Картата се обърна.
„Дама пика” промълви жената и напудреното и до бяло лице с сбръчка в странна гримаса. Толкова странна комбинация не беше виждала отдавна и явната несвързаност между нещата я озадачаваше. Момчето се усмихна.
„Същите карти като при другата гледачка.”
Жената вдигна рамене и му върна парите. То излезе от палатката и се усмихна. Свечеряваше се. Все още беше светло, но погледнеше ли човек към небосвода виждаше неизбежно розовеещите краища на белите облачета разсипани там като листчета накъсана хартия върху бледа синя мозайка. Когато момчето свали поглед видя същото това небе.
„Е, какво ти каза?” попита момичето небрежно.
„Че ще ме вали градушка във вторник.”
„Е, нали ги знаеш тия шарлатани по панаирите, никога не познават.”
„Да.”
Момчето кимна и двамата продължиха да се разхождат между множеството издигнати пъстри шатри. Имаше жонгльори, клоуни, акробати. Имаше и виенски колена, захарни памуци, сладоледи... всичко което отива на един юнски панаир. Цветни лампички украсяваха много палатки или висяха като лиани над главите на посетителите, закачени на големи стълбове, опънати по атракциите и дори обикновените дървени барачки и магазинчета. Сергиите бяха окичени с лъскави гирлянди и знаменца. Жълто, зелено, червено и лилаво се бореха за надмощие в целия този карнавал на цветовете. И някъде между тях само две небесно сини очи имаха значение.
Двамата се разхождаха, смееха се и играеха цял ден. Бяха ходили навсякъде, бяха обиколили всички атракции, Момичето сега гушкаше в ръцете си голямо плюшено мече, което и бе дадено от един висок, но кльощав мъж, с големи завити в края мустаци. Той така и не разбра защо момчето искаше да стреля 12 пъти с пушката след като спечели мечето още с първия си изстрел. Момичето се усмихваше всеки път когато пушката паткаше и когато мустакатия мъж виждаше доволната усмивка пред себе си въпреки, че изстрелът беше далече от целта. Само първият попадна където трябва.
Ядоха и захарен памук. Беше розов и прекалено сладък и лепкав. Беше се залепил за лицата и на двамата и дори за русите коси на момичето. След това миха лицата си много време край един фонтан. И въпреки неприятното лепкаво усещане от памука по лицата им, от тях не слизаше усмивката нито за миг. Играха си край фонтана, пръскаха се като малки деца, все така усмихнати. И все така нищо друго нямаше значение освен небето в двете сини очи.
И сега залязваше. Нямаше повече време. Слънцето се скриваше бавно и все по-малко лъчи осветяваха голямата поляна, на която беше панаирът. И когато и последния лъч се скри зад далечните планини, зад хоризонта, те знаеха, че беше време. Небето беше черно, но все още се виждаше синьо и прекрасно в нейните очи. Момчето беше много бледо.
„Време е.” каза то и се усмихна. „До следващата година.”
Беше последният момент. Когато трябваше вече да тръгва, но когато можеше да си позволи това. Момичето кимна.
„Обичам те.” каза то за пръв път днес.
„Обичам те.” последва отговорът.
Допряха устни. Но не ги разделиха. След няколко секунди момчето просто изчезна. На мястото където стоеше имаше просто един малък камък.
Момичето го взе и тръгна към едно голямо дърво – орех. Под ореха не расте нищо, но там, до голямото дебело стебло, имаше малка купчина камъни и до нея – две цветя – едно жълто и едно червено. Сега те спяха и бяха затворили цветовете си. Жълтото ги отваряше всяка утрин с утрото, но червеното цъфтеше само веднъж в годината, на деня на карнавала. Момичето ги погледна и се усмихна. То остави камъка на върха на купчината и тръгна. Стигна до оградата, която заграждаше мястото на панаира. Беше голяма и стабилна и трябваше да я прескочи за да се прибере. Но вместо това то просто седна на нея и погледна към звездите.
Във вторник валя град.

Много ми хареса! Жалко само, че някои неща ще си останат само за теб...

Много ми хареса, браво!!!

Сигурно е заради настроението ми но ме кара да се замисля над много неща, авторе, Сентри, това нещо има приковаващ ефект, наистина адски сполучливо е, отдавна не бях чел нещо толкова добро, сейфнах си го.....

Благодаря за коментарите

Жалко на истина ...

Наистина е хубаво... Само че ми се вижда недовършено. Или по-скоро недостатъчно. Аз обичам такива разказчета, интересно е и е добро, но си го представям по-скоро като повест...

Въображението е едно от нещата, които предпочитам да стимулирам, отколкото да го оставя недокоснато при четене на една творба. Все пак един разказ става все по-уникален когато човек има собствено виждане върху него.

Уау!
Знаеш ли колко пъти съм мислел да напиша нещо такова като идея, но все ми се губеше описанието и логическите преходи между картината и действието. Справил си се чудесно!
Поздрави @Shumen Town

Хей, Кюстендилски, радвам се, че си го прочел и благодаря. Ти си един от хората, чието мнение има голямо значение, радвам се, че ти е харесало. Поздрави!

Доста е добро, браво!

Помисли за лека кариера на писател .Хареса ми.Бравоооо

Благодаря ви, момчета, особено на теб, Вортекс.

Притежаването на "купчина камъни" подсказва използваческата и плитка същност на момичето?

Извинявай ако съм разбрал грешно, но такава асоциация направих.

Когато критиците говорят и авторите мълчат... не, няма да е така.
Това не е нищо повече отколкото изглежда, няма скрити значения, няма подсказана дълбока психика на героите, няма послания, които не са написани направо... може би само едно.

добро много добро, леко недовършено може би или просто не го разбирам изцяло, но много добро

Хареса ми, но нищо не разбрах. Много съм тъп.