Заглавие: Без начало...Без край... Публикувано на: 05 Мар 2009 22:52
…Тоест, замислял ли си се колко много проблеми има света ни ?Не говоря за нашите собствени парченца от него… Като гледам сега залеза през прозореца осъзнавам в колко несправедливо красиво и уредено място живеем и колко много имаме на фона на всички останали…нали знаеш…онези,които за разлика от теб и мен нямат щастието дори за момент да спрат да се борят за оцеляването си за да забележат колко ужасен е живота им всъщност….Е, замислял ли си се за това? –
Продължилия прекалено дълго във времето въпрос излизаше от устата на момиче, прекалено бледо за да изглежда здраво, с мрачни кестенови очи и дълга права пусната коса само с един или два тона на умиращото слънце по-тъмна от цвета на очите й…Естествено преди няколко години дори нямаше да съм способен да я опиша, пък камо ли да мога да се съсредоточа достатъчно за да нарека очите й „кестенови” – Поради нещастно стечение на обстоятелствата точно в тези „преди няколко години” се и развиваше разговора ,който си припомнях в момента…
Споменът ми отново ме пренесе в миналото, където все още младото ми и самоуверено, но безпределно ограничено точно както подобава на един 17 годишен съзнание бе вперило замечтано-изпразнен от мисли поглед към горящия под лъчите на залеза панелен хоризонт.
Удивително но противно на всякаква логика привлекателното женско присъствие, застанало до прозореца и захапало с онова характерно фаталистко отегчение димяща лениво цигара, представляваше в този момент просто фон, който дори отказвах да забележа че съществува….Истината е че колкото и странно да бе, при все обладаното си от хормонални желания въображение, съчетано с непоносимата умора от все още неразнеслата се лятна жега, аз мислех върху въпроса който тя ми зададе…Ако трябва да бъда откровен и до днес не съм преставал особено да мисля за него..
Може би точно заради този въпрос и отговора който му дадох, както тогава, така и който се опитвам да давам сега, съм това което съм и каквото представлявам в момента – в детайл: една празна ,бавно затлъстяваща сред спуснати щори и фасове гротеска, която лежи на неприбираното си от вече седмица…или пък може би месец ? – легло и прави пореден опит да запълни времето до смъртта си броейки точките на тавана, на достатъчно висок „мисловен глас” та да заглуши всеки белег от неподдаващия се на логика,порядък или промяна окръжаващ го свят…
Точно в момента, в който бях потънал в блянове за място на което нито на мен ,нито на нея ще и се налага да мисли и отговаря на такива въпроси, приятелско но достатъчно силно почукване с пръст по главата ми показа, в комбинация с леко намусена меланхолична усмивка, че е крайно време да отговоря…
-Е ? – зададе питането си от един звук смущаващо сладникавия и едновременно с това изумително зрял и сериозен за възрастта и ситуацията глас…. -Ъъъъъъ – Самия факт че някога съм започнал изказване с тази до болка ми позната фраза за печелене на време ме влудява и до днес, но истината е че в този момент ми костваше изумително усилие да занимая съзнанието си с каквото и да е друго, освен онова което тялото ми подсказваше че неизбежно предстои , независимо от опитите на разума ми да продължи да разсъждава върху това колко точно проблеми има света…Истината е че в този момент за мен проблема бе точно един и ме гледаше изпитателно очакващо в очите.Звука на собствения ми глас окончателно разсея опияняващата осталост и превключи съзнанието ми в толкова добре познатия ми режим на „просто оставяне нещата да се случат” : -Май не… Излъгах- ако бях отговорил истината щях да разочаровам очакванията й… В този момент последното, което желах бе да отравям първите мигове от последната ми лятна ваканция и по-важно последните такива преди пътищата ни с това същество завинаги да се разделят. Погледа и промяната в изражението й подсказаха че съм успял да дам „правилния” грешен отговор и веднага след като току що загасената в чина угарка бе заменена от нова цигара, получих една от онези криворазбрани надменна усмивки…Тези усмивки..все още не мога да ги забравя… Тогава ми се струваха като най-висшата форма на милост, а сега осъзнавам че са били единствения смутен жест на благодарност от същество прекалено пречупено и гордо за да каже някога на глас „Благодаря”…
-Наистина нищо не успя да прихванеш за тези 4ри години нали?А като си помисля че сигурно сме прекарали по-голямата част от тях в тази стая…Ти все гледаш през прозореца…Към парка пред училище….Ето това ни различава , разбираш ли? – облак сив дим обви силуета й в някакъв мистичен ореол на фона на вече почти скрилото се зад панелните кули слънце… - ТИ гледаш към дърветата в парка и винаги мислиш колко спокойно и красиво е всичко под техните листа…И АЗ гледам през прозореца, но всеки път виждам само блоковете и мисля за всички нещастни същества които, точно загледани като теб в посъдените от хората дървета , си мислят че са щастливи….По дяволите,при нормални обстоятелства дори не си говоря с хора като теб?Защо се познаваме изобщо?
Веднъж се бях замислил по последния въпрос- добър отговор нямаше – всичко почна с някакъв клуб към училището – проклет да съм ако си спомням по какво беше точно…Е този клуб беше от онези, които училищата са прекалено горди за да затворят защото „смятат за прекалено важни за историята на институцията” ,поддържат и им отпускат бюджет дори да имат само 2ма участници, а преподавателя, който трябва да го ръководи отдавна да се е отдал на това да преподава служебно и да се наслаждава на пред пенсионното спокойствие на битовия алкохолизъм…Май беше клуб по литература…И да не е бил, последните 3 години се превърна точно в това…Всяка седмица..Двама души седящи един срещу друг в малкия забравен от учителското настоятелство „кабинет на клуба”– единия държащ от нерви почти изгризана до мастило химикалка, другата задържала почти на върха на устните си сякаш никога неугасваща цигара, спорещи за едно или друго което са прочели…Забавна и изтощителна игра в която почти деца се надпреварват да класифицират като „гениално трагично” и „символическо” едно произведение, само за да чуят как захапалата цигара ответна страна миг по-късно го нарича „емоционална ,безсмислена гавра с добрия вкус” и след 10 минути и ново назовано произведение да разменят местата си…И така 2,3,4 часа или колко могат докато не им писнеше….След това идваше Мълчанието – някакво сладникаво наслаждение на за пореден път достигнатото патово положение ,в което и Аз и Тя се чувствахме победители, но от „благородството на победителя” отказвахме да покажем по какъвто е начин задоволството си от това и просто се връщахме кой към цигарата, кой към това да „гледа дърветата” в парка…Така и не й казах че не ги гледам дърветата….След това просто излизахме, отивахме в същия този парк и „реализирахме бюджета на клуба” за цигари и бира..Беше казала че не обича да пие…”Алкохола променял хората” казваше, след което само за момент приемаше онова мрачно отнесено меланхолично изражение, в което имаше навика да обвинява мен и обикновено въздъхваше с поредния издишан никотинов облак….С цигарите бе друго – така и не ми отговори какво точно им харесва…Но веднъж в същия този парк павилионът от който си купуваше бе затворен..Винаги съм се стараел да не я гледам втренчено…Но в този ден не можах да отлепя погледа си от нея…Всичко което се запази в спомените ми обаче бяха ръцете постоянно прикрили лицето й и това как в края на вечерта бе останала почти без нокти, а този на палеца й леко кървеше…
Мислъта за поредната й от тези гореописани въздишки,която бе последвала тирада, изляла от себе си преди миг, ме накара да се обърна към нея.. -Е ? -Какво „Е” ? -Защо все пак ми говориш? -Аз пък от къде да знам..Ти просто си винаги пред очите ми…Като проклетите панелни блокове или като онзи непоносим фонов шум който издават щурците по пладне…Просто те има…Свикнала съм с теб… -Явно ще се наложи да отвикнеш… -Да..Но…- недовършеното изречение остана в пространството, запълвайки го с плътността на покриващата старите шкафове и чинове цигарена мъгла…. -Но ? – попитах най-накрая окончателно решавайки да взема активно участие в този разговор… -Няма но!Виж ти просто си..ти..не се променяш…Сякаш си едно от малкото неща на които мога да разчитам…А се държиш като Тях толкова често..Като всички останали просто приемаш живота и наблюдаваш всичко с тази твоя проклета притихналост.Не гледай проклетите дървета, погледни зад тях.Погледни света край себе си, хората край себе си.Сякаш изобщо не ти пука че света отива по дяволите и ние с него.Сякаш дори не го забелязваш.Знам че го забелязваш.Като мен си.Усещам го, виждам го.Не може да не ти пука.Не може!
За първи път я виждах да демонстрира отношение към мен по такъв начин - обикновено всеки подобен разговор завършваше с едно „колко си сляп!” просъскано на достатъчно висок глас та да го чуя, но не достатъчно високо та да имам основание да отговоря – не че щях да го направя – подобни неща нямат смисъл.
Отново се бях обърнал и гледах през стъклото игнорирайки опита за вменяване на чувство за вина…Естествено тази ми реакция бе последвана в отговора си от нейна страна почти незабавно… -Знаеш ли за 4рите години тук ти май остана единствения с когото все още разговарям. Кимнах в някакъв израз на внимание и разбиране.Миговете преминаваха един след друг покрай притъпените ми нерви: - Искам да кажа , който още не ме е укорил за нито едно нещо.Знам че си толкова умълчан и с другите.Но при тях..Сякаш мълчиш точно защото има какво да кажеш..Докато в тази стая, пред мен..Винаги мълчиш така сякаш нямаш какво да ми кажеш…Така ли е? Кажи…
Погледнах я и очите ми срещнаха точно причината поради която ,сега - в последните ни споделени часове бях подложен на тези въпроси..Твърдят че всеки има заключен блясъка в очите си…Знаех че е така – бях го виждал дори в очите на най-безполезните и презрени същества с които ми се налагаше да деля ученическите си години а после и живота си…При нея го нямаше…Не го бях видял нито веднъж – всеки път когато тя изразеше дори някаква малка радост или пък гняв от поредния ни спор се обръщах към погледа й с желанието да видя точно тези измамни просвяткващи белези на същинската душа – всеки път бях посрещан единствено и само от монохромната тъмнина на кестеновите й зеници…. -Съжалявам? -За какво? -Че мълчанието ми те разочарова. Плесница..Възможно най-неочакваната реакция при това в ситуация която предразполага към това да последва всичко друго но не и звука на женска длан и пръсти пресрещащи с висока скорост нечия буза… -Глупак!Не искам да съжаляваш!Не и за това! -А за кое ? -Не ти ли пука?Поне малко ?За нещо?За мен? За това че си тръгвам? -Естествено че ми пука… -Ами направи нещо тогава!Кажи ми…кажи ми нещо… -Какво? -Каквото и да е…просто го кажи….просто…нещо…
Тишина..Тук съзнанието ми настоява да изпадна в меланхолично описание на момента в който сред тишината на почти изоставеното училище сякаш най-накрая успях да чуя пулса й…Не го чух…А и шума от ритащите топка на двора деца определено заглушаваше звука на пулса й…Поредния миг отминаваше… -Не гледам дърветата… Очите й се разшириха в някаква комбинация от тъга,умиление и разочарование…Момента на слабост се изгуби бързо под натиска на служебната надменна усмивка…Цигарата падна от устните й и бързо изгасна на проскърцващия под звуците на крачките й дървен под… -Лъжец…Лъжец…Лъжец…- последното повторение на думата бе толкова тихо че единствено прошепването му почти до лицето ми позволи да го чуя…Следващия път когато устните й се отвориха бе първия в който съм я виждал да го прави за нещо друго освен за да спори, да обвини света и „Тях” или за да започне нова цигара….
И с това спомена ми завършва…Или поне онази част от него която ми бе необходима в момента…Реших най-накрая да отлепя погледа си от лениво пълзящите по тавана сенки на щорите и да се съсредоточа върху едно то малкото неща които предстоеше да ми се случат…Бяха минали вече 4ри години откакто чух за последен път гласът й…Беше с думите на същото това прошепнато „лъжец”…Вече дори не живеех в града където витаеше спомена за детството ми…В момента обитавах пустош, която тогава не съм можел да си представя дори в кошмарите си…Не че беше толкова ужасно, дори напротив – обстоятелствата на ежедневната тривиалност се бяха подредили точно така както исках – учех това което желая, работех толкова малко та да се презирам и в същото време достатъчно за се лъжат началниците да ми плащат и най- важно - Можех да разчитам на това, че ако не се обадя на някого за нещо най-вероятно мобилният ми щеше да стои безполезно събиращ прах със дни….Ако трябваше да бъда откровен пред себе си имах всички основания да бъда щастлив по начина, по който ако някой ме попита бих описал щастието….Не бях….Просто бях спокоен…И в спокойствието си задавах въпроси…Отговори намирах рядко..Но разчитах времето и всесилното провидение на Обстоятелствата да ми ги предоставят…По някаква непонятна причина Обстоятелствата все не настъпваха…До тогава се задоволявах с това да отбелязвам присъствие в университета, да проспивам почивните си дни с празни чаши в ръка и да гледам парка разкрил се пред прозорец а ми през никотиновата пелена на удавения ми в цигарен дим апартамент…
Понякога излизах – гледах да не е често защото всяко излизане означаваше потенциална среща с онази неназована сборна функция на човешката глупост, която Тя навремето назоваваше с неизбежното Тях….А и този парк не ми харесваше…Нямаше значение на коя пейка ще седнеш – гледката, която ще те посрещне неизбежно ще са покритите с лепкавата градска прах листа и разкрилите се зад нея очертания на панелните блокове….Всеки път когато погледа ми попаднеше на тях съзнанието ми потъваше в спомените за една усмивка…Не забелязах кога тази усмивка се бе появила и на собственото ми лице….По дяволите Те бяха виновни за всичко! Животът минаваше…Мисля че с тези две думи можех да опиша случващото се в максималната му пълнота…Живота просто минаваше и не исках да направя нищо по въпроса…Усилието не си струваше…Единственото което си струваше бе човек да не спира да си задава въпроси…Отговорите обикновено го намираха сами…
В този случай отговорът ми ме намери преди около 3 дена…
ПС: Ако не ме лъже паметта измина доста време откакто имах възможноста последно да ви тормозя със своето бездарие..Тъй като в момента се намирам в етап на изненадваща дори за самия мен форумна активност си позволявам за пореден път да ви занимая с нещо(не бих си позволил безвкусицата да го определя като друго освен просто "нещо") породено от няколко нощи нездрав сън, текстовете на две привидно с нищо неотличими от другите песни и един продукт на анимацията, явно успял да ме впечатли повече отколкото предполагах..Нека само споделя че поместеното тук е просто недовършен фрагмент, но поради факта че не съм сигурен в способноста си да продължа отвъд тази точка без да се погуби идеята на всичко изписано до тук реших да го оставя(поне за сега) в този му вид....
___________________________________ Lets have a black celebration
I see the stars come out tonight I see the bright and hollow sky Over the city's ripped backsides
I look to you How you carry on When all hope is gone Can't you see
PS: Misery Loves Company - I AM NOT A GOTH!
|