва отсамосебе си.
Да не говорим, че само 2-рата част от постнатото тука е писано под наплива на някакво вдъхновение, останалото е писано защото ... трябва ?
Все пак си зимам бележка и ще гледам да корегирам възможно по-голяма част от забележките

А защо не пробваш сама да си редактираш? Защото предполагам този, на когото поверяваш редакцията, няма желанието и/или смелостта да редактира самият текст, а не само да коригира грешките. Така губиш именно възможността да подобриш изказа си - от просто разместване на две-три думички, до редакция на цели изречения или дори няколко такива. Аз самият неведнъж съм изпадал в ситуация, в която се чудя кое как ще е най-добре да се напише, пробвам два-три варианта, връщам се на първоначалния и т.н. Не казвам, че трябва да изпадаш в пълна педантичност, защото това е дразнещо и нерядко изкуствено за читателя, но все пак в някаква степен е хубаво.
Та съветът ми е да опиташ някой път сама да си редактираш? Ако се притесняваш, че самият ти правопис не е от най-добрите, редактирай си изказа, пък после отново го дай на някого да оправя грешки. Или поне му разреши да прави промени по текста. Не знам как точно ти стои този въпрос.

Сега се сетих и за още нещо, което ми направи много лошо впечатление - НИКОГА не използвай цифри/числа в текстовете си, освен ако не става дума за имена/абревиатура. Просто стои грозно в текста...

Ахх чак не знам как да започна тоя пост Много време мина от както за последно писах в този раздел.

Кака защото тряба не мисля че е правилният подход Но от друга страна всяка сутрин аз отивам на работа "защото трябва". Вкрая на този ред мисли въпросът е дали написаното стига до теб ( било писателя или читателя ) .

Ах и нема се плашиш Рекс и на мен винаги ми е мелил на главата за правописни и стилистични грешки.

П.С. Поздрав към всички стари познаиници ( с все още толкова скапан правопис )

Инквизиторът се завърна. Сега остава да дойде и JazzJack и ще повярвам, че за форума има оправия.
Тъй като навремето не прочетох разказа, веднага ще поправя тази историческа неправда.

Да не би да намекваш нещо за правописа ми?

IceQueen, скоро ще видим ли продължение на този, иначе любопитен, разказ?

Определено ми хареса и чакам продължение

Май-май с чакането ще си останем... Аз влизам веднъж на месец в този форум и това е една от темите, по които чакам развитие. Но...
Авторката май се заби в преработки на текста, та май забрави да го доразвие.

Редактирах го и викам да го пусна, преди да сте ме подгонили с вили и огньове :Ь



ПРЕДЛОГ



Гората бе тъмна. По-тъмна и тиха от обикновено. Липсваше лекият нощен ветрец, който обикновено разклащаше листата и позволяваше на бледите лунни лъчи да стигнат до тревата. Вървях бавно, наслаждавайки се на докосването на младата зеленина под босите ми стъпала. Ходех бавно и все пак бързах. Бързах и то ужасно много. Нямах нито секунда за размотаване, но някакъв вътрешен инстинкт ми нашепваше да внимавам. И аз внимавах, и то много. Наслаждавах се на допира на тревата и на студеният пролетен въздух, който ме обгръщаше като невидимо одеяло, но в същото време бях на щрек, непропускайки нито едно движение или шум в гората. Ето там, в ляво, птиците се вдигнаха, а трябваше да спят. Времето ми изтичаше по-бързо, отколкото си мислех, скоро щяха да ме настигнат. Направих още няколко крачки, преди и от дясната ми страна да се вдигне шум – скоро щяха да ме обградят. Все пак имах време, гората около мен все още бе тиха, а аз вървях напред. След няколко по-високи храста пред погледа ми се ширна горска поляна , а в средата й, като разтопено сребро, имаше езерото. То седеше неподвижно под луната и я отразяваше, нищо не нарушаваше гладката му повърхност. Приближих водата и я докоснах с ръка. От докосването тръпка полази по него. Бях там, почти бях стигнала, но шумовете зад мен показваха, че времето ми изтича по-бързо, отколкото ми се искаше.Прекалено бързо, по-бързо дори от миналия път, а тогава едва бях успяла. А толкова много неща ми се искаше да видя,а и да направя, пък и трябваше. Поех си дълбоко дъх и докоснах водата още веднъж. Студената тръпка, която пробяга по тялото ми и накара кожата ми да настръхне, ми подсказа, че момента е дошъл. Тръснах глава. Изправих се. Погледнах луната и с едно движение отвързах възела, който беше под косата ми и придържаше шала от пясъчна коприна около тялото ми. Последният се плъзна надолу и се свлече около краката ми. Лекият ветрец най-сетне се появи и накара голата ми кожа да настръхне повторно. Издишах и направих крачка, втора,трета, а водата нежно потръпваше под ходилата ми. Луната ме обливаше в светлината си, с чиято помощ успях да разперя лунните криле. Криле, толкова тънки и слаби, че слънчевият вятър ги превръщаше в прах за секунди и дори нямаха сила да издигнат във въздуха тяло, облечено дори в тънката коприна, но и достатъчно силни, за да се носят по лунното течение и спокойно ме носеха над езерото, докосвайки го от време на време с пръсти, колкото да накъдря повърхността на водата. Стигнах до центъра на езерото, а луната бе точно над мен – всичко бе както трябва и дори приближаващите се преследвачи вече не можеха да успеят навреме. Устните ми тихо зашепнаха думи, които ветрецът поемаше и отнасяше преди да станат смислен за ухото звук. Думи, познати само на мен, гората и водата, а в техен отговор последната се надигна под формата на тънка стена около мен. Първо успя да стигне само до глезените, после до колената, кръста, докато не се извиси няколко метра над мен. Секунди след това водата с плясък се върна където й е мястото. Дишах тежко, но първата част бе приключила. Нещо профуча покрай мен, а друго ме удари в рамото, болката се разля като гореща течност по тялото ми, последвана от втора в крака. Все пак бе късно.Бях приключила, а заедно със заклинанието си бе отишла и нощта. Бях закъсняла. Изгрева се показа и озари лицата на преследвачите ми, но нямах време да ги огледам и запомня, крилата се разпаднаха по-бързо от времето, за което сърцето прави един удар и аз пропаднах във водата. Тя ме прие в хладната си прегръдка и отне парещата болка от ударите. Погледнах нагоре, където повърхността се отдалечаваше от мен, и с последно усилие на волята си успях да се протегна, но бе късно. Мехурчетата, отронили се от устните ми, бяха последната въздишка, а ледът, който ме обгръщаше, ги хвана в капана на безвремието, в който щях да прекарам следващите хиляда години. Още само хиляда години и леденият затвор щеше да ме пусне за пореден път от прегръдката си, за да се родя, да отида до следващата точка на заклинанието и да го изрека, заплащайки с живота си. То щеше да се завърши, а аз щях да бъда свободна, а и не само аз.
Последните ми мисли бяха пометени от студа, както вятъра отнася прашинка. Мракът ме обгърна и времето спря да тече. Поне за мен.


1. Глава
Счупеният кристал


Денят бе топъл и слънчев, а бели пухкави облачета се гонеха в синевата на небето. Отдавна не бяхa имали хубав ден, да не говорим толкова хубав изгрев. Тя се бе събудила рано и посрещна изгрева, бяха минали няколко часа от тогава, но продължаваше да седи на тревата и да се препича, като някоя змия на камък, радвайки се на топлещите лъчи. Бе й писнало от студ, вятър и дъжд, а в последно време имаха в изобилие от тях. Денят обещаваше да е хубав. Поседя още малко, след което стана за да иде долу до езерото, където сигурно вече я чакаха. Щеше да отнесе голям скандал, но ако трябваше да е честна, ама хич не й се тръгваше. Все пак се пребори някак със себе си и стана. Пътят надолу по поляната бе лек и скоро се озова на езерото. Отне й повече от няколко мига да се ориентира в ситуацията, но това определено не бе нещо, което очакваше да завари. Стъписа се и започна да се оглежда. Част от жените бяха налягали по земята и тя искрено се надяваше да са само приспани. Останалата част бяха на няколко групички, обградени от Ордена. Вцепенението й трая няколко мига, но явно това време им бе достатъчно, за да я обградят. Когато реши да побегне, вече бе прекалено късно. Заклинанието бе в сила и тя бе като птица в клетка. Някаква качулата фигура се приближи към нея, вдигна ръка и светът й потъна във водовъртеж от звуци и цветни петна. Това продължи сякаш един цял живот. Сигурно щеше да се побърка, ако бе някое обикновено момиче, но дори това право й бе отказано. Нейният народ, макар и простичко живеещ, имаше един малък недостатък: на всеки петстотин години имаше шанс да се роди едно дете, в чиито вени да тече кръвта на лунните феи, а заедно с нея и цялата им магическа сила и проклятие. За щастие, или в случая - за нещастие, това удоволствие се бе паднало на нея и точно то спаси разсъдъка й в този момент. Вече започваше доста да се отчайва от положението, когато светът й се върна. Бе в някаква стая от зидан камък, с гоблени по стените. Бе прекалено слаба, за да се движи, затова, докато лежеше на пода, огледа, доколкото й позволяваше позата, терена. Забеляза част от нейните връснички, налягали и с пяна по устата. Значи, все пак търсеха нея, но въпросът бе “Защо?”. Е, Орденът услужливо й отговори и на този въпрос. Всъщност беше така любезен да й остави и избор: или се съгласява доброволно да им помогне и всички оставаха живи, или им помагаше, а всички, които познаваше - умираха.. Колко мило от тяхна страна....

Странна светлина прекъсна образа на мъж с кристална кама, който стоеше пред нея. Някак си я болеше от светлината. Не бе нормално. Последните няколко пъти никога не се бе получавало така. След секунди погледът й започна да се премрежва, а след още няколко минути се изясни до толкова, че да вижда размазано. Учудването й бе голямо, когато осъзна, че още е в леденият кристал на междувремието, че даже е замръзнала с отворени очи и уста, а и с протегната ръка на горе, е, поне спрямо положението й в момента. Виждаше светлината, а от нея главата й сякаш щеше да се пръсне на хиляди малки парчета.
“Какво става?”. Бе единственият смислен въпрос, който успяваше да задържа в мислите си, наред с всички проклятия, за които се сети, че и няколко, които сама измисли на момента. За жалост мъчението й не спираше сякаш цял един живот, но вътрешният й часовник упорито повтаряше:
- Мина само четвърт час реално време.
- Млъкни, гад проклета, не ти искам мнението!
Трябваше да спре да си говори сама, едва ли беше здравословно.
След още цяла вечност, която всъщност беша още около четвърт час, изведнъж през мъглата от болката проби звукът на пропукване на леда. Времето премина през пукнатината и я докосна, а секунди след това ледът се превърна във вода и тя се строполи на земята. От удара за секунди й причерня, но след две-три бързи премигвания образа се върна и този път бе ясен. Главата продължаваше да я боли, но сега се прибави и болката от ръката и крака. Едва успяваше да си поема въздух. Бузата й лежеше на меката трева, слънцето я пареше отгоре, а тя - едва след огромно усилие на волята и от поне десетия опит - успя да се надигне на лакти. От усилието света отново се залюля. Чуваше и някакво странно жужене, но не можеше да разбере думите. Бе минала около минута, откакто се приземи на тревата. Огледа се, доколкото можеше, и видя някакви странни хора, които очевидно бяха източник на жуженето, което от своя страна все повече приличаше на заклинание. “Те са ме извадили от кристала!”. Знаеше го още от началото, но това бе невъзможно и съзнанието й отказваше да го приеме до този момент. Това я разтресе из основи, а и факта, че в този момент жуженето спря и водата от леда се изсипа отгоре й, бе достатъчно, за да се пльосне отново по очи на тревата. Прокле отново. Всичко я болеше, слънцето пареше, а силите едва й стигаха да диша. “Колко ли време е минало?”. Този въпрос не й даваше мира, но явно бе прекалено малко, за да й върне контрола над тялото. Самият факт, че лежаше безпомощна като новородено, допълнително я ядосваше.
Усети как някакъв хладен плат я покри, а след това как две ръце я обръщат по гръб и я вдигат. Това бе момента, в който осъзна, че всъщност е затворила очи. Опита се да ги отвори, но само леко помръдна с клепачи и фонтан от искри я удари като парен чук. Отказа се от опита и се съсредоточи върху дишането. Човекът, който я носеше каза нещо, но думите му не можеха да стигнат до нея достатъчно ясно, че да ги различи. Все пак го чуваше, че говори и я учуди факта, че не млъква.
Въпроси като: “Какво става?”, “Къде съм?”, “Кои са тези хора?” и “Какво искат от мен?” се въртяха в шеметен водовъртеж из съзнанието й. Отне й минута, преди да осъзнае, че техният бяг се забавя, сякаш хванати в лепкава течност.
“Какво по дяво ....” болката спря и тъмнината я обгърна.

2. Глава
От друг ъгъл


Нощта вървеше към своя край, а те все още бяха далеч от мястото. Нима и този път щяха да закъснеят? Почваше да му омръзва вече от това гонене през вековете. Той погледна нагоре към небето. Времето почти бе дошло, а те дори не се доближаваха до мястото.
- Ани, какво е положението?
Момичето се спря за секунда, заслушана в песента на ветреца, който се появи току- що.
- Наближаваме, но не сме сами. Хрътките са пред нас и вече я достигат. Но поне сме в правилна посока...този път.
Звучеше леко отнесено, но принципно слушащите шепота бяха хора, които вечно са наполовина обладани. И все пак, това прекъсване накара мравки да пробягат по гърба му. Странно, той бе толкова замислен, че не разбра кога бе преминал от бърз ход в тичане. Погледна леко назад, но двете момичета го следваха неотлъчно. Тръсна глава, нямаше време за глупаво размишление.
След няколко метра пред него се разстла поляната с езерото в средата, а хрътките със стопаните си допълниха пейзажа. Още само няколко метра деляха последните от това да стигнат до водата.
- Идват – гласът прозвъня в нощта, като камбанка. – Върви, ще ги задържа.
Той кимна и побягна.
Колкото бяха еднакви двете сестри визуално, толкова бяха различни по характер. Той чу как дърветата изпращяха и можеше само да съчувства на тези създания, които щяха да понесът гнева на девойката.
Стигнаха до езерото секунди преди да видят как водата я обгръща. Шансът намаляваше, но още имаха време. Явно и Ани мислеше така, защото вече започна да усеща вятъра, който се засилваше доста обезпокоително. Огледа се, за да намери зад какво да се подслони, но бързо установи, че трябва да разчита единствено на нейните способности. Усмивка пробяга по лицето му. Дам... както обикновено. След по-малко от минута хрътките, заедно със стопаните си, бяха отвени в неизвестна посока. А след още толкова време от гората изскочиха и останалите 3 отряда, които изглеждаха почти толкова зле, колкото и тези, за които се бе погрижила Мег. Е, положението можеше да бъде и къде-къде по-зле. Все още имаме време. Той огледа пристигналите още веднъж и увереността му намаля значително.
- Ще се справите ли със заклинанието? Кристалът е още млад.
- Ще опитаме.
Човекът, изрекъл тези думи, бе на възраст сигурно поне седемдесет, въпреки че можеше и да е на седемстотин със същия успех. Стар, прегърбен, със сива коса, сплетена на дълга плитка и крива тояга в ръката, на която се подпираше, за да се придвижи напред. И все пак в погледа му имаше повече сила от всички тях, взети заедно. Момъкът кимна в знак на съгласие. Хората се подредиха в кръг около езерото. Всеки един от тях имаше тояга, кама или меч, които в случай на нужда играеха ролята на жезъл. Въпреки че в днешно време рядко се прибягваше до тях, магията, която ползваха в случая, бе древна почти колкото света - и също толкова мощна. Тихо жужене се понесе над водата, която от своя страна отговори с набръчкване на гладката си повърхност.
Той нямаше повече работа там, или поне не в близките няколко часа, поне докато не извадят кристала. Огледа се и видя до едно дърво двете момичета. Мег изглеждаше ужасно. От главата и от лявото й рамо се стичаха струйки кръв. Явно все пак опонентите са били доста силни, за да пробият защитата й. Тя седеше с притворени очи, облегната на дървото, а Ани се опитваше да спре кръвта.
Клекна до тях.
- Дръпни се. Така няма да стане.
- Недей да си хабилиш силите за това, няма да ти стигнат. – гласът на Мег прозвуча глухо и далечно. Изобщо не си направи труда да я чуе. Махна само с ръка, а умът му вече нареждаше заклинанието. Сложи ръка на челото й, а след малко под действието на думите, цялото й тяло се покри с бледа синкава светлина, на фона на която се виждаше как раните започват да се затварят. След няколко минути всичко приключи, по равномерното дишане на момичето пред него установи, че е заспала. Той издиша дълбоко и се изправи, но от бързината на движението леко му се зави свят; нищо - струваше си усилието.
- Ще предремна, събуди ме, ако нещо изникне, ако не – когато кристалът започне да се показва. – Ани кимна, а той се опря от другата страна на дървото и се загледа в небето.
Бяха минали толкова много години, не – хилядолетия, откакто гонеха този кристал. Седем, не, поне десет хилядолетия. Този път обаче ще успеят, усещаше го. Затвори очи и си наложи да заспи. Не бе спал от почти 3 денонощия, а силите щяха да му трябват, за да строша кристала, което всъщност бе може би невъзможната част от заклинанието. Само след малко обаче усети как сънят прогони всички мисли от съзнанието му.
Не знаеше колко време бе спал, но сякаш тъкмо затвори очи и усети как една ръка го бута, за да се събуди. Премига няколко пъти, за да прогони съня и за да свикне със светлината на обедното слънце.
- Време е – каза момичето и тръгна по посока на езерото.
Изсумтявайки, той стана, изтупа тревата от себе си и я последва. Тъкмо навреме, за да види как кристалът започва да се показва от водата. Огледа хората, които изпълняваха заклинанието, и установи, че от началната група е останал само един. Да, бе силна магия и рядко някой успяваше да стигне дори и до средата, а какво ли оставаше до края, затова и трябваха много хора за завършването й.
Докато траеше огледа на положението, кристалът вече се бе показал наполовина и започна да хвърля разноцветни дъги по повърхността на водата. Момчето зачака търпеливо. Съвсем скоро трябваше да счупи проклетото нещо, а дори не знаеше дали ще стане номера. Ани стоеше тихо до него и държеше в ръце четка и мастило.
- Да започваме.
Момичето кимна, а той съблече ризата си, оставайки гол от кръста нагоре. Коленичи, за да може да го стигне, и затвори очи, оставяйки гъделичкащото чувство от четката да го изпълни. Ани тихо и методично напяваше на древния език, докато четката рисуваше заклинателните руни по тялото му. Те едновременно го подсилваха и предпазваха. Когато приключи, кристалът вече висеше на една стъпка над водата и бе крайно време да започва. Докато се приближаваше до ръба на езерото, видя как още един от маговете припадна и се наложи да го заменят. Трябваше да побърза, времето изтичаше. Навлезе във водата, докато не му стигна до малко над коленете. Затвори очи. Изчисти съзнанието си от всякакви мисли и го затвори за обкръжаващия го свят. Само след секунда кристалът запламтя с леденостудено синьо на фона на чернотата наоколо. Наложи си с известно усилие да изолира сигналите на хората и животните и се съсредоточи върху този на кристала, търсейки процеп, през който да мине, надявайки се, че е още млад и структурата му е незавършена. След секунда видя това, което търсеше, и усмивка на задоволство пробяга по лицето му. Той се съсредоточи отново, прогонвайки чуството на задоволство, което бе развалило концентрацията му, и започна да навързва в ума си думите на заклинанието, което щеше да му помогне да премести кристала на сигурно на сушата. Отне му известно време, защото магията бе древна, а като всяка такава - изискваше и повече време, и повече енергия, от която и да е магия, използвана последните няколко столетия. Все пак успя да я завърши и с бавни крачки назад започна да мести себе си и кристала към сушата. След няколко метра и двамата бяха на сушата и можеше да се захване с наистина трудната част. Той отново застина неподвижен за известно време, за да прочисти ума си от използваната току-що магия и да подреди следващото заклинание, след което започна да нашепва думите. Отне му сякаш цяла вечност, докато кристалът започна да се пропуква. Първо с лека паяжина от зеленикави нишки, които можеха да се видят само на енергийно ниво, а след няколко минути чу и заветното “пук”, което оповести разцепването на безвремевия лед. Последните две думи от заклинанието втечниха леда. Отвори очи точно навреме, за да види как тялото на момичето пада на меката трева. В същият момент жуженето от подържащото заклинание леко се промени и задържа водата във въздуха. Момичето се повдигна леко на ръце в опит да се огледа. Усещаше объркването и болката, която се излъчваше от нея, но не можеше да прекъсна сигнала. Вместо това се опита отчасти да предпази съзнанието й от помрачение. Момъкът дишаше тежко, а и цялата процедура бе изразходвала по-голямата част от собствената му жизнена сила, което бе леко неочакван ефект. Секунди след като момичето успя леко да се надигне, жуженето на подържащата магия спря и водата се стовари отгоре й, като я прилепи отново към земята. Той тръгна към нея, а Ани му подаде парче соларен плат. Взе го и покри момичето с него, след което го вдигна и тръгна към защитата на гората. Имаха много път до вкъщи, а тя бе прекалено слаба. Намръщи се, когато установи, че всъщност момичето в ръцете му не тежеше повече от едно дете. Трябва да внимавам повече. Цяло чудо е, че още е жива. Усещаше напрежението в нея, но скоро заклинанието за сън подейства и тя се отпусна, а заедно с това изчезна и вихъра от въпроси, който се опитваше да погълне съзнанието му.

3. Глава
След известно време


Един малък слънчев лъч шареше по лицето й и, въпреки че не искаше - се събуди. Нещо не беше наред, но не можеше да установи какво точно. Мислите бавно започваха да се отърсват от лепкавостта на съня и да възвръщат своето нормално движение. Имаше нещо, но не можеше да си го спомни или не искаше. Тя отвори леко едното си око. Намираше се в някаква стая с бели стени и прозорец с пердета, а лъчът се процеждаше през един процеп между двата дантелени воала. Отвори и другото си око и се опита да се изправи на лакти, но внезапна болка, която я преряза, я накара да се отпусне в завивките.
- Стой спокойно.
Гласът дойде от лявата й страна. Извърна глава и видя младеж. Загърнат в перелина. Беше горе-долу на нейната възраст, седеше на стола в ъгъла и гледаше отнесено към прозореца. Момичето премига учудено и изведнъж спомените започнаха да се изсипват отгоре й като водопад. Гората, преследвачите, хрътките, езерото, заклинанието и ледената вода, слънчевата светлина, която пари като огън и допира до меката трева. Затвори очи и започна да подрежда и без това хаотичните си спомени.
- Къде съм? Какво става? – това бяха и основните въпроси, които я тормозеха в момента.
- Ами, за сега си на сигурно място или поне се надяваме да е сигурно. А на втория въпрос ще ти отговоря, когато укрепнеш още малко, в момента нямаш достатъчно сили за толкова дълъг разговор. Това, което трябва да знаеш е, че успяхме най-сетне да те извадим от кристала и да прекъснем цикъла на магията и, че за момента си в безопасност.
Гласът му звучеше уморено и нетърпящ възражения , затова тя просто отпусна глава и се потопи в собствените си мисли. Все пак, ако искаха да ми сторят нещо, нямаше да се грижат за мен, нали? Но кои е той, защо съм тук и по-важносто - от колко време съм тук? Какво става, за Бога? Явно нямаше да се успокои, докато не открие отговорите поне на част от тези въпроси.
- Ъм, добре, а от колко време съм тук?
- Спиш почти седмица. Всъщност бе толкова слаба, когато те извадихме, че не таяхме големи надежди да оцелееш.
В същия момент врата се отвори и вътре влязоха две еднакви като огледален образ девойки. Едната имаше леко отнесено изражение, но втората привлече вниманието на момичето. Погледа й бе жив, цялото й тяло бе изпълнено с движение, но това, което я притесни, бяха няколкото бързи поглеждания към вратата.
Първото момиче се приближи до младежа и му каза нещо, но бе прекалено тихо, за да разбере какво точно. Явно бе важно, защото лицето му се изопна, след което стана и се доближи до кревата.
- Мислех, че ще имаме още поне седмица. – наведе се и й помогна да седне. – Съжалявам, но се налага да те преместим. Ани – обърна се към замисленото девойче – помогни ми да я приготвим. Мег, при нужда се опитай да ни спечелиш време, но без да се увличаш много.
Второто момиче изчезна от стаята, а Ани се доближи да някакъв шкаф, който бе останал извън вниманието й до момента, и започна да вади дрехи. Едва тогава тя осъзна, че е гола и придърпа завивките около себе си.
Облякоха я точно за три минути, но опита й да застане права бе увенчан от голям неуспех. Младежът я прихвана и се обърна към прозореца.
- Ани.
Момичето се доближи до стъклото, докосна го с ръка и то се пръсна на хиляди малки парченца, след което силна вихрушка изпълни цялата стая и ги отлепи от пода.
- Съжалявам, но на нас ще ни е по-лесно, ако спиш. – Каза и се чу тихото напяване на заклинанието за сън. След което всичко потъна в тишина и мрак.


---------------------------------------------------------------------------------------------
Мерси на Гарванката, че ми оправи мацаницата с правопис, смисъл, впремена и членове

Да се надяваме, че скоро ще си оправя компа, защото на лаптопа е истински ад да се пише...

---------------------------------------------------------------------------------------------------------
4. Глава
Бягството


Момичето се отпусна в ръцете му, повалена от поредния дълбок сън. Той я преметна на едно рамо и я нагласи така, че да му е възможно най-удобно за движение. От коридора се чу трясък на трошещо се дърво. Времето отново не бе на тяхна страна. Обърна поглед към Ани, която го чакаше, пристъпи на пред, вдиша дълбоко и прекрачи през счупеният прозорец. Само миг след това усети силна струя вятър да го издига нагоре, напук на гравитацията. Полета им не трая повече от две минути, след което меко се приземиха в гората на нещо като полянка, образувала се след като последната буря бе повалила едно старо дърво.
-Ще можеш ли да вървиш? – загрижеността прозираше в гласа му.
-Да. – Ани дишаше тежко и бе седнала в тревата, но се изправи на едно коляно показвайки, че могат да тръгнат веднага.
Той премести заспалото момиче на другото рамо, огледа се, за да се ориентира накъде да тръгнат и се затича навътре в гората.
От замъка се чуваха приглушени звуци на рушащи се стени, но какво бе положението можеха само да гадаят. След десетина минутно бягане, преминаха в по-бавен ход. Той вече имаше доста силна нужда от почивка, защото колкото и лека да бе тя, все пак тежеше, а и от тичането не му достигаше въздух. Все пак, нямаха време и не можеше да си позволи да ги хванат точно сега, когато накрая бяха успели, затова стисна зъби и изрови от съзнанието си заклинание, което временно щеше да премахне умората от мускулите му.
Отне му около минута за да го завърши, но в момента в който и последният звук се отрони от устата му тежестта в краката и раменете му изчезна, а въздуха успя за първи път от началото на бягството да стигне в достатъчно количество до мозъка му. Спря за секунда, за да се огледа и смени посоката на бягане към по-скалистата част от планината. Чуваше Ани да тича малко зад него и силно се надяваше да успеят да стигнат пещерите на време. Скоро минутите на провиране през храсталаците се превърнаха в час, след него се източи втори, спряха няколко пъти за кратки почивки, а факта, че преследвачите не ги приближаваха ги навеждаше на мисълта, че Меги им е причинила достатъчно неприятности. Все пак и това, че момичето не ги догонваше, ги притесняваше.
Когато спряха за поредната почивка, въпреки че слънцето едвам се бе доближило до залеза си, гората вече бе толкова гъста и стара, че нощта настъпваше с пълна сила под короните на дърветата. Момъкът положи внимателно товара си в тревата и се обърна към момичето, търпеливо изчаквайки да излезе от транса.
- Никого не намирам – все още бе отвеяна от процедурата.
- А Мег?
- И нея, но тя знае пътя.
- И все пак ....
Разговорът им бе прекъснат от пробуждането на заспалата. Тя се надигна леко и опря гръб в дървото, до което лежеше.
- Къде съм ... и някой ще ми обясни ли какво става? – говореше леко завалено, което по всяка вероятност се дължеше на съня.
- В гората...
- Това и сама го виждам – грубо го прекъсна.
- Добре, успокой се, сега нямаме време за приказки, но кратката версия устройва ли те? – тя кимна утвърдително. – Добре, помниш ли онези, които те преследваха преди да влезнеш в езерото?
- Да?
- Пак са те и са повече. Мислехме, че ще им трябват поне две седмици за да намерят замъка, но явно имаме грешка в плановете.
- И сега?
- В пещерите имаме скривалище, опитваме се да стигнем до там, но ще ни трябват още поне четири-пет часа и то при положение, че не почиваме, а сама се досещаш, че това няма как да стане. Така че ако имаме късмет до обед ще сме там.
- А ако не трябва да ме носиш?
- Та ти едвам седиш без чужда помощ. – нотка на насмешка се долови в иначе сериозният му глас.
Момичето ся стегна като ударено от тази реплика и той наистина съжали, последното което му трябваше сега, бе тя да започне да се дърпа и инати. Номерът с приспиването бе подействал, само защото я бе хванал неподготвена, но това едва ли щеше да се случи пак. Тъкмо бе почнал да се чуди как да излезе от неудобната ситуация, когато гласът й, макар и тих прекъсна потока на мислите му.
- Знам, че не мога да стоя, но не съм казала и нищо за ходене. Просто ми кажи, ако не трябва да ме носиш, ще успеете ли да стигнете преди изгрева?
- Ъм.. да, мисля, че ще можем. – объркването му се долавяше почти отчетливо.
- Добре. Ей, ти!? – подвикна към момичето, което седеше на няколко метра от тях заслушана в нещо, но все пак макар и бавно извъртя лице към тях.
– Би ли дошла, ще имам нужда от помощ. – той я гледаше с все по-голямо недоумение, но тя го пренебрегна и се обърна към девойката която вече бе до нея.
– Помогни ми да ги сваля. – каза, държейки с два по пръста плата на полата и блузата.
След като приключи операцията по отстраняването на дрехите, тя се обърна към него. В изражението на лицето му се наблюдаваха известни промени, от първоначалното объркване, не бе останало почти нищо и бе заменено от учудване и живо любопитство.
- Какво? Физически съм много слаба, за първи път се чувствам така след излизане от кристала, но магическата ми сила е все така силна – казвайки това около нея се разпериха чифт сапфирно-прозрачни пеперудени криле.
Той стоеше вперил поглед във видението пред него. На теория знаеше, какво е лунната фея, но на практика... Момичето стоеше изправена със всичките си 160 сантиметра височина и гордо вдигнала брадичка, а все по-сгъстяващият се мрак сякаш отказваше или го бе страх да се докосне до бялата като слонова кост кожа. Кестенявата коса на леки водопади се спускаше до под кръста й, а крилата с леки опални отенъци падаха на зад, като невидим воал.
- Какво? Не си ли виждал крила до сега? – нотка на закачка иззвъня в гласът й.
Само секунда след това крилата се разпериха и я издигнаха на няколко сантиметра от земята. Момъкът премига в опита си да се отърси от изненадата.
- Все пак, трябва ли да си гола?
- Крилата сами по себе си са прекалено слаби за да издържат толкова тежко облекло. Та те дори слънчевите лъчи не могат да издържат.
- Знам, но бях длъжен да попитам.
-Както и да е, слънчевият вятър все пак минава през листата, може би от време на време ще имам нужда от малко помощ, но ще ти кажа. Веднъж спусне ли се нощта ще е по-лесно. – тя се замисли за секунда – Все пак ще трябва да правим почивка, никога не съм правила толкова дълъг полет...
- Добре. Ани, можем ли да тръгваме?
Момичето отново затвори очи и се заслуша в шепота на вятъра.
- Зад нас са, но имаме значителна преднина. Пред нас е чисто.
- Добре. – той се наведе и взе дрехите й от земята. – И ъм .....
- Мая – услужливо му подсказа.
- Мая, не се отдалечавай много.

Добре,тука вече става много хубаво и ми харесва.Оправяй бърже компа

Първо искам да започна с това, че не съм прочел целите редактирани части. Но предполагам разликите се свеждат основно до граматическото лицето, в което се разказва.
Историята започва да става малко по-жива и от това - интригуваща. Въпреки това, ако се погледне по-внимателно, отново не си ни казала нищо ново. Не знам нарочно ли го правиш или самата ти не знаеш в каква посока да хвърлиш историята, но лично според мен дългото отлагане на поне малко по-подробното представяне на героите не се отразява добре. Читателят по-трудно ги запомня, макар и да не са много, и няма никакъв шанс да ги разбере. А последното, струва ми се, не е търсен ефект.
Направи ми впечатление и "бялата като слонова кост кожа" на феята. Нали си наясно, че така тя НЯМА как да остане незабелязвана от хората? В смисъл, ако го оставиш така, не можеш после да пишеш, че еди-кой-си не забелязва момичето сред тълпа хора, освен ако не е покрита с дрехи от глава до пети. Или поне ако не всички хора в този свят са от албиноси по-бели.
Прави ми впечатление и още едно нещо - използваш, поне според мен, жаргонни думи като "устройва", "версия", "отвеяна". Отново ще ти кажа, че лично според мен тези думи не се вписват в стила и характера на фентъзи разказ. Очевидно те са част от стила ти на писане, така че по-трудно би ги отстранила, дори и да искаш. Мисълта ми е, че заради употребата им написаното губи усещането, че разказваш нещо "голямо, титанично, велико", а наместо това става дума за нещо от ежедневието. Точно като думите, които се използват за да го охарактеризират. В този ред на мисли бих искал да ти обърна внимание и на думичката "почнал", която използваш - тя всъщност е "започнал" - първото е съкратена форма в разговорната реч.
Бяхме си говорили и за употребата на цифрички в текста и ти се беше съгласила, че не стоят на място. Пак имаш едни "160 сантиметра".
Имаш и на две места неправилно разместени думички - "държейки с два по пръста" и на още едно място. Последното го споменавам за да си редактираш по-лесно текста, ако имаш желанието, не се заяждам, лесно се разбира какво си имала впредвид.

Чакаме следващата част!

Даа и Дист ми реве за диалекта, ама аз си го харесвам и нямам намерение да се отказвам от него.
По план - график за момента не мисля, че ще е сред тълпа. От друга страна се замисли ... колко хиляди години е прекарала на тъмно, нормално е пигментацията на кожата и да се разгради, поне според мен е чисто физиологичен процес. Аз вече я изгорих веднъж от слънцето - предполагам, че с времето ще направи някакъв тен.

За разместените думички, ще го прегледам пак - мерси, за което.

А иначе, да прав си... идея си нямам на къде ще тръгне историята, ама така ми е някак по-интересно и на мен.
Отлагането на описанието не е нарочно. Планирах да стане като се "видят" ... така де, като се видят и аз ще знам по-добре как изглеждат, но смених гледната точка, а от там и начина на гледане .... Ще трябва да помисля, как точно да ги опиша и кога.

Аз доколкото разбирам, тя не прекарва времето си на тъмно, а замръзнала в някакъв кристал. В този кристал, поправи ме ако греша, физиологичните й процеси са почти спрели. Един вид е в състоянието, което в момента наричаме "хибернация". Ако това е така, то трябва да знаеш, че пигментацията няма как да се разгради, понеже жизнените й процеси почти отсъстват.
Ако схващането ти е друго - няма проблем. Това, което исках да намекна е, че заради едното благозвучно "бялата като слонова кост кожа", ще направиш героинята си абсолютно неподобна на обикновен човек. Ако това е идеята ти, отново моля за извинение.