Nuke!
Публикувано на: 06 Мар 2009 16:40
Започвам един доста мащабен проект чието работно заглавие за сега е "Nuke!". Замислено е като поредица от разкази за света повреме и след ядрена война. Различните разкази ще се развиват в различни части от света и ще представят различни гледни точки. Целта е да се получи доста богат на събития и персонажи свят. Ето и първа глава от първия разказ, кажете какво мислите.
Nuke!
Иван 168
1 Глава- Огнена зора
Беше вечерта на четиринадесети Септември две хиляди и дванадесета година. Генетично и технически подобрените (ГТП) войни от отряд „Иван“, бяха строени на плаца в подземната военна база. Този секретен бункер на Руската Федерация, се намираше близо до градчето Железногорск, на около 200 километра от границата с Украйна. Луминесцентните лампи хвърляха бялата си светлина върху безцветната картина. Мъже, изглеждащи почти еднакво, облечени в камуфлажни униформи, стояха в три редици един зад друг, всичките въоръжени с автомати АК 47. Помещението беше широко, стените, подът и тавана бяха от сив бетон. Тук таме се виждаха боядисани в мръсно-зелено тръби и вентилационни отдушници. В ляво от голямата метална порта стоеше висок бронзов бюст на гологлав мъж- Генералисимус Алексей Фатимин. Пред войниците се издигаше трибуна украсена отпред с огромна червена звезда. Точно в този момент на трибуната стоеше висш офицер и гласът му отекваше в бетонните стени:
-...и точно на днешната дата, се навършват 22 години от рождението на отряд „Иван“. В онези тъмни времена, когато всички Вие поемахте първите си глътки въздух, нашата родина беше разкъсвана от интригите на капиталистите! Но също като вас, днес тя е силна и уверена. Всички ние Другари, построихме комунизма и той възкръсна, като феникс от собствената си пепел, по-добър и по-силен от преди. Отряд „Иван“ доказа в последните няколко години, че доверието, което му се гласува е оправдано, защитавайки храбро родината от империалистическите интервенти и надминавайки по храброст и ефикасност предходните набори- отрядите, „Владимир“, „Андрей“ и „Василий“...
Днес беше празник и момчетата от отряд “Иван” можеха да си починат малко повече от обикновено. Иван 168 лежеше на нара и четеше “Как се каляваше стоманата”, докато другарите му Иван 125 и Иван 064 играеха на зарове на дървената маса. Чу се тръба. Беше единадесет часа и лампите щяха да угаснат. Двамата, които стояха на масата станаха обсъждайки последната игра и си легнаха да спят. 168 също остави книгата и се приготви за сън. Когато затвори очи, първото което направи бе да изключи микропроцесора работещ в симбиоза със собственият му мозък. Заедно с него се изключиха и всички останали системи имплантирани в тялото на ГТП войнът.
Иван 168 се събуди на пода в стаята. Той още не можеше да осъзнае какво се случва. Земята под краката му се тресеше, чуваше се оглушителен тътен. Очевидно бе земетресение-помисли си той, докато бързо се озова на крака. Другарите му също бяха до него.
-Какво става!?!-Извика 064
-Майче е земетресение...-предположи 125. След няколко секунди тътенът утихна и трусът спря. Тримата чуваха глъчката идваща и от съседните стай. Изведнъж пространството бе огласено от друг звук- тръбата свиреше сбор. За по-малко от минута, всички от отряда се намираха строени и в пълно бойно снаряжение на плаца. Пред тях на трибуната се появи командирът на базата Полковник Зеров. Той започна:
-Другари, това което Ви събуди преди малко не беше земетресение, както може би сте си помислили. Това, което всички ние усетихме, бе ударната вълна от ядрена експлозия, причинена от Американска ядрена ракета!- Докато Зеров изговаряше всички тези съдбовни думи, никой от отряда не трепна. Лицата на всички ГТП войни останаха каменни.- Току що получих съобщение лично от Генералисимус Фатимин. От този момент ние се намираме в състояние на война със силите на империализма! Започна това, за което Вие другари се готвите цял живот и за което сте най-добре подготвени. Може би именно Вие ще решите съдбата на Майка Русия. Империалистическите вероломни нападения с ядрено оръжие нанесоха огромни поражения, но и нашите ракетни войски изстреляха стотици ракети срещу САЩ и останалите им съюзници от НАТО. Добре познатият Ви противоракетен щит, с който империалистите се опитваха да си осигурят безнаказаност, се оказа слаб и ненадежден и в този момент десетки наши ядрени бойни глави се сипят над Вашингтон, Ню Йорк, Чикаго, а също и над техните съюзници от Европа. Няма да има пощада за тези които...-В този момент речта на Полковникът бе прекъсната от поредният силен трус. Той накара иначе изпънатите до съвършенство редици на войниците да се разместят, а луминесцентните лампи угаснаха за миг и след това премигвайки отново се върнаха към нормалната си функция. Очевидно Зеров си бе забравил мисълта и изкомандва:
-Предстои Ви първата мисия от новата отечествена война! Всички навън, проверете
снаряжението си, това не е учение!- След тези думи всички отдадоха чест и тичешком се отправиха по стълбището към повърхността. Иван 168 проверяваше на ум дали не е забравил някоя важна част от екипировката си. Той знаеше, че това може да му коства живота и което е по-лошо, провал на мисията. Няколко секунди по-късно, свежият утрешен въздух обля лицето му, когато металният люк на бункера се отвори. Тъкмо се съмваше. Усещаше се едва доловима миризма на узгоряло. В далечината се виждаха поне три огромни димящи стълбове. Изведнъж пред очите на всички избухна огромна експлозия. Макар и на стотици километри от тях, тя се виждаше много добре. Огнените кълба постепенно се издигнаха оформяйки характерна гъба висока няколко километра. Чуха се възклицания издаващи потрес и шок от видяното. Тези сурови войни, бяха обучавани цял живот да приемат всичко спокойно и без емоции, но дори те не можаха да се въздържат от вълнение при тази гледка. Скоро далеч в необятната руска шир се появиха още две, после три големи експлозии.
-Качвайте се!-Изкомандва Зеров. Пред базата бяха пристигнали бронетранспортьори, и камиони ЗИЛ. Имаше и четири танка Т90, които щяха да ескортират конвоя. Иван 168 се качи в каросерията на един от ЗИЛ-овете. Освен членовете на отряд „Иван“ в мисията бяха включени и хора от другите ГТП отряди.
Когато всички заеха местата си, машините потеглиха. Разнесе се грохот на десетки мощни дизелови двигатели, чиито кафяв пушек изпълни атмосферата наоколо. Иван 168 гледаше замислено полето пред себе си. Все пак беше красиво, дори необикновено красиво, мислеше си той, когато поредната атомна експлозия озари хоризонта. Конвоят навлезе първо в градчето Железногорск, намиращо се най-близо до базата. Явно вражеското разузнаване имаше информация за наличието на военен обект в района, тъй като иначе незначителното селище не бе пощадено от ядрен удар. Навсякъде се виждаха овъглени останки от сградите, а улиците бяха засипани от отломки. Повечето разрушени постройки все още димяха. По всичко личеше, че няма оцелели. Дори да имаше скривалища, никой не смееше да се покаже от тях, поради високите нива на радиация. Единствено ГТП войниците, можеха да живеят в такава среда без да поемат допълнително радио-протектори, които в сегашната ситуация бяха по-ценни от храната и водата за обикновените хора.
Пътуването продължи около три часа. През това време Иван 168 и другарите му, наблюдаваха ядрената канонада. Повечето ядрени взривове бяха много надалеч и се виждаха като сияния зад хоризонта. Конвоят спря в малко известното село Дубовица на около 60 км от Украинската Граница. Полковник Зеров изкомандва на Иван 168 и още четирима бойци да слязат от камиона.
-Другари, на Вас поверяваме много важна мисия. 168 ти ще водиш отряда.
-Да, Другарю Полковник!-Гласът на войника прозвуча ясно и отчетливо.
Зеров продължи:
-Останалите отиваме да помогнем на ракетните войски, голяма част от персонала им е умрял от радиацията. През това време Вие, трябва да заловите този субект- И
Зеров подаде на 168 снимка.-Ето и карта на района. Той се крие в противоядрено скривалище отбелязано на картата. Не забравяйте, веднага щом разхерметизирате убежището, инжектирайте субекта с радио-протектор! В противен случай радиацията ще го убие до два часа.
-Тъй вярно!-Отговори Иван и отдаде чест. След тези думи конвоят потегли и се скри в далечината.
След като останаха сами, Иван приближи до лявото си око подаденият му от полковника микро чип. С помощта на вграден лазерен четец, той прехвърли информацията от чипа в съзнанието си. По този начин той разполагаше с карта на района и предполагаемото местонахождение на целта.
-Да вървим!-Изкомандва той и поведе отряда си в избраната от него посока.
Село Дубовица не беше засегнато от директен ядрен удар, поради своята стратегическа незначителност. Въпреки това и тук, както и в останалата част от света, нивата на радиация бяха достигнали несъвместими с живота стойности. Къщите, магазините и автомобилите стояха непокътнати, но не можеше да се каже същото и за обитателите на селото. Докато се придвижвах из града, петимата ГТП войни непрекъснато се натъкваха на проснати на пътя трупове на хора, крави и кучета. Дори на места се виждаха умряли птици. Всичко беше замлъкнало, чуваха се само стъпките на новодошлите и воят на вятъра в това призрачно място. Скоро отрядът достигна до входната врата на къща, чиито приземен етаж бе пригоден за механа. Иван 168 знаеше, че при тези обстоятелства, това е излишно, но все пак реши да спази протокола. Той нареди на съекипникът си Василий 037 да отвори вратата. Последният я издъни със силен шут и целия отряд нахлу в помещението. При влизането си, добре обучените войни се разгърнаха така, че оръжието на всеки един от тях, да сочи към различен ъгъл на помещението, обхващайки по този начин целия периметър. Мрачната механа обаче бе празна. Виждаха се само труповете на неколцина от местните жители, решили именно тук да прекарат последните минути от живота си.
-Според разузнавателната информация целта е натам!-Изкомандва Иван 168 и посочи входа към избата.
Отрядът се спусна надолу по стълбището. Войниците почувстваха студенината, която ги обгърна когато се спуснаха към мазето. Самата изба изглеждаше съвсем обикновена. Имаше бъчви, бутилки и всевъзможни боклуци струпани тук. Иван обаче знаеше, къде да търси. Той отмести едно прашно чердже и под него се показа метална врата.
-Подайте ми експлозив!-Нареди той. След няколко минути взривът бе поставен и петимата се отдалечиха. Разнесе се оглушителен тътен в затвореното помещение. Още преди дима да се разсее, петимата нахлуха в убежището. Там те откриха свил се в ъгъла човек на около петдесет години с посивяла коса и къса брада. Човекът намести очилата си, чието ляво стъкло бе пукнато. Без да задава въпроси Иван се втренчи в лицето на субекта. В съзнанието му се извърши сравняване със снимката и самоличността на целта бе потвърдена:
-Димитър Стефанов! Ще дойдете с нас!-Изкомандва той, като междувременно заби в рамото на уплашения човек инжекция с радио-протектор.
-Не искам да ходя никъде! С какво ме инжектирате!-Крещеше мъжът. По произношението му, Иван си направи извода, че той вероятно не е руснак. Двама от отряда подхванаха целта на мисията под двете рамена и го завлякоха на вън. Докато минаваха покрай труповете на хората живели в селото, човекът когото влачеха, не спираше да възкликва: „О Боже!”, „Това не може да е истина” и др.
-Тук Иван 168 до базата, заловихме целта, нужен ни е транспорт! Повтарям нужен ни е
транспорт!
-Тук наземен контрол прието!
Няколко минути по-късно до тях кацна транспортна капсула. Това беше най-
модерният и сигурен метод за транспорт на малки товари на големи разстояния. В капсулата имаше място само за един човек. Войниците поставиха вътре пленникът, след което затвориха капсулата. Овалният, безпилотен апарат излетя и скоро се скри от погледите им.
-Иван 168 до „Наземен контрол”. Задачата е изпълнена!
-Наземен контрол до „Иван 168” прието. Изчакайте на позиция, до няколко часа при вас ще пристигне камион с който ще бъдете присъединени към останалата част от полка.
Nuke!
Иван 168
1 Глава- Огнена зора
Беше вечерта на четиринадесети Септември две хиляди и дванадесета година. Генетично и технически подобрените (ГТП) войни от отряд „Иван“, бяха строени на плаца в подземната военна база. Този секретен бункер на Руската Федерация, се намираше близо до градчето Железногорск, на около 200 километра от границата с Украйна. Луминесцентните лампи хвърляха бялата си светлина върху безцветната картина. Мъже, изглеждащи почти еднакво, облечени в камуфлажни униформи, стояха в три редици един зад друг, всичките въоръжени с автомати АК 47. Помещението беше широко, стените, подът и тавана бяха от сив бетон. Тук таме се виждаха боядисани в мръсно-зелено тръби и вентилационни отдушници. В ляво от голямата метална порта стоеше висок бронзов бюст на гологлав мъж- Генералисимус Алексей Фатимин. Пред войниците се издигаше трибуна украсена отпред с огромна червена звезда. Точно в този момент на трибуната стоеше висш офицер и гласът му отекваше в бетонните стени:
-...и точно на днешната дата, се навършват 22 години от рождението на отряд „Иван“. В онези тъмни времена, когато всички Вие поемахте първите си глътки въздух, нашата родина беше разкъсвана от интригите на капиталистите! Но също като вас, днес тя е силна и уверена. Всички ние Другари, построихме комунизма и той възкръсна, като феникс от собствената си пепел, по-добър и по-силен от преди. Отряд „Иван“ доказа в последните няколко години, че доверието, което му се гласува е оправдано, защитавайки храбро родината от империалистическите интервенти и надминавайки по храброст и ефикасност предходните набори- отрядите, „Владимир“, „Андрей“ и „Василий“...
Днес беше празник и момчетата от отряд “Иван” можеха да си починат малко повече от обикновено. Иван 168 лежеше на нара и четеше “Как се каляваше стоманата”, докато другарите му Иван 125 и Иван 064 играеха на зарове на дървената маса. Чу се тръба. Беше единадесет часа и лампите щяха да угаснат. Двамата, които стояха на масата станаха обсъждайки последната игра и си легнаха да спят. 168 също остави книгата и се приготви за сън. Когато затвори очи, първото което направи бе да изключи микропроцесора работещ в симбиоза със собственият му мозък. Заедно с него се изключиха и всички останали системи имплантирани в тялото на ГТП войнът.
Иван 168 се събуди на пода в стаята. Той още не можеше да осъзнае какво се случва. Земята под краката му се тресеше, чуваше се оглушителен тътен. Очевидно бе земетресение-помисли си той, докато бързо се озова на крака. Другарите му също бяха до него.
-Какво става!?!-Извика 064
-Майче е земетресение...-предположи 125. След няколко секунди тътенът утихна и трусът спря. Тримата чуваха глъчката идваща и от съседните стай. Изведнъж пространството бе огласено от друг звук- тръбата свиреше сбор. За по-малко от минута, всички от отряда се намираха строени и в пълно бойно снаряжение на плаца. Пред тях на трибуната се появи командирът на базата Полковник Зеров. Той започна:
-Другари, това което Ви събуди преди малко не беше земетресение, както може би сте си помислили. Това, което всички ние усетихме, бе ударната вълна от ядрена експлозия, причинена от Американска ядрена ракета!- Докато Зеров изговаряше всички тези съдбовни думи, никой от отряда не трепна. Лицата на всички ГТП войни останаха каменни.- Току що получих съобщение лично от Генералисимус Фатимин. От този момент ние се намираме в състояние на война със силите на империализма! Започна това, за което Вие другари се готвите цял живот и за което сте най-добре подготвени. Може би именно Вие ще решите съдбата на Майка Русия. Империалистическите вероломни нападения с ядрено оръжие нанесоха огромни поражения, но и нашите ракетни войски изстреляха стотици ракети срещу САЩ и останалите им съюзници от НАТО. Добре познатият Ви противоракетен щит, с който империалистите се опитваха да си осигурят безнаказаност, се оказа слаб и ненадежден и в този момент десетки наши ядрени бойни глави се сипят над Вашингтон, Ню Йорк, Чикаго, а също и над техните съюзници от Европа. Няма да има пощада за тези които...-В този момент речта на Полковникът бе прекъсната от поредният силен трус. Той накара иначе изпънатите до съвършенство редици на войниците да се разместят, а луминесцентните лампи угаснаха за миг и след това премигвайки отново се върнаха към нормалната си функция. Очевидно Зеров си бе забравил мисълта и изкомандва:
-Предстои Ви първата мисия от новата отечествена война! Всички навън, проверете
снаряжението си, това не е учение!- След тези думи всички отдадоха чест и тичешком се отправиха по стълбището към повърхността. Иван 168 проверяваше на ум дали не е забравил някоя важна част от екипировката си. Той знаеше, че това може да му коства живота и което е по-лошо, провал на мисията. Няколко секунди по-късно, свежият утрешен въздух обля лицето му, когато металният люк на бункера се отвори. Тъкмо се съмваше. Усещаше се едва доловима миризма на узгоряло. В далечината се виждаха поне три огромни димящи стълбове. Изведнъж пред очите на всички избухна огромна експлозия. Макар и на стотици километри от тях, тя се виждаше много добре. Огнените кълба постепенно се издигнаха оформяйки характерна гъба висока няколко километра. Чуха се възклицания издаващи потрес и шок от видяното. Тези сурови войни, бяха обучавани цял живот да приемат всичко спокойно и без емоции, но дори те не можаха да се въздържат от вълнение при тази гледка. Скоро далеч в необятната руска шир се появиха още две, после три големи експлозии.
-Качвайте се!-Изкомандва Зеров. Пред базата бяха пристигнали бронетранспортьори, и камиони ЗИЛ. Имаше и четири танка Т90, които щяха да ескортират конвоя. Иван 168 се качи в каросерията на един от ЗИЛ-овете. Освен членовете на отряд „Иван“ в мисията бяха включени и хора от другите ГТП отряди.
Когато всички заеха местата си, машините потеглиха. Разнесе се грохот на десетки мощни дизелови двигатели, чиито кафяв пушек изпълни атмосферата наоколо. Иван 168 гледаше замислено полето пред себе си. Все пак беше красиво, дори необикновено красиво, мислеше си той, когато поредната атомна експлозия озари хоризонта. Конвоят навлезе първо в градчето Железногорск, намиращо се най-близо до базата. Явно вражеското разузнаване имаше информация за наличието на военен обект в района, тъй като иначе незначителното селище не бе пощадено от ядрен удар. Навсякъде се виждаха овъглени останки от сградите, а улиците бяха засипани от отломки. Повечето разрушени постройки все още димяха. По всичко личеше, че няма оцелели. Дори да имаше скривалища, никой не смееше да се покаже от тях, поради високите нива на радиация. Единствено ГТП войниците, можеха да живеят в такава среда без да поемат допълнително радио-протектори, които в сегашната ситуация бяха по-ценни от храната и водата за обикновените хора.
Пътуването продължи около три часа. През това време Иван 168 и другарите му, наблюдаваха ядрената канонада. Повечето ядрени взривове бяха много надалеч и се виждаха като сияния зад хоризонта. Конвоят спря в малко известното село Дубовица на около 60 км от Украинската Граница. Полковник Зеров изкомандва на Иван 168 и още четирима бойци да слязат от камиона.
-Другари, на Вас поверяваме много важна мисия. 168 ти ще водиш отряда.
-Да, Другарю Полковник!-Гласът на войника прозвуча ясно и отчетливо.
Зеров продължи:
-Останалите отиваме да помогнем на ракетните войски, голяма част от персонала им е умрял от радиацията. През това време Вие, трябва да заловите този субект- И
Зеров подаде на 168 снимка.-Ето и карта на района. Той се крие в противоядрено скривалище отбелязано на картата. Не забравяйте, веднага щом разхерметизирате убежището, инжектирайте субекта с радио-протектор! В противен случай радиацията ще го убие до два часа.
-Тъй вярно!-Отговори Иван и отдаде чест. След тези думи конвоят потегли и се скри в далечината.
След като останаха сами, Иван приближи до лявото си око подаденият му от полковника микро чип. С помощта на вграден лазерен четец, той прехвърли информацията от чипа в съзнанието си. По този начин той разполагаше с карта на района и предполагаемото местонахождение на целта.
-Да вървим!-Изкомандва той и поведе отряда си в избраната от него посока.
Село Дубовица не беше засегнато от директен ядрен удар, поради своята стратегическа незначителност. Въпреки това и тук, както и в останалата част от света, нивата на радиация бяха достигнали несъвместими с живота стойности. Къщите, магазините и автомобилите стояха непокътнати, но не можеше да се каже същото и за обитателите на селото. Докато се придвижвах из града, петимата ГТП войни непрекъснато се натъкваха на проснати на пътя трупове на хора, крави и кучета. Дори на места се виждаха умряли птици. Всичко беше замлъкнало, чуваха се само стъпките на новодошлите и воят на вятъра в това призрачно място. Скоро отрядът достигна до входната врата на къща, чиито приземен етаж бе пригоден за механа. Иван 168 знаеше, че при тези обстоятелства, това е излишно, но все пак реши да спази протокола. Той нареди на съекипникът си Василий 037 да отвори вратата. Последният я издъни със силен шут и целия отряд нахлу в помещението. При влизането си, добре обучените войни се разгърнаха така, че оръжието на всеки един от тях, да сочи към различен ъгъл на помещението, обхващайки по този начин целия периметър. Мрачната механа обаче бе празна. Виждаха се само труповете на неколцина от местните жители, решили именно тук да прекарат последните минути от живота си.
-Според разузнавателната информация целта е натам!-Изкомандва Иван 168 и посочи входа към избата.
Отрядът се спусна надолу по стълбището. Войниците почувстваха студенината, която ги обгърна когато се спуснаха към мазето. Самата изба изглеждаше съвсем обикновена. Имаше бъчви, бутилки и всевъзможни боклуци струпани тук. Иван обаче знаеше, къде да търси. Той отмести едно прашно чердже и под него се показа метална врата.
-Подайте ми експлозив!-Нареди той. След няколко минути взривът бе поставен и петимата се отдалечиха. Разнесе се оглушителен тътен в затвореното помещение. Още преди дима да се разсее, петимата нахлуха в убежището. Там те откриха свил се в ъгъла човек на около петдесет години с посивяла коса и къса брада. Човекът намести очилата си, чието ляво стъкло бе пукнато. Без да задава въпроси Иван се втренчи в лицето на субекта. В съзнанието му се извърши сравняване със снимката и самоличността на целта бе потвърдена:
-Димитър Стефанов! Ще дойдете с нас!-Изкомандва той, като междувременно заби в рамото на уплашения човек инжекция с радио-протектор.
-Не искам да ходя никъде! С какво ме инжектирате!-Крещеше мъжът. По произношението му, Иван си направи извода, че той вероятно не е руснак. Двама от отряда подхванаха целта на мисията под двете рамена и го завлякоха на вън. Докато минаваха покрай труповете на хората живели в селото, човекът когото влачеха, не спираше да възкликва: „О Боже!”, „Това не може да е истина” и др.
-Тук Иван 168 до базата, заловихме целта, нужен ни е транспорт! Повтарям нужен ни е
транспорт!
-Тук наземен контрол прието!
Няколко минути по-късно до тях кацна транспортна капсула. Това беше най-
модерният и сигурен метод за транспорт на малки товари на големи разстояния. В капсулата имаше място само за един човек. Войниците поставиха вътре пленникът, след което затвориха капсулата. Овалният, безпилотен апарат излетя и скоро се скри от погледите им.
-Иван 168 до „Наземен контрол”. Задачата е изпълнена!
-Наземен контрол до „Иван 168” прието. Изчакайте на позиция, до няколко часа при вас ще пристигне камион с който ще бъдете присъединени към останалата част от полка.
