Може би така написано от мен звучи крайно, че Песента не е мащабно - имах предвид точно в сравнение с Малазана. Но не искам да ги сравнявам така балъшки, щото и двете ме кефят безкрайно много и съм цвилил от кеф на всяка една от книгите и на двете поредици
Children of the dead seed са армията от деца-канибали, заченати със сетния дъх на изпозакланите войници.
Втората книга на мен ми беше най-тегава, именно заради целия compassion елемент, който по-късно усетих, че е водещ в творбите на Ериксън. Това, и страданието. Понякога идват в повече, но накрая разбираш защо е било всико.
За баланс, имаме Карса Орлонг, който не го ебе за сестраданието ти.
Трета книга се води за култ, и може би с най-измъчения батален момент, който съм чел, а именно обсадата на Капустан. Под измъчен не разбирай тегав за читателя, а просто усещаш колко си е ебало майката всичко. Както и караван гарда, който откача когато изнасилват негова близка, вижда цялата свинщина около него, сбира некви хора да purge-нат улиците и лека полека всичко се мърджва за да ascend-не чрез бой, клане и жажда за отмъщение, ставайки Mortal Sword of Trake.
И винаги ме е кефело това с Mortal Sword, Destriant и Shield Anvil.
В 3-тата и 4-тата книга пак има много УАУ моменти, които според мен може да се мерят с шокърите от Песента, но просто не са представени пред по-широка аудитория и затова няма да видим безброй клипчета в нета на някви пачи как пищят и реагират. Няма мемета, няма нищо. И по-добре така, че явно някои хора се дразнят, *cough*, Гипо, *cough*, Стрелата
И имаш 5-та книга, която те мята в джаза с още един тон нови неща, земи и персонажи и вече всичко е подредено и готово. Затова и според мене най-голямото изпитание е човек да endure-не до там. Признавам, до 4-та книга спирах доста често с паузи по 1-2 месеца, щото наистина имаше slog моменти и трябваше да препрочитам. 5-тата я погълнах от раз докато бях на морето, а тя самата е доста ''морска'' книга, и така ми легна в тоя момент, че ей ся като пиша за тва и ми рипа отвътре
Със 6-тата нататък всички тия наредени пионки и фигурки почват да действат и става мамата да си ебе, като ОСМАТА, за мен, е най-добрия фентъзи роман, който някога съм чел.
Бтв, почти всичко в книгите като развръзка e в резултат на сесиите, които са разигравали Ериксън и Есълмонт като пъпчиви тийнове. Чел съм, че много от повратните моменти са именно throw of the dice, което придава един пълен хаос на цялата схема, ако се замисли човек. Явно пича, дето е играл Карса, е хвърлял само 20-ки, или каквото е там според правилата на системата им
Нещата от 7-ма книга, май беше, са били determined от игрите им ОЩЕ ПРЕДИ да издаде първата книга. Или нещо такова. Майндблоуинг, за мене, не знам за вас
