Пепел
Публикувано на: 07 Яну 2013 08:06
Аве, знам, че е гей, ама да го духате, все едно никога не сте били влюбени...
В полите на Витоша прокуди ме ти,
отвори раната пак и боли ли, боли.
В твоя плен бях закопчан нощ и ден,
но в пепел всичко остана, тлее само тоз спомен:
Беше присвела ти поглед,
имах време за кратък оглед.
През очите ти мъка струеше,
погледът ти празен беше.
Търсеше малко светлина,
а дирех аз капка топлина.
Сценарият бе готов,
вещаеше велика любов!
Но нямах аз шанс,
кастинга бях изгубил в аванс.
Душата си бе заключила,
в очите си ме бе погубила.
Тъгувах за кратко аз,
но изведнъж в тоз тъмен час,
мисъл ми просветна такваз:
Защо да губя време,
защо да се товаря с туй бреме.
Да бъда вечно роб на твойта красота,
щом зърна те - да виждам белота.
Не мога ли аз като птица свободна,
в небосвода безкраен да летя.
Да ми остава педя земя,
да крещя и пак да летя.
Да не съм виждал твоя лик,
заради който надавам сега тоз вик,
да съм просто безлик,
но свободен, безгрижен, игрив.
Смело разтягам крилете,
но все на земята си стоя.
Не съумях да ти устоя,
пак при теб идвам да напоя
изстрадалата си, пленена душа.
Отново в клишета изпадам,
в тяхната бездна пропадам.
Опитвам да изпълзя,
пътя към теб да размразя.
Струна в теб да докосна,
в миг да те променя,
просто да те хвана под ръка.
Заедно да вървиме под дъжда,
заедно... поне докато се науча да летя.
В полите на Витоша прокуди ме ти,
отвори раната пак и боли ли, боли.
В твоя плен бях закопчан нощ и ден,
но в пепел всичко остана, тлее само тоз спомен:
Беше присвела ти поглед,
имах време за кратък оглед.
През очите ти мъка струеше,
погледът ти празен беше.
Търсеше малко светлина,
а дирех аз капка топлина.
Сценарият бе готов,
вещаеше велика любов!
Но нямах аз шанс,
кастинга бях изгубил в аванс.
Душата си бе заключила,
в очите си ме бе погубила.
Тъгувах за кратко аз,
но изведнъж в тоз тъмен час,
мисъл ми просветна такваз:
Защо да губя време,
защо да се товаря с туй бреме.
Да бъда вечно роб на твойта красота,
щом зърна те - да виждам белота.
Не мога ли аз като птица свободна,
в небосвода безкраен да летя.
Да ми остава педя земя,
да крещя и пак да летя.
Да не съм виждал твоя лик,
заради който надавам сега тоз вик,
да съм просто безлик,
но свободен, безгрижен, игрив.
Смело разтягам крилете,
но все на земята си стоя.
Не съумях да ти устоя,
пак при теб идвам да напоя
изстрадалата си, пленена душа.
Отново в клишета изпадам,
в тяхната бездна пропадам.
Опитвам да изпълзя,
пътя към теб да размразя.
Струна в теб да докосна,
в миг да те променя,
просто да те хвана под ръка.
Заедно да вървиме под дъжда,
заедно... поне докато се науча да летя.
