Да,това са мъките на словото.Аз съм едва до половината,но все пак се радвам,че измислих своята ''епична'' глупост.

хахахахах
А пък аз със краткия си разказ от има-няма 500 думи...
Ще бъде интересно...

И аз така... май не трябваше да се впускам в такива заплетени истории, понеже едва ли ще мога да го довърша. Както и да е, следващия път дайте някоя по-оригинална тема

Абе да попитам аз, щото нещо се обърквам.Тука моя файл показва, че е 30кб.Хубаво де, ама аз съм написал само 2 страници!Ако може някой да ми обясни в страници горе-долу колко е максимума...

Значи, извинявам се за "малката" си грешка. Оказа се, че не е точно така, както си го мислех. Дефакто, ако пишете в NotePad един знак е един байт (макар че би трябвало това да е, само ако знакът е на латиница). В Word файловете са по-големи по незнайни за мен причини. Вероятно самия Уърд добавя допълнителна информация, като например подравняване, шрифтове, големини и т.н., която информация NotePad дори (ако не се лъжа, "отново") не поддържа. Затова се извинявам, ако съм накарал някой да изпадне в заблуда за броя на знаците, спрямо размера на файла. Тук може би е момента да спомена, че аз (явно) пиша в НоутПад.
И все пак си остава лесно да провериш размера по същия метод - copy - paste в NotePad и пак проверяваш размера!

Пак се извинявам за грешката си...

Колкото до броя знаци на страница в Word, то ще спомена, че е различна - спрямо настройките и спрямо резолюция и т.н. (предполагам и дори големината на монитора).


Интересно ми става, понеже всички само ревеМ, че сме стигнали "до никъде", или до така известната в България "крива круша" (интересно, че това дърво е пуснало корените си из цяла България ), дали въобще ще има завършени разкази на края на "срока". Надявам се, че ще има, защото ще е доста тъжно (и смешно), ако няма...

А защо просто не ползвате уникалната единствена по рода си функция на Уърд - Word count?
Там освен всичко друго трябва да има и статистика за броя на буквите...
Я виж ти колко било лесно Рекс, а ходиш на състезания, а?

Хора заминавам за вилата за да се отдам на аскетичен живот следващите две до три седмици . Ще трябва да пусна разказа си недовършен съжалявам Тук още не съм стигнал до никъде и макар да знам какво искам да напиша нямам време . Такаче ще пускам сега .



Мечът .

Ставаше късно , много късно . Сега дори и мъглявото сияние на енергиният щит трудно се виждаше . Периметърът беше започнал нощният си живот . А отвъд – отвъд бе загиналият , обгорен град . Преди стотици години вероятно това разрушено място е било прекрасна столица на прогресивно развиваща се държава . От някогашното си величество градът бе запазил единствено цветът си . Сив , мрачен и студен . От някъде започна да долита самотен вой , приглушен но все така смразяващ . Обитателите на градът се бяха раздвижили . Гавраил излезна от вглъбението си и обърна отново взор към “периметърът” както наричаше на галено съоръжението пред себеси . Всъщност това не беше нищо повече от двадесет километрова ограда от неостомана и сплав на титан която обграждаше от краи до краи бойният лагер . Над него с меко синьо сияние до където взора стигаше се простираше предпазният енергиен щит . Гавраил отново се вгледа в далечината и потъна в тежки размисли . В главата му всеки божии ден се въртеше само един въпрос – как се беше стигнало до тук ? Той помнеше началото бегло .

Човечеството бе постигнало невероятен технологичен напредък . Всички незгоди се бяха отдръпнали от хората и бяха отстъпили място на щастието . Непознатият космос бавно разкриваше таините и красотите си а Луната и околоните на Земята планети бяха частично колонизирани . В това време на прогрес се бе появил той . Гавраил бе пратен с мисия . Той бе създаден с такава . Първото отроче на геннотоинжинерство което можеше да се нарече сензационен успех . И макар да имаше много братя само той бе “надарен” . Дори и името му бе спецялно . Смятало се че това е иметто на могъщ архангел . И вероятно Гавраил бе могъщ . С времето всички негови събратя изгубиха силата си , тяхните души се разпаднаха по ударите на реалноста . Сами без истински семеиства и приатели те загубиха разсъдъкът си . Час от тях сложиха краи на животът си а други се организираха и се опитаха да сътворят края на човечеството което така силно презираха . Обединеното правителство на земята бързо ги проследи и унищожи изтриваики всяка следа от тяхното съществуване . Само Гавраил оцеля . Не това не бе истина оцеля още един който сам бе нарекъл себеси Натанаил но Гавраил никога не успя да го намери. С помоща на способностите си той избяга от смърта и започна да търси причината за създаването си – своята мисия . С времето правителството реши че Гавраил е загинал като невестулка заврян в някоя траба или на дънато на някое езеро . Двеста години след изчезването му настъпи апокалипса в чиито бурни води загина 90% от населението на земята .. по един или друг начина . Първите проявления бяха в далечният космос . Редица иследователски мисии докладваха че са имали досег с извънземнна цивилизация . Всъщност корабите на извънземната цивилизация доста се доближавали по технология на нашите собствени кораби . Тук е момента да спомена че контакт между наш и техен кораб така и не бе установен . Независимо от опитите на иследователите да се свържат с някой от корабите , те просто продължавали пътя си – към земята със невероятно ниска скорост която вероятно щеше да им отнеме векове докато стигнеха планеата ни . Земното правителство реши да изпрати целият си флот срещу чуждите кораби . Тогава никой не мислеше че ще се стигне до конфлит . Всеки оптимистично се надяваше врагът да се откаже и да се върне обратно . Всички наблюдаваха от телевизорите си как флотата отпатува и със задоволство обсъждаха случилото се . Всичко беше като някакво реалити предаване . Всекиденвен бюлетин със вести от флота , интервюта с командващите който бурно се смееха и се канеха на “невиждана” победа . И после изведнъж всичко замлъкна . Един ден просто връзката прекъсна . На последните кадри от телевизоните камери ясно се виждаше как двете флоти се срещащ . Тогава земната флота просто се включи във бавното шествие към земята . Населението изпадна в паника , правителството нямаше отговори а от флота нямаше никаква вест . Няколко мегакорпорации започнаха изграждането на гигански кораби в орбитата на планетата с цел бягството на човечествто от мълчаливият враг . В последствие и правителството със своите ресурси се включи в изграждането на мегамашините който щяха да послужат като спасение за всички . Почти всички . Болните , недъгавите и тези които не спадаха към идеалното общество бяха заточени да останат . Така след сто години трескав труд . Избраните се качиха на мегакорабите и се приготвиха да се отрекът от родината си в търсене на нов сигурен дом . Първият и най-голям кораб измежду тях беше “ Войн” тежък краицер натъпкан до горе със последно поколение оръжие и елитни паравоени звена . Всичко приключи за около час . Всички кораби бавно и тромаво изчезваха в далечината под мекото сияние на фотонните си двигатели . И точно по това време първите вражески кораби с тяхниет бавен и неумолим такт се появиха в далчината . Земните колонии пред тях просто изчезваха . Те не ги взривяваха , просто самите колонии прекъсваха контакта си със земята . Последваха още някокло години на апатично съществуване преди вражеската флота да пристигне до орбитата на планетата . Тогава се получиха и първите снимки в близък план на флотата . картината беше ужасяваща . Виждаха се десетки кораби то различни видове , класове и раси . Всички те бяха с тлеещи рани по корпосите , смачкани и очукани сякаш нещо беше горяло в тях . Истинският ужас настана когато се показа картината на водещият кораб – това беше “Войн” гиганският земен краицер. От някогашната му красота и осанка не бе останало нищо . Сякаш хиляди години бе летял в откритият космос под обстрела на метеорити . Никаква светлина нямаше по трюмовете , никакви вълни – нито от радио нито от визуално естество . Цялата флота беше потънала в мрак и тишина . След тези кадри нямаше много време за размишление защото корабите се спуснаха право към земята – те не стреляха просто се спускаха към нея . Някой се взривиха по време на падането си , други се разбиха на самата земя . По голямата част от планета загина от експлозиите и радияцията а което не загина тогава загина когато от трюмовете на разрушените и згърчени кораби се изля истинският ужас . Но хората имат силна воля и макар малцина да се спасиха те бързо построиха лагерите .

Това бе историята на Гавраил . За тези триста-четиристотин години живот той бе открил че е неподвластен на стареенето и че клетките му никога не престават да се делят . Останалата част от човечеството която беше уцеляла се бе скрила в лагери подобни на тези в който той самият се намираше . Наред с него се бяха появил един странен и различен клир хора . Хора със способности подобни на неговите . Способости придобити по незнаен начин дори за собствениците им . Това съсловие на надерените единствено можеше да се придвижва извън лагерите без да се налага да използва машини и кораби . Това правеше и Гавраил - придвижваше се в търсене на спасение . Но не за него а за нея . Неговата мисия . Той я откри съвсем наскоро . В мигът когато я съзря той разбра че има нещо в нея и че това нещо го беше движило напред през последните столетия . Гавраил свали погледът си от далечината и се вгледа в съществото свило се в малката спална капсула . Младо момиче на видима възраст между двадесет и двадесет и пет години , не много висока със слаба фигура. Непокорната и коса се беше разпиляла в прекрасни черни пръски закриваики бледото и лице и кървави устни . Името и беше Селестър . Родена в мрака на една загиваща планета тя носеше живот – топлота . Заради тази топлота Гавраил се готвеше за поредното докосване до ужаса пред периметърът . Той приклекна и затършува в малката раница до десният му крак . Прегледа набързо екипировката премятаики на ум какво има вътре . Радиоприемник , дигитална карта , апарат за първа помощ , извстно количество допълнителни инжектори със силен мозачен стимолант , десетина плазмени гранати и малък старомоден пистолет работещ с ядрени боеприпаси и десетина пълнителя . Гавраил изкара пистолета закачи го на кръста си и затвори раницата мятаики я на гърбът си . Той отстъпи няколко крачки назад и се съсредоточи в една малка точка пред него – далечна многоетажна зграда . Бавно времето забави ходът си и неусетно спря . Вятърът замръзна , движението замря . Това бе една от способностите му . Той владееше времето . Всъщност това което правеше той бе да праща тялото си назад във времето а съзнанието му да остава тук . Така нямаше шанс да загине и можеше спокоино да се разхожда наоколо – “ паралелно ходене” както го наричаха просветените . Но това изискваше изключително съсредоточение и среща с някой от другите “надарени” който е в подобна фаза би му коствало концентрацията а най-вероятно и животът . Гавраил направи няколко пробни крачки докато се увери че е достатачно спокоен и пое напред към стената . От близо тя беше още по внушителна и ужасно отблъскваща . Съградена от подръчни материали – тук таме в основите и се виждаха и белеещи се кости . Той отново се съсредоточи и се устреми към стената . Минаването през твърди предмети в това му състояние не предтставляваше трудност и той с лекота мина през стената . Всъщност тя беше най-вътрешното защитно средтсво . Пред нея имаше множество автоматични защитни съоръжения който с падането на ноща започват неспирната си работа – битка със външният свят . И сега както винаги те не спяха , от нагорещените им дулаа излитаха стотици куршуми към едва различими в далечината обекти . Е принципно излитаха . В момента бяха замряли с пламаци на гърлата а куршумите бяха зависнали по средата на полетът си във нищото . Гавраил мина бавно покраи тях и продължи напред . След още двестатина крачки това което той изобщо не искаше да види отново се показа пред него . В малко долче пред него бяха застанали трима пехотинци в бойни механични костюми . Но в тях не беше останала нищо гордо а само ужасяващо . Разбитите им оглозгани костюми зловещо проблясваха а засъхналата по тях кръв им добавяше зловещ ален цвят , пилотите на тези костюми бяха отвращаващи . На местата където металът беше зверски разкъсан се виждаха кости покрити с висяща гниеща плът . Това бяха пехотинците слезли от разбитите кораби . Гавраил можеше само да гадае дали така се изглеждали и преди корабите да се разбият – би трябвало беше им отнело триста години да стигнат до земята броено от първата среща между изледователските мисии и флота им . Колко години преди това са се скитали във космоса не беше ясно . Но по ужасяващото в тези замръзнали във времето пехотинци беше тъмнозелената аура която се стелеше около тях . Гавраил само веднъж се беше докосвал до тази аура и това почти му коства животът . Тя беше зловеща и студена , толкова студена . Той ги отмина а пламачетата скрити дълбоко в празните им очни кухини сякаш го наблюдаваха . Гавраил се опитваше да не гледа зловещите им лица . Замръзнали в разкривена гримаса излъчваща само злоба и болка . Наоколо се виждаха стотици такива малки окпопи всички несъмнено пълни с тези адски пехотинци . Всяка нощ сякаш по команда по едно и също време те започваха нескончаемият си щурм срещу лагерите . Вървеики напред Гавраил започна да усеща болка която може да се усети само когато навлиза в град . Той се огледа беше в предградието на такъв . Той добре знаеше какво го чака но се надяваш поне този път да му се размине – уви . Гледаики на дневна светлина този град човек би си помислил че в него освен разпадащ се бетон и желязо не може да има друго . Уви дневната светлина си бе заминала . А градът бе далеч от празен . Навсякъде по улиците стояха безцелно хора . Хора загинали отдавна , всички обградени от зелената аура . Гавраил забърза крачките си . Той добре знаеше че докато е в състояние на “паралелно ходене” никое от тези създания не може да го нарани но това не го успокояваше . Той искаше да стигне по бързо целта си . А целта му беше дребно смущение в енергиният поток между два лагера . Той не знаеше какво може да е но знаеше че когато го намери ще трябва да излезе от сегашното си състояние и тогава щеше да се наложи да е бърз и гъвкав за да се завърне в лагера при Селестър . Той се съсредоточи максимално и затича по раздробените улички между блоковете . Често му се налагеш да сменя посоката заради срутили се сгради който му препречваха пътя . Така движеки се на зиг-заг около час Гавраил най-накрая стигна целта си или поне така се надяваше . В паралелно ходене той не можеше да използва нищо от екипировката си и трябваше да се усланя на чуството си за орянтация . Но в този случаи той нямаше защо да се безпокои със сигурност пред него беше причината да е извън лагера . Дълбог кратер с внушителни размери сякаш от нищото се беше показал на крачка пред Гавраил . Той не можеше да повярва на очите си – пред него беше един от гиганските кораби който се беше разбил на земята . Туловището му макар раздробено и разкъсано беше огромно замряло на дъното на този обгорен кратер . Гавраил ясно различаваше чертите му – боен краицер от човешки тип . Той започна да се спуска по кратера като преценяваше всяка крачка по скоро за да може да огледа спокоино конструкцията пред него от колкото от страх . След десетина минути най-накрая Гавраил беше стигнал корпуса на гиганта и с решителна крачка мина през дебелият метал . Озова се в разкривен обгорял коридор . Навсякъде висяха кабели а външната метална облицовка се беше стопила и образуваше малки локвички в краката му . Сега вече Гавраил трябваше да излезе от състоянието на паралелно ходе . В този лабиринт от тунели той нямаше да може да се оправи без картата си . Той още веднъж огледа коридора в който се намира за да се убеди че няма опасност . Огледа показа че за момента няма какво да го нарани . Гавраил започна да се отпуска и да привиква тялото си . Времето започна да възръща нормалният си ход и това лесно можеше да се види по клатещите се кабели . След още няколко минути вцепенение Гавраил разбра че съзнанието му отново е в тялото му . Той бръкна в раницата и изкара малката дигитална карта закачи я внимателно на лявата си китка след което хвана в дясната ръка пистолета зареждаики го с тежките ядрени куршуми . Малко по сигурен в себеси той тръгна оглеждаики се внимателно като често обръщаше взор към картата на ръката си . Сега енергииното смущение беше като маяк за него и то беше близо . Кораба беше напълно празен като изключим различните кости който се таркаляха по коридорите му . След десетият блокиран проход се оказа че разтоянието което Гавраил трябва да измине не е никак малко . Така разходката му се удължи неимоверно много и спомогна за разкритието на нещо невероятно . В един от секторите в който попадна имаше незасегната каюта . Тя не беше обгорена нито изкривена от удара . Гавраил се зае да я разглежда и едно разкрити почти го накара да падне . На една от стените с избелели букви беше написано “ Войн “ . Той не можеше да повярва . От всички кораби попадна точно в този . Кораба който носеше надежда за спасението поне на част от хората на земята . Кораба които поведе заселническите мегамашини малко преди вражеската флота да пристигне . Никой не разбра как така “Войн” се беше озовал във вражеските редици . Изселническият флот потегли в посока обратна на тази от която идваше врагът . Беше невъзможно с тази скорост да го настигнат и превземат . Та нали ги наблюдаваха със сателити – те все така се бяха движели с минимална скорост без дори да направят опит за ускорение при видът на бягащата земна флота . Гавраил беше мислел много по този въпрос както и цалото оцеляло човечество . Никой не можа да даде рационално обяснение и загатката беше оставена на мира . Но сега когато той попадна точно на този кораб тези въпроси заглождиха съзнанието му . Унесен в тежките мисли той дори не обърна внимание на стърженето на метал в метал което от десетина секунди ставаше все по силно и по силно . Изведнъж нещо издрънча и Гавраил най-накря се съвзе . Той скочи ловко назад обръщаики лице към люкът през който влезе . Там с поклащане стоеше парче метал деформирано до неузнаваемост а отгоре му се подаваше оглозгана човешка глава . Това беше пехотинец останал заключен в този отсек незнаино от кога . Гавраил не се поколеба и натисна спусакът на пистолета в ръцете му . Разнесоха се тежки гърмежи който престанаха едва когато пистолетът в ръцете на Гавраил изщрака на празно . Той погледна пред себеси . Ядрените боеприпаси вършеха работа . В момента пред люка имаше купчина стопен метал и разтрошени до прахообразно състояние кости . Но това не го успокои и той с бързи движение презареди пистолетът си като се опитваше да си наложи да не изпада в паника . Знаеш отлично че след тези изтрели към него се е насочил всеки враг в периметър от един километър и че трябва да се движи бързо . Гавраил прекусна напред по мрачните коридори стиснал здраво пистолетът си . Не му се беше искало но реши да изкара няколко от плазмените гранати и да ги закъчи на колана си . Сега вече беше по уверен в себеси . След около половин час тичане и един пехотинец той стигна до сигнала . Това беше командната рубка . Като цяло нямаше никакви разрушения и красивите фрезки по метала си личаха ясно . Но странното беше че тук все още имаше енергия . И то достатачно че повечето от пултовете и мониторите да примигват в очакване да бъдат използвани . Но как беше възможно това ? И защо само тук ? Бяха въпроси който Гавраил разбра че ще зададе по късно ако уцелее . Той отново погледна картата си като даде максимално приближаване . Така постепенно стигна до източникът на смущенията . Това беше малка черна кутия стандартен вариянт с подсилена облицовка – използваше се за бордови дневник . Гавраил заоглежда кутията в търсене на ключалка която да му позволи да я отвори но такава не намери . По коридора се разнесоха звуци от търкащ се метал и той разбра че няма друг изход освен да стреля по кутията и да се надява да не повреди дневниците в нея . Той се прицели внимателно в един от ъглите и произведе истрел . Стената разцъфна по моща на куршума и позволи на Гавраил да вземе дигиталните дневници от вътре . От някъде долетя прещракване и той разбра грешката си . Кутията имаше защитно устроиство срещу опит за кражба . Той чак сега си спомни всичко което беше чувал за воените и тяхният педантизам към таините . Това му подсказа че прещракването е задеиствало скрит взривател . Гавраил разбра че няма врем и се затича към люка за излизане . Скочи точно на време за да види как всичко в стаята пламна с алена светлина и се стопи за секунди . Сега само трябваше да тича и то бързо и то по друг път . Десетина полуразложени хора стояха пред него стискаики плазмени пушки . Той можеше да види остатаци от униформите им – това бяха военни пилоти , обслужващ персонал , диспечери . Единственото общо между тях беше тази отвратителна аура и разкривените им от болка лица издаващи нетърпимо страдание . Гавраил ловко се изправи със завъртане насочи пистолетът си към най-близкият враг и изстреля един патрон . Куршумът се заби в костите и гнилата плът на мъртвеца разплискваики гъста черна кръв по другите . Лицето на уцеленият дори не потръпна той бавно се свлече на земята със очи приковани към Гавраил очи излъчващи умраза . Това беше достатачен сигнал за Гавраил който се втурна по коридора пред себеси в търсене на спасение . Мина няколко разрушени люка докато стигна до един сравнително здрав . Отвори го изтрелваики няколко куршума по движещият се мъртвец от другата страна и после със замах го затръша и заключи . Преследвачите му стигнаха до затворената врата след миг . Последва кратко затишие след което започна канонада от плазмени истрели . Врата започна да се нагрява а на места се разтопи . Гавраи отново се втурна по коридортие като хаотично стреляше по изкочилите на пътя му врагове – всички някога обикновенни хора служили на обществото . Със всяка изминала крачка той разбираше че няма начин да се измъкне . Всички люкове служещи за изход или се бяха стопили с навлизането на кораба в атмосферата или се бяха изкривили и занитили при разбиването на земята . Единственият му изход беше паралелното ходе но той бе напълно наясно че подобно нещо в състоянието в което се намираше не може да направи . Последваха още десетина минути тичане и два пълнителя на пистолета докато стигна до някаква стълба изкачваща се нагоре – в случая леко по диагонал поради позата в която се бе рабил кораба . Малък надпис със полузаличени букви гласеше че това е пътя към авариините совалки . Гавраил нямаше идея дали совалките ако ги има ще работят но нямаше друг изход беше останал само с два пълнителя а гранатите нямаше да му помогнат много в тези затворени помещения . Той се втурна по стълбата като се препъваше в почти всяко стъпало . След третата площадка която мина видя две спасителни капсули стоящи покорно и във видимо добро състояние в тунелите си . Той се засили към първата погледна през малкият илюминатор вътре и видя седнъл в невъзможна поза скелет . Той се отказа да влезе в тази и се затича към другата . Тя беше празна и той отвори люкът и се намъкна вътре . Натисна бързо няколко клавиша на пилотският пулт и той примигна очаквателно . Първоначално нищо не стана . Той направи нов опит но отново нищо не се случи . Гавраил обърна поглед към страничният илюминатор и видя няколко пехотинеца да прииждат към капсулата му . Той направи нов опит като почити истерично заблъска по бутоните на пулта . Двигателя изръмжа зловецо , остри парливи облаци се разнесоха зад капсулата а кабината се разтресе силно . Гавраил си представи как излита и спасителната совалка просто се разпада под напора на годините и земното притегляне . Но нищо такова не се случи . Тя просто излетя във облак от изгорели газове и се насочи към посивялото небе . Излитането беше направо песен в сравнение със пилотирането на тази антика . Повечето от серворегулаторите бяха излезли извън строя и на Гавраил му се налагаше да напъва мускулите си до краен предел всеки път когато искаше да промени курса на полета . На няколко пъти до толкова закъсняваше с промяната че насмалко да се забие в небостъргачите наоколо . След известно време и голямо количество пот маневрираики покраи най-големите огнища на вражеско присъствие Гавраил забеляза защитният щит на града . Той намали скороста и смени траекторият . Но познанията му относно пилотирането явно не бяха на необходимото ниво . Капсулата се килна рязко в страни и полетя с устрем към земята . Въпреки всичките опити на Гавраил тя продължи да се спуска надоло и секунди преди удара автопилото се включи но прекалено късно въпреки че отби малко от скороста совалката се докосна в земята отблъсна се и тоново се вряза нея този път завлачваики се в облаци прах . КОгато най накрая спря от първото удряне беше изминала двеста метра . Няколко пламака греинаха по корпусът и . Гавраил разтърси глава и се огледа . Люкът беше непокътнат и той побърза да напусне горящият съд . Преплитаики крака той се завлече до една стена на някаква рухнала къща и се струполи от вътрешната стена . Само секунда след като падна зад стената капсулата се взриви а ударната вълна събори няколко парчета строителен материал върху тялото му . Той не им обърна внимание и положи глава на студената почва отпускаики си , чакаики малко от силата му да се възвърне . Гавраил полежа така няколко минути докато постепенно започна да усеща кръвта да цирколира свободно в краиниците му тогава леко се поизправи и се вгледа в нощтното небе . Беше красиво . Обляно от звезди обагрено от нощтните облаци . Той не помнеше кога за последно така се е наслаждавал на мисълта че е жив . Радваше се и на болката обхванала цялото му тяло . Той поседя така ощя няколко минут след което отпусна тялото си и позволи на духът си да излезе . Отново беше стигнал до фаза на паралелно ходе . Усещаики че всичко няоколо е замряло той се изправи и с леко накуцване се отправи към стената . Вървя доста докато стигна първите укопи на мъртвите пехотинци – те все така стояха със застинали лиця и насочени оръжия към периметъра . Тяхният нескомчаен и нестихващ щурм щеше да продължи докато има и едно живо същество на тази планета . Той ги отмина , отмина и защитният периметър от автоматични оръжия . Пред него беше стената и той решително премина и нея . Сега когато беше отвъд на сигурно място той побърза да премине обратно – да излезе от паралелното ходене . Щом усети че всичко е поело нормалният си ход просто приседна, облегна гръб на стената и заспа .
Събуди се чак презз късният следобед . Слънцето бе напекло и тялото му се чустваше добре , отпочинало и стоплено . Няколко кучета притичаха пред него забравили се във веселата си игра . Той погледна живият , движещ се лагер . Беше прекрасно навсякъде щъкаха живи , мислещи хора . Липсваше онази безрасъдна , безмислена умраза която витаеше извън лагерите . Тук всичко си имаше логично обяснени . Той постоя малко така съзърцаваики гледката след което стана чевръсто и тръгна към собственото си жилище където със сигурност Селестър го чакаше разтревожено . Беше познал . Още на вратата на малката землянка приличаща повече на бункер съзря буината черна коса на младото момиче . Тя го гледаше изпитателно със черните си дълбоки очи и потропваше очаквателно с крак . Колкото и да бяха неприятни подобни жестове на Гавраил от сапунениете сериали в този случаи сърцето му се згря . Някой мислеше за него на някой му пукаше за него . Той се приближи още малко и без да дава шанс на младото момиче да каже нещо я заговори .
- Не бях извън периметъра . – излъга той и се очуди как машинално без да се замисля знаеше какво трябва да каже . Но ясно съзнаваше също че думите му няма да минът .
- Защо го правиш Гавраил ? Отвъд няма нищо което да си струва да загинеш ! Защо ми рпичиняваш това ? – след тези думи очите на младото момиче се насълзиха .
Гавраил се загледа в тъжното лице на Селестър и почуства как нещо го промушва в сърцето . Макар да не искаше да си го признава той беше много привързан към нея . Всъщност привързан определено не беше правилната дума но той не искаше дори да си помисля за това . Вместо да продължи разговора той я приближи и
прегърна . Тя се разплака още по бурно .
- Някой ден няма да се върнеш при мен . Някой ден ще загинеш навън . Не искам да оставам сама не искам да оставам без теб . Обещаи ми да не излизаш повече ! ОБЕЩАИ ! – след тези думи тялото и се сгърчи в спазми .
И двамата бяха наясно че това не можеше да се случи . Гавраил можеше да излъже и да обещае но не искаше . Не искаше да лъже единственият човек на тази планета който има .
- Винаги ще съм до теб . Няма да те изоставя .- той я притисна още по силно към себеси .
Така в гореща прегрътка изкараха още няколко минути преди тя да се оттдръпне .
- Какво намери ?- попита вече примерено Селестър .
- Надявам се нещо важно . Мисля да го прегледам като си почина малко . Моляте отиди до медицинският център и ми вземи малко мускулни стероиди . Тялото ми е изтощено от паралелното ходе .
Селестър беше изпълнителна и прецизна във всичко което правеше и не се налагаше да и се повтаря . Тя се повдигна на пръсти целуна го по устните после с грациозна осанка тръгна към центара на лагера . Гавраил я гледаше с наслада . Беше невероятно красива . Прилепналият защитен костюм от течен метал изписваше формите и я правеше някак недостъпна – бляскава като звезда . Той я съзърцева докато не премина един ъгъл и не я загуби от погледа си .
-Да видим какво ще ми кажат сега тези малки приятелчета – гавраил изкара от раницата дигиталните дневници и ги пъхна в малкият механизъм закачен на дясната си китка . Устроиството прие предложеното ясти и с бръмчене го глътна .
Разчитането щеше да отнеме няколко минути и на гавраил му се прииска да се облече малко по свободно . Той влезе в бункера и се отправи към стаята си . С няколко бързи движения и поредица от правилни натискания на клавиши скрити в яката му защитният му костюм от течен метал се стече в краката му след което просто при формата на топче с малка кука . Гавраил го пое и го закачи на един рафт . Останал чисто гол той усети още по ясно топлината на деня дори тук в бункера . Той огледа бедният гардероб пред него . Избора му беше предрешен . Той веднага посеган към костюма от изкуствена кожа който така обичаше – беше чел в едно списание че през 21 век най-жестоките наемни убиици са се движили в подобни . Харесваше му идеята . Той го наложи по себеси и отиде пред огледалото . Не беше виждал собственият си образ от години . Вече не му правеше впечатление , от триса и повече години нищо в него не се бе променяло но сега изпита желание отново да се запознае със себеси . Пред него стоеше висок можеби 190см , добре сложен мъж със дълга до раменете черна коса вързана на конска опашка а на челото му беше увиснал един непокорен бял кичур коса . Светлите му очи спокоино примигваха докато оглеждаха строгите черти на лицето му . Винаги беше минавал за хубав мъж . Той наложи коженият шлифер и се огледа още веднъж . Определено изглеждаше още по висок и по здрав . Това му допадаше макар да знаеше че който и да е човек в механичен костюм щеше да изглежда далеч по внушително Няколко пъти беше използвал това в опит да създаде семеиство но нещо липсваше .

Ooo...

Плагиаторчетата само това чакаха Зло ....

П.П. КНДух..прочетох ги на един дъх след като ми каза за тая тема Рекса

Не съм се и съмнявал, че творението на Злото ще е на много високо ниво. Има нещо, което не ми харесва обаче. Като изключим правописа, никъде освен в заглавието не си споменал за някакъв меч. Вероятно си смятал да го направиш по-нататък, но трябваще да се постараеш да стигнеш до този меч, защото според мен в това си състояние, разказа не изпълнява условията на конкурса.
Спрямо самия разказ мисля, че нямам критики.

Ивъл много е интересно, но не видях нищо, което да наочва към заглавието. Може би после като го довършиш(след въпросните няколко седмици поне за спорта) ще си проличи. Надявам се да го завършиш де-яко е. Обаче това, което не ми хареса бяха множеството правописни и граматични грешки-пълен и кратък член, запетайки...иЗследовател;иЗследване с/със грешки и т.н. Имам чувството, че пишеш целия разказ и чак тогава редактираш

За съжаление до 1ви няма да мога да си напиша разказа, защото от няколко дни вече нямам компютър вкъщи. Май ще минете без мен, а така ми се искаше да участвам...

Ловецо :

Уорд дискета Компютърна зала

Хами:

Човека няма РС Не може да позва Уърд по предходната причина За кво му е да ходи във зала, той няма да го разпечатва

Такаааааааааааааа! Днес е денят, след по-малко от 12 пълни завъртания на часовника е мигът... 1 кръг от конкурса за поредица от разкази започва днес /01.07/ след 12 часа на обяд! успех на всички!!!

Благодаря ти КНДух !
Да видим как ще си сърбам попарата дето си надробих...добра идея, липса на трудолюбивост от моя страна

ами аз прегледах отгоре отгоре разказа на EviL но ми направи впечатление че освен не ставаше дума за никакъв меч а и краят не беше такъв, какъвто го беше задал KN SPRIT.... както и да е:
има ГОЛЯМА молба към вас. може ли да преместите крайния срок до 14:00 защото съм зает дотогава, а разкъза ми още не е довършен съвсем... та ще можете ли малко да удължите времето МОЛЯ ВИ СЕ....

Деник... няма да те псувам само защото те познавам, обаче Злото изрично си каза, че разказа му НЕ Е довършен, защото е зает, затова го и пусна по-рано, каза че евентуално може да го довърши, но тва няма значение...
Пусна го защото все пак го е писал, нали

Баси излязох му като адвокат... Ама научете се да четете!!

ЕДИТ: Мене ми става тъжно само като гледам Кюстендилското Духче как половината му участници "аз няма да мога да го завърша", "Моето е тъпо", "Аз нинам кво си"... Чак ми иде да седна и да пиша

Aз няма да го свърша по рано от довечера... След малко излизам и ще се върна някъде следобеда и тогава ще го продължа...
Ако има проблем да го постна довечера - кажете/пишете... Макар че смятам въпреки това да го завърша...

Сега ще публикувам разказ,който ми беше пратен на мейла поради невъзможност на човека да го качи днес. И така, разказа на Demented


------------------------------------------------------------------

Защо звездите гаснат по-бавно тук...
Защо дърветата шептят по-силно...
Защо слепецът пее по-ясно в нощта за отминалите дни?

"Аз, Моринехтар, служа вярно на краля. В негово име бях пратен тук на обучение, да приема мъдростта на Великия народ на Изгнаниците. В техните слова и книги да открия живота на старите дни и да ги запиша в този мой труд. Нека делото ми бъде благословено."

Свещта догоря и фитилът изгасна с тънко пращене в още горещия восък. Отне му време, докато открие кутията и запали наново тънката светлина. Очите го боляха от умора, краката му тежаха и се препъваше в дългата роба от груб плат и купищата празни свитъци, лежащи в безпорядък по пода на малката стая.
Приеха го като истински благородник, предложиха му цял палат и куп помощници. Вместо това предпочете малкото таванско помещение, изолирано от останалия свят. Напомняше му за неговата килия, донякъде за дома. Така го учеха наставниците му - да живее в скромност и бедност, да се отдаде на изучаването на всички древни науки. Гласуваха му голямо доверие като го пратиха на тази мисия - далеч на север, в потайните дворци на последните Безсмъртни, чедата на Еру. Не знаеше дали ще оправдае доверието на учителите си, дали няма да ги разочарова. Мисълта за възможния провал го караше да работи до късна доба, забравяйки понякога с дни да се храни или да излиза.
Сега въздухът го ободри. Носеше лек и омаен аромат, липовите дървета под него цъфтяха. Нощта бе прохладна и тиха - далеч напред се чуваше глухият шум на Усоето и речния водопад. Късно беше.
Тръгна надолу към сградите. Фенери осветяваха пътя му с мека синкава светлина. Около тях се носеха светулки. Каква беше тази магия, която обвързваше сърцето му с това приказно тъжно място?
Редовете от масивни гладки колони се нижеха неусетно. Нямаше стража. От много време долината не се нуждаеше от охрана. Стъпките кънтяха глухо по мраморните стълбища и затихваха в отворените покриви, гледащи към звездите.
Летните градини. Сигурно беше в тях.
Залута се сред дърветата, плетящи короните си нагъсто, докато излезе на малък площад с криви плочки, обрасли с трева и мъх. В дясно стоеше камък, чезнещ в тъмнината. Насочи се към него, за да открие, че има гладки ръбове и плоска горна основа. Прокара ръце по скалата и напипа дръжка, направена изкусно от гладка и твърда, но същевременно удобна материя, направена специално за нечии ръце.
Острие.
Нащърбено, ала все още остро, тежко и изкусно гравирано, както усетиха пръстите му. В първия момент искаше да го хвърли, за да не мърси ръцете си с оръжие, било то и толкова... красиво. Ръцете не послушаха ума и издигна меча нагоре, за да го огледа на бледата лунна светлина.

Тогава чу песента.
Песен...?
Тиха, скръбна... гневна...
Умоляваща.
Плачеща.

Почива в земята сломен и забравен
защитника на светлината - Хирнавен.
И само диви зверове помнят остарели
пътища мъгливи към последния дом
на Хирнавен Синиом,
що бе роден в дни на тъма,
на отровна скръб и на помръкнали сърца.

Металът издрънча в краката му. Неволно се дръпна назад и опря в студената скала, а очите му зашариха в мрака, за да видят Източника...

Сила...
Спомен...
Болка...
Гняв...
Смърт...

Бледо сияние, размиващо нощното небе, пробляскващо плахо, носещо се като облак звезден прах, достигнал земята. А вътре в него се различаваха формите на живо същество. Песента се лееше от устните му, в съответствие с лекото движение на безплътното тяло.

Призрак в нощта.

Моринехтар вдигна ръка с жест срещу нечистата сила, която се сипеше наоколо му. Думите постепенно обхващаха крайниците му, стягаха ги в хватка все по-плътно, приковаваха ги на камъка... на неговия жертвеник. Кошмар ли бе това?

Нямаше нищо по-реално от празните очни кухини, през които се виждаха падащи звезди. Те се свиха в свиреп израз на болка и ярост, а песента продължи да се лее. Във въздуха се оформи ръка, стиснала дръжката на меч.

На меча, лежащ в нозете му.

С един замах, който раздвижи въздушната маса и я накара да тътне, призракът стовари цялата си сила и гняв, разпръсквайки скалата на парчета. Дребният човек пред него лежеше на земята, спасил се едва за миг, малка червена локвичка пълнеше вадата за вода до главата му. Човешката ръка, приучавана в течение на години да презира оръжията, сега инстинктивно беше хванала падналия меч и го държеше силно, свивайки и отпускайки се в конвулсиите на страха.

Последният удар.
Щеше да довърши натрапника, дошъл в тайната му градина.
Новата бледа дъга изписа полукръг, разсичащ натежалия въздух, но беше спряна. Човекът се изправи на едно коляно и със сетни сили спря полета на стоманата. Песента се лееше, издигайки се, после рязко падайки до глухо стенание, за да се извиси отново...

Падна великият меч,
посечен във гръб сред страшната сеч
и не ще се възправи за нова борба
Лежи, презрял болка и страх,
обгърнат от слънчева прах.
Земята е негово ложе,
а зелената трева - покривало
на нетленното му тяло.

Перото се движеше по кожения пергамент...

- Елемакил... Елемакил...
Празната устна кухина се раздвижи сковано и гърления шепот стигна до меча. А той... той отвърна.

Последните стихове на песента се разляха около двете фигури, които забравиха за натиска върху китките си и отпуснаха ръце, всяка по свои причини.

И все още духът му величав
броди сред горските сенки под
древния вълшебен небосвод...
Навеки...

- Елемакил... - вече ридаеше призракът, издигайки се нагоре във въздуха. Неговото собствено острие падна беззвучно на камъните пред ужасената и омагьосана фигура на книжовника. След миг от него не остана нищо освен прашинки звезди, полетели нагоре.

Песента свърши.

- Морнамакил. - отвърна меча.

Острие на Бога.

Ръката пишеше уверено по редовете.

- Време е, Морнамакил...

Острие на Бога.
Прах...

Ръката ще запише всичко...

В мислите на Моринехтар нахлуваха чужди спомени, студени, отминали, но все още живи, съживяваха невидяни картини, връщаха спомените векове назад, за да съзре чуждото тържество. Той беше Летописеца. Винаги е бил. Неговата ръка е определена да запише видяното. Постепенно защитните прегради на съзнанието му паднаха и освободиха всички мисли, нахлуващи устремено. Видението го погълна. Паметта му пишеше по невидима хартия, чуваше как перото скърца в съзнанието му бързо, плашещо.

Преди Пролетта на земята да угасне...
Други земи.
Други врагове. Други битки.
Елемакил.

Върховното оръжие, пригодено за мъст.

Преди много години. Тогава беше Войната. Тогава беше изтъкана съдбата на две армии, застанали една срещу друга. Войната на Гнева на Валарите, господарите на Скритото царство срещу Мелкор, най-могъщия от тях.
Земните недра не са помнили по-велик трус, по-могъща сила, разтърсила ги до дълбините, както когато двете армии - бяла и черна се срещнаха пред крепостта Морготова. Пролетта пред залез.
Наред с великите Властелини ни Запада, с блестящите Ванияри, с малцината горди Нолдори, с далекострелите Телери и горските Синдари, носещи знамената си, наред с последните издънки на човешкия род, крили се дълго в горите, наред с цялата мощ на Валинор, в първата редица на Чедата на Еру беше и той.
Тъмна дребна фигура, покрита в черни доспехи и шлем, под който се показваха безцветни кичури коса, прегърбена, грохнала, белязана жестоко, носеща своя Меч. Елемакил. Нямаше други от неговите. Сам. Великите принцове на родовете, облечени от глава до пети в сребърни брони, го презираха и съжаляваха. Четеше по очите жестокостта на своите.
Чужда му беше гълчавата на командирите, чужди му бяха мрачните погледи, пълни с гордост и скрит страх. Нямаше го вълнението на войниците, тръпнещи в очакване, нахъсващи се сами за предстоящия бой.
Ледено лице, нашарено от белезите на скверни ръце и мъката, душаща сърцето, почти обезобразено, без да е запазило нищо от прежната красота на Елемакил.
Роб-Нолдор.
Съдбата доведе едва шепа подобни на него избягали роби от мините на Ангбанд пред същите високи порти, през които беше минал окован и смазан от болка, мъка, отчаяние и срам.
В съзнанието си винаги беше сам.
Винаги беше готов. Помръкналите очи блестяха в цвета на стоманата, висяща на бедрото му. Оставаше само последният сигнал, който да скъса струната. При цялата си омраза, нещо го задържа досега.
Надеждата?
Да зърне за последен път Гондолин?
Нямаше го вече Градът на Каменната песен. Защитникът на изгорелите фонтани - сам, без род и дом, тъжна, жалка, иронична картина в лицата на западните родове, а в очите на сродните Нолдори - последен плам на някогашната гордост на народа на Тургон, загинал, бранейки горящите фонтани.
Той не беше там.
Не падна, за да защити последната порта.

Роб-Нолдор.
Дар от Мелкор.
Прекършено съзнание, паднали устои, крепящи се на празната надежда. Моргот знаеше как да отмъщава на най-омразните...

Сега знаеше истината. Знаеше какво бе станало. Нямаше ги оковите, нито тези, които белязаха китките му, нито тези, които оставиха следи по съзнанието му.

Мрак.
В зората на залеза чу нареждането на командира. Под строй светлите редици излезнаха от лагера и се строиха в равнината. Нямаше смисъл да се крият, да дебнат. Всичко щеше да се реши веднъж и завинаги. Срещу им бяха те... Хиляди, десетки, стотици... Протягащи алчно ръце, незнаещи страх и болка, чакащи гладно, за да впият зъби в крехката плът. Над редиците на орките пристъпваха командирите на Моргот - огнени Балрози, страховити, могъщи, размахващи мечове над главите си, бълвайки мрак през очите, а зад тях пристъпяха децата на Глаурунг - Червея и сееха отровни серни изпарения и ужас.
Червен залез.
Роговете на Улмо засвириха и техните събратя отвърнаха на зова им. Белите редици, вдигнали светло извезани знамена се впуснаха напред.
Най-отпред, преди гордите принцове, преди маярите, преди самия Тулкас, разтърсващ земята с крачката и смеха си, най-напред препускаше малка тъмна фигура.
Морнамакил.
Острие на Бога.
Гняв и мъст до последна капка кръв. На вихъра на забравата, изтеглил мрачното острие от дълго пазената ножница, сливайки се в едно с меча, забрави кой е кой беше. Оставаше само черната линия под хоризонта.
Върхът на светлия клин.
Мъст до край.
Последните секунди изтекоха бързо. Пееше - чист глас, заглушил шума от идващата битка, заглушил стенанието на земята, извисил се до небето и прехвърлил го. Нямаше нищо. Празна черупка, черно пространство, изпълнено с една единствена пареща мисъл. Мислено отброяваше оставащото разстояние. Отбиваше стрелите точно, премерено, хладно. Устата му крещеше отчаяно имената на падналите, намерилите пътя към Чертозите. Имената се забиваха в редиците като огромни кървави стрели, пробиващи всяко открито място.
Мъст! Мъст!
Агония на тялото и сърцето.
Чиста, топла, искряща радост, заливаща мрака отвън и отвътре.
Черната фигура тичаше на крилете на западния вятър далеч пред останалите, които чуваха само неясните му викове, съжалявайки духа на Роба, възхищавайки се на Воина.
Още миг само. Още миг.
Вече виждаше изкривените лица на враговете, привикващи го с насмешка. Черните горящи сенки се надигнаха високо над него. Балрозите щяха да смачкат дръзналия.
- Гондолин! Гондолин! - успя да извика и напрегна докрай тялото си, размахвайки с две ръце Меча, неговата същност.
Мъст до край!
Острие на Бога.
Посрещна го червено-черна огнена стена, поглъщайки го за секунди, скривайки го от погледа на настъпващите зад него.
Духът намери покой.
Роб-Нолдор. Последният.

Победата беше негова.

Ръката ще предаде на листа... Живот.
Живът в Смъртта.
Успокоение на Духа, дал всичко, за да получи нищо.

- Победата е моя - прошепна призракът. - Благодаря ти, страннико. Предай историята ми.

Моринехтар се свлече в завихрящата се прах. Чернееше му.

Предай историята... Предай историята... Предай историята...

На следващата сутрин не откриха книжовника Моринехтар. Намериха само един здрав камък с гладки ръбове и плоска горна основа, върху който беше изписана Песента... Забоден в него стоеше Морнамакил, открил покоя...
Никой повече не зърна книжовника Моринехтар.

Написаното остава, за да помнят идните...
Аз давам на написаното Живот и в Смъртта.

Огънят гаснеше в широкото помещение. Хората все още стояха в светлия ъгъл, заслушани в затихващата реч на Разказвача.
- Аз давам на написаното Живот... Тук свършва моята приказка за тези отминали дни, незапомнени, чезнещи в дълбините на спомените.
Старецът млъкна за един дълъг миг и откри очи под качулката. В тях падаха звезди. Последните му думи се стовариха върху света със скрития си смисъл, тегнещ върху сенките на неговите устои.
- И така мечът бе върнат на мястото, на което принадлежеше и всичко възвърна предишния си ритъм. Поне засега.