В памет на трагично загиналите юноши край река Лим
Мария беше едно провинциално момиче на четиринадесет години , но с изключително нежна и обичлива душа . Усмивката беше винаги разлята по миловидното й лице , а в кадифено кафявите те й очи играеха закачливи пламъчета. Беше средна на ръст , с дълга кестенява коса . Излъчваше специфичен чар. От думите , от жестовете , от поведението й бликаше жажда за веселие .
Тя определено умееше да се радва и възползва от живота , а той тепърва беше пред нея. Имаше много приятели и изобщо всички я обичаха. Единственото , в което не й вървеше бе любовта. Влюбваше се тайно. Така беше най-добре , защото никой не можеше да разбере за чувствата й и да се подиграе с тях. Вече беше парена по този начин и си беше изградила защитна бариера . Беше разкрепостена . Обичаше скъпите прищевки и се обличаше според най-новите модни тенденции . Ползваше всички възможни лудории , които й предоставяше модерния и нов век. В училище не беше кой знае колко примерна , но както всеки друг на нейната възраст това не я интересуваше особено.
Мария пишеше стихове и разкази. Там поне сама можеше да решава какво да става със съдбите на героите си. Като цяло беше романтична натура . С родителите си се разбираше горе-долу добре.Пречеше й , че се опитват да я управляват. Искаше й се да е приятелка с тях , но уви…Те бяха заблудени , че щом я задоволяват материално тя трябва да е предостатъчно доволна , да ги уважава и да се вслушва в наставленията им.
Така си течаха тийнеиджърските й години , докато една вечер не отиде на купон у приятелка. Танцува , смя се , весели се и в един момент срещна погледа на момче , чието лице не й говореше нищо. Беше малко по висок от нея , с тъмни очи и коса и чаровна усмивка . Пристъпи към него и го заговори. Запознаха се - казваше се Александър и беше на 16 години . Говореха си за обикновени неща – за купона , за дискотеките , за качествените водки и мобилни телефони… Малко по-късно Мария си тръгна , но през целия път до вкъщи мислеше за онова момче. То се запечата в съзнанието й. Мислеше , че може би никога повече няма да го види .
Минаха няколко дни. Ето , че пак го срещна. Този път се разходиха. Поговориха си повече и тя го опознаваше все повече и повече. Започна често да мисли за него. Щом го видеше, коленете й се разтреперваха и нещо й трептеше под лъжичката.Не подозираше, че и той изпитва същото. Понеже в 21 век дамите са на ход Мария реши да покаже чувствата си. За пръв път! И понеже не знаеше как реши да му посвети нещо- роман. Така двамата си разкриха чувствата и всичко потръгна. Вървяха по улиците хванати за ръце . Не ги интересуваше чуждото мнение. Важното беше , че са щастливи.
Един ден в началото на Великденската ваканция , Мария замина на екскурзия в чужбина със свои съученици. Алекс не можеше да си представи дните без нея .
Вече три дни тя не беше до него, но му се струваше , че я няма от години. Беше му гадно без нея , но какво можеше да направи? Четеше романа , който му беше посветила и мислеше – какво правя тя сега, какво ще правят когато се върне , с какво да я изненада. Неусетно дните на екскурзията минаха. Алекс стоеше на компютъра , но мислеше за нея. Не можеше да се концентрира , изгуби всякакво желание за мрежа , игри и прочее . Легна си , но не можеше да заспи. Точно във вечерта , когато тя трябваше да е на път за вкъщи той беше неспокоен. Имаше лошо предчувствие.
Взе дистанционното в ръка и сменяше ли сменяше телевизионните канали. Изведнъж се спря на късната извънредна емисия новини. Водещата съобщи , че късно тази нощ е катастрофирал автобус , превозващ ученици от екскурзия на път за България. Александър не можеше да повярва на очите си. Точно същия град , същата екскурзия , същите ученици , с които замина Мария. Казаха имената на загиналите . Земята около Алекс се залюля. Той ясно чу трите имена на Мария в списъка на починалите. Не , .не искаше да е истина… страшно много желаеше да сънува лош кошмар . Излезе на терасата . Една звезда блестеше със силен и ярък блясък срещу него. Помисли си , че навярно това са мечтите на Мария , любовта , която тя разпръскваше навсякъде . Да , това беше тя – един млад цвят на роза. Все още неразтворен , но обещаващ да зарази въздуха със смайващия си аромат. Като филмова лента минаха през ума му първата им среща , разходките , целувките и всички красиви мигове , които преживяха заедно.
Очите му се напълниха със сълзи , малко по-късно преляха. Той плачеше за първи път от много години . От жал, отчаяние , любов и привързаност към Мария. Това беше краят на едно начало , начало на една любов , оставащо без край завинаги…завинаги.
Стотици бяха тези , които сложиха цветя на гроба й , но Александър не беше сред тях. Той искаше да я носи в сърцето си жизнена , искрена , неподправена , обичлива…неговата първа незабравима любов.
ПП: Аз пак съм в кожата си.
Започнах го преди няколко дни и преди малко го довърших. Мисля , че точно сега е момента да го публикувам понеже е още парлива катастрофата в Сърбия и Черна гора. Ако ви се пише , драснете някой ред в мнение , още по-добре критика , само това ще ми даде стимул да продължа. 
да ве лесно ми е да драсна пак нещо в стил "фреш" но ще се повторя пък и не ви ли омръзна от сапунки? Знам , че темите са на последък тъжни , но това е част от живота и аз не мога да пиша само за сватби , купони и живот през розови очила....пък като казваш така сладко "моля ти се" ще взема да напиша още някое подбно бонбонено романче...
