В самотен ден,
ти дойде при мен,
и хвана ме за ръката,
и понесохме се над земята.
Под нас останаха човешките съдби,
пепелта от техните мечти.
В моя сивкав, тъжен свят,
ти донесе малко цвят,
едно умиращо сърце,
взе грижливо във ръце.
Пътят към звездите,
заедно поехме,
и заживяха в нас мечтите,
Света в сърцата взехме.
Пророчествата, правени за теб и мен,
обгръщат ни във светлина.
Звезди издигат се и падат пак през ден,
осветяват пътят през нощта.
О, какво чудо е животът,
и още по-голяма палитрата му,
просто всичко е така,
но се страхувам, че не всичко е това.
В мъртвия свят,
в това самотно място,
в ъгъла седя си свит и чакам твоя вик.
В самотен ден,
ти дойде при мен,
и със мен остана,
а светът,
самотен да е - престана!


Е тва го написах днес в даскало... Просто ми хареса, а рядко се случва да ми хареса нещо, което съм писал Да, знам, че ви било писнало от сълзливи истории, не ми пука Който ми се радва - да критикува, който не му се - пак

След малко ще пусна и друго, на много различна тематика

На Залез Слънце

Камбаните бият,
и птици летят.
Излезли са пак страха да надвият,
гнева си чист - да освободят.

Пред залеза ален,
стои изправен,
войнът нечист, накърнен,
със кървава сабя, със поглед ранен.

И плъзна се сянка по хоризонта гаснещ, далечен,
черна като нощта,
и със поглед невиждаш,
загледа я - това ли бе тя?
Смъртта?
Или просто игра на гаснещата светлина...?


Е тва не си го харесвам хич Ама все пак го пускам ,ебали го

ЕДИТ : Добавих и едно заглавие

Първото не ме кефи,не обичам такива мелодраматични,сълзливи глупости.Обаче второто ми хареса,даже си го добавих към колекцията на хард-а

И двете ми харесаха,но каточели първото е писано с повече желание.Все пак good job...

Мамооо, защооо....

Да, браво за труда, браво.

Пуснете сега нещо по-дълго от десет реда и по възможност с някаква форма на сюжет, моля, моля...

Като толкова знаеш и можеш - защо не напишеш ти !

Първото.
Браво.

Бягството


- Хей, ти! - извика някой от мрака.
- Кой, аз ли? - отрони плахо момчето. Пред него беше пълна тъмнина, и за това не виждаше кой го е повикал.
- Да, ти, същия. На къде си тръгнал така?
- Не знам, пред мен е пълен мрак. Нищо не виждам. Просто вървя напред, може и да стигна някъде.
- А къде искаш да отидеш?
- Нямам идея, само да е някъде далеч. Има ли значение?
- Не мисля. А защо искаш да отидеш далеч?
- Не знам. Бягам, може би. Има ли значение?
- А от какво бягаш и защо?
- Не знам. От всичко, предполагам. Има ли значение?
Луната се скри зад сивкавите облаци, а звездите не се бяха и показвали тази нощ. Студеният, летен вятър пробяга по хладната трева и раздвижи въздуха наоколо.
- Защо бягаш сам?
- Че с кого да бягам?
Гласът замлъкна, а вятърът раздвижи отново околността. Луната прокара лъчите си през един по-тънък облак и леко освети местността. Нямаше и следа от източника на гласа.
- След малко слънцето ще изгрее отново. Защо не почакаш докато не се развидели? - попита гласът отново, този път по-меко.
- Защо да чакам до изгрева? След него пак ще падне нощта. Има ли смисъл?
- А къде са твоите приятели?
- Не знам.
- Родителите ти ще се притесняват за теб.
- Ще ме разберат. Пък и те никога не са били близки с мен, няма да забележат липсата ми.
- Защо си така отчаян?
- Но аз не съм отчаян. Свикнал съм така и не ми прави впечатление. Просто си бягам без да спирам и без да ме спират.
- Тогава защо се спря за мен?
- Не знам. Нямам логическо обяснение. Защо не излезеш да те видя?
- Не мога. Страх ме е. Не искаш да ме виждаш.
- От какво те е страх?
- От това, което съм.
- Моля те, излез.
- Добре, но не бягай, не хапя.
От някъде изскочи прекрасна елфка. Беше с няколко сантиметра по-ниска от момчето, а косите й се спускаха малко над кръста. Кафеви, прави, осветени от лунната светлина. Прекрасните й кафеви очи имаха лек зелен оттенък и бяха натъжени. Като два брилянта, потопени в огромно езеро. Ръжете й бяха бели и нежни, украсени с елфически пръстени, а устните й бяха свити и бледи. Носа й беше с перфектна форма, без никакви следи от озкривяване. Момчето се засрами от себе си и сведе глава.
- Нима съм толкова ужасяваща, та не можеш дори да ем погледнеш?
- Съжалявам, милейди, не мога да си позволя на гледам някой, който притежава такава красота. Оставете ме, не съм заслужил Вашето присъствие.
- Искаш ли да повървим заедно и да си поговорим? Моля те, поне до изгрева. Имам нужда от компания.
- Но...
- Какво има?
- Не съм свикнал някой, толкова красив да иска да си говори с мен.
Елфката просто му се усмихна, хвана го за ръката и го поведе напред.
- Хайде, да вървим.


Не ми пука, че ви било писнало от сълзливи истории. Не четете като ви е писнало.

Лошото на тези творби, е, че трудно може да се разбере за какво става дума, освен ако не познаваш автора и не знаеш какво точно се е случило с него, т.е. под влиянието на какво е написал тези редове.

Сириусе, ти си приятел на Дист, нали? Тогава нищо чудно, че го разбираш и подкрепяш. В това няма нищо лошо.

Относно едитването на поста ми, съжалявам, че изобщо го бях написал. Написах една глупост, без изобщо да се замислям за замисъла на темата. Извинявам се.

Очевидно това е една изповед, проста творба, изразяваща емоции. Тя няма нужда от одобрението на повечето хора, просто защото няма да я разберат.

Освен ако... не я пречупят през своята гледна точка и да го разберат по тяхен си начин, чрез тяхни преживявания и емоции.

Аз казах. Хау.

Дист, приятелю, не очаквай от мен някакъв пространен анализ. Ще ти кажа скромното си мнение накратко и простичко.
Както ти казах и преди, поезията ти не е лоша, но прозата ти доста повече ми допада. Имаш интересен стил на писане, а идеята с диалога, разкриващ един обезверен човек, който не е сигурен в самия себе си, ми хареса. Пътят, който всеки трябва да извърви, отвъд който е себепознанието...А и по някакъв странен, неразбираем дори за мен начин, неназованият герой ми напомня на самия себе си с цялото си отчаяние и незаинтересованост към околния свят. Светът, който не желае да го приеме.
Има някои дребни технически и стилистични грешки, но те нямат значение.
Палци горе, накратко казано.

Демонстратираш приятелство?

Wicked Spirit, приятелю, както ти казах снощи, за мен тази тема е комуникация м/у мен и Дист. Това, че трети лица ще я видят, слабо ме интересува. Бях искрен в мнението си и в характеристиката си за Дист.
Иначе, палци горе за интересния ти пост.
И намини през IRC, че трябва да си довършим разговора с теб.

Не, че съм подстрекател, ама вие не може ли някъде другаде да се обяснявате в любов ми точно тука намерихте?

Колкото до стихчетата, ами аз по-си харесвам второто, но ти това го знаеш.
Разказчето - красиво, но и това го знаеш
Всичко, което съм имала да ти кажа за тях, го казах вече и не мисля да се повтарям по форуми. Единственото, което ще повторя е:
Казах ли ти, че можеш да пишеш? Ама ти "Неее". Ади сега само не спирай

За Него.

В далечно поле лежи,
незнаен войн, самотен гроб,
в битка велика, врага победи,
живота си даде - на свободата роб.

В последните си думи той изрече :
"За царя и свободата!"
и кръвта му безмислостно изтече,
прониза го зверски стрелата.

И до днес легенди се носят
за безстрашния, войн страховит.
Песни се пеят, думи редят
възнасят подвигът смел и ликат велик.

Разказват още за кръвта пролята,
за ужаса в очите скрит,
за Смъртта над полята,
за сърцата разбити и света със мъка покрит.

В яростна атака,
безстрашна душа,
в един вик и скока
живота си даде за свобода.

И още свободен е той,
над полята бди безспир,
Светът да бъде твой,
и да цари навред мир.


Здраво вдъхновено от Iron Maiden - Paschendale Преоткрих тая песен

Много ми харесаха всички.
Когато четях последното слушах Queen - The Show Must Go On , но се сетих за Меноуар.

Браво, Дист, всички са добри.Особено много харесах второто.Четвъртото пък беше феноменално.Продължавай нататък.Ще следя с интерес творческите ти изяви.

Пърдете братя без стеснение,
не се измъчвайте от зор.
Защо е туй ограничение,
Където нужен е простор…?



Пръднята братя е физиология,
и рядър кавалерски жест.
Във нея няма демагогия,
а доблест, рицарство и чест.



Пръднята братя дар божествен е.
Че само здравий гъз пърди.
А щом е гръмка и тържествена
тя нивга не смърди.



Пръднята братя е изкуство,
Прекрасен музикален дар.
Като пърдиш, пърди със чувство,
с квалификация и жар.



Пръдни веднъж и ти в живота си
Госпожице без да се срамиш.
Аз знам, че вечер във леглото си
ти тайничко пърдиш.



Пръдни със мен другарко здравата,
Пръдни със мен във ритъм жив,
и току виж създали сме в държавата
нов самодеен колектив.


Ами тва?

...Не е твое.

1-вото
Да - доброе е. Тва е обща оценка. Другото което сикам да кажа е че първата част е много добра :), апоследната посредствена и измъчена

2-ро -

Ми и то не е слабо, макарнякой моменти да не са на нивото на други не е елементарна и глупашка лирика.

едит 3

3-ри

Ми тва вече е по - скоро към разказите отива(какво откритие чакам аплодисмент!)
Та и то е хубаво, някой каза че лошото на тези работи е че трудно се разбират, аз мисля че хубавото е че такива историй се пречупват през призмата на всеки поглед и това ги прави дори по - добри. Това не е разказ със сюжет и поука, това са думи натоверени със чувства, нещо като картина, и тя е толкова трудно разбираема относно смисъл колкото това

хмммм не можа ли в един пост бе :)

4-то
Ми най - малко ми хареса да ти кажа, може би защото не е сълзилива история а няква ... нехаресваща ми по сюжет и атмосвера история. Амм иначе стила е пак добър, похвално за това, а имаш ли здрави ръце и хубав чук ще можеш винаги да ковеш качествени железа ако ми разбираш метафорката...
/ и аз се сетих за меноуар/

гост-ското -

Ми не е лошо стихчето, но ако не е твое наистина няма смисъл да се коментира повече(не че има и какво, но и да иаше няма да го коментирам - тва искам да кажа :) ).

Аиде поздраво и да пишете в моита тема еЙ! Ако имате интерес ще си препиша от тетрадкатта по м-ка 2 вете ми най - добри неща.