Може би
И какво прави Алекс?!!
Can you just live without dignity?...Gosh, you must be broken somehow..
It's watever when you don't know yourself!
MyDeviantArt
It's watever when you don't know yourself!
MyDeviantArt
Тепърва щях да развивам мистерията, а ти развали всичко! 
Настоявам да си едитнеш поста.
Какви персонажи съм споменал? Само тоя Алекс, което всъщност беше само шега че е извънземно и предполагам и на Лорда поста може да бъде заграден в кавички, ако не и той трябва да си едитне неговия:), както и други, които са ме цитирали. Вие от майтап май не разбирате. А Зипо твоя пост няма да го взимам на сериозно макарче е леко в разрез с правилата на форума. Гледай да си по сдържан занапред!
"Когато критиците говорят, дори и авторът мълчи."
by Phantom
by Phantom
Няма нужда да се нервиш.Някога, мислех си аз, мога да погледна назад към миналото си и презрително да се засмея. Или да се напсувам. Като се замислих, бях изпуснал толкова много шансове в живота си дотогава, че направо се чудех какво изобщо ме мотивира да продължа напред. Явно съществуването ми беше преминало просто в една безкрайна рутина, която отвличаше мислите ми и с всеки изминал ден затъвах все повече в задължения и нямах никакво време за мислене, за творене, за наслаждаване на нещо просто и красиво... Спомних си как преди седмици бях казал на Виктор, че ще се събудя. И събудих ли се? Не. Съмнението винаги е на крачка назад, за да опровергае всяка наша дума... но сега не беше така. Сега тялото ми само действаше, без да мисля и без да разсъждавам. Не ме интересуваше нищо друго, исках само собствената си свобода и щастие. И исках да се събудя. О, как силно исках да се събудя от безкрайния кошмар на живота...
- Алекс! - крещях и блъсках силно по вратата, където допреди няколко години живееше Алекс. Вътре се чу проскърцване и тежки стъпки спряха вътре в коридора, преди да чуя щракването в ключалката. Иззад вратата се показа възрастна жена, загърната в някакво подобрено подобие на завеса. Изглеждаше доста комично- накичена с много бижута като обеци, пръстени, гривни, брошки - повечето от тях явно изкуствени и със съмнителна стойност. И, разбира се, омазана в тонове грим. Беше от онзи тип хора, които дори на седемдесет години не разбират че е време да се оттеглят от бурния живот на кича.
Досега бях удрял вратата, и когато тя ми отвори я погледнах изключително злобно; но щом я зърнах и не индикирах присъствието на Алекс, се постарах да приема по-миловидна физиономия.
- Що за варварщини! - изкряска ми тя. - Ама вие у вас така ли биете?
- Съжалявам. - изчервих се аз и я попитах къде беше Алекс.
Лицето й се сбръчка и тя ми се намръщи, но в крайна сметка реши да говори открито.
- Преди два часа излезе. Каза, че отивал да посети някаква приятелка.
Не ми трябваше друга причина, за да се досетя че става въпрос за Вики. Благодарих на възрастната дама и понечих да си тръгна. Когато се обърнах, я чух как каза:
- Ти не си ли Кристиан? Преди време често те виждах наоколо. Приятели сте с Алекс, нали?
Без да се обръщам, отвърнах:
- Да. Доста близки бяхме.
***
Преди няколко седмици Вики беше дошла пред апартамента ми, след като не се бяхме виждали от... много време. Пребиха ме, насила ме запознаха с Лора, После пак бях нападнат... не искам да си спомням това. А сега, преди броени часове Вики буквално ми се беше нахвърлила, сякаш сме били гаджета през последните няколко месеца. Не ти трябваше още много, за да започна да се обърквам. Всичко, което ми се случи бе лишено от смисъл, хаотично и непроследимо - изпусках нещо важно, което да обедини този куп събития и държанието на околните.
- Крист, спри! - викна ми Алекс, секунда след като напуснах апартамента му. Стоеше навън, в студа, и ме гледаше.
- Тук ли стоя през цялото време? - попитах го аз. Стараех се да прикрия злобата си към него с формални въпроси. Естествено че беше седял тук, естествено че ме беше чакал, естествено че знае всичко за мен. Но защо, подяволите, търсеше точно мен!?
- Да, времето е приятно. - отговори ми надменно той, сякашизобщо не знаеше че Вики е дошла при мен.
- Копеле мръсно, не се прави че не ме разбираш!
- Ти подхвана темата, Крист. Ако ти е забавно да си говорим за времето - нека си говорим. Ако искаш да ме питаш обаче нещо за случката с побоя преди няколко дни, не съм сигурен дали ще мога да ти отговоря.
Стоях и го зяпах без да кажа нищо. Толкова време събирах въпроси за задаване, а това момче говореше сякаш имаше всичките отговори. Сега проблемът беше дали все още исках да получа отговори.
- Безспорно това, което видя тогава беше объркващо и... смущаващо. Ти как мислиш?
Трябваха ми десетина секунди, преди да успея да спра заекването и да си отвържа езика.
- Видях себе си, мамка му! Какво да си мисля?!
- Това не беше точно ти. Беше отчасти твоята възможна проекция на друг етап от съществуването ти.
- Моля? - почти извиках аз, защото разговора вече ни ставаше безсмислен.
- Това беше ти от бъдещето. От едно твое възможно бъдеще.
Не повярвах. Очаквах обяснение в брат-близнак, предозиране с наркотици или халюцинации, но в никакъв случай не и такова глупаво, фантасмагорично оправдание. Беше върхът на сладоледа. Сериозно се замислих дали искам да прекарвам още време в компанията на един луд.
- Така ли? И как е дошъл тук този бъдещ аз?
- Това искам да разбера. - отговори ми Алекс. - Трябва ми още време, но ще стигна до дъното на това, Крист, и ти ще си първият който ще научи. Засега знам само защо е дошъл.
Но аз вече знаех отговора. Бъдещият Кристиан, човекът който ме нападна два пъти и ме остави да се занимавам с хиляди мистерии, искаше да ме предпази от нещо в бъдещето ми. А аз исках да разбера какво е то....
- Алекс! - крещях и блъсках силно по вратата, където допреди няколко години живееше Алекс. Вътре се чу проскърцване и тежки стъпки спряха вътре в коридора, преди да чуя щракването в ключалката. Иззад вратата се показа възрастна жена, загърната в някакво подобрено подобие на завеса. Изглеждаше доста комично- накичена с много бижута като обеци, пръстени, гривни, брошки - повечето от тях явно изкуствени и със съмнителна стойност. И, разбира се, омазана в тонове грим. Беше от онзи тип хора, които дори на седемдесет години не разбират че е време да се оттеглят от бурния живот на кича.
Досега бях удрял вратата, и когато тя ми отвори я погледнах изключително злобно; но щом я зърнах и не индикирах присъствието на Алекс, се постарах да приема по-миловидна физиономия.
- Що за варварщини! - изкряска ми тя. - Ама вие у вас така ли биете?
- Съжалявам. - изчервих се аз и я попитах къде беше Алекс.
Лицето й се сбръчка и тя ми се намръщи, но в крайна сметка реши да говори открито.
- Преди два часа излезе. Каза, че отивал да посети някаква приятелка.
Не ми трябваше друга причина, за да се досетя че става въпрос за Вики. Благодарих на възрастната дама и понечих да си тръгна. Когато се обърнах, я чух как каза:
- Ти не си ли Кристиан? Преди време често те виждах наоколо. Приятели сте с Алекс, нали?
Без да се обръщам, отвърнах:
- Да. Доста близки бяхме.
***
Преди няколко седмици Вики беше дошла пред апартамента ми, след като не се бяхме виждали от... много време. Пребиха ме, насила ме запознаха с Лора, После пак бях нападнат... не искам да си спомням това. А сега, преди броени часове Вики буквално ми се беше нахвърлила, сякаш сме били гаджета през последните няколко месеца. Не ти трябваше още много, за да започна да се обърквам. Всичко, което ми се случи бе лишено от смисъл, хаотично и непроследимо - изпусках нещо важно, което да обедини този куп събития и държанието на околните.
- Крист, спри! - викна ми Алекс, секунда след като напуснах апартамента му. Стоеше навън, в студа, и ме гледаше.
- Тук ли стоя през цялото време? - попитах го аз. Стараех се да прикрия злобата си към него с формални въпроси. Естествено че беше седял тук, естествено че ме беше чакал, естествено че знае всичко за мен. Но защо, подяволите, търсеше точно мен!?
- Да, времето е приятно. - отговори ми надменно той, сякашизобщо не знаеше че Вики е дошла при мен.
- Копеле мръсно, не се прави че не ме разбираш!
- Ти подхвана темата, Крист. Ако ти е забавно да си говорим за времето - нека си говорим. Ако искаш да ме питаш обаче нещо за случката с побоя преди няколко дни, не съм сигурен дали ще мога да ти отговоря.
Стоях и го зяпах без да кажа нищо. Толкова време събирах въпроси за задаване, а това момче говореше сякаш имаше всичките отговори. Сега проблемът беше дали все още исках да получа отговори.
- Безспорно това, което видя тогава беше объркващо и... смущаващо. Ти как мислиш?
Трябваха ми десетина секунди, преди да успея да спра заекването и да си отвържа езика.
- Видях себе си, мамка му! Какво да си мисля?!
- Това не беше точно ти. Беше отчасти твоята възможна проекция на друг етап от съществуването ти.
- Моля? - почти извиках аз, защото разговора вече ни ставаше безсмислен.
- Това беше ти от бъдещето. От едно твое възможно бъдеще.
Не повярвах. Очаквах обяснение в брат-близнак, предозиране с наркотици или халюцинации, но в никакъв случай не и такова глупаво, фантасмагорично оправдание. Беше върхът на сладоледа. Сериозно се замислих дали искам да прекарвам още време в компанията на един луд.
- Така ли? И как е дошъл тук този бъдещ аз?
- Това искам да разбера. - отговори ми Алекс. - Трябва ми още време, но ще стигна до дъното на това, Крист, и ти ще си първият който ще научи. Засега знам само защо е дошъл.
Но аз вече знаех отговора. Бъдещият Кристиан, човекът който ме нападна два пъти и ме остави да се занимавам с хиляди мистерии, искаше да ме предпази от нещо в бъдещето ми. А аз исках да разбера какво е то....
SRY наистина просто с интерес следях разказа и помислих 4е си ми преебал цялото о4аквани и мистерия:)Phantom написа:Какви персонажи съм споменал? Само тоя Алекс, което всъщност беше само шега че е извънземно и предполагам и на Лорда поста може да бъде заграден в кавички, ако не и той трябва да си едитне неговия:), както и други, които са ме цитирали. Вие от майтап май не разбирате. А Зипо твоя пост няма да го взимам на сериозно макарче е леко в разрез с правилата на форума. Гледай да си по сдържан занапред!
За сега изторийката е доста добра,очаква се изненадващ край,усещам 
"Не му е мястото да говорим тук" - каза ми Алекс и две минути по-късно се намирахме в същото кафене, където го бях за първи път от няколко години. Бяхме дошли тук в мълчание, без да си кажем нищо; но дори и сега той говореше тихо, явно се страхуваше някой да не ни чуе.
- И така. - започнах аз. - Искам да ми разкажеш всичко, което смяташ за истина, и аз ще реша дали да ти вярвам.
- Не е работата в това да ми вярваш, Крис. Каквото и да мислиш, рано или късно той ще те потърси. - обясни ми Алекс.
- Добре, добре. Тогава ми кажи каквото знаеш.
Той дори не се поколеба откъде да започне - беше предвидил отрано какво точно да говори. Именно затова останах с чувството, че няма да получа цялата истина.
- В нашето настояще... - започна той. - ... се е промъкнал твой образ от бъдещето.
- Тоест, той съм аз и знае всичко за мен?
- Много бързаш. Той е само проекция на твоето евентуално бъдеще. Самият факт, че се е върнал тук, би трябвало да изкривява и неговото бъдеще.
Нещо не схванах какво имаше предвид. Алекс разгада изражението ми и поясни:
- Времето, от което идва, вече е променено. Той няма къде да се върне.
Изтръпнах. Понякога се бях замислял за структурата на времето - как всеки наш избор променя бъдещето и гадаенето е напълно невъзможно - защото, ако знаем какво ще се случи, можем да го променим. Вярвах и в теорията за паралелните вселени - как във всяка от тях правим различен избор, понякога дори фатален.
- И как аз съм успял да се намеся в хода на времето?
- Това искам да разбера, Крис. Наблюдавахме те доста време, за да се доберем до него.
Нещо в съзнанието ми сякаш изпиука, за да предупреди за настъпващ ураган.
- Значи всичко това с Вики, постоянното преследване, Лора - всичко е било само за да ме използвате?!
Алекс преглътна. Явно очакваше този въпрос, и никак не искаше да отговаря на него.
- Накарахме те да стоиш по-близо до Лора, за да можем да следим и нея.
- Това пък защо? - учудих се аз; отговорът ме обърка още повече.
- Явно твоето бъдещо Аз се е запознал с Лора преди известно време. Те те търсят, Крис. искат да стигнат до теб. Не можем да им позволим това. Ще ми помогнеш ли да ги спра и да разбера защо те търсят?
- И така. - започнах аз. - Искам да ми разкажеш всичко, което смяташ за истина, и аз ще реша дали да ти вярвам.
- Не е работата в това да ми вярваш, Крис. Каквото и да мислиш, рано или късно той ще те потърси. - обясни ми Алекс.
- Добре, добре. Тогава ми кажи каквото знаеш.
Той дори не се поколеба откъде да започне - беше предвидил отрано какво точно да говори. Именно затова останах с чувството, че няма да получа цялата истина.
- В нашето настояще... - започна той. - ... се е промъкнал твой образ от бъдещето.
- Тоест, той съм аз и знае всичко за мен?
- Много бързаш. Той е само проекция на твоето евентуално бъдеще. Самият факт, че се е върнал тук, би трябвало да изкривява и неговото бъдеще.
Нещо не схванах какво имаше предвид. Алекс разгада изражението ми и поясни:
- Времето, от което идва, вече е променено. Той няма къде да се върне.
Изтръпнах. Понякога се бях замислял за структурата на времето - как всеки наш избор променя бъдещето и гадаенето е напълно невъзможно - защото, ако знаем какво ще се случи, можем да го променим. Вярвах и в теорията за паралелните вселени - как във всяка от тях правим различен избор, понякога дори фатален.
- И как аз съм успял да се намеся в хода на времето?
- Това искам да разбера, Крис. Наблюдавахме те доста време, за да се доберем до него.
Нещо в съзнанието ми сякаш изпиука, за да предупреди за настъпващ ураган.
- Значи всичко това с Вики, постоянното преследване, Лора - всичко е било само за да ме използвате?!
Алекс преглътна. Явно очакваше този въпрос, и никак не искаше да отговаря на него.
- Накарахме те да стоиш по-близо до Лора, за да можем да следим и нея.
- Това пък защо? - учудих се аз; отговорът ме обърка още повече.
- Явно твоето бъдещо Аз се е запознал с Лора преди известно време. Те те търсят, Крис. искат да стигнат до теб. Не можем да им позволим това. Ще ми помогнеш ли да ги спра и да разбера защо те търсят?
Прекалено много въпроси се повдигнаха, а ще е тъпо да се заплитат все повече мистерии без отговор. Ще го продължа утре.Phantom написа:Аз пък не съм сигласен-хареса ми пак. Е предните имаха повечко интрига, тук се изясняват много неща и се повдигат доста по-малко въпроси от предните пъти, но не беше лошо.
ади де цял ден чакам продължението
Can you just live without dignity?...Gosh, you must be broken somehow..
It's watever when you don't know yourself!
MyDeviantArt
It's watever when you don't know yourself!
MyDeviantArt
- Мога ли изобщо да ти вярвам? - попитах го аз. - Цялата тази играбеше само измама - откъде да знам дали няма пак да ме измамиш? Дори и това с Вики ли беше лъжа?!
Вече губех самообладание. Не помня откога не бях спал спокойно, без да мисля по цяла нощ за чувствата си или да сънувам кошмари. Алекс ме погледна очудено.
- Кое с Вики?
Той не знаеше. Не знаеше! Мамка му, помислих си аз, за първи път съм една крачка пред него! Вики се е изплъзнала от контрола му, а той дори не знае!
- Нищо. Значи, какво се очаква от мен? Да примамя бъдещото си аз, да го прасна по главата, да го вържаи да ти го предам за разпит? После ще се надявам да ми обясниш какво всъщност се случва, и какво толкова страшно ще се случи, ако изобщо успея да те открия.
- Да.
Той или не схвана иронията, или наистина очакваше от мен да приличам на глупак.
- Добре, ще си помисля.
Както ставах от мястото си, усетих как ръката му ме сграбчи за лакътя.
- Не, Кристиан. Решавай сега. - усетих как погледите на всички наоколо се впиха в нас. Не обичах такива моменти, никак не ги обичах; исках да се махна веднага. И в един миг, точно когато се канех да седна обратно, нещо кипна в мен. Блъснах ръката му и казах тихо:
- Остави ме на мира. Аз съм господар на себе си.
Без да кажа нищо повече, без дори да се обърна да видя физиономията му, аз излязох бесен навън. Тръгнах към дома си, където може би щях да получа уединение. Само се молех родителите ми да не са там, за да не започнат пак с тъпите си въпроси. Когато ме попитат "Как мина денят ти", просто искам да говоря честно. Не мога да им кажа, че всичко е наред.
Щом затръшнах вратат на апартамента след себе си, почувствах как гневът си отива. На негово място дойде изненадата...
- Бързо се върна.
Пред мен стоях аз. Като в огледало, само че движенията ни не бяха синхронизирани. Бяхме като близнаци. Не можех да повярвам... щях да изпаднав истерия.
Вече губех самообладание. Не помня откога не бях спал спокойно, без да мисля по цяла нощ за чувствата си или да сънувам кошмари. Алекс ме погледна очудено.
- Кое с Вики?
Той не знаеше. Не знаеше! Мамка му, помислих си аз, за първи път съм една крачка пред него! Вики се е изплъзнала от контрола му, а той дори не знае!
- Нищо. Значи, какво се очаква от мен? Да примамя бъдещото си аз, да го прасна по главата, да го вържаи да ти го предам за разпит? После ще се надявам да ми обясниш какво всъщност се случва, и какво толкова страшно ще се случи, ако изобщо успея да те открия.
- Да.
Той или не схвана иронията, или наистина очакваше от мен да приличам на глупак.
- Добре, ще си помисля.
Както ставах от мястото си, усетих как ръката му ме сграбчи за лакътя.
- Не, Кристиан. Решавай сега. - усетих как погледите на всички наоколо се впиха в нас. Не обичах такива моменти, никак не ги обичах; исках да се махна веднага. И в един миг, точно когато се канех да седна обратно, нещо кипна в мен. Блъснах ръката му и казах тихо:
- Остави ме на мира. Аз съм господар на себе си.
Без да кажа нищо повече, без дори да се обърна да видя физиономията му, аз излязох бесен навън. Тръгнах към дома си, където може би щях да получа уединение. Само се молех родителите ми да не са там, за да не започнат пак с тъпите си въпроси. Когато ме попитат "Как мина денят ти", просто искам да говоря честно. Не мога да им кажа, че всичко е наред.
Щом затръшнах вратат на апартамента след себе си, почувствах как гневът си отива. На негово място дойде изненадата...
- Бързо се върна.
Пред мен стоях аз. Като в огледало, само че движенията ни не бяха синхронизирани. Бяхме като близнаци. Не можех да повярвам... щях да изпаднав истерия.