Писано специално за някого... той си знае
Публикувано на: 15 Авг 2007 00:54
Картата се обърна.
„Дама пика” промълви жената и напудреното и до бяло лице с сбръчка в странна гримаса. Толкова странна комбинация не беше виждала отдавна и явната несвързаност между нещата я озадачаваше. Момчето се усмихна.
„Същите карти като при другата гледачка.”
Жената вдигна рамене и му върна парите. То излезе от палатката и се усмихна. Свечеряваше се. Все още беше светло, но погледнеше ли човек към небосвода виждаше неизбежно розовеещите краища на белите облачета разсипани там като листчета накъсана хартия върху бледа синя мозайка. Когато момчето свали поглед видя същото това небе.
„Е, какво ти каза?” попита момичето небрежно.
„Че ще ме вали градушка във вторник.”
„Е, нали ги знаеш тия шарлатани по панаирите, никога не познават.”
„Да.”
Момчето кимна и двамата продължиха да се разхождат между множеството издигнати пъстри шатри. Имаше жонгльори, клоуни, акробати. Имаше и виенски колена, захарни памуци, сладоледи... всичко което отива на един юнски панаир. Цветни лампички украсяваха много палатки или висяха като лиани над главите на посетителите, закачени на големи стълбове, опънати по атракциите и дори обикновените дървени барачки и магазинчета. Сергиите бяха окичени с лъскави гирлянди и знаменца. Жълто, зелено, червено и лилаво се бореха за надмощие в целия този карнавал на цветовете. И някъде между тях само две небесно сини очи имаха значение.
Двамата се разхождаха, смееха се и играеха цял ден. Бяха ходили навсякъде, бяха обиколили всички атракции, Момичето сега гушкаше в ръцете си голямо плюшено мече, което и бе дадено от един висок, но кльощав мъж, с големи завити в края мустаци. Той така и не разбра защо момчето искаше да стреля 12 пъти с пушката след като спечели мечето още с първия си изстрел. Момичето се усмихваше всеки път когато пушката паткаше и когато мустакатия мъж виждаше доволната усмивка пред себе си въпреки, че изстрелът беше далече от целта. Само първият попадна където трябва.
Ядоха и захарен памук. Беше розов и прекалено сладък и лепкав. Беше се залепил за лицата и на двамата и дори за русите коси на момичето. След това миха лицата си много време край един фонтан. И въпреки неприятното лепкаво усещане от памука по лицата им, от тях не слизаше усмивката нито за миг. Играха си край фонтана, пръскаха се като малки деца, все така усмихнати. И все така нищо друго нямаше значение освен небето в двете сини очи.
И сега залязваше. Нямаше повече време. Слънцето се скриваше бавно и все по-малко лъчи осветяваха голямата поляна, на която беше панаирът. И когато и последния лъч се скри зад далечните планини, зад хоризонта, те знаеха, че беше време. Небето беше черно, но все още се виждаше синьо и прекрасно в нейните очи. Момчето беше много бледо.
„Време е.” каза то и се усмихна. „До следващата година.”
Беше последният момент. Когато трябваше вече да тръгва, но когато можеше да си позволи това. Момичето кимна.
„Обичам те.” каза то за пръв път днес.
„Обичам те.” последва отговорът.
Допряха устни. Но не ги разделиха. След няколко секунди момчето просто изчезна. На мястото където стоеше имаше просто един малък камък.
Момичето го взе и тръгна към едно голямо дърво – орех. Под ореха не расте нищо, но там, до голямото дебело стебло, имаше малка купчина камъни и до нея – две цветя – едно жълто и едно червено. Сега те спяха и бяха затворили цветовете си. Жълтото ги отваряше всяка утрин с утрото, но червеното цъфтеше само веднъж в годината, на деня на карнавала. Момичето ги погледна и се усмихна. То остави камъка на върха на купчината и тръгна. Стигна до оградата, която заграждаше мястото на панаира. Беше голяма и стабилна и трябваше да я прескочи за да се прибере. Но вместо това то просто седна на нея и погледна към звездите.
Във вторник валя град.
„Дама пика” промълви жената и напудреното и до бяло лице с сбръчка в странна гримаса. Толкова странна комбинация не беше виждала отдавна и явната несвързаност между нещата я озадачаваше. Момчето се усмихна.
„Същите карти като при другата гледачка.”
Жената вдигна рамене и му върна парите. То излезе от палатката и се усмихна. Свечеряваше се. Все още беше светло, но погледнеше ли човек към небосвода виждаше неизбежно розовеещите краища на белите облачета разсипани там като листчета накъсана хартия върху бледа синя мозайка. Когато момчето свали поглед видя същото това небе.
„Е, какво ти каза?” попита момичето небрежно.
„Че ще ме вали градушка във вторник.”
„Е, нали ги знаеш тия шарлатани по панаирите, никога не познават.”
„Да.”
Момчето кимна и двамата продължиха да се разхождат между множеството издигнати пъстри шатри. Имаше жонгльори, клоуни, акробати. Имаше и виенски колена, захарни памуци, сладоледи... всичко което отива на един юнски панаир. Цветни лампички украсяваха много палатки или висяха като лиани над главите на посетителите, закачени на големи стълбове, опънати по атракциите и дори обикновените дървени барачки и магазинчета. Сергиите бяха окичени с лъскави гирлянди и знаменца. Жълто, зелено, червено и лилаво се бореха за надмощие в целия този карнавал на цветовете. И някъде между тях само две небесно сини очи имаха значение.
Двамата се разхождаха, смееха се и играеха цял ден. Бяха ходили навсякъде, бяха обиколили всички атракции, Момичето сега гушкаше в ръцете си голямо плюшено мече, което и бе дадено от един висок, но кльощав мъж, с големи завити в края мустаци. Той така и не разбра защо момчето искаше да стреля 12 пъти с пушката след като спечели мечето още с първия си изстрел. Момичето се усмихваше всеки път когато пушката паткаше и когато мустакатия мъж виждаше доволната усмивка пред себе си въпреки, че изстрелът беше далече от целта. Само първият попадна където трябва.
Ядоха и захарен памук. Беше розов и прекалено сладък и лепкав. Беше се залепил за лицата и на двамата и дори за русите коси на момичето. След това миха лицата си много време край един фонтан. И въпреки неприятното лепкаво усещане от памука по лицата им, от тях не слизаше усмивката нито за миг. Играха си край фонтана, пръскаха се като малки деца, все така усмихнати. И все така нищо друго нямаше значение освен небето в двете сини очи.
И сега залязваше. Нямаше повече време. Слънцето се скриваше бавно и все по-малко лъчи осветяваха голямата поляна, на която беше панаирът. И когато и последния лъч се скри зад далечните планини, зад хоризонта, те знаеха, че беше време. Небето беше черно, но все още се виждаше синьо и прекрасно в нейните очи. Момчето беше много бледо.
„Време е.” каза то и се усмихна. „До следващата година.”
Беше последният момент. Когато трябваше вече да тръгва, но когато можеше да си позволи това. Момичето кимна.
„Обичам те.” каза то за пръв път днес.
„Обичам те.” последва отговорът.
Допряха устни. Но не ги разделиха. След няколко секунди момчето просто изчезна. На мястото където стоеше имаше просто един малък камък.
Момичето го взе и тръгна към едно голямо дърво – орех. Под ореха не расте нищо, но там, до голямото дебело стебло, имаше малка купчина камъни и до нея – две цветя – едно жълто и едно червено. Сега те спяха и бяха затворили цветовете си. Жълтото ги отваряше всяка утрин с утрото, но червеното цъфтеше само веднъж в годината, на деня на карнавала. Момичето ги погледна и се усмихна. То остави камъка на върха на купчината и тръгна. Стигна до оградата, която заграждаше мястото на панаира. Беше голяма и стабилна и трябваше да я прескочи за да се прибере. Но вместо това то просто седна на нея и погледна към звездите.
Във вторник валя град.
