Форум на PC Mania

Последните дни се заговори бая за Starcraft 2 beta, та постепенно се ентусиазирах да напиша разказ, но то комай ще излезе по-скоро като цяла книга

Ще помоля и тукашните съфорумци за мнение - ще приложа първите 5 глави от написаното досега.
Предварително благодаря на тези, които отделят време да ги прочетат и да дадат мнение, предложения и прочие.

Моля, не се заяждайте за грешки, особено за членуването. На светлинни години съм от редакция

Та така:

====================================

Първа глава

- Ефрейтор?
Маркъс Рафърти трепна и леко присви рамене. Гласът го стресна, отвличайки го от нелеките мисли и го бе накарал да отмести помътнелия си поглед от полупълната чаша с вода, сложена на металния плот пред него.
- Ефрейтор Рафърти, този процес ще приключи по-бързо, ако имаме Вашето съдействие. Също така ще бъде по-лесно и за Вас самия, а също така ще го вземем предвид и при произнасянето на присъдата.
'Да бе' - помисли си Марк, - 'ще е по-лесно за вас, копелета такива. Щеше да ми е по-леко, ако поне можех да ви видя.'
И наистина, беше разказал всичко досега поне 5 пъти на военни с различни рангове, та дори и на някакво цивилно пресаташе на някаква провоенна организация от Доминиона. Марк не беше сигурен кой му вярва и доколко, въпреки че със сигурност разказът му се потвърждаваше поне отчасти от историите на оцелелите. На хилядите оцелели... мамка му, хилядите оцелели благодарение на НЕГО, а той не искаше награди, не искаше признание, не искаше нищо друго, освен да го оставят на мира.
Искаше да не си спомня...
А ето, че бе затворен тук, в тясната затъмнена кабинка от подсилен с титаниеви нишки плексиглас, чието обзавеждане се изчерпваше с лек пластмасов стол, на който да седне, и с прикрепен към предната стена метален плот, предназначен да приюти вещите на обвиняемите, на който в момента се мъдреше само една чаша с вода. И с две видеокамери на тавана, за да могат да го наблюдават, докато той беше изолиран в този малък свят, безпомощен, объркан и дори без възможност да види хората от Военния съд, които го обвиняваха и които щяха да определят съдбата му. А кой можеше да се предположи, че ще се стигне до тук...

Маркъс 'Мак' Рафърти бе висок, добре сложен мъж на 26 години, родом от Мориа, със сивозеленикави очи (очи, вече изгубили младежкия си блясък, зачервени и помътнели, очи, които все още виждаха отминалия ужас и предаваха лъжовна информация на изтерзания човешки мозък зад тях), с кестенява непокорна коса - поне според него, приятелите винаги го определяха просто като тъмнорус. Принадлежеше към бялата раса, произлизаше от добро семейство и въпреки планетата, на която се бе родил, нямаше нищо общо с Кел-морианската организация, понеже родителите му се бяха преместили на Артезия Прайм когато бе едва 3-годишен и бе прекарал половината си живот в бляскавото сити на Ню София - многомилионен град от стъкло, желязо и бетон, наречен на някаква забравена от всички светия от старата Земя.

Родителите му бяха от средната класа, имаха пари и обичаха единственото си дете всеки по свой начин - майка му го задушаваше от внимание, докато баща му смяташе, че веднъж достигнало 10-годишна възраст, за момчето ще е най-добре да бъде оставено да прави каквото си иска и да се научи на принципа опит-грешка-наказание. В крайна сметка 19-годишния Мак, както му викаха приятелите от детство, за да го разграничат от един друг Марк от компанията, реши да избяга от зорко следящата го дори на тази възраст майка и съобразно дадената му от бащата свобода на своя глава се записа доброволец в Артезианската пехота. С лека насмешка откри, че баща му остана като треснат - явно елегантният търговец със свои разбирания за отглеждането на дете не одобряваше резултата от собствената си стратегия... е, негов си проблем.

За жалост, постъпката даде резултат в така често цитираната от баща му фраза 'опит-грешка-наказание'. Марк смяташе, че вписването му при пехотата е нещо леко, нещо, което може да пробваш и ако не ти хареса да кажеш 'съжалявам, момчета, аз се махам' - нещо, в което евентуално може да те ступат или пък в краен случай да те измъкнат парите на татко. Но не беше така... новопостъпилият на служба пехотинец скоро разбра, че опитът в този случай се е оказал грешка... грешка, наказанието за която тепърва щеше да плаща.

==============================

- Ефрейтор! - гласът отново го измъкна от мислите за миналото.

- Да, господин генерал - отговори машинално войникът. - Сър, вече предадох цялата информация, с която разполагам, и то многократно. Последният път беше тази сутрин, пред същото това събрание, докато седях схванат на същия този проклет стол в същата тази шибана кабина с все така същата чаша с вода с вкус на ръждясало желязо! Какво повече се очаква от мен, сър!

- Ефрейторе, съветвам ви да си сдържате езика пред по-високопоставени от Вас лица, както и да изпълнявате дадените Ви заповеди.

- Да, сър, тъй вярно, сър! Съжалявам, господин генерал! - изрецетира Марк. Докато съдията му четеше конско по микрофона му се стори, че на заден план чува хиленето на обвинителя. Марк не знаеше нито как изглежда, нито пък помнеше името и чина му, макар че в началото на процеса всички се бяха представили за протокола. Но това не му пречеше да си представя как спипва безименната гадина и извива врата й, докато саркастичното копеле не се сдобиеше със способността да вижда какво става зад гърба му. Сякаш прочел мислите му, онзи се обади:

- И така, ефрейтор - гласът на обвинителят принади странно ударение на званието, сякаш последното бе по-низшо от чистач на обществените тоалетни в бедняшките квартали на някое село из Пограничните светове - след като постигнахме съгласие, нека започнем отначало.

- Да, сър - въздъхна Марк.

- Много добре. Нека този път се опитам да изясня още нещо. Бихте ли били така любезен да обясните мотива за предателството Ви?

- Предателство, сър? - Марк примигна, несигурен в какъв ли капан се опитват да го вкарат. Това вече беше нещо ново.

- Ами разбира се! Как иначе бихте нарекъл хладнокръвното убийство на генерал-лейтенант Даниъл Майкълс, главнокомандващ военните сили на Артезия Прайм? Та вие сте го застрелял в главата точно по времето на битката за на Ню София...

Втора глава

- Работиш до късно ли, Дан?

Даниъл Майкълс, 41-годишен високопоставен военен се ухили на бумащината, лежаща на бюрото пред него и, без да сваля усмивката от лицето си, се завъртя заедно със стола си и се обърна към единствения човек на планетата, който не можеше да накара да изпълнява заповедите му.

- Сара! Изненада ме... мислех, че спиш. - Жена му, с 5 години по-млада от него, изглеждаше просто великолепно, застанала в рамката на вратата на кабинета му. Осветлението откъм другата стая й падаше пряко в гръб, меката светлина сякаш се плъзгаше по извивките на тялото й и й предаваше удивително беззащитен вид. Дан се надигна от стола, правейки гримаса поради леката болка от схващането на десния си крак, по който сякаш лазеше цяла армия мравки. 'Армия, която не можеш да контролираш' - помисли си той с лека насмешка.

- Капитанът ме събуди - обясни жена му. - Човек не може и да помисли за сън от нея. Знаеш ли, вече се чудя дали не ти е любовница.

Дан я последва извън кабинета в коридора, нагоре към спалнята и отвори вратата срещу нея - Ами, Сара, как да ти го обясня, тя като че ли наистина е по-красива от теб'.

- О, така ли - прелестните сини очи на жена му се разшириха леко и в тях проблесна пламъче, което прогони последните остатъци от съня.

- Всъщност, като се замисля, може би сте еднакво красиви. Но за всеки случай искам да ти направя едно признание отсега. Аз те обичам, но виж, нея вече направо я обожавам.

Пламъчето в очите на жена му се разгоря до размерите на лагерен огън, ръката й се протегна към поставената наблизо масичка, взе една ваза с цветя от нея и направи лъжовно движение по посока главата му. Той парира удара й, като я хвана с една ръка, а с другата обхвана талията на жена си и я дръпна към себе си. От рязкото движение косата й се разпиля пред лицето и тя за малко не изпусна вазата на пода. Звънък женски смях отекна из апартамента и прекъсна миг по-късно, преминал в приглушен кикот.

- Шшшшт, Сара, за малко да я събудиш - кимна с глава Дан към детското креватче в стаята, където спеше 5-месечното им момиченце, Шайлин, чиито глас докато ревеше беше достатъчно силен за да й осигури военна кариера, както се шегуваше Дан, и оттам й лепнаха и прякор - Капитанът. - После щеше да ти се налага да я приспиваш пак, а в момента имаме по-важна работа.

- О, нима? Ще се върнеш обратно в онзи скучен кабинет?

- Разбира се, и то няма да съм сам, а с помощник! И то не в него, а в другия си кабинет!

- Другият? - жена му присви вежди.

- Точно така, другият - Дан й намигна и погледна многозначително към отворената врата на спалнята в съседство в детската. - Имаме много работа за вършене и се боя, че е неотложна.

Този път жилището бе изпълнено не само с женски, а и с мъжки смях, последвани миг по-късно от бебешки плач, предизвикващ взрив от още по-силен смях, който се понесе из стаите, отекна из коридора и стигна до кабинета, където лампата на бюрото все още светеше над забравените документи...

==============================

Трета глава

Слънцето се беше издигнало високо в небето и палещите му лъчи се сипеха върху безплодната жълтеникава почва около станция Сплендор А-12. Марк се изплю на спечената пръст, наблюдавайки без особен интерес някакво дребно космато зверче, което претича от един камък до един изсъхнал трънлив храст и се навря вътре. 'Да ти е сладко', помисли си той и се обърна с гръб към пустинния пейзаж, хвърляйки едно око на станцията.

А тя бе стандартен комплекс, точно това, което би могло да се очаква за военен пост, забутан нейде из пустошта на планета, на която не са се водили военни действия от Войната на гилдиите насам. Жарките слънчеви лъчи падаха косо върху металната външна облицовка на казармата, хвърляйки весели отблясъци и слънчеви зайчета във всички посоки, в това число и в очите на всеки, имал нещастието да е наврян в това забравено от всички място. Вляво от неугледната фасада на казармата се намираха двата склада за храна и снаряжение - сгради, отдавна обезцветени от слънцето, вятъра и различни природни стихии, някога изпъстрени с обозначителни знаци, които вече отдавна не можеха да се различат. Огромните ръждясали перки на вентилаторите на помещенията се въртяха мъчително бавно, скрибуцайки с мъка под тежестта на възрастта и амортизацията. До складовете се издигаха спалните и трапезарията - дъсчени бараки, сглобени набързо като временно решение преди кой знае колко време и накрая останали като пернаментно такова. Марк изсумтя - наистина, кой луд ще тръгне да строи удобства за войниците точно тук, камо ли да му хрумне да слага екстри като климатици на място, където през деня температурите достигаха до 35 градуса на сянка, а персоналът с изплезени езици дружно се завираше да играе карти в казармата, чиято двадесетинагодишна конструкция минаваше за най-модерното съоръжение в радиус от няколко десетки километра. През нощта положението бе по-поносимо - при положение, че оставеха прозорците отворени, но пък се наложи да ги защитят с мрежи, след като една вечер един рояк от артезиански оси бе решил, че прогнилите дъски в един от ъглите на спалните помещения е идеалното място за разполагане на нов кошер.

Походът набързо прерасна в отчаяна битка за защита на държавна собственост от чуждо посегателство, която битка завърши с безславно поражение за защитниците на човечеството, които в крайна сметка бяха принудени да ближат раните си (и отоците) на двора, както и да прекарат остатъка от нощта сврени под краката на казармата. На сутринта сержантът прибягна до чудесата на съвременната технология - граната с парализиращ газ, за да се отърве от нежеланите гости. Тактиката доведе до пълен разгром на осите, които напуснаха панически постройката, и също така покри изцяло вътрешността на помещението с дебел слой катраненочерен лепнещ прах, ширещ се върху стените, пода, тавана, мебелите и завивките на пехотинците.

Границите на станцията се определяха от плитък ров, обикалящ я в окръжност, като на северния и южния подстъп бяха разположени вкопани в земята бункери.
Дворът, където се строяваха и се провеждаха тренировки, представляваше прашно парче земя, където тук-таме вирееха разни бурени, между които често се валяха боклуци. На същият този двор, както и в пространството между сградите, в момента се забелязваха неколцина мъже, всеки зает със собствените си нерадостни мисли, вгледан в обкръжаващата ги пустиня.

'Каква дупка' - помисли си за десети път за последния час Марк. Положението се утежняваше допълнително от факта, че от четиринадесетте войници, настоящи обитатели на комплекса, нямаше нито един от женски пол - нещастно стечение на обстоятелства при разпределяне на кадрите.
Разбира се, нямаше и военни действия, но причината бе обяснима - войните сякаш нарочно избягваха планетата, която тихо и кротко си процъфтяваше. Не бе нито достатъчно отдалечена от центъра на сектор Копрулу, нито пък в близост до падналия Тарсонис.
О да, новините не пристигаха с особено голямо закъснение, дори и в пустеещите военни станции. Целият отряд знаеше за падането на Тарсонис и Конфедерацията, всички бяха наясно, че в момента се водят на служба при император Менгск I, макар че на никой не му дремеше от цялата работа.

И всички бяха чували за извънземните.

Марк изтръпна, благодарен на съдбата, че родителите му се бяха преселили от Мория навремето. Въпреки всички грешки, които допусна той с времето, въпреки глупостта си да стане военен и да бъде заврян тук, където не можеше нито да се напие, нито да играе на карти и да прекара луда вечер с поредното момиче, което да зареже сутринта, той бе благодарен. Благодарен, понеже Артезианската армия се водеше планетарна, а не конфедерационна и въпреки формалното членство на планетата в Конфедерацията и настояванията от страна на последната към планетарното правителство да изпрати войски в системата Сара, както и на Антига Прайм (най-отдалечената съседка на Артезия), то части така и не бяха командировани.

- Стратегическо планиране, сър?

Марк примигна и се обърна обратно с лице към пустошта, където в гръб се беше приближил един от другарите му по съдба. Раздърпана униформа, невчесана тъмна коса, груби черти и леко крив нос, две насмешливи кафяви очи, разположени под огромни вежди. Лицето бе покрито с леко набола брада и набито с пясък, както впрочем това на самия Марк.

- Ейдриън, какво, да му се не види, правиш навън в тази жега.

- Същото като теб, предполагам. Скуката вътре е непоносима. Всъщност, и тук навън. Но като те видях как се беше зазяпал в нищото, сякаш си причислен към висшото командване - до един кухи кратуни, ако мен питат, ми хрумна, че вероятно планираш нещо от стратегическа важност за планетарната отбрана.

- Да бе - изсумтя Марк, - планирам как ще отида до казармата за малко бира.

- Виж, това вече е лошо. Винсенти е вече там. Планетарната отбрана в лицето на вратата на хладилника не бе в състояние да устои на щурма му.

- Винсенти при бирата?! Тоя едър ненормалник може да погълне повече, отколкото цяло стадо Тарсониански бикове!

Ейдриън Мел, обикновен редник и оттам - подчинен на Марк в статуса му на ефрейтор 2-ри клас, се ухили и извади от увесената на рамото му кожена торба две кутии бира. Подхвърли едната на Марк, който остана приятно изненадан от разлялата се по ръката му хладина и побърза да отвори с изпукване капачката и да отпие. Течността му подейства като ободряващ еликсир и прогони част от сънливостта, която обзема човек, стоящ под палещото слънце на пясъчен двор без никакво занимание освен това да смята колко гущера могат да танцуват на върха на пустинен камък.

- Знаеш ли, Марк, боя се че от тази жега ще ни се размекнат мозъците. Ако вече не е станало... Има само един начин да спасим душите си. Разбираш за какво говоря, нали? Или вече си изветрял отвъд всяка надежда?

Марк вдигна поглед към приятеля си и двамата се спогледаха в мълчание. След това се усмихнаха и едновременно се втурнаха към казармата да помагат на Винсенти в унищожението на бирата.

Четвърта глава

- Сър, може ли за момент?

Дан откъсна поглед от монитора, който следеше, и се обърна към стоящият зад него подофицер - един от многото свързочници в помещението.
Младият генерал-лейтенант се намираше в командната зала на планетарната отбрана, разположена на последния 46-ти етаж на небостъргача на Министерството на отбраната в центъра на града. От тук се разкриваше величествена гледка към Ню София - Дан понякога просто заставаше до някой от прозорците, скръстил ръце зад гърба, и се наслаждаваше на това чудо на човешката раса, на този център на цивилизацията - огромен град, разпрострял своите железни и бетонни корени над огромна площ, град, където живееха милиони, град, където като паметник за постиженията на човешкия дух и воля се издигаха огромни сгради от железобетон, които сякаш отправяха своите предизвикателства към небесата. Град с великолепни жилищни зони, с огромни зелени паркове, ярък маяк на цивилизацията на цялата планета, привлякъл в себе си по-голямата част от населението тази космическа топка, имала късмета да избегне толкова много войни, толкова много разрушение и смърт.
Докато посягаше към подаденото му комюнике, хвърли бърз поглед към часовника на един от стенните екрани. 'Още само два часа и се прибирам вкъщи, при Сара' - помисли си той и въздъхна наум. Още два часа в това огромно помещение с прозорци, в момента закрити от сенници, с мощни стенни климатици, грижещи се за температурата, претъпкано с апаратура от всякакво естество, с множество работни клетки, където седяха свързочници и служители и боравеха с машините. Залата бе своеобразно един нервен център, откъдето се контролираха толкова много системите на тялото на планетата, и се облужваше от огромен по численост персонал, наброяващ цяла армия, като хора постоянно шумяха, тичаха, подаваха листи и преносими екрани, влизаха и излизаха забързани с разнообразни задачи.

Цяла лудница, от която Дан нямаше търпение да се отърве и да се прибере вкъщи, на спокойство, при чудесната си опърничава жена, която щеше да е приготвила поредната ужасна вечеря. Той от своя страна щеше да хапне два залъка, понеже вече щеше да е ял преди да се прибере, после щеше да я увери, че пилето или каквото там беше сготвила е чудесно (каквото и да готвеше Сара, все имаше неизбежния вкус на картон), после щяха да нагледат спящото бебе и да се запътят към спалнята, където...

Но това беше за след два часа. 'Сега си тук' - помисли си той, - 'при поредната сводка, че някъде си в най-затънтената провинция градче с население от 30 000 души внезапно е било отрязано от всички системи и не може да отговори на повикванията.'

Той прегледа набързо таблиците, показващи липсата на електричество, пълно спиране на комуникационната мрежа, след което обърна на сателитните снимки, хвърли им бегъл и се намръщи - въпреки че данните отчитаха, че температурата в него район (пустинен, в ограждащ район около града изкуствено облагороден с цел фермерство) през деня достига 35 градуса на сянка, все трябваше да има някой по улиците, нали така?

Но снимките ясно показваха, че по улиците не се мярка жива душа.

Цивилните структури се тревожеха, че никой извън периметъра не може да се свърже с тамошното население. Но на Дан му хрумна друга, по-тревожна мисъл - защо никой ОТ тамошното население не се бе свързал с останалата част от планетата? Два дена без електричество - вярно, комуникациите бяха долу, но там сто на сто разполагаха с голямо разнообразие от превозни средства. По каквато и да е логика все НЯКОЙ трябваше да се е метнал в колата си и да отиде до някое съседно селище, най-малкото за да подаде типичното за цивилните оплакване до някоя си там организация.

Генералът вдигна глава към очакващия инструкции свързочник.

- С какво разполагаме в близост?

- От нашите инсталации станция А-12 се намира най-близо, сър. Разстояние до целта - 112 километра. Ще са там точно по сдрачаване. Капацитет: 14 единици, командна структура: сержант, ефрейтор I клас, ефрейтор II клас, 11 редници. Мога да предам на сержант Абернати директива за стандартна разузнавателна мисия. Ще са там точно по мръкване, сър.

- Точно. Нека се оборудват и да проверят случващото се. Искам да съберат информация от местните за естеството на проблемите според тях, да проверят линиите и да успокоят страстите, ако е необходимо. Ще очаквам пълен доклад веднага щом се върнат или оправят комуникациите и рапортуват директно оттам.

- Каква екипировка да им причисля, сър?

Дан се замисли. Въпреки всичко, това беше локален проблем от неизяснено естество, а той изпращаше дребна разузнавателна единица в мирен цивилен район.

- Стандартно въоръжение. Нека вземат със себе си инструменти за поправка на прецизна електроника. Без бойни брони.

И докато подофицерът се връщаше при конзолата си Дан потъна обратно във фантазиите си за това, което щяха да правят със Сара след вечеря...

Пета глава

Инструменти за поправка на прецизна електроника? Тия да не се майтапеха!

Сержант Адам Абернати поклати глава на глупостта на висшите военни. В тази дупка, където най-модерната екипировка беше вече архаичния боен костюм CMC-200, те да му говорят за прецизна електроника.

Все пак беше благодарен, че докато стигнат до местопредназначението вече ще е малко след мръкнало и няма да им се налага да се придвижват в жегата. Ще поговорят малко с местните откачалки, които явно обичат да стоят на тъмно (а момчетата щяха да се зарадват на малко цивилни девойчета, това му беше ясно), може би щяха да прекарат почти цялата нощ там, след което да се потеглят обратно два часа преди изгрев, за да избегнат горещините.

Абернати излезе от комуникационната на казармата, прекоси късия коридор и влезе в помещението за инструктаж, което отрядът беше превърнал във втора трапезария и където се помещаваха хладилниците. Без ни най-малка изненада регистрира присъствието на шест фигури, седящи на масата сред планина от празни бирени кутии, правещи всичко по силите си да я увеличават с всяка изминала минута.

- Рафърти!

Ефейторът подскочи на място. Не че тук беше прегрешение да се пие по време на служба (служба, каква служба, скука по цял ден в продължение на месеци, докато дойдеше новият наряд, който щеше да скучае тук следващата година). Просто се беше съсредоточил в надпиването с гигантът Винсенти, който щеше да е идеален за файърбатска служба, ако изобщо в станцията имаше поне един файърбатски костюм.

- Марк, искам да намерите Станович и да подготвите момчетата за стандартен заход с разузнавателна цел към град Крийк, за който не се и съмнявам, че всички знаете, че отстои на точно 112 километра оттук, понеже по цял ден само мечтаете да отскочите до тамошните женички. Е, момчета, изглежда, че тази нощ съдбата ще ви се усмихне. Всички системи в Крийк са извън строя и от висшото командване искат от нас да отидем и да ги избавим от проблемите им като липса на ток, комуникационна свързаност или пък присъствие на прекалено много жени.

Мъжете пред него се засмяха, след това оживено наскачаха от местата си и се втурнаха навън, където слънцето вече започваше пътуването си надолу към хоризонта. След по-малко от два часа щеше да се сдрачи, а Абернати искаше да огледат района, преди да е станало съвсем тъмно. Не че очакваше неприятности, действаше по-скоро по навик. За да отидат целия отряд щяха да вземат стария военен камион, с който разполагаха, а бракмата не блестеше със скорост...

*******************

- Спрете камиона - заповяда сержантът. - Всички да слязат. Ще се приближим пеша.

Ефрейтор I клас Станович натисна спирачката, спогледа се набързо с колегата си Марк, стоящ до него, и слезе от кабината. Докато Марк отиваше да изкара отряда от каросерията, Станович огледа отново фасадите на сградите в град Крийк, все още ясно открояващи се в здрача. И двамата ефрейтори бяха изненадани от решението на сержанта си да продължат пеша - нима се очакваха неприятности? И все пак нещо в сградите в далечината го тормозеше, подтискаше го. Станович усети тънка струйка пот да се стича по гръбнака му и да навлажнява допълнително и без това напоената му униформа - по дяволите, земята все още беше нагорещена, въздухът - сух, положението щеше да се оправи едва щом нощта напреднеше, а до заветния хлад имаше още доста време.

А щом в градът нямаше ток, значи и хладилната техника нямаше да работи... нямаше да могат да се разхладят с нещо оттам.

Но всъщност градът изглеждаше така, сякаш не просто нямаше електричество, а каквото и да е. Приличаше точно на снимка - сякаш имаше две измерения и никакво, ама никакво движение.

Изведнъж беше обзет от някакво мрачно чувство, което без малко да го накара да вдигне гаусовата си пушка. Не се изненада, когато видя, че сержантът, който също гледаше към дървените тъмни сгради, е положил ръка върху кобура на колана си. Отзад долетя гласа на Винсенти, който се извясаваше над останалите със своите 210 сантиметра и телосложение на породист вол:

- Е, началник, какво чакаме още? След някой и друг час тук ще стане хладно, а аз се надявам да си намеря нещо топло и мекичко да ме топли за през нощта.

Всички се засмяха. Абернати отклони поглед от града, но не можа да отклони и мислите си от тези така мрачни сгради. Нещо в тъмните прозорци го глождеше, но не можеше да определи какво точно...

- Добре, момчета. Потегляме бавно и предпазливо. Станович, Хол, вие двамата оставате тук, искам от вас да си отваряте очите на четири и да държите комуникационния канал отворен. Щом установим контакт с местните, ще ви повикам и ще дойдете с камиона. Останалите, ще напредваме бавно. Винс, ако не спреш да се държиш като разгонен котарак, лично ще те стопля през нощта с един топъл и твърд. По-живо, момчета!

След десет минути, на около 300 метра от първите сгради, Абернати вдигна ръка в универсалния знак за стоп. Отрядът спря зад него, докато той впери поглед в прозорците, в същите тези прозорци, които сякаш се впиха в мозъка му още откакто след един завой Крийк се откри пред очите им и заради които нареди да спрат камиона и да продължат пеша. Имаше нещо в тях... Той беше ходил в Крийк и преди, много пъти, и някакво чувство го измъчваше...

'Така. Какво знам за Крийк? Заточен съм в А-12 вече близо 9 месеца, всеки месец идвам по няколко пъти тук. Привилегиите да си главнокомандващ на базата... никой не ти държи отчет. Най-много обичам да ходя в 'При Майк', където алкохолът е евтин, а човек може да се запознае със свестни момичета по всяко време, не само с някакви крокодили, които се въдят толкова много в тези фермерски райони. Никога не е прекалено късно да влезеш, понеже Майк работи денонощно...'

Ето това беше! Това, че нямаше ток, нищо не означаваше - много от хората в този град работеха по цял ден и мнозина обичаха да разпускат почти до полунощ, а някои групички сякаш дори и изобщо нямаха нужда от сън.
А прозорците бяха тъмни... ВСИЧКИ прозорци! Нямаше свещи, нямаше фенери, нямаше дори фарове на коли, нямаше абсолютно никаква светлинка!

Марк, стоящ вдясно и леко зад сержанта, видя, че Абернати беше споходен от някаква мисъл, която го накара да вземе решение. Прочете го в очите му, вперени през сумрака право в града. В същия миг иззад него се чу рязък вик на изненада и страх. Тръгна да се извръща, едновременно снижавайки се към земята и вдигайки гаусовата си пушка. Видя как сержантът инстинктивно се присви, превръщайки се в по-трудна мишена, и как посяга към собствената си гаусова пушка, закачена с ремък на гърба му. След това, наполовина извърнат, видя как Ейдриън насочва прожектора си назад, видя рязко избухналата тревога в очите на приятеля си и си помисли: 'О, Боже, бавни сме, каквото и да става, твърде сме бавни, ще закъснеем'. След това очите му обхванаха Винс, чиито десен крак беше потънал до коляното в земята, от което гигантът беше загубил равновесие и се бе проснал напред, а сега стоеше на четири крака.

- Ще ти таковам дупката! - ревна изпатилия си пехотинец.

Нервен смях избухна сред отряда, докато всеки осъзнаеше положението и се пребореше със собствените си демони. Марк изпусна през зъби сдържания въздух и погледна косо Ейдриън, който изглеждаше леко смутен от доскорошния си страх. Двамата се спогледаха, всеки чудещ се дали тъмнината не изнервя хората и не ги кара да виждат неща, които не са там... или пък скрива неща, които не могат да видят... и не искат да видят...

- Каква е тая дупка тука, бе! - продължи Винсенти.

- Земята е фермерска, при това изкуствено облагородена - отговори Ксиуки, висок едва 1.60 дребен мъж с дръпнати очи, пословичен с енергичните си движения и бързината си. - Пластовете почва са порести, сигурно има бая кухини наоколо. Освен това няма да се изненадам, ако са развъдили и някакви животинчета специално да обръщат почвата.

- Ще ти таковам и животинчетата! - не мирясваше Винс.

- Човекът каза, че районът е фермерски. Чувал съм, че при специални условия тук се отглеждат и дрожди - намеси се Ейдриън.

- Ще ти таковам и дрождите!

- Дрождите се ползват при производството на бира - отбеляза Марк.

Над отряда надвисна тишина за няколко мига... след което всички без падналия гигант се закискаха. Последният тръгна да се надига, мърморейки ядно под носа си, а Марк се обърна към сержанта.

За да види само гаусовата му пушка, лежаща захвърлена на земята.

Сержант Адам Абернати беше изчезнал...

==========================

Продължението може да прочетете надолу в темата или на:
http://starcraft2bg.net/forum/index.php?showtopic=1963

Прочетох го и дооста ме заинтригува очаквам още
Само не разбрах как съответният Рафърти се озова с другите в градчето... смисъл нали беше арестуван
?!

Бива,искаме още!

Бива. Може да видиш тук и да черпиш идеи. Или най-малкото да прочетеш нещо добре написано по същата тема.

Има още

Само че не ми се копират километрични текстове тук, така че можете да го прочетете на:

http://starcraft2bg.net/forum/index.php?showtopic=1963

Мисля, че форумът искаше регистрация за разглеждане, но тя става за 20 секунди.
Който го прочете да каже как е нататък

Инак по въпроса с Рафърти и арестуването му - да, така е, грешката е моя, понеже тук още карам със старата номерация. Глава 1 всъщност е пролог, 2-ра е де факто 1-ва и т.н.

ПП - основната причина, поради която не ми се копира останалото тук, е че повечето хора като видят някакви огромни текстища директно излизат, без да прочетат и първата дума

Е да, ама има и такива, които ги мързи да се регистрират

One Vision, първо искам да ти благодаря, че си направи труд да напишеш обстойно виждането си по въпроса. Това е нещо, което отдавна чаках и на което се надявах

Радвам се, че ти харесва постройката и изложението, които съм докарал дотук. Наистина.
По въпроса с взаимането от други автори. На 21 години съм, студент икономика (де ми беше акъла ), и досега не съм писал абсолютно нищо, ако не броя 1 или 2 опита от основното училище. Като цяло обичам да чета (макар че в последните години нещо се излагам по тази линия), като любимите ми жанрове са sci-fi & fantasy, малко ужаси... всестранен вкус, чел съм бая от нещата на Кинг, покланям се пред О'Хенри и прочие.
Предполагам поради тези две причини се създава чувството за, както ти каза, 'пришити' и вмъкнати елементи от други произведения - това са моменти, които явно са се впили в паметта ми по един или друг начин. Дори мога да посоча няколко - 'две очи го гледаха от тъмното' - Тери Гудкайнд използва подобен израз в една от книгите си, 'Нека не го правим' - изтъркана фраза, да пукна ако се сетя къде я бях виждал - сигурно на много места, и още други, та чак до имената - един от героите просто трябваше да се казва Ейдриън, но остана без фамилия. Изведнъж просто ми кефна да го кръстя Мел - отиваше му... два дена по-късно се сетих, че имаше човек с такова име в една от книгите на Кинг. Затова сигурно ще му променя фамилията.

За жалост съществува и вътрешен конфликт между главите. По принцип, когато започнах да пиша, бях планирал нещо опростено и кратко - вероятно наполовина от това, което съм написал досега. Нещо като опит - сам да видя дали мога да построя разказ, в който да присъстват последователност и издържаност.
Постепенно нещата тръгнаха леко в друга посока. Хрумнаха ми редица идеи за вмъкване, няколко обрата, които бих желал да включа по начин, правещ ги неочаквани, и т.н.
Реално някъде към четвърта-пета глава, където трябваше да е края, реших да почна да измествам действието към друга страна. Почнаха се един след друг редица експерименти, сблъсках се с някои трудности - герои и места бяха поставени, а аз вече не ги исках там - т.е. трябва да ги измъкна по някакъв начин, който все пак да е и балансиран.
Понеже почнах да пиша 'на живо', т.е. на място в другия форум, и хората вече се бяха запознали със старата основа, нямаше как да хвана гумата. Но ми се струва, че скоро ще вкарам редакция в действието в почти всички глави.
Резултатите от разните му там експерименти - експерименти, понеже знам какво искам да направя с героите, но не знам как точно да го постигна, почнаха да стават и видими. Началните глави са едва 1/2 от дължината на коя да е от следващите.

Списъкът с неща, които ми се иска да 'навестя' отново, включва някои от посочените от теб. Но нека подкарам едно по едно (надявам се, че някой все още чете това ):

Първо - въпросът с неочакваното появяване на гадините. Действието се развива във времеви план точно в началото на StarCraft 2 - това са 4 или 5 години, откакто някой за последно е чул или видял зерги. Освен това те са пословични с промъкването си - така помитат много от хорските светове още в началото на сагата. Но е моя грешка, че в началото не съм изяснил времевата линия, която куца и през самите глави. Това е едно от нещата, които дай Боже, ще се опитам да поправя след време.
После - в началото си ми се струваше перфектно планетата да е хем така, хем иначе - хем да е добре развита във всякакво отношение (и военно), и също така да не е участвала в никакви конфликти. Да не говорим за връзките с останалата част на вселената. И това трябва да оправям - ще видим дали ще успея да се справя.

После - внезапното прекъсване на всякакви линии от провинциите, както си забелязал - чистосърдечно си признавам, че това е точно проблемът, който едновременно ме дразни най-много и върху който си блъскам главата... засега безплодно.
Докато съм още на това - въпроса с другите градове. По начало смятах да оставя само столицата, а другите да си пукат там по подразбиране. Но няма да е така. За щастие тази линия е ужасно лесна за оправяне, но същевременно е свързана с горния въпрос
Едно е сигурно - трябва да открия начин, по който Крийк да си замине без гък, за да бъдат изпратени нашите хора там. За другите ще се погрижа едновременно при редакцията на глава шеста или която там беше с тях + в бъдещите глави.
И същевременно следва да оправдая наличието на комплекса в пустинята. Да се надяваме, че и то ще стане лесно.

И тук вече стигаме до героите. Когато реших да тръгна за по-голям (и да се надяваме, по-качествен) fanfic, усетих, че всички присъстващи дотогава персонажи са излети по калъп. Абернати, Станович, Рафърти, та дори Майкълс - всички разсъждаваха по един и същи начин. Изпъшках и реших да ги разгранича. Със Станович беше най-лесно (доколко точно успешно, някой друг трябва да каже), но другите трябва да евокюират постепенно. Всъщност Станчо първо беше предвиден да доживее до дълбока старост... като абсолютен клонинг на главния герой...

Абернати? Отмъкналият го звяр е де факто една от единиците (леко промених външния вид, за да не се разпознава изначало) от SC2. Концепцията за него е, че се придвижва абсолютно мълниеносно и безшумно както по земята, така и под нея, парализира жертвата си и изчезва с нея, всичко за отрицателно време. При мен се наложи да вземе сержанта, след което да го отнесе встрани от останалите и чак тогава да потъне.
Отрядът не бе покосен, понеже зергите не знаеха, че са там. В случая горепосочената стоножка е нещо като патрул, попаднал случайно на хората. На останалите им отнема малко време да пристигнат след какъвто там сигнал се подава при тяхната система. Ако не съм могъл да предам идеята, че зергите не дебнат хората от самото начало, че напрежението при последните не е от нечие скрито присъствие, а от игра на собствените им умове, то това си е мой личен провал и явно още нещо, над което за в бъдеще ще имам да му мисля.
Пък и все пак няма как просто така да ги избия вкупом за 2 секунди. Та там са 1/3 от героите ми в комплект с главния, който някак си трябва да оживее до... времето, през което ще се развие пролога

Виж, вече Михайлова е нарочно такава, каквато е. Чрез нея искам да проверя друго - дали мога да взема герой типаж А и постепенно да го прекарам през метаморфоза до тип Б, като се получи добре. Докато и при другите предстоят промени, то при нея ще бъде най-голямата, а оттам и най-голямото предизвикателство.

Надявам се да си прочел написаното (понеже едва ли някой друг ще го погледне ). Също така се надявам да продължиш да следиш продължението и да кажеш дали нататък ще се забележи постигане на зададените цели

В заключение ще посоча, че не гледам на цялата творба като на нещо, на път да се превърне в краен продукт. А по-скоро като на едно голямо експериментално поле. Вероятно такъв ще си остане и до края.

Кой знае, може след приключването му да го оставя някъде за няколко седмици, та да ми се изчисти главата, след което да го прекарам през огън и жупел, та да се получи нещо наистина добро. Но докато това се случи ще си остане един неумел fanfic - пък дори и да е интересен

Хаха, сякаш написах цяла нова глава
Поздрави

ПП - нямам никакви претенции, нито пък мечти да съм велик писател или дори просто добър. Всъщност, и писател. Но просто идеята за този разказ бе нещо, което от раз нахлу в мислите ми и постепенно щеше да ме тормози с течение на времето, докато някой ден най-сетне угасне. А веднъж щом седнах да пиша постепенно надойдоха толкова много неща и идеи, че тормозът стана още по-голям

Написах още три глави. Първата от тях може да се прочете на старата тема
http://starcraft2bg.net/forum/index.php?showtopic=1963 ,
а другите две ето тук: http://starcraft2bg.net/forum/index.php?showtopic=2003

Мнения?

ПП - One Vision, когато намериш време, прочети ги и кажи после дали има насока към по-добро или по-лошо или пък си е все същото

Бал съм го, поствам останалата част и тук, че явно на малцина им се регистрира в другия форум. Бай дъ уей, къде отидоха мненията на one vision? В момента изглежда, сякаш половин тема съм си говорил сам

Ето и километричен текст... много глави - сори народе, който има време и желание да чете

Редакция: Бал съм го отново, не се събира всичкото в един пост . Имам още три глави написани, ще ги постна и тук като някой пише, че инак благодарение ще изчезването на няколко мнения от темата ще имам вероятно 10 поредни поста само мои

***************************************
Chapter five - No fear

- Изчезнал? Какво имаш предвид, как така изчезнал? - Станович не вярваше на ушите си. Говорителчето в лявото му ухо изпука:

- Претърпяхме... лек пътен инцидент. Сержантът водеше формацията... мамка му, стоеше на няма метър от мен. Но когато се обърнах пак към него, сякаш се беше изпарил във въздуха. Пушката му лежеше на земята, от пистолетите нямаше и следа. По дяволите, никой не чу нито гък...

- Добре, добре... - Станович затвори очи и се помъчи да се успокои, чудейки се кое точно му беше доброто - трябва да претърсим района, преди да...

- Разбира се, че го направихме, още преди да ти се обадя! Чуй, нещо го е взело... да пукна, ако знам какво, но определено не е отпрашил сам нанякъде!

И наистина бе така. Щом първоначалният шок премина, отрядът веднага се разпръсна по двойки в издирване на изпарилия се ръководител. Притичваха на къси разстояния, постепенно разширявайки диаметъра, като внимаваха да не изпускат от поглед съседната група и си подвикваха и подсвирваха, понеже ставаше далеч по-бързо от използването на комуникационния канал. Освен това никой нямаше да се отдалечи толкова, че да не могат да го чуят... не че това бе помогнало на Абернати, каквото и да се беше случило с него.

Единствено Марк беше в по-голяма група, заедно с Ейдриън и друг пехотинец на име Морз - мрачен човек, който рядко говореше. Тъкмо беше приклекнал зад едно дърво, опитвайки се да да наблюдава едновременно кръгчето светлина от прожектора на Ейдриън и да вижда какво става зад гърба си, когато чу рязко изсвирване. С едно махване на ръка нареди да другите двама да го последват към източника му.

Изсвирилият бе Ксиуки, който сякаш нито се бе стреснал от неочаквания обрат в събитията, нито се притесняваше от катраненочерния мрак, който бе паднал с напредването на времето, за разлика от придружаващия го мъж.

Намереното от тях не бе много, или поне така си бе помислил Марк, който не знаеше дали да се чувства облекчен или още по-притеснен. Кобурът на сержанта лежеше на земята точно до някакво странно почвено образувание... сякаш пръстта е била разбъркана с гигантски миксер и придобила формата на замръзнал водовъртеж.

Единия край на микрофона на сержанта стърчеше точно от центъра на разбърканата земя.

За никой от мъжете нямаше съмнение какво се беше случило с Абернати. Въпросът бе само КАК.

Когато Ксиуки предпазливо посегна към микрофона ефрейторът за миг помисли, че ръката на дребния мъж ще бръсне пясъка, изпод който щеше да се покаже лицето на сержанта - лице, сгърчено в агония - устата пълна с пясък, зяпнала сякаш да завие срещу тъмното небе; черти, изкривени в неописуемата болка от бавното задушаване, от неспособността да си поемеш въздух, а очите, изцъклени и зачервени от спуканите кръвоносни съдове, щяха да пазят израза на неописуем ужас - и щяха да се втренчат директно в Марк, сякаш обвинявайки го: 'Ти беше точно до мен, ти стоеше там, стоеше, когато...'

Марк тръсна глава. Ксиуки бе издърпал микрофона, а под пясъка нямаше никакво лице, нито каквато и да било следа от сержанта, дори когато бяха разкопали по-надълбоко. Просто пясък...

И ето, сега стоеше на ръба на дупката, останалата част от отряда се беше разположила в защитен кръг наоколо, осветявайки внимателно всичко с прожекторите си, а този идиот Станович продължаваше да ръси простотии по канала:

- Звучи сякаш нещо го е заровило там?

Марк извъртя очи... другият формално бе с по-висок чин от него - едва ефрейтор от I клас, но задаваше тъпи въпроси като за цял лейтенант.

- Не, сигурен съм, че просто е решил да се гмурне в пясъка. Сигурно е сметнал, че надолу ще е по-хладно и ще се спаси от жегата. Знаеш ли, май точно преди да изчезне даже си беше облякъл банския. Бога ми, естествено, че нещо го е завлякло там, Станович!

Отзад се чу мърморенето на Винсенти: 'И определено не са били дрождите...'

Последвалото мълчание по радиовръзката разгневи Марк дори повече от малоумните въпроси... тъмнината наоколо се притискаше в малкия отряд, сякаш се присмиваше на нищожните снопове светлина от прожекторите, едновременно с това прикривайки онова, което бе успяло така безшумно да отвлече Абернати към където там се намираше той сега. И същото нещо можеше да удари отново всеки миг.

- Станович, ти имаш най-висок чин след сержанта. Командването се пада на теб. Ние сме на приблизително 300 метра от Крийк. След няколко минути бихме могли да стигнем първите сгради и да се опитаме да установим контакт с цивилните, ако изобщо там има някой. Можем също така и да се изтеглим към твоята позиция, ще ни отнеме около 10 минути. Виждаме фаровете на камиона нагоре по пътя оттук.

Станович избърса потта от челото си с една ръка, след което рязко вдигна очи при последните думи. Фаровете на камиона? Разбира се, че светеха.

С постепенното напредване на нощта най-сетне въздухът започна да изстива, а изпарените газове плавно се завихряха наоколо, създавайки лека мъгла, която постепенно щеше да се сгъсти и после да изчезне до среднощ. Той присви очи надолу по склона и забеляза дребните светлинки на отряда - единствените наоколо, ако не се брои ръмжащата машина до него.

Как му се искаше да не е тук.

Нещо в тихата нощ, в плътната тъмнина, в леката мъгла, в светкавичното похищение срещу сержант Абернати го плашеше до безумие. Още повече, че сега той командваше целия отряд. А отговорностите не бяха по неговата част...

Загледа се в носещата се пред фаровете на камиона мъгла, която пречеше на силните струи светлина, постепенно поглъщайки я, като й позволяваха да разкрие едва няколко дървета точно до края на пътя преди лекия завой, водещ надолу по склона към останалата част на отряда. Към групата, доскоро чиста дузина, а сега състояща се от 11 мъже.

А той бе тук, горе, само с още един човек.

Микрофона в ухото му го стресна отново:

- Станович?

Пак Рафърти. Станович на драго сърце би оставил на последния командването на войниците... и разбра, че ще го направи. Но не тук, не както бяха разделени. Той вдигна ръка и леко натисна бутончето за предаване:

- Рафърти, не мърдайте оттам. Повтарям, не мърдайте оттам. Ние ще се придвижим с камиона към вашата позиция, след което ще пристъпим към евентуално изтегляне.

Станович хвърли поглед зад гърба си, не видя нищо друго освен мрак, а прожектора му освети само виещия се нагоре празен път, тук-таме обграден от дървета. За пръв път съжали за пустинния район на стотина километра оттук, където се намираше базата им - там нямаше дървета, зад които сякаш се криеха кошмарни сенки.

Чакай, това там движение ли беше? Стори му се, че нещо леко шавна в края на лъча светлина... ръката му трепна, когато насочи оръжието си натам. Дали имаше нещо? Най-вероятно не - беше изнервен. Трябваше по-скоро да се махне оттук. Извика на редника, който трябваше да стои от другата страна на кабината:

- Хол, скачай в камиона! Отиваме при другите!

Станович забързано закрачи към вратата. Имаше чувството, че всеки миг нещо ще го сграбчи отзад. Или пък ще изригне право от земята под него, ще хване краката му с чудовищна сила и ще го завлече натам, накъде бе изчезнал Абернати. Чу как някой скочи в каросерията на камиона и как метал изтрака върху метал - явно Хол бе доловил неотложността от бързо потегляне и бе хвърлил пушката си на пода, за да успее по-бързо да спусне и застопори скобата, която имаше за цел да предпази пътуващите отзад хора от изтърсване при неочакван завой, бързо каране или и двете... а Станович определено искаше да подкара бързо.

Той рязко отвори врата на кабината и скочи на седалката, без да поглежда вътре. 'Фаровете' - помисли си, - 'най-ярката светлина наоколо'. Хич не му се искаше да ги изгася, но бе сигурен, че каквото и да бе хванало Абернати щеше да бъде привлечено от силната светлина и да дойде право тук, при него. Ефрейторът бе убеден, че може да използва светлините на прожекторите на мъжете долу като насочващ маяк и да шофира в тъмното без проблем - та пътя нямаше нито резки завои, нито дупки, нито пък имаше бездънна пропаст отстрани.

И най-важното: ако светлината на камиона бъдеше угасена, то единствената друга такава наоколо оставаше тази на отряда и каквото там се таеше в тъмното щеше да си стои там, при тях. Той щеше да ги стигне, да ги натовари и да заповяда връщането им в Сплендор А-12. По дяволите Крийк, по дяволите Абернати, по дяволите всякакви заповеди, мъгли и обикалящи наоколо демони.

В мига, в който угаси фаровете, усети, че на седалката вдясно от него имаше нещо!

Станович подскочи, за миг му се стори, че сърцето му ще се покатери нагоре по гърлото и ще излезе през устата. Цял изтръпнал, имайки чувството, че се движи бавно, много бавно, той хвана пистолета си с трепереща ръка, а другата вдигна пред себе си, за да се предпази. Насочи поглед към създанието и видя ококорените от изненада уплашени сини очи на Хол, облещили се право насреща му.

- Мамка му, Станови... ефрейтор! Какво те прихвана, та подскочи така. Изкара ми акъла!

Станович за миг погледа безмълвно другия, след което с облекчение изпусна въздуха си. От шока бе забравил да диша...

- Да му се не види, редник, кога дойде тук?

- Какво имаш предвид? Извика ми да скачам вътре възможно най-бързо, това и направих.

- Но...

Искаше му се да попита синеокия младеж - 'Но, ако ти си тук, тогава кой е отзад, в каросерията?', но гърлото му изведнъж се стегна и от него не излезе нищо, освен леко хриптене.

За миг зърна неразбиране и несигурност в очите на Хол, след което видя как зениците на другия се изместиха леко настрани и се разшириха от ужас, съзрели нещо зад гърба на ефрейтора.

Една мисъл мина през ума на Станович - толкова бързаше, когато се качи в кабината, бързаше да угаси фаровете... че беше оставил вратата отворена...

[color="#FF0000"]==============================[/color]

Chapter six - Night night, humanity

Резкият силен звук го стресна, накара го да подскочи и да се заоглежда в тъмното, без да разбира какво става.

Когато звукът се повтори, Дан вече се бе разсънил достатъчно, за да разпознае звъненето на телефона.

Да си главнокомандващ си имаше и лоши страни, помисли си ядно той, докато опипваше нощното шкафче. Беше се прибрал от работа преди едва около час, прекара 10 минути, убеждавайки жена си, че не е гладен и че да, утре ще си изяде всичко за закуска, след което постоя малко, загледан как Шайлин спи в креватчето си, а после със Сара се запътиха към леглото, където той бързо забрави всякакви тревоги.

И по-късно, едва щом беше заспал, все някой трябваше да вземе да звъни.

- Мамка му! - изруга приглушено когато без да иска, бутна с ръка чашата си с вода за сред нощ и тя се стовари на пода, за щастие оставайки цяла. Тъкмо бе напипал слушалката, когато чу как вляво от него Сара се размърда насън - имаше късмет, че спи тежко и трудно се будеше. Единствено и само бебето бе в състояние да я вдигне на крака.

- Генерал Майкълс слуша.

- Сър, имаме проблем.

Дан, който тъкмо бе седнал в кревата, изпъшка наум. Само да не му се наложеше да...

- Боя се, че трябва да дойдете в командната зала, сър - изрече гласът от слушалката.

*************************

Дан пристъпи в огромното помещение. Единствената разлика, която забеляза в сравнение с отпреди няколко часа, беше това, че сега хаосът му се видя още по-голям. И че помощникът му го очакваше с разтревожен израз на лицето.

По правила, важащи още откакто въоръжените сили на Артезия Прайм се ръководеха от министерски кабинет, вместо от генералско кресло, не можеха да го запознаят с естеството на проблема по телефона. Но трябваше да е нещо голямо, за да го извикат обратно на работа след мръкнало.

Приближи се към помощника си. Лейтенант Матюс бе изключително слаб и жилест, с изпито скулесто лице, с което едва ли можеше да очарова някоя красива жена, но пък за сметка на това мисълта му течеше изключително бързо и комбинативно, макар и някак насечено, и малко неща бяха в състояние да го изкарат от равновесие - качества, необходими за поста, който заемаше.

Слабият мъж сякаш се бе състарил от последния път, когато Дан го беше видял - някъде малко след обяда в трапезарията. Стискаше цяла купчина измачкани листи, изпъстрени с разнообразни данни.

- Докладвай - изрече просто генералът.

- Сър, имаме проблем. Всъщност, редица проблеми. Цял град сякаш изчезна, сър!

- Помня, лейтенанте. Пълен срив в мрежите, нулева индикация за движение при сателитните образи, никаква комуникация. Беше изпратен разузнавателен екип от най-близката станция. Да не би да са докладвали? Какво се е случило там?

- Ами... все още не знаем, сър.

Дан повдигна вежди - лек намек, че очаква пояснение.

- Не знаем, понеже все още не са се свързали с нас. Вие говорите за град Крийк на югоизток, сър. В интерес на истината малко след като си тръгнахте се разпоредих да изпратят въздушна единица за разузнаване, за да получим вести по-бързо. От NS-2 се обадиха, че са потеглили точно по здрачаване. Но всъщност не говорех за тях - Девълпорт сякаш се изпари, сър. Преди малко повече 30 минути сателитите показаха как всички светлини просто изгаснаха. Никакви комуникации, никакви сигнали. Там всичко е отказало, сър.

'Какво по...' - мина през ума на Дан - Девълпорт се намираше на югозапад от столицата и бе областен център, обслужващ редица по-малки селища в близост до него. При мисълта, че всички системи в близо стохилядния град едновременно са излезли от строя се изпоти - и още повече, когато си помисли какво ли пък може да се е случило с хората там. Трябваше му малко време, за да осъзнае, че Матюс продължава да говори:

- ... преди точно 21 минути. Пълно отказване, направо пред очите ни - всичко просто изгасна...

- Какво? - прекъсна го Дан. Почувства леко замайване.

Помощникът му вдигна поглед от диаграмите в ръцете си и погледна началника си в очите.

- Корастрана - миньорският център между Крийк на юг и тамошния областен център Ню Чикаго на север - пълно спиране преди 28 минути. Вария - 25 минути. Магниту - 23 минути. Ню Чикаго - 21 минути. Адамсвил, Хъдърс, Хилс форт - почти едновременно преди 17 минути. Абразия се обадиха да питат какво, по дяволите, става, когато и те просто прекъснаха. От другата страна на планетата целия район между Хю и Бонърс също се срина. Имаме връзка единствено с Чатърстаун - оттам всички са будни и много, ама много притеснени. Едва ли има лампа в града, която да не свети - вероятно от съседната галактика могат да ги видят с просто око.

Дан не вярваше на ушите си. За миг му мина налудничава мисъл, че сънува, че все още е в леглото, Сара спи до него, може би бебето всеки момент щеше да се разреве и да го събуди, да го спаси от този кошмар...

Как бе възможно всичко по почти цялото южно полукълбо да прекъсне?

Докато асимилираше информацията, Матюс му напъха в ръцете някаква пачка зелени листи - сателитни разпечатки от инфрачервения скенер.

- Изпаренията, предизвикани при рязкото охлаждане на нагретите райони на юг вече са в далеч по-лека концентрация, но все още смущават опитите ни да получим визуална информация от космоса. За сметка на това с прецизна пренастройка успяхме да получим инфрачервени снимки и, след като компютрите отстраниха негативното влияние на същите изпарения...

Майкълс спря да го слуша, загледан в първия лист. За миг му се стори, че няма нищо нередно, после изтръпна, а по цялото му тяло пробягаха иглички...

Най-горния лист беше от насоченото сканиране на Магниту - градът имаше население от около 5 000, но компютърът бе преброил над 10 000 топлинни източника на застроената площ. При спрени системи това значеше само едно - живи същества.

Над 10 000 живи същества.

Дори да се вземаха под влияние всякакви домашни любимци, вредители и каквото и да е...

Дан вдигна листа, за да погледне следващия, който не бе закрепен добре, тихо се плъзна от пачката и се понесе плавно към пода. Погледът му дори не го проследи, а остана като закован в третия лист.

Ню Чикаго - население: 140 000.

Отчетени топлинни източници: над 700 000.

Генерал-лейтенант Даниъл Майкълс отпусна ръце покрай тялото си и впери поглед навън през прозорците - към светлините на града.

Светлини, които с всяка секунда се увеличаваха.

Докато в ума му се въртяха мисли за единственото възможно обяснение, сякаш отстрани се чу да казва:

- Матюс, обявете тревога първа степен...

[color="#FF0000"]==============================[/color]

Chapter seven - All hail the Cheerleader!

Машината се носеше напред, оставяйки огнена следа в тъмнината зад себе си.

Потънал в в задната седалка за помощник-пилот седеше мъж с кафяви очи и простовато, почти бебешко лице, който бе вперил умислен поглед през страничния илюминатор навън, в тъмнината. Отстрани изглеждаше, сякаш спи с отворени очи.

Другият човек в кабината, който пилотираше машината, не можеше да си позволи лукса да зяпа навън, нито пък да се отдава на мислите си, които съвсем не бяха радостни. Напротив, очите й зорко шареха по прожектирания светлозелен екран точно над пулта за управление - а отвъд прозрачната холограма се намираше бронираното стъкло на пилотската кабина, отвъд която бе нощта.

Като внимаваше зелената точка, обозначаваща пилотирания от нея кораб да не приближава прожектираните хоризонтални и вертикални линии, лейтенант Михайлова откъсна за момент поглед от холограмата, плъзна го по огромното количество малки екрани, разположени в долната част на пулта, след което го насочи нагоре към малко огледалце и за момент го прикова в образа на неподвижния, загледан навън капитан, седнал зад нея. За пореден път трябваше да си припомни, че човекът в случая няма вина и следователно нямаше никакъв смисъл да си го изкарва на него. Но беше бясна... и с основание:

****************

- Махай се - извика тя ядосано към коридора, откъдето се чуваше настоятелно тропане по външната врата.

Грешка - думкането не само че не спря, а се усили още повече. Младшият лейтенант, която бе младша не само в чин - на възраст от едва 25 години, професионална военна, след като майка й я записа в Академията когато бе на 11, изпухтя ядно, обърна се на другата страна и се зави презглава. Който й да беше отвън, щеше да почака. Та тя току-що бе изкарала двоен наряд - нуждаеше се от допълнителни точки, ако искаше да има шансове за скорошно повишение.

Майка й, която също бе от армията и бе починала преди 2 години, винаги й бе натяквала: 'Опичай си акъла, момиче! Ти си никоя, докато сама не се издигнеш. Ти си крехка мръвка в един мъжки свят, където никой няма да те взема насериозно! Не им ли покажеш, че можеш да хапеш, никога няма да се издигнеш. Ще станеш нечия женичка! Ти не искаш да си нечия женичка, нали? По цял ден да переш мръсните гащи първо на някой кретен, а после и на кретенските му деца - защото ще се родят момчета! О да, миличка... затова работи здраво - понеже една жена в армията трябва да работи двойно повече от мъжете, за да получи едва половината от това, което вземат те...'.

Както се оказа, майка й бе права. Разбира се, че бе права - имаше богат опит с мъжете. Собствения й съпруг - бащата на Михайлова, я бе зарязал веднага щом разбрал, че бебето няма да е момче...

Собствения й баща не искаше да има нищо общо с нея само поради това, че се е родила момиче. Така й бе казала майка й - всички мъже са еднакво лоши, с еднакви дребнави цели, с еднакъв изкуствен чар, когато се приближаваха с усмивка в бара и предлагаха да те черпят едно.

А военните бяха двойно по-лоши от останалите. Затова и тя бе твърдо решила да успее - да покаже на тази пасмина какво може! Вършеше много повече работа от тях, стоеше до късно, често не спеше, а вземаше двойни дежурства в станцията...

Както бе направила миналата нощ - патрулира без прекъсване два дена и една нощ, за да може малко след като най-сетне се прибере и си легне, изключила телефона, някой кретен да цъфне на вратата и да почне да хлопа.

'Не му обръщай внимание, ще се разкара, сигурно е пак онзи проклет пияница от долния етаж, отново объркал бутоните в асаньора...'

Отвън извикаха нещо, но дебелата врата превърна думите в неясно боботене. Всъщност бе толкова уморена, че дори и онзи да не се махнеше, пак можеше да заспи...

- МъррррМЯУ! - обади се достолепно Чероки, дългокосместия бял котарак, който допреди малко спеше на стола в ъгъла на спалнята. Единственото създание от мъжки пол, което се държеше добре с нея без да цели само и единствено да я вкара в леглото.

Тя се завъртя по гръб, усукала завивките, и простена. Колкото и да обичаше котарака си, за миг си представи как до докопва, хваща за косматия врат и бавно го удушава...

Мамка му, това ритник ли беше?! Някакъв пиян ненормалник риташе по нейната врата? Заслуша се към коридора - след миг тишина се разнесе поредица удари, викове, ритници, сякаш се опитваха да си пробият път със сила.

Котаракът се изправи на крака, помръдна с мустаци, погледна към коридора и се разврещя на собствения си котешки език.

Край!

Гневно стана от леглото, набързо се облече, след което се понесе гневно навън от спалнята, по късия коридор покрай банята, положи палец на лазерния скенер за отключване, който освободи блокировката на вратата. Веднага щом чу индикиращото бипкане, тя отвори със замах, готова да прати наглия кретен директно в медицинския център...

- Михайлова? Младши лейтенант Михайлова?

Застина, леко объркана. Отвън стояха двама млади военни със сякаш току-що изгладени униформи. По означенията забеляза, че и двамата са редници.

И какво беше това? Нарекоха я младши лейтенант? Ако беше мъж, то щяха да се обърнат към нея просто с лейтенант... а ето, че някакъв келяв редник с цялата си наглост тропаше по вратата й в този час, а сега на всичкото отгоре... не, това бе прекалено!

- Виж какво, русоляво изтупано човекоподо...

- Младши лейтенант, съжалявам, но имате заповед за незабавно явяване на дежурната си позиция в станция NS-2. Наредено ни бе да Ви придружим дотам.

Зяпна, напълно объркана. Вторият тип й подаде преносим екран - наистина, подобна заповед бе издадена преди малко и то от собствения й командир. Но не разбираше - та тя тъкмо бе изкарала двойно дежурство в станцията, а сега искаха от нея да се върне обратно?

Русолявото човекоподобно я наблюдаваше с безизразен поглед.

- По дяволите - произнесе насреща му тя.

- Мяу! - изказа мнението си по въпроса Чероки.

********************

Двадесет минути по-късно беше в станцията, където двамата й придружители я оставиха в една от залите за инструктаж, където да изчака командира си. Дори по това време - оставаха още към два часа до полунощ, дейността на станцията не спираше. Извършваха се главно монтажни и сервизни дейности по машините, също така се пращаха въздушни патрули, които обикаляха около Ню София. Загледа се навън - мракът вече се бе сгъстил, но разположените навсякъде мощни прожектори и сигнални светлини осветяваха района като през ден. Над близкия полигон забеляза приземяващ се вертикално Рейф - мислено отбеляза, че пилотът трябва да коригира наклона на лявото крило с 2 градуса. Явно бе поредния самоуверен мъж - може би някой, който дори я бе свалял в бара на станцията. Или ако беше някоя от малкото други жени, то сигурно бе уморена като самата Михайлова след два дена непрекъсната работа...

- Лейтенант. - командирът й бе влязъл в стаята. Докато го погледне, вече се носеше обратно към вратата и само й каза в гръб: 'Последвайте ме'.

Забърза се след него по системата от коридори, като забеляза, че отиват към северозападния хангар.

- Съжалявам за посещението, лейтенант, но тъкмо си беше тръгнала от базата. Сигурен съм, че все още не беше успяла да легнеш, когато момчетата отидоха до дома ти да те извикат.

- Не сър, бях съвсем будна, сър. - 'Типично' - помисли си тя.

- Много добре. Преди да те освободя отново за почивка, имам още една малка задачка за теб.

Вече бяха влезли в хангара - вляво група техници заваряваха нещо на една площадка, вдясно от пътеката пък се извисяваше мрачния силует на спрян Викинг - застопорен в наземна форма, двете картечници сочеха право напред, а намиращата се най-отгоре пилотска кабина бе тъмна и празна. За миг си представи как се качва вътре и бавно разстрелва командира си...

- Не си мисли, че усилията ти са останали незабелязани. Напротив. Именно това, както и факта, че все още бе будна, ме накараха да избера точно теб. Имаме нареждане от Върховното командване да изпратим разузнавателен кораб към град Крийк, област Ню Чикаго, където явно имат някакъв проблем с инфраструктурата. От най-близката станция вече е бил изпратен отряд, който вече трябва да е пристигнал, но очевидно все още не са успели да възстановят комуникационната линия и да рапортуват. Затова изпращаме вас двамата.

- Двамата ли, сър? - премигна тя. Бяха спрели пред един от новите модели десантни кораби, който в момента се зареждаше с гориво. Прожекторите от двете страни на машината й придаваха великолепен вид, светлината сякаш се плъзгаше по бронираните плоскости и се отразяваше от пилотската кабина, чиито прозрачни жълти стени всъщност бяха изработени от подсилено с титан фибростъкло и бяха невероятно здрави. Двете турбини на двигателя бяха включени в първа степен и постепенно се загряваха, а синият пламък вътре трептеше и само чакаше зададена команда...

При спуснатата рампа в задната част на машината ги очакваха техник в жълто-оранжев комбинезон и някакъв мъж във военна униформа с тъмнозелен цвят, с нормално, някак елегантно телосложение, простовато, почти бебешки кръло лице и меки кафяви очи. Косата му явно бе късо подстригана и скрита под шапката.

- Лейтенант, запознайте се с капитан Франсоа Дюмон, Вашия придружител за тази мисия.

'Чудесно,' - помисли си тя, докато се ръкуваше с капитана. Изглеждаше в края на тридесетте и стисна ръката й някак завеяно. Виждаше се, че е дълбоко замислен, въпреки че измърмори някакъв поздрав за това как се радва да се запознаят.

- Готови сме, сър. - докладва техникът на командира.

- Много добре. Капитане, лейтенант - успех! Очаквам рапорт веднага щом стигнете целта, съобразно който ще получите нови инструкции.

След като изпрати командира с поглед, Михайлова се обърна към Дюмон, изгледа го преценяващо и реши да говори направо:

- Капитане, надявам се разбирате, че в моя десантен кораб сте в моя власт, предвид това, че не сте от въздушните дивизии. Всъщност не разбирам защо са Ви изпратили, след като за подобна мисия е напълно достатъчен един човек. Особено след като сте от механизираната пехота...

Капитан Франсоа Дюмон вдигна мекия си поглед към нея и в очите му тя прочете, че няма защо да очаква неприятности от него - нито тази нощ, нито за в бъдеще. Отпусна се.

- Всъщност не, мадам. Никой не ме е изпращал. Доброволец съм.

В отговор на въпросителния й поглед допълни:

- Брат ми живее в Крийк.


********************

Михайлова въздъхна леко. Командирът й беше задник, но поне й беше дал великолепна машина. Е, не беше като маневрен или бърз като Рейф, но определено бе много по-добър от последния десантен кораб, който бе пилотирала. 'Ето това е то разликата между редовен патрул и заповед на Върховното командване, дори да ставаше дума за разузнавателна мисия' - помисли си.

С Дюмон бяха разменили едва няколко реплики откакто бяха излетели, след което той бе потънал в мълчаливо съзерцание на нощта - нещо, за което тя му бе благодарна. Но беше време да го изтръгне оттам:

- Капитане, в момента захождаме на приблизително 25 километра на изток от Ню Чикаго - тя кимна с глава в указаната посока, при което й мина беглата мисъл, че от такова разстояние дори при такава ниска височина на полета би трябвало да видят светлините на града. Хоризонтът обаче бе тъмен. 'Странно' - помисли си тя, след което забрави за това.

- Ще достигнем целта след 7 минути.

Седящият зад нея капитан просто кимна и продължи да зяпа навън в тъмното.

Михайлова сви рамене - е, поне не се опитваше да я сваля.

Десантният кораб продължи да се носи към град Крийк.

Chapter eight - The Dark Lurking

- На онзи идиот ще му извия врата, само да го хвана! - изкрещя Винсенти и изрита някакъв камък.

На Марк му се искаше грамадния мъж да говори по-тихо, но същевременно с това бе напълно съгласен с него. Станович бе съобщил, че ще дойде с камиона, и вече повече от 15 минути го нямаше. На няколко пъти го потърсиха по канала и единственият отговор, който получиха, беше обикновено пращене и пукане. Още по-лошо - преди това можеха да видят светлините от фаровете на машината нагоре по билото, но по едно време и те бяха изгаснали.

Или просто светлината се беше скрила, когато другият ефрейтор е обърнал камиона и подкарал обратно към базата.

Без тях.

Не. Марк описа още един кръг с прожектора си, обмисляйки нещата. През деветте си месеца съжителстване с другия мъж бе останал с впечатлението, че онзи е страхливец и че дори би стигнал до подмолни действия, за да си спаси кожата. Именно поради страха си не би рискувал да хукне кажи-речи сам в тъмното, само и само да стигне до базата, където тала или иначе пак щеше да бъде сам. Не и след като можеше да се спусне за две минути, да ги прибере и да се оттегли. Точно страхът му щеше да го накара да дойде.

Пък и без това Хол беше с него. Марк можеше да каже малко неща за малко по-младия от него редник, но едно от тях беше, че той не е страхливец.

Значи имаше нещо друго...

Отрядът беше заел кръгова позиция в един от участъците на пътя. След като подкреплението не дойде войниците постепенно започнаха да нервничат, като напрежението се покачваше с всяка минута. Време беше той, като притежаващ най-висок чин, да вземе решение.

Можеше да заповяда придвижване към Крийк. Погледна пак в посоката, където трябваше да се намира градът, и не видя абсолютно нищо. Никаква светлинка. От друга страна, там можеха да намерят...

- Нека не го правим. - прошепна приклекналият до него Ейдриън и поклати глава, проследил погледа на приятеля си. Марк можеше само да гадае какви ли мисли се въртят в невчесаната глава на Мел, когато и редникът се загледа към мястото, което трябваше да бъде осветено и кипящо от живот, а сега бе пълно мъртвило.

А дали наистина бе така?

Последната мисъл го накара най-сетне да вземе решение.

- Пехотинци, изтегляме се към първоначалната позиция - съобщи на останалите.

Дори на някой да не му се стори разумно да се тътрят в тъмното обратно към камиона, който може би вече отдавна не беше там, нямаше възражения. Всички бяха доволни от факта, че отново им се дават заповеди, че отново могат просто да действат, да следват възложени инструкции.

С няколко бързи команди се строиха в каре, с гръб един към друг, в готовност и с насочени оръжия. Марк остана накрая на процесията, гледайки назад и изкачвайки хълма заднишком, Ейдръин го прикриваше отляво, а един от другите мъже - отдясно. Невъзмутимият Ксиуки водеше отряда - Марк му имаше най-голямо доверие, тъй като емоциите на всички останали биха могли да попречат на преценката им. Дори в тъмното Ксиуки можеше да разпознае мястото, където сержантът сякаш преди векове им бе заповядал да спрат камиона.

Въпреки тренировките го заболяха глезените от изкачването на заден ход по нагорнището. След няма и 5 минути започна да диша тежко, чудейки се какво ли им е на мъжете от двете страни, които на всичкото отгоре се придвижваха на една страна. Поне че най-сетне жегите си бяха отишли и подухваше лек хладен ветрец.

Марк сведе прожектора си надолу към прашната земя, мимоходом забелязвайки следите, които оставяха. Остави прожектора да свети в краката му и се вгледа в тъмнината, опитвайки се да приспособи зрението си към тъмното, вместо да разчита единствено на мощния, и все пак тънък лъч светлина. След минута му се стори, че забелязва очертанията на дърветата и на околния терен на фона на леко по-светлото небе. Скоро щеше да вижда по-добре.

Какво беше това там?! За миг му се стори, че едно петно, леко по-тъмно от останалия фон се премести, и трескаво насочи прожектора и гаусовата си пушка право към него. Лъчът освети само някакъв голям крайпътен камък.

Ефрейторът въздъхна и отново отмести светлината. Бе пропилял постигнатото допреди малко, тъй като очите му бяха леко заслепени и отново не виждаше нищо в тъмното.

'Ами ако нещо наистина беше пробягало зад камъка?' - мина през главата му. За миг през тялото му премина топла вълна и се изпоти, след което си наложи да се успокои. 'Взе да се плашиш от тъмното като малко момче' - укори сам себе си.

Остави прожектора отново да осветява пътя на два метра него, после леко завъртя глава и погледна към Ейдриън, който описваше бавни полукръгове със собствения си прожектор и следваше лъча светлина с дулото на оръжието си. Изглеждаше съсредоточен и както ходеше, бе твърде вероятно да се препъне, ако Марк решеше да му привлече вниманието.

В мига, в който го помисли, усети рязко схващане в десния си прасец, от което за миг се препъна и за малко да се просне на земята. Отчаяно се лашна напред, в опит да възстанови равновесието си, погледна към краката си и някак успя да се закрепи въпреки болката, която сякаш нарочно се впи още по-надълбоко в плътта му.

Реши да даде кратка почивка, през която да клекне и да разтрие крака си, и тъкмо отваряше устата си да я обяви, когато вдигна поглед нагоре.

Две червени очи го наблюдаваха от тъмното.

Този път наистина се просна на земята, като докато падаше изкрещя и размаха ръце, за кратко хващайки нечия ръка, опита се да я използва като опора и само събори притежателя й.

Както лежеше прострян на земята, забравил болката в крака, рязко вдигна прожектора си и освети създание, излязло от кошмарите му.

С размери колкото голямо куче или малко теле, набито и ужасно мускулесто тяло, то имаше четири крака, всеки завършващ по два нокътя, но в момента сякаш клечеше на задните два, вдигнало предните леко във въздуха и свило близо тридесетсантиметровите им нокти към тялото си. Шия не се виждаше, главата бе сякаш бе закрепена директно към тялото и имаше два шипа, издадени отстрани от тясното му лице като някакви уродливи странични бивни. Самата глава бе сякаш изцяло уста, пълна с огромни остри зъби, като само в горния край се виждаха две блестящи в червено мънички очички. Удивеният поглед на Марк тъкмо бе стигнал до два крайника с огромни шипове, които висяха над главата на съществото, когато прожекторът му се плъзна в потната му ръка и блесна право в очите на звяра.

Невероятен вой се надигна от зъбатата уста, чудовището рязко се наклони напред и разпери предните си крака, които тупнаха в прахоляка на пътя. Изрева пак, разклати бясно глава, при което във всички посоки се разлетя зелена слуз и слюнка, и се снижи към земята. За един миг Марк мярна опашка, която се извиси във въздуха зад тялото, след което звярът ревейки се понесе напред, право към него.

Тихата нощ избухна в крясъци.

Марк захвърли прожектора, грабна с две ръце оръжието си и натисна спусъка, насочвайки дулото към страшилището. В мига, в който първия куршум изсвистя покрай целта му, една дума, чувана често по телевизонните екрани услужливо се настани в главата на ефрейтора.

Зерги!

Няколко куршума се забиха в тялото на тичащото с главоломна бързина чудовище, един уцели устата, от която се разлетяха зъби, друг рикошира директно от една от бивните и изсвири в мрака. Нечии автомат откри огън почти до главата на Марк и за малко да го оглуши - Морз бе клекнал до падналия мъж и стреляше по връхлитащия урод.

Ейдриън отскочи вдясно и изстреля кратък откос, който покоси двата предни крака на зерглинга. Лишена от опора, гадината се заби в земята, надавайки звук, подобен на мучене под вода. Набраната инерция го придвижи леко нагоре, на едва три метра от изплашените хора. Задните крака риеха в земята, оставяйки дълбоки брази, а двата израстъка отгоре се протягаха напред, сякаш опитвайки се да докопат плячката си.

Въпреки че тримата не стреляха, отпред стрелбата продължаваше.

Марк се подпря на една ръка и изви тяло, поглеждайки нагоре по хълма. Видя нечие тяло да лежи неподвижно на земята, видя как Винсенти стреляше в тъмнината отдясно, видя как някой се затича право нагоре по пътя, изоставяйки другарите си; мерна как един зерглинг направи невъзможен скок, приземи се точно до един от пехотинците, захапа го с чудовищната си челюст за крака, след което с едно отласкване на мощните задни крака мигновено се изстреля от другата страна на пътя, в тъмнината, повличайки пищящата жертва със себе си.

Ксиуки се извъртя, изпращайки звяра и плячката му с дъжд от куршуми.

В мига, в който очите на Марк се спряха на дребния мъж, чието лице дори сега бе замръзнало в маска на съсредоточено спокойствие, от земята зад ниския редник се надигна нещо.

Лежейки на земята в тъмното приличаше на паднало дърво, но сега се извиси далеч над нищо неподозиращата си жертва. За миг на Марк му се стори, че това е някаква невероятно огромна и уродлива стоножка, след което дългото тяло се притисна в тялото на Ксиуки.

Ксиуки усети как нещо се допря до гърба му. За миг потръпна от усещането с нещо меко и податливо, поресто, след което онова се стегна и сякаш хиляди шипове се впиха право в гръбнака му. Огнена вълна се плъзна по цялото му тяло, парализирайки го напълно. Той смътно усети как пушката се изплъзва от захвата му, как нещо се гърчи в тялото му, пробивайки си път навътре, след което разбра, че го вдигат нагоре. Въздухът изсвистя покрай ушите му, когато за един миг нещото зад гърба му се изви, и за момент на мъжа му се стори, че е изпънат хоризонтално във въздуха, че лежи върху нещото и гледа право в небето, но не лежеше - не, то го беше хванало, то беше вътре в него, о за Бога, усети как то го отнася мълниесно, как виковете на другите чудовища и на другарите му заглъхват, след това рязко го спуснаха надолу и малко преди да изгуби съзнание разбра, че потъва - не, заравяха го, звярът се заравяше в земята както го беше хванал, усети как земята се притиска в лицето му, долови лекия мирис на прясно разровена пръст...

Миг преди тъмнината да го погълне, Ксиуки разбра точно какво се беше случило със сержант Абернати.

*****************

- Чакай, какво е това там? - извика Дюмон, рязко откопча колана си и се изгуби някъде назад в машината.

Стресната от неочакваното раздвижване от капитана, Михайлова отмести очи от предния прозорец, където след минимизиране на насочващата холограма се опитваше да различи Крийк - градът трябваше да е там някъде, мамка му, и погледна вдясно.

Нагоре по някакъв хълм на около километър от тях се виждаха множество насечени, резки, бързи проблясъци - единствените светлини докъдето й стигаше погледът.

*****************

Битката наоколо продължаваше, някой викаше, но Марк все още не можеше да помръдне, не можеше да разбере как е възможно. Стоножката се беше допряла до редника, след което за миг вкопчи множество от гнусните си крака в тялото му, издигна го рязко във въздуха, изви се под някакъв невероятен ъгъл, разпервайки безпомощния човек към небето, след което просто изчезна в тъмнината. Всичко това преди пушката на Ксиуки да падне на земята.

Беше невъзможно, мамка му, беше невъзможно!

Опомняйки се, както лежеше на земята, потърси с поглед изпуснатото си оръжие - то лежеше досами него. Протегна се, усети познатия допир на метал, след което се изправи до седнало положение.

Погледа му се спря в някакъв огромен изрод, който се изкачваше отдолу по пътя право към него.

Приличаше на зерглинг, но нямаше крака, а сякаш се плъзгаше като гъсеница върху някаква опашка. Беше страшно висок, с огромно туловище и глава, обрамчена с триъгълна бронирана яка. Притежаваше някакво подобие на ръце, само че към средата плътта просто се отдръпваше, разкривайки кост, която продължаваше напред.... и напред... докато оформеше огромни, дълги почти метър коси.

В блестящите му очи се четеше нетърпение... глад... и някакъв хищен разум.

Марк инстинктивно се отласна с крака нагоре по хълма, по-далеч от хидралиска. Гърба му се блъсна в краката на стрелящия по нещо нагоре по пътя Морз, който едновременно извика и залитна от удара, опитвайки се да възвърне рязко изгубения баланс.

Откатът на собственото му оръжие му отне всички шансове.

Мъжът се строполи през Марк, като за малко щеше да му счупи врата. За миг, докато падащия се премяташе във въздуха, очите им се засякоха - в тези на Морз се четеше шок отвъд всякакви измерения, недоумение от случващото се. След това върлинестия пехотинец срещна земята - при удара нещо изхрущя, и с писък се затъркаля надолу по наклона на пътя.

Право към изкачващия се хидралиск.

При сблъсъка Марк отново бе изпуснал оръжието си, което сега се намираше на около метър нагоре от него. Пълзейки към пушката, си помисли, че не оръжието бе отишло нагоре, а той самият се бе плъзнал надолу.
Вдигна очи и видя Винсенти, който се изви на една страна, избягвайки на косъм скочил към него зерглинг, след което се обърна преди още онова да бе докоснало земята и го засипа с куршуми. Обезумелият звяр залитна, за момент се закрепи на земята, после няколко куршума го поразиха директно в центъра на гърба, при което и четирите му крака едновременно поддадоха и се разпериха в различни посоки, а самият зерглинг се просна на пътя и се загърчи. Зает да го доубива, Винс не забеляза изникналия от тъмното зад него втори хидралиск, който мълниеносно замахна, удари го с тъпото на косата си в гърба, при което изпрати тежащия повече от сто килограма мъж на кратък полет във въздуха. Докато пехотинецът се приземяваше на няколко метра оттам, хидралискът замахна към намиралия се дотогава зад Винс човек - Ейдриън, който видя приближаващото се острие и пъргаво отскочи назад.

Или почти.

Самият връх на косата го застигна. Острието мина директно през цялата дясна половина на лицето му, оставяйки дълга кървава рана след себе си. Брадатият мъж изпищя и изпусна оръжието си, вдигна ръце към лицето си и се свлече на земята.

Хидралискът вдигна крайниците си над жертвата...

Порой куршуми се заби директно в главата, превръщайки лицето в кървяща маса, изпъстрена с почупени зъби. Чудовището зарева и се изви рязко към обстрелващия го пехотинец, който току-що бе спасил живота на Ейдриън Мел. Следващия куршум извади едното червено око. Звярът нададе още по-силен рев, цялото му огромно туловище се сгърчи, а косите политнаха към небето.

Ударникът на гаусовата пушка изтрака на празно.

За едно мигване на окото хидралискът се озова до обречения мъж. Човекът хвана празното си оръжие с две ръце и с всичка сила нанесе удар директно в озъбилата се насреща му муцуна.

Двете коси се протегнаха от двете му страни, извиха се отзад и със силно хрущене се забиха точно по средата на гърба му.

Мъжът имаше време само да нададе кратък, отчаян крясък, преди звярът рязко да разпери крайниците си и да разкъса тялото му на две.

Коленичил, Марк се прицели с гаусовата пушка и натисна силно спусъка. Куршумите зачукаха по бронята на умиращия изверг, който се разтресе, опита се да се обърне към новата заплаха и бе уцелен и в другото си око.

С провлечен бълбукащ звук хидралискът се отпусна на земята.

В същия миг нещо се метна върху Марк и го блъсна с невероятна сила. Ефрейторът се претърколи няколко метра, след което главата му се прасна в някакъв камък. Причерня му, чу някакво засилващо се бучене. Замаян се опита да се надигне, когато видя над себе си слузест, покрит с дребни шипчета и с играещи мускули корем. Зерглингът го обкрачи, притискайки го към земята.
За миг Марк си помисли, че чудовищните израстъци, стърчащи над главата на зерга ще размажат главата му, но наместо това съществото отвори пироко озъбената си паст.

Разнесе се странен, свистящ механичен звук, и главата на чудовището просто се разцепи на две. Марк чу как нещо рикошира от камъка на броени сантиметри над главата му.

Зерглингът рязко се изправи на задните си крака. Двете половини на главата висяха настрани, очите все още вперени в Марк, предните крака се размятаха спазматично и се опитаха да достигнат жертвата си. Зергът загуби равновесие и се наклони назад, като докато падаше за миг изстреля напред единия си преден крак, чиито нокът закачи панталона на ефрейтора досами слабините и го съдра със звучно пращене.

След като зерглингът се строполи, Марк с безкрайно изумление зърна отново небето - небе, което вече си бе помислил, че няма да види отново.

Но с още по-голямо учудване забеляза огромния метален силует на десантния кораб, увиснал на два метра височина досами битката.

Всички светлини по машината бяха включени, мощни лъчове светлина разцепиха мрака, плъзнаха се надолу по пътя и блеснаха право срещу хидралиска, който Марк бе забелязал по-рано.

Чудовището се беше снижило над земята, за миг на Рафърти му се стори, че вижда в устата му ръка - човешка ръка. После ефрейторът скочи на крака, за пореден път грабна оръжието си и погледна отново към спасителя си.

Страничният люк по средата на машината бе отворен, а в отвора се виждаше изправената фигура на мъж, стиснал дълго тънко оръжие. Мъжът извика нещо и скочи на земята. Един от прожекторите на крилото го освети в профил и на неговата светлина Марк различи закръглено лице и тъмнозелена военна униформа. При скока шапката на човека се наклони и падна, разкривайки къса щръкнала коса, боядисана в зелено.

- Вътре! Скачайте вътре! - крещеше новодошлият.

Марк чу някакъв вой зад гърба си, за част от секундата го определи като от извънземен произход, но не изчака да разбере какъв точно. Хвърли се към разкрилото се пред очите му спасение, към невероятно желания люк, който му се струваше на километри разстояние. Видя как един от мъжете му минава покрай мъжа със зелената коса, който в същото време вдигна тънката си пушка на рамо. Свистящият механичен звук се повтори и Марк чу как куршумът уцели нещо зад гърба му.

Пилотът на десантния кораб снижи машината още по-надолу, на малко повече от метър от земята. Сега обърнатите вертикално дюзи горяха със син пламък, подпалвайки тревата под себе си.

Марк мина покрай непознатия мъж, стигна отвора, хвърли оръжието си вътре и се набра. Качилия се преди него мъж го хвана под мишниците и го изтегли вътре. Ефрейторът се извъртя обратно към люка, точно на време за да види как другият издърпва намиращия се в безсъзнание Ейдриън, повдигнат отвън от появилия се от нищото Винсенти. При вида на дългия кървав белег, прорязващ лицето на приятеля му, на Марк му прилоша.

Отвън се чу изщракване, последвано от същия свистящ звук. Невъзможно, но воят на зергите сякаш се усили - явно чудовищата се приближаваха. Винсенти се хвана с една ръка за пода на десантния кораб и се набра вътре, докато с другата стискаше гаусовата си пушка. За Рафърти остана загадка как точно бе довлякъл отпуснатото тяло на Мел.

- Хей! - изрева едрия пехотинец.

Мъжът със зелената коса се озърна през рамо, нададе един последен изстрел, след това с невероятна грация се затича и се метна директно в люка. Подир него изсвири някакъв огромен шип, който влезе през отвора и се заби в металната стена досами главата на Винсенти.

Пилотът на десантния кораб буквално изстреля машината си нагоре. Стомахът на Марк се обърна, отвори уста да повърне и се закашля на сухо. Когато успя да си поеме въздух, вдигна очи към непознатия със зелената коса, който се беше подпрял на отсрещната стена.

Меките кафяви очи на другия отвърнаха на погледа му.

- Хубава пушка. - каза Марк.

- С-7 Канистър, олекотена версия на стария модел, използван от войниците-призраци - кимна онзи.

Ефрейторът с пъшкане се надигна и, залитайки, се отправи към пилотската кабина. Подпря се с лакти на облегалката на главния пилот и погледна надолу към шлемофона му:

- Благодаря ти, друже. Пристигнахте точно навреме.

Едно лице се вдигна нагоре. Пронизителните зелени очи, макар и зачервени - вероятно от недоспиване, намиращия се над малкия нос, красяха гладко правилно лице, обрамчено с дълга кестенява коса.

- Няма проблеми, 'друже'. Това ни е работата. Не го възприемай лично.

След това жената се провикна към задното помещение:

- Капитане, боя се, че получихме нова директива. От командването искат да се върнем незабавно в Ню София. Съобщиха, че Крийк е изгубен.

Рафърти хвърли поглед през рамо - мъжът с късата зелена коса стоеше точно зад него. В меките кафяви очи се появи странен блясък, който почти го накара да потърси оръжие. Почти.

Жената пилот плъзна поглед надолу по тялото на Марк, след което отново заби пронизителните си очи в неговите.

- Хубава пушка. - произнесе тя с равен глас.

*****************

Десантният кораб се понесе към столицата с пълна скорост. Летеше на няколкостотин метра над земята.

Оцелелите на борда му не бяха единствените, които се бяха запътили към огромния град...

[color="#FF0000"]==============================[/color]

Здравей и благодаря за коментара
Тъкмо се бях зачел в разказа на Андрей по същата тематика (играта) отпреди няколко години, доспа ми се и си викам преди да легна да видя някоя нощна птица дали е писала нещо
За котарака съм съгласен, просто докато писах съответната глава къщния косматко ми наду главата и реших да го 'цитирам'. А иначе всички глави нататък ще минат през редакция - кои повече, кои по-малко.
А ето и останалото - вече мога да го пусна с чиста съвест. Когато напиша следващите глави ще ги поместя и тях - някъде в началото на юли, надявам се

******************************************

Chapter nine - The Witching hour

Мъжът плъзна пръст нагоре по стенния екран:

- Ако успеят да пробият Стената ще бъдем принудени да изтеглим частите си назад по главните пътища. Предлагам още сега да разпратим отряди да залагат системно експлозиви в сградите, естествено започвайки от юг. При пробив през огражденията ще взривим редица небостъргачи, запечатвайки дребните артерии и...

- Зергите могат да се катерят, капитане.

- При насочена посока на взрива бихме могли да ги забавим максимално. Не можем да си позволим да излязат в гръб на коя да е блокада! Но нека не забравяме, че това е възможно най-лошия сценарий...

Дан вдигна поглед от разпечатката, която държеше в ръце, и се огледа наоколо. Ако преди командната зала бе излеждала като стая в някоя лудница, то сега сякаш лудницата бе подложена на обсада. Цялото осветление бе включено, всички екрани работеха, като пред всеки имаше поне по няколко човека, приемащи и препредаващи информацията, насочващи сателитите, осъществявайки връзки с отделни станции. Почуди се колко ли още време щеше да е необходимо за получаване на най-важните данни.

- Нека започнем с най-важното. - каза на групичката, събрала се около него. - Първо - колко време можем да спечелим на първата линия?

- При положение, че евакуацията при портовете ще тече с пълна сила и че не бихме могли да знаем откъде точно ще нападнат...

- От юг, няма откъде другаде! - изръмжа друг от насъбралите се. - Поне дотолкова трябва да имаш разум, Матюс. Няма нито едно сведение за зерг в северните райони, а почти всичко на юг е погълнато.

- И оттам нямаше сведения за зерги - каза тихо, властно Дан. - Но в случая съм склонен да се съглася. В случай на неуспех ще атакуват по фланговете, но първоначалната им атака ще бъде директно от юг, en masse. Ще опитат да ни удавят с бройка - така действат зергите. Остава да разберем само колко точно ще е тази бройка.

Генералът хвърли бърз поглед към часовника - оставаха още петнадесетина минути до полунощ. След това отново завъртя глава към заобиколилите го мъже, които сега мълчаха... правейки глъчката наоколо да изглежда сякаш още по-шумна:

- Населението ще се евакуира само на северните портове. Не можем да си позволим цивилно движение надолу от Кметството. Това ни оставя с три квартала, които трябва да бъдат евакуирани възможно най-бързо. Искам две дивизии, които да забързат процедурата. Всичко на север от Кметството ще бъде грижа на правителството и полицейските структури.

- Така, господа - продължи той. - Нека приемем, че пробият Стената. Взривяването на сгради на ключови места би ги забавило при по-малките пътища, но това не ни удовлетворява напълно. Трябва ни нещо друго.

- Танкерите, сър. - обади се Матюс. Дан не се изненада - помощникът му беше пръв със съобразяването и винаги пръв предлагаше идеи - дори да не бяха осъществими. Можеше само да се надява, че този път слабият мъж има нещо добро наум. - Цивилните въздушни танкери, цистерни, всичко, което може да превозва гориво. Ще ги заредим догоре и ще ги изпратим да заливат преградите и намиращите се зад тях улици - а защо не и самите зерги, с гориво, което после лесно ще запалим. Така ще забавим настъпващите оттам единици още повече, особено след като не можем да отделим хора за всеки подстъп.

- Значи искате първо да сринете града, а после и да го подпалите? - попита друг мъж, носещ костюм вместо униформа, непознат на Дан. - Господин генерал, това е абсолютно неприемливо! С пълномощията, дадени от правителството в качеството ми на заместник-министър на планетарната администрация категорично Ви забранявам да предприемате каквито и да било действия, които биха довели до загуби в материален или човешки аспект и също така бих искал да Ви предупредя, че...

Дан, който дотогава гледаше зяпнал и невярващ на очите си, изрева:

- Матюс, веднага изхвърлете този цивилен оттук! Не, първо му запушете устата и тогава го изхвърлете!

Адютантът просто махна с ръка и само след миг облечена с бойна броня фигура пристъпи напред, хвана въпросния мъж и с лекота го повлече към изхода. Миг преди плъзгащата врата да се затвори зад тях, някакъв свързочник се вмъкна в помещението.

- Първата блокада ще е на...

- Сър, ето поисканите данни, сър! - прекъсна го един от подофицерите. Дан пое подадените му разпечатки, хвърли им бърз поглед и усети как настръхва.

- Сър, рапорт от командващия орбиталните докове, сър! - Дан погледна говорещия и разпозна в него току-що влезлия в залата човек. Подаде разпечатките на Матюс и погледна очаквателно другия:

- Изпратените екипи са локализирали проблема, сър. Експертизите посочват изменение от няколко десети от пункта нагоре или надолу по скалата на излъчването...

- Карайте накратко, лейтенант.

- Да, сър. Проблемът е бил не в комуникационните сателити, а в транслиращите. Както знаете, използваната технология при HW вълните се базира на прецизна фиксация на портовете на приемане и предаване...

Мъжът замлъкна за миг, сякаш чак сега забелязал втренчените в него погледи на хората около него, след което прочисти гърлото си и продължи.

- Настройките на HW предаванията не са били нарушени, а преместени съвсем леко настрани в определен час, само няколко минути преди атаката срещу конкретен район, което е направило планетарните предаватели напълно неизползваеми. И да са предавали е било в грешен диапазон - никой не ги е чул. Прекъсналото захранване е неутрализирало възможността да използват дълговълновите предавателни станции и да вдигнат тревога. Единственото, което им е останало на разположение непосредствено преди атаката, са били късовълновите, а в условията на силните вечерни изпарения техният обхват е бил драстично намален, за да бъде от каквато и да било полза.

- Как точно е станала пренастройката при HW вълните? - попита Матюс. - Всичките ни далекокомуникации се базират на тях.

- Записите в регистрите са заличени, сър. - отговори притесненият свързочник.

Дан, който тъкмо се бе обърнал към екрана, сега се завъртя на токовете си обратно към говорещия:

- Саботаж?!

- Боя се, че да, сър - сведе очи другият.

*****************

Младши лейтенант Асил С. Острий - по прякор Асото, издаде команда за спиране точно пред високата порта на солидната ограда, обикаляща реакторите. Скочи на земята - един от малкото неекипирани с бойна броня, махна с ръка към един от спрелите напряко голиати да се разкара вдясно и се обърна да погледне огромните силуети на централите, които осигуряваха с енергия целия град.

- Добре, момчета, веднага щом отворят портата ще искам да установите периметъра. Танкове на позиции А-1 до А-12, голиатите на указаните на картата места, отряди 3-7 на южната стена, 8 и 9 съответно на изток и запад. Знаете какво да правите, по-живо!

Север нямаше нужда от защита - жилищните райони бяха свършили, отвъд северната стена на централите се намираха само космопортовете, а след тях щеше да се издига Стената. Така или иначе, атаката щеше да дойде от юг...

Асото пропусна да спомене нещо - нещо, което се знаеше от всеки от поверените му близо 550 мъже - първи отряд бе с него, а втори трябваше да се погрижи цивилния персонал да остане на позициите си.

Каквото и да станеше, градът на всяка цена щеше да има нужда от захранване...

*****************

- Сър, готови сме да започнем издигането на Стената до 2 минути. - съобщи нечии глас зад гърба му.

Дан, който се намираше до конзолите за инфрачервените скенери, просто кимна без да се обръща. Друг свързочник се приближи от едната му страна:

- Генерале, превозните средства на първите бежанци достигнаха обсега на преносимите си късовълновите предаватели. Ефирът беше залят с техни съобщения, така че се наложи да заглушим почти всички от използваните от тях честоти. Сред тях има мнозина ранени, никой не е в състояние да даде точно оценка на случилото се в градовете им. Множество съобщения от свидетели за атакували ги извънземни.

Дан мислено въздъхна. Половината от сбирщината цивилни определено не бяха видели 'атакуващите извънземни', в противен случай вече нямаше да са измежду живите. Ясно бе, че повечето от ранените са пострадали при възникналата паника, вместо от зергите.

Вече бе видял сателитните изображения. Огромни колони от разнообразни коли, камиони и други наземни транспортьори, примесени тук-там с военни машини, бързаха отчаяно на север към столицата, бягайки от тъмнината отзад и нещата, които се криеха в нея. Апенсал - последния град между Ню София и тъмната зона, вече бе напълно евакуиран - както се оказа тъкмо навреме, понеже малко след като последните жители напуснаха пределите на града тамошното захранване бе изключило...

Саботаж... кръвта му още кипише! Мислено си задаваше въпроса 'Кой' отново и отново, без да може да намери отговор. Беше наредено спешно разследване сред персонала на орбиталните докове, откъдето отговаряха за сателитите, но Дан бе наясно, че в цялата суматоха шансът да се хванат виновниците бе нищожен.

Бежанците - десетки хиляди, скоро щяха да стигнат до столицата. Ако само разполагаха с летящи коли... но тези устройства бяха изобретени на Тарсонис, а артезианците навремето ги бяха приели като опит да бъдат превзети икономически от Конфедерацията. Народопсихологията на масите така и не бе погледнала с добро око на този вид машини, а малцината им притежатели на Артезия Прайм определено бяха късметлиите на нощта...

Друг свързочник се приближи:

- Генерале, десантният кораб, изпратен на мисия NS-2901/291, приближава южните части на града. Прибират се след разузнавателния заход към Крийк. Прибрали са оцелелите от първоначално изпратената земна единица.

'Крийк... там, откъдето започна всичко' - помисли си Майкълс, след което каза:

- Искам да ги видя и разпитам веднага след като кацнат. Това включва и командира на прибраните пехотинци. Останалите да бъдат причислени към южния обръч.

Свързочникът козирува, след което се върна при конзолата си. Дан забеляза, че другият - съобщилият за приближаването на бежанците, още стоеше на мястото си.

- Какво има, подофицер?

- Сър, последните от колоните бежанци съобщават, че от тъмното зад тях се разнасят далечни, странни звуци. Току-що ми бе предадено, сър.

Дан кимна, освободи го и се обърна обратно към екраните на конзолите на инфрачервените скенери, които бе наблюдавал изначало. Казаното не бе новост за него, не и след гледката, която бе показана там.

На юг от столицата се извиваха дълги колони от дребни точици - за по-голямо удобство компютърът ги бе оцветил с яркожълт цвят. Това бяха бежанците.

На известно разстояние зад края на жълтите змии се разливаше огромно море от червени точки, което сякаш нямаше край...

*****************

Когато преди четири години извънземните заляха сектор Копрулу, правителството на Артезия Прайм реши да защити столицата си с възможно най-непреодолима преграда, за да може в случай на атака да има време поне да евакурира населението на огромния град. Бяха отделени огромни ресурси за максимална бързина на изпълнението на идеята.

Резултатът бе огромен механизъм, опасващ целия град. Всякакво строителство извън границите му бе забранено, което през последвалите години доведе до издигане на жилищни небостъргачи дори по самите краища на града, за да има къде да се настани увеличаващото се население.

Въпросният механизъм всъщност представляваше почти седем метра висока стена, сглобена от плочи, излети по немислими дотогава технологии от сливащи се титаниеви и железни сплави. Когато нападание така и не последва, а зергите се оттеглиха и никой повече не ги видя, защитния обръч, вече придобил името Стената бе минал през редица подобрения, за които преди нямаше време. Бяха монтирани редици платформи, отвори, чупки, правещи отбраната невероятно по-удобна. По-късно цялата външна повърхност на стената бе обкована с волфрамови нишки и полирана с иридий, така че изумяващо леката дотогава конструкция придоби невероятна здравина. По външната страна на различна височина бяха инсталирани редици от механизирани картечници, прихващащи устройства, ракетни инсталации и други, на равни интервали - монтирани стандартни противовъздушни кули.

Две години след изчезването на извънземните правителството реши, че портите на Стената не са достатъчно големи за задоволително обслужване на нуждите на трафика, така че бяха отделени още средства по изграждане на устройство, което да прибира цялата стена под земята. Само този специален проект с всичките му дейности отне почти година. Оттогава Стената се издигаше периодично, на всеки 3 месеца, главно поради профилактични причини. Но не и сега.

Събраните по южното протежение на града войници наблюдаваха в мълчание бавното издигане на съоръжението - метър, два, три...

Офицерите знаеха заповедите, разположенията бяха готови, нямаше какво да се прави, освен да се изчака преградата да се издигне на пълната си височина, след което да заемат позициите си. Механизираните части тепърва щяха да пристигат от север.

Докато гледаше въртящите се червени и жълти предупредителни светлини и слушаше виещите сирени, накачулени по Стената, един капитан хвърли поглед към електронния часовник, намиращ се крайно вляво на вътрешната страна на дисплея на бойната му броня.

00:12

Chapter ten - The Titan awakes

Тя се приближи още мъничко, предизвиквайки леки вълнички сред иначе спокойната вода в басейна. Плуваше грациозно и Крис си помисли, че точно такова изящество би могло да се очаква от жена с нейната красота. Водата стигаше до брадичката й и русата й коса се беше разляла в кристалночистата вода като някакъв странен ореол.

- Ела по-близо. - усмихна й се. Нямаше търпение да я достигне, да притисне голото й тяло до своето собствено така, както си бяха у водата.

Тя направи още два замаха и ето, че бе съвсем близо.

- Още мъничко, съвсем мъничко.

Ето, че най-сетне бе до него. Той протегна ръце и почувства топлата й, еластична плът. Придърпа я плътно до себе си и се вгледа в очите й, като не преставаше да се хили. Тя се засмя, а зъбите й - равни и бели... как можеше да съществува такава белота, хвърлиха слънчеви отблясъци право в очите му. Крис извърна поглед, но светлината продължи да блести право насреща му, бавно и сигурно се усилваше и сякаш живо същество си пробиваше път все по-навътре в главата му...

Той изпъшка и примижа с очи срещу силната светлина, идваща през прозореца и осветяваща неговата половина от леглото. Хвърли поглед настрани към жена си, която спеше непробудно до него, след което погледна пак към прозореца и заслони очи с длан. Досега такова нещо не се беше случвало - та те живееха на 17-тия етаж, откъде тази светлина.

За няколко секунди се разсъни достатъчно, за да събере енергия и да тръгне да става, но точно тогава светлината се измести и спалнята отново потъна в мрак. Със стон се отпусна да тупне обратно на леглото, обърна се на една страна с намерението да се опита да заспи пак - може би, ако беше късметлия, отново щеше да се върне в басейна при очакващата го русокоса хубавица.

С изненада долови някакъв притъпен звук, нещо средно между дрънчене и трополене, но идещо някъде много, много отдалеч. Всъщност не, звукът явно се чуваше отдавна, просто едва сега го бе осъзнал. Погледна към часовника - беше малко след полунощ, бяха си легнали преди няма два часа. Може би децата пак бяха станали, за да играят скришом поредната компютърна игра. Последното, което му се искаше в момента, бе да се занимава с малчуганите, но просто нямаше как.

Когато стана от леглото усети, че звукът не идваше от вътрешността на апартамента. Всъщност не идеше и от самата сграда - а отвън, през стените. Спря се точно пред прозореца и погледна към отсрещната сграда, като за миг се удиви колко светъл бе градът - явно хората все още не спяха при все, че утрешния ден беше работен. Поклати глава и едновременно хвана завесите от двете страни.

Миг преди да ги дръпне видя как осветлението в апартамента в срещуположната сграда, падащ се точно отсреща, светва. Някакъв мъж сънливо се запрепъва из стаите, минавайки покрай няколко от прозорците и изчезна в някакво помещение, в което не светеше - но на Крис му се стори, че сигурно е коридора към входната врата - може би някой му бе позвънял?

В жилището, намиращо се под наблюдаваното от него, също светна. Той сведе поглед надолу - почти навсякъде светеше. Надигна се на пръсти и опря глава до самото стъкло, за да може да види още по-надолу.

Първите етажи също светеха, пред сградата се забелязваше оживено движение - някакви хора, които от това разстояние изглеждаха като дребни фигурки, явно тичаха напред-назад. А по улицата...

Надолу по улицата маршируваше дълга колона от високи двукраки машини, които имаха зловещ вид и чиито корпуси блестяха под пуснатото улично осветление. Именно шумът от тежките им стъпки, макар и съвсем тих, достигаше толкова надалеч, чак на тази височина. Въпреки че и те изглеждаха мънички от неговата позиция успя да ги разпознае - понякога ги мяркаше по телевизията, а веднъж дори бе видял две от тях на Кръглия площад - Голиати.

В същия миг чу едновременно позвъняване и тропане по входната врата. Жена му изсумтя и се събуди точно когато той се обърна към вътрешността на стаята.

- Стой в леглото - отвърна на въпроса й какво става.

Вече в коридора, пред вратата, натисна един от бутоните на управляващото входния механизъм устройство. Във въздуха се прожектира малка черно-бяла холограма, показваща му кой се намира от другата страна - двама младолики мъже във военни униформи. Пред погледа му единия, чиито цвят бе тъмен - явно бе черен, вдигна ръка, която изчезна отвъд ръба на холограмата. В същия миг отново се чу позвъняване.

Крис натисна друг бутон и освободи ключалката. Вратата се плъзна настрани и той видя двамата войници - единият наистина беше черен, а зад тях се виждаше друг военен, който чакаше пред съседната врата. От горния етаж тъкмо слизаше четвърти, придружаван от жена на средна възраст и близо 10-годишно сънено дете, което се оглеждаше наоколо с опулени очи. Крис с изумление се запита накъде ли отвеждат госпожа Пийбоди...

- Артезианска пехота. - произнесе белия войник и Крис отново фокусира погледа си върху двамата.

- Господине, необходимо ни е Вашето съдействие, понеже нямаме много време. Бихте ли ни казали колко лица от женски пол или под 14 годишна възраст живеят в дома Ви?

- Ааах, какво? - запъна се той.

- Крис, кой е? - попита жена му зад него. След това, явно видяла военните, ахна: 'Да не се е случило нещо? Да няма някой пострадал?

Чернокожият войник пристъпи през прага и долепи ошашавения собственик до стената, а зад тях жената изписка, без да види как една от вратите се отваря и отвъд нея надникна едно детско лице.

- Хей, какво по дяволите си въобразявате... - започна Крис.

Войниците не му обърнаха никакво внимание:

- Госпожо, съжаляваме, но се налага незабавно да дойдете с нас.

- Какво се е случило? Нещо с майка ми?! О, Крис, какво... Добре ли е, кажете ми дали е добре? Докторите й дадоха още поне 5 години, но тя все не се пие хапчетата, казах ти, Крис...

- Госпожо, имате ли някакви деца?

- А-аз... да, три, но и трите са добри деца, не може да са се набъркали в неприятности, та най-големия е едва на осем, а малкия Тими е на само годинка, не-е може да...

- Моля, събудете ги веднага и набързо вземете най-необходимото. Колегата ми тук ще ви придружи до улицата долу.

Крис хвърли поглед навън да потърси помощ. Там се беше насъбрала малка тълпа от съседите му, сред които стърчеше самотен войник. Половината от групата гледаше сляпо към него, сякаш без да вижда какво се случва пред очите им.

- Хей, вижте сега - започна той и се опита да пристъпи напред. Една тъмна ръка, опряна в гърдите му му попречи. - Това са моите деца! - изпротестира той.

Белият най-сетне го чу и се обърна към него. В очите му Крис забеляза нещо, което досега бе пропуснал - мъжът срещу него беше изплашен... много изплашен.

- Съжалявам, господине. Имаме заповед за пълна евакуация на жените и децата...

*****************

Жанет забързано влезе в студиото и се огледа, търсейки началника си. Видя го точно зад една от камерите - беше заедно с още някакъв тип, и се запъти към него. Мъжът забеляза приближаването й и се усмихна - наближаващата 30-те червенокоса журналистка бе най-добрата в новинарския екип на ITV-4. Изчака я да стигне до тях, след това директно, без да я поздравява, запита:

- Жуж, да си забелязала нещо необичайно при идването ти насам?

Тя завъртя очи:

- Знаеш отговора не по-зле от мен... шефе. Целия град кипи, Стената е издигната, военни евакуират всичко, що носи пола или е под 1.50, и го натъпкват в някакви големи камиони, които заминават на север. Разпитах един от войниците и се оказа, че ще ги карат към тамошните портове, след което ще ги извозват с космически кораби към орбиталните докове, където вече никой не знае какво ще става. Щом приключат с тях ще се заловят и с мъжката част от населението.

- Добре си се справила. - кимна доволно шефът й.

- Войничето, което отговори на въпросите ми точно преди да вляза в сградата, всъщност се опита междуверменно да ме 'евакуира' - повдигна вежди Жанет. - Беше много... настоятелен, но се наложи учтиво да отклоня поканата му. Имат си достатъчно народ, с който да се занимават.

- Наистина много добре. Но все пак не знаеш цялата история - гласът му имаше странен, напрегнат тембър. - Разбра ли защо е евакуацията?

- Изглежда, никой не знае, дори и военните.

- О... напротив, знаят. Също както знаят, че тъкмо в момента през южните порти на Стената навлизат хиляди превозни средства, натъпкани догоре с бежанци, много от които дори са ранени. Знаят, понеже немалко от добрите войничета, които ни пазят, са предупредили семействата си, та последните да могат да се задействат по-бързо и да се евакуират първи. Източниците са много, новина като тази просто няма как да бъде запазена в тайна. Сигурен съм, че и сама ще се досетиш...

Той се ухили на изражението на лицето й, на внезапно разширилите й се от изненада очи.

- Точно така, Жуж... Зергите идват насам.

След миг Жанет вдигна ръка, за да приглади косата си. Погледът й придоби стоманен оттенък, а на устните й се изписа лека, хищна усмивка.

- Ще имам нужда от оператор - добър оператор, да му се не види, най-качественото оборудване. И не забравяй...

- Новината е само твоя - кимна той, след което посочи другия мъж - Жанет, запознай се с Пол Махоун - твоят нов оператор. Всичко останало вече те чака.

- Приятно ми е, Жуж. - протегна ръка онзи.

Усмивката й се разшири, след което директно се обърна и забърза към изхода, като пътъом заяви, че 'За теб съм само 'шефе'!'. Операторът се завтече подире й, а началникът се загледа зад тях и се запита дали трябваше да й каже, че зергите не правят разлика между репортери и останали. След което просто сви рамене - и без това нямаше да има никакво значение.

*****************

На огромните съединени космически станции, представляващи орбиталните докове, кипеше трескава дейност.

'Сигурно с всичките тези светлини отдолу изглеждаме като нова звезда' - помисли си Уил, чернокож пилот на десантен кораб, докато чакаше да му дадат разрешение за излитане. Вдясно до него Уди, вторият му пилот, напрегнато проверяваше показанията на уредите. Уил знаеше какво се върти в главата на приятеля му и го разбираше, макар че той самият си нямаше никого. Родителите му бяха загинали при катастрофа докато бе малък, беше израснал по различни домове, а сега единствените му близки бяха колегите му. Но Уди имаше жена и двама сина, като единият тъкмо бе постъпил в колеж. И тримата живееха в Ню София... Единственото успокоение на втория пилот бе, че на брифинга ги увериха, че семействата на всички пилоти ще бъдат евакуирани първи. За жалост обаче на никого не бе разрешено да се обади на близките си, а директно ги изпратиха - не без инциденти, към подготвяните за път машини.

*****************

Стивън нагласи по-удобно пилотската маска на лицето си, след което провери още веднъж показанията на своя Рейф. Погледна навън - група от шест викинга тъкмо влязоха в огромното хале, след което се издигнаха на два метра от земята и тръгнаха да се престрояват в летяща форма. Той си спомни как само преди няколко минути се прегърна накуп с приятелите си - Робърт, Стийв и Сайор. Никой от четиримата пилоти си нямаше представа дали някога ще види пак останалите след като излетят, въпреки че за момента можеха да се чуват по комуникационния канал. Рейфът на Сайор бе вдясно от неговия, а зад тяхната двойка беше Стийв, групиран с друг пилот, след които следваше още двойка, после бяха Робърт с някакъв непознат, а зад тях имаше още две двойки Рейфове, като формацията се затваряше от два Предатора - общо 14 машини, чакащи тръбите за изстрелване да бъдат изпразнени от десантните кораби и транспортьорите, за да могат да излетят.

Докато водачът на ескадрилата даваше указания по канала, Стивън проследи с поглед как викингите, вече напълно трансформирани, се носят към втората формация на ескадрилата - досега там се включваха само две двойки Баншита...

- Добре, момчета, наш ред е!

Стивън включи на първа и бавно се понесе към червените мигащи светлини на отварящите се шлюзове...

*****************

Полицейският крузер спря със свирене на завоя.

- Мамка му! - изруга безсилно О'Нийл и МакГроуви бе принуден да се съгласи с партньора си. Улицата напред бе напълно блокирана от тълпи блъскащи се мъже, пробиващи си път военни, ревящи деца, вкопчили се в родителите си, камиони, които стърчаха по средата на хаоса, а в тях се виждаха скупчени жени... Забелязваха се и цивилни коли, които мигаха с фаровете си, свиреха и се опитваха да минат нататък, въпреки сирените, от които гръмогласно се носеха забрани за използването на какъвто и да са цивилни транспортни средства. При все това вече на много места в града имаше огромни задръствания.

МакГроуви видя как някакъв военен бе повален от едър мъж по долни гащи, който крещеше: 'Това си е моят син, копеле такова!'.

- Мамка му! - изпсува и той и отвори вратата на колата, пътьом вадейки палката си...

*****************

Валенс беше бесен, и то с право! Трябваше да стигне възможно най-бързо до майка си - та тя бе възрастна жена, за Бога, и да й помогне. Все още недоумяваше каква е причината за внезапната евакуация - никой нищо не бе съобщил официално, но нямаше и значение.

- Съжалявам, господине, моля, върнете се обратно в превозното средство! - изрече за кой ли път поредния войник срещу него. Разликата обаче беше, че този тип бе навлечен с бойна броня и за разлика от предишния, имаше прекалено голямо физическо предимство. - Бъдете сигурен, че ще бъде предприето всяко възможно действие за осигуряване на безопастността на Вашите близки.

Валенс нямаше никакъв избор, освен да се върне обратно в огромния си въздушен танкер, с който доскоро правеше нощен курс към източните части на града за зареждане на някакъв резервоар и с който бе кацнал преди броени минути.

На екрана го очакваха нови инструкции - трябваше да се издигне и да зададе нов курс - на юг.

*****************

Крис излезе от сградата и се спря на тротоара. Все още бе като зашеметен - бяха минали няма десет минути, откакто жена му и децата бяха отведени - малкия Тими бе обвил ръце около врата на майка си, плачеше и викаше една от малкото думи, които знаеше - 'тата-а-а'... Войниците го бяха уверили, че скоро ще пристъпят към неговото евакуиране, че ще види отново семейството си, а той трябвало да побърза да събере по-ценните преносими вещи, пари, документи и други, след което да се изтегли на север към портовете. Той бе послушал съвета им, възнамерявайки да се качи в някой от камионите, но един от съседите му беше казал, че те са само за жените и децата...

Пък и без това вече на улицата не се забелязваха камиони за евакуация. Семейството му живееше на самия южен край на града - тук апартаментите бяха от най-евтините, и явно всички вече се бяха изтеглили. Наоколо имаше само военни и малки групички ошашавени мъже, повечето от които вече се тътреха на север по тротоарите.

Освен това се забелязваха и десетки коли, натоварени с какво ли не, от които слизаха мъже и жени с изморени и ужасени изражения и плачещи деца. Множество линейки бяха спрели по дължината на платното и той видя как изкарват от една кола крещящ мъж, чиито крака очевидно бяха счупени, а малко по нататък тъкмо полагаха на носилка човек, чието лице бе изгорено до неузнаваемост...

Крис бързо извърна очи и прехвърли нерешително носената папка с документи в другата си ръка. Загледа се към някакъв танк, току-що завил зад ъгъла, който мина покрай него и продължи на юг. Изпрати го с поглед и осъзна нещо, за което никой досега не му бе казал.

Обичайната гледка на полетата, намиращи се на няколкостотин метра по на юг - извън града, бе изчезнала. Наместо нея се виждаха множество мъже и машини, които привидно се щураха хаотично.

А над всички тях се извисяваше огромна светлосива преграда, по която мигаха светлини и по която се разгъваха
множество платформи и стъпала, за да могат редиците да заемат позиции.

Стената бе издигната.

Chapter eleven - I love you too, little brother

Десантния кораб прелетя над издигнатата Стена и Михайлова остави автопилота да следва зададения маркер към южните портове на града. Имаше няколко свободни минути и реши да се отпусне на облегалката. Хвърли поглед към огледалото и забеляза отново седналия в седалката си Дюмон, който бе намерил отнякъде нова шапка и сега косата му пак бе скрита. Погледът на капитана, гледащ втренчено напред, хич не й се понрави.

- Капитане?

Изглежда не я чу. За сметка на това друга фигура, която лежеше на пода зад двете седалки, вдигна глава - ефрейторът със съдрания панталон.

- Капитане, захождаме към южните летища на Ню София; време до кацане - 4 минути. - каза тя.

Отново никаква реакция от него, за сметка на това ефрейторът се изправи и разкърши схванатите си стави.

- Франсоа? - пробва се пак тя.

Капитанът рязко примигна и се размърда. Вдигна поглед право към огледалото и се взря директно в очите й. Внезапно почувствала се неудобно, на нея й се прииска да не се бе занимавала с него. Усети, че трябваше да каже нещо, за да отклони погледа му от себе си:

- Съжалявам за брат Ви. Може би...

Той поклати глава:

- Брат ми е мъртъв. Няма начин да е избягал.

- По каналите съобщиха, че има множество бежанци от почти всички градове. Все още няма начин да идентифицират всичките и да уведомят близките им, но все пак е възможно да...

- Не разбираш. Брат ми... - въздъхна той, след което за миг сякаш се поколеба, след което сведе поглед.

- Не искаш да приемеш, че собственият ти брат може би се е измъкнал, а, капитане? - попита Марк. - 'Предпочиташ да мислиш, че зергите са го докопали? Аман от фаталисти.' - поклати глава той и тръгна да се извръща.

- Не го мисля, знам го. - отвърна тихо Дюмон. - Той е... специален... Зергите са го спипали още в началото.

И двамата му събеседници извърнаха глави и го погледнаха, след което се спогледаха взаимно. Настаналата тишина се проточи и тъкмо когато решиха, че продължение няма да има, Михайлова се обърна отново напред. Летището вече се виждаше и й предстоеше работа. Зад нея тихият глас изведнъж продължи:

- Арон беше псионик. Тях винаги ги хващат в началото.

Марк впи ръце в облегалката на седалката на капитана:

- Брат ти е бил Призрак?!

- Да... - кимна отнесено капитана, въздъхна, след което мигна няколко пъти. Погледът му се проясни и той се наведе рязко напред, насочвайки вниманието си към процедурата по приземяване. Марк обаче имаше друга идея. Наведе се напред, хвана за рамото другия мъж и рязко го дръпна назад, притискайки го до облегалката.

- Чуй ме сега внимателно, 'капитане'. - изсъска. - Почти целият ми отряд бе изклан при Крийк, самия аз бях на косъм поне половин дузина пъти. Бяхме изпратени на уж разузнавателна мисия да проверим мястото, където беше първата атака на зергите, а сега разбирам, че там имало и Призрак. Смятам, че е време за малко обяснения.

Дюмон поклати глава, вдигна очи към лицето на Марк, след което видя нещо друго зад него. Марк хвърли бърз поглед през рамо и видя Винсенти - едрият мъж явно бе дочул разговора и сега стоеше, скръстил ръце на гърдите си, и гледаше с присвити очи към седналия капитан. Мускулите по ръцете му сякаш подскачаха под напрежението. Отвъд гигантската фигура се виждаше другият редник, който се опитваше да свести Ейдриън за кацането.

Дюмон въздъхна.

- Вярвате или не, присъствието на брат ми там бе... пълно съвпадение.

- Значи така било... - провлачи Винсенти. - Сещам се и за още няколко съвпадения, които биха могли да случат в най-скоро време. Така де, все пак се бихме със зергите... гадините биха могли да причинят какво ли не на бедните войници... особено на малките капитанчета...

Дюмон отново погледна Марк, който прочете в очите му, че онзи изобщо не обръща внимание на редника. И все пак явно реши да говори - по свои собствени причини:

- Арон вече не беше на служба. - Марк тъкмо отвори уста, за да каже, че Призраците си остават такива цял живот, когато онзи продължи - 'Отписа' се след падането на Тарсонис. В целия хаос никой не знаеше кой е жив и кой - не, така че това беше единствената му възможност да се измъкне. По-късно се засели тук, в най-забутаното място, което можа да намери. Искаше просто да живее нормално...

- И ей-така се случи, че брат му е действащ капитан в армията на същата планета?

- Постъпих на служба тук по времето, когато брат ми се установи в Крийк - усмихна се леко капитанът. - По него време войник беше всичко, което можех да бъда.

Той отново се обърна напред, сякаш не забеляза, че Михайлова му хвърля бързи погледи в огледалото, раздвоена между него и процедурата по кацане. Десантния кораб се намираше точно над плаца и тъкмо бе започнал да се спуска надолу. Капитанът замълча за няколко секунди, след което явно реши, че щом е стигнал дотук може да разкаже и останалото:

- Баща ни е... нека кажем, военен от най-висшо ниво. Искаше децата му да бъдат като него. Най-големият ни брат, Рене, винаги се опитваше да му угоди. Останалите не преливахме от ентусиазъм да ставаме военни...

- Останалите? Колко бяхте? - попита Винсенти, почти изгубил желанието си да слуша. Най-малко им трябваха семейни драми.

- Четирима. Рене беше най-големият, после съм аз, майка ни почина при раждането на близнаците, единия от които бе Арон. - десантният кораб почти бе кацнал. - Щом баща ни разбра, че близнаците са... надарени, веднага ги предаде в Академията на Тарсонис. Арон никога не е искал да бъде войник, не искаше да убива. Те... няма значение. Отвреме-навреме получавахме вести за тях - поради поста на баща ни, ако не друго. Сам аз отидох да уча на Тарсонис с надеждата, че някой ден ще ги видя. Тогава, по някое време, бунтовниците атакуваха Академията. Един от най-добрите кадети - жена-Призрак, им помогнала да проникнат през системите за сигурност. Никой не разбра колко са жертвите и какво точно са търсели Синовете на Корал, но жената успяла да ликвидира командващия офицер. В цялата сумотоха брат ми успял да се възползва и да избяга оттам.

Корабът най-сетне се приземи и Михайлова се зае да изключва машините.

- Дойде при мен - така и не разбрах как успя да ме намери. Разказа ми какво е станало, искаше да му помогна да избяга, да се скрие от военните и баща ни. Не знаех какво точно да направя, как да го измъкна, затова се обадих на Рене - тогава той беше сержант, а аз просто някакъв ученик, единственият, който се измъкна от тиранията на баща ни. Той обеща да ни помогне... а когато пристигна, просто предаде Арон на специалните агенти. Извика ги и ги остави да го упоят и завлекат обратно в Академията, сякаш бе някакъв чувал. За награда получи повишение и се издигна, а мен ме зачислиха принудително в армията. Казаха, че щом съм искал да бъда близо до малкия си брат, то ще споделя съдбата му. Напра...

Двигателите бяха спрени, Михайлова разкопча предпазните колани, изгаси последните дисплеи по таблото, свали си шлемофона и се надигна от седалката.

- Време да слизаме, момчета. Очакват ни.

Когато люкът се отвори видяха, че ги чакаше отряд пехотинци в бойни брони. Сержантът им, който стоеше най-напред, козирува и каза:

- Лейтенант, капитане. Заповядано е да се явите незабавно в командната зала. Ще имате осигурен екскорт. Кой от вас е командващ? - обърна се той към четиримата мъже, стоящи отзад. Марк и другия пехотинец придържаха Ейдриън изправен, а Винсенти се оглеждаше наоколо.

- Аз, сър. Ефрейтор II клас Марк Рафърти.

- Рафърти, заповедта важи и за теб, но първо ще ти бъде зачислен нов чифт панталони. Останалите ще придружат редник Конца до южните позиции на Стената.

- Сър, редник Мел е ранен, сър. Зергите ни атакуваха и...

- Знам за случилото се, войнико. Заповедите са си заповеди. Завлечете го, ако трябва. Виждам, че е в съзнание, значи ще може да държи пушка. Ще предам да бъде прегледан от медик веднага, щом е възможно...

Дюмон пристъпи напред:

- Ще бъде прегледан и излекуван веднага, сержанте.

- С цялото ми уважение, сър, нямате власт да заповядвате на мен и хората ми!

- О, напротив, войнико... Аз съм капитан Франсоа Дюмон дьо ла Байлен - виждам по очите ти, че разпознаваш името, така че ти нареждам незабавно да извикаш медик да се погрижи за ранения.

- Да, сър, веднага, сър! - отдаде чест сержантът.

Дюмон се обърна към останалите пристигнали с десантния кораб и им кимна да тръгват. Марк чу нещо и се наведе по-близо до устата на Ейдриън:

- Какво ти казах... кухи кратуни... - дрезгаво прошепна брадатият мъж и му се ухили, при което дългата рана на лицето му се разкриви под ярката светлина на летището...

*****************

- В случай на пробив през стената първата блокада по главната артерия юг - северните портове - булевард Левски, ще бъде тук, след което ще се наложи да отстъпим на ето тези позиции - Дан посочваше с лазерна показалка по главния тактически стенен екран, който сега изобразяваше карта на града. Посочените места се маркираха автоматично и оставаха да светят в наситено зелен цвят.

- Блокадите и танкерите ще ни осигурят време по целия диапазон чак до Сохо, по чието протежение ще издигнем другите главни барикади...

- Сър - прекъсна го поредния свързочник. - Съжалявам, сър, но току-що засякохме промяна в посоката на летящите зерги, сър. Насочват се на изток и запад, изоставяйки пешаците да се придвиждват директно юг-север.

- Атака от три страни - изръмжа Матюс. - Карат ни да разделим защитата между мобилните летящи единици от изток и запад - а защо не и от север, докато ядрото им от земни гадини ще удари директно южните подстъпи на Стената.

- Нямаме друг избор - въздъхна Дан. - Автоматиките от другите три посоки няма да могат да се справят сами...

Генералът притихна, след което натисна един бутон на показалката си. Обхватът на картата на екрана се разшири, сега показваше не централно града, а много по-голям мащаб.

- Лейтенант, искам да проектирате сегашния курс на летящите вражески единици върху тактическия екран! - обърна се към свързочника.

- Момент, сър! - онзи изтича до една от кабините и извика нещо на стоящия вътре човек. След секунда червени траектории се появиха на изток и на запад от малкото изображение на Ню София. Дан се обърна към екипа си:

- Ами ако целта на отделилите се не е столицата? Те са много по-бързи от останалите, щяха да ни връхлетят след броени минути. Ако вместо това заобиколят най-големия център на защита и се издигнат нагоре, за да унищожават корабите с евакуиращи се? Или просто продължат на север и пометат тамошните градове. Само Калинград разполага с достатъчно големи портове за бърза евакуация, повечето от населението на северните градове ще се струпа за евакуация именно там. Защитата им няма да може да се справи с тях...

Мълчание се спусна над групата, докато се опитваха да разрешат новия проблем. След което Матюс - винаги Матюс, се обади:

- Евакуиращите се кораби са тук, небето над столицата е по-лесно за отбрана от Калинград. Ако бях на тяхно място определено щях да се насоча натам. Веднъж помели тамошните региони, просто ще свърнат обратно на юг и ще ударят северната Стена. С пешаците от юг ще сме приклещени като между чук и наковалня... Ще трябва да разделим силите си, сър, но не точно по начина, по който си мислихме. Наши-техни, въздух-въздух...

*****************

- Формация Делта-12, имате нова заложена директива за заход спрямо маркирана цел z-5. Координатите са въведени в бордовите компютри.

- Прието. - рапортува Стивън по комуникационния канал. Гладко и рязко формацията Рейфове изви директно вдясно.

Радарът на Стивън обхождаше небето и оцветяваше картата в успокояващото зелено на стотиците изтребители, насочили се на север...

*****************

- Сър, екипажът на десантния кораб, завръщащ се от Крийк, е тук както заповядахте.

Дан обърна гръб на докладващия и се завъртя лице в лице с жена, облечена в стандартна униформа на военен пилот. Зад нея стоеше ефрейтор от пехотата, чието горнище на униформата бе опръскана с кръв и други неопределени течности, докато панталоните бяха напълно чисти. Изненада се, когато видя стоящия до него в поза мирно капитан от механизираните части.

- Свободно! Докладвай.

- Младши лейтенант Михайлова, сър. Завръщаме се от мисия NS-2901/291. Град Крийк е напълно превзет от зергите, точно както докладвахме по-рано. По време на мисията успяхме да спасим първоначално изпратения разузнавателен сухопътен отряд, сър.

Дан премести поглед към ефрейтора.

- Ефрейтор II клас Марк Рафърти, сър. Отрядът ми бе изпратен на стандартна разузнавателна мисия от станция Сплендор А-12, отстояща на 112 километра от град Крийк. Пристигнахме точно по здрачаване, сержантът издаде заповед за приближаване пеша, минути по-късно изчезна, сър. Можете да питате останалите от отряда - добави, когато забеляза погледа на приближилия се Матюс. - Организирахме бързо претърсване на околността, докато накрая намерихме мястото където... където мислим, че е бил заровен. После оставените при превозното средство постови престанаха да отговарят и светлините им изчезнаха. По пътя към последно известното им местонахождение попаднахме на засада на зергите. Само навременното явяване на лейтенанта ни спаси кожите, сър.

- Значи какво, ефрейтор, зергите през цялото време са ви дебнели и са ви отвличали един по един?

- Сър?

Дан въздъхна.

- Зергите не действат така, синко. Сега нямам времето да навлизам в детайлни обяснения, а и се боя, че съвсем скоро ще получиш повече информация първа ръка за тактиката им, отколкото ти се ще. Знай само, че са щели да ви ликвидират всички заедно, особено без бойни брони. Явно сержантът ви, а вероятно и постовите, за които спомена, са били отвлечени от зерг, който е патрулирал околността на Крийк - или нещо подобно, и е сигнализирал на останалите. Имали сте късмет, че подкрепленията и за двете страни са пристигнали по едно и също време.

Майкълс отново се обърна към Михайлова.

- Лейтенант, заповедта за въздушно разузнаване не изискваше наличието на втори пилот, камо ли от механизираните части.

- А-аз...

- Аз бях доброволец, сър! Съгласувах с прекия ми началник! - намеси се Дюмон.

Генералът го изгледа за миг, след което бипкане откъм една конзола зад гърба му привлече вниманието на двамата с Матюс. Докато се обръщаше с гръб към тримата им махна с ръка, че са свободни да вървят.

- Последвайте ме - обади се придружилия ги до залата офицер.

Марк въздъхна с облекчение и засече поглед с Михайлова. Видя, че явно и тя се чувстваше по-добре, сякаш бе очаквала някакво наказание. После насочи поглед към Дюмон и с изненада видя, че капитанът мърмори нещо ядно под носа си. Докато се насочваха към изхода се приближи още повече към него и му се стори, че чува 'Просто така, махна и ни отпрати просто така...'. Сви рамене.

Придружаващия офицер пристъпи пред вратата, която се плъзна настрани. Мъжът излезе, а вървящия зад него Дюмон изведнъж се закова на място обърна рязко, при което Марк едва не се сблъска с него. За сметка на това Михайлова се блъсна в неговия гръб.

- Генерале! - извика Дюмон към вътрешноста на залата. Офицерът отпред се обърна и лицето му придоби ядосано изражение. Мнозина от десетките мъже вътре в помещението също се извърнаха, макар и повечето мимолетно, по инстинкт. Дан и Матюс се обърнаха от наблюдавания екран и погледнаха към вратата. Генералът срещна присвитите очи на капитана:

- Той беше и твой брат, Рене...

*****************

Ейдриън зареди новата си гаусова пушка и се обърна към Винсенти, който тъкмо свършваше с нагласата по настройките на собствения си костюм.

Бяха ги закарали до някаква казарма, където един от медиците се погрижи за раната му - слава на съвременната технология, сега дясната половина на лицето му се красеше само от огромен, грозен белег. Ако оцелеше, може би някой ден щеше да се погрижи и за него.

Докато го оправяха, Винсенти го бе оставил и бе минал кратък курс през ресоциализиращите контейнери, където чрез изкуствено наслоената памет го обучиха за файърбат. Сега гигантската фигура бе станала още по-огромна, извисявайки се над 2.5 метра - с цяла глава повече от облечения в стандартен пехотински CMC-300 Ейдриън, а плазмените контейнери на гърба я правеха да изглежда и страшно обемиста. При все това Винс се радваше като дете, което е получило дългоочаквана играчка.

- Време е да вървим, приятелю... време е да вървим. - каза Ейдриън и закачи още една граната на бронята си.

Файърбатът срещу него се ухили.

*****************

Редник Хош бе заел позиция на горната платформа на южната Стена. Под неговото ниво, намиращо се на горния край на преградата, се намираше още една платформа, където също се бяха подредили войници. След това беше наземното ниво, където на равни интервали бяха разкрити отвори за изстрелване на ракети с ръчно преносими оръжия.

На Хош му омръзна да гледа на юг, в тъмното - разполагащите мини ваучери се бяха прибрали отдавна, а прожекторите по Стената осветяваха добре едва първите стотина метра, след което постепенно се преминаваше в плътен мрак, и се огледа. Стотиците наредени по двете нива на Стената пехотинци бяха напрегнати, почти всички гледаха втренчено напред в тъмното. Облечените с бойни брони - мнозинството, макар че имаше и немалко, които поради една или друга причина не носеха, явно не обръщаха внимание на тихата музика, която някой велик ум бе решил да пусне по общия канал. Разбира се, когато някой използваше канала, музиката минаваше на заден фон и заглъхваше. Но в момента никой от хилядите войници не продумваше дума - всички заповеди бяха изпълнени, сега оставаше само да чакат. После каналът щеше да се взриви от команди, рапорти, писъци и прочие... но не още.

На няколко метра под и зад Хош се беше разпънал танк Круцио и 120-милиметровото му шоково оръдие зееше зловещо към небето, готово да изпрати зарядите си над Стената и разположената там пехота - към тъмните полета отвъд. Подпорите на танка се бяха застопорили леко към земята - те се ориентираха сами спрямо посоката на оръдието и щяха да се стегнат едва при началото на стрелбата. Това улесняваше процедурата за бързо потегляне, ако целта междувременно е избягала или била унищожена и шоковото оръдие бе ненужно.

Подобно нещо не можеше да се каже за намиращия се на двадесетина метра по-надолу Арклит, който като по-стар модел не бе оборудван с подобни 'екстри' и чиито подпори директно се бяха закопали в пътя, натрошавайки асфалта на парчета. Редицата на танковата артилерия продължаваше настрани и в двете посоки докъдето можеше да види Хош. Голиатите стояха неподвижно и изглеждаха като изоставени... редникът се надяваше, че нямаше да им се наложи да се раздвижват.

Над главата му бавно прелетя една от малкото присъстващи въздушни машини - хеликоптер тип Банши. Докато той продължаваше обиколката си нататък, Хош отново се вгледа право на юг, мимоходом забелязвайки, че автоматичните противовъздушни кули са със снижена траектория на стреляне - сякаш нападението щеше да е само по земя и щяха да ги ползват според възможностите им за обстрел на наземни цели.

Изведнъж кулите се насочиха отново нагоре. Групичка техници около всяка зареждаше някакви ракети... Хош се вгледа в групата най-близо до него и разпозна специалните осветителни Саншайн. Явно вместо да разчитат само на сателитите, които изпращаха пълните данни само на Висшето командване, смятаха да осветят малко полетата. Цифровото изображение на картата на терена на един дисплей в броните на войниците покриваше прекалено малък радиус.

Със съскане ракетите се изстреляха нагоре и напред, а след броени секунди се запалиха с искряща ярка бяла светлина, осветявайки земята под тях. Докато се издигаха по траекторията си започнаха да отделят от най-задните си секции, които падаха долу и оставаха да съскат и светят като флеърки. Такъв бе дезайнът - накрая главите щяха да се забият в земята и да останат да светят най-отпред. Посипалия се от небето светлинен дъжд валеше все по-далеч и по-далеч от Стената, като светлината бавно превземаше мрака отвъд. Хош преценяваше разстоянието наум - 250 метра... 400 метра... 500 метра... километър?... по-напред.... и още по-напред... на юг от Стената се простираше поле от искряща светлина.

Драстично смалените ракети достигнаха върха на траектроиите си и почнаха да се снижават към хоризонта, който идваше да ги пресрещне...

Пресрещне? Сърцето на Хош се разтуптя, за миг не можеше да си поеме дъх, усети как целия се изпотява. Бързо издаде команда и лицевия панел на костюма му се отвори. Леката музика се изгуби в тихата нощ.

Само дето нощта вече не бе толкова тиха. Сърцето му отново прескочи два такта, когато осъзна, че от далечината пред тях се носят ужасяващи звуци, които се усилваха с всеки изминал момент.

- Бог да ни е на помощ... - прошепна незащитения с броня пехотинец отдясно и макар че Хош не бе вярващ, се съгласи до дъното на душата си с него.

Явно артилерията бе получила заповед по собствения си канал, понеже изведнъж зад гърба на редника се разнесе гръм, ужасяващо силен трясък на стрелящ танк - не, на десетки, стотици стрелящи едновременно танкове и оръдия... Хош си помисли, че ще оглушее, земята се тресеше, въздуха беше изпълнен със свиренето на летящи снаряди; той се лашна първо напред, после назад, опитвайки се да не се прекатури от платформата, бързо свали лицевия панел, за миг се запита как ли се оправят хората без брони, след което погледът му се закова право напред.

На около стотина метра пред горящите глави изведнъж нощта се превърна в ден. Груба яркожълто до червена светлина се разля, моментално помитайки и мрак, и бялата светлина от флеърките. В този миг, в този само един миг Хош успя да види тичащите право напред създания - бяха навсякъде, от ляво до дясно, докъдето поглед стига, плътно едно до друго - сякаш самата земята се бе втечнила и сега се стичаше към него.

В следващия миг експлозиите, които бяха осветили всичко, разцъфнаха с пълна сила и гледката на земята, на приближаващата орда и дори на небето бе закрита от колосални взривове, чиито огнени стълбове се издигаха десетки метри нагоре, а самата сила на бомбардировката изпрати във въздуха земя, камъни и пищящи изроди, които образуваха плътна стена - своеобразна димна завеса, отвъд която не се виждаше нищо и чиято предна стена остана да се осветява от падналите ракети.

Надигналия се рев от юг бе толкова могъщ и всепомитащ, че заглуши екота на експлозиите; толкова силен, че Хош го чу дори вътре в херметично затворената си бойна броня.

Чудовищата изникнаха през стената от валящи отломки и навлязоха в осветената зона. Блестящи червени очи, вълна от лъскави черупки, остри шипове и плющящи пипала лъщяха на белите искри - вълна, която бързо приближаваше града.

Хиляди автоматични оръжия изтракаха в поставките по Стената. Хош насочи собствената си пушка право напред и се запита по какво ли да стреля. Чувстваше се сякаш мисълта му тече мудно...

- Изчакай! - разнесе се по комуникационния канал. На тази далечина нямаше да засегнат целта.

Висящите във въздуха баншита изстреляха бързи, насечени залпове от ракети, които разцепиха въздуха и със свистене се понесоха напред, оставяйки следи от бял пушек подире си. В същия момент артилерията започна втори залп - бърз, единичен, всяка машина стреляше веднага щом презаредеше.

- Изчакай...!

Стотици експлозии удариха връхлитащите изроди на различни места и на различно разстояние, за разлика от организирания първи залп. Хаосът бе невъобразим. Хиляди зерги бяха изпарени на мига, огромни камъни и тонове земя се изстреляха във въздуха и падаха върху редиците на рояка, мажейки всичко наред.

- Изчакай...!

Хош тъпо проследи някакъв предмет - май че беше откъснат зергски крайник, нещо прилично на двуметрова коса за вършеене, който полетя напред към Стената и тупна на земята на няма двадесет метра от нея.

Връхлитащата армия бе на няма половин километър - там започваше осеяната с мини зона. Експлозивите с тътен започнаха да се активират.

Външната страна на Стената грейна в червени светлини, когато стотиците автоматични оръжия се активираха и се насочиха напред. Хош стисна здраво оръжието си...

Баншитата и танковете нададоха нов залп.

Автоматичните кули изстреляха заредените ракети...

- Огън!

Следва продължение

Добре... каквото прочетох дотук ми хареса. Не че ще получиш Пулицър за това ти творение, ама и в крайна сметка не това е целта, нали? :>

Динамиката на действието е добра, стил на писане точно какъвто трябва да бъде, може би на места се увличаш с иронията, но това не е кой знае какъв кусур (как се пише тая дума!?), получават се забавни неща.

И-и да... екзистенциалният мотив за бирата...

Гледай да го довършиш!