За колата и омразата
Публикувано на: 05 Юли 2005 11:09
Някъде там, из дълбините на хладиълника лежи една замъглена от студа и втвърдена от налягането бутилка... Тя, е бутилка, като всяка друга, с червен етикет и голям бял надпис – Кока Кола.
Ето тази бутилка ощастливява всички хора по един или друг начин, просто разликата е в позицията. Толкова гениално сътворено питие не ще бъде създадено никога повече, в това съмнение няма. Отиваш до хладиълника, отваряш го и още в първите мигове, в които пръстите ти обгръщат бутилката, самото чувство за приятен хлад разтърсва нервите ти. Извивките по шишето са перфектно направени, за да може кондензиралата вода да се стече по пръстите ти и отново да усетиш една бърза смяна на усещанията в ръката си. След това, когато вече решаваш да да я отвориш следва следващото изобретение – грапавините по капачката и ресните по периферията й я правят особено удобна за отваряне и особено приятна за докосване...
Вече си отворил бутилката и решаваш да налееш си от колата в чаша, но не каква да е чаша, а специална чаша, създадена от същата компания, създаваща и напитката. И чашата, сама по себе си е адски специална – изваждаш я от шкафа и очите те веднага се спират на невероятните цветове с които е обагрена – толкова много и толкова ярки, че самото ти зрение се опиянява. Все едно да натикаш лакочистител( ММ13 :) )под носа на котката – тя загубва ориентация от прекалено силния аромат, сетивата й се объркват и за тези няколко мига, тя е сляпа. То просто не знае къде се намира. Усещането е подобно.
Отърсваш се от зашеметяването на сетивата и решаваш да си налееш от колата и в момента в който течността докосва дъното на чашата, се чува приятния леко съскащ звук от насилствено вградения в питието въглероден диоксид. От скоростното раздвижване на молекулите предизивква химична реакция, която от своя страна образува един тънък слой нестабилна пяна, която след няколко секунди изчезва.
Оставяш чашата на масата, почакваш малко, но достатъчно за да си дадеш сметка за случилото. Не че е и необходимо. Посягаш към вече запотената и приятно охладена чаша, повдигаш я и леко отпиваш. Първата глътка пронизва езика ти, след което и гърлото и най- накрая нежно кацва в стомаха ти, като сякаш обгаря стените му. Поставяш чашата обратно на масата, като се съсредоточаваш върху чувствата, породени то мозъка ти. Продължаваш да не си даваш сметка за случващото се. Само регенерираш от сладката болка, разтворила сетивата ти и караща те да искаш повече... и повече...
След четвъртата глътка вече е останало съвсем малко на дъното на чашата. Отпиваш и последните милилитри и се спираш. Продължаваш да не си даваш сметка, че сетивата ти са в шок, защото не си способен. Пораженията, който мозъка ти е получил не изчезват веднага и през това време нищо не е такова, каквото е всъщност – цветовете се изменят, вкусовете, ароматите, усещанията.
След кратко време сладостта на напитката те е обезводнила, а понеже организма се нужда от много вода мозъка ти те подтиква да отидеш да пиеш.
С трепереща ръка вземаш нова чаша, наливаш вода, без дори да усетиш, че разливаш доста от нея, отпиваш жадно. Пиеш, но осъзнаваш, че вкуса на водата е ужасен, но понеже мозъка ти се нуждае от вода не спираш. Вече всичко е по старому – сетивата бавно се регенерират.
Решаваш да се върнеш към всекидневните занимания и излизаш на терасата за да полееш цветята. Поливаш няколко и погледа ти се спира на огромна реклама на свръх корпорацията създаваща вече доста добре познатата ни Кока Кола. Точно под рекламата виждаш контейнер, а пред него едва не падащ вътре човек, жадно търсещ нещо, което може да задоволи чудовищното чувство на глад, породено от мозъка му, поради липса на необходими вещества.
Казваш си: ‘Виж го този нещастник...’ при което човека забелязва погледа ти и се усмихва безмълвно, след което отново зарива поглед в безконечната чернота на почти празния контейнер.
Нужно ли е това? Навярно. Не обичам колата. Не ми харесва вкуса й.
Мразя синтетиката.
Ето тази бутилка ощастливява всички хора по един или друг начин, просто разликата е в позицията. Толкова гениално сътворено питие не ще бъде създадено никога повече, в това съмнение няма. Отиваш до хладиълника, отваряш го и още в първите мигове, в които пръстите ти обгръщат бутилката, самото чувство за приятен хлад разтърсва нервите ти. Извивките по шишето са перфектно направени, за да може кондензиралата вода да се стече по пръстите ти и отново да усетиш една бърза смяна на усещанията в ръката си. След това, когато вече решаваш да да я отвориш следва следващото изобретение – грапавините по капачката и ресните по периферията й я правят особено удобна за отваряне и особено приятна за докосване...
Вече си отворил бутилката и решаваш да налееш си от колата в чаша, но не каква да е чаша, а специална чаша, създадена от същата компания, създаваща и напитката. И чашата, сама по себе си е адски специална – изваждаш я от шкафа и очите те веднага се спират на невероятните цветове с които е обагрена – толкова много и толкова ярки, че самото ти зрение се опиянява. Все едно да натикаш лакочистител( ММ13 :) )под носа на котката – тя загубва ориентация от прекалено силния аромат, сетивата й се объркват и за тези няколко мига, тя е сляпа. То просто не знае къде се намира. Усещането е подобно.
Отърсваш се от зашеметяването на сетивата и решаваш да си налееш от колата и в момента в който течността докосва дъното на чашата, се чува приятния леко съскащ звук от насилствено вградения в питието въглероден диоксид. От скоростното раздвижване на молекулите предизивква химична реакция, която от своя страна образува един тънък слой нестабилна пяна, която след няколко секунди изчезва.
Оставяш чашата на масата, почакваш малко, но достатъчно за да си дадеш сметка за случилото. Не че е и необходимо. Посягаш към вече запотената и приятно охладена чаша, повдигаш я и леко отпиваш. Първата глътка пронизва езика ти, след което и гърлото и най- накрая нежно кацва в стомаха ти, като сякаш обгаря стените му. Поставяш чашата обратно на масата, като се съсредоточаваш върху чувствата, породени то мозъка ти. Продължаваш да не си даваш сметка за случващото се. Само регенерираш от сладката болка, разтворила сетивата ти и караща те да искаш повече... и повече...
След четвъртата глътка вече е останало съвсем малко на дъното на чашата. Отпиваш и последните милилитри и се спираш. Продължаваш да не си даваш сметка, че сетивата ти са в шок, защото не си способен. Пораженията, който мозъка ти е получил не изчезват веднага и през това време нищо не е такова, каквото е всъщност – цветовете се изменят, вкусовете, ароматите, усещанията.
След кратко време сладостта на напитката те е обезводнила, а понеже организма се нужда от много вода мозъка ти те подтиква да отидеш да пиеш.
С трепереща ръка вземаш нова чаша, наливаш вода, без дори да усетиш, че разливаш доста от нея, отпиваш жадно. Пиеш, но осъзнаваш, че вкуса на водата е ужасен, но понеже мозъка ти се нуждае от вода не спираш. Вече всичко е по старому – сетивата бавно се регенерират.
Решаваш да се върнеш към всекидневните занимания и излизаш на терасата за да полееш цветята. Поливаш няколко и погледа ти се спира на огромна реклама на свръх корпорацията създаваща вече доста добре познатата ни Кока Кола. Точно под рекламата виждаш контейнер, а пред него едва не падащ вътре човек, жадно търсещ нещо, което може да задоволи чудовищното чувство на глад, породено от мозъка му, поради липса на необходими вещества.
Казваш си: ‘Виж го този нещастник...’ при което човека забелязва погледа ти и се усмихва безмълвно, след което отново зарива поглед в безконечната чернота на почти празния контейнер.
Нужно ли е това? Навярно. Не обичам колата. Не ми харесва вкуса й.
Мразя синтетиката.