Породено от размислите на един приятел, на когото посвещавам следното:

- А, здравей, приятелче. Не те видях. Не те познах. Отдавна не си идвал насам! Как си? Защо си стреснат? Защо си уплашен? Недей така, няма нищо... Може би се страхуваш от вида ми? Че какво му е?
Огледалото мълчеше.
- Нима има някакво значение това, как изглеждаш? Мислех, че имаш други виждания. Явно съм се объркал... Както обикновено... Както винаги... А как ми е омръзнало да оставам неразбран! Мислех си, че ти ще ме подкрепиш. Нищо. Не можеш да промениш решението ми. Никой не може. Дори тя...
Запалката щракна и свещта озари малкото тясно и опушено помещение. На масата имаше няколко листа. Един по един те припламваха в топли сенки и тлееха върху дървото. А огледалото гледаше втрещено. Няколко фаса в пепелника. Кутията е вече празна.
- Не можеш да ме познаеш? Аз съм, същият! Променен, да, смачкан от живота, изморен от всичко... Прекършен съм... Виж, вгледай се в очите ми! Няма го онова пламъче! И в твоите очи го няма! На теб не ти ли омръзна? Да те тъпчат, да те лъжат, да те обиждат! На мен да! И знаеш ли - така е най-добре! Най-сетне осъзнах какво става! Нищо не е било истина, аз не съм такъв! Защо никой не покаже какви можем да бъдем всъщност? Защо? За теб може и да са детски приказки, но знаеш ли - един ден може би и ти ще разбереш! Не, чуждо ти е чувството на безсилието, което те обхваща и отказва да пусне сърцето ти, на леда, който сковава цялото ти тяло - а навън е пролет, толкова красива! Чужд съм ти вече... Но на мен ми омръзна! Омръзна ми да живея в илюзия, гротескна приказка, без край, отново и отново да преживявам същата болка, същата мъка! Не, не мога вече да търпя безчувствеността и лицемерието на хората! Не искам... Няма да ми липсва живота, слънцето, дори и тя! Всичко е измама, холограма, блян... Дори себе си не мога да позная! Да, промених се. Признавам го. Искам да покажа на останалите докъде могат да стигнат, какви са всъщност, защото не вярвам на това, което виждам! Не вярвам! не ме убеждавай! Казах ти, решил съм. Там не е страшно! Много по-хубаво е от тук! Не ми ли вярваш? Огледай се! Виж наоколо! Погледни през прозореца към хората - те вървят, все така угрижени и мълчаливи, забравили всичко друго, затворили се в себе си, оковани от собствените си проблеми. А там, там има само топлота и... обич, каквато не намерих тук. Нима трябва още да съм тук? Най-сетне ще се освободя, нека тялото ми умре - то не ми е потребно. Но искам да усетя с всичките си сетива свободата! Свободата!
Сянка, движеща се бавно, като в сън, сковано. Прогнилите дъски на пода изскърцват леко под тежеста на тялото, стоящо пред вехт скрин, покрит с прах. Вътре има пластмасова кутия. Закопчалката щраква. Хладната стомана на дулото светва на оскъдната светлина на горящата свещ. И отново един поглед към огледалото. А то все тъй мълчи.
- Знам, знам. Но сега не съм такъв, не съм нерешителен и мек. Това е присъщо на хората. Не и на мен. Защото в мен вече няма нищо човешко... Загубих го, без и сам да усетя къде, забързан незнайно накъде, заедно с тълпата. А нямаше смисъл да бързам... Закъде, след като всички пътища водят до едно място - там, където няма болка и страх, и мъка... Само ти ми остана! И сега дори не искаш да ми проговориш, изоставяш ме! Всъщност защо си ми? Аз имам собствен път и ти - твой. Нека твоят бъде по-лек, желая ти го от сърце! Живей в химерата! Знаеш ли какво е да разбереш колко всъщност си жалък в целите и мечтите си, които някога са изпълвали душата ти? Знаеш ли какво е да видиш всичко, което си обичал, на прах, отнесено от вятъра, а ти да си изгубен, да си сам... сам сред хората! Не ще намериш разбиране - само студенина и подигравки. Не, не мога вече да търпя! Те убиха всичко в мен, вече не мога да чувствам! Не мога дори да дишам без да усещам болка. Нима това е животът? Поне е по-реално от твоите сънища! Видя ли, изгорих поемите ти, те са вече безполезни. Останаха нечути, като глас в нощта. Всички затвориха сърцата си и ме оставиха сам навън - в студа.
Една глътка, шишето се опразва. Окъсаният фотьойл изстенва тихо и тялото се отпуска за последен път, забравило за всичко, живеещо в свой свят, безгрешен, просто красив... Дулото просветва отново и опира до челото.
- Сбогом! Бъди щастлив!
- Сбогом, приятелю! - отвърна онзи от огледалото и дръпна спусъка. Свещта догаряше в чашата, осветявайки картината на едно тържество...

И аз се прекланям за пореден път! Стана ми навик просто, що се отнася до теб

Dobar razkaz ..........

Не не и не.Този разказ не е добър.Този разказ е невероятно добър.Радвам се че има толкова надарени хора.
Пляс,пляс,пляс,пляс,пляс.

За щастие хубавите разкази се умножават в този форум! И отново трябва да благодаря на RIP за вдъхновението, което ти е дал и на теб за разказа, който си написал!

Damented това е невероятно! Ако се хванеш професионално ще се наредиш сред великите творци на века ни.

Много е добро!

Ами малко не ми оставяаш възможност да кажа:"Бива", просто защото би било слабо, смешно и неестесвено!Размислите ти са задълбочени, проникновенни и много истинни, караш читателите ти да се замислят върху реалните елементи от живота ни!Ти си различен, начина на писане, гледна точка, сюжет, това ми харесва...И фентъзи разказа който определено не пропускам да следя е светлина в края на тунела...има "хляб" в теб и много, много въображение...ПОЗДРАВЛЕНИЯ на този свят са му необходими повече хора като теб!

Искрано се радвам, че ви хареса писанието ми. Не поради славолюбие или мегаломания. Просто защото не го приемам като разказ - написах, че е породено от разговора ми с един човек. По-скоро е като откровение, много по-лично и важно за мен, може би защото отчасти е истинско...
Пропуснах да благодаря отново (ако не съм го направил значи съм забравил) на доста хора - вие си знаете кои - за подкрепата и неизчерпаемите комплименти (ама ММ прекали с великите творци на века - давай по-реално! Е, и някоя международна награда би ме задоволила!) .
Със здраве.

Sounds like goodbye. Please, tell me I'm wrong.