Заглавие: От огледалото Публикувано на: 31 Мар 2004 20:39
Породено от размислите на един приятел, на когото посвещавам следното:
- А, здравей, приятелче. Не те видях. Не те познах. Отдавна не си идвал насам! Как си? Защо си стреснат? Защо си уплашен? Недей така, няма нищо... Може би се страхуваш от вида ми? Че какво му е?
Огледалото мълчеше.
- Нима има някакво значение това, как изглеждаш? Мислех, че имаш други виждания. Явно съм се объркал... Както обикновено... Както винаги... А как ми е омръзнало да оставам неразбран! Мислех си, че ти ще ме подкрепиш. Нищо. Не можеш да промениш решението ми. Никой не може. Дори тя...
Запалката щракна и свещта озари малкото тясно и опушено помещение. На масата имаше няколко листа. Един по един те припламваха в топли сенки и тлееха върху дървото. А огледалото гледаше втрещено. Няколко фаса в пепелника. Кутията е вече празна.
- Не можеш да ме познаеш? Аз съм, същият! Променен, да, смачкан от живота, изморен от всичко... Прекършен съм... Виж, вгледай се в очите ми! Няма го онова пламъче! И в твоите очи го няма! На теб не ти ли омръзна? Да те тъпчат, да те лъжат, да те обиждат! На мен да! И знаеш ли - така е най-добре! Най-сетне осъзнах какво става! Нищо не е било истина, аз не съм такъв! Защо никой не покаже какви можем да бъдем всъщност? Защо? За теб може и да са детски приказки, но знаеш ли - един ден може би и ти ще разбереш! Не, чуждо ти е чувството на безсилието, което те обхваща и отказва да пусне сърцето ти, на леда, който сковава цялото ти тяло - а навън е пролет, толкова красива! Чужд съм ти вече... Но на мен ми омръзна! Омръзна ми да живея в илюзия, гротескна приказка, без край, отново и отново да преживявам същата болка, същата мъка! Не, не мога вече да търпя безчувствеността и лицемерието на хората! Не искам... Няма да ми липсва живота, слънцето, дори и тя! Всичко е измама, холограма, блян... Дори себе си не мога да позная! Да, промених се. Признавам го. Искам да покажа на останалите докъде могат да стигнат, какви са всъщност, защото не вярвам на това, което виждам! Не вярвам! не ме убеждавай! Казах ти, решил съм. Там не е страшно! Много по-хубаво е от тук! Не ми ли вярваш? Огледай се! Виж наоколо! Погледни през прозореца към хората - те вървят, все така угрижени и мълчаливи, забравили всичко друго, затворили се в себе си, оковани от собствените си проблеми. А там, там има само топлота и... обич, каквато не намерих тук. Нима трябва още да съм тук? Най-сетне ще се освободя, нека тялото ми умре - то не ми е потребно. Но искам да усетя с всичките си сетива свободата! Свободата!
Сянка, движеща се бавно, като в сън, сковано. Прогнилите дъски на пода изскърцват леко под тежеста на тялото, стоящо пред вехт скрин, покрит с прах. Вътре има пластмасова кутия. Закопчалката щраква. Хладната стомана на дулото светва на оскъдната светлина на горящата свещ. И отново един поглед към огледалото. А то все тъй мълчи.
- Знам, знам. Но сега не съм такъв, не съм нерешителен и мек. Това е присъщо на хората. Не и на мен. Защото в мен вече няма нищо човешко... Загубих го, без и сам да усетя къде, забързан незнайно накъде, заедно с тълпата. А нямаше смисъл да бързам... Закъде, след като всички пътища водят до едно място - там, където няма болка и страх, и мъка... Само ти ми остана! И сега дори не искаш да ми проговориш, изоставяш ме! Всъщност защо си ми? Аз имам собствен път и ти - твой. Нека твоят бъде по-лек, желая ти го от сърце! Живей в химерата! Знаеш ли какво е да разбереш колко всъщност си жалък в целите и мечтите си, които някога са изпълвали душата ти? Знаеш ли какво е да видиш всичко, което си обичал, на прах, отнесено от вятъра, а ти да си изгубен, да си сам... сам сред хората! Не ще намериш разбиране - само студенина и подигравки. Не, не мога вече да търпя! Те убиха всичко в мен, вече не мога да чувствам! Не мога дори да дишам без да усещам болка. Нима това е животът? Поне е по-реално от твоите сънища! Видя ли, изгорих поемите ти, те са вече безполезни. Останаха нечути, като глас в нощта. Всички затвориха сърцата си и ме оставиха сам навън - в студа.
Една глътка, шишето се опразва. Окъсаният фотьойл изстенва тихо и тялото се отпуска за последен път, забравило за всичко, живеещо в свой свят, безгрешен, просто красив... Дулото просветва отново и опира до челото.
- Сбогом! Бъди щастлив!
- Сбогом, приятелю! - отвърна онзи от огледалото и дръпна спусъка. Свещта догаряше в чашата, осветявайки картината на едно тържество...
___________________________________ legalize murder
|