В търсене на Истината... - Вьрха На Простотията!
Публикувано на: 14 Май 2003 21:54
В търсене на Истината...
...Мракът го беше обгърнал напълно. Чувстваше се някак самотен. Той искаше да знае Истината. Какво прави тук? И защо се казва Дон Кихот... Чу се тропот. Тъмнината започна леко да се разсейва.
- Барбара, ти ли си? – плахо попита той.
- Не! – отвърна твърдо непознатият.
- Какво говоря? Та аз дори не познавам жена на име Барбара. – помисли си Дон Кихот и след краткотрайно колебание рече:
- А кой подяволите?
- Аз съм Санчо.
- Кой Санчо?
- Панса.
Дон Кихот започна да се обърква.
- И защо си тук? – попита той Санчо.
- За да ти отговоря на Въпроса.
- Кой Въпрос?
- Вие кажете.
Дон Кихот се обърка още повече.
- Добре. – каза той – Отговори на Въпроса!
- Първо трябва да го зададеш.
- Но аз не го знам.
- И аз. Аз знам Отговора.
Дон се напъна малко и след кратки усилия рече:
- Каква е Истината?
- Съжалявам, не е това Въпроса.
- Подяволите, бях почти сигурен, че е той. – тъжно каза рицаря и по лицето му се спуснаха няколко горчиви сълзи.
- Има ли някой Там? – дочу се някъде наблизо.
- Зависи. – отвърна Панса.
- Жалко, а аз си помислих че съм я намерил.
- Какво да си намерил? Правилния Въпрос ли? – попита с надежда Дон.
- Не, Истината. – отвърна новодошлия.
- Ох, днес не ми върви. – въздъхна рицаря – Кой ден сме днес?
- Незнам. – отвърна Санчо.
- И аз така си помислих. А ти кой си? – Дон попита новодошлия.
- Фокс Мълдър, ФБР.
- И не знаеш моя въпрос?
- Не. Знам само, че Истината е някъде Там. И сега я търся. Тъй че сбогом.
“Истинооо, къдее сииии...” – все по-глухо се чуваха виковете на Мълдър с отдалечаването му.
- Трябва да я намеря аз тази Истина. – размичшляваше Дон Кихот, докато Санчо Панса с огромно любопитство разглеждаше Нищото, което го заобикаляше.
В този момент от Нищото изникна Freeman. От слушалките на Walkman-а му долиташе Manоwar. Без да му мисли много той учтиво ги поздрави:
- Yo, Yo, dirty niggaz. What’s up men.
- Добра ти вечер и на теб. Или не, не сме ли сутрин? – отвърна Санчо. Но Дон Кихот бе твърде расвълнуван та да го поздравява и направо го попита:
- Знаеш ли къде е Истината?
- М’чи кък. Ей я тук. Скив хиър. – отговори възпитано J.J. и извади понамачкан брой на списанието “Gamers’ Workshop” от задния джоб на дънките си “Madoc”. На корицата му можеше да се прочете: “Истината. Голата Истина.” Дон бясно започна да го прелиства. На Свободния му доскуча да чака и реши да понамокри гърлото си с 6-7 бирички (Kamenitza). И нали си е учтив, предложи на Санчо:
- Еей, чщщ, искъш ли биръ ве?
Но Санчо бе твърде зает да съзерцава Нищото и затова скромно му отговори:
- Не, благодаря. Не пуша.
През това време Дон Кихот вече беше захвърлил списанието в единия ъгъл на стаята (кога пък се озоваха в стая) и жално викаше:
- Ма няма ли го моя Въпрос Там?
- Къф и Въпросът ти?
- Незнам.
- Еее, м’сори. Аре AWAY сам. Бай съкърс. – сбогува се Freeman с двамата и потъна в Нищото.
- О, богове! Къде е тази Истина? – изрева силно Дон Кихот и заби поглед в небето (нали бяхме в стая). Всъщност незнаеше на къде е забил поглед, защото всичко около него него беше тъмно и черно заради самото Нищо. И тогава Зевс му отговори:
- Аааа, кой ме зове. Ти ли, о, смъртни?
- Аз не съм те зовал Зевсе.
- Как така? Сигурно е била Хера, мръсницата. Не, не е била тя. Та аз вчера я убих (Но нали е безсмъртна). Ти беше. Нали каза “О, богове!”
- Е, може да съм нямал предвид теб.
- Хмм, Посейдон ли? – изръмжа Зевс.
- Не бе. Аз май съм християнин. А християнин ли съм? А Дон Кихот ли съм? Трябва да попитам Истината. Трябва да задам на Санчо правилния Въпрос.
- Е, аз не съм много в крак с тия нови божества. А какво искаш ти?
- искаМ да знам, искаМ Истината, искаМ да се махна от Нищото.
- Еее, за Нищото не мога да ти помогна, но Хермес знае къде е Истината. Питай него.
- А къде е той?
- Как къде? При Истината
- А тя къде е?
- Незнам. А сега ако не възразяваш смятам да му ударя един следобеден сън (Но нали сме вечер). Изморен съм. Лека нощ (ох спирам да говоря за времето) – каза Зевс и се излегна на един пухкав облак разположен на безкрайната синя шир (наали всичко беше черно и нямаше Нищо тоест имаше само Нищо).
На Дон Кихот вече не му пукаше за Истината и за Нищото. Почти беше забравил Санчо, който гледаше като полу-идиот безкрайното Нищо. Не го интересуваха никакви божества. Нито дали е християнин. Нито кое време на деня е. Тъкмо бе свикнал с цялата тази еднообразност, когато и конят му реши да се обади:
- Ей, чуйте един виц. Един кон влязъл в един бар и казал: “И кво кат съм кон” и излязъл през вентилатора.
Гробна тишина.
- Е добре и кво кат съм кон? – каза коня и се изпари в Нищото, но Дон Кихот дори не муи обърна внимание. Той бе омаян от вековното Нищо. Още една жертва бе хваната от голямото безпространствено нищо. Събуди го глас:
- И ти ли Бруте?
- Ъъъ... Кво? – не разбра Дон Кихот.
- Казах и ти ли Бруте?
- Ааа... ама аз не съм Брут. А и ти малко си позакъснял.
- Тъй ли? – почуди се Цезар – Ах, вярно. Истина казваш човече. Да си виждал Марк Антоний? Дължи ми цяло състояние негодникът. Имам чувството че го чакам цяла веечност.
- Не. А ти да си виждал Истината?
- Истината е някъде Там. – отвърна Юлий.
(Тааааам, дето сто летааа – дочу се гласа на Васил Найденов)
- Това вече го знам. Дай нещо ново.
- Ох, чакай да се сетя... тц-тц-тц... тази склероза... ох, като се сетя ще ти кажа.
- Добре.
След това Цезар се отдалечи от Дон Кихот и отиде до омаяният Санчо и му каза:
- И ти ли Бруте.
Никакъв отговор.
Юлий изчезна.
И тогава ненадейно и неочаквано дойде тя. Появата и беше толкова сензационна, че накара Санчо да излезе от своя транс. А Дон Кихот каза:
- Барбара, ти ли си? – след това си помисли – Започвам да се побърквам.
- Не. – прозвуча отговорът.
- А кой подяволите?
- Аз съм Истината.
Всички ахнаха. Дори Зевс се бе събудил от своя следобеден (вечерен) сън. Дори и коня се бе показъл от вентилатора (не се ли отървахме от него?!).
- Кажи какъв е правилния Въпрос! – не се стърпя Дон Кихот.
- Въпросът е “Това Там рицари ли са, Санчо?”
Дон не беше много очарован, но какво да се прави. Нали Истината го казваше. След минута безмислено мълчане Дон Кихот каза:
- Това Там рицари ли са, Санчо?
Санчо доволен весело отвърна:
- Не, това са вятърни мелници.
А конят глуповато попита:
- Да не сме в Холандия?
Всички го изгледаха остро. Той се засрами, свря се във вентилатора и повече не излезе от там. Всички бяха доволни. Дон Кихот беше задал своя правилен въпрос и Санчо му бе отговорил. Какво повече се искаше? И Мълдър бе намерил Истината. По едно време дойде Цезар и каза:
- И ти ли Бруте?
Никой не му обърна внимание.
Но Дон Кихот не беше Истински доволен. Искаше да знае защо е самотен и защо е в Нищо. И защо изобщо учавства в болните фантазии на побъркания автор (ей, това не е по сценарий бл.а.). Затова запита Истината:
- ИскаМ да знам цялата Истина.
- Е добре. Ще ви кажа. Слушайте внимателно. “Живееше едно време един човек в безкрайното Нищо. Мракът го бе обгърнал напълно. Чувстваше се някак самотен...
_________________
...Мракът го беше обгърнал напълно. Чувстваше се някак самотен. Той искаше да знае Истината. Какво прави тук? И защо се казва Дон Кихот... Чу се тропот. Тъмнината започна леко да се разсейва.
- Барбара, ти ли си? – плахо попита той.
- Не! – отвърна твърдо непознатият.
- Какво говоря? Та аз дори не познавам жена на име Барбара. – помисли си Дон Кихот и след краткотрайно колебание рече:
- А кой подяволите?
- Аз съм Санчо.
- Кой Санчо?
- Панса.
Дон Кихот започна да се обърква.
- И защо си тук? – попита той Санчо.
- За да ти отговоря на Въпроса.
- Кой Въпрос?
- Вие кажете.
Дон Кихот се обърка още повече.
- Добре. – каза той – Отговори на Въпроса!
- Първо трябва да го зададеш.
- Но аз не го знам.
- И аз. Аз знам Отговора.
Дон се напъна малко и след кратки усилия рече:
- Каква е Истината?
- Съжалявам, не е това Въпроса.
- Подяволите, бях почти сигурен, че е той. – тъжно каза рицаря и по лицето му се спуснаха няколко горчиви сълзи.
- Има ли някой Там? – дочу се някъде наблизо.
- Зависи. – отвърна Панса.
- Жалко, а аз си помислих че съм я намерил.
- Какво да си намерил? Правилния Въпрос ли? – попита с надежда Дон.
- Не, Истината. – отвърна новодошлия.
- Ох, днес не ми върви. – въздъхна рицаря – Кой ден сме днес?
- Незнам. – отвърна Санчо.
- И аз така си помислих. А ти кой си? – Дон попита новодошлия.
- Фокс Мълдър, ФБР.
- И не знаеш моя въпрос?
- Не. Знам само, че Истината е някъде Там. И сега я търся. Тъй че сбогом.
“Истинооо, къдее сииии...” – все по-глухо се чуваха виковете на Мълдър с отдалечаването му.
- Трябва да я намеря аз тази Истина. – размичшляваше Дон Кихот, докато Санчо Панса с огромно любопитство разглеждаше Нищото, което го заобикаляше.
В този момент от Нищото изникна Freeman. От слушалките на Walkman-а му долиташе Manоwar. Без да му мисли много той учтиво ги поздрави:
- Yo, Yo, dirty niggaz. What’s up men.
- Добра ти вечер и на теб. Или не, не сме ли сутрин? – отвърна Санчо. Но Дон Кихот бе твърде расвълнуван та да го поздравява и направо го попита:
- Знаеш ли къде е Истината?
- М’чи кък. Ей я тук. Скив хиър. – отговори възпитано J.J. и извади понамачкан брой на списанието “Gamers’ Workshop” от задния джоб на дънките си “Madoc”. На корицата му можеше да се прочете: “Истината. Голата Истина.” Дон бясно започна да го прелиства. На Свободния му доскуча да чака и реши да понамокри гърлото си с 6-7 бирички (Kamenitza). И нали си е учтив, предложи на Санчо:
- Еей, чщщ, искъш ли биръ ве?
Но Санчо бе твърде зает да съзерцава Нищото и затова скромно му отговори:
- Не, благодаря. Не пуша.
През това време Дон Кихот вече беше захвърлил списанието в единия ъгъл на стаята (кога пък се озоваха в стая) и жално викаше:
- Ма няма ли го моя Въпрос Там?
- Къф и Въпросът ти?
- Незнам.
- Еее, м’сори. Аре AWAY сам. Бай съкърс. – сбогува се Freeman с двамата и потъна в Нищото.
- О, богове! Къде е тази Истина? – изрева силно Дон Кихот и заби поглед в небето (нали бяхме в стая). Всъщност незнаеше на къде е забил поглед, защото всичко около него него беше тъмно и черно заради самото Нищо. И тогава Зевс му отговори:
- Аааа, кой ме зове. Ти ли, о, смъртни?
- Аз не съм те зовал Зевсе.
- Как така? Сигурно е била Хера, мръсницата. Не, не е била тя. Та аз вчера я убих (Но нали е безсмъртна). Ти беше. Нали каза “О, богове!”
- Е, може да съм нямал предвид теб.
- Хмм, Посейдон ли? – изръмжа Зевс.
- Не бе. Аз май съм християнин. А християнин ли съм? А Дон Кихот ли съм? Трябва да попитам Истината. Трябва да задам на Санчо правилния Въпрос.
- Е, аз не съм много в крак с тия нови божества. А какво искаш ти?
- искаМ да знам, искаМ Истината, искаМ да се махна от Нищото.
- Еее, за Нищото не мога да ти помогна, но Хермес знае къде е Истината. Питай него.
- А къде е той?
- Как къде? При Истината
- А тя къде е?
- Незнам. А сега ако не възразяваш смятам да му ударя един следобеден сън (Но нали сме вечер). Изморен съм. Лека нощ (ох спирам да говоря за времето) – каза Зевс и се излегна на един пухкав облак разположен на безкрайната синя шир (наали всичко беше черно и нямаше Нищо тоест имаше само Нищо).
На Дон Кихот вече не му пукаше за Истината и за Нищото. Почти беше забравил Санчо, който гледаше като полу-идиот безкрайното Нищо. Не го интересуваха никакви божества. Нито дали е християнин. Нито кое време на деня е. Тъкмо бе свикнал с цялата тази еднообразност, когато и конят му реши да се обади:
- Ей, чуйте един виц. Един кон влязъл в един бар и казал: “И кво кат съм кон” и излязъл през вентилатора.
Гробна тишина.
- Е добре и кво кат съм кон? – каза коня и се изпари в Нищото, но Дон Кихот дори не муи обърна внимание. Той бе омаян от вековното Нищо. Още една жертва бе хваната от голямото безпространствено нищо. Събуди го глас:
- И ти ли Бруте?
- Ъъъ... Кво? – не разбра Дон Кихот.
- Казах и ти ли Бруте?
- Ааа... ама аз не съм Брут. А и ти малко си позакъснял.
- Тъй ли? – почуди се Цезар – Ах, вярно. Истина казваш човече. Да си виждал Марк Антоний? Дължи ми цяло състояние негодникът. Имам чувството че го чакам цяла веечност.
- Не. А ти да си виждал Истината?
- Истината е някъде Там. – отвърна Юлий.
(Тааааам, дето сто летааа – дочу се гласа на Васил Найденов)
- Това вече го знам. Дай нещо ново.
- Ох, чакай да се сетя... тц-тц-тц... тази склероза... ох, като се сетя ще ти кажа.
- Добре.
След това Цезар се отдалечи от Дон Кихот и отиде до омаяният Санчо и му каза:
- И ти ли Бруте.
Никакъв отговор.
Юлий изчезна.
И тогава ненадейно и неочаквано дойде тя. Появата и беше толкова сензационна, че накара Санчо да излезе от своя транс. А Дон Кихот каза:
- Барбара, ти ли си? – след това си помисли – Започвам да се побърквам.
- Не. – прозвуча отговорът.
- А кой подяволите?
- Аз съм Истината.
Всички ахнаха. Дори Зевс се бе събудил от своя следобеден (вечерен) сън. Дори и коня се бе показъл от вентилатора (не се ли отървахме от него?!).
- Кажи какъв е правилния Въпрос! – не се стърпя Дон Кихот.
- Въпросът е “Това Там рицари ли са, Санчо?”
Дон не беше много очарован, но какво да се прави. Нали Истината го казваше. След минута безмислено мълчане Дон Кихот каза:
- Това Там рицари ли са, Санчо?
Санчо доволен весело отвърна:
- Не, това са вятърни мелници.
А конят глуповато попита:
- Да не сме в Холандия?
Всички го изгледаха остро. Той се засрами, свря се във вентилатора и повече не излезе от там. Всички бяха доволни. Дон Кихот беше задал своя правилен въпрос и Санчо му бе отговорил. Какво повече се искаше? И Мълдър бе намерил Истината. По едно време дойде Цезар и каза:
- И ти ли Бруте?
Никой не му обърна внимание.
Но Дон Кихот не беше Истински доволен. Искаше да знае защо е самотен и защо е в Нищо. И защо изобщо учавства в болните фантазии на побъркания автор (ей, това не е по сценарий бл.а.). Затова запита Истината:
- ИскаМ да знам цялата Истина.
- Е добре. Ще ви кажа. Слушайте внимателно. “Живееше едно време един човек в безкрайното Нищо. Мракът го бе обгърнал напълно. Чувстваше се някак самотен...
_________________
