Форум на PC Mania

Легендата за Сиирдуум


Глава 1: Началото и Макорл’Сяиин

В началото била водата… Светът ни тънел в мрак. Нямало кой да го прогони, нямало ги трите слънца даряващи живот и магическа светлина. Минало и настояще не съществували, бъдещето – потънало в гъста и неясна мъгла. Хладната прегръдка на забвението обвивала свят без име.
Тогава дошъл той – Макорл’Сяиин – създателят на светове. Хилядолетия наред той полагал началото на безброй светове. Сега дошъл ред на нашия. Невероятната и почти безграничната му сила била събрана в един от най-издръжливите елементи във вселената – диамантът. И нарекъл той новият свят Сиирдуум.
Отпървом прогонил Макорл’Сяиин мрака, като създал трите слънца – Липсо, Кали и Хелиос. Те разделили тъмнината от светлината на ден и нощ. Липсо и Кали били двете най-ярки слънца, а Хелиос – сребърното слънце – било най-красивото от трите.
Макорл – създателят решил, че е дошъл краят на господството на безкрайната синя шир – океанът. Тъмни облаци покрили небето скривайки лъчите на трите слънца. Закипяла водата, разтърсил се Сиирдуум и се надигнал първият континент обширен и величествен, обхващащ огромна част от света ни. Нарекъл го Макорл – Акнар – първият континент. Разпръснал Макорл мощта си връз Акнар и нагънал се континетът. Масивни планини се надигнали до небето и скрили в сянката си обширни земи. Високи плата разцепили въздуха и се спрели едва като достигнали облаците. На места върховете на Макорловите планини достигнали толкова високо, че почти мигом замръзнали. За сметка на величествените масиви, създал Макорл’Сяиин просторни долини, усойни низини и резки пукнатини по повърхността на континета. Благословил го Създателят да бъде вечен и влял в него магията..
Акнар не останал единственият континент за дълго, оттеглили се водите на океана и се показал нов, по-малък континент. Дал му Създателят името – Пелтос. Пелтос също бил повлиян от силата на Макорл’Сяиин. Във връхна точка на магическо вдъхновение, решил той да направи континента най-красивото парче земя на Сиирдуум. Акнар бил величествен, масивен и огромен, Пелтос обаче трябвало да бъде като негова необявена противоположност. Нагънал Макорл новия континент от запад, по границата му с океана. Стената, която създал била гръбнакът. Във вътрещността на изток създал Макорл обширни долини с красиви и нежни хълмове, това била меката, красивата част на континента.
Благословил Макорл новия континет да бъде най-плодородната и най-магическата земя на Сиирдуум, земя, която била като отражение на едно отдалечено измерение, на идилия и красота, която Макорл видял в отдалечена епоха на блаженство и безвремие, наречена Рай.
Всичко, което Макорл’Сяиин-творецът създал, му отнело твърде много сили и време. Изтощен, сътворил той последния континент в далечния север – най-непристъпното и опасно място на Сиирдуум. Надигнал Макорл малко парче земя. Лъчите на животворният Липсо и тъмната Кали не достигали отдалечения край на света – превръщаики го в леден ад. Ледените върхове се издигали като зловещи челюсти, на фона на моравото неогрявано от слънцата небе. Там съградил Макорл’Сяиин своя леден дворец. И заискрял Диамонд в студените цветове на летаргията. Ледения континент, дом на Макорл’Сяиин-създателят на светове.
Гръм разтърсил Сиирдуум и завалял дъжд над Акнар и Пелтос, а сняг над Диамонд.

Глава 2: Боговете и денят на Хаоса

Дошло времето, когато животът щял да се зароди на Сиирдуум.
Отначоло изгрял яркият Липсо. Красивото слънце на живота озарило новият свят. Магията запълзяла по повърхността му, навлязла дълбоко в недрата му. Огромни ливади покрили Акнар и Пелтос. Всяка гънка на земята: ниските долини, високите хълмове и непристъпните плата се изпълнила с живот. Малки и големи цветя озарили ливадите в милиони цветове, а магията заструяла от тях. От живителната светлина на Липсо се зародили и житните класове и плодните дръвчета, разноцветните ябълкови, сливови и всички други растения заредени със силата да поддържат живота. В дълбокия океан създали се по-малко растения и живот, понеже светлината на Слънцето на живота пронизвала по-трудно водата отколкото въздуха.
После Липсо създал животните. Милиарди видове насекоми, птици, гризачи, тревопасни, хищници и други неизброими и неназоваеми същества се пръснали по континентите.
Докато птиците огласяли с песните си клоните и небето. Малки и големи животни пасяли кротко, докато в засада ги дебнели свирепи хищници. Около тях жужали или пърхали всевъзможни мухи, мушици, комари и пеперуди.
Под водите на океана огромни пасажи от риби търсели храна докато акулите ги разпръсвали, само за да се съберат отново и да отплуват по-надалеч. Красивите делфини подскачали на повърхността, а до тях величествени китове шумно изпускали вода.
От високите планини създадени още от Макорл потекли бързоструйни поточета, които се разливали във величествени и пълноводни реки. Езера се образували от тях и пак се разливали, за да се слеят с океана.
Когато Липсо залязъл, се показали лъчите на Кали. Тъмно-червеното слънце на смъртта хвърлило лъчите на своята участ над пробуждащият се свят. Растенията увяхнали, дърветата изсъхнали под изпепеляващата горещина на слънцето. Хищниците пирували с беззащитните бозайници. Докато самите те не били покосени от грозната участ на Кали. Кръв потекла в реките и напоила земята на Сиирдуум. Радостта от живота, дори самият живот изчезнали. Всичко се сляло в кърваво-червеният оттенък на залязващото слънце на смъртта.
Тогава дошла нощта и заедно с нея Хелиос. Бледите и прохладни лъчи на баланса се разляли по целия Сиирдуум. Сребърното слънце излекувало света балансирайки живота и смъртта в цикъл. Животът се създавал и процъфтявал докато не дойде смъртта, която да го обхване в хладната си прегръдка и да го поведе към новата му форма.
Хелиос обединил Липсо и Кали. За да възтържествуват баланса и справедливостта всяко слънце родило по един бог, по свое подобие, който да следи за волята на трите слънца.
Липсо създал богинята Еланна – покровителка на живота, красотата и щастието.
Кали родила богът на смъртта: Шетхор – властелинът на смъртта и тъгата.
Хелиос пък сътворил богинята Терея символ на справедливостта и баланса.
Денят на Хаоса – онзи ден, в който Липсо и Кали изгряли разделени един от друг – дал живот на Сетх богът на раздора и войната.
От онзи ден насам Липсо и Кали греят над Сиирдуум обединени в едно-единствено слънце денем, а Хелиос бди над света нощем.

Глава 3: Расите на Сиирдуум

С последните си магически дъх, сътворил Макорл’Сяиин драконите – същества с огромна сила и интелигентност. И станали драконите Пазителите на Сиирдуум. Онези, които щяли да бдят над света ни по време на вековния сън на Твореца.
След него се възправила Еланна в цялта си красота. И създала тя елфите красиви почти колкото самата богиня. Дала им разума и извисената духовност. Населила с тях Акнар и Пелтос. Те заживели в прослава на своята създателка. Векове наред разкривали тайните на магията и омилостивявали Еланна, която дарявала своите жреци с мощ непозната в онези блаженни дни. Елфите помагали на Богинята като се грижели за природата и живота на Сиирдуум.
В знак на благодарност Еланна подарила на своите чеда, чудодейните семена на Тейлос-вечните дървета. И засадили ги елфите, и покрили тейлосовите гори двата континента. В сърцето на Пелтос – там където магията била най-силна и чиста – корените на едно от тези велики дървета достигнало толкова дълбоко, че започнало да черпи сили от самият ”магически извор”. Нарекли елфите това дърво – Ескилион – Дървото на живота. Ескилион се превърнал във връзката на елфите с магията. Техен тотем.
С времето Еланна започнала да пренебрегва молитвите на чедата си от Акнар и да обръща почти цялото си внимание към своите деца на Пелтос. Онези най-близко до Ескилион. Те започнали да наричат себе си Златните елфи. Еланна ги дарила с безсмъртие и благоразположението си.
Времето отминавало, а Златните елфи помъдрявали и ставали все по мили на Богинята. Забравените елфи на Акнар обърнали молбите си към Терея. Мощта на богинята на баланса не била за подценяване. Тя откликнала на молбите на елфите. И въпреки, че не можела да им даде безсмъртие като събратята им – Златните елфи – тя удължила живота на пренебрегнатите от своята богиня елфи, до над 2000 години.
С времето Елфите на Акнар забравили Еланна. Те започнали да служат на Природата. И да я почитат като могъща сила. Тейлосовите гори станали техен дом. Върху короните на 20 метровите дървета те построили своите домове. Нарекли себе си Елфите на гората и се заклели във вечна вярност на Природата и нейните стихии.
Природата се превърнала в сила. И от нея се родили: Сирос – повелителят на водата, Келстор – властелинат на камъка, Нейя – владетелката на земята и Телейнин – богът на въздуха.
Тяхната сила и величие олицетворявало Окото на Природата – огромно езеро – породено от природните стихии. Именно на острова в центъра му. Елфите съградили най-големия свой град – Телис.
Келстор – богът на камъка - създал джуджетата. Келстор се страхувал за своите чеда – джуджетата. Той искал да ги направи силни и достойни. Затова създал богът на камъка нова планина висока и величествена. Въпреки, че не била така масивна като тези от времето на Макорл той я харесал, нарекъл я Азур’Кел и заселил там джуджетата. Дълго време останали чедата на Келстор затворени в планината техният брой се увеличавал, затова наложило им се да копаят. След много години те станали ненадминати миньори и заобичали недрата на земята. Над всичко джуджетата почитали металите, които започнали да добиват от своите мини. С песен в прослава на Келстор и Нейя-неговата половинка - те от сутрин до вечер копаели огромни тунели и шахти. С които разширявали владенията си и от които добивали злато, сребро и желязо. Техните дворци и храмове имали най-причудливите и великолепни форми на Сиирдуум.
Съюза на Келстор и Нейя създал гномите. Братовчедите на джуджетата били по-весели и безгрижни. Те заживели в обширна долина, най-плодородната на Сиирдуум и нарекли я Нейял - символ на Нейя, която благословила долината. Там пораснали най-големите и красиви гори след елфските Тейлоси. Гномите обичали земята и хубавите шеги повече от всичко друго. Те били много изобретателни и остроумни. Всеки ден те измисляли по наякоя джаджа (такова име давали на всички още безименни изобретения), която да се взривява в облак дим или издавала странни звуци, които пробиват тъпанчетата на този, до който се доближат. Това, те намирали за безкрайно смешно. С годините гномите станали майстори на “зъбните колела”.
И джуджетата и гномите достигали живот над 1000 години под закрилата на Нейя и Келстор.


Глава 4: Елфите. Епохата на Вечната битка.

Златните елфи живеели на Пелтос в разкош и благоденствие. Техните жреци придобивали все по-голямо разбиране, за силите на живота и силата на вярата. Те знаели къде и как се заражда животът и какво е нужно за да бъде изворът му максимално използван. Но голямото знание води и до голяма поквара.
Съветът на великите жреци и най-вече Пейрон-Нейис-един от Мъдрите- решил, че е време да изпитат могъществото си с един грандиозен ритуал. Но това, което не знаели останалите жреци, било, че Пейрон имал собствени цели за себе си и за най-приближените си, той искал божествена власт и сила.
В разрез с елфската си същност Пейрон бил властолюбив и хитър. Той винаги искал все повече и повече просветление и сила. Медитациите му ставали все по-дълги и въпреки, че неговите братя от Ордена на Еланна не знаели, било му все по-трудно да върне душата си обратно до тялото. Докато един ден той открил нещо, което никога не трябвало да открива…
Пейрон Нейис първи заговорил пред съвета на Стоте за велик проект, проект който щял да докаже на Еланна, че златните елфи са нейни достойни поданници. Нова раса щяла да стъпи на земята на Пелтос. И въпреки, че приели идеята на Пейрон със съмнение, жреците се съгласили да използват Ескилион-Дървото на живота- за грандиозният ритуал, под предлог, че то няма да пострада.
Три дни мълвяли молитви и непонятни думи около Ескилион Стоте избрани. Елфи готови да се жертват за своята богиня и своя народ. В момента, в който избраните започнали ритуала и отключили магическите сили, малки светлинки започнали да блестят и кръжат около Тотема на елфите, концентрирайки магията все по-дълбоко и по-дълбоко, променяйки същността на материята на Ескилион. Жреците не знаели, но те не я променяли по начина, който си мислели, а по начина продиктуван им покварения ритуал на Пейрон Нейис-предателя. Магическите светлинки станали стотици, дори хиляди, а повърхността на Дървото на живота вече видимо се променяла. Дори, когато слънцето залязвало около него било светло като в ден.
Светлината около свещенните поля на Ескилион била непоносима, а въздухът изпълнен с мирис на магия. В кулминационната точка на ритуала Дървото на живота не можело вече да понесе промяната на материята и под въздействието на непонятната трансформация и отприщената сила се покрило с магически огън. Един след друг големи талази запълзяли по стъблото му, превръщаки по-нежните клони във въглен, а листата им в пепел, падаща леко като сняг над полето на Ескилион.
Най-големите кълба от пламъка се отделили от дървото и се издигнали в небесата във вихъра на зловещ танц. Магията се сгъстила и образувала неимоверна сила прилична, на самата същност на елемнента Огън. Огромното огнено кълбо над Дървото на живота изпратило точно сто талаза от силата си към полето под него. Отведнъж заличавайки жреците в тази им същност. Всяко тяло стоящо до Ескилион, принадлежащо на златен елф, за миг изгубило тънката нишка свързваща душата с тялто, но този миг бил достатъчен за неизбежното. Сто елфски души излетели отведнъж в небето, по път към другият свят, но били спрени от силата, която били отключили приживе. Душите на златните жреци били привлечени към Дървото на живота, а през това време голямото кълбо от огън над Ескилион се разбило в кората му, точното място, което привлякло живеца на жреците.
Но телата на елфите не били свършили своето предназначение. За голямо учудване на всички, по-късно изследвали този феномен, телата на златните били променени от сила, която не разкрила себе си. Може би някъде дълбоко под кората на Ескилион, точно, когато ритуалът бил завършен се открил частичен път към непонятна равнина, може би дори легендарната Равнна на Живота. Догадките са различни. Може дори Нашественикът да е искал това и е посял семето на нова раса в телата на златните елфи, жреци на Еланна. Но…
Там стояли сто същества от нова раса. Раса без име, защото нямало кой да и го даде.
Петдесет мъжки и петдесет женски същества стояли и гледали с почуда и недоумение своите тела…
Само няколко мига стояли те втренчени един в друг, Ескилион изгаснал изведнъж и пламъкът изгарящ го, концентрирал гигантска сила, изчезнал в перфектния център, заменен с мрак, по-тъмен и от най беззвездната нощ който се разлял по кората образувайки проход към друг свят.
Мракът заменил светлината и започнал да поглъща жадно животворните и топли лъчи на слънцето. Сякаш денят бил прекъснат в самото си начало. Слънцето помръкнало, а новата раса завладяна от животинския си инстинкт за самосъхранение побягнала в паничерски страх…

* * *

Извадка от дневника на Пейрон-Нейис:
Втори ден на Петия стар елфски месец
”В началото не можех да премнина през тъмните потоци от енергия. Бяха много нагъсто. Някаква непонятна сила така се беше оплела около сърцевината, че ми трябваше месец докато преподредя съставната прожекция на душата си и да премина.
Там открих Рая! Невероятни цветове се бяха преплели във водовъртеж от светлина. Мастилено-лилаво, се въртеше като разлято в жълта светлина, а малки концентрирани центрове на енергия кръжаха около него. Не успях да се задържа дълго там. Няколко космически секунди само колкото да огледам мястото. Нямам достатъчно сили да продължа в близките дни, но мисля, че там долу-мястото, до което не можах да стигна-има огромна сила. Сила, която нито един от моите братя в ордена не е и сънувал!

Десети ден на Петия стар елфски месец
“Успях! Открих сила, която дори не подозирах. Сега виждам всичко през други очи. Всичко е не, дърво, метал или растение, а нишки, магически нишки, които се преплитат в красиви форми и образуват всичко. Дори и самата земя! Еланна не е нищо в сравнение със силата която открих. Не описвам къде се намира заради съображения за сигурност. НИКОЙ НЯМА ДА ДОСТИГНЕ ТАМ ОСВЕН МЕН!(…)”

Единадесети ден на Петия стар елфски месец
“Единственият страничен ефект, е че понякога тялото ми не понася силата и изпадам в състояние на временна лудост. Но това не е важно…
Нишките, които започнах да виждам са в различна гама от цветове и понякога успявам да ги докосна и ако се залушам всяка една от тях издава специфичен звук. Предполагам, че съществува някаква индивидуалност. След още няколко “контакта” вече вижадам не само материята в съставни нишки, но и потока на енергия във въздуха. Всъщност нишките са навсякъде, те са съставната частица, на всичко и всички. За сега само наблюдавам, но скоро ще започна да експериментирам с тях.”

Двадесети ден на Петия стар елфски месец
“Открих Магията! След много опити успях да комбинирам нколко нишки като използвах своята собствена енергия да ги скова заедно. Получих огън, вода, вятър… дори успях да променя едно насекомо в камъче. За жалост, за да овладея напълно новото Изкуство, което открих ще е нужно време…
Скоро мисля отново да се спусна “долу”. Слизал съм общо пет пъти и всеки път усещах силно влечение към центъра на водовъртежа от светлина, но всеки път ме поразяваха лъчи, които ме върщаха обратно, а когато душата ми се върнеше в тялото имах нови сили, които започвах да изпробвам. Сега ще стигна до дъното медитацията ми ще бъде продължителна!”

Двадесет и осми (последен) ден на Петия стар елфски месец
“Стигнах до “долу” и вече съжалявам. Открих могъща сила, пред която моята собствена беше като песъчинка в пустинята. Не можах да й се противопоставя и един тъмен лъч успя да порази душевната ми прожекция. Малко, по малко в главата ми нахлуват налудничави ритуали и планове за доминиране. Душата ми желае да властвам! Понякога се осъзнавам в стаята си да драскам непознати за мен знаци около символа на Ескилион, а когато ги разгледах осъзнах, че кроя план. План за какво?”


Пети ден на Шестия стар елфски месец
“Вече разбрах какви са били ритуалите. И сърцето ми все повече и повече започва да се пълни с омраза към моите братя по кръв! Не мога да повярвам как такова племе още съществува! Чувам зов, който не мога да разбера… И дори когато преплитам нишките с надеждата да доловя по-добре зова той остава неясен… А дали не е зов вътре в мен, по-силен от звука? Не съм сигурен в предприятията си, сякаш не ги правя по своя воля. Цялата тази омраза и жажда за разрушаване.
Ние не сме такива… ние сме чедата на Богинята. Вече дори не мога да произнеса или да напиша името й.
Някакво странно име стои на ръкописите ми: Дарн Муад. Какво ли е… или не, на кого принадлежи…”


* * *

Предателят на елфите Пейрон-Нейис успял да изпълни своят план. Нов бог започнал да пристъпва през Ескилион. Дървото на Живота пращяло и скърцало, сякаш надаволо вик на агонизираща болка.
Дарн Муад-богът-демон “прекрачил” през дупката в Ескилион и надал боен вик. Сякаш сто дракона умирали. Целият Пелтос потреперил…
Еланна изпратила на жреците си предупреждението и всички с ужас осъзнали какво са направили. Всички златни последователи на Богинята потръпнали пред зловещи полъх, който преминал по Пелтос.
Богът-демонът не “минал” през разлома в Ескилион, само неговите генерали заедно с ордите на смъртта. Черните му изчадия заляли като море на безумието Тейлосовите гори-земите на златните елфи.
В началото елфите дори не можела да си самозащитават. Все пак до сега те живели в мирни времена, времена, в които единствено ловните лъкове и ножове били едиственият източник на насилие. Но за да победят във войната, им трябвало нещо което да ги опази живи и да срази врага им. Златните отправили молитви към Еланна. Богяната на живота обаче не можела да покаже на своите чеда как да взимат живот, затова и се обърнала към другите Висши богове.
Сетх и Шетхор боговете на Хаоса и Смъртта усетили как в зараждащия се конфликт за тях ще има най-голяма полза. Хаосът и смъртта, които щяла да настъпят били техният източник на енергия. И ако и двете страни са въоръжени и се избиват взаимно, този хаос ще продължава още повече, отколкото ако тъмните орди унищожат елфите за месец-два. Сетх и Шетхор избрали свои мтериални прожекции* и започнали да обучават чедата на Еланна, да коват брони и оръжия. И понеже самите богове им дали знанието, оръжята станали наистина смъртоносни, а броните наистина здрави.
Дошли годините на вечната борба за оцеляване. Елфите събрали новите същества. Те били като тях само малко по-набити и високи. Ушите им били кръгли, а не заострени като при децата на Еланна. Нямали тяхната галантност и красота. Въпреки това били интелигентни и силни като своите създатели. Те ги нарекли Хора и ги приели при себе си.

Пейрон-Нейис бил събрал около стотина последователи, покварени от Тъмната му сила и “топлите слова”. Той успял да избваг с подчинените си и да се съюзи със Дар Муад – своя господар. И той възнаградил онзи, който му показал Пътя към Сиирдуум и неговите последователи. Кожата на Пейрон Нейис и стотината с него станала черна като безкрая и телата им се изпълнили с магия. Те станали по-ловки и по-бързи от бившите си събратя, а съзнанията им се изпълнили с омраза, омраза към онези със златните кожи…
След като разбрали за предателството на Пейрон елфите го проклели навеки и забранили да се споменава името му, затова и в писанията за eпохата на Вечната битка почти липсват сведения как Богът-Демон е научил за Сиирдуум. А в редките случаи, когато споменаването на Пейрон било неизбежно те използвали просто Тъмният или Бащата на тъмните.
Жреците на Златната богиня предполагали, че новата раса – Хората - била страничен ефект от плана на Тъмният-да призове Бога-демон, но ги приели като свои деца и последователи…
Тъмни били годините на Вечната битка за елфите. Сякаш последната надежда била на път да се стопи. Молитвите към Еланна ставали все по-трудни за изричане. Децато й били заслепени от отчаяние и ужас. Всички все по-често се обръщали на юг – към Планините на челюстите, обитанието на Макорловите дракони.

От елфите и хората се родила нова раса. Но в разрез на природните закони, новата раса не взела по малко и двете родителски, за да стане нещо междинно, а взела всичко дори по-велико. Децата на хора и елфи били силни и много интелигентни. Телата им били стройни и галантни, а лицата им запазили онази вечна елфска красота. Новата “раса” овладявала знанията бързо, а в Изкуството на Сетх били ненадминати. Магията на Пелтос била силна и влияела в голяма степен на своите обитатели, дори по-голяма отколкото те предполагали.
Ако изобщо някой можел да го стори, единствено новата раса можела да бъде достойна да се качи на гърба на дракон.
И въпреки, че били повече като косвени наблюдатели, Драконите се намесили. Пазителите живеещи на Сиирдуум още от времето на Макорл’Сяиин, не можели да стоят безучастно и да гледат как една раса бива затрита, а земята – магически извор на Сиирдуум – да бъде поругавана и потъпквана.
Огромните Пазители се спуснали към Ордата и всяли ужас и хаос в редиците им, но сами драконите не били толкова ефективна ударна група… те се обърнали към расата на елфо-хората. Драконите позволили на най-добрите войни да се качат на гърбовете им. Дарконовите ездачи, познати в историята като Всаед’ормр сипели огън и жупел върху ордите на Дарн Муад, които постепенно започнали да остсъпват превзетите територии.
Величествената битка на светлината между Еланна и Дарн Муад била епична. Много песни имат златните елфи за победата на своята господарка над бога-демон на мрака… (…)

След векове на борба златните елфи, хора и всаед’ормр – резултатът от техния съюз - победили Дарн Муад, неговите изчадия и предателите на Пейрон. Драконовите ездачи и Еланна прогонили Демона в неговото измерение, но Тъмният, не успяли да унищожат. Той повел своите последователи към дълбините на Западните планини откъдето, както се говори се стигало до подземен свят. Еланна и нейните жреци срутили цялата част на планината на Главата на предателя.
Дървото на Живота – Ескилион обаче, станало жертва на войната. Промяната в магическия баланс на материя и не-материя не понесло на магическото дърво, Синият взрив го довършил напълно. Но Новото дърво – Ескилиен било рожба на същият взрив. Символ на края и началото. От същото това събитие се родил изразът “Да те погълне Синия пламък на Еланна, дано!”или “В името на Синия взрив!”

___________________________________________________________________
*материална прожекция-Боговете избират материални тела, за да могат да слязат на Сиирддум (материалната равнина(измерение)).

______________

Битката между богове е физически невъзможна. Божествените сили са непоносимо бреме за материалната равнина*. С невероятния хаос, който биха създали, те просто я биха помели, за да оставят след себе си отломките на материална-нематериалност-антиматерия. Разрушената цялост.
За да могат все пак да са реалност, боговете избират материална прожекция на своята същност, която изпращат на материалната равнина…

И дойде денят, в който трябваше да бъде решена съдбата на елфите и Пелтос. Всички елфи – чедата на Еланна, се бяха събрали в равнината на Ескилион, а срещу тях точно до Дървото на живота – станало сякаш от тотем на елфския народ, символ на покварата и врата за изчадията на Муад – стояха Те. Всички останали след продължилата предълго война. Ордите сякаш нямаха край, докато елфите все повече и повече намаляваха, Богът-демон постоянно пращаше нови и нови попълнения. Ескилион още беше свързан със златните елфи и те нямаха намерение да се предадат без битка, не и докато имаше надежда. Надежда… Сякаш само тя им бе останала.
Въздухът беше изпълнен с тягостно очакване, всички знаеха какво щеше да последва. Днес или тази нощ… Дните и нощите се сливаха и постепенно ставаха без значение. Откакто Ордите нахлуха, гъсти черни облаци покриха небето. Дори и през деня малко светлина достигаше до Пелтос. Имаше и дни, в които лъчите на, станалото Манна небесна-Слънце да огряват почти цял ден, но те бяха рядкост. В дните на светлина като че ли Еланна пращаше надежда на елфите, казваше им да изтраят и да бъдат силни. И те се опитваха. Опитваха се, но вече осъзнаваха, че са на прага на силите си. Но този ден не беше от светлите. Сивият мрак покриваше полето и сякаш намекваше какво щеше да следва. Битка между богове?
Без да знаят защо армиите се събраха към полето. Никой нямаше ясна представа, но всеки един, присъстващ, беше усетил нещо. Нещо подсъзнателно и толкова силно, че не можеше да бъде пренебрегнато. Зовът на ментора и владетеля, но не крал или управник, владетелят на духа-Богът. Всички под боен строй тръгнаха, без команди и бойни тъпани, беше ги обладала волята за победа. Трябваше да участват в битката без да участват в нея.
Лепкав мрак като облак се разстля над Ордата. Мракът напредваше бавно, сякаш оглежадаше войската си. От него лъхаше на хлад и сила. Мощ недокосвала тази земя бе канализирана в лепкавият мрак намиращ се над Ордата. Факта, че облакът бе на твърде голямо разстояние от елфите се пренебрегна, когато те усетиха силата и омразата непозната им. Богът-демон ги ненавиждаше и презираше и нямаше да спре докато не ги унищожи… или те него.
Имаше моменти, когато елфите се замисляха дали това изобщо е възможно… но съзнанията им отхвърлиха тази мисъл с отчаяние. Мракът се завъртя над армията и рязко се вряза някъде в редиците й, които се разцепиха на две, за да го пропуснат.
Напред запристъпва мъж. Всеки един сантиметър от тялото му освен лицето беше покрит с черно. Масивната абаносова броня блестеше… Но днес нямаше светлина?! Всички се втренчиха и примижаха. Бронята блестеше, тя не отрязяваше слънцето, а разпръскваше мрак…
За момент този факт остана неразбран… Дори някои свидетели на тази битка, по-късно не можеха с думи да изразят блясъка на тази броня, а лицата им приемаха твърде сериозно изражение. Детайлите на бронята символизираха Деветте кръга**. Щрихите и елементите до един бяха неподражаеми и създаваха впечатлението, че са точно на мястото си, без двусмилици. Гарваново черно наметало се развяваше зад него и дори липсата на вятър не му пречеше да се движи и извива като живо. Лицето на мъжа беше нечовешки безчувствено и бледо, почти бяло. Веждите му бяха свъсени в физиономия толкова злобна, че едва ли не, лицето му беше неспособно на друга. Очите му представляваха цвета на катран. Това не бяха очи на човек, а на звяр, побрали мрака на вселената.
Дарн Муад пристъпи пред Ордата. Всички същества в нея бяха неспокойни, те усещаха мощта на господатя си и адреналина ги влудяваше, а бойците, които бяха най-близко до Муад изпаднаха в безсъзнание от гняв, което накара останалите да се отръпнат. Такава неподправена омраза не бяха усещали дори у Генералите си. Всички стояха в очакване. Дарн Муад не помръдваше, а крясъците на армията му не спираха.
Избухна ярка синя светлина, която накара чудовищата от Ордата да закрият очи. Само Муад не помръдваше, пред него светлината се разкъсваше и на малки нишки, прилично на течаща вода минаваше покрай него.
Всички елфи усетиха живот в жилите си. Горчивата мъка и чернилка събрала се през годините в тях постепенно се отмиваше. Те усетиха присъствието на своята богиня.
Светлината бавно започна да става все по-слаба и по-слаба и като че ли се свиваше. Всички сини лъчи бавно се свиха във формата на сфера, точно пред редиците на елфите. Тя постепенно се смаляваше докато не стигна до размерите на зрънце, което нежно се сниши до земята и после във нея. Напрежението нарастваше, а тишината настъпила след изригването на светлината, увисна над полето като непоносимо було. Но дори и най-беглата мисъл да се наруши тази тишина бързо изчезваше от съзнанието, през което бе преминала. Малко небесно синьо растение се появи на мястото където преди малко се беше скрило зърното от светлина. То бавно започна да расте, като постепенно придобиваше форма. Листата му бяха сини като божествената светлина, а току образувалата се кора започваше да придобива светло кафяв цвят. За армията на Дарн Муад не ставаше ясно какво става, но всички мълчаха и гледаха с почуда и леко чувство на неудобство, слабото сияние пред противниковата армия.
Дървота стана по-голямо, кората му потъмня, а листата и ствола му, напомняха все повече на Тейлосво дърво-символът на елфите. Но за разлика от тейлосовите дървета в горите на елфите, които имаха тъмно зелени листа, тези на дървото бяха сини… Божествено сини. Няпомняха и навяваха мисли за Ескилион-Дървото на живота. За момент всички последователи на Еланна обърнаха поглед към извисяващото се в далечината Дърво на Живота и лицата им помръкнаха. От най-красиво и най-голямо то се бе превърнало в развалина. Почти всичките му сребристо-зелени листа бяха изпадали, а по ниските клони бяха изсечени и изгорени. Точно в средата на ствола му имаше масивен процеп от луд вихър на катранено черно и мистични оттенъци на лилавото. Точно през него нахлу Ордата и последва Битката… Толкова години бяха минали…
Синьото дърво порастна за минути до височината, до която нормално дърво расте за дестки години. Сега то стоеше пред елфите, извисяваше се в пълното си великолепие. Сините листа излъчваха великолепна светлина, която успокояваше всеки, който докоснеше и му навяваше спомени за едно по добро минало и още по-добро бъдеще, възвръщаше вярата за великолепието и смисъла на живота. Усмивки изгряха по лицата на елфите, те знаеха, че богинята им е с тях.
Тъмно кафявата кора на дървото започна да потъмнява в силует на хуманоид, който постепенно започна да става все по плътен и релефен. Ръка се подаде навън и после цяло тяло се измъкна. Пред елфите стоеше фигура на жена. Дълга коса се спускаше по раменете й, а тялото беше покрито с сини потоци от енергия прилично на неописуемо красива роба, която постоянно променяше формата си. Когато жената пристъпи навън кожата й имаше цвета и релфа на кората на дървото, но постепенно изсветля и се изглади. Сега пред армията на елфите стоеше най-красивата жена, която бяха виждали. Небесносините й очи, бледата кожа, русата-почти бяла коса, всичко беше божествено красиво, красота която можеше да омае и самата природа.
Еланна погледна към ръката си. Част от дрехата й се отдели леко и запълзя към протегнатата напред длан. Богинята хвана парчето, то се изтегна и се издължи, като прие формата на бойен жезъл. Тя беше готова и отправи поглед си към армията стояща пред нея, един силует й направи впечатление.
Еланна и Дарн Муад тръгнаха бавно един към друг. Когато приемеха материална прожекция, боговете не обичаха да говорят и нямаха много емоции, като нормалните хора. На известно разстояние един от друг те спряха. Синя светлина заструя от дрехите на богинята, а мракът около бога-демон стана явен. Двамата се пронизваха с безстрастни погледи.
-В ИМЕТО НА ЖИВОТА ТИ НАРЕЖДАМ ДА НАПУСНЕШ СИИРДУУМ!-заковаха се в съзнанието на Муад думите на богинята.
-СИЛАТА ТИ НЕ МОЖЕ ДА СЕ МЕРИ С ОМРАЗАТА. КОГАТО ПРИКЛЮЧА ТУК, ПОВЕЧЕТО ОТ ЕЛФИТЕ ТИ ЩЕ СА МЪРТВИ, А ОСТАНАЛАТА ЧАСТ МОИ НАЙ-НИЗШИ РОБИ! ЗАПОЧВАМ РЕФОРМИТЕ СЪС ТЕБ.
По устните на Муад се премнина нещо като усмивка. Еланна се приготви този разговор бе приключен.
Богът-демон се засили към Еланна. Бойният му вик разпра тишината, а боздугана му се стовари на земята. Макар и крехко, тялто на Еланна бе невероятно пъргаво. Муад вложи твърде много сила в първия си удар. Дрехите на богинята заискряха силно, когато тя започна да напада противника си. Нормално око не можеше да улови бързината на ударите и париранията. Еланна успяваше да удари Муад в един от три случая, при което изригваше синя светлина а мракът от бронята на му се разливаше като смола.
Муад отблъсна с ярост един от ударите, което накара богинята да загуби равновеси за момент. Точно такова разсейване му трябваше. Богинята едва смогна да избегне няколкото неимоверно силни удара. Богът-демон влагаше толкова много усърдие и гняв в атаките си, че наоколо започна да се лее лепкава течност подобна на смола. Една капка падна на робата на богинята и след малък взрив от светлина изчезна.
Муад успя да залъже противничката си и стовари невероятен удар през кръста й, който я отпрати десетина метра встрани. Богът-демон се обърна към редиците на своите воини и нададе боен вик, от който кръвта на елфите се смрази, а тази на противниците им закипя.
Дарн Муад се обърна към богинята. Тя бавно се изправи на крака, зае бойна позиция и зачака. Демонът се затича към нея, не трябваше да изпуска този “летящ старт”. Дарн Муад предприе нова яростна атака. Еланна ги избягваше с невероятно умение и хладнокръвие. Сега тя започна да атакува. Тя направи невероятно красив скок. Времето се забави. Тя се преметна над противника си през глава като се въртеше около себе си като бургия. Скокът и последвалия го удар свариха бога неподготвен, което той плати с загуба на равновеси и падане на земята. Еланна го изчака да стане. Той скочи на крака, но вместо да поднови боя се обърна към армията си и посочи с ръка своите подчинени. Покосени от смъртта паднаха около двайсетина, а Муад сякаш нарастна в ръст. Тези които бяха близко да убитите от бога-демон се отдръпнаха уплашено. Но действията както се развиха след това ги накараха да нададът диви вопли от радост.
Дарн Муад погледна богинята. Сякаш за секунди бе удвоил масата си. Мускулите му се бяха надули, а изражението му бе добило яростен вид, граничещ с лудост. Демонът стисна боздугана си с две ръце и той се уголеми.
Последва удар, толкова бърз, че тези които наблюдаваха битката видяха само резултата. Еланна отново бе запратена встрани. Муад посочи с ръка към богинята и черната течност, която се отдели от нея потече във въздуха. Сини нишки се отделиха от дрехата на Еланна, като обвиха течността преди да стигне целта си. Енергиите се завиха във вихрен танц, като бързо увеличаваха скоростта си. Избухна мощен син пламък и същият взрив като преди, но много по силен. Беше вложена много повече бежествена есенция. Вълната събори противниците.
Муад разтърси глава и стана. Но Еланна я нямаше. Богинята на живота беше изчезнала. Победата толкова протакана беше спечелена? Бойците под Ескилион мълчаха в миг на изумление. От веднъж всички подчинени на Муад закрещяха, а бойни викове и лудещки вой огласи полето. Победителят се обърна към тяха и вдигна виско ръце в своя триумф. Елфите потресени гледаха разиграващото се и стиснаха оръжията си. Нямаше да се дадат без бой…

Еланна буквално излезе от земята. От нея заструя светлина и отново “живата” й роба се раздвижи. Богът-демон не разбра какво става. Сини потоци от енергия го обградиха и започнаха да се извиват около него и все повече да го стягат. Богът не изпитваше страх, но станалото толкова внезапно го изненада. Той не разбра какво става докато мракът, от който беше изградено тялото му не започна да се разгражда. Един удар и жезъла на Богинята проникна дълбоко в “плътта” на бога-демон. Лицето му се сви в предсмъртна гримаса, когато от мястото където свършваше оръжието на противничката му и започваше тялото му заструи дива светлина.
Времето сякаш спря когато изригналата светлина обхавана полето. Природата затаи дъх…

Терея-Богинята на баланса, Сетх-Богът на хаоса, Шетхор-Богът на смъртта, Дарн Муад-Богът Демон и Еланна-Богинята на живота и още една свръх сила, се намираха в безвремието. Беше свикан съвет. Съветът на безвремието, както беше познат по-късно. Шетхор, Терея и Сетх бяха застанали на пеидестали, до тях се рееше голямо кълбо от чиста енергия. В средата пред тях стоеше нещо като прожекция на това, което се случваше на материалната равнина.
Макорл’Сяиин проговори:
-ЩЕ ДОЙДЕ ВРЕМЕ, КОГАТО ТОЗИ СВЯТ ЩЕ БЪДЕ РАЗРУШЕН И ОТЛОМКИТЕ МУ ЩЕ СЕ РЕЯТ В БЕЗРЕМИЕТО МЕЖДУ РАВНИНИТЕ. ВРЕМЕТО НА НАШИЯ КРАЙ И НОВОТО НАЧАЛО. НО ТОЗИ ДЕН НЕ Е ТАКЪВ! НЯМА ДА БЪДЕ СЛЕД НАШАТА НАМЕСА.
Останалите присъстващи на съвета само кимнаха и разпериха ръце по посока на Еланна и Муад вцепенени и впримчени в кълба от енергия.

Светлината спря и в масивна имплозия секна. На полето пред двете армии нямаше никой, и всички вцепени гледаха с недоумение. Там където Елнна нанесе последният съкрушителен удар стоеше най-красивото дърво на Сиирдуум. Нежните му клони се бяха разперили към небето, а листата му изпръстрени сякаш във всички цветове отразяваха слънцето показало се през сивото було. Само един лъч разкъса облаците и огря дървото на Еланна. В далечината Дървото на живота изпращя мощно. Предсмъртния му стон вцепени сърцата на елфите, но те знаеха, че нов тотем стоеше пред тях. Ескилиен- Новото Дърво…



[…из Хрониките на Сиирдуум]
_________________________________________________________________________________________________

*равнина - Равнините са измерения. В мултивселената те са безбройни, както цветовете си имат нюанси така е и с равнините (респективно измеренията).
**Деветте кръга – демоничните измерения

Каза да напиша нещо и ето - "нещо"

Такаа, преди известно време бях написал, че това е само черупка - красива и изящна, но трябваше да бъде напълнена с нещо още по-блестящо.
И ето, че това стана. Като драконов полет, твоят разказ се рее далеч сред висините но не губи необходимата връзка с реалното. Черупката е вече пълна, яйцето се мъти грижливо и всички ние очакваме какво ще бъде дивното същество, което ще подаде глава, покрита с мечти и очи, съдържащи нощното буреносно небе.

Абе човекоо що си мислиш че всеки който е прочел разказа ти трябва да постне след това. Да те опсува или похвали. Прочетох поредицата преди около седмица.
Но нямах какво чак толкова лошо да кажа а и не съм добър критик(нито хваляч). Ако има кво да кажа поствам, но това е рядко ...
Е може би е по-правилно да покажеш че си минал от там откъдето си минал оставяики по едно "ЯКО", но нямам този навик.

IceQueen написа:Абе човекоо що си мислиш че всеки който е прочел разказа ти трябва да постне след това.

Аз искам да прочета нечие мнение... За това поуствам! И ако не поустват всички за това, ЗА КАКВО?!

IceQueen написа:Прочетох.....нямах не съм добър критик(нито хваляч).... нямам

Сериозно се замислям от какъв пол си......писал/а си се Ледена Кралица,а говориш в мъжки род...
Хиляди извинения за флъда.....
Та по темата:Наистина е прекрасно.Имаш дарбата, greeny.Изключително ми харесва.

Demon_ написа:

IceQueen написа:Прочетох.....нямах не съм добър критик(нито хваляч).... нямам

Сериозно се замислям от какъв пол си......писал/а си се Ледена Кралица,а говориш в мъжки род...
Хиляди извинения за флъда.....
Та по темата:Наистина е прекрасно.Имаш дарбата, greeny.Изключително ми харесва.

Много ще съм радостна ако ми обясниш думата "Критик" как да я сложа в женски род. Ако успееш с радост ще я ползвам от сега на татък по този начин ( без думата да звучи смешно).

greeny Не се натъжавай, че повечето не постват. Творбата е дълга и интересна. Просто има и такъв народ, който или си трайка или не смее да каже нещо. И в двата случая творбата е прочетена, но има ли смисъл според теб, да минават и да постват по едно "ми добре е", "хареса ми", "Може и повече". Без да казват какво точно не им е допаднало и какво им е допаднало. Не мислиш ли, че е по-добре да има няколко, но за сметка на това качествени поста, отколкото страници, в които да няма нищо стойностно. Не мислиш ли така?

Поволете ми да си дам моето скромно мнение
1.-та 4аст много добра направо отлична но не ми хареса как ни остави в нетърпение да про4етем, какво се слу4ва с Пейрон-Неийс - просто е много гадно от твоя страна
2-рата част не е на мястото си изгражда много противоречия според мен не си я обмислил както трябва , но има хубав завършек. И все пак определено е ужасно грозно да вмъкнеш битка между богове о6те пове4е да напи6е6 4ове6ки 4ерти на един бог и да направи6 така 4е да се бият с оръжия е нетипично.
Едно от най лошите противоречия е това 4е си казал 4е Elanna ne може да носи смърт а си я включил в битката.
Т.е. второто е ужасно необмислено и безсмислено не ни кара да четем следващите части с желание а само заради твоите жълти и големи букви,(всичко тва не се отнася за края на частта)
Предложение продължавай да пишеш но промени или премахни тая последна част

С най добри пожелания Ксардас

Xardas написа:Поволете ми да си дам моето скромно мнение
"1. 2-рата част не е на мястото си изгражда много противоречия според мен не си я обмислил както трябва , но има хубав завършек. И все пак определено е ужасно грозно да вмъкнеш битка между богове о6те пове4е да напи6е6 4ове6ки 4ерти на един бог и да направи6 така 4е да се бият с оръжия е нетипично.
2. Едно от най лошите противоречия е това 4е си казал 4е Elanna ne може да носи смърт а си я включил в битката. "

1.Аз търпеливо съм си пояснил, цитирам: Битката между богове е физически невъзможна. Божествените сили са непоносимо бреме за материалната равнина*. С невероятния хаос, който биха създали, те просто я биха помели, за да оставят след себе си отломките на материална-нематериалност-антиматерия. Разрушената цялост.
За да могат все пак да са реалност, боговете избират материална прожекция на своята същност, която изпращат на материалната равнина… демек придобиват качествата на Материалната равнина, което ще значи да се бият с Материални оръжия и да се подчиняват на гравитацията, примерно.... Но, за да не бъда обявена концепцията в грешна ("А как би обяснил магията и всички тям подобни БРЕ?!"), съм дал божествените черти на прожекциите...! Които надявам се да не са останали незабелязани!
2.Братле, дори и Еланна не може да убие един бог! В битката става въпрос кой ще надделее в директен конфилкт. Дори в края не става, кой е победител чрез труп, а чрез Ескилиен...

Надявам се да защитих идеите си!

Ти, неоправдания. Ков става във вампирите. За кво се молих за тебе, да се подиграваш със уникалния шанс. Кво ще става пишеш ли там

Браво ве мен имаш сетихте се да пуснете нещо такова

аве пич кво се мачиш ве ?? тва дето си го драснал е много готино и свежо.за колко жреме го измисли ???


----------------------------

Разделяй и Владей

moon-kill написа:аве пич кво се мачиш ве ?? тва дето си го драснал е много готино и свежо.за колко жреме го измисли ???

Месеци...

Легендата за Сиирдуум представлява дълги трудове събрани от много раси, най-вече тази на златните елфи, които благодарение на безсмъртието си са видели много и имат физическата възможност да направят подобен труд. Естеството му е по-енциклопедично и на места скучно и твърде задълбаващо. Битката между Еланна и Дарн Муад е интерпретация по легендите и песните на златните за сражението на своята богиня с покровителя на нашествениците.
Следващи трудове, разказват главно за човешката раса или по-точно как тя отплава за Акнар следвайки своята хаотична и жадна за приключения душа. Също така разказва малко повече за Ездачите на дракони - всаед'ормр и как една част на елфо-хората, приемат жречството на Еланна. Но различната природа на елфо-хората им помага да видят нещата и под друг ъгъл. Те откриват Куинтил (от името на Ейран Деал - Куинтил*) и се отделят като оделна каста, която се опитва да разбере и изучи Куинтил.
___________

*Куинтил(от древен елфски)-повелител на ума, съзнанието.

ПП
Ако съм ви грабнал интереса (пак или по принцип) дерзайте и ще видите...

Да, грабна ни интереса
Я обясни пак от къде идва името на ездачите всаедомр или както там се казва...

"Дарконовите ездачи, познати в историята като Всаед’ормр* сипели огън и жупел върху ордите на Дарн Муад, които постепенно започнали да остсъпват превзетите територии. "

Ами от елфски си идва.
______

Изобщо не разбирам смисъла на поуста ти:!:

Еми , фентъзи фенове - веселете се ... Не е лошо - попгрегледах го , но мен истории за бавноразвиващи се безсмъртни дългоушковци със странни имена характерни с това че съдържат няколко еднакви съгласни и много апострофи ( Хмарад'Диррхх и некви други подобни ) , тъпи и ниски джуджета и групичка всевишни същества ( тук поне автора не си е кривил езика и ги е нарекъл богове ) , не ме привличат с нищо . Аз си чакам качествения научно-фантастичен разказ и ви оставям да се наслаждавате на фентъзи културата ...

На мен много ми хареса. Може би, защото откривам ужасно много прилики със Силмарилиона, която е любимата ми фентъзи книга. Но пък има и доста неща, които ги няма там, като битката на боговете, която е доста добре реализирана. Надявам се, че ще има продължение! Кой знае, може пък ти да си новият Толкин...