Един разказ.
Удивително е как нещо толкова малко може да те накара да се разплачеш и усмихнеш едновременно от щастие, тъга и облекчение. Когато го свърших, внимателно отместих книгата, за да не я повредя със сълзите си, които си пробиваха път от отдавна изгубен извор в съзнанието ми. Усещах сърцето си меко и топло, сякаш беше плюшена играчка, която някое невръстно дете е гушнало за лека нощ. Изпомпаната кръв преминаваше през цялото ми тяло и носеше със себе си енергия и свежест.
Изведнъж малката стаичка с кревата ми се стори тясна и задушна. Навън беше облачно, хладно и чисто, а слънцето бавно и целеустремено потъваше зад хоризонта. Според тиктакащия часовник беше осем вечерта. Не можех да повярвам как съм си изгубил половината ден пльоснат на леглото, след като времето беше толкова прекрасно. Веднага скочих, обух се набързо и поех към парка.
Закачлив ветрец си играеше с окичените с листа клони на безбройните дървета, които му отвръщаха с шеговит шепот. Щурците рано-рано бяха започнали вечерния си концерт и пееха в хор откъм тревите. Обувките ми тракаха по натрошения на места каменен калдъръм, като от време на време заблудено докосваха някое объркано камъче и то политаше в неизвестна посока. Всичкият този мек музикален фон допълнително допринасяше за тържествуващото чувство на покой и хармония. За няколко минути спрях да мисля и просто се наслаждавах на света.
Както винаги става, блаженството не трая дълго. Никой не притежава мига и когато той реши да си тръгне, си отива завинаги. Но спомените за няколкото кратки, но изпълнени с щастие моменти от моя живот винаги греят ярко в ума ми.
Гърдите ми внезапно се надигнаха, после бавно изпуснаха въздух с тъжен, едва доловим стон. Съвсем не беше така. Въобще не грееха преди един час. Всъщност не се бяха появявали от месеци. Разните контролни, състезания и олимпиади постепенно ги засенчиха и оставиха на тяхно място черна празнота. Бях започнал да пиша и стихотворения, но и те бяха погълнати от задължителната рутина.
Когато всичко свърши и най-сетне можех да си отдъхна, не стана нищо. Абсолютно нищо. Животът си продължи постарому. С тайфата пак си ходихме на все същите места. Заведенията и пейките в парка се сляха в един вечен цикъл на запой. Безцелните ни разговори се проточваха с часове, но думите потъваха в меката, лигава пихтия, която бях наел вместо мозък. Той се беше вдигнал на стачка тогава - твърдо отказваше да работи при подобни условия. Мързеливо копеле.
Един ден по някаква случайност се шляех сам в парка. Яркото слънце дразнеше очите ми и из въздуха се носеше зловонната миризма на пот. Мислех си за разни неща, които изхвърчаха от главата ми на мига, в който се появяваха. Тогава отнякъде изникна Той – приятел, когото не бях виждал от хиляда години. Беше се настанил на една пейка като в луксозно канапе с глава, отпусната назад. Беше затворил очи и блаженството струеше от лицето му. Неговата чанта, която на предната страна изобразяваше контролер на Нинтендо, послушно лежеше до него. Странно, но около него нито се усещаше натрапчивата никотинова миризма, нито пък имаше следи от бира или някое друго упойващо средство. Явно просто му беше ден. Усмихнах се доволно и с лека завист и понечих да го подмина – не исках да му развалям настроението с моите глупости.
Някак си Той ме усети, отвори очи и ми подвикна с весел, почти детски глас:
- Чакай бе, накъде си тръгнал?
- Ами... – помъчих се да измисля нещо, но всъщност не се бях запътил наникъде. – Разхождам си се.
- Еми ела и седни тука де.
След като послушно изпълних заповедта, Той извади две бири от чантата си и ми подаде едната. Чукнахме се и ударихме две юнашки глътки. После Той с невинно любопитство ми зададе вечния въпрос:
- Ами ти как си, какво става с теб?
И започнахме дългия разговор между двама приятели, изгубили връзка от години. Изглежда неговият живот си течеше леко и послушно, както винаги. Дори си беше намерил приятелка наскоро. По начина, по който я описваше, тя излизаше едва ли не перфектното момиче. Аз само се усмихвах по същия начин, както когато го видях изтегнат на пейката, и му разказвах за себе си.
Така изминаха няколко часа – бързо, леко и неусетно, като внезапен летен дъждец, който е решил да поизмокри малко земята ей така, заради самата свежест. Беше дошло времето да си ходи – живееше в друг град и имаше да хваща влак. На кръстовището, което разделяше пътищата ни отново за неопределено време, ние разменихме последните си думи:
-...не знам, брат, чете ми се нещо, ама не знам какво.
Той потърка леко очите си над очилата и тайнствено каза:
- Абе то аз не трябва да го правя това, ама...
След което небрежно отвори чантата си и извади една малка книжка, която приличаше повече на тетрадка, и продължи:
- То е малко за лична употреба, ама мисля, че ще ти бъде интересно. У нас има още, тя няма да забележи.
- А какво всъщност е това? – попитах, докато въртях книжката в ръцете си. Беше с бели корици, но на тях нямаше нищо написано. Само на предната беше нарисувано дърво така, както би го видяло дете, което е застанало в основата му и гледа нагоре.
- Не трябва да казвам – усмихна ми се съучастнически приятелят ми. – Просто го прочети.
Сбогувахме се и Той пое към гарата, а аз – към дома. С тъга се замислих как пътищата ни винаги се разделят по този начин. Първо отиде в друго училище, което беше в доста отдалечен квартал, после той и семейството му се изместиха в друг град и съвсем престанахме да си говорим. А Той беше един от малкото хора, с които ми бе наистина приятно да си приказвам. Въпреки че късметът сякаш му беше неотменен спътник в живота, той никога не се наду и винаги ми помагаше с думи или с дела.
Когато се прибрах, просто захвърлих книжката нанякъде – стомахът ми си искаше своето и не търпеше отлагане. После седнах зад компютъра, включих скайпа и на минутата бях засипан с пожелания за добра вечер и потънах във все същите безмислени разтягания на локуми. Тези хора нямаха по-продуктивни занимания. За съжаление, аз също. Към един прекъснах всякакви контакти, легнах си и забравих всичко, което се беше случило във вече изминалия ден.
Станах в шест и половина, без будилник. Още от много малък ме научиха да ставам рано. “Нормалните” хора не можеха да ми се начудят. Излязох да направя редовното си сутрешно бягане. В главата ми ставаше същата каша, като при разходка, само че с по-бързи темпове. Навръщане се сетих за Него и книжката, която ми даде. Когато се прибрах я сложих на бюрото, с ясната идея да я отворя и разгледам, но първо трябваше да се изкъпя. После да закуся. После пък последваха “Добро утро”-тата в скайпа. След което излязох на сутрешна сБирка. А след това дойде време за обяд. И така, денят като насън се изтърколи до към два часа следобед, когато вече наистина нямаше какво да правя.
Погледът ми случайно падна върху малката бяла книжка. Тя странно се открояваше от останалите разхвърляни бумаги по бюрото ми – нейната корица сякаш блестеше и осветяваше пожълтелите листчета и тетрадки, които лежаха забравени върху дървената повърхност. Взех я в ръце, разположих се удобно на леглото и започнах да чета.
Книжката беше малък литературен сборник – имаше стихотворения, имаше кратки разказчета и по-дълги такива. На пръв поглед не беше нищо особено – творбите бяха горе-долу добри, но повечето звучаха доста наивно, а няколко – снобски интелигентно, сякаш авторът искаше да подчертае колко е по-умен от останалите. Много се дразнех на такива и почти захвърлих книжката настрана. Тогава попаднах на Разказът.
Дори не си спомням много добре какво в него ме впечатли толкова много. Препрочетох го няколко пъти и винаги ми се струваше по-различен от преди. Един път течеше като приказка, друг път ставаше фантастика, трети – любовна история, четвърти – трилър, пети – хорър и така нататък. Някакси историята беше една и съща, но никога не се повтаряше. И всеки път ме запленяваше с живите си герои и прекрасните завъртулки на сюжета. Помогна ми да съзра живота, който течеше около и в мен. Нещо, което бях загубил от дълги месеци насам и което се бях отказал да търся след много усилия.
Странно нещо е моят ум, осъзнах, докато гледах от една пейка как слънцето бавно се потапя зад близкото хълмче. Спомних си многото пъти преди – как винаги съм усещал благословията, а после един ден нея просто я нямаше, като че ли ме беше зарязала, за да си прекара по-приятно времето с друг. И след дълги умувания и търсения аз накрая просто констатирах, че си е отишла завинаги, и потъвах в притеглящото блато на посредствеността. А след време тя просто се появяваше, на напълно случаен принцип. Постояваше известно време и после пак безмилостно изчезваше. И това се случваше отново и отново. Един вечен цикъл на радост и нищета.
Не! Този път щях да си оставя спомен. Нещо, което да ми покаже, че живота винаги го има. Прибрах се вкъщи и извадих дълго недокосваната тетрадка. Скъпоценното ми заровено съкровище, пазещо в себе си миговете живот, които си струваха да бъдат съхранени. Прелистих през няколкото стихотворения и разказчета и спрях на първата празна страница. След няколко секунди на най-горния ред се появиха с разкривени букви думите “Един разказ”.
Ето какво роди болният ми мозък вчера. Всъщност нещото не е разказ, но ефекта беше горе-долу същия.