Заглавие: Неизвестна посока Публикувано на: 21 Апр 2011 15:00
Реших да потренирам писането си. Този разказ обещавам, че ще бъде завършен. Приемам всякакъв вид критики. Ще преглеждам за правописни и стилистични грешки, ако вие забележите, уведомете ме.
Неприятният инцидент
Седях на дивана, в къщи и допивах сутрешното си кафе. Истината е, че се намирах в известен застой. С бавна скорост се развиваше всеки един от дните ми и това продължаваше вече няколко месеца. Все се надявах да стане нещо, което да си заслужава и да грабне вниманието ми, но нищо не се случваше. Включих телевизора, с очакване половината земно кълбо да е отишло подяволите, но вместо това, хора говореха за кариерата си и как са направили купчина пари от разни организации, как обичат да помагат на бедните, старите, болните, лудите... точно в този момент, просто натискам червения бутон на дистанционното и слагам край на тази простотия. Облягам се със спокойна въздишка и оглеждам обстановката наоколо. Напълно нормална квартира, която изяждаше голяма част от скромните ми доходи. Печка, хладилник, масичка с удобен диван, на който стоях и бездействах. Всъщност чертаех плановете си за деня. Погледнах часовника си и установих, че е осем и половина, имах доста свободно време, но реших, че е по-добре да свърша работата си рано, отколкото да бързам после. Не обичам да бързам. Станах, облякох някаква тениска, дънки, коженото ми яке, пъхнах документите, парите и цигарите и се спуснах по стъпалата на входа. Винаги съм се чудел, защо кооперацията, която обитавам не разполага с пощенски кутии. Писмата бяха разхърляни навсякъде, вероятно никой не ги четеше, но не това е проблемът. - Добър ден – поздрави ме съседът. - Здрасти – отвърнах аз. Този мой комшия си беше странна птица. Живееше сам, не знаех името му, надали и той знаеше моето. Просто формалност, която беше излишна. Вечерно време го чувах да си говори с някого, стените са тънки, знаете ги тези кооперации, където чуваш драскането на кучетата по пода, виковете на женени двойки, плачът на децата им, шумът на прахосмукачката и какво ли още не. Но по моя преценка, този тип си говореше съвсем сам. Дори съм убеден, че водеше диалог между себе си, като имитираше гласът на предполагаем негов приятел, но не се интересувах да проуча истината. Не ми пукаше. Просто продължих по пътя си и излезнах на главната улица, където беше автобусната спирка. Няколко автобусни линии, щяха да ме откарат до желаното място. Бях се запътил към университета, където преподавах. Да, аз съм преподавател, с нискостояща титла. Преподавах история на хлапета, които не се интересуваха от бръщолевенията ми. Знаех, че имам лекции, към 11:00, които щяха да продължат няколко часа. Седнах и зачаках някои от тези автобуси. Отново се сетих за монотонното ми ежедневие. Човек можеше да се побърка по този начин, бях чел за подобни случай. Огледах се наоколо, мъж на средна възраст, разлистваше вестник и седеше до мен, млада дама си купуваше козметика от забутано магазинче, таксиметров шофьор изпреварваше колона от коли, с надут клаксон, нищо необичайно. Докато чаках запалих цигара „Кемъл” и издишах голямо кълбо от дим. Продължих да размишлявам върху случващото се. 8:50 часа, автобус номер 7, приближаваше към поредната си спирка, където чаках. Спря, вратите се отвориха, никой не слезе. Просто се качих, и огледах за свободни места. Такива на пръв поглед нямаше, но неочаквано възрастна баба, премести старите си кокали на мястото до прозореца и ме покани с думите: - Заповядайте, има едно свободно място – каза бабата, с усмивка, от която си пролича нередовните й посещения при зъболекаря. Нямах особено голям избор, а не исках да се возя прав, все пак си плащах за билет, което значеше, че трябва да прекарам удобно краткото си пътуване. Kимнах в знак на благодарност, без да казвам нищо. Седнах и понаблюдавах поведението на шофьора, обичах да го правя. Забелязвал съм, че независимо колко пъти, когато два автобуса се срещаха, водачите винаги вдигаха ръка, в знак на поздрав. Също така повечето пушеха в автобуса, изолирани в своята предпазна кабинка. Вероятно е хубаво да си шофьор на автобус и съм почти убеден, че ако аз бях един от тях, щях да си пуша не само цигари, докато шофирам. През останалата част от возенето си, се занимавах с изследване на останалите пътници. Просто убивах времето, но също така се забавлявах да гледам мизерното им съществуване. 9:20, авобусът закова спирачки. Тук трябваше да сляза. Отново вратите се отвориха по сигнал от „пилотът” и аз слязох. Сградата на университета, в който преподавах не беше нищо особено. Просто още едно учебно заведение, в нашата държава, което е поело по сигурен път към пропастта. Все още си личаха хубавите форми на отделните крила, стъпалата, които ги свързваха, но боята, прозорците и останалата част от интериора имаше занемарен вид. Какво пък толкова, на мен ми харесваше. Не беше от онези натруфени училища в западните държави. Сякаш хората там ги правеха като архитектурна забележителност, вместо като училище. Насочих се към портала, покрай мен минаваха множество студенти – момичета, момчета, които се предполагаше, че получават сигурен хляб в ръцете си и един ден инвестицията им ще се върне. Да, много добре знам, защото и аз бях като тях. Може би все още съм онзи мечтател, но сега всичко е различно. Когато стигнах до централния вход и отворих вратата, за да вляза в сградата, чух глас: - Господине, може ли да покажете своя пропуск за влизане – каза портиерката, чиято длъжност бе да проверява и регулира потокът от хора, които влизаха и излизаха. - Разбира се – отвърнах аз и бръкнах в левия джоб на якето си. Не открих нищо, документите ми липсваха, а също и джобните ми. Усетих притока на ярост и адреналин. Някой ме беше ограбил! Единствено кутията с цигари, стоеше във вътрешния ми джоб, което до известна степен ме успокояваше. Как е възможна подобна диващина?! – Вижте – продължих, като се опитвах да бъда спокоен – изглежда съм забравил своите документи, ще съм ви благодарен, ако проявите разбиране и ме пуснете вътре – обърнах се към дебелата жена, скрита зад голямото стъкло. - Съжалявам господине, но без да покажете пропуск, не можем да ви допуснем, такива са правилата – продължи безизразно лелката, без да се замисли върхи молбата ми. - Добре, но аз съм преподавател в университета и съм забравил документите си – дали да не я пратя там където заслужава, мисля си – Просто се обадете и проверете, ще се убедите, че е така – правя последни опити да я разубедя. - Съжалявам – повтаря тя. Вероятно е нова тук, трябва да е, щом спазва толкова стриктно шибаните правила, а междувременно виждам как група студенти влизат, без дори да бъдат проверени. Усещах огромен заговор срещу мен, денят ми се очертаваше да бъде от онези скапани дни, които накрая те изморяват и не ти остава нищо друго, освен да се предадеш пред обстоятелствата. „Трябва да разнищя положението”, мисля си, да разбера какво се е случило с документите ми и да си ги върна обратно. Часът е 9:35. Разполагах с час и половина, преди началото на занятията.
|