Форум на PC Mania

Това е новият ми разказ. Очаквам коментарите ви. Отново ще бъде от няколко части.

Днес се очертаваше лош ден. Имах някакви незнайни лекции, беше страшна жега за Май месец и отгоре на всичко имаше голяма опасност за бъдещето ми като студент. Преподавателите за пръв път ми виждаха физиономията, а имаше цяла изпитна сесия, за която дори не ми се мислеше. Проблеми, проблеми и още проблеми. Какво да се прави? Е, сега бях сред останалата част от мои състуденти и слушахме дълги теории за финансовата криза и упадъка на родната икономика. Какво пък разбира един даскал от тези неща? Как е усетил тази криза? Да не притежава огромна фирма? Нищо такова. Работата му се свежда до 8-10 часа преподаване на ден и бълване на стотици тонове, ненужна информация. Вероятно половината от присъстващите ще имат подобна съдба, а останалата част ще се насочи към автомивките или супермаркетите. Наричат ги продавач-консултанти. Още по-смешно е модерното наименование на чистач – хигиенист. Вярвате ли? Това се налага все по-масово. Един вид бъдещето на компанията зависи от т.нар. хигиенисти, продавач-консултанти и какви ли не други длъжности. Та, стоя си аз в лекцията по…. все тая, когато телефонът ми иззвънява. Бързам да затворя, преди да съм привлякъл вниманието на останалите хиени, но забелязвам, че е твърде късно. Всички са се втренчили в мен, сякаш съм извършил нещо страшно. Какво по-страшно от това да прекъснеш словото на човека зад бюрото?
- Колега, ще ви помоля да си изключите телефонния апарат, иначе ще се наложи да напуснете.
Нарече ме колега? Какво ви казах, половината вече сме готови за даскали.
- Ъъ, извинявам се.
Тъкмо да започна процедурата по изключване на „телефонния апарат”, той отново звънва и разнася оглушителна мелодия из цялата аудитория. Някакво рок парче. Този път, въобще не ми пука от ответната реакция и се взирам в номера. Странно, „Неизвестен номер”. Няма име, нито желаните от мен цифри. Телефонът продължава да звъни, а „колегата” отпред гордо заявява:
- Колега, напуснете залата!
Най-накрая отбивам разговорът, взимам си нещата и се насочвам към вратата. Вървя бавно, с небрежна походка. Всички ме зяпат, направо ги пречупих като кибритени клечки. Вероятно за пръв път виждат подобна свободолюбива проява. Нека станат, каквито искат. Не се интересувам особено. Излизам от стаята и сядам на произволна пейка в коридора. Чакам повторно позвъняване от непознатия номер. Не ми пукаше какво ще чуя по телефона, но това беше причината за моето изхвърляне. Не се наложи да чакам дълго. Поредния път, в който чувам същата мелодия. Вдигам и отговарям кратко и ясно:
- Кво?
- Вие ли сте Христо Жицата?
- Същият и кво?
- Искаме да свършите много важна работа за нас?
Гласът на този от другата страна звучеше като на герой от криминален филм. Беше напълно сериозен.
- Кои сте „вие” и какво искате от мен? – питам нетърпеливо.
- Ние сме хора, на които може да се разчита, няма да даваме имена, звъним от уличен телефон, не се опитвай да ни проследиш. Това, което искаме от теб е да свършиш нещо, което ще помогне и на двете страни. Трябва да си лоялен и да не играеш под масата.
Това ме вкара в трета глуха. Да съм ги проследил? Сега вече не знаех къде се намирам. На фона на всичките ми проблеми, само това ми липсваше… Какво се предполагаше да направя? Защо звъняха на мен? Въпроси, въпроси и още въпроси...
- И как може да ми помогне тази ваша задача?
- Знаем за проблемите ти в университета, ако изпълниш своята част от начинанието, считай ги за решени. Останалото ще научиш, когато дойдеш на адрес: Ул. „Цветарска” 46. Ще видиш заведение, влез вътре, седни на четвъртата маса, в края и поръчай питие. Когато се убедим, че си точен, ще дойде човек при теб и ще седне. Изслушай го внимателно, не обичаме да повтаряме.
Затвориха, без да чакат моят отговор. Не им дремеше дали съм навит или не. Едно беше сигурно, тия не бяха случайни. От къде ми знаеха името и как можеха да са убедени, че ще се хвана на играта им? Вероятно бяха информирани за това, че съм хазартен тип. Все тая. За сега ми звучеше като изгодна сделка. Решават трудностите ми с даскалото, а аз им помагам за… не знам за какво, но ще разбера.
Излизам от университета и се насочвам към спирката, където има дълга опашка от чакащи таксита. Избирам едно и влизам в него. Шофьорът чете вестник, сваля го и ме поглежда:
- Накъде да карам?
- Ул. „Цветарска” 46 – отговарям.
- Ъъ, да, клуб „Джак Даниелс”.
Някакъв клуб?! Страхотно. Таксито потегля. Поглеждам на таблото колко е часът. 17:20. Рано е за питие, но трябва да спазваме правилата. Вече се намираме на уговорения адрес. Плащам и излизам. Оглеждам клубът отвън, нищо особено, с изключение на името. Влизам и забелязвам маса номер 4. Сядам и зачаквам. Почти моментално пристига сервитьорката.
- Какво ще желаете господине? – пита ме тя.
- Голям „Джак Даниелс”, с лед и сода.
Записва поръчката и тръгва към бара. Докато чакам, паля цигара. Музиката звучи познато. Питието пристига, отпивам и при мен се настанява някакъв странен тип. Вероятно това е онзи, за когото бръщолевеха по телефона. Облечен е с тъмен костюм и шапка на главата. Като сяда откопчава сакото си и си сваля шапката. Вади кутия „Кинг” от вътрешния джоб и пали с отиграно движение. Решавам да прекъсна мълчанието и казвам:
- Кажи пич.
- Аз съм посредникът, за когото си чул по телефона.
- Да не сте от мафията? Как ме намерихте и какво още знаете за мен? Каква е тази толкова наложителна задача, която не можете да изпълните сами?
Твърде много разпитвам, мисля си. Това не е правилният подход.
- Твърде много въпроси задаваш. Не е полезно за здравето. Сега ще ти обясня, само онова, което трябва да знаеш. Наблюдаваме те известно време. Шефовете ми искат да свършиш нещо наистина важно. В замяна ще получиш известна сума, с която да си уредиш живота и ще ти осигурим завършването на образованието.
- Добре, няма какво повече да увъртате. Щом вече ви се вързах на играта, значи съм готов да чуя задачата, нали така? – вече не го издържам тоя тип.
- Точно така. Още утре трябва да заминеш за София. Вземи това листче. Има координатите на хотела, в който ще се настаниш. Ето ти и телефон, по който ще те търсим. Искаме да си точен. Ще ти дадем допълнителна информация, когато се настаниш. Това е за сега.
Това си и беше. Така нареченият посредник стана, остави някакви пари на масата, закопча си сакото и изчезна. Не можех да повярвам какво ми се случваше. Дали беше реалност? Не знам. Даваше ми се възможност да оправя проблемите си, но въобще не знаех в какво точно се забърквам. Тогава погледнах парите, които бяха оставени на масата. Цяла петдесетачка. Достатъчно пари за няколко питиета. Точно сега, възнамерявах да се напия, пък утре ще го мислия. Така и стана.

Много пришпорваш действието, пробвай да добавиш повече детайли и малко по-дълбоки характери на героите.
По-добре не го трий, а прояви малко търпение към работата си.

Буковски, Буковски... Звучи ми точно като глава от "Криминале". Яко е, давай продължението.

П.П. Забелязах някои пунктоационни грешки, иначе е добре.

Много харесвам Буковски и неговия стил на писане. Не му взимам идеите примерно. В "Криминале" има жестоки попадения. Ще напиша продължение. Ще наблегна на повече детайли, а колкото до пунктоацията, не съм го редактирал, след като го написах.

Упс

Пръчо, запознай се с нещо на Буковски, пък после разправяй как ще изглежда по-добре. Човека така е искал да го напише - така го е написал. Твоето мнение в случая е невалидно.

Продължение. Благодаря за коментарите.

Като един обещаващ или нетолкова обещаващ студент, се научих да ставам рано. Превърна ми се в нещо като навик. Мисля, че го наричат биологичен часовник. Все пак се доверявам на истинските часовници. Моят показваше 8:30 часът. Ясно си спомням всичко, което ми се случи вчера. Странното обаждане, неочакваната оферта, мъжът с шапката… Въобще имам чувството, че съм част от Риалити предаване и много хора ме наблюдават как се представям. Бях сигурен, обаче, че всичко, което ми се случи през изминалия ден е самата истина. Какво да се прави, вече поех ангажимент, надали имах друг избор. Сега трябваше да се оправя и да замина за София. Съвсем ясно ми беше, че ако искам да остана жив, трябва да спазвам правилата на онези гангстери. Извърших стандартните процедури. Измих си зъбите, изкъпах се и се обръснах. Трябваше да забравя за известно време небрежният си вид. Разбира се, не пропуснах и сутрешното кафе, което винаги ми е действало добре. Запалих цигара и се замислих. Защо точно аз? С какво бях по-добър от останалите? В крайна сметка остявам размислите за по-късно във влака. Да, с влак щях да пътувам. Вие да знаете друг начин за предвижване в нашата държава? Не. БДЖ – евтино, бавно и некомфортно. Ключовата дума тук е евтино. Чудя се какво да облека? Гардеробът ми не предлагаше огромен избор, а и мразех ходенето по разни магазинчета. Там се сблъсквах с продавач-консултантите, за които споменах по-рано. Избирам някакви дрехи, взимам всичките си налични пари – 63 лева, кутия цигари, телефон, както и този, който ми дадоха, лична карта и още няколко предмета, които вероятно ще ми свършат работа.
Излизам от квартирата и виждам съседът да лежи на земята. Човек на около 50-те, но притежаващ огромна страст към химическото съединение, наречено спирт. Лежи пред врата, в 9 часа, без дори да помръдва. Нали съм „гангстер”, решавам да го преджобя. Не ме съдете строго, какво бихте направили вие? Откривам смачкана двайсетачка и няколко дребни монети. Взимам хартията и го оставям, така както го заварих. Продължавам по пътя си. Истината е, че въобще нямах представа за разписанието на влаковете. Бързо стигам до ЖП гарата. Остаряла жълтеникава сграда, устояла на времето, но нуждаеща се от ремонт. Пререждам няколко бабички и се озовавам пред гишето, зад което стои огромна жена, с очила.
- Какво ще желаете господине? – пита тя с дрезгав глас.
- Възможно най-ранният билет за София – отговарям, като наблягам на „най-ранният”.
- Един момент – казва тя, докато проверява нещо на компютъра – най-ранният е в 9:30.
- Става – казвам с доволна усмивка.
- Добре, 7.50 лева ще ви струва – казва тя също доволна, от това, че обира един „обещаващ студент”.
Взимам билета и сядам на една от пейките, където има още доста чакащи хора. Предимно пенсионери, но тук-там се намират и други младежи. Гледам ги и отново се чудя, с какво съм по-добрият избор от седящите, около мен? Отново млади, интелигентни… Какво знаеха тези за мен, което аз не знаех? В същия момент, мислите ми са прекъснати от позвъняване, но не с познатата за мен мелодия, а друга. Бъркам в джоба си и виждам, че това е даденият ми вчера, телефон.
- Живо-здраво! – поздравявам жизнерадостно.
- Пътуваш ли вече? – пита гласът от криминалния филм.
- Чакам влака, не ме юркайте толкова.
- Това е добре, не си се успал. Слушай сега, не трябва да се набиваш на очи. Не разговаряй с никого. Бъди възможно най-дискретен. Спазвай инструкциите, записани в бялото листче, което ти дадохме.
ХИЛЯДИ БОГОВЕ?!?!?! Бялото листче, възможно ли е да съм толкова сбъркан, колкото всъщност съм? Как можах да го забравя, как?
- Ъъ, да… бялото листче, спомням си. – зъбите ми тракат, докато паниката нахлува в цялото ми тяло.
- Забравил си го, нали? – гласът, звучи съвсем убеден в това, че съм го забравил. Чудя се да отричам ли? По-добре не.
- Ами… мисля, че съм го забравил, съжалявам, много бързах да не си изпусна влака… - думите ми са прекъснати…
- Слушай, сополанко, не искаме да се дъниш повече. Този път ти е простено, но следващият път, ще ти разбием ченето, разбра ли? – тръпки ме побиват от този глас.
- Да, наистина се извинявам, наистина… - едва не съм заплакал.
- Недей да хленчиш! Дадохме ти телефона, в случай че объркаш нещата. Ще получаваш инструкции по него. Ще ни звъниш само в краен случай, а сега хващай влака. Ще се чуем отново, държим те под око.
Отново затвори, тия хора нямат ли някакви обноски? Все пак грешката беше моя. Да забравя нещо толкова важно? Все тая, отървах кожата тоя път. В далечината се чува свирка на влак. Ставам, поглеждам и това е моят влак. Ръждясал, тракащ, същински звяр, но това е моят влак. Часът е 9:31.

некво зарибяващо е, ще следя с интерес

Това е третата част. Очаквам коментарите ви.

Намирам се във влака. Часът е 10:23. Нищо интересно не се случва. Постоянното тракане, ми действа хипнотизиращо. Това, което си заслужава внимание в случая е, че се намирам в едно купе с двама немци, студентка по медицина, две бабички и дядо. Всички са впечатлени, че пътуват с хора от западна държава. Единия немец има прости познания по български език и решава да вметне нещо:
- Тук, в Булгария, много добре. Ваши влакове се движат бавно, може гледате природа, в Германия, бързо, не вижда нищо – какво заключение само. Едвам се сдържам да не се изсмея…
- Хахаха – очевидно не издържах.
Всички ме гледат странно, вероятно гангстерите нямаха предвид това, с думите: „Не се набивай на очи”. По-лошото е, че всички ме гледат с кръвнишки поглед… Едната бабичка решава да добави:
- Да, България е убава страна. Има природа, култура, само работа и пари нема. Помним едно време… - говори бабушкерника, сякаш разправя приказка – имаше пари за хлеб, за всичко. И работа имаше, а сега… младите пропаднаха, наркотици, алкохол….
Тук въобще спирам да следвам мисълта й. Мога да заявя, че немеца има по-добър български. Но нещата стават още по-лоши, когато студентката решава да защити младежта и казва:
- Ами не съм съгласна, аз мога да кажа за себе си, че не съм пропаднала. Ходя по дискотеки, пия, но си уча редовно – все пак изглежда добре, а дядката, който надали е чул нещо, е втренчил поглед в нея, сякаш е съкровище.
В общи линии това беше целият разговор. Всички млъкнаха и отново на преден фон излезе тракането по релсите, постоянното клатушкане. Гледам замислен през прозореца и виждам „природата”. Празни полета, скали, тук-там села със застаряващо население. Решавам, че трябва да се поразходя. Излизам от купето и тръгвам в посока тоалетната. Чудя се дали мога да запаля цигара. Всичко ми изглежда спокойно, контрольорът не се е мяркал. Перфектно. Паля цигара и поглеждам закачена табела на вратата на тоалетната: „ПУШЕНЕТО НАПЪЛНО ЗАБРАНЕНО! ГЛОБА 10 ЛВ.” В следващия момент се появява чичката с униформа. Какво съвпадение, мисля си. Сега ще ме глобят и ще ме изхвърлят от влака, но не…
- Пич, имаш ли една цигара? – пита контрольорът, като наблюдава табелата. Как да му откажа?
- Разбира се – отговарям бързо и доволно. Подавам му една от моите цигари. Страшна работа е тоя, мисля си.
Въобще не си говорим. Пушим си сякаш сме някъде в Дивия Запад. Е, ние сме. Радостен, че и тоя път ми се размина, се връщам на моето място.
Отново се информирам за часа. 10:45. Чува се същият скърцащ звук от спирачките. Изглежда ще има кратък престой.
Разбира се, под кратък престой не разбирах над един час. Точно толкова се наложи да чакам. Обяснението беше, че надолу по релсите, се е получила авария. Такъв е животът, такива са и Българските Държавни Железници. Докато стоя и наблюдавам сбирщината в купето, телефонът на мафията издава своята мелодия. Вдигам и казвам:
- Да моля? – правя се на учтив, иначе ми е спукана работата.
- Пътуваш ли? – гласът на дона.
- Наложи се да спрем, някаква авария. Ако искахте да стигна по-бързо, можехте да ми уредите самолет или нещо от сорта – дано разбере шегата ми.
- Ебаваш ли се? Недей да си правиш шеги. Сам ли си? – тия хора нямат чувство за хумор, а и какво го интересува дали съм сам?
- Ъъ, да. Съвсем сам – решавам да му спестя обясненията за пенсионерите и немците, които се возят с мен.
- Слушай внимателно. Като стигнеш в София, на гарата ще те чака наш човек. Ще ти даде пари и ще ти кажеш как да процедираш оттук нататък . Ясен ли съм? – този заповеднически глас ме дразни, но повече от всичко ме плаши.
- Напълно ясен сте – отговарям, без капка съмнение в думите си – А как ще го позная и откъде знае кога ще пристигна?
- Няма да го познаеш, той ще те познае. Ще те чака цял ден, ако трябва. – какво обяснение.
- Добре, поне някакво име, просто да съм сигурен, че няма да бъда измамен.
- Прякорът му е Гълъба, дори не си помисляй да се смееш…
Гълъба?! Това пък какво е? Докато си мисля, отново слушалката се затваря в ухото ми. Вдигам поглед от телефона и всички са ме зяпнали. Само немците не са разбрали за какво става на въпрос. За да се измъкна от конфузната ситуация добавям:
- Родители… знаете ги какви са – не знам дали се вързаха, но студентката се смее, сякаш ме разбира и кима одобрително с глава. Богове… дано не попаднете на такава сестра или по-лошо, доктор.
След час престой, влакът потегля. Скоро ще бъда в столицата, мисля си. Ще си изпълня задачата, ще ме възнаградят, ще отиде някъде на почивка… може би Хавай, Карибите, ще го реша. Нямам ясна представа за въпросната задача, която трябва да изпълня, но времето ще покаже. Вероятно ще разбера и защо избраха точно мен, но засега нищо не ми идва наум. Знам само, че трябва да се срещна с Гълъба и да действам така, както се изисква от мен.
В останалата част от пътуването не се случи нищо.

Мн готино разказче. Чакам следващата част с нетърпение !
(Пробвай за разнообразие в следващия ти разказ главния герой да не е алкохолик )

Мисля, че стила ти (към Omerta се обръщам) може да бъде разбран само от хора, запознали се поне частично с декадентската литература

Благодаря на всички. Warbringer, коментара ти много ме ласкае. Не съм някакъв професионалист, просто харесвам тоя стил на писане. Радвам се, че и на вас ви допада. Ще напиша продължението днес или утре. В момента имам редица проблеми и не мога да се концентрирам.

Браво, ама дай продължението де . Наистина ми харесва, незнам дали е заради твоите писателски умения или защото не съм чел никаква книга от години.

Извинявам се за закъснението.

Часът е 12:30. Пристигнах успешно в София. На гарата виждам много хора, които бързат за следващия влак. Всички ми изглеждат враждебно настроени, което е причината да вървя с ниско наведена глава. Трябва да чакам Гълъба и да не се набивам на очи, мисля си. Интересното е, че навсякъде има гълъби, знаете ги, онези птици, които не вършат нищо по цял ден. Летят наоколо и се забавляват на нашето нещастие. Решавам, че ще е най-добре да изчакам в близкото кафене. Все пак ми казаха, че той щял да ме намери. Да не би да комуникира с горките птици? Вече съм се насочил към кафенето и усещам, че трябва да отида до нужника. Лесно се забелязва, това е оная врата, на която пише WC. Влизам и виждам сбръчкана лелка. Тя концентрира вниманието си към мен и казва:
- За да използвате тоалетната, трябва да платите 20 стотинки.
Това вече е смешно, що за професия?
- 20 стотинки, за да отида до тоалетната? – питам нервно, докато тя ме гледа, омаяна от носещата се миризма.
- Да – започва тя – такива са правилата, плащаш и си вършиш работата…
Това си е чист публичен дом. Чисто изнудване…
- В такъв случай, не може ли първо да си свърша работата и после да платя? – дано вербалните ми умения проработят.
- Ами… мисля, че няма проблем, ето това е мъжката – сочи към врата, с изобразен човек на нея.
Влизам, облекчавам се и излизам. Насочвам се към изхода, без никакво намерения да оставя 20 стотинки на тази вещица. Поглеждам и виждам, че тя напълно е изключила. Безшумно се промъквам и вече съм вън от тази дупка. Продължавам пътя си към кафенето и оглушителни викове се чуват зад гърба ми:
- Сприии, крадец, спри! Ще извикам полицията – по дяволите този истеричен глас… ще я смачкам тая… но не, така само ще се закопая. Не че виковете на тая откачалка, не задълбават усложненото ми положение.
Обръщам се и я гледам, как тича към мен, с някакъв свит вестник в ръка и го размахва във въздуха. В този момент времето сякаш замръзва и една ръка ме докосва по рамото. Тежка и голяма ръка. Завъртам главата си и гледам човек, поне 2 метра, с черен костюм, голяма гуша и страшно изражение.
- Не си труден за откриване – казва той, с доста интересен глас. Това е Гълъба, мисля си. Успокоявам се, защото не ми изглежда враждебно настроен към мен, а и не може да ме очисти пред толкова много хора. Лелката обаче е по-големият ми проблем, защото вече стои пред мен и задъхано продумва:
- Господине, ще извикам полицията, ако не си платите!
Тъкмо да отворя уста и да се извиня, Гълъба минава пред мен и казва със спокоен глас:
- Слушай ме внимателно, ако не изчезнеш на момента, ще се наложи да те заведа в някоя гора и сама да си изкопаеш дупката, а копаенето ще ти е най-малкият проблем. Сега се махай!
Ченето на тая вещица, сякаш е откачено. Не може да повярва на това, което е чула. Изражението й е изкривено, а ръцете й треперят. Околните сякаш не са видели случката. Гълъба стои пред мен и тръгва, като ми казва да го последвам. Излизаме от ЖП Гарата. Водачът ми върви, без да казва нищо. Аз го следвам като вярно куче, защото наистина ме е страх от тази личност. Походката му е тежка, върви с високо вдигната глава. Не се притеснява от нищо. Почти сигурен съм, че има пистолет в себе си. Стигаме до някакъв автомобил. Нов модел, черен на цвят, че какъв друг да е? Гълъба, вади ключовете от джоба на сакото си, отваря вратата и ми казва:
- Влизай – кратко и ясно.
Влизам в колата. Пълен лукс. Разбира се, сядам до шофьорското място. Моят човек не показва признаци, че ще запали двигателя, а се обръща към мен.
- Слушай сега – започва той, а аз го слушам с наострено внимание – ако искаш да работиш за нас, няма да се извиняваш на никого. Няма да показваш признаци на слабост. Нищо лошо не си направил. Шефовете са доволни, че действаш по разписание. Аз също съм доволен. По време на престоя си тук, ще ти бъда нещо като закрилник. Гледай все пак да не объркаш нещата.
Докато той говори, аз просто кимам с глава и се съгласявам.
- Нека минем по същество. Тепърва ще научиш причината, заради която те избрахме. Ще научиш и задачата, която трябва да свършиш, но всичко с времето си. Искаме да сме сигурни, че си точен и не ни мамиш. Ще се настаниш в Хотел „Родина”. Всичко е уредено. Имаш резервация на твое име. Тази нощ ще преспиш там, без да вършиш глупости. Ще трябва да си купиш хубави дрехи, ще ти измислим костюм, който да те представи подобаващо. Ще те закарам до хотела, а утре ще те взема, сутринта в 9 часа.
- Ясно – вече знам, че не е хубаво да задавам излишни въпроси.
Гълъба поглежда към таблото на колата, завърта ключа и се насочваме към желаната дестинация.

Много е яко бе човек,давай още!

Don't stop now

Няма да спра, много ясно. Само дето ми се насъбраха тия изпити. Днес ще поработя върху продължението. Имам достатъчно свободно време.

Усещам че ще стане сапунен сериал. Ако искаш пари за всяко продължение може да станеш милионер

Абе изпити ми се насъбраха. Просто нямам време... тая жега убива всичко в мен. Ще го напиша... обещал съм, яко ще стане, просто...

WANT MOAR!!1!1!