Зацъках аз ДІІ, та ми се породи муза. Хами, преди да си казал нещо - няма нищо общо с мойта амазонка и твойто некро! За сега пускам пролог, после ще продължа, ако одобрите. Разказвам през погледа на един некромант на Хел. И да. Плътно по ДІІ е.


По следите на бродника

Част І - Незрящото око

Небесата. Адът. Ангели. Демони. Две сили, вплетени във вечна борба още от зората на времето. Войната между архангелите и Трите велики злини гори с пълна сила, а пламъкът й се подхранва ту от едната, ту от другата страна.
Ние сме тук, за да не допускаме човешкият род да бъде превърнат в армия от пионки в тази космическа игра. Ние бдим над равновесието в този свят и нашата цел е да го възстановим...

Думите на моя учител, до болка познати, отекваха в паметта ми. Тази реч се бе превърнала в мое верую. Сега обаче тя даваше отговор на конкретен въпрос - защо бях дошъл тук.
Защото балансът бе нарушен.
Рязкото излизане от транса ме разтърси и светкавично отворих очи.

Слънцето се беше преместило в зенит върху синьото безоблачно небе. Лек ветрец развяваше сивата ми мантия и едва повдигаше тежките, сплъстени кичури на бялата ми коса. Седях с кръстосани крака насред разцъфнала поляна, изпълнена с покой. Прекрасна картина на равновесието... Но Ратма никога не грешеше. Балансът беше нарушен.
Ето и причината, помислих, когато случайно обърнах поглед надясно.
Подобно на мен до преди миг, тя очевидно също медитираше. Беше млада на вид жена, облечена в черни панталони по тялото и късо горнище с доста отворено деколте. Тъмната й коса едва стигаше до заоблената извивка на челюстта. Очите й бяха затворени, очевидно тя все още бе потънала в транс. Изправих се и без да си давам вид, че се интересувам от нея, продължих по пътя си.
Не бях изминал и три метра, когато жената изникна пред мен. Видях как с все още затворени очи тя се извъртя, за да ми нанесе ритник. Едва успях да се приведа, за да го избегна. След части от секундата тя замахна. По острието, прикрепено на китката на дясната й ръка, припука електрически заряд, а миг след това то се удари в бронята ми.
Електричеството ме отхвърли на няколко метра и аз тежко се приземих в тревата по гръб. Тялото ми беше сковано, челюстите ми тракаха. Започнах да произнасям заклинание, въпреки, че едва можех да ги овладея:
- В-в-в-велоцитас редукцио - едва изтръгнах от устните си и бледосиньо сияние изникна над главата на жената. Движенията й се забавяха все повече и повече, правейки опитите й да се изтръгне почти смехотворни.
- Целула остеус - продължих аз, преминавайки от проклятия към костна магия. Около противницата ми веднага се появи непрекъсната, непробиваема стена от кости и я затвори като клетка. Все още със затворени очи, та още веднъж се опита да се съпротивлява.
- Ланцио остеус - насочих вече уверено ръка към нея и изпратих синьото сияние на самата смърт, оформено като огромно копие. Магията изсмука живота от тялото на противничката ми и тя се строполи на земята в безсъзнание.
Приближих се към костния затвор. Едно съвсем леко докосване с върховете на пръстите ми и костите рухнаха, сякаш никога не ги бе имало. Благодарих мислено на Ратма за даровете Му и насочих вниманието си към жената.
Духовете стояха спокойни около нея, сякаш искаха да ми покажат, че тя е безвредна. Понечих да преровя дрехите й, но тя нямаше джобове. В раницата й открих няколко шишета с лечебна отвара, които реших да задържа за себе си. Не, че ми липсваха собствени. Точно щях да се изправя и да си отида, когато видях...
Колко оригинално, подсмях се. Но несъмнено ефикасно.Едва ли някой щеше да потърси в пазвата й писмото, което беше скрила там. Така или иначе вниманието на който и да е разбойник щеше да бъде привлечено от друго. Но аз не бях обикновен разбойник, каквито върлуваха по пътищата в Кандураските западни кралства. Извадих свитъка и го разгърнах.
"Приносящата това письмо е Анеона, членка на орденътъ Виз-Жак'тааръ. Ний, Руководството на Орденътъ, я изпращаме въ лагера на Сестрите на Незрящото око, като помощь въ техните проблеми." Следваха цяла върволица подписи и печати, някои от които очевидно поставени с магия.
Виз-Жак'таар, значи. Трябваше да се досетя. Малко знаех за този орден, забулен в мистерия, но ми беше известно, че и те, подобно на нас, жреците на Ратма, стоят над покварата, обхванала клановете на магьосниците. Прихванах Анеона под мишниците и я изтеглих встрани от пътя. Огледах я още веднъж. Имаше хубаво лице, да. Взех една от стъклениците с лечебна отвара - от нейните собствени - отворих устата на жената и излях червената като кръв течност. Тя конвулсивно преглътна и рязко отвори очи.
- М - промърмори - Какво...
- Спокойно... Анеона - отвърнах тихо, приведен над нея. - Изглежда вървим по един път.
Жената се огледа. Погледът й се фокусира и се прикова в лицето ми.
- Некромант - просъска тя. - И все пак по-добре от покварен маг.
- бих ти бил благодарен, ако ме наричаш жрец на Ратма - свъсих вежди. - Думата нектомант е обида за мен.
Отново части от секундата й бяха необходими, за да изчезне от погледа ми. Последва вихрушка от удари, след което аз се озовах по гръб, а тя държеше острието допряно до гърлото ми.
- Говори - измамно спокойно започна жената - и може би ще те оставя жив. Кой си ти, откъде знаеш името ми и каква работа имаш по тези места?
Презрителна усмивка разтегли устните ми. Все още държах писмото от нейния орден. Протегнах ръка и го размахах подигравателно пред лицето й.
- И аз нося такова - подсмях се - но не в деколтето.
Бях възнаграден с шамар, след което тя стисна устни. "Къде е?" - отекна телепатичният въпрос в мозъка ми.
- Десният джоб на бричовете ми - казах само.
Все още опирайки острието в гърлото ми, тя извади свитъка, който носех в джоба си, разгърна го и зачете.

* * *

Надвечер пред очите ни изникнаха грубите дървени стени на лагера, в клйто трябваше да стигнем. Застанали пред входа, две жени ни посрещнаха с опънати лъкове. Бяха от глава до пети в червено - кожените брони, ботушите, дори вързаните на опашки коси.
- Защо сте дошли при Сестрите на Незрящото око? - сурово попита едната от тях.
Противно на всякаква логика, след недомлъвките на Ратма и битката с новата ми спътница този ден очаквах по-топъл прием от сестрите.
- Настоявам да говоря с вашата жрица, Акара - троснах се - Нямам време за формални...
Анеона ми направи с ръка знак да замълча.
- Аз и спътникът ми бяхме изпратени като помощ във възникналия при вас конфликт - странно, сега гласът й ми се струваше мек и топъл, почти нежен. - Ето и официалните ни писма.
Пазачките прегледаха свитъците, като се учудиха на проблясващото изображение на лицето ми, поместено на моя. След това ни върнаха писмата и ни пуснаха да влезем, като ни изпратиха с погледи, в които се преплитаха презрение и подозрение.
- Всевишни Ратма - процедих, щом се озовах вътре. - Женско царство.
- Блага дума железни врати отваря - лаконично отбеляза Анеона и двама а се отправихме към вътрешността на лагера.
В самия му център, заобиколен от палатки, гореше огромен огън. Край него стояха две фигури - набит мъж на средна възраст и млада жена, почти момиче, облегнала се на копието си, с дълга златиста коса, спускаща се като водопад по гърба й.
- О, привет, странници - поздрави ни сърдечно мъжът, щом се приближихме. - Не съм изненадан да срещна тук такива като вас. Все повече приключенци - кимна той към златокосата девойка - идват насам, откакто тук започнаха неприятности.
Човекът се представи като Уарив, търговец, отседнал с кервана си при сестрите - или Дяволиците*, както сам ги наричаше. Разказа, че не можел да продължи пътя си на изток, защото бил възпрепятстван от демонската царица, Андариел, и нейните орди. Андариел. Дъщеря на Лилит, внучка на самия Мефисто, Господаря на омразата. Учителят ми по демонология бе обърнал специално внимание на тази царица на сукубите като една от Малките Злини. Малка, разбира се, въобще не бе повод за мен да подценявам Андариел.
Уарив продължаваше да говори, като премина към трагедията от преди две седмици - загадъчното опожаряване на град Тристрам и изчезването на Черния бродник - същия герой, който в подземията на тристрамската катедрала бе надвил не кого да е, а самия Дявол. Търговецът явно свързваше двете събития, както и превземането на свещения манастир на Дяволиците от Андариел.
- Всъщност ние не се запознахме както трябва - побутна ме визжактаарката, видимо отегчена от речта на Уарив. - Казвам се Анеона ОгХорзин, от ордена на Магоубийците.
- Името ми е Инафет - отвърнах, протягайки ръка. - Служа на бог Ратма, както казах.
- Защо ме свести? - изведнъж ме попитя тя. - Имам предвид днес, като се срещнахме. - добави в отговор на въпросителния ми поглед. - Нападна ме, защо не ме уби?
- Ти ме нападна първа, не помниш ли? - намръщих се.
Тя поклати глава.
- Явно съм била в транс - отговори лаконично. - Ей, защо ме гледаш така?
- Не те гледам - промърморих разсеяно. И наистина погледът ми мина над рамото й, за да се фокусира в...
Не, че не бях виждал жени през живота си, но останах поразен от нежната красота на момичето с копието. Осветена едновременно от залязващото слънце, чиито лъчи се разпръскваха с косите й, и от огъня, който хвърляше трепкащ блясък в очите й, тя напомняше някой от ангелите, които според легендите се спускали от небесата, за да се впуснат в битка с демоните на преизподнята. Тъжен ангел, отбелязах мислено.
- Добре тогава - изтръгна ме Анеона от непривичния ми унес, очевидно проследила погледа ми. - Спри да я фиксираш с този злобен поглед.
А може би просто бе видяла в ума ми накъде гледам.
- Злобен ли? - остро отвърнах, без сам да знам защо, и битката отново щеше да започне.
- Само не започвайте бой - предупреди ни нечий глас.
Не просто нечий, а на "тъжния ангел", осъзнах след миг.
- Е - поде Анеона, преди да мога да кажа нещо - Некро... жреците на Ратма често се случват хора с тежки характери - при което ми метна укоризнен поглед. - А ти коя си? - обърна се към другото момиче - Не изглежда да си от Сестрите...
Не - отвърна "тъжният ангел". - Амазонка съм. Дойдох тук, след като ужасени членки на ордена акостираха в страната ми и разказаха какво се е случило тук - протегна ръка. - Името ми е Хианел.
Стиснах дланта й. Бях чувал много легенди за народа на амазонките, жените воини от Юга. Те не отстъпваха на Дяволиците по умението си с лъка, но владееха и копието също толкова добре.
- Всъщност търсим върховната жрица, Акара - вметна визжактаарката, за да прекъсне настъпилото неловко мълчание. - Имаш ли представа...
-Преди няколко часа тя ме отпрати - отвърна амазонката. - Очевидно беше заета да лекува няколко от сестрите. Може би сега има време да говори с мен... и с вас - добави бързо и смутено се усмихна. - Елате.
Девойката ни поведе през стана в сгъстяващия се мрак. Стигнахме до богато украсена палатка, пред чийто вход стояха забити две факли. До тях нервно пристъпваше от крак на крак видок, широкоплещест воин, който разговаряше със слаба жена на средна възраст, наметната с лилава мантия. На гърдите на масивната кираса на боеца забелязах под светлината на факлите да блести осемлъчното слънце - символът на Закарум, религията на светлината. Свих устни с леко презрение. Мъжът срещна погледа ми и отвърна със същото, плъзгайки очи по черепа на черната ми туника. Нищо чудно. И двамата бяхме жреци, всеки верен до смърт на собствения си бог.
- Аз съм Акара, върховна жрица на Ордена на Незрящото око - представи се жената. Говореше властно, подобаващо на царствената й осанка, а очевидно и на положението й сред сестрите. - Както предполагам знаете, в последно време нашето сестринство в попаднало под ударите на демоните и тяхната царица Андариел, която превзе нашия манастир. Ето защо сега, зад тези паянтови стени, аз мога да ви предложа мизерно убежище.
- Ние не сме дошли да търсим убежище - нетърпеливо възрази Хианел - а да ви помогнем срещу Андариел.
- Бойният ти дух е силен, момиче - отговори жрицата и ни огледа - амазонката, стиснала копието си в ръка, убийцата на магове, нервно оглеждаща остриетата си, бронирания от глава до пети тъмнолик воин, и мен, белокосия, макар и млад, блед жрец, облечен изцяло в черно и наметнат със сива пелерина.
- В пустошта извън лагера - продължи Акара - има място, свърталище на голямо зло. Разузнавачките ми докладват, че всевъзможни изчадия се събират там. Опасявам се, че планират нападение над стана. Не бих могла да заделя от воините си, за да се справя с тази опасност. Вие наемате ли се да обезвредите тази пещера, за която говоря?
- В името на всичко светло и добро - отсече веднага закарумитът - ще го сторя.
- За да възстановя баланса - добавих аз - ще изпратя тези демони в ада, откъдето са дошли.
- Готови ли сте да тръгнем още тази нощ? - попита убийцата, прекратявайки размяната на недоверчиви погледи между мен и светия рицар.
Хианел кимна, а златистата й коса се разпиля по раменете.
- Можете да идвате при мен по всяко време, за да изцерите раните си - допълни Акара. - Освен това - тя подаде на всеки от нас по един свитък, вързан със синя лентичка, и по един с червена - Прочетете синия свитък, ако спешно трябва да се върнете в стана, а червения - ако искате да разберте повече за някой магически предмет, какъвто със сигърност ще намерите сред това, което демоните плячкосаха от нас. И - добави - задачата ви не е изпълнена, докато не избиете всички чудовища в Бърлогата на злото.
- Как ти е името, некроманте? - попита ме рицарят, докато всички вкупом крачехме към изхода на лагера.
- Инафет, закарумите. - и двамата сякаш изплюхме обръщенията - Сега балансът изисква да знам твоето.
- Оростем - тросна се той. - И освен това би било по-добре, ако ме наричаш паладин...
Припомних си почти идентичния разговор с Анеона и криво се усмихнах.
- Жреците на Ратма наричат закарумит всеки паладин на Закарум, който бъде така неучтив да се обърне към тях с "некромант" - полушеговито отговорих и се извърнах назад към двете девойки, които разговаряха далеч по-сърдечно, отколкото аз и паладинът.

_______
* Rogue се превежда и като Дявол/ица.

Зариби ме, брат, хубаво, успял си да пренесеш духа на играта. Браво за което! Но лично според мен, ако не беше написал разказа от първо лице, а бе разказвал всичко от трето, щеше да е по-добре. Съвсем ясно си личи привързаността ти към... хъм, поради липса на по-точен термин, ще кажа "към самия себе си", като хвалбите към "младия блед некро" ми дойдоха в повечко. Наистина, ако го бе разказал от трето лице, щеше да е много по-драматично, по-истинско. Хей, да не си помислиш, че критиката скача нагоре и че разказът ти не ми е харесал. Напротив, направо ме отвея, но... предполагам, че и аз съм донякъде виновен за критичното си отношение, фентъзита от първо лице не са ме зарибявали, някак не мога да вникна в историята. Ти обаче успя да ми промениш мнението. Евала ти праим, некро!

P.S. Iron Maiden FTW!

Това пък откъде ти хрумна? Не мога от един час да спра да си тананикам различни песни на Iron Maiden

Между другото разказчето наистина е годино, може би не чак толкова задълбочено, но е адски добро леко четиво

Curse-а на некрото, Екс... Иначе си прав, и аз не мога да си избия "Fear of the Dark" от главата.

Лол, разказчето е супер. Наз ти си новия Ричард А. Кнаак. Чудесно си успял да пренесеш геймплея от играта в разказа.

Благодарим.

Ами за геймплея - ае четох едни разказчета, в които "тя постави 3 статпойнта на Ловкостта си", та реших да не е такова.

За некрото - просто до известна степен аз се възприемам така, затова реших да пиша през неговите очи. Макар, че в момента разцъквам с амазонка, можех и от нейно име да пиша.

Иначе в скоро време от мен се очакват теми по биология, а не разказчета по Диабло... та май известно време ще си виси.

Не едитвам, после ще го оправям.

Ае как е по-правилно да се каже на български - Тириел или Тираил? Щото в българския името на Архангел Гавраил примерно завършва на -аил, а в английския се произнася Гейбриъл. (както и Тириъл). Та... Ще е удачно ли да транслитерирам Тириел на -аил, или да го оставя така?

Остави го Тириъл. По-добре звучи.

Тириел.

Всичко друго би било гавра с великия архангел.

За името - нямам мнение.
Но разказа определено ми хареса. Ще се радвам, ако между темите по Биология ти се намира по малко време да пускаш и по някое продължение.

Въпрос по транслитерация номер 2 - Декард Кейн или Декарт Каин?

Аз винаги съм го чел "Декард Каин"

Мен ако питаш, определено би било по-удачно да е Тираил.

ПП

Глава І - Бърлогата на злото

Лекият нощен ветрец развяваше клонките на дърветата, едва доловим шепот на непонятен за нас език. Огромната, блестяща луна, увиснала в черното небе, пръскаше своето меко сребърно сияние върху избуялата трева и я превръщаше в огромен сребротъкан килим. Извих глава нагоре, за да се насладя на гледката на милионите трепкащи звезди, които сякаш ми изпращаха послания от небосвода.

Дрезгав, пронизителен крясък раздра подобно на ръждясал нож нощната тишина и ме накара да обърна поглед надясно. Към нас на кривите си, къси крачета подтичваха група дребни същества с кървавочервена кожа, които в никакъв случай не можеха да се нарекат хора. Малките им лица бяха разкривени от злоба, а в свинските им очички под ниските чела святкаше кръвожадност. Едно от тях - очевидно водачът им - се спря за миг и предизвикателно размаха недодялания щит, който държеше в лявата си ръка. След това, врещейки нещо, се впусна в атака, последвано от останалите.

Стиснах копието си с две ръце, призовавайки първичната сила на мълнията. Оръжието затрепери под дланите ми и почти по собствена воля се изстреля към гърдите на най-близкото изчадие. То мудно повдигна очукания си ятаган в напразен, едва ли не смехотворен опит да отбие удара. Острието се заби под лявата му ключица, а електрическият импулс необуздано разтресе тялото му. Не се сдържах и нададох нервен кикот, когато мръсната, сплъстена грива на създанието щръкна нагоре. Изритах умъртвеното чудовище, за да освободя оръжието си и да посрещна несръчния замах на следващото същество. Дръжката на копието се стовари върху лявото му слепоочие и то залитна.

Преди да успея да реагирам, от гърлото на изчадието пръсна фонтан от кръв. С крайчеца на окото си видях Анеона да нанася удар към крака на предводителя на групата със странното острие, прикрепено на китката й. По изострения като бръснач ръб пробяга син блясък, а чудовището спря устрема си, когато плътта около раната му започна да се вледенява, и скоро се превърна в статуя от кристален, искрящ лед.

Огледах се трескаво. Около мен лежаха четири трупа на пронизани, обезглавени и изкормени същества. Две от трите оцелели се втурнаха да бягат, но бяха застигнати от фучащ синкавобял призрак, който се всели в телата им и ги пръсна на парчета кървава плът. Отвърнах очи от гледката, за да видя последното от създанията, коленичило пред бронирания тъмнокож боец. Боздуганът му лежеше на няколко крачки от него, а съществото бе затиснало очи с грубите си ръце и ужасено пелтечеше нещо на някакъв непознат за мен език.

Младият мъж с черна мантия - мисля, че се казваше Инафет - се приближи до изчадието и заговори очевидно на същия език със суров и непреклонен тон. Съществото запищя и започна да удря рогатата си глава в земята.

- Моли за пощада - каза Инафет. - Кълне ни се във вярност и обещава да бъде наш роб.
Убийцата на магове стисна устни.
- Вярваш ли на този малък демон, жрецо?
- Разбира се, че не - изсмя се той. - Но бихме могли да го използваме за източник на информация.
- Тази твар? - погнусеният поглед на палдина се спря на създанието в краката му. - Изчадията на ада не могат да служат никому за нищо.
- Струва си да опитаме все пак - настоя некромантът, а Анеона кимна.
Той бръкна в един от джобовете на мантията си, извади тънък свитък и зачете.
- Не си и помисляй - сряза го жената. - Ако смяташ, че ще ти позволя да обвържеш демон към волята си, жестоко се лъжеш. Въпреки че - тя сведе поглед към червенокожото същество - това тук е толкова жалко и слабо...
В това време некромантът - поне според мен беше такъв - четеше друг свитък, а на върха на десния му показалец постепенно се оформи светлосиня руна с вид на двойно прекъснат кръг със спирала в средата. Той протегна ръка и докосна челото на демона. Създанието изкрещя, след което запримига, сякаш бе излязло на слънце.
- Сега той може да говори нашия език - обясни Инафет, очевидно в отговор на моя чууден поглед - но ни разбира само, когато ние пожелаем - той се изкиска. - Вече си имаме водач.
- Как е името ти, демоне? - наведе се Инафет към дребното изчадие.
- Герз! Герз! От клан на Бишибош! Молим пощади! Молим пощади! - запищя демонът.
- Ще се смиля над теб, Герз - с равен тон продължи Инафет - ако ни покажеш къде се намира Бърлогата на злото.
- Герз покаже! Герз заведе! Голям Бишибош заповядал там събирание! Той казал, на огнена топка в небе напада човеци жени! - възторжено закрещя Герз.
- Значи Акара беше права, когато говореше, че чудовищата в пещерата планират нападение над лагера - поклатих глава. - При това утре... Предлагам да побързаме да обезвредим тази пещера, за да не се окаже прекалено късно...
- Подкрепям те, Хианел - отвърна Анеона и отново се смръщи, поглеждайки към некроманта - Инафет, не можем цяла нощ да стоим тук. Нареди на демона да ни води.
- Да преговаряте с демони - процеди паладинът - Вие ратмианците сте луди! Хей - изръмжа той в лицето на Герз - Води ни по-бързо към пещерата, жалко изчадие, или ще те убия на място!
- Да, да, да, да - пародия на раболепна усмивка разкриви чертите на дяволчето, когато то закрета на късите си крака - Герз води, Герз води...

***

Допише утре. Герз бъде моя муза. Надява се харесало.

Супер е и тази част. Аз като хардкор играч на Диабло ще спомена, че в Blood Moor все още няма шамани Предполагам, че там се развива действието щом търсят пещерата. Но нищо. Не е задължително всичко да е както в играта Айде очаквам продължение.

Не, няма шамани. Просто е на Хел и фолънчето е някакъв рандом минибос. Екстра стронг примерно.

П.П. Благодарим.

***

Докато крачехме по пътеката след наплашеното дяволче, аз отново наблюдавах природата. Чувството на покой бе изчезнало, заменено от злокобна тишина, в която листата на дърветата шепнеха предупреждения, а дътветата проточваха страховити и разкривени сенки под лунните лъчи. Ледени тръпки лазеха по гърба ми. Не, че през близките четири години не бях бродила из джунглите на родината ми, но в самия въздух, който дишах, тегнеше нещо зловещо.

Пътеката лъкатушеше през безлюдните ливади, докато накрая ни изведе пред неголяма скала, под която зееше неголям отвор. Още отдалеч можеше да се подуши острата смрад на разлагащите се тела, натрупани около нея. Герз възторжено заподскача.
- Ето! Ето пещера! Сега пусне да си отишло!
Тънка усмивчица полази по лицето на некроманта.
- Не си го и помисляй - отвърна сурово той и отново зачете някое от безбройните си заклинания. Потръпнах при гледката на магията, вихреща се около дяволчето, докато тя се превръщаше в нещо белезникаво... не какво да е, а кости, ребра, прешлени, челюсти, дълги и къси, които се сплетоха в неразрушима клетка около създанието. Този некромант беше ужасен. Герз запищя още по-неистово, покрил уши с ръце и стиснал малките си очички.
- Сега - усмивката на Инафет стана още по-широка - ти ще стоиш тук и ще ни чакаш, Герз. А после ще ни покажеш местонахождението на Бишибош.
Дръпнах го за ръкава. Той трепна и се извърна към мен.
- Вече няколко пъти споменаваш този Бишибош. Кой е той?
- Бишибош - обясни некромантът - е могъщ дявол, предводител на един от дяволските кланове. Ще ти разкажа по-късно.
Оставихме малкия демон да пищи заключен в костната клетка и се спуснахме в дупката, която представляваше входа на Бърлогата на злото, както я беше нарекла жрицата на Сестрите.
Обгърна ни непрогледен мрак, а във въздуха още по-силно тегнеше миризмата на...
- Усещам... смърт... в това място* - промълви некромантът.
- Тихо - срязах го, ослушвайки се - Дочувам нечестиви създания.**
Разбира се. Вече познатите ми крясъци на малките червенокожи дяволчета, които прииждаха срещу нас. Примигнах, леко объркана. Нали бяхме в пещера и беше тъмно? Обърнах се и съзрях ярко сияние, което обграждаше паладина и осветяваше голямата пещерна зала. Незнайно защо почувствах прилив на сила...
... И се спуснах срещу демоните, вдигнала копието в дясната си ръка, с боен вик на уста. От тъмното пространство пред мен със свистене се изстреля нещо огромно и светещо...
- ХИАНЕЛ!!!
Нечия ръка ме отблъсна толкова силно, че загубих равновесие и залитнах. Нещото профуча край дясното ми ухо. Чу се пращене, замириса на изгоряло, а аз инстинктивно замахнах с копието в празното пространство. Странно. Оръжието не се сблъска с нищо, но освободи свое подобие от... от чисто електричество, което полетя към чудовищата, прониза едно и откъсна главата на следващото. Задъхана се изправих на крака, избягвайки втори огнено кълбо. С крайчеца на окото си забелязах Анеона да се хвърля подобно на дива котка към източника на огъня. След части от секундата от мястото се чу силен гърмеж и две от дяволчетата изхвърчаха към нас, посрещнати от острия меч и щита на паладина. Главата на едното изчадие се стовари с глухо тупване на земята, а другото бе ударено с бясна сила от огромния триъгълен щит.
Миг по-късно от дълбините на пещерата се чу гърлен напев. Обезглавеното дяволче се изправи на крака и замахна към бронирания боец, а главата му се надигна от пещерния под и с плякащ звук се закрепи отново на врата му. Другото се опита да го последва, но отначало на гърдите, после по цялото тяло кожата му се раздра, смъкна се и костите се отделиха от плътта. Кървавият скелет стисна кирката, която бе държал приживе, и нанесе удар на своя съживен събрат между плешките, отваряйки дълбока рана. Дяволчето се смъкна на колене и беше отново посечено от паладина.
Обърнах глава наляво и видях Инафет, който със смръщено лице посочи далечния край на залата. Скелетът защъпука натам, поваляйки две други от съществата с по един точен удар. Затече се да помага на убийцата за последното чудовище, което бе по-едро и носеше хоругва. След няколко секуннди битката беше свършила.
- Изглежда, че е поумнял след смъртта - лаконично отбеляза некромантът, поглеждайки към мен. Така ли ми се стори, или се исмихна леко?
- Знаеш ли... - почти заекнах - отвратителен си.
- Извинявам се за прическата ти - някак смутено каза той - но просто не можех да те оставя да бъдеш цялата опечена. - След това се извърна и заедно с паладина се отправи към другото момиче.
Хванах с два пръста един кичур от косата си и го огледах. Да, онази огнена топка добре ме беше опърлила. И ако той не ме беше бутнал наляво, щях да представлявам амазонско печено - вкусна вечеря за дяволите. И сега трябваше да му благодаря, на този белокос чудак, който очевидно знаеше само да взривява трупове и го смяташе за много забавно.
Завтекох се към другия край на залата, където Анеона се бе опряла на една стена. Трепереше и дишаше учестено.
- Големият ми създаде доста проблеми - отбялза тя задъхано. - Хианел, добре ли си?
- Да, въпросът е дали ти си добре - отвърнах веднага. - Слушай - внезапно се сетих и посегнах към колана си, за да взема една от стъклениците - изтощена си. Изпий това, ще ти помогне.
- Тези твари злоупотребяват с даровете на Ратма - възмущаваше се Инафет.
- Това ли е най-голямата ти грижа? - мрачно попита паладинът.
- Всъщност, Оростем - сопна се некромантът - да. Тези... жреци... или шамани - той побутна с ботуша си мъртвия дявол с хоругвата - съживяват останалите. Една такава битка би била безкрайна, ако не...
- Ако тя не беше го убила - натъртих аз, поглеждайки към тъмнокосото момиче. - Докато ти използваш костите на дяволите за забавление.
Инафет въздъхна театрално.
- Първо, щях да й благодаря - тихо отговори той - и второ, вдигнах скелета, за да й помогна.
- Само не започвайте бой - леко насмешливо вметна Анеона. - Помниш ли, че в лагера ти ме спря с тези думи да не се сбия с него? - запита ме.
- Не започвай пак, Анеона - подсмя се некромантът. - Отпочинахте ли си? Да продължаваме...

***

Прокрадвахме се през проходи, прескачахме ями, трошахме сталактити, за да си проправим път, и, разбира се, посичахме, пронизвахме или заколвахме всеки дявол, който се изпречеше на пътя ни... Или пък Инафет се намесваше с някое от отвратителните си заклинания.
Нерядко демоните бяха цели тълпи и ни отнемаше доста време да различим шаманите и да ги обезвредим. Оростем въртеше меча си, сякаш се бе родил с него, а щитът му запращаше създанията на по няколко метра или пък ги размазваше в стените. Анеона беше винаги бърза като тигрица, прерязвайки понякога гърлата на две или три изчадия наведнъж с едн замах. Невинаги обаче успяваше да отбягва ударите им и се случваше да изкрещи от болка, когато острието на някой демон я порежеше.
Инафет хвърляше своите "Траг-Оулови нокти", както сам ги наричаше - огромни копия от кост, които пронизваха по няколко създания наведнъж и често ги приковаваха към стените. Случваше се да разпръсне група дяволчета, като пръсне някое тяло под краката им на кървави късове. Аз, от своя страна, също не стоях със скръстени ръце, и се впусках в често безразсъдни атаки, пускайки светкавици от копието си наляво и надясно. Често пъти не бях сигурна дали изобщо ще засегна някй от противниците си, но мълниите сякаш сами намираха пътя си и опърляха телата на дяволите.

Най-после стигнахме до широка пещерна зала, от която се носеше неописуема воня на разлагащи се мъртъвци.
Живи мъртъвци.
Те надаваха хрипове и тромаво се поклащаха на вдървените си крака. Прострели ръце напред, осем зомбите се запътваха към нас. Едно от тях - очевидно предводителят им, с неестесвено синкава кожа и светещи очи, едно от които извадено, раззина челюсти и от мъртвото му гърло се изтръгна дрезгав, смразяващ кръвта глас:
- Аз съм Горящия труп - възвести зомбито. - Аз съм вашата смърт!
Нещо в главата ми се отприщи. Стиснах копието, по-силно от когато и да било, и стоварих ужасяващ удар в тялото на изчадието, освобождавайки мощен електрически импулс.
Но ударът пропусна. Незнайно как. Горящия труп замахна.
Таванът на пещерата се завъртя пред очите ми. Усетих как тялото ми натежава, докато мракът на пещерата ме обгръщаше все по-плътно и по-плътно.

***

- Хианел! Хианел!
- Свестява се - отбеляза мелодичен женски глас.
Клепачите ми се вдигнаха и аз съзрях три фигури, наведени над мен. Осъзнах, че лежа на пода на пещерата. Опитах се да стана, но ме прониза остра болка.
- Слава на Ратма, раната не е толкова сериозна - гласът на Инафет звучеше разтревожено.
- Дръпнете се настрана - внезапно нареди Оростем. - Ще се опитам да я излекувам...
Бронираната му ръка се простря над мен и той поде молитва към светлината. Мътен блясък затрепка около дланта му, после се разпростря и върху тялото ми.
Болката минаваше. Изправих се отначало на лакти, а след това и на крака.
- Благодаря ти - протегнах ръка към паладина.
- Благодари на тях двамата - усмихна се той - Ако не бяха те, този изрод щеше да ни избие.
- Всъщност къде е зомбито? - запитах.
Анеона ми посочи пръснатите из цялата зала късове синкава плът.
- Четири от тях ме бяха прилклещили в един ъгъл - обясни тя. - Оростем се биеше с две, а Инафет взриви Горящия труп, докато той идваше да ме разкъса - очевидно на убийцата не й се искаше да си припомня момента. - Така че - тя се подсмихна и потупа некроманта по рамото - и аз ти дължа благодарност, Инафет - след което го целуна по бузата.
Незнайно защо, се се намръщих на сцената, но в този момент нещо отвлече вниманието ми.
Подът се разтресе. От тавана западаха камъни и буци пръст и лучите на новия ден нахлуха в пещерата.
- Предлагам да се махаме - казах бързо. Отворих бохчата си, извадих свитъка от Акара със синята лентичка и зачетох.
- Бързо - подканих другите и прекрачих през искрящосиния портал.


__________________
* "I sense... death... within this place."
** "I hear foul creatures about."

Отново добре си се справил и с тази част. Направо ми се доигра Диабло.

Пак добре, че се пръкват от време на време такива стойностни теми, иначе престояването ми в този форум щеше да клони към никакво...

Евалата, Наз, като чета разказа ти, и си оправям настроението. Дано да има още. С поздрави.

Странно. Когато преди 2 дена видях, че си пуснал продължение го прехвърлих отгоре, от горе - само да видя колко е дълго. Беше вечер, спеше ми се и прецених, че 2 поста и то толкова дълги - няма да имам сили да прочета дори и два абзаца, па камо ли целите. Отложих четенето за .... неопределен период от време. Днес дойде този неопределен период от време. Седнах, отворих темата, нагласих се за едно дълго четене с идеята, че сигурно ще прекъсна ( Нищо лично, не съм спала кат хората ..бе от 72 часа съм спала 6, а днес само 3 часа погълнах 8 кафета.). Та почнах да чета .... и преди да усетя се оказа, че съм го прочела... Което беше шок, защото не разбрах, кога успях да го прочета.
Изненада ме също, факта, че не пишеш през погледа на некрото, бях останала с впечатление, че ще е през неговия, изненада ме, но не неприятно. Въпреки, че некрото ме радваше искренно :Ь
Радвам се, че в този форум се появи нещо, което да си струва времето ... че дори и 2-3 пъти повторно да си го изразходваш за него. Надявам се и мързела ти да разреши на музата да се изяви по-скоро от миналия път