Книгите за съжаление са само 3 и вторите две са далеч от историята на играта.

5 глава- Беки


Дриим Сити беше голям град намиращ се на един от най-красивите тропически острови на планетата Ендалия. Тази планета никога досега не бе засягана от войните, които земният съюз водеше и поради тази причина имаше добре развита икономика, но почти никакви военни средства. За жителите на Дриим Сити този ден не беше като всички останали. За първи път те бяха вдигнати под тревога и призовани към всеобща мобилизация. От централата на звездният флот се получи информация за очаквано нападение над планетата и всички нейни граждани бяха длъжни да се включат в защитата и, не само заради дългът, но и защото от това зависеше собственото им оцеляване.
Беки Паркър беше 16 годишно момиче учещо в една от престижните гимназии в центъра на града, но днес тя както и всички други ученици от гимназиалният курс бяха получили призовка от военните за явяване във формираните центрове за защита на планетата. На територията на Дриим Сити имаше две такива бази.
-Какво ще стане с нас?-изрече на глас приятелката и Маргарет. Двете вече се намираха в един медицински център където ги разпределиха. В помещението се намираха още около двадесет момичета на тяхната възраст. В този момент вратата се отвори и пред тях се яви жена облечена в боен костюм и скафандър. Тя не носеше гаусова пушка, като повечето пехотинци, а на костюмът и имаше червен кръст.
-Здравейте момичета аз съм лейтенант Силвия Банкс и съм военен медик в 345-та космическо-преносима дивизия. Тук съм за да ви обуча така, че в най-кратки срокове да можете да помагате на бойците ни по време на битка. Това което трябва да знаете е ,че вие не сте лекари, но можете да спасите ранен боец с помощта на това.-В този момент лейтенантът извади от кобура на десния си крак нещо приличащо на бластер.
-Това не е оръжие, а медицински пистолет. С негова помощ можете на място да възстановите жизнените сили на тежко ранен пехотинец и да го върнете обратно в боя, което от своя страна може да спаси и вашия собствен живот. Когато сте на бойното поле трябва да знаете, че за вас най-важно е да запазите колкото се може повече пехотинци живи защото без тях сте изгубени и вие.
Беки слушаше всичко това и още не можеше да проумее случващото се. Тя бе навела глава гледайки в пода и дългата и руса коса почти закриваше лицето и.
-Слушай ме като ти говоря!-изкрещя лейтенант Банкс-Това не ти е час по френски да не внимаваш!-Беки стреснато вдигна глава и погледна със навлажнените си сини очи своята инструкторка.
-От това колко добре ще схванете задачата си зависи дали вие и още куп хора ще оцелеят така,че се стегнете!!!

* * * * * *

Огромната зергска армада се насочи към триадата от планети в системата Зигмон. Малки отряди от муталиски и гардиани (Guardian) бързо унищожиха защитните съоръжения на планетите Стон 1 и Стон 2. Дузини от оверлорди пълни до горе със зергски работници-дрони (Drone) се насочиха към повърхностите на двете планети с цел да създадат нови люпилни (Hatchery) в, които дроните да събират ресурси и от новопоявилите се ларви да се развият нови зергски бойни единици. Но това не беше достатъчно за да стане зергският род господстваща раса в този сектор. Нужен бе и нов Церебрат (Cerebrate) тъй като старият трудно даваше командите си през портала. Церебратите представляваха огромни мозъци контролиращи по един зергски род. Всички те бяха подчинени на Свръхразума (Overmind) намиращ се на планетата Зерус- родната планета на зергите. Само че, за да се развие новият Церебрат добре, се нуждаеше от по-топъл климат, такъв като този на планетата Ендалия. Основните зергски сили се подготвяха за инвазия именно на тази планета. Тя имаше голямо население и се очакваше сериозна съпротива.

* * * * * *

Денят беше 13 януари 2072г.-петък. По голямата част от зергската армада навлезе в атмосферата на планетата Ендалия. Кожата на летящите зергски единици бе изградена от здрав органичен полимер и издържаше на триенето при навлизането в гъстите слоеве на атмосферата. На височина около 10 000 метра тя бе посрещната от военновъздушните сили на планетата Ендалия. Те се състояха от няколко ескадрили райтове и валкъри. Планетата не разполагаше с кораби от по-висок клас, като бойни крайцери например.
Изминаха шест дни откакто Беки се намираше в тренировъчният лагер на пехотата. Вече бе свикнала да се движи с бронираният костюм. По принцип беше висока около 170 сантиметра, но костюмът и прибавяше още 10. С останалите момичета тъкмо правеха поредната полева тренировка когато се чуха сирените за въздушна тревога.
-Бързо, към казармата!-изкрещя лейтенант Банкс –нападението започва! НЕ забравяйте на какво съм ви учила!!! Скоро отрядът от тридесетина медички достигна до казармата където в боен ред бяха строени около двеста пехотинци. Сред тях Беки забеляза и няколко свои съученици. Те държаха непохватно гаусовите си пушки и слушаха напрегнато какво крещи командирът им:
-Е момци, време е да докажете мъжеството си в истинска битка! Трябва да защитим нашият град, нашият остров и нашата планета от нашествието на извънземната сган! Когато се биете гледайте да сте близо до останалите защото така сте по-силни и най-вече гледайте да сте близо до медиците защото те ще ви отърват когато се видите в локва от собствената си кръв!
В този момент над базата прелетяха дванадесет гардиана, които пуснаха своят смъртоносен товар от взривяващи се мехури с киселина. Изведнъж Беки се видя в центъра на невероятен хаос. Една част от пехотинците стреляха с гаусовите си пушки в небето и тътенът им огласяше околното пространство други се опитваха да се скрият а трети се гърчеха на земята. Те бяха уцелени, костюмите им разядени, а киселината разяждаше и тяхната плът. След близо тридесет секунди Беки успя да се съвземе от вцепенението в което бе изпаднала и тичешком се насочи към един от ранените. Цялата предна част от бронята му отсъстваше, а киселината вече бе оголила гръдният му кош и се виждаха ребрата. С трепереща ръка Беки насочи регенерационния пистолет и натисна спусъка. Лъчистата енергия обви войникът и започна да лекува раните му. След още няколко секунди гръдните мускули и кожата бяха възстановени, а от киселината не остана и следа. Пехотинецът се изправи с невярващ поглед, кимна в знак на благодарност и се завтече да продължи с изтребването на извънземните. В този момент Беки усети силата си и че в действителност е в състояние да спаси още много от пехотинците. Без да се щади тя се хвърляше от ранен на ранен и отново ги вдигаше на крака. Понякога намесата и идваше твърде късно. Медицинският пистолет не бе в състояние да възкресява вече издъхнали войни. Докато Беки и другите медички се бореха за живота на пострадалите пехотинци, останалите успяха да убият шест гардиана, а другите шест се оттеглиха на север.
-Успяхмееее!-изкрещя един от войниците и даде тон на бурна радост сред останалите живи пехотинци. Те викаха “ура” и размахваха високо оръжията си-бяха спечелили своята първа битка.
-Бързо, след мен!-извика командирът, той знаеше, че е рано да се ликува.-Градът е нападнат от ужасни създания, които избиват всичко живо! Там вече има няколко части, но и ние трябва да се включим!

* * * * * *

-Недей Майкъл не го прави! Моля те!-крещеше Елена със сълзи на очи.
-Трябва майко! Войната така или иначе ще стигне и до тук, въпрос на време е!
-Има хора които да се бият, защо трябва да отидеш и ти! Какво ще правя, ако те убият!?!
-Тази война е за оцеляването на човечеството мамо, единствената която си заслужава цената! Не мога просто да стоя и да гледам, докато други хора дават живота си за идните поколения!-След тези думи Майкъл напусна къщата и се насочи към един от пунктове където се записваха доброволците за войната срещу извънземните нашественици. Такива пунктове имаше не само тук, но и на всички други планети на съюза. Правителството осъзна, че си има работа със сериозна заплаха, но все още от незасегнатите райони се набираха само доброволци, а не се прилагаше крайната мярка-пълна мобилизация.

* * * * * *

Взвод от пехотинци се придвижваше внимателно по опустелите улици на до скоро кипящият от живот Дриим сити. Беки гледаше с изтерзан поглед градът в който бе отраснала. Сградите бяха опожарени и изкорубени, улиците задръстени с всевъзможни отломки, разбити превозни средства и... трупове. Те минаха покрай сградата на някогашното и училище и тя се замисли за времето когато с други нейни съученици лекомислено казваха, че биха взривили старото даскало. Сега то наистина бе взривено и обгорелите останки стърчаха призрачно напомняйки, че вече нищо не може да бъде същото. На следващата пряка отрядът бе подсилен от два танка. Подкрепленията дойдоха тъкмо на време тъй като от края на улицата се зададоха с голяма скорост жадни за кръв зерглинги, около десет на брой, и шест хидралиски. Завърза се ожесточена битка, танковете разпънаха далекобойните си оръдия и започнаха да стрелят по хидралиските, които от своя страна им отговориха обсипвайки ги с шипове, напоени с киселина, разяждаща металната броня. Зерглингите пък се нахвърлиха върху пехотинците, които се защитаваха с гаусовите си пушки. Освен Беки във взвода имаше още три медички и те с дружни усилия поддържаха пехотинците живи въпреки тежките наранявания, които получаваха всяка секунда. Независимо от всичко, част от войниците издъхваха. Беки придържаше с една ръка тялото на един от тях в полуизправено положение, а с другата ръка го “помпаше” с медицинския си пистолет. Скоро обаче забеляза, че раните не се възстановяват и,че тялото е все така отпуснато и безжизнено. Тогава видя до себе си друг войник гърчещ се в предсмъртна агония. С един скок се озова до него и насочвайки енергийният лъч отново го върна към живота. След това видя леко ранен пехотинец, който седеше на земята, но държейки гаусовата пушка с една ръка продължаваше да стреля. Тя се изправи и се затича към него, но в този момент почувства остра, непоносима болка точно под гръдния кош. Един шип от хидралиска бе минал през нея. Беки усети как погледът и се замъглява и губи равновесие. Тя падна на земята по гръб борейки се за последна глътка въздух. Тъкмо когато щеше да изгуби съзнание видя ярка светлина, която я обгръщаше от всякъде, болката постепенно изчезна и Беки почувства как силите и се възвръщат. Когато отново се изправи видя до себе си своята приятелка Маргарет, която бе използвала медицинския си пистолет за да и спаси живота. Двете веднага се заеха със спасяването на още пострадали пехотинци. Благодарение на общите усилия на всички хидрите и зерглингите бяха избити. От взвода лежаха мъртви петима пехотинци. Двата танка също бяха извън строя. Останалите успяха да се доберат до един площад, където се намираше една значително по-голяма военна част.
Настъпи нощта. Първата нощ след атаката на зергите. Площадът бе превърнат в крепост. Специални военни роботи (SCV) бяха построили бункери на всяка улица водеща към него. Зад бункерите бяха разпънати сейдж танкове. Смяната на Беки изтече и тя се прибра да почине в набързо построеният полеви лагер. Когато се отпусна в леглото усети колко е уморена. Не бе спряла да тича цял ден, а това беше най-дългият ден в живота и. В този момент тя помисли за своите родители и се просълзи. Всъщност нямаше представа за съдбата на нито един човек от хората, които познаваше с изключение на приятелката си Маргарет. Въпреки ужасните мисли които я терзаеха Беки заспа почти веднага, тъй като умората натрупана през този ден бе непоносима.

* * * * * *

Една седмица. Достатъчно време, според военните, за да може един войник да се научи да стреля с гаусова пушка по извънземни. Точно толкова време бе изминало откакто Майкъл постъпи, като доброволец в армията. Сега той и още хиляди други бойци заминаваха заедно с армадата на Адмирал Блейк към бедстващата система Зигмон. На летището го изпрати от майка му, която се обливаше в сълзи. “Много жалко, че ще я запомня така”, помисли с Майкъл.Той не вярваше, че ще я види отново.

Добре беше ама ... час по френски? О я стига - можеше да го измислиш по-добре

3 са аз в момента чета 2-рата ...

Много добра работа.Нямам абсолютно никакви критики към теб.Разказът ми допадна особено в началото - едва не ме накара да пролея сълза в чест на стареца.Честно, не лъжа.Направо ми влезе под кожата.Продължавай все така!

Не знам за разказа , ама тва ме сцепи ...

Що ли никой мой познат , който играе СтарКрафт , не вика на валкириите , нито валкюрии , нито валкъри ...

Замалко да се изтърся от стола ...

Пускай от време на време някви такива лафчета за тия които не четат разказа ...

А относно него ... ми нещо никъв го няма ... Измъчих се да чета 3-тата част , с нищо не можа да ме привлече . Ти не се отчайвай , пиши си , виждам че има хора които го четат ...

Успех .

Хейтър!

Не мога да кажа друго освен ПРОДЪЛЖАВАЙ!!!

6 Глава-Троен сблъсък

Този път той бе по-силен от всякога. Адмирал Винсънт Блейк командваше най-големият експедиционен корпус в историята на човечеството. Нови и по-мощни бойни крайцери бяха присъединени към поверената му флотилия, и стотици хиляди пехотинци, които щяха да вземат участие в освобождаването на нападнатите от зерга планети. Този път той нямаше намерение да си тръгне позорно,a възнамеряваше да даде добър урок на наглите извънземни, дръзнали да предизвикат гнева му.
Майкъл седеше в едно от помещенията за хранене на борда на крайцера Ардон 4 и мълчаливо поемаше от безвкусната порция, която се полагаше на всеки пехотинец. На същата маса стояха още четирима младежи и шумно разговаряха:
-Нямам търпение да започна изтребването на ония изроди!
-Да, хайде да се обзаложим кой ще избие повече!
“Тези момчета си представят войната със зергите, като избиване на хлебарки”,помисли си Майкъл и беше прав. За разлика от него, никой от другите доброволци не се беше сблъсквал очи в очи с тези създания, а в правителственият призив за явяване под бойните знамена, явно бяха пропуснати някои от по-пикантните подробности.

* * * * * *

Беше изминала една седмица от инвазията на зергите на планетата Ендария. Нейните жители все още продължаваха отчаяната съпротива в очакване на обещаната помощ от съюза, която така и не се появяваше. Зергите бяха завзели големи площи от територията на планетата и създадоха свой бази на местата с повече ресурси. Сега войната бе загубила всякаква стратегическа цел и хората просто се опитваха да оцелеят. Оцелелите хора напуснаха унищожените от война градове и построиха бази около последните непревзети от зергите минерални и газови находища и там се опитваха да удържат на непрестанните атаки на чуждопланетните същества.
Форт354 се намираше в планинска зона на около стотина километра от някогашният Дриим сити. Там намериха убежище една малка част от жителите му, които безуспешно се опитаха седмица по-рано да запазят домовете си от космическата заплаха. Лагерът имаше достъп до минерално находище и гейзер с веспин газ. С помощта на тези два ресурса военните успяваха да произвеждат малко бойна техника и амуниции.
Часът беше 12:30 на обяд и Беки стоеше в най-предният окоп от защитната линия опасваща лагера. ТЕ винаги идваха по това време и днес не закъсняха. На хоризонта се появи черна ивица, която много бързо се приближаваше. Скоро силуетите станаха различими. Както винаги в предните редици на зергите бяха устремените напред зерглинги, следвани от безмилостните хидралиски. Зад тях се вдигаше облак от прах. Беки чу зад гърба си оглушителните гърмежи на сейдж танковете, които стреляха по прииждащият враг. Залповете избиха много от съществата, но съвсем не достатъчно за да спрат атаката. Скоро живата вълна заля първите защитни позиции на форта. Настъпи меле в, което пехотинците и файърбатите водеха почти ръкопашен бой със зерглингите и хидралиските. Между окопите имаше и набързо построени бункери от където войниците можеха по-спокойно да обстрелват многобройният противник.
Беки се бе научила да не мисли за опасността, ангажираше съзнанието си единствено с лекуването на пострадалите, а те бяха безброй много.Тя не биваше да ги остави да умрат. Тази идея я обсеби до толкова, че не забеляза връхлитащият зерглинг. Озова се по гръб, а адското създание се намираше над нея замахвайки с острите си предни крайници. В последната секунда мощен ритник изхвърли зерглингът в сртани. Последва бълване на огнехвъргачка, което изпепели звяра. С мощно движение файърбатът и помогна да се изправи, след което се хвърли обратно в боя. За момент Беки остана вцепенена, за пореден път се бе разминала на косъм със смъртта. До кога щеше да има този късмет? Но тя пропъди тези мисли, бързо дойде на себе си и видя паднал на земята пехотинец. От зглобките на костюма му течеше кръв. Беки бързо се насочи към него и стреля с лъчът на регенерационния пистолет. Тя видя как очите и устата на момчето се отварят и той шумно си пое дъх.
-Жив си!-Каза му тя и се затича към друг ранен боец.
Скоро в атаката на зергите се включиха и бойни единици, които хората от форт354 не бяха виждали до този момент. Това бяха гигантски, подобни на мамути същества чиито дълги и остри бивни разсичаха пехотинец на две с един замах. Ултралиските (Ultralisk) бързо напредваха и дори мощните залпове на сейдж танковете не бяха в състояние да ги повалят от първи път. Много бункери бяха унищожени и това принуди защитниците да се оттеглят към втората защитна линия. Все по-често Беки попадаше на разкъсани трупове на пехотинци, на които не бе в състояние да помогне. Тя тичаше до изнемога защото знаеше, че всяко забавяне можеше да коства нечии живот. Дори не обръщаше внимание на просвистяващите покрай нея смъртоносни шипове изстрелвани от хидралиските. Докато помагаше на поредният ранен Беки вдигна за малко глава, по посока на налитащтите зерги и видя нещо което я ужаси. Към бункерите тичаха ужасяващи създания с анатомия напомняща човешката, но сякаш им бяха добавени цял набор от други израстъци превръщащи ги в неузнаваеми уроди. Те тичаха бързо към бункерите и тези от тях които успяваха да достигнат до целта си се самовзривяваха причинявайки огромни поражения. Напорът бе твърде силен и защитниците се видяха принудени да отстъпят към третата-последна защитна линия. Зад нея бяха танковете. Ако се допуснеше зерглингите да стигнат до разпънатите сейдж танкове всичко щеше да бъде изгубено.
* * * * * *

Протоската флотилия под командването на претора Дриомис се намираше пред входа на порталът през който бяха преминали зергите. На своя телепатичен език Дриомис заповяда през портала да бъдат изпратени пет разузнавателни сонди (observer), които да проверят какво е положението преди основните сили да преминат през портала. След няколко часа пристигнаха и първите вести. Те не бяха добри. Зергският род бе завзел три планети с много ресурси и вече имаше нов церебрат. На всичкото отгоре в галактиката явно съществуваше и трета непозната до този момент раса, достигнала до достатъчно голяма степен на развитие за да създаде сериозни проблеми. Все пак Дриомис имаше ясна заповед от Конклава. Той нямаше за задача да завладява нови светове, а само да неутрализира зергският род и точно това смяташе да направи. Огромната протоска флотилия премина през портала и се озова в непознатото за тях измерение. Преторът събра своите военачалници-екзекуторите, и им предаде по телепатичен път следните мисли.
-Знаем къде се намира церебрата. Ще ударим първо там. След като унищожим зергският флот ще приложим единственото сигурно средство за справяне със зерга- стерилизиране на планетата чрез пробиване на повърхността и чак до ядрото.
След тези думи огромната флотилия се насочи към планетата Ендария. Когато достигна в близост до планетата Дриомис нареди на Носачите(Carrier) да застанат в бойна формация. Помежду им бяха поместени значително по-малките като размери изтребители тип Скаут и Корсар. На орбита около Ендария се намираше значителна част от зергския флот, който при появата на протосите също се приведе в бойна готовност.
-Атака!!!-заповяда протоският командир и в този момент от вътрешността на Носачите излетяха, като пчели от кошер, стотици малки роботизирани изтребители наречени интерцептори(interceptors). Те нападнаха зергският флот, който също отвърна на удъра. Стотици скорджове се стрелнаха в посока на огромните носачи, които бяха лесна мишена. Скаутите и корсарите имаха за цел да възпират скорджовете, но това не винаги беше възможно. Церебрата вкара в действие муталиските и девауърите с цел да спре протосите. Въпреки, че понасяха големи загуби, протоският командир Дриомис не заповяда да отстъпят. Той знаеше, че неговата флотилия превъзхожда зергските сили, които бяха разделени, тъй като част от девауърите и муталиските охраняваха планетите Стон1 и Стон2. След няколко часа битката приключи и в космоса останаха да се реят огромно количество органична материя останала от унищожения зергски флот. Въпреки, че беше изгубил няколко носача и множество скаути и корсари, Дриомис заповяда да започне стерилизирането на планетата. Носачите заеха позиции, когато на тактическият дисплей на командира се появи нова флотилия.
-Прекратете!-Заповяда Дриомис-Нека носачите и останалите единици отново да заемат бойна формация, не знаем какво ни очаква!

* * * * * *

-Сър, в обхвата ни е извънземна флотилия. Намира се на орбита около планетата Ендария и се подрежда в бойна формация!
-Време е да си го получат!-Извика Адмирал Блейк.
-Сър, скенерите показват, че тази флотилия има различна структура от тази с, която си имахме работа по-рано. Може би това са други извънземни.
-Няма значение мястото им не е тук и скоро ще го разберат! Заредете оръдията Ямато и се целете в големите кораби!
Залпът на десетките бойни крайцери нанесе неочаквано големи поражение на протоската флотилия. Много от носачите се взривиха защото преди това в битката със зергите бяха изгубили плазмения си щит. Дори Дриомис в своят флагмански кораб почувства раздрусване в следствие на едно попадение. Въпреки това той не се отказа и заповяда на всички единици да атакуват човешката флотилия. Винсънт Блейк беше впечетлен от силата на главните протоски изтребители-скаутите, които превъзхождаха райтовете и валкърите. Въпреки това Човешката флотилия взе надмощие защото протосите бяха понесли големи загуби в битката срещу зергите.
Дриомис стоеше в командната зала на своя кораб и наблюдаваше как силите му се огъват пред напора на непознатия противник. Колкото и да не му се искаше той даде заповед на флотилията да се оттегли в открития космос. Протоските кораби превключиха на светлинна скорост и изчезнаха в звездното пространство.
-Да!!!-Ликуваше Адмирал Блейк.
-Сър да преследваме ли вражеската флотилия?-Попита адютантът.
-Не все пак имаме по-важна работа. Планетата Ендария все още е окупирана от извънземните. Трябва да осъществим десант, и да я освободим! След това ще се заемем и със Стон1 и Стон2.

* * * * * *

Нощта се спускаше над Форт354, а с нея идваше и покоят. Зергите, който бяха нападнали укреплението на обяд не се бяха оттеглили, те просто свършиха. Защитниците бяха успели със сетни сили да удържат последната защитна линия и по този начин да оцелеят и този ден. Сега обаче не беше време за почивка. До следващата атака трябваше трите защитни линии да бъдат възстановени и всички се молеха утре зергите да не са повече защото тогава нямаше да могат да ги спрат.
Смяната на Беки изтече и тя се запъти към форта за да поспи няколко часа. Вървейки през окопите тя се натъкна на един труп когото разпозна. Трупът беше на файърбата който и спаси живота по-рано днес. По бронята му имаше множество дупки от шипове на хидралиски,които най-вероятно бяха причината за смъртта. Беки се наведе над него и едра сълза се стече по бузата и. Тя извади марля от чантата си и избърса окървавеното лице на боеца. Това беше единственото, което можеше да направи за него сега.

По-нататък...?

GOOOOOOOOOOOOOOOOOOOOOOOOOOOOOOOOOOOD

Първите пет части бяха по увлекателни... сега имам чувството че малко бързаш да предоставиш следващата глава на нетърпеливите фенове на стар крафт... шестата част стои малко недоизпипана и на места се усеща, че изпускаш някои детайли и бързаш да стигнеш до следващото действие... по добре не бързай токлкова, разказа ти е СУПЕР, затова по добре отделяй повечко време преди да постнеш няокя глава... иначе поздравления, идеята и цялостния сюжет до момента са много заинтригуващи!

давай в същия дух...

Дори не си ги прочел бе чатиш си с мене

Я се е** ве

7 Глава-Ответен удър


Положението беше критично! Преторът Дриомис, командващ протоската флотилия осъзнаваше цялата сериозност на ситуацията, в която бяха изпаднали. След намесата на новата раса(хората) бързата победа стана невъзможна. Сега флотилията бе отслабена и нямаше да може да се справи нито със зергската заплаха нито със силите на хората. Трябваше да се пристъпи към втората опция, предоставена му от конклавът: да завладее нови колонии и по този начин да подпомогне начинанието си. Така се роди и планът, който предвиждаше малко по-продължителна военна кампания, но все пак Дриомис вярваше в протоската мощ и бе убеден че победата ще дойде рано или късно. Така след обходна маневра протоската флотилия напусна системата Зигмон, където се намираха планетите Ендария, Стон 1 и 2 и се насочи към една по-отдалечена система-Лекса. Протоският командир си даваше сметка, че хората най-вероятно са ангажирали почти цялата си военна сила в овладяване на кризата причинена от инвазията на зергите и са оставили другите си колонии почти незащитени.

* * * * * *

-Хайде бързо, по-бързо, качвайте се!-Крещеше командирът. Всички пехотинци трябваше да заемат местата си в десантните кораби,атаката започваше. Майкъл зае своето място в товарното отделение на совалката заедно с още седмина други бойци. Пулсът му бе учестен той знаеше, че скоро ще се срещне очи в очи със сеещите смърт зерги!
-Здравейте и добре дошли на борда,говори капитан Джони, затегнете коланите излитаме! Пожелавам на Всички приятен полет!-последва серия от псувни с, които пехотинците отговориха на пожеланието. Джони бе известен сред пилотите и другите бойци с това, че често си правеше шеги, дори и с по-висшестоящи.
Неколкостотин десантни кораба напуснаха доковете на бойните крайцери и навлязоха в атмосферата на планетата Ендариа. Те щяха да спуснат в няколко зони огромно количество пехотинци и бойна техника. Първо трябваше да бъдат освободени големите находища на ресурси, където зергите имаха укрепени бази. Корабът, в който бе и Майкъл се движеше в група с още тридесет други, именно към такава база. Когато наближиха целта те бяха подложени на обстрел от наземната противовъздушна защита на Зергите. Тя представляваше множество разпръснати из територията на базата спорангии, които с голяма сила изстрелваха гигантски спори по приближаващата ескадрила. Спорите експлодираха при досег с корпусите на совалките и нанасяха големи поражения. Майкъл, както и другите усетиха ужасяващо раздрусване, когато совалката им бе уцелена от една спора. За щастие корпусът издържа и корабът продължи курса си. Не всички обаче имаха този късмет. Шест от десантните совалки бяха уцелени от по няколко спори и се разбиха преди да успеят да свалят товара си на бойното поле. Корабът на Майкъл се намираше на височина от около двадесет метра когато започна десантът. Отвори се люк в пода на совалката и всички един по един скочиха през него. Майкъл усети как антигравитационният лъч забавя падането, чувстваше се странно, сякаш не пада а потъва във въздуха. Когато най-сетне се приземи той почувства, че е стъпил на нещо лигаво и хрущящо. Това беше специалната зергска плака (creep) чрез, която се доставяха хранителни вещества до всички структури на зергската база. Първата работа на пехотинците беше да унищожат всички противовъздушни спорангии защото те продължаваха да стрелят по десантните кораби За съжаление не успяха да се справят достатъчно бързо и един от корабите беше уцелен още веднъж. Той започна да губи височина, оставяйки черна диря от дим във въздуха. Все пак пилотът успя да овладее донякъде управлението на летателният апарат и да го приземи по корем в близост до позицията на пехотинците. Ротата на Майкъл бе инструктирана да се укрепи, като използва за целта падналият кораб, но преди да достигне до него от земята пред тях се изровиха десетки зерги, чакащи ги в засада. Майкъл рефлекторно насочи гаусовата си пушка към първият приближаващ зерглинг и натисна спусъкът. Част от куршумите попадаха в целта и откъртваха парчета от черупката обвиваща черепа на съществото, но то продължаваше да тича към своята цел. Студени капки пот избиха по челото на Майкъл и тръпки пролазиха по гръбнакът му при мисълта, че няма да успее да спре зерглингът и той ще забие острите си крайници в тялото му. Устременото напред създание беше самото олицетворение на смъртта, непреклонна и безмилостна тя се приближаваше със страшна скорост. Той стискаше гаусовата пушка, като удавник сламка и вече бе изгубил всяка надежда когато на около метър разстояние видя как черепът на зерглингът се разцепва и кръвясалият звяр рухва на земята. Учудващо, но кръвта на зергите беше червена, като човешката, не зелена или жълта, както повечето хора си я представяха.
Битката продължаваше да се води с нестихващо ожесточение.Пехотинците напредваха към падналия кораб избивайки десетки зерги , но Майкъл виждаше как около него непрекъснато загиват и неговите бойни другари. Често се случваше пехотинец да бъде съборен на земята и върху него да застане зерглинг опитващ се с острите си крайници да пробие бронята. Тогава се намираше някой файърбат, който да насочи струята на плазмената си горелка срещу зерглингът, но обикновено заедно с него овъгляваше и нещастният пехотинец. Скоро към зерглингите се присъединиха и хидри. Тогава командирът на ротата нареди на бойците да се оттеглят към основната част от войската където щяха да имат по-големи шансове за оцеляване.
-Ами пилотът, може още да е жив!-Извика Майкъл.
-Виж какво, момче, вече изгубих половината си хора и не смятам да изгубя и другата половина заради някакъв пилот!-изкрещя командирът и обърна гръб на Майкъл,който обаче нямаше намерение да остави пилотът на милостта на зергите. Докато траеше “организираното” отстъпление, успя да заобиколи зергският фланг и да се озове до приземилият се аварийно десантен кораб. От вътрешността му се чуваха отчаяните вопли на пилотът. Майкъл го позна, това беше Джони. Люкът на кабината беше заял и Джони не можеше да излезе.
-Люкът заяде пробвай да го отвориш отвън!
-Ще поставя граната, ти се отдръпни!-Изкрещя Майкъл и закрепи една граната до заключващият механизъм на люка. Последвалата експлозия действително успя да освободи Джони и двамата се запътиха към мястото където сега се намираха повечето пехотинци. По пътя спасеният пилот взе гаусовата пушка от един убит войник и продължи напред. Тя се оказа необходима, тъй като се натъкнаха на зерглинг и с общи усилия го пратиха в небитието.
Междувременно фронтът на атаката напредваше. Вкупом многото пехотинци притежаваха огромна огнева мощ. Повечето зерглинги биваха убити още преди да достигнат до целта си. Хидралиските създаваха проблеми с шиповете, които изстрелваха, но зад линиите от пехотинци имаше разпънати няколко редици от сейдж танкове, чиито залпове попиляваха зергската отбрана. Привечер пехотата достигна до люпилните, разположени в непосредствена близост до находищата на минерали и газ и ги подложи на унищожителен обстрел. Макар и с цената на много човешки животи, ресурсите бяха завладяни и сега там започна строителството на военнопромишлена база, както и на стабилни укрепления.
Адмирал Винсънт Блейк получи окончателният доклад на командирите си за развитието на бойните действия. От общо 35 зони на десанти на планетата, 20 бяха овладени успешно, за 3 още се водеха битки, а останалите 12 бяха провалени. Спуснатата пехота, въпреки сериозното си количество, беше избита от зергските сили.
-Двадесет бази.-отбеляза Блейк пред събралите се в командната зала офицери- В рамките на очакваното. За окончателна победа тук е рано да се говори, но тези бази трябва да са достатъчни за да осигурят понататъшното ни настъпление и финалната офанзива за изчистването на планетата от тази напаст. Сега генерал Чапмън...
-Да, сър!
-Вие ще поемете командването на силите базирани на Ендария и ще ръководите кампанията по освобождаване на планетата. Аз с флотилията и останалата част от пехотинците ще ударим планетите Стон1 и Стон2. Надявам се, че ще оправдаете доверието ми, генерале!
-Да, сър!-отговори още веднъж офицерът, след което отдаде чест и се насочи към доковете откъдето щеше да излети за Ендария и новият си команден център.
Майкъл и Джони стояха в един от бързо построените бункери и възстановяваха силите си.
-Ти ми спаси живота!-каза Джони.
-Е няма за какво да ми благодариш, нали сме хора.
-Не!-отговори Джони.-Никой от онези ХОРА не би се върнал за мен. Защо го направи?
-Ами...-Майкъл се замисли.-... поставих се на твое място, да си сам сред тези Зерги...
-Как ги нарече!?!
-Ъ-ъ-ъ, приличат ми на ония зерги от играта “Star craft”, играл ли си я?
-Шегуваш ли се! Това е любимата ми игра.
-Наистина ли?
-Да и си прав, че приличат на зергите. Като си помисля, че се кефих най-много на тази раса... Ами ти, коя е любимата ти раса?
Майкъл се усмихна.
-Теран.
-Е, дано това да ни е от помощ сега.-Каза Джони и също се усмихна.

* * * * * *

Първите лъчи на зората се плъзгаха над защитните линии опасващи Форт354. Беки пиеше нещо наподобяващо кафе и бе вперила поглед в хоризонта пред себе си. Още е рано, но ТЕ щяха да се появят и тогава всичко щеше да започне отначало. Тя си помисли, че е много вероятно това да е последната и зора, затова и се наслаждаваше с цялото си сърце. Вдишваше дълбоко от свежия сутрешен въздух, още лишен от зловонията на предстоящия ден. Изведнъж пред погледа на Беки се появи нещо, което отдавна не бе виждала- весел, истински щастлив човек! Това беше приятелката и Маргарет.
-Какво се е случило?
-Спасени Сме!!!-крещеше Маргарет- Не чу ли новината!?! Вчера е дошла флотилия от земния съюз и са дебаркирали на планетата! На около шейсет километра от тук се намира голяма база. Офанзивата е започнала и скоро ще ни дойдат на помощ!
-ДА!!!-Беки захвърли чашата и прегърна своята приятелка.

* * * * * *

Елена стоеше сама в своят нов дом и мислеше за сина си. Не бе получавала никакви вести от него, а знаеше, че атаката е започнала. Дали беше жив или... Не тя дори не смееше да си го помисли. Изведнъж нещо я извади от вцепенението, в което бе изпаднала. Бяха писъци идващи от улицата. Показа се на прозореца и видя хора, които бягаха от центъра на града. Но защо... В този момент сянката достигна и до нея. Тя погледна нагоре и видя, че слънцето е закрито от нещо чудовищно. Няколко огромни космически кораба. Имаха формата на цепелини. Тя никога не беше виждала нещо подобно, те определено не бяха човешки...

браво,много добре се справяш давай напред

Е сега вече си говориме! Полседната част е ВЪРХА! Определено си се постарал за нея... БРАВО!