евала, шефе

Току-що изгърмях едно малко усилвателче.

онзденка я си купи ей тва -

http://a3.sphotos.ak.fbcdn.net/hphotos-ak-snc6/217670_1815705506769_1064036959_31787910_3966521_n.jpg

те един видео запис да се чуе що годе звука как е, въпреки, че не съм си играл с ефектите, а волумето е на 1/3 некъде м/у 0 и 1 :

http://www.youtube.com/watch?v=hqj170Hnfco

тоя риф специално е на Нокти

всичко е ''авторско'', някои негови, някои мои, само към края от 7:35 е black mountain totem на дарктроун

http://encyclopediadramatica.com/Trying_too_hard
,,Playing guitar in the dorm, in the hope that people will actually believe you're an artist and love you "
Сетих се за това

Не знам кво имаш предвид, но си еби майката. Темата е за това, обсъждаме свирене, апаратура, китари and stuff. Не съм от ония дето си качват по 1000 клипчета с ''кавъри'', демонстрирам и ЕВЕНТУАЛНО правя реклама на въпросната техника, щото има и други хора тука, които ги интересува тва. Така че - у лево

Те и аз да се пофаля с новио звер, по-късно че пусна и некво аудио.

За колко пара, от къде ?

честито, не е хич лоша китарката, ама много кърмъзъ :Д

човек
...
Alison Hell
.

че оттогава не е издал нещо кой знае кво - не е,
обаче от мъстейн и хетфийлд, най-добър ритмичага е тате джеф.

след тва

кво чувство търсиш в траш метъла, ебати
красивите траш песни не са траш, ми са баладки, за да продаде албума няколко бройки в повече. или инструментални допълнения към тавата, които ги ценят предимно музикантите по душа.

че парчето е скучно съм съгласен, ама и ти трябва да си си наясно с критериите.

а в крайна сметка квото и да си говорим двамата, тате джеф ни пика отгоре.

не съм съгласен изобщо с тебе, особено за ДЖЪСТИСА, ама отдавна ми е омръзнало да споря за музика, щото всеки чува квото си иска остави джефа на мира (leave britney alone lol) и си слушкай Рижия, нема лошо.

по-скоро ще се опитам да те убедя, че съвсем не е толкова лош, за колкото го мислиш.
но наистина не знаеш с какво се захващаш

първо, като си говорим за музика като критици, това предполага, че боравиме с някои универсални понятия - каквото е понятието "добър албум". Добър албум може да означава сто хиляди различни неща само в главата на един човек, и за да бъдем конкретни и да се разбираме, трябва да се разграничим от абстрактното и да се ограничим в някакви условни рамки. Някои от универсалните и широко споделени критерии за добър, даже по-скоро за отличен албум, с които аз съм съгласен, са тези:

- Не е прекалено къс, нито прекалено дълъг. Идеалният албум е с дължина, която не те отегчава, и която ти позволява да си пуснеш наново целия албум веднага след като си го изслушал. За мен The Legacy е такъв албум. Master-а също. Не са кратки, но искам да ги чуя пак, защото музиката кърти. Което ме води до следващия критерий

- Всички песни кефят. Коя повече, коя не толкова, но не би прескочил нито една, защото е тегава. The hardest part of letting go... боза, директно скип.

- Албумът притежава цялостност и завършеност. Песните споделят обща музикална визия, настроение и звучене, може да си приличат една с друга, но всяка притежава собствена уникалност и е важна за цялостния музикален облик на албума - ако я няма песента, на албума нещо ще му липсва. Ако не е такава, значи е "пълнеж", който можем да изхвърлим - тогава остават "ключовите" песни, но албумът е съкратен до най-доброто, което означава компромис - в добрия и отличния албум няма такива компромиси.

- Да се нарежда достойно сред останалото творчество на групата. Това всъщност е следствие от горните три неща, а не е чак такъв критерий, но за мен е важно, защото доказва консистентността на групата.

- Да има яка обложка :Д Защото ако албумът ме кефи на макс, ще искам да го нося на тениска, а баче Рийд не носи тениски, които изглеждат тъпо

Сега по същество, и максимално обективно:

Джъстиса не е най-добрия албум на Металика. Той е един проблемен шедьовър, създаден от група, която губи своя втори най-важен член точно по времето, когато е на върха на музикалните си възможности и в кариерата си. До този момент знаеш как стават нещата - Джеймс мисли рифовете (чат-пат крадейки идеи на Дейв :coollface:), Ларс помага за аранжиментите, Кърк си бърка в носа и пили пентатоники по цял ден, а Клиф, лека му пръст, оркестрира всичко това ако не в шедьоври, то поне в страхотни песни. Влиянието му върху звука на Металика е огромно - Джеймс практически се е учил как да прави музика от него. Така че загубата му лишава групата от един страхотен композитор, и приятел, и оставя всичко в ръцете на Джеймс и Ларс, които освен със задачата да задържат Металика на върха, са натоварени и с преживяването на трагичната загуба на много скъп човек. Песните в Джъстиса са създадени от една много подтисната и скърбяща Металика, водена от стремежа да изсвири мъката си, да се сбогува за последно с Клиф, и да продължи напред. Те не са в настроение за каквито и да е компромиси с музиката и не спестяват нищо от себе си - в този албум като музиканти те се раздават на 110%, той звучи точно както те искат и е най-честният албум, който Металика е издавала. Честен албум означава, че не са се ограничавали от нищо - нито критици, нито фенски очаквания, нито музикалната визия на Клиф - затова песните са ултра сложни, дълги, някои са прекалено дълги и разплути, други доскучават в отделни моменти, а една си е чисто и просто скучна. Останалото е абсолютно брилянтно. Заради тази липса на "контрол над качеството", която им осигуряваше Клиф, Джъстис със сигурност не е най-добрият албум на Металика, но за мен той е вторият им най-добър албум, и ми е любимият. И мога да ти кажа, че изобщо не бил "убит", защото много хора са го обикнали в момента на издаването и продължават да го слагат при класиките на Металика. В Щатите колежанските футболистчета са се счупвали да въртят Harvester-а, като допреди това ги е болял кура за Металика. Убит албум е St. Тенджъра - идеите им за този албум са били обречени от самото начало. Като искаш гаражен звук, ми не записвай с Протулс и Боб Рок, ебати

Та, Джъстиса по универсалните (ми) критерии за як албум/сравняване с Мастъра в качеството му на широко приеман, включително от мен, като най-доброто на Металика:

- Със сигурност не върви толкова плавно като Мастъра, но когато слушах Металика наистина сериозно, съм го въртял нонстоп. Песните може да са протяжни на моменти, но самият албум като цяло никога не ме е отегчавал и всеки път съм бил доволен, понякога направо с блеснали очи, че съм го изслушал.

- Единствената песен, която откровено не харесвам, е Eye Of The Beholder. Както и изпитвам смесени чувства към And Justice For All, защото е ненужно дълга - от нея можеш преспокойно да отрежеш към 3-4 минути, което си е цяла песен време.
Пред всичко останало аз благоговея. В Джъстиса са най-злите и особени рифове на Джеймс (Blackened, Dyer's Eve), някои от най-красивите му хармонии и мелодии (Blackened, To Live Is To Die), най-избочените барабани, записвани някога от Ларс (Justice, Dyer's Eve), както и два върховни момента - единия за албума, а другия за кариерата на Металика - съответно The Frayed Ends Of Sanity, която остава най-подценената им песен за всички времена, абсолютен връх и кулминация на инструменталното им майсторство по онова време, и One, която е музикално съвършенство.

Песните не са така напевни и веднага грабващи като в Мастъра, не са така грижливо и внимателно конструирани, толкова излъскани. Ценителски са (не, че в Мастъра не са), може би прекалено интелигентни, но страхотно мрачни и тежки, блестящи по свой собствен начин. Определено искат много повече задълбочаване отколкото тези в Мастъра, които и без това са си достатъчно комплексни, което може да е кофти за популярността им, но в никакъв случай не означава, че музиката е некачествена.

Звукът на албума е особено и смело стилистично решение, но в никакъв случай не е помия като Тенджъра. На мен лично ми помага да се потопя още по-дълбоко в мрачната и "несправедлива" атмосфера. Ако Мастъра е триумф, който звучи грандиозно, то Джъстиса е една отворена рана, която иска да осъзнаеш болката и. Имам странния навик да виждам образи и цветове с музиката, и за мен звукът на Джъстиса по една случайност е точно това, което представлява клипа на One - студ, сивота, мрак, отчуждение. Не е красиво, не е приятно, и не знам що са я направили тая мизерия на Джейсън, но естетически погледнато тоя "гаден" звук е триумф и без него албумът няма да е това, което е.

- Имаме една песен, която бих изхвърлил без угризения и една, която бих отрязал наполовина. Като изключим това, по отношение на завършеност и цялост албумът е съвсем наравно с Мастъра, който е почти перфектен. Ако не го изключим, то "пораженията" не са кой-знае какви. Предвид каква е целта на албума, всичко си е на място.

- По критерия за творчеството нямам никакви колебания. Всички обичат Джъстиса и казват "първите четири албума", само ти не :р

- И завършваме с обложката, която е истинска класика, много естетска, другите три преди нея седят по-яко на тениска, но пък я запомняш.

Само по тия критерии, Джъстиса излиза много добър албум. Ако музикалното съдържание наистина не ти харесва, не мога да направя нищо повече за теб. Но трябва да призная, че изпускаш ужасно много.

Хм...винаги ми е било интересно, как би звучал този албум с бас, ебати. Но лично за мен той е най-твърдият на Металика.

Иначе обожавам да си свиря south of heaven или mandatory suicide на Slayer

има тракове с отделните инструменти в ютубе, както и някакви опити за ремикси - достатъчни, за да придобиеш представа. басът всъщност си е там, и е съществена част от звука - но го чуваш само дотолкова, доколкото пълни дупката между китарите и барабаните, и чат пат по някой проблясък ако си на слушалки, с хубав рип/диск и се напъваш да ловиш баса. съществената част от ниските са съсредоточени в китарния звук на джеймс, тъй е рекъл, тъй са го направили. язък, щото звукът на баса в траковете чупи мивки.

Като стана въпрос за джъстиса забелязах, че барабаните в него са много сложни...и от всички концерти на Металика, които съм слушал(не са много, но не са и малко) Ларс не ги е изпълнил и един път вярно на живо. Докато в първите 3 албума и петият барабаните са си елементарни, то в джъстиса са адски сложни и човекът просто не може да си ги повтори. Твърде много са се увлекли да минат себе си, както Волтаж каза. И въпреки това албумът си ми остава един от любимите им.

Хора търся една група на, която не мога да се сетя името им. Дет метъл е и имат една песен по истински случай в, която става въпрос за някакъв тъпак, който иска да бъде изяден от канибал. Песента се казва Eaten. Ако, някой има проблясъци да помага.

Edit: Сетих се за групата Bloodbath се казва.
http://www.youtube.com/watch?v=UBfoMgllphs ето и песента

^ Bloodbath ?


@Hi

виждам, че и ти разбираш явно повече цениш спонтанноста. интересното е, че джъстиса нарочно е мислен толкова много, за да звучи спонтанно - защото рифовете привидно преливат един в друг когато си поискат. сигурно си съгласен, че джъстис и без загубата на Клиф, поначало е труден албум - наследника на шибания Мастър, а като вземем предвид и нея, времената са били изключително трудни за групата. предвид това албумът е много силен, а слабостите му стават част от уникалността му.

Черния албум е един страхотен продукт с определена визия и някои любими песни и от там, но не мога да го поставя наравно с първите четири. Дразни ме свръхпродукцията - цигулките, семплите, губи се първичността на музиката. Има много силни песни, но са прекалено директни. Sad But True не бих я променил по никакъв начин, Сендмена с тоя смотан риф ми е писнала на восмите, а други яки парчета като Holier и Thru The Never ми звучат твърде преднамерено опростени. Албумът е добър експеримент в правенето на тъй наречения мейнстрийм метъл, но и тогава, и сега, ъндърграунд метъла ми звучи сто пъти по-здраво. Ако говорим за клизма, тя не е в Джъстиса, ами точно тука - тоя албум е записван година и половина И в музикално отношение не е никакъв шедьовър. По-скоро купчина готини, компактни парчета с много корав саунд, но устремени към правене на кинти.

Относно Дейв, не се заяждам ни най-малко. Там поддържам мнението, че Мегадет от самото начало ГАЗИ Металика по отношение на техника, настървеност, музикалност, идейност, но Джеймс, макар и много традиционен в сравнение с Дейв, просто пише по-добри песни. По-стегнати и достъпни, и не толкова едноизмерни. Май едва сега Дейв успя да постигне отдавнашната си цел да надмине Металика ако не по продажби, то по консистентност на музиката и форма на групата - обичам си Death Magnetic, обаче Endgame е такъв юмрук в лицето, че в сравнение с него магнетика е несериозна работа. И песните са по-яки, макар и по-трудно запомнящи се заради техничността. Ако питаш хората коя е по-добрата група на живо, всички са единодушни, че Мегадет поцепват. Но е странно как Металика, която вече едва смогва да си изсвири песните, успя да ме изкърти на сонисферата - обективната причина е в емоционалната ми привързаност към песните и групата, обаче има и някаква магия в цялата работа. Група, дето е заедно от сума ти години срещу група от наемници, центрирани около един (двама, с Малчо).

Благодаря за лекцията.

Колкото и тъпо да звучи, за мен голямо значение има вокалиста(най-често) каква зодия е Ако ми е някоя такава...близка, автоматично почвам да харесвам групата ОЩЕ повече... Тва помага и за разбирането на текстовете в някои случаи
Е тъй стана с едни Blindside да речем. На Megadeth също ме кефят текстовете, Дейв както е Дева...
Ама тва са простотиите на един 17-годишен хлапак, далеч от вашия опит и разбирания, тъй че...

tl;dr
повече свирене и по-мало несвирене.

беги да продаваш фикус па ти