Форум на PC Mania

ВНИМАНИЕ! Този текст е написан ексклузивно и само за форума на PC Mania! Моля не го разпространявайте под никаква форма извън този форум!!!



Огнена година




Intro





Много се колебах дали да пиша увод или направо да хвърля читателя в разгара на действието и да го оставя да се оправя сам. Все пак реших да направя кратка интродукция на живота си преди онзи паметен ден, в който всичко се промени...
И така името ми е Андрей Христов и това е една истинска история. Тази история не, че е чак толкова необикновена, но определено е необикновена за човек като мен и за това ще се опитам да загубя времето ви с нея.
Бях студент по молекулярна биология в Софийския Университет. Намирах се в края на втори курс. Истината е, че в този момент определях живота си като почти перфектен. Това не можеше да се каже за времето преди две години, когато още бях в гимназията. В училище определено не бях най-популярната личност. Даже напротив, оцеляването на мен и малцината ми приятели стоеше винаги под въпрос в суровия свят на 40 СОУ-The Destiny of the warrior. И завършвайки училище се бях зарекъл в следващия етап от живота си-университета, нещата да стоят иначе. Имах амбициозната цел да се запозная с много хора и постепенно да се превърна в един от най-популярните хора в заобикалящият ме свят – този на Биологическият факултет. И сега две години по-късно смея да твърдя, че бях постигнал целта си. Познавах се с всички, бях желан във всички компании, най-добри приятели ми бяха най-готините хора в курса. По ирония на съдбата един от най-големите ми врагове от училище също учеше в БФ и често сме се засичали в кафето и по коридорите. Усещах как изгаря от яд виждайки ме почти винаги под ръка с най-красивите колежки от специалността. И като стана дума единственото, което ми липсваше все още, беше приятелка, но както вървяха нещата и това щеше да стане рано или късно. Бях успял да изградя в социален план това което с гордост наричах своя империя. Всичко обаче съвсем скоро щеше да се промени и моят свят такъв какъвто го познавах щеше да се обърне надолу с краката...



Част Първа-ВкарАх се в ебати филма



1. Stealth down!
Не поемай рискове, когато не си готов да платиш цената!




Денят, който никога няма да забравя, бе 7 юли 2006г-петък. На тази дата трябваше да се проведе изпитът по систематика на висшите растения-последният в цялата дълга и изтощителна сесия. Влязох в БФ с приповдигнато настроение. Не знам защо. Може би след около една седмица почти пълна изолация се радвах отново да се видя с колегите си. Разговарях с тях, разсмивах ги с остроумните си шеги, флиртувах с момичетата, не само с готините, но дори и с тези които не ме кефеха, защото истинските пичове правят така. Бях относително спокоен за развоя на изпита-имах пищови. И тук е момента да направя едно кратко отклонение за да обясня що за човек съм. Аз съм изключително честен...пред себе си. Стремя се никога да не постъпвам в разрез със собствената си съвест. Друг е въпросът какво съвестта ми счита за правилно и какво не. За неправилно по моите разбирания е престъпление извършено срещу конкретен човек. Никога не бих излъгал нечие доверие, не бих изоставил приятел, не бих спечелил състезание нечестно и не бих извършил подлост, дори срещу врага си. Това са законите на честта. Въпрос на чест обаче е и това да прецакаш системата. И съвестта ми няма нищо против подобни деяния даже ги поощрява. Така например не изпитвам угризения сваляйки МР3-ки от интернет, пътувайки в градският транспорт без билет или...преписвайки на изпит по предмет, който не ме интересува и който незнайно по чия тъпа идея е влязъл в учебният план. Такъв беше случаят със систематиката на висшите растения. За незапознатите 90% от материалът се състои в наизустяване на огромно количество латински наименования и цветни формули. За сравнение ще кажа, че не преписвах на изпита по хистология, където всички свободно го правеха, защото там беше въпрос на чест да си изкарам оценката със знания.
И така, прекрачих прага на изпитната зала с пищови от ново поколение. Това не бяха обикновени патлаци, а върха на преписваческия гений, сам им бях дал име-Стелт пищови. Технологията Стелт, за изработване на пищови е проста и същевременно гениална. Не знам дали някой преди мен я е ползвал защото аз я измислих самостоятелно. Осъществява се като на празен лист се напише нужната информация с изхабена химикалка. По този начин листът е празен, но на него си личат следите от написаното и под определен ъгъл се чете. Тази стратегия би проработила навсякъде другаде, но не и на този изпит, не и при Доцент Дора Петрова. След този ден това име дълго щеше да е нарицателно за всичко най-зло съществуващо на земята. Бях спипан. Сгащен на местопрестъплението. Обикновено в такива случай на студента му се пише двойка и той се явява на поправителен изпит. В 99,9% от случаите е така. Но не и в този, иначе защо ще пиша разказа? Дора Петрова реши да действа както е по правилник. Написа протокол за това, че съм преписвал и заплаши, че заедно със събраните “доказателства” протоколът ще бъде изпратен на деканския съвет, който се провеждаше всяка седмица във вторник. За миг осъзнах, че ако това действително се случи целият ми живот ще се промени из основи. Щях да бъда изключен от университета! Напуснах залата още в шок от случилото се. Повъртях се малко като муха без глава, след което реших да причакам Дора пред кабинета и, след края на изпита и да и се замоля да не изпраща протокола до деканата. Това просто не можеше да се случи, беше НЕДОПУСТИМО!!!
Може би един от най-дългите часове в живота ми бяха прекарани в коридора пред кабинета на Доц. Петрова. Чаках я да слезе от изпита. Не можех да стоя на едно място, непрекъснато ставах и се въртях в кръг, като плъх във втора степен на наркоза. Истината бе че в по-дълбоката си част, съзнанието ми все още не приемаше възможността догодина да не съм вече студент. Най-сетне тя се появи. Опита се да ме отпрати без дори да ме изслуша, но в такива моменти ставам нагъл. Опитах се да я убедя, че не съм такъв човек, че по принцип не съм преписвач. “Щом сте преписали при мен значи не Ви е за първи път, колега!”-отсече тя. Беше права. Бях преписвал по доста предмети считани от мен за безсмислени. Излязох от кабинета без да постигна нищо. Тя щеше да изпрати писмото и с мен щеше да е свършено. Спомням си, че срещнах доста колеги. Веднага им казах. По време на изпита малцина бяха видели случилото се. Аз обаче не исках да плъзват слухове, предпочитах да кажа на всеки лично. Първо споделих със собствената ми група. В подобни моменти човек разбира кои са истинските му приятели. Светослав бе най-добрият ми приятел сред момчетата в групата и с него работехме заедно на упражненията. Светльо много се ядоса и в известен смисъл ме обвиняваше. “Не знаеш какво разваляш!”-говореше ми той. Не че не бях виновен, но точно в момента нямах нужда от конско. Най-добрата ми приятелка сред момичетата- Ива също беше възмутена от случилото се и ми засвидетелства съчувствието си. Но не при всички беше така. Нора например струва ми се едва прикриваше радостта си от така стеклите се обстоятелства. Тя беше от онези хора, тласкани от изгаряща амбиция, които бяха щастливи при всеки отпаднал конкурент, дори това да означава да газят в трупове. Останалите колеги от курса също в по-голямата си част бяха потресени. Все пак аз бях един от най-уважаваните, харесвани и забавни хора, а и кой не е преписвал? Още същия ден в кафето седях с едни от най-добрите си дружки. Спомням си Мариана , която ми каза, че ако ме изключат в БФ вече наистина ще стане скучно.
Когато се прибрах вкъщи се постарах да изглеждам нормално. Не исках нашите да разбират преди да е 100% сигурно, че ще ме изключат. Все още ми се струваше невероятно това наистина да се случи и не исках да притеснявам родителите си излишно. Даже и на сестра ми не казах, а обикновено и казвам всичко.
Последвалият уикенд бе един от най-подтискащите в живота ми изобщо. Непрекъснато мислех за възможността да ме изключат, за това как щях да понеса този срам и как щях да живея една година извън своя свят. Истината е, че до този момент живота ми се движеше като по релси, без някакви особени сривове или резки криввания в страни. Сега наистина не знаех как изобщо ще мога да продължа, ако най-лошото се случеше...

Хаха, интересна тема си засегнал Продължавай започва обещаващо!

Не знам откога не съм чел нещо толкова интересно, и същевременно е по иснтински случай!
Нямам търпение да прочета продължението, супер интересно ми стана.

хаха ти верно си се вкарал у ебати филма продължавай - разказчето е адски интересно.

АААА не моляте продалжаваи изкефи ме това че си се издигнал аз съм също така макар че в новото ми даскало сам никои и смятам да почна по обикновен живот .Но моляте продалжаваи искам Още !

ПС:Пробваи като качваш пищовите на текст фаил на мп4 аз така я карам от година на сам.

MALIGOS написа:АААА не моляте продалжаваи изкефи ме това че си се издигнал аз съм също така макар че в новото ми даскало сам никои и смятам да почна по обикновен живот .

+1

MALIGOS написа:
ПС:Пробваи като качваш пищовите на текст фаил на мп4 аз така я карам от година на сам.

Е да, но от тогава съм си дал дисейбъл на функцията за преписване. Все пак ако ме хванат отново вече ще съм рецидивист Иначе споко скоро ще постна продължение. Това го обмислям от доста време и ще стане добро.

Чудесно! Чакаме.

хубаво начало на историята

Интересна история, наистина. Гоу он май чайълд.

Радва, че е истинска история Радва, че е написана грамотно
Ще чакам да разбера какво точно се е случило по-нататък.

Благодаря за добрите думи. Историята е истинска, но от съображения за сигурност все пак едитнах първия си пост и промених имената, които до момента бяха на оригиналните герой. Съжелявам, но мисля че ще е по-безопастно да не пиша истинските имена и още веднъж ви моля да не разпространявате разказа по никакъв начин извън форума!
А иначе в най-скоро време ще постна следващата глава

Хехе Хареса ми много! Обаче не мога да повярвам, че аутсайдерите (какъвто се описваш ти в гимназията), могат да станат ... фаворити в извънучебните занятия по време на университета Това проваля целият ми мироглед Дано да не ми се случи обратното на твоят случей. Т.е. от фаворит да стана аутсайдер Чакам още!

Интересно е най-вече заради придаденото му чувство,no offence, ама се надявам да не се превърне в тинейджъркса сапунка.

Внимание! Този текст е написан ексклузивно и само за форума на PC Mаnia, моля не го разпространявайте под икакви форми извън този форум!!!


2. You never see me cry!

Великият план; Да те баннат без предупреждение; Признание.



Денят беше понеделник, течеше практиката по биохимия (в БФ практиките са след лятната сесия). Кошмарният уикенд, прекаран така да се каже сам с мислите ми, бе зад гърба ми и аз отново се намирах сред своите колеги и приятели. Истината е, че в известен смисъл именно сега бях на върха на славата си. И без това високата ми популярност се бе качила до невиждани стойности. Ако БФ си имаше новинарски канал в този момент аз щях да съм водещата новина. Това за което се уважавам най-много е, че останах пич до края. Колкото и подтиснат да бях всъщност не изневерих на чувството си за хумор. Неспирно си правех майтап с абсурдната ситуация в която се намирах. Шегувах се с всички, усмивката така да се каже не слизаше от лицето ми. Това беше и начин да не се побъркам. Спомням си, че Мария от трета група ми каза, че направо не е за вярване, колко леко го приемам и че тя на мое място би си прерязала вените. Разбира се тя не подозираше, че подобен изход от ситуацията и на мен ми бе минавал през ума не веднъж и два пъти през последните няколко дни.
Нямах намерение просто да стоя и да чакам да ме изключат. Реших да действам, колкото и малко неща да можеха да се направят всъщност. Търсенето на решение започна от канцеларията на Отдел студенти. Възнамерявах да поискам съвет от инспектор Захариева известна в студентските среди като Кобрата заради...сетете се защо. Пред канцеларията, както обикновено, имаше опашка от студенти чакащи за уверения и други подобни неща. Ники от четвърта група също чакаше за уверение. Той, подобно на мен, имаше страхотно чувство за хумор и двамата бяхме много добри приятели.
-Брато, трябва да ти кажа, че съм горд с факта, че познавам първият човек, който ще бъде екзекутиран за преписване!-Каза той, като умишлено преиграваше за да прозвучи по-смешно.
-Присъдата още не е прочетена-Казах аз-Но наказанието за подобно деяние е сурово. Смърт чрез елуиране в хроматогравска колона за 5 часа.-Двамата се разхилихме
-Ще те изкарат на фракции братле-Добави Ники.
Така беше с шегите. Намирайки се сред хората аз бях съвсем различен човек в сравнение с това, което представлявах оставайки дори за минута сам със себе си. В такива моменти ме налягаше огромна депресия и се чувствах напълно съсипан.
Влязох в кабинета на кобрата. Тя неприветливо ме попита какво искам, макар че бях от малкото и любимци. Като отговорник се занимавах с делата на моята група, а често вършех работата и на други групи и Кобрата ме харесваше. Споделих и проблема си.
-При кого преписахте?
-При Доцент Доля Павлова-отговорих аз.
-О, Боже!-Беше първата реакция. Разбрах, че съм почти обречен, но все пак Захариева съчувствено ми каза, че мога единствено да се обърна към Заместник декана по учебната дейност Доц. Узунова. Тя също като Доля беше ботаничка и двете се мразеха, тъй като е трудно да си в допир с Доля и да не я намразиш. Това беше единствената ми надежда. Може би Узунова щеше да е навита да ми помогне само за да направи сечено на колежката си. Преди да почукам на нейната врата се засякох със Сашо и Мартина от моята група. Сашо ме предупреди да внимавам, защото Узунова била известна с това, че изключително много мрази преписвачите.
-Добре е да го знам!-Отбелязах с ирония аз и се запътих към кабинета.
Почуках на кабинета и влязох. С Узунова се бяхме срещали и преди това. Бях един от главните преговарящи и основен архитект на идеята да се състои поправителен изпит по физикохимия преди септември, тъй като имаше много оставени на поправка (включително и аз). Имах чувството, че тя ме харесва и ще е благосклонна. Влязох и започнах деликатно с изречението:
-Ъ-ъ-ъ имаме малък проблем... –Странно защо тя веднага ме попита:
-Какъв, колега, да не би да са Ви хванали да преписвате на някой изпит?-Това леко ме стресна. Обясних и как стоят нещата. Тя ми каза, че още не е получила писмото от Доля, но когато то пристигне ще направи всичко възможно да си получа заслуженото. Дори взе да ми повишава тон и да ми разправя неща от сорта, колко голям бич в последно време било преписването и как заповедта за моето изключване ще бъде размножена в хиляди копия и разлепена навсякъде из факултета за да могат всички да разберат какво ги чака. Стана ми пределно ясно. Те имаха нужда от време на време да разпъват някого на позорния стълб за назидание. Узунова почти ми го каза в прав текст. Утре беше съветът и аз си тръгнах към къщи с последната надежда, че най-студеното сърце на планетата-това на Доля, може да се смили и да не изпрати доклада. Само това можеше да ме спаси в този момент. Още една безсънна нощ измина. На другият ден бях на упражненията, част от лабораторната практика по биохимия. Както винаги не изневерих на себе си. Забелязал съм, че именно по време на практиките с колегите най-много се сближаваме и този път това бе вярно повече от всякога. Разбира се в кафето моят случай непрекъснато се разискваше и аз както обикновено не спирах да се майтапя и макар че приятелите ми се смееха същевременно се усещаше една тъга. За тези две години бях създал много. Хората наистина държаха на мен и това се виждаше именно сега. В известен смисъл осъзнаването на факта, че не малко хора страшно много ме харесват и държат на мен беше морална компенсация за всичко, което преживявах в този момент. Към 16:00 часа деканският съвет бе приключил. Аз отидох при секретарката на Декана Шишиньова за да се поинтересувам дали днес са издавани смъртни присъди.
-Да, една.-Отговори ми тя.
-И кого осъдиха-Поинтересувах се аз, макар че вероятността да има и друг клонеше към нула.-Секретарката прочете моето име. Сега вече беше сигурно. Губех студентските си права за срок от една година без право на обжалване.
-Няма да ви се плащат здравни осигуровки, нито ще имате право да си вадите студентска карта за градския транспорт, ако обитавате общежитие...
-Не от София съм, казах аз. В момента изобщо не ми пукаше за здравните осигуровки и други подобни подробности. Трябваше да се изправя пред факта, че на първи октомври няма да мога да запиша новата учебна година. Че ще трябва да прекарам цяла вечност като нестудент и най-лошото-време беше да кажа на нашите.
-Каза ли вече на вашите?-Попита ме Светозар. Всички все това ме питаха.
-Все още не-отговорих аз.-Утре ще им кажа.
-Защо не днес?
-Защото е достатъчно голяма болка за мен, че АЗ го разбрах днес, не мога да понеса сега да се разправям и с нашите. За това ще им кажа утре!
-Е, те ще те разберат, все пак са ти родители. Кой ако не те ще те подкрепят в подобни моменти-Добави Ники, който също се движеше с нас в този момент.
Измина още една безсънна нощ. Вече бях наясно със съдбата си, но все още ми предстоеше да се изправя срещу баща ми и майка ми (най-вече срещу баща ми). Не съм от тия хора, които живеят само за одобрението на родителите си или пък обратно правят им на пук. Но в случая ставаше дума за нещо голямо. Те имаха като цяло много добро мнение за мен в последните години, а сега щях да им нанеса огромно разочарование. Измина още една безсънна нощ...


Великият План


Все пак в тези дни се роди нещо добро. Мозъкът ми има свойството непрекъснато да анализира обстоятелствата и да съставя дългосрочни стратегии. Още в денят в който ме спипаха по ботаника започна да се заражда една идея, която по-късно щеше да изкристализира и да получи името Великият план. Основната идея беше да превърна загубите в ползи или всяко зло за добро. Още в началото на 12-ти клас в училище, попаднах на рекламни материали за фирми организиращи добре известните вече студентски бригади до САЩ и други страни. От тогава живеех с мечтата да отида в Америка за едно лято и освен страхотните спомени да върна вкъщи и доста пари. За съжаление в БФ нещата стоят така, че ако нямаш много дебели връзки, няма как да заминеш за четири месеца без да прекъснеш. Аз обаче така и така щях да прекъсна за една година, по независещи от мен причини и сега планът включваше именно да използвам освободилото ми се време за да замина. Лятото вече беше на средата си, така че според планът трябваше да се възползвам от възможностите за зимна бригада.


Денят след деканският съвет мина нормално. Прекарах го във факултета. Разсейвах се с работата и се забавлявах лафейки си с колегите. Вече беше сигурно, че догодина няма да сме заедно и за това се наслаждавах на последните ми мигове в този приятелски свят, който сам бях създал за себе си. На всичкото отгоре упражненията взеха да стават интересни. Ядосвах се, че ще трябва да прекъсна тъкмо като стана най-интересно. В края на деня се разделих с моите хора и се отправих към дома отново останал сам с мислите си. Предстоеше да направя признанието пред родителите си. Когато се прибрах часовникът показваше към 18:00 часа и всички си бяха вкъщи. Аз казах с гробовен тон, че трябва да поговорим. След като изплюх камъчето, първият коментар на баща ми беше: “Е ти надмина и Зидан в издънката си!” По това време тъкмо свърши Световното по футбол в Германия. От страна на баща ми през следващите часове и дни имаше серия от тиради на тема колко голямо е падението ми. Обикновено на баща ми не му стига само един разговор. Той все се сеща за нови неща и се връща отново и отново на темата. Излишно е да казвам, че това ни най-малко не ме караше да се чувствам по-добре, ами напротив, задълбочаваше депресията в която бях изпаднал. Добрата новина беше, че нашите все пак не бяха против Великия план и щяха да ме подкрепят финансово за осъществяването му. Между другото семейният съвет по настояване на баща ми взе решение тази новина да не се разпространява сред близки и роднини. Според него беше прекалено голям срам. Нямаше изобщо да казваме на баби, дядовци, вуйчовци, чичовци и т.н за случилото се. Изобщо пълно медийно затъмнение.
Поне тази нощ за първи път от шест дни насам спах нормално.

Леле човек спрях си музиката и телевизора само да се насладя на втората част просто си ненадминат егати и филма човек просто незнам четях без да мигам и се чудех какво ли ще стане по нататак направо те имам вече за пример за подражание много си готин човек чесно аде даваи третата част че не издаржам стоя и чакам като циганин за детски пред банкомат.


ПС:Я драсни и една историика как саздаде този твои свят кадето си толкова Попу.

Това е като сериал - свършва на най-интересното! Поне в края на всяка глава, казвай и малко от това, което ще се случи в следващата. (:
Иначе ми хареса, браво, много добре се справяш и умееш да увличаш читателя.

MALIGOS поне от това което съм написъл до сега не виждам с какво толкова съм достоен за подражание, но все пак се радвам че се кефите на разказа. Мерси за добрите думи и скоро ще има още

а аз до последно имах чувството, че ше се измъкнеш от "екзекуцията"... малшанс... значи все пак затфа си се забутал в америка ... преебал си се двойно
давай напред с историйката, кефиш

MALIGOS написа:

ПС:Я драсни и една историика как саздаде този твои свят кадето си толкова Попу.

+1
Не, честно, в предния клас бях поредния дришльо, когото не биеха само защото имах малко мозък в главата си и им давах домашните
В новия...съм нов човек, но все още не съм...баш пич
Та ако драснеш нещо за пътя си от зиро до хиро няма да ти се разсърдим