Нещо...
Публикувано на: 22 Апр 2012 21:56
Така и не мога да измисля заглавие, ама го поствам. Преглътнете гейщината в началото и го дочетете (ха-ха, повече от един човек), и дайте някво отзивче. Мерси.
1.
Той сънуваше. Сънуваше, че гони пеперуда, но нещо не беше наред. А, да – краката му. Чувстваше ги напълно вдървени, все едно имаше ужасяваща мускулна треска. Но той бягаше. С огромна мъка слагаше единия крак пред другия, ала пеперудата не се приближаваше. Само блестеше. В тъмното. Стая с напълно черни стени, а таванът се губеше някъде високо над главата му. Сякаш единственото, което излъчваше светлина в този сън бяха той и пеперудата.
Изведнъж осъзна, че я познава. Това беше любимата му. Но това, което го караше да бяга бе вътрешния му глас – “Хайде, миличък, догони я… давай… можеш… да, тя… само я… хвани. Целуни я и я имай…”
И той си бягаше. Огромната тежест на краката му го дърпаше към земята, искаше просто да седне и да умре. Но сънят бе жесток и продължаваше, както изглежда, цяла вечност. Също както и момчешкия бяг.
Все едно някой щракна с пръсти. Той се оказа току до пеперудата. Тя излъчваше златист прашец, който оцветяваше въздуха наоколо в същия оттенък. Но самата пеперуда бе изумителна – крилете й бяха с цвят на тюркоаз, но с някакво странно сияние около тях, а телцето бе кърваво червено.
Момчето се почеса по врата, напълно изумен от внезапното си озоваване току до насекомото. Бе напълно пленен от красотата му. Почувства се все едно гледа своята любима – само дето вместо лешниковите й очи, сега го хипнотизираха крилете.
Пеперудата започна да пърха точно пред него, а натрапчивия му вътрешен глас продължаваше да го зове. “Докосни я… почувствай силата й… докосни я и ще видиш своето момиче. Хайде!” И той… посегна. С пълното убеждение, че само миг след това насекомото ще се превърне в неговата принцеса – с русите коси и погледа, който преминаваше през него както нож през масло.
В мига, в който докосна връхчето на крилете й, пеперудата се разпадна на прах. Момчето нададе сподавен вик, който се изгуби в черните стени на стаята. От тавана й се посипа дъжд от парчета лед. Малки и леденостудени те се врязваха в кожата му и в миг се разтопяваха. Той искаше сънят да свърши, да се събуди с пот на челото и да изкрещи с успокоение.
Но ледения дъжд продължаваше. На него му стана тъжно за парчетата лед. Те падаха някъде отгоре, но вече бяха с предопределена и безсмислена съдба – просто падаха и се разтопяваха. И за какво въобще валеше?! Това беше също толкова лишено от смисъл, колкото и неговата любов към нея – към пеперудата ли, към момичето ли, и той не знаеше вече.
Заплака. От безпомощност, от гняв, от жиленето на парчетата лед по кожата му, от предсмъртния им полет към смъртта. И внезапно разбра защо валеше. Това беше неговата душа. Тя се разпадаше, къс по къс, но същевременно бе прекалено всеобхватна, за да умре напълно, за да спре да вали.
Момчето се почувства така, все едно се разпада. И в този момент се събуди. Ръцете му трепереха, но студът си бе заминал. Всичко беше само сън. Нищо повече. Просто един отвратителен кошмар.
2.
На следващия ден момчето отиде при своята любима и си изля сърцето пред нея. Обясняваше й колко много я обича, какво огромно влияние имала върху него, как той имал чувството, че на моменти диша заради нея. Каза й, че се е просмукала в кожата му. И трябва да я освободи от там. Да изхвърли камъка от тялото си и просто да се отпусне в прегръдката й.
Тя го гледаше озадачено. Лешниковите й очи бяха безмълвни, някак… незаинтересовани. Никак не бе трогната. Сведе глава и пусна розата в калта. “Няма… нищо няма да стане. Не… върви си. Просто си тръгни, обърни ми гръб и ме забрави. Аз съм само едно парче лед, никому ненужно, осъдено да умре.” Тя изрече всичко това с мъка, но твърдо.
Момчето прекара ръка през косите й, погледна розата в калта и едва чуто изрече – “Ти си нещо много повече от парче лед. Ти си пеперуда. Най-красивата и грациозна, най-светлата и волна. Но крилете ти… крилете ти никога няма да запърхат отново.” Обърна й гръб и потъна в тъмната прегръдка на нощта.
3.
Той копаеше гроб. Не му отнемаше много усилия, защото почвата бе рохкава, поради изсипалия се дъжд. Забиваше лопатата отново и отново с такава сила, че при всяко изхвърляне навсякъде хвърчаха пръст и червеи. До гроба бе проснат чувал, който бе нагънат от тялото завързано в него.
Копаенето най-накрая привърши. Момчето обърса потта от челото си и се захвана с чувала. Вдигна го без усилие и след като слезе в гроба го постави внимателно, сякаш с любов. След това излезе и се втренчи в своебразния ковчег положен в изкопа. Отново заваля дъжд, придружен с гръмотевици и вятър. С горчивина си рече, че мислено все едно чете прогнозата за времето. В миг му хрумна стихче:
Ще валят проливни дъждове,
по плитки, пресни гробове.
Капките започнаха да се стичат по момчето, но то продължаваше да стои.
Докато най-накрая една сълза не се отрони от дясното му око. Тя се плъзна надолу, но имаше нещо нередно в нея. Бе някак… студена. А когато достигна до устните му, той осъзна, че това не е сълза. Беше парче лед.
Но по-лошото бе, че момчето не знаеше сън ли е това, или реалност.
1.
Той сънуваше. Сънуваше, че гони пеперуда, но нещо не беше наред. А, да – краката му. Чувстваше ги напълно вдървени, все едно имаше ужасяваща мускулна треска. Но той бягаше. С огромна мъка слагаше единия крак пред другия, ала пеперудата не се приближаваше. Само блестеше. В тъмното. Стая с напълно черни стени, а таванът се губеше някъде високо над главата му. Сякаш единственото, което излъчваше светлина в този сън бяха той и пеперудата.
Изведнъж осъзна, че я познава. Това беше любимата му. Но това, което го караше да бяга бе вътрешния му глас – “Хайде, миличък, догони я… давай… можеш… да, тя… само я… хвани. Целуни я и я имай…”
И той си бягаше. Огромната тежест на краката му го дърпаше към земята, искаше просто да седне и да умре. Но сънят бе жесток и продължаваше, както изглежда, цяла вечност. Също както и момчешкия бяг.
Все едно някой щракна с пръсти. Той се оказа току до пеперудата. Тя излъчваше златист прашец, който оцветяваше въздуха наоколо в същия оттенък. Но самата пеперуда бе изумителна – крилете й бяха с цвят на тюркоаз, но с някакво странно сияние около тях, а телцето бе кърваво червено.
Момчето се почеса по врата, напълно изумен от внезапното си озоваване току до насекомото. Бе напълно пленен от красотата му. Почувства се все едно гледа своята любима – само дето вместо лешниковите й очи, сега го хипнотизираха крилете.
Пеперудата започна да пърха точно пред него, а натрапчивия му вътрешен глас продължаваше да го зове. “Докосни я… почувствай силата й… докосни я и ще видиш своето момиче. Хайде!” И той… посегна. С пълното убеждение, че само миг след това насекомото ще се превърне в неговата принцеса – с русите коси и погледа, който преминаваше през него както нож през масло.
В мига, в който докосна връхчето на крилете й, пеперудата се разпадна на прах. Момчето нададе сподавен вик, който се изгуби в черните стени на стаята. От тавана й се посипа дъжд от парчета лед. Малки и леденостудени те се врязваха в кожата му и в миг се разтопяваха. Той искаше сънят да свърши, да се събуди с пот на челото и да изкрещи с успокоение.
Но ледения дъжд продължаваше. На него му стана тъжно за парчетата лед. Те падаха някъде отгоре, но вече бяха с предопределена и безсмислена съдба – просто падаха и се разтопяваха. И за какво въобще валеше?! Това беше също толкова лишено от смисъл, колкото и неговата любов към нея – към пеперудата ли, към момичето ли, и той не знаеше вече.
Заплака. От безпомощност, от гняв, от жиленето на парчетата лед по кожата му, от предсмъртния им полет към смъртта. И внезапно разбра защо валеше. Това беше неговата душа. Тя се разпадаше, къс по къс, но същевременно бе прекалено всеобхватна, за да умре напълно, за да спре да вали.
Момчето се почувства така, все едно се разпада. И в този момент се събуди. Ръцете му трепереха, но студът си бе заминал. Всичко беше само сън. Нищо повече. Просто един отвратителен кошмар.
2.
На следващия ден момчето отиде при своята любима и си изля сърцето пред нея. Обясняваше й колко много я обича, какво огромно влияние имала върху него, как той имал чувството, че на моменти диша заради нея. Каза й, че се е просмукала в кожата му. И трябва да я освободи от там. Да изхвърли камъка от тялото си и просто да се отпусне в прегръдката й.
Тя го гледаше озадачено. Лешниковите й очи бяха безмълвни, някак… незаинтересовани. Никак не бе трогната. Сведе глава и пусна розата в калта. “Няма… нищо няма да стане. Не… върви си. Просто си тръгни, обърни ми гръб и ме забрави. Аз съм само едно парче лед, никому ненужно, осъдено да умре.” Тя изрече всичко това с мъка, но твърдо.
Момчето прекара ръка през косите й, погледна розата в калта и едва чуто изрече – “Ти си нещо много повече от парче лед. Ти си пеперуда. Най-красивата и грациозна, най-светлата и волна. Но крилете ти… крилете ти никога няма да запърхат отново.” Обърна й гръб и потъна в тъмната прегръдка на нощта.
3.
Той копаеше гроб. Не му отнемаше много усилия, защото почвата бе рохкава, поради изсипалия се дъжд. Забиваше лопатата отново и отново с такава сила, че при всяко изхвърляне навсякъде хвърчаха пръст и червеи. До гроба бе проснат чувал, който бе нагънат от тялото завързано в него.
Копаенето най-накрая привърши. Момчето обърса потта от челото си и се захвана с чувала. Вдигна го без усилие и след като слезе в гроба го постави внимателно, сякаш с любов. След това излезе и се втренчи в своебразния ковчег положен в изкопа. Отново заваля дъжд, придружен с гръмотевици и вятър. С горчивина си рече, че мислено все едно чете прогнозата за времето. В миг му хрумна стихче:
Ще валят проливни дъждове,
по плитки, пресни гробове.
Капките започнаха да се стичат по момчето, но то продължаваше да стои.
Докато най-накрая една сълза не се отрони от дясното му око. Тя се плъзна надолу, но имаше нещо нередно в нея. Бе някак… студена. А когато достигна до устните му, той осъзна, че това не е сълза. Беше парче лед.
Но по-лошото бе, че момчето не знаеше сън ли е това, или реалност.
) Тавтологията въобще не съм я усетил, пардон 
И мерси за анализа, не е сух