Заглавие: Диабло ІІ - По следите на бродника.
Зацъках аз ДІІ, та ми се породи муза.
Хами, преди да си казал нещо - няма нищо общо с мойта амазонка и твойто некро! За сега пускам пролог, после ще продължа, ако одобрите. Разказвам през погледа на един некромант на Хел. И да. Плътно по ДІІ е.
По следите на бродника
Част І - Незрящото око
Небесата. Адът. Ангели. Демони. Две сили, вплетени във вечна борба още от зората на времето. Войната между архангелите и Трите велики злини гори с пълна сила, а пламъкът й се подхранва ту от едната, ту от другата страна.
Ние сме тук, за да не допускаме човешкият род да бъде превърнат в армия от пионки в тази космическа игра. Ние бдим над равновесието в този свят и нашата цел е да го възстановим...
Думите на моя учител, до болка познати, отекваха в паметта ми. Тази реч се бе превърнала в мое верую. Сега обаче тя даваше отговор на конкретен въпрос - защо бях дошъл тук.
Защото балансът бе нарушен.
Рязкото излизане от транса ме разтърси и светкавично отворих очи.
Слънцето се беше преместило в зенит върху синьото безоблачно небе. Лек ветрец развяваше сивата ми мантия и едва повдигаше тежките, сплъстени кичури на бялата ми коса. Седях с кръстосани крака насред разцъфнала поляна, изпълнена с покой. Прекрасна картина на равновесието... Но Ратма никога не грешеше. Балансът беше нарушен.
Ето и причината, помислих, когато случайно обърнах поглед надясно.
Подобно на мен до преди миг, тя очевидно също медитираше. Беше млада на вид жена, облечена в черни панталони по тялото и късо горнище с доста отворено деколте. Тъмната й коса едва стигаше до заоблената извивка на челюстта. Очите й бяха затворени, очевидно тя все още бе потънала в транс. Изправих се и без да си давам вид, че се интересувам от нея, продължих по пътя си.
Не бях изминал и три метра, когато жената изникна пред мен. Видях как с все още затворени очи тя се извъртя, за да ми нанесе ритник. Едва успях да се приведа, за да го избегна. След части от секундата тя замахна. По острието, прикрепено на китката на дясната й ръка, припука електрически заряд, а миг след това то се удари в бронята ми.
Електричеството ме отхвърли на няколко метра и аз тежко се приземих в тревата по гръб. Тялото ми беше сковано, челюстите ми тракаха. Започнах да произнасям заклинание, въпреки, че едва можех да ги овладея:
- В-в-в-велоцитас редукцио - едва изтръгнах от устните си и бледосиньо сияние изникна над главата на жената. Движенията й се забавяха все повече и повече, правейки опитите й да се изтръгне почти смехотворни.
- Целула остеус - продължих аз, преминавайки от проклятия към костна магия. Около противницата ми веднага се появи непрекъсната, непробиваема стена от кости и я затвори като клетка. Все още със затворени очи, та още веднъж се опита да се съпротивлява.
- Ланцио остеус - насочих вече уверено ръка към нея и изпратих синьото сияние на самата смърт, оформено като огромно копие. Магията изсмука живота от тялото на противничката ми и тя се строполи на земята в безсъзнание.
Приближих се към костния затвор. Едно съвсем леко докосване с върховете на пръстите ми и костите рухнаха, сякаш никога не ги бе имало. Благодарих мислено на Ратма за даровете Му и насочих вниманието си към жената.
Духовете стояха спокойни около нея, сякаш искаха да ми покажат, че тя е безвредна. Понечих да преровя дрехите й, но тя нямаше джобове. В раницата й открих няколко шишета с лечебна отвара, които реших да задържа за себе си. Не, че ми липсваха собствени. Точно щях да се изправя и да си отида, когато видях...
Колко оригинално, подсмях се. Но несъмнено ефикасно.Едва ли някой щеше да потърси в пазвата й писмото, което беше скрила там. Така или иначе вниманието на който и да е разбойник щеше да бъде привлечено от друго. Но аз не бях обикновен разбойник, каквито върлуваха по пътищата в Кандураските западни кралства. Извадих свитъка и го разгърнах.
"Приносящата това письмо е Анеона, членка на орденътъ Виз-Жак'тааръ. Ний, Руководството на Орденътъ, я изпращаме въ лагера на Сестрите на Незрящото око, като помощь въ техните проблеми." Следваха цяла върволица подписи и печати, някои от които очевидно поставени с магия.
Виз-Жак'таар, значи. Трябваше да се досетя. Малко знаех за този орден, забулен в мистерия, но ми беше известно, че и те, подобно на нас, жреците на Ратма, стоят над покварата, обхванала клановете на магьосниците. Прихванах Анеона под мишниците и я изтеглих встрани от пътя. Огледах я още веднъж. Имаше хубаво лице, да. Взех една от стъклениците с лечебна отвара - от нейните собствени - отворих устата на жената и излях червената като кръв течност. Тя конвулсивно преглътна и рязко отвори очи.
- М - промърмори - Какво...
- Спокойно... Анеона - отвърнах тихо, приведен над нея. - Изглежда вървим по един път.
Жената се огледа. Погледът й се фокусира и се прикова в лицето ми.
- Некромант - просъска тя. - И все пак по-добре от покварен маг.
- бих ти бил благодарен, ако ме наричаш жрец на Ратма - свъсих вежди. - Думата нектомант е обида за мен.
Отново части от секундата й бяха необходими, за да изчезне от погледа ми. Последва вихрушка от удари, след което аз се озовах по гръб, а тя държеше острието допряно до гърлото ми.
- Говори - измамно спокойно започна жената - и може би ще те оставя жив. Кой си ти, откъде знаеш името ми и каква работа имаш по тези места?
Презрителна усмивка разтегли устните ми. Все още държах писмото от нейния орден. Протегнах ръка и го размахах подигравателно пред лицето й.
- И аз нося такова - подсмях се - но не в деколтето.
Бях възнаграден с шамар, след което тя стисна устни. "Къде е?" - отекна телепатичният въпрос в мозъка ми.
- Десният джоб на бричовете ми - казах само.
Все още опирайки острието в гърлото ми, тя извади свитъка, който носех в джоба си, разгърна го и зачете.
* * *
Надвечер пред очите ни изникнаха грубите дървени стени на лагера, в клйто трябваше да стигнем. Застанали пред входа, две жени ни посрещнаха с опънати лъкове. Бяха от глава до пети в червено - кожените брони, ботушите, дори вързаните на опашки коси.
- Защо сте дошли при Сестрите на Незрящото око? - сурово попита едната от тях.
Противно на всякаква логика, след недомлъвките на Ратма и битката с новата ми спътница този ден очаквах по-топъл прием от сестрите.
- Настоявам да говоря с вашата жрица, Акара - троснах се - Нямам време за формални...
Анеона ми направи с ръка знак да замълча.
- Аз и спътникът ми бяхме изпратени като помощ във възникналия при вас конфликт - странно, сега гласът й ми се струваше мек и топъл, почти нежен. - Ето и официалните ни писма.
Пазачките прегледаха свитъците, като се учудиха на проблясващото изображение на лицето ми, поместено на моя. След това ни върнаха писмата и ни пуснаха да влезем, като ни изпратиха с погледи, в които се преплитаха презрение и подозрение.
- Всевишни Ратма - процедих, щом се озовах вътре. - Женско царство.
- Блага дума железни врати отваря - лаконично отбеляза Анеона и двама а се отправихме към вътрешността на лагера.
В самия му център, заобиколен от палатки, гореше огромен огън. Край него стояха две фигури - набит мъж на средна възраст и млада жена, почти момиче, облегнала се на копието си, с дълга златиста коса, спускаща се като водопад по гърба й.
- О, привет, странници - поздрави ни сърдечно мъжът, щом се приближихме. - Не съм изненадан да срещна тук такива като вас. Все повече приключенци - кимна той към златокосата девойка - идват насам, откакто тук започнаха неприятности.
Човекът се представи като Уарив, търговец, отседнал с кервана си при сестрите - или Дяволиците*, както сам ги наричаше. Разказа, че не можел да продължи пътя си на изток, защото бил възпрепятстван от демонската царица, Андариел, и нейните орди. Андариел. Дъщеря на Лилит, внучка на самия Мефисто, Господаря на омразата. Учителят ми по демонология бе обърнал специално внимание на тази царица на сукубите като една от Малките Злини. Малка, разбира се, въобще не бе повод за мен да подценявам Андариел.
Уарив продължаваше да говори, като премина към трагедията от преди две седмици - загадъчното опожаряване на град Тристрам и изчезването на Черния бродник - същия герой, който в подземията на тристрамската катедрала бе надвил не кого да е, а самия Дявол. Търговецът явно свързваше двете събития, както и превземането на свещения манастир на Дяволиците от Андариел.
- Всъщност ние не се запознахме както трябва - побутна ме визжактаарката, видимо отегчена от речта на Уарив. - Казвам се Анеона ОгХорзин, от ордена на Магоубийците.
- Името ми е Инафет - отвърнах, протягайки ръка. - Служа на бог Ратма, както казах.
- Защо ме свести? - изведнъж ме попитя тя. - Имам предвид днес, като се срещнахме. - добави в отговор на въпросителния ми поглед. - Нападна ме, защо не ме уби?
- Ти ме нападна първа, не помниш ли? - намръщих се.
Тя поклати глава.
- Явно съм била в транс - отговори лаконично. - Ей, защо ме гледаш така?
- Не те гледам - промърморих разсеяно. И наистина погледът ми мина над рамото й, за да се фокусира в...
Не, че не бях виждал жени през живота си, но останах поразен от нежната красота на момичето с копието. Осветена едновременно от залязващото слънце, чиито лъчи се разпръскваха с косите й, и от огъня, който хвърляше трепкащ блясък в очите й, тя напомняше някой от ангелите, които според легендите се спускали от небесата, за да се впуснат в битка с демоните на преизподнята. Тъжен ангел, отбелязах мислено.
- Добре тогава - изтръгна ме Анеона от непривичния ми унес, очевидно проследила погледа ми. - Спри да я фиксираш с този злобен поглед.
А може би просто бе видяла в ума ми накъде гледам.
- Злобен ли? - остро отвърнах, без сам да знам защо, и битката отново щеше да започне.
- Само не започвайте бой - предупреди ни нечий глас.
Не просто нечий, а на "тъжния ангел", осъзнах след миг.
- Е - поде Анеона, преди да мога да кажа нещо - Некро... жреците на Ратма често се случват хора с тежки характери - при което ми метна укоризнен поглед. - А ти коя си? - обърна се към другото момиче - Не изглежда да си от Сестрите...
Не - отвърна "тъжният ангел". - Амазонка съм. Дойдох тук, след като ужасени членки на ордена акостираха в страната ми и разказаха какво се е случило тук - протегна ръка. - Името ми е Хианел.
Стиснах дланта й. Бях чувал много легенди за народа на амазонките, жените воини от Юга. Те не отстъпваха на Дяволиците по умението си с лъка, но владееха и копието също толкова добре.
- Всъщност търсим върховната жрица, Акара - вметна визжактаарката, за да прекъсне настъпилото неловко мълчание. - Имаш ли представа...
-Преди няколко часа тя ме отпрати - отвърна амазонката. - Очевидно беше заета да лекува няколко от сестрите. Може би сега има време да говори с мен... и с вас - добави бързо и смутено се усмихна. - Елате.
Девойката ни поведе през стана в сгъстяващия се мрак. Стигнахме до богато украсена палатка, пред чийто вход стояха забити две факли. До тях нервно пристъпваше от крак на крак видок, широкоплещест воин, който разговаряше със слаба жена на средна възраст, наметната с лилава мантия. На гърдите на масивната кираса на боеца забелязах под светлината на факлите да блести осемлъчното слънце - символът на Закарум, религията на светлината. Свих устни с леко презрение. Мъжът срещна погледа ми и отвърна със същото, плъзгайки очи по черепа на черната ми туника. Нищо чудно. И двамата бяхме жреци, всеки верен до смърт на собствения си бог.
- Аз съм Акара, върховна жрица на Ордена на Незрящото око - представи се жената. Говореше властно, подобаващо на царствената й осанка, а очевидно и на положението й сред сестрите. - Както предполагам знаете, в последно време нашето сестринство в попаднало под ударите на демоните и тяхната царица Андариел, която превзе нашия манастир. Ето защо сега, зад тези паянтови стени, аз мога да ви предложа мизерно убежище.
- Ние не сме дошли да търсим убежище - нетърпеливо възрази Хианел - а да ви помогнем срещу Андариел.
- Бойният ти дух е силен, момиче - отговори жрицата и ни огледа - амазонката, стиснала копието си в ръка, убийцата на магове, нервно оглеждаща остриетата си, бронирания от глава до пети тъмнолик воин, и мен, белокосия, макар и млад, блед жрец, облечен изцяло в черно и наметнат със сива пелерина.
- В пустошта извън лагера - продължи Акара - има място, свърталище на голямо зло. Разузнавачките ми докладват, че всевъзможни изчадия се събират там. Опасявам се, че планират нападение над стана. Не бих могла да заделя от воините си, за да се справя с тази опасност. Вие наемате ли се да обезвредите тази пещера, за която говоря?
- В името на всичко светло и добро - отсече веднага закарумитът - ще го сторя.
- За да възстановя баланса - добавих аз - ще изпратя тези демони в ада, откъдето са дошли.
- Готови ли сте да тръгнем още тази нощ? - попита убийцата, прекратявайки размяната на недоверчиви погледи между мен и светия рицар.
Хианел кимна, а златистата й коса се разпиля по раменете.
- Можете да идвате при мен по всяко време, за да изцерите раните си - допълни Акара. - Освен това - тя подаде на всеки от нас по един свитък, вързан със синя лентичка, и по един с червена - Прочетете синия свитък, ако спешно трябва да се върнете в стана, а червения - ако искате да разберте повече за някой магически предмет, какъвто със сигърност ще намерите сред това, което демоните плячкосаха от нас. И - добави - задачата ви не е изпълнена, докато не избиете всички чудовища в Бърлогата на злото.
- Как ти е името, некроманте? - попита ме рицарят, докато всички вкупом крачехме към изхода на лагера.
- Инафет, закарумите. - и двамата сякаш изплюхме обръщенията - Сега балансът изисква да знам твоето.
- Оростем - тросна се той. - И освен това би било по-добре, ако ме наричаш паладин...
Припомних си почти идентичния разговор с Анеона и криво се усмихнах.
- Жреците на Ратма наричат закарумит всеки паладин на Закарум, който бъде така неучтив да се обърне към тях с "некромант" - полушеговито отговорих и се извърнах назад към двете девойки, които разговаряха далеч по-сърдечно, отколкото аз и паладинът.
_______
* Rogue се превежда и като Дявол/ица.