Форум на PC Mania

- Ний не щем!
- Не съм ви питал...

Вятър. Разхожда се навсякъде и вижда всичко, често понася със себе си най-различни звуци, миризми, много от които рядко виждали човешко същество. Много от тях не се и интересуваха от двукраките същества, които не им обръщат внимание, прекалено заети и вечно забързани нанякъде.
Този вятър обаче имаше друга цел. Той упорито си играеше с мръсен младеж, като взимаше шума от детската глъч при площадките и го довяваше в безкраен поток до ушите му. После пък добавяше забързания ритъм на топуркащи крака, клаксон на автомобил, смесваше ги и ги захвърляше във всекидневен коктейл от звуци, сякаш специално подготвен да дразни момчето в черно. Лицето на младежа, от своя страна, се свиваше конвулсивно в гримаса всеки път щом чуеше смеха на някое от децата. Как само ги ненавиждаше, с тънките им гласчета и ококорени, всезнаещи, всепитащи очи. От тях струеше такава невинност, че можеше едва ли не да я види и пипне. Понякога му беше жал за тях и искаше да им помогне като им покаже света такъв какъвто е – пълен с насилие и несправедливости. Понякога ги биеше или грабеше, само за да им покаже, че света не свършва с шарените катерушки и пързалки. А понякога просто ги мразеше и искаше те да изчезнат. Възрастните не бяха нещо повече – вървяха наперено и нагло, почти величествено, плъзгаха се по улиците като глетчери, а чувствата им към света бяха дори по-студени.
- Здравей... – пред младежа стоеше, с бегла усмивка на лицето, старец.
- Махни се, не ми досаждай – промълви отегчено младежа.
- Кой си ти? – продължи стареца все едно не го е чул, ала усмивката му се разшири едва забележимо.
- Не и този, който ще ти даде някакви пари. Но ако не се разкараш, мога да ти оставя нещо друго за спомен от мен.
Стареца просто стоеше там. И го гледаше. Момчето в черно не издържа и замахна. Свития му юмрук полетя право към лицето на просяка, без милост и без капка съжаление.
- Спри – ръката на младежа се закова на сантиметър от главата на стареца. По лицето на младежа премина изумление примесено със страх, после гняв и накрая – безсилие.
- Кой си ти? – попита на свой ред той. Ръката му трепереше, но не искаше да помръдне.
- Не и този, за когото ме мислиш.
- Ще съжаляваш. Всичките ще си платите, всички нагли и досадни хора по света, всички невежи...
- Мразиш своя вид? – усмивката на стареца не слизаше от лицето му.
- Мразя всички.
- Това е хубаво, защото аз също ги мразя. А само срещу малка цена ще ти помогна да постигнеш каквото искаш. Ще те даря със... силата да го направиш.
Младежът се подсмихна. Старецът пред него беше поредния жалък човек, точно от тези, които искаше да премахне сам. Ала нещо го караше да продължава да говори с него.
- Няма нищо, което бих искал да ти дам като отплата. Ще се наложи да се лиша от помощта ти.
- О, та аз не искам много. Като начало ще взема само слуха ти.
- Като начало? – младежа го загледа подозрително. Стареца говореше сякаш си ВЯРВА.
- Добра цена за това, което предлагам. А и за какво ти е? Така няма да чуваш крясъците на децата. Но не се бой – пак ще имаш уши за околния свят.
- Тогава... съгласен съм.
И така, за изненада на мъничка частица в ума на момчето в черно, младежа се съгласи, а стареца щракна с пръсти и го поведе към изхода на уличката. Вятъра ги последва, като периодично доливаше коктейла от звуци. Стареца дочу въздишка, и с неизбежната си усмивка попита новия си спътник:
- Сподели какво ти тежи?
- Нищо не ми тежи. Не е ли в това проблема? Досега виковете на децата ме дразнеха, ненавиждах ги, но сега...
В очите на възрастния мъж проблесна победоносно пламъче, докато мъничката частица в ума на момчето в черно, която беше запазила истинското съзнание на младежа, с ужас слушаше танца на звуците и усещаше как започва да й харесва.
- А сега – промълви само на седмата крачка стареца, - ще трябва да ти взема очите.
- Очите? Защо?
- Нали не искаш да виждаш шарените цветове на света? Небето, тревата, лицата на децата?
- Може би си прав. Повече ми харесва тъмнината...
- Но ти пак ще виждаш, по свой начин.
Старецът щракна отново с пръсти и продължи към края на уличката. А младежа до него въртеше глава сякаш вижда света за първи път и ахкаше изумено. И ако не беше прекалено зает да разглежда заобикалящите го неща с новите си очи щеше да забележи как усмивката на стареца се разшири.
- Какво те изумява този път?
- Всичко! – гласът на младежа трепереше. – Нима не виждаш? Цветовете са толкова красиви, толкова ярки, и колко са много само.
- Харесва ли ти?
Но младежът не отговори. Може би не намираше думи да изрази чувството, или пък просто не беше чул въпроса, прекалено зает с новородения свят. А мъничката частица в ума на момчето в черно не можеше да повярва на очите. Или по-скоро знаеше, че не трябва. Това не беше света, който искаха да разрушат. Този беше щастлив и... правилен.
И така на всеки седем крачки старецът спираше и взимаше по нещо от младежа, който всеки път се съгласяваше все по-охотно. Алеята беше почти свършила, цветовете запълваха изцяло погледа на младежа, оставил тъмнината зад гърба си. Звуците вече не се нуждаеха от вятъра, за да достигнат до ушите му, а направо се вливаха блажено. Неканени, но желани. Мъничката частица в ума на момчето в черно се беше вкопчила в себе си и в един последен отчаян опит се провикна на младежа... но дочу я единствено стареца. И точно това го накара да спре на крачка от светлата улица:

- За последната стъпка ще се наложи да поискам двойно заплащане. Нещо за теб и нещо за мен – усмивката на лицето му беше изчезнала, но младежа не забеляза тази дребна, а така важна, подробност.
- Разбира се, всичко, стига само да получа каквото ми обеща.
- О, ще получиш. След като ми дадеш сърцето и ума си.
Младежът се сепна.
- Как така?
- Аз ще ти дам нови. Старите не биха могли да разберат и приемат... подаръка ми – стареца гледаше напрегнато.
- Да... ами... добре. Щом нямам избор.
- Избор винаги има. Понякога човек просто не знае другия вариант.
С тези думи старецът щракна с пръсти за последен път и бутна младежа на улицата. А той като по навик се втурна, стиснал юмруци, към децата и катерушките, към тълпите забързани хора, запровира се между спрените коли, заслепен от забравен копнеж. Блъсна се в забързан мъж, който го погледна с усмивка.
- Извинете – пророни бързо младежа.
- О, не, мен извинете – отвърна му притеснено мъжа.
А вятъра засвистя отново из улиците, доволен. От време на време довяваше на момчето в бяло веселите гласчета на децата и ритмичния такт на стъпките. Довяваше и купища “добър ден!” и “извинете!” промълвени щастливо от възрастните.

_________________________________

Писано за училище, имахме да правим съвременна интерпретация на приказката... Имам 5.50 заради пълен/кратък член, не, доволен съм от оценката и не се опитвам да се хваля. Обаче е забавно когато можеш да напишеш разказ и да ти го оценят като анализ например или интерпретация...

Интересно дали мога да направя пост само с въпроси?
Какво изобщо му предлага стареца?
Значи маладежа е мизантроп (т.е. мрази хората) а стареца го прави учтив?! Обратна стълба? Насила хубост не става, ако сам не е решил да стане такъв какъв е смисълът?
Или може би стареца е дявола, а младежа иска да промени света към добро? Като обира децата и ги дрази, за да станат гадни като него? А не правим ли хората света? Ако всички сме озлобени (а не сме ли?) няма и ли света да е гаден? Ако всички сме честни няма ли света да е по-добър? Защо тогава младежа да е добър?
Звучи като "константин" + Смирненски, какъв по дяволите е смисълът?

Интересно дали ще мога да направя пост само от отговори... съмнявам се
Първо да питам все пак - чел ли си оригинала? Несъмнено си, иначе не би задавал тези въпроси.
Нека почнем - старецът е промяната. Както дяволът, можеш в по-свободна интерпретация дори да го наречеш Дявола, който не се забавлява като прави хората лоши, а като ги променя. Не би ли било това забавлението на същество живяло хиляди и хиляди години, на което, примерно, му е омръзнало да създава зло и вместо това създава противоречието. Тоест, превъплащава се в опозицията, опозицията на всичко с което има контакт. Той е злото около доброто, но и доброто около злото. Само защото се наслаждава на промяната, а объркаността на човека. Но както казах - зависи от теб как ще го наречеш, можеш да го наречеш просто старец със свръхестествени способности.
Младежа мрази всичко, не само хората. Мрази звуците, мрази живота... не ми казвай, че не разбираш какво искам да кажа, този модел се е утвърдил отдавна, а аз просто го ползвам. Обратна стълба - има ли значение? Нима не е промяна от едната крайност към другата? В това е концепцията, в промяната, а не в... егоизма на човека.
Няма да коментирам "насила хубост не става", просто не виждам какво му беше мястото на това изказване тук... И все пак ще кажа това - какво различава литературата от... историческите факти, или от фактите вобще - творческият момент, ето кое. Ако няма авторска измислица, то не можеш да го наречеш литература.
За това какво иска момчето... за всеки човек неговия свят е правилния и според него всички трябва да живеят в него, а не в своя собствен. Всеки е център на своя си вселена. Какво иска момчето е... неговото разбиране, неговото раздразнение от безгрижието на децата, което всъщност е абсолютно нормално, те са малки и все още разчитат на защитата на родителите си, на близките си... но момчето не го разбира по този начин. И никой не може да го обвинява.
И последно - Защо тогава младежа да е добър... елементарно е - исках да разчупя модела на приказката и да направя обратната промяна. That's all there is to it...

coleto, ми то това си е Смирненски. Екс, браво, може да се каже, че си го "превел", но се губи част от смисъла.
Аз съм плебей по рождение и всички дрипльовци са мои братя. О, колко е грозна земята и колко са нещастни хората!
Аз съм принц по рождение и боговете ми са братя! О, колко красива е земята и колко са щастливи хората!

Ееех колега, колега, нали трябва да има и нещо от мен
Не обичам да се ограничавам прекалено много в определени рамки. Да, можех да включа това, да, можех като един съученик само да сменя думите с "мутра", "пари" и г-жата после да ми каже "твоето ми хареса най-много", както направи тя с гореспоменатия човек.
Но някак това не съм аз...
И все пак си казвате мнението, което ми харесва, може би пък наистина не е трябвало да се отклонявам толкова от поставената задача. Е, като за първи опит

Не всеки може да разбере това да вложиш нещо свое в произведението, което преразказваш. Не знам дали съм ти казвал, но по едно време мислех да преразказвам български народни приказки, така че да станат като литературен фентъзи роман, само че ми се стори оскърбление към българското народно творчество да го направя. По същата причина не бих си позволил и на своя глава да преправям разказ на друг човек... Е, твоето вече не е преправяне, то си има и една друга самостоятелна идея, която обаче се усеща по-трудно на първо четене, но след като се обърне внимание и на сменения епиграф... Иначе аз като си намерих да прочета отново този разказ преди няколко месеца много му се накефих...

Е, различни ценности. Не виждам защо да е "оскърбление към българското народно творчество" по тази логика каквато и интерпретация да напиша би била неуместна...
Но не знам, за мен не е толкова ужасно, стига да е написано добре.
А това за приказките е много интересна идея всъщност Care to show me?

Ми Екс, щото трябва да уцеля границата между откровенното преразказване на приказката и съчиняването на нещо ново. Тоест трябва едновременно да я направя леко по-модерна, но и да не я променям. Щеше да стане бозаво.
Твоето добре се е получило въпреки това.