SneakyDude написа:СмеХ.
Моля?
Войната с Евросъюза-ПЪТ ОТВЪД НОВАТА ЗВЕЗДА
-
SneakyDude
- Мнения: 391
- Регистриран на: 09 Авг 2001 13:23
- Местоположение: София
- Обратна връзка:
-
Алминатора
- Мнения: 881
- Регистриран на: 29 Юли 2006 10:17
- Местоположение: Day by day,kickin' all the way
- Обратна връзка:
Балкански Сили
Здравейте!
Както виждате, за пореден път "съживявам" тази тема.
Знаете, на моменти ни спохождат тези "творчески вълни", на моменти те престават.
Е, на 12 Май 2007 година, точно една година от започването на този разказ, ми дойде музата.
И то без да знам датата на постване на първата част-просто го усетих!
Та седнах, копирах всички части и ги пейстнах на десктопа си.
Преглеждам ги вече няколко дена и днес окончателно реших да редактирам първата част.
Може и следващите.
Та, надявам се да я прочетете и да й се наслаждавате!
Бяха тежки времена за България,а и за Румъния. Евросъюза отлагаше тяхното присъединяване към ЕС и това изнервяше двете страни.Тази високомерна Европа насъскваше двете съседки една срещу друга и се смееше гадно над нещастието и мизерията в тея малки земи. Годината беше 2014 а нашият националист Димитър беше едва на 23 години. Момче от Плевен, Димитър не одобряваше Евросъюза и беше категорично против присъединяването на родината си към него.
И така се проточиха дните,дойде времето в което се стига границата където просто трябва да се скочиш на оръжие. Румъния бе приета. По това време Йордан Савов(Политик,Националист, против ЕС)предприемаше да обедини балканските страни в една обща сила. Това той направи с помощта на президентите на балканските страни през март 2014. Огромна държава, включваща България, Македония, Сърбия и Черна гора, Босна и Херцеговина и Хърватия. Огромната войска на балканите представляваха "Балкански Сили", а държавата бе наречена Балкания. Поради саботажи и протести срещу българската държава от страна на румънците месеци наред, Йордан не се сдържа и се събра със своите съюзници на дискусия. Балканския им дух надделя. Нямаше време за губене. Решението бе категорично и взето със съгласието на всички членки - война на румънците.
По това време България бе изключително нестабилна и стремежите на младия националист се струваха глуповати и ненужни за народа.
Наскоро сваления от пост подкупен европейски слуга бе оставил по-дълбоки рани в националната история, отколкото бяха сторвали турците цели пет века.
Страната ни се пълнеше с негативно настроени към нас румънци, които вече бяха завладели ивица от нашето дунавско крайбрежие.
Дълги нощи в планове с балканските си колеги прекара Йордан Савов.
Всяка негова стъпка се следеше от видните ни националисти.
До този ден, когато точна дата и час бяха определени за нахлуване във вражеска територия.
Десантът в Румъния бе определен за 15 юни 2015. Балкания редовни войски НЯМАШЕ, защото за да бъде една войска силна, трябва да е изградена САМО и ЕДИНСТВЕНО от доброволци ПАТРИОТИ, готови да дадат всичко за родината си. Така се стекоха обстоятелствата, че всички младежи от 18 до 38 години бяха призовавани да се бият в името на родината. Нашият главен герой Димитър Димитров се записа парашутист, а неговия най-добър приятел, когото познаваше от гимназията, се записа пилот две години преди войната и достигна чин капитан когато тя започна. Историята пренасяме във военното училище по въздушнодесантни части в град Плевен. Димитър бе разпределен в 7-ми екип на 9-то отделение на BF – Balkan Forces. Завършвайки двугодишна военна подготовка (2012-2014), Димитър се бе издигнал до чин “сержант” и бе натоварен със задачата да командва 13 души сред които бяха някои от неговите бивши съученици,както и момчета от квартала му.
Пренасяме се сега в мислите и чувствата на нашия човек, гледаме през неговите очи развитието на войната,както и битките в които е участвал.
Ефрейтор Димитров с гордост Ви представя
Своите преживявания като войник в екип от 13 души
Своите мисли и чувства,за да отрази случилото се тогава
Или просто така ярко изобразеното от него определение
”Балкански Сили-Път Отвъд Новата Звезда”
2015г.
12 юни е. В бараката си в училището по въздушнодесантни части съм.
Мисля си за атаката по Румъния вдругиден. И това как да командвам още 13 души.
13 родолюбци, готови да дадат всичко за родината си ще тръгнат оттук, за да възнесат мир и спокойствие. 13 млади момчета като мен,които щяха да напишат новата история…
Мислех си и за Сашо, моят най-добър приятел, който сега вече е капитан и разполага със собствен бомбардировач Б63, който си беше кръстил “Тайфайтърчо”. Леле,става ми смешно да си го представя как пилотира самолет, сваля врагове и прави лупинги във въздуха. Мислех си и за Миро, който познавам също от гимназията. И ето как поради ръста си трябваше да се присъедини към танковите части. Сега е сержант и управлява "Балканик" танк. Колко странно е да знаеш,че отиваш на война с най-добрите си приятели...
Вечерта не можах да заспя. Тревожех се, защото сега 5 живота се разчитаха на моята помощ, провизии и живот. ..Мислех и за това какво причинявам на своите родители...и роднини...
Отпуснах се на леглото си на 2-рия етаж и загледах снимката на която бяха най-добрите ми приятели. Спомних си всеки хубав момент прекаран с тях, глупостите, които правехме.
Потънах в спомени и така съм изпаднал в унес.
На сутринта скокнах в обувките си, оправих си униформата и излязох на двора.
Стомахът ми пристъргваше и имах метален вкус в устата. Нямах търпение да видя хората си отново и да побъбрим на масата.
Първия човек, който видях беше Симо. Той е от моя екип. Тъмнокос и тъмноок, по-скоро нисичък, но с доста набита физика и изразени гръдни мускули.
Бяхме съученици в гимназията, същата паралелка.
Като се огледах наоколо и забелязах щастливи лица чиито мисли са далеч от войната, се поуспокоих.
Симо ме побутна и каза с тих глас:
-Ей го Иво.
Той също бе бивш съученик. Средно висок, тъмна коса и очи. По пътя насам бръкна в джобовете си и поздрави с кимване на глава няколко негови приятели. Изглежда бе изградил силна вяра у себе си, че ще оцелее. Това беше хубаво и аз се радвах за него. Погледна ни чак когато стигна до нас. Започна да ни говори:
-Как е? Избрахте ли си оръжие?
Симо се приведе и пое оръжието си, което бе облегнато на една стена.
Подхвърли го лекичко и извади пълнителя. Започна да обяснява като някой специалист:
-Това чудо тук му викат “БалкАК”. Иво се ококори. Симо дообясни:
-Балкански Калашник, чукчи.
Иво се изсмя културно, полагайки ръката на корема си.
-Е, аз пък си свих една “Херцеговка”. От Херцеговина е този звяр. Рядко се среща. 30 патронен пълнител, тежи около 5 килограма, малка, лека и гъвкава.
Симо повтори иронично "Малка, лека и гъвкава"... Като малкия ти приятел ли?
Двамата започнаха да се смеят гръмко, зарибявайки и мен. Естествено, Симо получи удар по врата.
Тогава двамата рязко обърнаха главите си към мен. Иво ме запита:
-А ти, Митак, какво си си взел тази сутрин?
Сведох глава надолу чудейки се какво да отвърна, защото още не бях избрал нищо.
Почесах се по врата и ги погледнах. Останалото си ми дойде отвътре:
-Душ.
След секунда и двамата избухнаха в смях – като този на Бийвъс и Бътхед.
Почувствах се много на екс и ги оставих да се посмеят на глуповатата шега.
Стъпвах по каменна пътечка, осеяна с мъх и стъпкана тревичка. Досега не се бях вглеждал в детайлите. На метри от мен видях групичка от още няколко човека от моя екип-говореха и се хилеха. Отидох леко напрегнат при тях. За пръв път започнах да ги уважавам заради това, че рискуват живота си за Родината. Това бяха момчетата от училище, развалящи дисциплината най-често. Иначе бяха свестни типове-Боби, Сашо(един друг,не най-добрия ми приятел), Марин, Максим и Станислав. Забелязах и други хора от квартала ми-да играят на карти. Това бяха Иван, Валери, Георги, Станимир, Йордан и Еди. Всеки един от тях имаше различна и много детайлна представа за войната. Валери мислеше,че румънците не могат дори да стрелят и ще ни правят засади, скачайки от дърветата. Иван мислеше,че войската им е група роми с нискобюджетни ножове, Станимир и Йордан бяха на едно мнение -войната няма да е розова...И са прави. Никоя война не завършва с пълна победа независимо кой е спечелил войната. Но аз не искам да се бия само заради битката. Искам да изчистя Европа от мошеници и лицемери. Знам,че е грях да се убива и че нямам право да отнемам човешки живот, но аз съм направил именно този избор и може би ще претърпя последствията утре.
Денят си мина бързо, както всеки нормален ден. Но нещо липсваше – време.
За пръв път през живота си имах чувството, че ми остават някакви си 24 часа.
Разтъпквах се из мрака и се прибрах тихомълком в бараката с надеждата да поиграя малко карти.
Но отново беше време за сън. Всички спяха хармонично на леглата си. И нещото, което най-много ме стресираше е, че може би те са приели гибелта си за факт и са се примирили. Не… Не е така. Може би не трябва да стоя до толкова късно.
По време на днешния обед споделих най-съкровените си мисли с най-добрите си приятели.
Наистина спах по-спокойно.
Събудиха ни в 6:00 сутринта на 14 юни. Атаката по вода бе организирана за 16 юни докато въздушнодесантните части разчистят бреговете от брега,за да се стоварят пехотните войски,които ще настъпват към Букурещ с нас.Нашата задача беше най-трудната...
През целия ден събирахме оръжия, стягахме екипировка и гонехме патрони по подовете. Бяхме готови, когато ни повикаха в кинозалата. Но за наше съжаление, не ни пуснаха филм.
Седнах до Иво и Симо. Те негодуваха и се чудеха какво става, защото вече пета минута висяхме на столовете си.
През лявата врата на залата влезе състарен генерал в зелена униформа. Той разгъна огромна карта на Балканите и извади показалка. Покашля се и заговори с глас, който ме наелектрезира.
-Радвам се да ви видя, момчета. Както знаете, въздушният десант ще започне в 2:10 сутринта на 15 юни. До 2:00 часа вие трябва да сте по самолетите и в готовност.
Сега нека концентрираме вниманието си към целта.
От 1 до 5-ти екип ще се приземят с парашути на левия фланг на
Търну Мъгуреле. От 6-ти до 10-ти ще се приземят на десния фланг.
Веднъж там, специалните части ще поставят радио-антени, които ще сигнализират за местонахождението си безмоторниците, които да ви доставят провизии.
За повече информация относно по-детайлното разглеждане на терена, се обърнете към взводовия си.
На 16 юни, смели българи, ще атакуваме Търну Мъгуреле! Успех на всички!
Радостни викове изпълниха залата. Всички се присъединихме към глъчката и се изнесохме към двора.
Някои от нас отидоха да стоплят стомасите си за последно с българска супа.
Други, като мен, се прибраха в бараките.
Всички от 7-ми екип се събрахме в огромната спална стая и всеки започна да бъбри с приятелите си.
Аз реших да подремна. Щяха да ни будят в 1:50 сутринта. Исках да съм свеж дотогава. Въпреки, че спейки бързо избутвам времето, реших да набера сили.
Не бях кой знае колко силен, но се надявах да заякна по време на двугодишния си престой тук. Наистина ли тези 2 години минаха толкова бързо? Ще ми липсват ли тренировъчния сержант, терена, мишените, препятствията, храната?
Ще забравя ли що е човечество докато около мен има само смърт?
Тези въпроси ме завъртяха толкова силно, че преди да се усетя, беше станало време за тръгване и сирената изрева като за последно.
Някой се надвеси над мен и ме задърпа за краката.
-Хайде, Митак, ставай! Бързо! Трябва да тръгваме!
Още не бях на себе си, кожата по цялото ми тяло ме болеше и имах чувството, че ще се свлече всеки момент.
Но след тези думи се стреснах, грабнах екипировката и я наложих за по-малко от 3 минути.
Един по един се изнизахме от бараката. Огледах я за последно, казвайки си наум:
“Дано те зърна отново някой ден”.
Преди да се кача в самолета, поотъпках с крак българската земя и замечтах пак да мога някой ден да напраша обувките си с нея. Всички заредихме като патрони-пълнител самолетчето и седнахме по местата си. Имахме командващ взвода-Старши сержант Славомир, който бе на 36 години, служил преди години в Ирак, с доста натрупан опит от тогавашната война, която аз можех само да гледам по телевизията.
Аз се досетих навреме и дадох пример за останалите-прекръстих се и затворих очи.
По шума усетих, че и момчетата правят това.
Кимнах на лицата, които срещнах и си пожелах късмет. Усетих как дори този нищожен поздрав ме изпълва с желание и сили да се боря с живота.
Но как да поддържам вярата си? Да я загубя аз най-много се страхувах.
Нужни ми бяха отговори и съвсем скоро щях да ги получа. Вътре в себе си знаех, че ще оцелея. Дори само за да разкажа тази история.
Гумите на самолета скръцнаха. Бавно, но страховито шума от двигателите набираше сила. Цялата вътрешност се изпълни в червено от лампите на тавана. Набрахме невероятна скорост. Точно тогава усетих този ужас, че ще полетим във въздуха. Момента на издигане бе величествен. Силни струи въздух се препираха да нахлуят в самолета, да ни грабнат и подметнат през вратата колкото се може по-бързо. Наблюдавах дълго време през прозореца смаляващата се земя. Точно в този момент се чувствах като нещо не-повече от стръв. Сега знаех какво е да те използват жив, за да постигнат целите си. Съжалих за стръвта, която слагах по време на риболов…
Съжалих за всяка една малка глупост, която съм извършил през 23-годишното си съществуване.
Други тревоги ме откъснаха от моите.
Според пилота, сега се намирахме на 5000 метра височина и на не повече от 30 километра от Дунава. Успях да доловя Плевен, който приличаше на къс земя със забити в нея свещи и като че жителите бяха ги запалили в наша чест. Но за някои от нас, тези свещи щяха да изгаснат... скоро...
Както виждате, за пореден път "съживявам" тази тема.
Знаете, на моменти ни спохождат тези "творчески вълни", на моменти те престават.
Е, на 12 Май 2007 година, точно една година от започването на този разказ, ми дойде музата.
И то без да знам датата на постване на първата част-просто го усетих!
Та седнах, копирах всички части и ги пейстнах на десктопа си.
Преглеждам ги вече няколко дена и днес окончателно реших да редактирам първата част.
Може и следващите.
Та, надявам се да я прочетете и да й се наслаждавате!
Бяха тежки времена за България,а и за Румъния. Евросъюза отлагаше тяхното присъединяване към ЕС и това изнервяше двете страни.Тази високомерна Европа насъскваше двете съседки една срещу друга и се смееше гадно над нещастието и мизерията в тея малки земи. Годината беше 2014 а нашият националист Димитър беше едва на 23 години. Момче от Плевен, Димитър не одобряваше Евросъюза и беше категорично против присъединяването на родината си към него.
И така се проточиха дните,дойде времето в което се стига границата където просто трябва да се скочиш на оръжие. Румъния бе приета. По това време Йордан Савов(Политик,Националист, против ЕС)предприемаше да обедини балканските страни в една обща сила. Това той направи с помощта на президентите на балканските страни през март 2014. Огромна държава, включваща България, Македония, Сърбия и Черна гора, Босна и Херцеговина и Хърватия. Огромната войска на балканите представляваха "Балкански Сили", а държавата бе наречена Балкания. Поради саботажи и протести срещу българската държава от страна на румънците месеци наред, Йордан не се сдържа и се събра със своите съюзници на дискусия. Балканския им дух надделя. Нямаше време за губене. Решението бе категорично и взето със съгласието на всички членки - война на румънците.
По това време България бе изключително нестабилна и стремежите на младия националист се струваха глуповати и ненужни за народа.
Наскоро сваления от пост подкупен европейски слуга бе оставил по-дълбоки рани в националната история, отколкото бяха сторвали турците цели пет века.
Страната ни се пълнеше с негативно настроени към нас румънци, които вече бяха завладели ивица от нашето дунавско крайбрежие.
Дълги нощи в планове с балканските си колеги прекара Йордан Савов.
Всяка негова стъпка се следеше от видните ни националисти.
До този ден, когато точна дата и час бяха определени за нахлуване във вражеска територия.
Десантът в Румъния бе определен за 15 юни 2015. Балкания редовни войски НЯМАШЕ, защото за да бъде една войска силна, трябва да е изградена САМО и ЕДИНСТВЕНО от доброволци ПАТРИОТИ, готови да дадат всичко за родината си. Така се стекоха обстоятелствата, че всички младежи от 18 до 38 години бяха призовавани да се бият в името на родината. Нашият главен герой Димитър Димитров се записа парашутист, а неговия най-добър приятел, когото познаваше от гимназията, се записа пилот две години преди войната и достигна чин капитан когато тя започна. Историята пренасяме във военното училище по въздушнодесантни части в град Плевен. Димитър бе разпределен в 7-ми екип на 9-то отделение на BF – Balkan Forces. Завършвайки двугодишна военна подготовка (2012-2014), Димитър се бе издигнал до чин “сержант” и бе натоварен със задачата да командва 13 души сред които бяха някои от неговите бивши съученици,както и момчета от квартала му.
Пренасяме се сега в мислите и чувствата на нашия човек, гледаме през неговите очи развитието на войната,както и битките в които е участвал.
Ефрейтор Димитров с гордост Ви представя
Своите преживявания като войник в екип от 13 души
Своите мисли и чувства,за да отрази случилото се тогава
Или просто така ярко изобразеното от него определение
”Балкански Сили-Път Отвъд Новата Звезда”
2015г.
12 юни е. В бараката си в училището по въздушнодесантни части съм.
Мисля си за атаката по Румъния вдругиден. И това как да командвам още 13 души.
13 родолюбци, готови да дадат всичко за родината си ще тръгнат оттук, за да възнесат мир и спокойствие. 13 млади момчета като мен,които щяха да напишат новата история…
Мислех си и за Сашо, моят най-добър приятел, който сега вече е капитан и разполага със собствен бомбардировач Б63, който си беше кръстил “Тайфайтърчо”. Леле,става ми смешно да си го представя как пилотира самолет, сваля врагове и прави лупинги във въздуха. Мислех си и за Миро, който познавам също от гимназията. И ето как поради ръста си трябваше да се присъедини към танковите части. Сега е сержант и управлява "Балканик" танк. Колко странно е да знаеш,че отиваш на война с най-добрите си приятели...
Вечерта не можах да заспя. Тревожех се, защото сега 5 живота се разчитаха на моята помощ, провизии и живот. ..Мислех и за това какво причинявам на своите родители...и роднини...
Отпуснах се на леглото си на 2-рия етаж и загледах снимката на която бяха най-добрите ми приятели. Спомних си всеки хубав момент прекаран с тях, глупостите, които правехме.
Потънах в спомени и така съм изпаднал в унес.
На сутринта скокнах в обувките си, оправих си униформата и излязох на двора.
Стомахът ми пристъргваше и имах метален вкус в устата. Нямах търпение да видя хората си отново и да побъбрим на масата.
Първия човек, който видях беше Симо. Той е от моя екип. Тъмнокос и тъмноок, по-скоро нисичък, но с доста набита физика и изразени гръдни мускули.
Бяхме съученици в гимназията, същата паралелка.
Като се огледах наоколо и забелязах щастливи лица чиито мисли са далеч от войната, се поуспокоих.
Симо ме побутна и каза с тих глас:
-Ей го Иво.
Той също бе бивш съученик. Средно висок, тъмна коса и очи. По пътя насам бръкна в джобовете си и поздрави с кимване на глава няколко негови приятели. Изглежда бе изградил силна вяра у себе си, че ще оцелее. Това беше хубаво и аз се радвах за него. Погледна ни чак когато стигна до нас. Започна да ни говори:
-Как е? Избрахте ли си оръжие?
Симо се приведе и пое оръжието си, което бе облегнато на една стена.
Подхвърли го лекичко и извади пълнителя. Започна да обяснява като някой специалист:
-Това чудо тук му викат “БалкАК”. Иво се ококори. Симо дообясни:
-Балкански Калашник, чукчи.
Иво се изсмя културно, полагайки ръката на корема си.
-Е, аз пък си свих една “Херцеговка”. От Херцеговина е този звяр. Рядко се среща. 30 патронен пълнител, тежи около 5 килограма, малка, лека и гъвкава.
Симо повтори иронично "Малка, лека и гъвкава"... Като малкия ти приятел ли?
Двамата започнаха да се смеят гръмко, зарибявайки и мен. Естествено, Симо получи удар по врата.
Тогава двамата рязко обърнаха главите си към мен. Иво ме запита:
-А ти, Митак, какво си си взел тази сутрин?
Сведох глава надолу чудейки се какво да отвърна, защото още не бях избрал нищо.
Почесах се по врата и ги погледнах. Останалото си ми дойде отвътре:
-Душ.
След секунда и двамата избухнаха в смях – като този на Бийвъс и Бътхед.
Почувствах се много на екс и ги оставих да се посмеят на глуповатата шега.
Стъпвах по каменна пътечка, осеяна с мъх и стъпкана тревичка. Досега не се бях вглеждал в детайлите. На метри от мен видях групичка от още няколко човека от моя екип-говореха и се хилеха. Отидох леко напрегнат при тях. За пръв път започнах да ги уважавам заради това, че рискуват живота си за Родината. Това бяха момчетата от училище, развалящи дисциплината най-често. Иначе бяха свестни типове-Боби, Сашо(един друг,не най-добрия ми приятел), Марин, Максим и Станислав. Забелязах и други хора от квартала ми-да играят на карти. Това бяха Иван, Валери, Георги, Станимир, Йордан и Еди. Всеки един от тях имаше различна и много детайлна представа за войната. Валери мислеше,че румънците не могат дори да стрелят и ще ни правят засади, скачайки от дърветата. Иван мислеше,че войската им е група роми с нискобюджетни ножове, Станимир и Йордан бяха на едно мнение -войната няма да е розова...И са прави. Никоя война не завършва с пълна победа независимо кой е спечелил войната. Но аз не искам да се бия само заради битката. Искам да изчистя Европа от мошеници и лицемери. Знам,че е грях да се убива и че нямам право да отнемам човешки живот, но аз съм направил именно този избор и може би ще претърпя последствията утре.
Денят си мина бързо, както всеки нормален ден. Но нещо липсваше – време.
За пръв път през живота си имах чувството, че ми остават някакви си 24 часа.
Разтъпквах се из мрака и се прибрах тихомълком в бараката с надеждата да поиграя малко карти.
Но отново беше време за сън. Всички спяха хармонично на леглата си. И нещото, което най-много ме стресираше е, че може би те са приели гибелта си за факт и са се примирили. Не… Не е така. Може би не трябва да стоя до толкова късно.
По време на днешния обед споделих най-съкровените си мисли с най-добрите си приятели.
Наистина спах по-спокойно.
Събудиха ни в 6:00 сутринта на 14 юни. Атаката по вода бе организирана за 16 юни докато въздушнодесантните части разчистят бреговете от брега,за да се стоварят пехотните войски,които ще настъпват към Букурещ с нас.Нашата задача беше най-трудната...
През целия ден събирахме оръжия, стягахме екипировка и гонехме патрони по подовете. Бяхме готови, когато ни повикаха в кинозалата. Но за наше съжаление, не ни пуснаха филм.
Седнах до Иво и Симо. Те негодуваха и се чудеха какво става, защото вече пета минута висяхме на столовете си.
През лявата врата на залата влезе състарен генерал в зелена униформа. Той разгъна огромна карта на Балканите и извади показалка. Покашля се и заговори с глас, който ме наелектрезира.
-Радвам се да ви видя, момчета. Както знаете, въздушният десант ще започне в 2:10 сутринта на 15 юни. До 2:00 часа вие трябва да сте по самолетите и в готовност.
Сега нека концентрираме вниманието си към целта.
От 1 до 5-ти екип ще се приземят с парашути на левия фланг на
Търну Мъгуреле. От 6-ти до 10-ти ще се приземят на десния фланг.
Веднъж там, специалните части ще поставят радио-антени, които ще сигнализират за местонахождението си безмоторниците, които да ви доставят провизии.
За повече информация относно по-детайлното разглеждане на терена, се обърнете към взводовия си.
На 16 юни, смели българи, ще атакуваме Търну Мъгуреле! Успех на всички!
Радостни викове изпълниха залата. Всички се присъединихме към глъчката и се изнесохме към двора.
Някои от нас отидоха да стоплят стомасите си за последно с българска супа.
Други, като мен, се прибраха в бараките.
Всички от 7-ми екип се събрахме в огромната спална стая и всеки започна да бъбри с приятелите си.
Аз реших да подремна. Щяха да ни будят в 1:50 сутринта. Исках да съм свеж дотогава. Въпреки, че спейки бързо избутвам времето, реших да набера сили.
Не бях кой знае колко силен, но се надявах да заякна по време на двугодишния си престой тук. Наистина ли тези 2 години минаха толкова бързо? Ще ми липсват ли тренировъчния сержант, терена, мишените, препятствията, храната?
Ще забравя ли що е човечество докато около мен има само смърт?
Тези въпроси ме завъртяха толкова силно, че преди да се усетя, беше станало време за тръгване и сирената изрева като за последно.
Някой се надвеси над мен и ме задърпа за краката.
-Хайде, Митак, ставай! Бързо! Трябва да тръгваме!
Още не бях на себе си, кожата по цялото ми тяло ме болеше и имах чувството, че ще се свлече всеки момент.
Но след тези думи се стреснах, грабнах екипировката и я наложих за по-малко от 3 минути.
Един по един се изнизахме от бараката. Огледах я за последно, казвайки си наум:
“Дано те зърна отново някой ден”.
Преди да се кача в самолета, поотъпках с крак българската земя и замечтах пак да мога някой ден да напраша обувките си с нея. Всички заредихме като патрони-пълнител самолетчето и седнахме по местата си. Имахме командващ взвода-Старши сержант Славомир, който бе на 36 години, служил преди години в Ирак, с доста натрупан опит от тогавашната война, която аз можех само да гледам по телевизията.
Аз се досетих навреме и дадох пример за останалите-прекръстих се и затворих очи.
По шума усетих, че и момчетата правят това.
Кимнах на лицата, които срещнах и си пожелах късмет. Усетих как дори този нищожен поздрав ме изпълва с желание и сили да се боря с живота.
Но как да поддържам вярата си? Да я загубя аз най-много се страхувах.
Нужни ми бяха отговори и съвсем скоро щях да ги получа. Вътре в себе си знаех, че ще оцелея. Дори само за да разкажа тази история.
Гумите на самолета скръцнаха. Бавно, но страховито шума от двигателите набираше сила. Цялата вътрешност се изпълни в червено от лампите на тавана. Набрахме невероятна скорост. Точно тогава усетих този ужас, че ще полетим във въздуха. Момента на издигане бе величествен. Силни струи въздух се препираха да нахлуят в самолета, да ни грабнат и подметнат през вратата колкото се може по-бързо. Наблюдавах дълго време през прозореца смаляващата се земя. Точно в този момент се чувствах като нещо не-повече от стръв. Сега знаех какво е да те използват жив, за да постигнат целите си. Съжалих за стръвта, която слагах по време на риболов…
Съжалих за всяка една малка глупост, която съм извършил през 23-годишното си съществуване.
Други тревоги ме откъснаха от моите.
Според пилота, сега се намирахме на 5000 метра височина и на не повече от 30 километра от Дунава. Успях да доловя Плевен, който приличаше на къс земя със забити в нея свещи и като че жителите бяха ги запалили в наша чест. Но за някои от нас, тези свещи щяха да изгаснат... скоро...
Или имаш, или немаш.
Дунава
2-ра част.
Наслаждавайте се...
Наближавахме Дунава. Не го бях виждал от такава височина. Е, бях го разглеждал с Google Earth но истинската река нямаше нищо общо с някаква програма.
Първото нещо, което ме уплаши и породи в мен чувство, че всеки момент ще умра, бяха румънските лагери по брега. Огньове светеха през стотина метра. Най-сърцетупната част бе пресичането на реката. След като я преминахме почти неусетно, румънците откриха огън по нас с противовъздушни оръдия. Снарядите се разбиваха до нас и самолета се тресеше. Глухия тътен на изстреляните снаряди ехтеше по земята. След миг страшен гръм вдясно накара половината от хората ми да изкрещят “Какво по дяволите!” Видяхме как самолет от нашите бе свален. По радиопредавателя на Виктор се чуваха стоновете и писъците на екипажа. Нямаше по-ужасен момент от този – да гледаш как някой е затиснат в смъртоносен опожарен капан и бавно умира. Всички бяха впили погледи в снижаващата се подпалена птица. Войната ме научи на много неща – дори само първите няколко минути – няма време за състрадание когато си под обстрел.
Точно и това стана…
Разярен снаряд улучи самолета ни. Спомням си само как всичко изведнъж затихна. Намирах се на земята, а ушите ми пищяха. Виеше ми се свят, въобще не знаех къде съм. Някой подаде ръка и ми изкрещя “Бързо, хвани се!” Изправих се изключително трудно, чувствах се като пенсионер, всичко по тялото ме болеше. Обърнах се към пилотската кабина, където също бе настанала суматоха. Започнахме да губим гориво. Можехме да стигнем само до Търну Мъгуреле.
Докато помагах на хората си да се изправят, забелязах ударената от снаряда част на самолета – опашката се бе откъснала наполовина.
Старшият нареди громко, държейки се за огънат лост, задъхваше се:
-Станете…закачете си парашутите и си проверете екипировката! Стъпите ли на земята, търсите някой от своите хора!
После ме дръпна за рамото и закачи парашута ми.
Прошепна:
-Димитров, това ти е първия скок, но не и последния. Ти си един късметлия, няма да ни прецакаш… Когато откачиш парашута си, бързо извади оръжие и стой на едно място! Аз ще скоча след теб!
Усетих как ме потупа по каската.
Аз застанах на вратата. Гледката под мен бе неописуема. Всичко стърчеше заплашително и сякаш искаше да ме погълне.
Безброй езерца и рекички напояваха опожарената от снаряди румънска земя.
Малки пламъчета прескачаха от хълм на хълм, жълти снаряди се редуваха да ни обстрелват. Погледнах назад, като че ли за да видя за последно хората си.
Един по един, те кимнаха с глава.
Преди да се извърна напред, нещо тежко удари пода и ме подхвърли нагоре.
Ударих главата си в крилото на самолета и се понесох надолу в мрака.
“О не, Господи, какво да правя СЕГА?”
“Въженцето, къде е проклетото въженце? А така, добре я втасах!”
Вятърът затрудняваше всичките ми движения. Въпреки силното течение, аз усетих как целия настръхвам.
“И сега… Ще умра ли?”
Но напипах проклетото въже и се изсмях громко.
-ХА, някой друг път, дяволе!
Все едно някоя котка изскокна от раницата на гърба ми.
Страшна шумолевица последва, после рязко спрях във въздуха.
Парашутът ми се отвори. Носех се из въздуха доста време и това ми позволи да огледам терена. Но когато почти се приземих, тотално изгубих ориентация. И то здравата се нахендрих на едно дърво. Стоях неподвижен близо минута, ослушвайки се за стъпки наоколо. Какво по дяволите правех? Ръцете ме боляха и едвам извадих ножа от ботуша си. Със сетни сили прерязах парашута си и паднах на земята. Как исках да заспя веднага… Но дългът ми пищеше в главата. Извадих от раницата си БФ06(Неавтоматична, 5 патронна пушка) и тръгнах по една кална пътечка.
“Какво правя? Казаха ми да стоя на едно място!” По-добре да се връщам, и без това не ми се умира сам. Но за мой ужас, чух човешки гласове наблизо.
Тихо се приведох и застъпвах напред.
Пред мен се разкри двора на една малка къщичка. Приближих се и се промуших през меколистни храсти. Разгърнах си местенце колкото да гледам. Преди да осъзная какво виждам, страшна болка премина през мозъка ми и крайниците ми потръпнаха - видях как измъчват български парашутист. Не можех да гледам това… Те го налагаха с приклади и викаха.
НЕ! Нямаше да оставя това така!
Какво ми стана и досега не ми е ясно, но станах от храстите, вдигнах пушката и се прицелих в главата на единия от тях.
-ОСТАВЕТЕ ГО!
Двамата се стреснаха и се обърнаха към мен.
Знаех, че ако не действам, може да загина. Спомних си как стрелях с въздухарката на село по бутилки.
“Хайде, те са само някакви бутилки, натисни проклетия спусък!”
Видях, че двамата бавно посягат към оръжията си и ги повдигат.
Реших да им дам втори шанс.
-ПУСНЕТЕ ГИ ВЕДНАГА ИЛИ ЩЕ СТРЕЛЯМ!
Единият трепна и вдигна ръка в знак да не стрелям.
Тогава другия успя да се прицели в мен.
Усетих болка в пръстите и стиснах здраво спусъка.
Пушката отскокна нагоре, ушите ми запищяха, а румънеца се строполи на земята като дъска.
Нямаше време да се мисли, открих огън по втория, но не улучих.
Той успя да ми се изплъзне и побягна към съседния двор.
Хукнах да го гоня съвсем разярен, но се препънах в една ограда. Преди да се изправя, чух картечен огън и видях как румънеца пада на земята.
Осъзнах, че негови хора са го убили тъй като никой от въздушнодесантните не разполагаше с картечница.
По дяволите, нямах много време!
Прескочих оградата и се върнах при раненото момче. То стенеше от болка. Аз попитах, опитвайки се да прикрия страха си:
-Добре ли си…нараниха ли те?
Той процепи устни и се задави.
-Самолета...сваления...аз оцелях...паднах на онова дърво...
Посочи ми с кървавия си пръст някакво нисичко дърво на близкия хълм.
-Скочих...нямаше как...на червена светлина...3000 метра...краката...счупих при падането...
Не можех да повярвам.
-Оцелял си? Бил си в онзи сваленият самолет, който се разби над румънския бряг?
-Не...не разбираш... Той затвори очи и продължи:
-Само част от самолета падна...Аз и още трима оцеляхме-пилота управляваше самолета-той беше нещо като безмоторница. Снарядът откъсна пода...всички се размазаха. – Момчето покри лицето си с ръце. -Аз се хвахах за една дръжка...Скочихме заедно...Пилота умря...Нашият старшина също... Само аз оцелях… Само аз…
Отведох момчето в една изоставена барака и му дадох от моята храна, защото той нямаше по себе си друго освен каската и униформата си.
Обясних му, че ще се наложи да му наместя краката. Откъснах парче плат от униформата му, за да го захапе. Локализирах мястото на счупване, рязко натиснах надолу, чу се изпращяване, а момчето изрева.
По дяволите, дано с еднодневните си познания от онова медицинско предаване да съм успял да му наместя крака…
После същото направих с другия крак. Гледах как се гърчи и страда. Просто не можах да издържа… Бих му един морфин за болката, изплюх капачката на земята. Докато се чудех дали някога ще ме заварят жив, запалих огън – откъртвах дъски от стените. Оставих наранения вътре, а аз излязох навън. За пръв път убих човек…
Не можех да повярвам. Трябваше поне донякъде да проявя човечност – скръстих ръцете на убития румънец и поставих оръжието му в тях.
Помолих се за него и се изправих.
Казах шепнешком:
-По дяволите…
И впих поглед в тъмносиньото влажно небе.
-Справи се добре, синко.
Трескаво се обърнах назад. Но… Това бе Слави-нашият старши.
Той ме попита:
-Знаеш ли къде сме?
Отвърнах му с категорично “не”. Разказах му за раненото момче. Той поклати глава и заби поглед в земята:
-Тогава трябва да изчакаме един санит...
-Санитар? Показа се момче с каска на която имаше червен кръст.
Старшият заповяда:
-Слушай, вътре има момче чиито счупени крака току що са били наместени.
Погрижи се да оцелее!
Докато влизаше в бараката, го чух да негодува:
-По дяволите, защо се приземих точно на това дърво, а не в някое езеро, да речем?
Настигнах старшината, който ме поведе към двор на голяма 3 етажна къща.
Зад нас изръмжа джип. От него се показаха Еди и Подполк.Караиванов.
-Димитров, Слави, намираме се в село Кутиашчи, на север от Мъгуреле.Качвайте се, да потегляме към цетнъра! – Заповяда Караиванов - Там има щаб-квартира, няма много войници, но бая пара ще се вдигне! Да тръгваме, имаме много работа!
Качихме се в превозното средство, а Виктор даде газ. Преминахме до десетина разрушени къщурки, а аз започнах да си мисля за хората, които някога са живели там. Бях тотално забравил за войната, когато Караиванов ме събуди:
-Вие тримата отивате ей там и разчиствате щаба. Съобщете ми по радиото когато сте готови! Тръгвайте!
Ние се скрихме зад един камион и зачакахме. Зад дебелата мъгла се появиха три силуета. Бяха румънски войници. Старшият разпореди тихо:
Димитров, ти ще обстрелваш отляво. Еди, ти си отдясно.
Никой да не стреля преди мен! Добре, готови? СЕГА!
Открихме огън по тях. Аз дори не се целих в някой, просто стрелях ли, стрелях.
Стената на щаба се надупчи и обсипа с прах тротоара.
Само след няколко секунди тръшнахме врага.
Но от прозорците на щаба се показаха още няколко души. Аз се заех с тях.
Стрелях по прозорците докато не ги изпоначупих.
Старшия, със своя БалкАК нанасяше по-големи щети и скоро от прозорците остана само фин прах.
Сцената приключи за има-няма една минута. Беше доста зашеметяващо, всички дишахме тежко. Старшия успя да откъсне “Браво, момчета”. След миг пълнителя му тупна на земята, а ивичка пушек се издигна от него. Без да гледа къде го нагнездва, той успя за секунди да презареди, без да изпуска щаба от поглед. Смъртта се усещаше във въздуха. Кръв бе разплискана по тротоара и стените. Приближихме тихо и леко и по команда на старшия влязохме в щаба. Нямаше никой.
Еди се облегна на една от стените и задъхан хвърли оръжието си на пода.
-Боже, не мога да повярвам, че го направихме.
Аз седнах на пода до него и облегнах оръжието на стената.
Старшия съобщи по радиото, че щаба е превзет.
Стоях буден цяла нощ, както и старшия, и Еди.
За наше щастие,в 6 часа сутринта забелязах в мъглата да се движат неизвестни фигури. Еди се заложи с оръжието си, но старшия постави ръката си отгоре.
-Още не, редник. –Бе си придал сериозна физиономия и следеше тримата неизвестни като хищник.
Щом се приближиха, ги разпознах - Иво и Симо от моя екип съпроводени от Караиванов, който ни помаха и се отдалечи. Двамата притичаха и влязоха при нас.
Последваха весели емоции когато те започнаха да ни разказват как се озовали на другия край на селото. Успокоиха ни, че всички са се приземили, но на различни места. Трябваше да ги локализираме и да им помогнем.
Всички излязохме навън, където Старшия ни заговори:
-Добра работа свършихте днес! За тези от вас, които никога не са стъпвали на бойното поле – добре дошли в истинския свят. Още нищо не сте видели, но има много път за извървяване. Успех на всеки един от вас. Аз вярвам, че ще сътворите чудеса…
Надявам се скоро да получим нови заповеди. Не ми се стои със скръстени ръце, когато десетки българи губят живота си тук. Надявам се, че и вие чувствате същото…
След един час щабквартирата в Плевен ни заповяда да се придвижим на юг, към село Джайкери...
Наслаждавайте се...
Наближавахме Дунава. Не го бях виждал от такава височина. Е, бях го разглеждал с Google Earth но истинската река нямаше нищо общо с някаква програма.
Първото нещо, което ме уплаши и породи в мен чувство, че всеки момент ще умра, бяха румънските лагери по брега. Огньове светеха през стотина метра. Най-сърцетупната част бе пресичането на реката. След като я преминахме почти неусетно, румънците откриха огън по нас с противовъздушни оръдия. Снарядите се разбиваха до нас и самолета се тресеше. Глухия тътен на изстреляните снаряди ехтеше по земята. След миг страшен гръм вдясно накара половината от хората ми да изкрещят “Какво по дяволите!” Видяхме как самолет от нашите бе свален. По радиопредавателя на Виктор се чуваха стоновете и писъците на екипажа. Нямаше по-ужасен момент от този – да гледаш как някой е затиснат в смъртоносен опожарен капан и бавно умира. Всички бяха впили погледи в снижаващата се подпалена птица. Войната ме научи на много неща – дори само първите няколко минути – няма време за състрадание когато си под обстрел.
Точно и това стана…
Разярен снаряд улучи самолета ни. Спомням си само как всичко изведнъж затихна. Намирах се на земята, а ушите ми пищяха. Виеше ми се свят, въобще не знаех къде съм. Някой подаде ръка и ми изкрещя “Бързо, хвани се!” Изправих се изключително трудно, чувствах се като пенсионер, всичко по тялото ме болеше. Обърнах се към пилотската кабина, където също бе настанала суматоха. Започнахме да губим гориво. Можехме да стигнем само до Търну Мъгуреле.
Докато помагах на хората си да се изправят, забелязах ударената от снаряда част на самолета – опашката се бе откъснала наполовина.
Старшият нареди громко, държейки се за огънат лост, задъхваше се:
-Станете…закачете си парашутите и си проверете екипировката! Стъпите ли на земята, търсите някой от своите хора!
После ме дръпна за рамото и закачи парашута ми.
Прошепна:
-Димитров, това ти е първия скок, но не и последния. Ти си един късметлия, няма да ни прецакаш… Когато откачиш парашута си, бързо извади оръжие и стой на едно място! Аз ще скоча след теб!
Усетих как ме потупа по каската.
Аз застанах на вратата. Гледката под мен бе неописуема. Всичко стърчеше заплашително и сякаш искаше да ме погълне.
Безброй езерца и рекички напояваха опожарената от снаряди румънска земя.
Малки пламъчета прескачаха от хълм на хълм, жълти снаряди се редуваха да ни обстрелват. Погледнах назад, като че ли за да видя за последно хората си.
Един по един, те кимнаха с глава.
Преди да се извърна напред, нещо тежко удари пода и ме подхвърли нагоре.
Ударих главата си в крилото на самолета и се понесох надолу в мрака.
“О не, Господи, какво да правя СЕГА?”
“Въженцето, къде е проклетото въженце? А така, добре я втасах!”
Вятърът затрудняваше всичките ми движения. Въпреки силното течение, аз усетих как целия настръхвам.
“И сега… Ще умра ли?”
Но напипах проклетото въже и се изсмях громко.
-ХА, някой друг път, дяволе!
Все едно някоя котка изскокна от раницата на гърба ми.
Страшна шумолевица последва, после рязко спрях във въздуха.
Парашутът ми се отвори. Носех се из въздуха доста време и това ми позволи да огледам терена. Но когато почти се приземих, тотално изгубих ориентация. И то здравата се нахендрих на едно дърво. Стоях неподвижен близо минута, ослушвайки се за стъпки наоколо. Какво по дяволите правех? Ръцете ме боляха и едвам извадих ножа от ботуша си. Със сетни сили прерязах парашута си и паднах на земята. Как исках да заспя веднага… Но дългът ми пищеше в главата. Извадих от раницата си БФ06(Неавтоматична, 5 патронна пушка) и тръгнах по една кална пътечка.
“Какво правя? Казаха ми да стоя на едно място!” По-добре да се връщам, и без това не ми се умира сам. Но за мой ужас, чух човешки гласове наблизо.
Тихо се приведох и застъпвах напред.
Пред мен се разкри двора на една малка къщичка. Приближих се и се промуших през меколистни храсти. Разгърнах си местенце колкото да гледам. Преди да осъзная какво виждам, страшна болка премина през мозъка ми и крайниците ми потръпнаха - видях как измъчват български парашутист. Не можех да гледам това… Те го налагаха с приклади и викаха.
НЕ! Нямаше да оставя това така!
Какво ми стана и досега не ми е ясно, но станах от храстите, вдигнах пушката и се прицелих в главата на единия от тях.
-ОСТАВЕТЕ ГО!
Двамата се стреснаха и се обърнаха към мен.
Знаех, че ако не действам, може да загина. Спомних си как стрелях с въздухарката на село по бутилки.
“Хайде, те са само някакви бутилки, натисни проклетия спусък!”
Видях, че двамата бавно посягат към оръжията си и ги повдигат.
Реших да им дам втори шанс.
-ПУСНЕТЕ ГИ ВЕДНАГА ИЛИ ЩЕ СТРЕЛЯМ!
Единият трепна и вдигна ръка в знак да не стрелям.
Тогава другия успя да се прицели в мен.
Усетих болка в пръстите и стиснах здраво спусъка.
Пушката отскокна нагоре, ушите ми запищяха, а румънеца се строполи на земята като дъска.
Нямаше време да се мисли, открих огън по втория, но не улучих.
Той успя да ми се изплъзне и побягна към съседния двор.
Хукнах да го гоня съвсем разярен, но се препънах в една ограда. Преди да се изправя, чух картечен огън и видях как румънеца пада на земята.
Осъзнах, че негови хора са го убили тъй като никой от въздушнодесантните не разполагаше с картечница.
По дяволите, нямах много време!
Прескочих оградата и се върнах при раненото момче. То стенеше от болка. Аз попитах, опитвайки се да прикрия страха си:
-Добре ли си…нараниха ли те?
Той процепи устни и се задави.
-Самолета...сваления...аз оцелях...паднах на онова дърво...
Посочи ми с кървавия си пръст някакво нисичко дърво на близкия хълм.
-Скочих...нямаше как...на червена светлина...3000 метра...краката...счупих при падането...
Не можех да повярвам.
-Оцелял си? Бил си в онзи сваленият самолет, който се разби над румънския бряг?
-Не...не разбираш... Той затвори очи и продължи:
-Само част от самолета падна...Аз и още трима оцеляхме-пилота управляваше самолета-той беше нещо като безмоторница. Снарядът откъсна пода...всички се размазаха. – Момчето покри лицето си с ръце. -Аз се хвахах за една дръжка...Скочихме заедно...Пилота умря...Нашият старшина също... Само аз оцелях… Само аз…
Отведох момчето в една изоставена барака и му дадох от моята храна, защото той нямаше по себе си друго освен каската и униформата си.
Обясних му, че ще се наложи да му наместя краката. Откъснах парче плат от униформата му, за да го захапе. Локализирах мястото на счупване, рязко натиснах надолу, чу се изпращяване, а момчето изрева.
По дяволите, дано с еднодневните си познания от онова медицинско предаване да съм успял да му наместя крака…
После същото направих с другия крак. Гледах как се гърчи и страда. Просто не можах да издържа… Бих му един морфин за болката, изплюх капачката на земята. Докато се чудех дали някога ще ме заварят жив, запалих огън – откъртвах дъски от стените. Оставих наранения вътре, а аз излязох навън. За пръв път убих човек…
Не можех да повярвам. Трябваше поне донякъде да проявя човечност – скръстих ръцете на убития румънец и поставих оръжието му в тях.
Помолих се за него и се изправих.
Казах шепнешком:
-По дяволите…
И впих поглед в тъмносиньото влажно небе.
-Справи се добре, синко.
Трескаво се обърнах назад. Но… Това бе Слави-нашият старши.
Той ме попита:
-Знаеш ли къде сме?
Отвърнах му с категорично “не”. Разказах му за раненото момче. Той поклати глава и заби поглед в земята:
-Тогава трябва да изчакаме един санит...
-Санитар? Показа се момче с каска на която имаше червен кръст.
Старшият заповяда:
-Слушай, вътре има момче чиито счупени крака току що са били наместени.
Погрижи се да оцелее!
Докато влизаше в бараката, го чух да негодува:
-По дяволите, защо се приземих точно на това дърво, а не в някое езеро, да речем?
Настигнах старшината, който ме поведе към двор на голяма 3 етажна къща.
Зад нас изръмжа джип. От него се показаха Еди и Подполк.Караиванов.
-Димитров, Слави, намираме се в село Кутиашчи, на север от Мъгуреле.Качвайте се, да потегляме към цетнъра! – Заповяда Караиванов - Там има щаб-квартира, няма много войници, но бая пара ще се вдигне! Да тръгваме, имаме много работа!
Качихме се в превозното средство, а Виктор даде газ. Преминахме до десетина разрушени къщурки, а аз започнах да си мисля за хората, които някога са живели там. Бях тотално забравил за войната, когато Караиванов ме събуди:
-Вие тримата отивате ей там и разчиствате щаба. Съобщете ми по радиото когато сте готови! Тръгвайте!
Ние се скрихме зад един камион и зачакахме. Зад дебелата мъгла се появиха три силуета. Бяха румънски войници. Старшият разпореди тихо:
Димитров, ти ще обстрелваш отляво. Еди, ти си отдясно.
Никой да не стреля преди мен! Добре, готови? СЕГА!
Открихме огън по тях. Аз дори не се целих в някой, просто стрелях ли, стрелях.
Стената на щаба се надупчи и обсипа с прах тротоара.
Само след няколко секунди тръшнахме врага.
Но от прозорците на щаба се показаха още няколко души. Аз се заех с тях.
Стрелях по прозорците докато не ги изпоначупих.
Старшия, със своя БалкАК нанасяше по-големи щети и скоро от прозорците остана само фин прах.
Сцената приключи за има-няма една минута. Беше доста зашеметяващо, всички дишахме тежко. Старшия успя да откъсне “Браво, момчета”. След миг пълнителя му тупна на земята, а ивичка пушек се издигна от него. Без да гледа къде го нагнездва, той успя за секунди да презареди, без да изпуска щаба от поглед. Смъртта се усещаше във въздуха. Кръв бе разплискана по тротоара и стените. Приближихме тихо и леко и по команда на старшия влязохме в щаба. Нямаше никой.
Еди се облегна на една от стените и задъхан хвърли оръжието си на пода.
-Боже, не мога да повярвам, че го направихме.
Аз седнах на пода до него и облегнах оръжието на стената.
Старшия съобщи по радиото, че щаба е превзет.
Стоях буден цяла нощ, както и старшия, и Еди.
За наше щастие,в 6 часа сутринта забелязах в мъглата да се движат неизвестни фигури. Еди се заложи с оръжието си, но старшия постави ръката си отгоре.
-Още не, редник. –Бе си придал сериозна физиономия и следеше тримата неизвестни като хищник.
Щом се приближиха, ги разпознах - Иво и Симо от моя екип съпроводени от Караиванов, който ни помаха и се отдалечи. Двамата притичаха и влязоха при нас.
Последваха весели емоции когато те започнаха да ни разказват как се озовали на другия край на селото. Успокоиха ни, че всички са се приземили, но на различни места. Трябваше да ги локализираме и да им помогнем.
Всички излязохме навън, където Старшия ни заговори:
-Добра работа свършихте днес! За тези от вас, които никога не са стъпвали на бойното поле – добре дошли в истинския свят. Още нищо не сте видели, но има много път за извървяване. Успех на всеки един от вас. Аз вярвам, че ще сътворите чудеса…
Надявам се скоро да получим нови заповеди. Не ми се стои със скръстени ръце, когато десетки българи губят живота си тук. Надявам се, че и вие чувствате същото…
След един час щабквартирата в Плевен ни заповяда да се придвижим на юг, към село Джайкери...
Или имаш, или немаш.Джайкери
Здравейте отново!
Продължавам едита на разказчето!
ПП:Добавил съм в края на всяка част карта с детайлно обяснение какво се е случило накратко в тази част.
Рано сутринта старшият издуха прахта от разнебитената масичка в стаята и придърпа доста старинен стол, за да седне. Реших, че ще запали цигара, но вместо това той дръпна манерката от униформата си, отвинти капачката и изпи половината й съдържание. Премлясна и се обърна към нас, поставяйки манерката обратно на мястото й:
-Е, момчета, чухте главния командир от Плевен. Ще трябва да се придвижим бързо до село Джайкери. Според разузнавачите ни, хех, ако имаме такива, в селото се намират три противовъздушни оръдия.
Те пречат на нашите бомбардировачи и по-специализирани разузнавачи да опознаят терена и да набавят помощен материал за мисиите ни.
Старшият погледна часовника си, после го покри с ръкава си и продължи:
Момчета, сега е 0630 по военно време. След половин час трябва да потегляме. Ще ви помоля да хапнете, за да имате сили, и да ми помогнете да намерим превозно средство. Все някъде в това село трябва да има. Също така, контролът на тази щаб квартира, в която се намираме в момента, ще бъде поета от момчета от 6-ти екип. Не се притеснявайте, всичко ще върви като по вода.
Нямахме желание да ядем нищо, но бе нужно само заради енергията. Самите провизии не бяха първокласна храна, но поддържаха организма здрав и буден. Дневната дажба представляваше гнусен пастетовиден крем в тенекия. Думите на старшия, че когато завземем Търну, ще доставят по-вкусни хранителни продукти, ни мотивираха да си изядем порциите. Разчистихме наоколо и по команда на Слави излязохме навън.
-Проверете си оръжията и вижте дали имате достатъчно патрони. Уредих сандък с амуниции да ни чака тук когато се върнем от Джайкери.
Иво се отдалечи от групата и отиде да надникне в двора на една къща. След няколко секунди ни помаха да дойдем:
-Ей, сержант! Мисля, че намерихме звяра!
Слави се обърна към нас и прошепна:
-Какъв звяр е намерил пък сега?
Четиримата бавно приближавахме двора, когато Симо викна възхитено:
-По дяволите, този чешит е намерил цял камион!
Затича се до Иво и го потупа по рамото.
-Знаеш ли, мой човек... Май войната не е чак толкова гадно нещо.
Старшия отвори вратата на камиона и облегна полуавтоматичния си "Филипов" на рамо, добавяйки шеговито:
-Ей, да не скачаме на заключения. Всъщност, ще си промените мнението когато стигнем Джайкери.
Всички се спогледахме плахо.
-О, хайде, безполезни патроногризачи такива, качвайте се отзад и да потегляме!
Симо огледа таблото на камиона и възкликна:
-Хехе, тия румънци са ни оставили ключовете дори!
Старшия се качи вътре и запали, а Еди се изправи и потупа задницата на камиона:
-И цял резервоар с петрол!
Понесоха се викове като "С тоя камион ще минем през цялата Румъния, бе!"
Всички се наредихме отзад и сложихме оръжията си до нас. Времето минаваше неусетно в приказки... Иво тъкмо разказваше за това как със Симо са се приземили в двора на една жена, когато...
Нещо жестоко хлопна на полето до нас, огромен облак от прах се разстла над камиона и старшия направи рязък завой.
-По дяволите, намираме се на километри от селото, а вече ни обстрелват с минохвъргачки?!? Тия румънци са ни приели доста насериозно!
Еди стисна оръжието си и процепи стресирано:
-М...м...минохвъргачки?
Симо и Иво се разположиха от двете страни на задницата и се целеха в далечината.
Старшия извика громко:
-Димитров, трябва ни прикриващ огън! Стягай ония тримата мърши отзад и стреляйте САМО КОГАТО по вас се стреля! Има много цивилни в селото! Разбра ли?
От вълнение успях само да поклатя глава. Дадох команда:
-Еди, прикривай ни гърбовете, Симо, поеми лявата част, Иво - дясната! Аз ще се заема с разчистването отпред!
-Да, сър! - Подхилна се Иво.
Усещах как кожата ми сякаш на вълни бива залята от лава. Ставаше ми все по-горещо... Виждах входа на селото... Силният селски глас на старшия ме стресна и аз натиснах леко спусъка но за щастие, не стрелях.
-Димитров, приготви се, наближаваме!
Истеричния вик на Иво се чу на десетки метри от камиона:
-Серж, какво правиш?!? С тази скорост ще ни разбиеш в някоя къща!
От кабинката се подаде тихо:
-Еми не знам... Но със сигурност се моля да проработи...
Симо подкрепи Иво:
-О, страхотен план, сержант! Сега всички ще умрем!
Яростен вик:
-По-добър план ли имаш, редник?!? Ако можеше да се превърнеш в картечница и да ни помогнеш, със сигурност нямаше да действаме по моя план!
Нахълтахме в селото с поне 50 км/ч. Всичко толкова здраво се тресеше, че бе невъзможно да се стреля.
Поредица от резки завои последваха, когато Еди сподели опасността:
-БОЖЕ, ИДВАТ ОТВСЯКЪДЕ!
Симо падна по гръб и извика:
-Сержант, завий наляво или ще се обърнем...
Преди да довърши, усетих здраво стъргане по асфалта, после целият свят се преобърна и аз ударих главата си в тротоара. Успях да доловя с едно око как Симо, Иво и Еди се разхвърчаха напосоки, а старшия изхвръкна през вратата.
Преди да изпадна в безсъзнание, чух гласа на генерала, който ни надъхваше за битката още когато бяхме в Плевен:
На 16 юни, смели българи-ългари, ще атакуваме Търну Мъгуреле-еле! Успех на всички-сички!
Притъмня ми и не чувах нищо.
До момента, когато сякаш бяха минали няколко минути. Някой ме сръга в стомаха и ми викаше, а ушите ми още бяха заглъхнали:
-Става, итров! руънцит ни обсипват от ички стрни, обгрден сме!
Отлепих очи и сърцето ми подскочи, когато осъзнах какво са ми казали.
Като някакъв старец се изправих със сетни сили и съзрях пред себе си Еди.
Той ме задърпа за ръката и ме помъкна към преобърнатия камион. Там чакаха под прикритие Иво, Симо и старшия. Радвах се да ги видя живи.
-Леле, Митак, ти си жив! Мислехме, че сме те загубили!
Старшият се приближи лазешком до мен и извика:
-Димитров! Едно момче от 3-ти екип е заклещено в онази барака там! Трябва да му помогнем и да очистим центъра! Бягай да му помогнеш, ние ще те прикриваме!
Аз се подготвих да бягам с все сили.
-Готов ли си? ПРИКРИВАЩ ОГЪН!
Моите хора се изправиха и с викове обсипваха прииждащите румънци. Настана ад, а аз не можех да чувам нищо друго освен истеричната мелодия на десетки оръжия.
-ТРЪГВАЙ СЕГА!
Бягах по кална уличка към задънена барака толкова бързо, колкото никога през живота си, носейки близо 20 килограма екипировка.
Всяка секунда сега беше като цял час... Патрони се забиваха пред и около краката ми, разрушаваха каменни огради, чупеха дървени подпори.
Усетих как някой отгоре ме пази. Вярвах в този някой още от малък. Той винаги ме е пазил...
Ударих вратата на бараката и тя се откърти от пантите си. Състоеше се от една стая в чийто ъгъл се бе свило момче в зелена униформа, което ревеше:
-О, Господи! ЩЕ УМРА!
Приближих се и грабнах ръката му:
-Трябва да се изнасяме оттук! Аз ще те измъкна! ХАЙДЕ!
Издърпах го и двамата хукнахме към вратата. Той куцаше, но аз му помогнах като преметнах ръката му през врата си.
Беше наистина трудно да се ходи така...
Още на мига в който излязохме, покрай нас засвириха стотици разярени куршуми, готови да се насадят ту в сърце, ту в мозък.
Момчето стенеше от болка и страх.
Аз го задърпах още по-силно. Щом видях своите хора, се мотивирах на сто процента и затичах към тях, влачейки момчето.
Старшия ми извика:
-БРАВО, ДИМИТРОВ! ОСТАВИ ГО ТУК!
Подпрях ранения на камиона и взех от земята своята БФ06 (5-патронна, неавтоматична) и открих огън по позициите на врага.
Ние се намирахме на задънена улица, която всъщност беше центъра. Пред нас, от 3 къщи ни обстрелваха румънци.
-Гранатааа! Мамка ви, румънци! -Изкрещя старшия и хвърли със страхотна парабула една граната към най-близката къща.
Всички като по часовник залегнахме... Аз запуших ушите си, а след миг ужасяващ трясък и трус като от земетресение запълниха със страх сърцата ни.
Дори гък не се понесе от врага. Прозорците бяха целите в черно, а останалите румънци се събраха на улицата и нададоха боен вик.
-ЩУРМУВАТ! СТРЕЛЯЙТЕ, ДАЙ ДАЙ ДАЙ, АААААААААА!!!
Старшият надаваше още по-страшен шум и пореше въздуха с БалкАК-а си. Един след друг, румънците падаха на земята. От страх, не можах да ги преброя.
Чувствах се като страничен наблюдател... Сякаш гледах някой военен филм. На забавен кадър, врага се строполяваше на земята и кой в гърло, кой в стомах, се прегъваше надве, лягаше на земята и
изстискваше с агония последната капка кръв от вените си. И го правеше само за да защити тази безценна плодовита земя.
Всички освен мен стреляха. Аз изпуснах оръжието си и паднах на земята. Стиснах главата си с ръце и изкрещях колкото ми глас поддържа.
След миг яростно сграбчих оръжието си и се присъединих към отбранителната линия.
-НЯМА ДА УМРЕМ, НЕ И ДНЕС, МЪРШОЯДИ ТАКИВА! - Отцепих напълно незнаейки какво говоря.
Иво добави крещейки:
-УУУХА, фраснах още един!
Старшия поздрави Симо за страхотния изстрел.
Еди продължаваше да скромничи и не хабеше патрони така, както другите.
А аз се замислях за дома и дори не осъзнавах, че презареждам, натискам спусъка...
Всичко напълно се заличи от съзнанието ми.
Усетих как наоколо бавно притихва. Десетки румънски войници лежаха в локви кръв, един върху друг на улицата.
Пушекът се насаждаше в ноздрите ни и ние кашляхме до задавяне.
Това ли бе победата?
Гледах с ококорени очи хоризонта, когато старшия се изкашля зад мен и ми каза:
-Димитров...хххъххх...ти си един голям здравеняк!
Обърнах се да го видя, а той си проправи път през няколко разбити плочки, ритайки ги настрани.
В далечината, старшия се разпореди:
-Иво и Симо, пребройте мъртвите. Еди и Димитров, съберете оръжията им и ги занесете на края на улицата ето там! Няма да очакваме подкрепления скоро...
Съжалявам че не ви съобщих, момчета, но най-вероятно ще последва контраатака... Пригответе се... Войната тепърва е започнала.
Слави седна на тротоара, свали каската си и потърка чело. После се загледа в утринното синьо небе сякаш за последен път ще е с тази си окраска.
Аз и Еди се заехме с оръжията. За пръв път виждах румънски винтовки. Бяха като нашите БФ06, само че по-светлокафяви и с по-дълга цев.
Гледах да не докосвам мъртъвците. Боже, кой ще погребе тези юнаци? Заслужават го, те се биха за земята си, както ние бихме се били за нашата.
На отсрещния край на улицата, Иво и Симо трепетно брояха мъртвите и отскубваха от вратовете им верижките с техните рангове и имена.
Награбвайки по 3-4 пушки наведнъж, ние с Еди си играхме близо 10 минути, носейки ги от единия край на улицата до добре защитена къща на другия край.
Когато свършихме, Иво и Симо протъркаха ръце в гащите си и дойдоха при нас и старшия.
-Сержант... 26 мъртви. Няма оцелели...
Слави ни погледна с червените си очи и обели с пресипнал глас:
-Добра работа, момчета. Еди, Димитров, презаредете вражеските оръжия, Симо, Иво, претърсете къщите за карти или бойни планове и елате в тази барака до половин час.
Този ден няма да е лек, момчета. От нас петимата зависят животите на много наши войници. Приземяването се е оказало тотален хаос. Никой не се е приземил където трябва.
Ранговете и екипите сега нямат значение. Цени се българското.
Ние се насочихме към новите си задачи, а аз пътешком се молех...
Дано надживеем и този ден.
Дано надживеем и този...
Продължавам едита на разказчето!
ПП:Добавил съм в края на всяка част карта с детайлно обяснение какво се е случило накратко в тази част.
Рано сутринта старшият издуха прахта от разнебитената масичка в стаята и придърпа доста старинен стол, за да седне. Реших, че ще запали цигара, но вместо това той дръпна манерката от униформата си, отвинти капачката и изпи половината й съдържание. Премлясна и се обърна към нас, поставяйки манерката обратно на мястото й:
-Е, момчета, чухте главния командир от Плевен. Ще трябва да се придвижим бързо до село Джайкери. Според разузнавачите ни, хех, ако имаме такива, в селото се намират три противовъздушни оръдия.
Те пречат на нашите бомбардировачи и по-специализирани разузнавачи да опознаят терена и да набавят помощен материал за мисиите ни.
Старшият погледна часовника си, после го покри с ръкава си и продължи:
Момчета, сега е 0630 по военно време. След половин час трябва да потегляме. Ще ви помоля да хапнете, за да имате сили, и да ми помогнете да намерим превозно средство. Все някъде в това село трябва да има. Също така, контролът на тази щаб квартира, в която се намираме в момента, ще бъде поета от момчета от 6-ти екип. Не се притеснявайте, всичко ще върви като по вода.
Нямахме желание да ядем нищо, но бе нужно само заради енергията. Самите провизии не бяха първокласна храна, но поддържаха организма здрав и буден. Дневната дажба представляваше гнусен пастетовиден крем в тенекия. Думите на старшия, че когато завземем Търну, ще доставят по-вкусни хранителни продукти, ни мотивираха да си изядем порциите. Разчистихме наоколо и по команда на Слави излязохме навън.
-Проверете си оръжията и вижте дали имате достатъчно патрони. Уредих сандък с амуниции да ни чака тук когато се върнем от Джайкери.
Иво се отдалечи от групата и отиде да надникне в двора на една къща. След няколко секунди ни помаха да дойдем:
-Ей, сержант! Мисля, че намерихме звяра!
Слави се обърна към нас и прошепна:
-Какъв звяр е намерил пък сега?
Четиримата бавно приближавахме двора, когато Симо викна възхитено:
-По дяволите, този чешит е намерил цял камион!
Затича се до Иво и го потупа по рамото.
-Знаеш ли, мой човек... Май войната не е чак толкова гадно нещо.
Старшия отвори вратата на камиона и облегна полуавтоматичния си "Филипов" на рамо, добавяйки шеговито:
-Ей, да не скачаме на заключения. Всъщност, ще си промените мнението когато стигнем Джайкери.
Всички се спогледахме плахо.
-О, хайде, безполезни патроногризачи такива, качвайте се отзад и да потегляме!
Симо огледа таблото на камиона и възкликна:
-Хехе, тия румънци са ни оставили ключовете дори!
Старшия се качи вътре и запали, а Еди се изправи и потупа задницата на камиона:
-И цял резервоар с петрол!
Понесоха се викове като "С тоя камион ще минем през цялата Румъния, бе!"
Всички се наредихме отзад и сложихме оръжията си до нас. Времето минаваше неусетно в приказки... Иво тъкмо разказваше за това как със Симо са се приземили в двора на една жена, когато...
Нещо жестоко хлопна на полето до нас, огромен облак от прах се разстла над камиона и старшия направи рязък завой.
-По дяволите, намираме се на километри от селото, а вече ни обстрелват с минохвъргачки?!? Тия румънци са ни приели доста насериозно!
Еди стисна оръжието си и процепи стресирано:
-М...м...минохвъргачки?
Симо и Иво се разположиха от двете страни на задницата и се целеха в далечината.
Старшия извика громко:
-Димитров, трябва ни прикриващ огън! Стягай ония тримата мърши отзад и стреляйте САМО КОГАТО по вас се стреля! Има много цивилни в селото! Разбра ли?
От вълнение успях само да поклатя глава. Дадох команда:
-Еди, прикривай ни гърбовете, Симо, поеми лявата част, Иво - дясната! Аз ще се заема с разчистването отпред!
-Да, сър! - Подхилна се Иво.
Усещах как кожата ми сякаш на вълни бива залята от лава. Ставаше ми все по-горещо... Виждах входа на селото... Силният селски глас на старшия ме стресна и аз натиснах леко спусъка но за щастие, не стрелях.
-Димитров, приготви се, наближаваме!
Истеричния вик на Иво се чу на десетки метри от камиона:
-Серж, какво правиш?!? С тази скорост ще ни разбиеш в някоя къща!
От кабинката се подаде тихо:
-Еми не знам... Но със сигурност се моля да проработи...
Симо подкрепи Иво:
-О, страхотен план, сержант! Сега всички ще умрем!
Яростен вик:
-По-добър план ли имаш, редник?!? Ако можеше да се превърнеш в картечница и да ни помогнеш, със сигурност нямаше да действаме по моя план!
Нахълтахме в селото с поне 50 км/ч. Всичко толкова здраво се тресеше, че бе невъзможно да се стреля.
Поредица от резки завои последваха, когато Еди сподели опасността:
-БОЖЕ, ИДВАТ ОТВСЯКЪДЕ!
Симо падна по гръб и извика:
-Сержант, завий наляво или ще се обърнем...
Преди да довърши, усетих здраво стъргане по асфалта, после целият свят се преобърна и аз ударих главата си в тротоара. Успях да доловя с едно око как Симо, Иво и Еди се разхвърчаха напосоки, а старшия изхвръкна през вратата.
Преди да изпадна в безсъзнание, чух гласа на генерала, който ни надъхваше за битката още когато бяхме в Плевен:
На 16 юни, смели българи-ългари, ще атакуваме Търну Мъгуреле-еле! Успех на всички-сички!
Притъмня ми и не чувах нищо.
До момента, когато сякаш бяха минали няколко минути. Някой ме сръга в стомаха и ми викаше, а ушите ми още бяха заглъхнали:
-Става, итров! руънцит ни обсипват от ички стрни, обгрден сме!
Отлепих очи и сърцето ми подскочи, когато осъзнах какво са ми казали.
Като някакъв старец се изправих със сетни сили и съзрях пред себе си Еди.
Той ме задърпа за ръката и ме помъкна към преобърнатия камион. Там чакаха под прикритие Иво, Симо и старшия. Радвах се да ги видя живи.
-Леле, Митак, ти си жив! Мислехме, че сме те загубили!
Старшият се приближи лазешком до мен и извика:
-Димитров! Едно момче от 3-ти екип е заклещено в онази барака там! Трябва да му помогнем и да очистим центъра! Бягай да му помогнеш, ние ще те прикриваме!
Аз се подготвих да бягам с все сили.
-Готов ли си? ПРИКРИВАЩ ОГЪН!
Моите хора се изправиха и с викове обсипваха прииждащите румънци. Настана ад, а аз не можех да чувам нищо друго освен истеричната мелодия на десетки оръжия.
-ТРЪГВАЙ СЕГА!
Бягах по кална уличка към задънена барака толкова бързо, колкото никога през живота си, носейки близо 20 килограма екипировка.
Всяка секунда сега беше като цял час... Патрони се забиваха пред и около краката ми, разрушаваха каменни огради, чупеха дървени подпори.
Усетих как някой отгоре ме пази. Вярвах в този някой още от малък. Той винаги ме е пазил...
Ударих вратата на бараката и тя се откърти от пантите си. Състоеше се от една стая в чийто ъгъл се бе свило момче в зелена униформа, което ревеше:
-О, Господи! ЩЕ УМРА!
Приближих се и грабнах ръката му:
-Трябва да се изнасяме оттук! Аз ще те измъкна! ХАЙДЕ!
Издърпах го и двамата хукнахме към вратата. Той куцаше, но аз му помогнах като преметнах ръката му през врата си.
Беше наистина трудно да се ходи така...
Още на мига в който излязохме, покрай нас засвириха стотици разярени куршуми, готови да се насадят ту в сърце, ту в мозък.
Момчето стенеше от болка и страх.
Аз го задърпах още по-силно. Щом видях своите хора, се мотивирах на сто процента и затичах към тях, влачейки момчето.
Старшия ми извика:
-БРАВО, ДИМИТРОВ! ОСТАВИ ГО ТУК!
Подпрях ранения на камиона и взех от земята своята БФ06 (5-патронна, неавтоматична) и открих огън по позициите на врага.
Ние се намирахме на задънена улица, която всъщност беше центъра. Пред нас, от 3 къщи ни обстрелваха румънци.
-Гранатааа! Мамка ви, румънци! -Изкрещя старшия и хвърли със страхотна парабула една граната към най-близката къща.
Всички като по часовник залегнахме... Аз запуших ушите си, а след миг ужасяващ трясък и трус като от земетресение запълниха със страх сърцата ни.
Дори гък не се понесе от врага. Прозорците бяха целите в черно, а останалите румънци се събраха на улицата и нададоха боен вик.
-ЩУРМУВАТ! СТРЕЛЯЙТЕ, ДАЙ ДАЙ ДАЙ, АААААААААА!!!
Старшият надаваше още по-страшен шум и пореше въздуха с БалкАК-а си. Един след друг, румънците падаха на земята. От страх, не можах да ги преброя.
Чувствах се като страничен наблюдател... Сякаш гледах някой военен филм. На забавен кадър, врага се строполяваше на земята и кой в гърло, кой в стомах, се прегъваше надве, лягаше на земята и
изстискваше с агония последната капка кръв от вените си. И го правеше само за да защити тази безценна плодовита земя.
Всички освен мен стреляха. Аз изпуснах оръжието си и паднах на земята. Стиснах главата си с ръце и изкрещях колкото ми глас поддържа.
След миг яростно сграбчих оръжието си и се присъединих към отбранителната линия.
-НЯМА ДА УМРЕМ, НЕ И ДНЕС, МЪРШОЯДИ ТАКИВА! - Отцепих напълно незнаейки какво говоря.
Иво добави крещейки:
-УУУХА, фраснах още един!
Старшия поздрави Симо за страхотния изстрел.
Еди продължаваше да скромничи и не хабеше патрони така, както другите.
А аз се замислях за дома и дори не осъзнавах, че презареждам, натискам спусъка...
Всичко напълно се заличи от съзнанието ми.
Усетих как наоколо бавно притихва. Десетки румънски войници лежаха в локви кръв, един върху друг на улицата.
Пушекът се насаждаше в ноздрите ни и ние кашляхме до задавяне.
Това ли бе победата?
Гледах с ококорени очи хоризонта, когато старшия се изкашля зад мен и ми каза:
-Димитров...хххъххх...ти си един голям здравеняк!
Обърнах се да го видя, а той си проправи път през няколко разбити плочки, ритайки ги настрани.
В далечината, старшия се разпореди:
-Иво и Симо, пребройте мъртвите. Еди и Димитров, съберете оръжията им и ги занесете на края на улицата ето там! Няма да очакваме подкрепления скоро...
Съжалявам че не ви съобщих, момчета, но най-вероятно ще последва контраатака... Пригответе се... Войната тепърва е започнала.
Слави седна на тротоара, свали каската си и потърка чело. После се загледа в утринното синьо небе сякаш за последен път ще е с тази си окраска.
Аз и Еди се заехме с оръжията. За пръв път виждах румънски винтовки. Бяха като нашите БФ06, само че по-светлокафяви и с по-дълга цев.
Гледах да не докосвам мъртъвците. Боже, кой ще погребе тези юнаци? Заслужават го, те се биха за земята си, както ние бихме се били за нашата.
На отсрещния край на улицата, Иво и Симо трепетно брояха мъртвите и отскубваха от вратовете им верижките с техните рангове и имена.
Награбвайки по 3-4 пушки наведнъж, ние с Еди си играхме близо 10 минути, носейки ги от единия край на улицата до добре защитена къща на другия край.
Когато свършихме, Иво и Симо протъркаха ръце в гащите си и дойдоха при нас и старшия.
-Сержант... 26 мъртви. Няма оцелели...
Слави ни погледна с червените си очи и обели с пресипнал глас:
-Добра работа, момчета. Еди, Димитров, презаредете вражеските оръжия, Симо, Иво, претърсете къщите за карти или бойни планове и елате в тази барака до половин час.
Този ден няма да е лек, момчета. От нас петимата зависят животите на много наши войници. Приземяването се е оказало тотален хаос. Никой не се е приземил където трябва.
Ранговете и екипите сега нямат значение. Цени се българското.
Ние се насочихме към новите си задачи, а аз пътешком се молех...
Дано надживеем и този ден.
Дано надживеем и този...
Или имаш, или немаш.Горно Нанадолнище
След битката за селото, животът на 16-ти юни се превърна в безкрайно бродене по улиците на Джайкери. Часове наред екипът претърсваше къщи, гаражи, магазини и вероятни заплашителни убежища.
Можех да предусетя втора битка скоро, но такава не се появи, а вече беше близо 22:00 часа. До залез слънце, аз и Еди извадихме и пренареждахме патроните от вражеските оръжия. Събрахме цели 18 пълнителя за 10-патронна румънска винтовка. Въпреки че разполагахме с близо двадесетина румънски пушки, ние нямаше как да използваме всичките. Вместо това, складирахме ги в харесаната от старшия къща в центъра на селото.
Всеки един патрон, който полагах в пълнителя за моето оръжие, ми се струваше като един загубен румънски живот. Казват, че първото убийство на бойното поле е най-трудното.
Но не е така. Винаги боли и то все повече. Пукимостта за собственото оцеляване е нахъсана до максимум или поне до толкова, колкото да се бориш, за да спасиш екипа си и да не ти дреме за собствения ти живот.
Еди изглеждаше добре уравновесен. Дори войната му харесваше. Докато презареждаше снайпера си, който взе от румънските войници, той ми обясняваше подробно как ще раздробим врага ако смее да се появи.
Симо и Иво не намериха никакви карти за планове на врага, но се върнаха с лоша новина. Всички се намирахме в симпатичната на старшия барака. Иво нахълта задъхан, сваляйки "Херцеговката" от рамото си. Огледа ни диво, преглътна и запъхтяно проговори:
-Серж, имаме си 3 фалшиви оръдия на баира на селото.
Слави го загледа като някой американски генерал, стана от стола си и хвана ръцете си отзад.
-Какво точно се опитваш да ми кажеш? Може ли по-детайлно обяснение?
Иво стисна очи, потри ги с пръсти и продължи, показвайки с ръка къде се намира баира:
-На най-високата част от селото - един баир от който може да се види цялото...
-Така? -Прекъсна го старшия.
-Там са разположени 3-те фалшиви оръдия, които ни бяха цел.
Симо влезе в стаята и свали каската си.
Старшия стисна брадичката си, огледа всички в стаята и каза:
-Момчета, промяна в плана. Стягайте се за люта битка. Имам план.
Скупчихме се на масата, а Слави извади намачкана карта от плат и прекара ръка през нея, за да изглади бръчките.
-Така... Смятам че бях прав за разузнавачите ни, нали? Май трябва да заменят фотоапаратурата им от 1990 с тази новата.
Поднесоха се хихикания.
-Добре, смятам че румънците със сигурност ще искат да възвърнат контрола над това село. Ще атакуват от три страни, като пренебрегнат атака от задната част...
-Но... какъв е смисъла, сержант? Това е най-добрия им коз! - Прекъсна го Симо.
-Сине, ние няма да бъдем в селото, а на "оня високия баир".
Всички поклатихме глави в знак на схващане на идеята.
-Щом видим румънците да приближават, изтегляме се назад към баира. Но съм сигурен, че няма да имаме много време, за да се качим, защото могат да ни ударят...
Страшна пукотевица се понесе нейде близо до селото. Сърцето ми подскочи, сигурно в такт със сърцата на останалите.
-Боже, започва се! - Изхленчи Еди.
Старшият сгъна картата набързо, гледайки към прозорчето. В очите му се четяха страх и видно количество адреналин. Той разтвори леко уста:
-Момчета, изтегляме се към хълма. Хайде, живо! Живо! Грабвайте всичко що ви падне - дрехи, патрони, провизии, предаватели! Движение!
Той отвори вратата и излезе навън. Еди грабна радиопредавателя си и го окачи на гърба си. Симо и Иво прекараха ръце през екипировката си. Аз нямах много какво да взимам.
Както винаги, проверих дали имам патрони в оръжието, дали каската ми си е на мястото и дали не са ми паднали гащите.
Всичко беше наред и можехме да тръгваме. Един по един се изнизахме през вратата и се затичахме по асфалтирана уличка, която водеше към нещо като доста стръмен баир.
От вълнение получих страшни болки при дишане, сякаш вдишвах огън или някаква киселина. За пръв път в живота си усетих как се изморявам от 10 метра тичане.
Изоставах от групата, но си казах че трябва да оцелея. Тичахме близо минута, когато старшият спря и направи знак да разположим оръжията и да направим окопи.
По дяволите, мразя тази работа!
Извадихме металните си лопатки и започнахме да копаем. На баирчето нямаше асфалт нито камъни, чист пясък и трева. След кратко копане от страна на петимата, забелязахме хоризонта.
Цялото село светеше. В далечината малки пламъчета искряха и мънички снарядчета се забиваха в почвата. Дано не се забият тук.
Копаем, гледаме към селото, пак копаем, пак гледаме. Минаха няколко минути, когато старшият заповяда да спрем. Слава Богу, сякаш погребвах себе си вече.
Настанихме се в изкопа и насочихме оръжията към врага. Чувствах някак си, че това ще е последната битка, която водим. За момент си представих как всички умираме. НЕ! Няма да стане така!
На момента изтрих тази картина от ума си и стиснах здраво дръжката на БалкАК-а си. Реших да го взема от Еди, тъй като той се докопа до проклетия румънски снайпер. Щастливецът сега има цели 5 пълнителя и в момента с гордост потрива дървените му пори.
Въздухът бе чист, небето-облачно, но луната грееше с всичка сила. Не усетих, че шумът е секнал. Всички подадоха глави извън окопа и се понесоха въпросителни изказвания.
-Къде са тези, по дяволите? -Врътна очи Симо и положи ръка на каската си.
-Не много далеч! Надушвам циганското им присъствие! -Каза сериозно Иво, а Симо се изсмя доста селски.
Слави махна заплашително с ръка:
-ТИХО... Идват!
Усетих напрежение в стомаха все едно някаква разярена змия се бе нагнездила вътре. Лицето ми се нагорещи, а вените ми изпъкнаха.
Момчетата бяха впили поглед в нищото и се поклащаха, побутвайки ту мен, ту старшия.
Погледнах часовника си. Наближаваше 23:30.
Имах лошо предчувствие. Сякаш нещо лошо щеше да се случи всеки момент.
Иво сподели:
-Нещо не е наред, момчета...
Чух свистене и писък като от рикошет в метал. Усетих как някой до мен се свлече.
-БОЖЕ! УЦЕЛИХА ИВО! - Изкрещя Симо. Ушите ми писнаха от вълнението и цяла серия от мълнии пресече мозъка ми.
Секунда по-късно, шокиращи залпове и светлините на десетки оръжия цепеха нощта, осветявайки терена.
Успях да се свия на кълбо в окопа и да закрия лицето си. Завеси от пепел и кал ни затрупваха.
-ИДВАТ ОТВСЯКЪДЕ!
Старшият изкрещя:
-Иво е добре! Не е ранен! Щастливата му каска го е спасила! Остави го да почива, в безсъзнание е!
Симо хлипна:
-Наистина ли, сержант? Сигурен ли сте?
-ГРАБВАЙ ПРОКЛЕТИЯ СИ БОКЛУК И СТРЕЛЯЙ ИЛИ ВСИЧКИ ЩЕ УМРЕМ! Димитров, ти също! Стига си се крил, страхливецо!
Слави започна да ме ръга с приклада. Поех БалкАК-а си и се прицелих към светлинките.
-Добре, аз ще стрелям в средата, Симо, поемаш лявата част, Димитров-дясната! СЕГА!
Мощна вълна на защитеност ме обля и аз усетих че сме непобедими. Яростният отпор зашемети врага за кратко.
-НЕ СПИРАЙТЕ ДА СТРЕЛЯТЕ!
Целех се в светлинките... Беше като едно време, в мултиплейър игра. Опитвах се да поваля колкото се може повече врагове... За да съм най-добрия.
-ХАХА! Точно така, момчета! Елиминирайте ги!
Светлинките намаляха драстично. Това ме мотивира и аз стиснах зъби.
Пълнителят ми свърши. Натиснах копчето до спусъка и пълнителят падна. Опипах наоколо за пълнител и хванах нещо.
Опитах се да го напъхам в отвора, но то заяде. Какво по... Та това бе пълнител за снайпер! Къде е...
-Сержант? -Прозвучах като пикла.
-КАКВО, ДИМИТРОВ? НЕ МОГА В МОМЕНТА!
-Ъм... Къде е Еди?
Слави изпука още няколко патрона и продължи да натиска спусъка.
-РЕДНИК ЕДИ? КЪДЕ СИ ПО ДЯВОЛИТЕ?
-ТУК ГОРЕ, СЕРЖАНТ! ИЙХА, ЦЕПНАХ ОЩЕ ЕДИН!
Еди се намираше на върха на близкото дърво и оттам прикриваше четирмата ни.
-Добра работа, Еди, продължавай в същия дух! Почти ги разбихме...
-ГРАНАТА!
От тази дума се страхувах най-много...
След миг главата ми прокънтя. Не виждах и не чувах почти нищо. Глухите изстрели на близките врагове ехтяха сякаш идваха от облаците.
-ДИМИТРОВ!
Над мен се надвеси старшия.
-Дим...ов!...
Бях безсилен.
Не можех да помръдна и едно влакънце мускул.
Всичко ме болеше до неузнаваемост...
Исках да си почина.
Отпуснах се в тъмното.
Можех да предусетя втора битка скоро, но такава не се появи, а вече беше близо 22:00 часа. До залез слънце, аз и Еди извадихме и пренареждахме патроните от вражеските оръжия. Събрахме цели 18 пълнителя за 10-патронна румънска винтовка. Въпреки че разполагахме с близо двадесетина румънски пушки, ние нямаше как да използваме всичките. Вместо това, складирахме ги в харесаната от старшия къща в центъра на селото.
Всеки един патрон, който полагах в пълнителя за моето оръжие, ми се струваше като един загубен румънски живот. Казват, че първото убийство на бойното поле е най-трудното.
Но не е така. Винаги боли и то все повече. Пукимостта за собственото оцеляване е нахъсана до максимум или поне до толкова, колкото да се бориш, за да спасиш екипа си и да не ти дреме за собствения ти живот.
Еди изглеждаше добре уравновесен. Дори войната му харесваше. Докато презареждаше снайпера си, който взе от румънските войници, той ми обясняваше подробно как ще раздробим врага ако смее да се появи.
Симо и Иво не намериха никакви карти за планове на врага, но се върнаха с лоша новина. Всички се намирахме в симпатичната на старшия барака. Иво нахълта задъхан, сваляйки "Херцеговката" от рамото си. Огледа ни диво, преглътна и запъхтяно проговори:
-Серж, имаме си 3 фалшиви оръдия на баира на селото.
Слави го загледа като някой американски генерал, стана от стола си и хвана ръцете си отзад.
-Какво точно се опитваш да ми кажеш? Може ли по-детайлно обяснение?
Иво стисна очи, потри ги с пръсти и продължи, показвайки с ръка къде се намира баира:
-На най-високата част от селото - един баир от който може да се види цялото...
-Така? -Прекъсна го старшия.
-Там са разположени 3-те фалшиви оръдия, които ни бяха цел.
Симо влезе в стаята и свали каската си.
Старшия стисна брадичката си, огледа всички в стаята и каза:
-Момчета, промяна в плана. Стягайте се за люта битка. Имам план.
Скупчихме се на масата, а Слави извади намачкана карта от плат и прекара ръка през нея, за да изглади бръчките.
-Така... Смятам че бях прав за разузнавачите ни, нали? Май трябва да заменят фотоапаратурата им от 1990 с тази новата.
Поднесоха се хихикания.
-Добре, смятам че румънците със сигурност ще искат да възвърнат контрола над това село. Ще атакуват от три страни, като пренебрегнат атака от задната част...
-Но... какъв е смисъла, сержант? Това е най-добрия им коз! - Прекъсна го Симо.
-Сине, ние няма да бъдем в селото, а на "оня високия баир".
Всички поклатихме глави в знак на схващане на идеята.
-Щом видим румънците да приближават, изтегляме се назад към баира. Но съм сигурен, че няма да имаме много време, за да се качим, защото могат да ни ударят...
Страшна пукотевица се понесе нейде близо до селото. Сърцето ми подскочи, сигурно в такт със сърцата на останалите.
-Боже, започва се! - Изхленчи Еди.
Старшият сгъна картата набързо, гледайки към прозорчето. В очите му се четяха страх и видно количество адреналин. Той разтвори леко уста:
-Момчета, изтегляме се към хълма. Хайде, живо! Живо! Грабвайте всичко що ви падне - дрехи, патрони, провизии, предаватели! Движение!
Той отвори вратата и излезе навън. Еди грабна радиопредавателя си и го окачи на гърба си. Симо и Иво прекараха ръце през екипировката си. Аз нямах много какво да взимам.
Както винаги, проверих дали имам патрони в оръжието, дали каската ми си е на мястото и дали не са ми паднали гащите.
Всичко беше наред и можехме да тръгваме. Един по един се изнизахме през вратата и се затичахме по асфалтирана уличка, която водеше към нещо като доста стръмен баир.
От вълнение получих страшни болки при дишане, сякаш вдишвах огън или някаква киселина. За пръв път в живота си усетих как се изморявам от 10 метра тичане.
Изоставах от групата, но си казах че трябва да оцелея. Тичахме близо минута, когато старшият спря и направи знак да разположим оръжията и да направим окопи.
По дяволите, мразя тази работа!
Извадихме металните си лопатки и започнахме да копаем. На баирчето нямаше асфалт нито камъни, чист пясък и трева. След кратко копане от страна на петимата, забелязахме хоризонта.
Цялото село светеше. В далечината малки пламъчета искряха и мънички снарядчета се забиваха в почвата. Дано не се забият тук.
Копаем, гледаме към селото, пак копаем, пак гледаме. Минаха няколко минути, когато старшият заповяда да спрем. Слава Богу, сякаш погребвах себе си вече.
Настанихме се в изкопа и насочихме оръжията към врага. Чувствах някак си, че това ще е последната битка, която водим. За момент си представих как всички умираме. НЕ! Няма да стане така!
На момента изтрих тази картина от ума си и стиснах здраво дръжката на БалкАК-а си. Реших да го взема от Еди, тъй като той се докопа до проклетия румънски снайпер. Щастливецът сега има цели 5 пълнителя и в момента с гордост потрива дървените му пори.
Въздухът бе чист, небето-облачно, но луната грееше с всичка сила. Не усетих, че шумът е секнал. Всички подадоха глави извън окопа и се понесоха въпросителни изказвания.
-Къде са тези, по дяволите? -Врътна очи Симо и положи ръка на каската си.
-Не много далеч! Надушвам циганското им присъствие! -Каза сериозно Иво, а Симо се изсмя доста селски.
Слави махна заплашително с ръка:
-ТИХО... Идват!
Усетих напрежение в стомаха все едно някаква разярена змия се бе нагнездила вътре. Лицето ми се нагорещи, а вените ми изпъкнаха.
Момчетата бяха впили поглед в нищото и се поклащаха, побутвайки ту мен, ту старшия.
Погледнах часовника си. Наближаваше 23:30.
Имах лошо предчувствие. Сякаш нещо лошо щеше да се случи всеки момент.
Иво сподели:
-Нещо не е наред, момчета...
Чух свистене и писък като от рикошет в метал. Усетих как някой до мен се свлече.
-БОЖЕ! УЦЕЛИХА ИВО! - Изкрещя Симо. Ушите ми писнаха от вълнението и цяла серия от мълнии пресече мозъка ми.
Секунда по-късно, шокиращи залпове и светлините на десетки оръжия цепеха нощта, осветявайки терена.
Успях да се свия на кълбо в окопа и да закрия лицето си. Завеси от пепел и кал ни затрупваха.
-ИДВАТ ОТВСЯКЪДЕ!
Старшият изкрещя:
-Иво е добре! Не е ранен! Щастливата му каска го е спасила! Остави го да почива, в безсъзнание е!
Симо хлипна:
-Наистина ли, сержант? Сигурен ли сте?
-ГРАБВАЙ ПРОКЛЕТИЯ СИ БОКЛУК И СТРЕЛЯЙ ИЛИ ВСИЧКИ ЩЕ УМРЕМ! Димитров, ти също! Стига си се крил, страхливецо!
Слави започна да ме ръга с приклада. Поех БалкАК-а си и се прицелих към светлинките.
-Добре, аз ще стрелям в средата, Симо, поемаш лявата част, Димитров-дясната! СЕГА!
Мощна вълна на защитеност ме обля и аз усетих че сме непобедими. Яростният отпор зашемети врага за кратко.
-НЕ СПИРАЙТЕ ДА СТРЕЛЯТЕ!
Целех се в светлинките... Беше като едно време, в мултиплейър игра. Опитвах се да поваля колкото се може повече врагове... За да съм най-добрия.
-ХАХА! Точно така, момчета! Елиминирайте ги!
Светлинките намаляха драстично. Това ме мотивира и аз стиснах зъби.
Пълнителят ми свърши. Натиснах копчето до спусъка и пълнителят падна. Опипах наоколо за пълнител и хванах нещо.
Опитах се да го напъхам в отвора, но то заяде. Какво по... Та това бе пълнител за снайпер! Къде е...
-Сержант? -Прозвучах като пикла.
-КАКВО, ДИМИТРОВ? НЕ МОГА В МОМЕНТА!
-Ъм... Къде е Еди?
Слави изпука още няколко патрона и продължи да натиска спусъка.
-РЕДНИК ЕДИ? КЪДЕ СИ ПО ДЯВОЛИТЕ?
-ТУК ГОРЕ, СЕРЖАНТ! ИЙХА, ЦЕПНАХ ОЩЕ ЕДИН!
Еди се намираше на върха на близкото дърво и оттам прикриваше четирмата ни.
-Добра работа, Еди, продължавай в същия дух! Почти ги разбихме...
-ГРАНАТА!
От тази дума се страхувах най-много...
След миг главата ми прокънтя. Не виждах и не чувах почти нищо. Глухите изстрели на близките врагове ехтяха сякаш идваха от облаците.
-ДИМИТРОВ!
Над мен се надвеси старшия.
-Дим...ов!...
Бях безсилен.
Не можех да помръдна и едно влакънце мускул.
Всичко ме болеше до неузнаваемост...
Исках да си почина.
Отпуснах се в тъмното.
Или имаш, или немаш.
Лек смразяващ вятър прободе всяка пора от тялото ми.
Нечий глас създаваше мълнии в мозъка ми.
Страшна болка ме завземаше, чувствах се целият болен.
Идвах на съзнание и усещах все по-голяма площ от тялото си.
Краката ми бяха измръзнали до неузнаваемост, усещах огромна буца в гърлото си.
Ушите ми - заглъхнали. Успях да доловя стъпки наоколо, после нещо в дробовете ми ме издразни и се изкашлях.
Едновременно със забързаните стъпки чух гласа на Симо: "Серж, той се връща!"
Някой ме хвама за рамото и ме обърна по гръб. Опитах се да отворя очи, но изпитах неописуема болка от светлината. Бях по-безсилен и от труп.
-Димитров, чуваш ли ме?
Над лицето ми захладня. Отворих очи, а старшият ми вееше с ръка. Опитах се да кажа нещо, но излезе звук като от заклан петел.
Видях как Симо се приближава. Старшият загърна ръкави и му каза:
-Хайде, помогни ми да го изправим!
Двамата ме подхванаха под мишниците, а аз изсумтях. Иво ме прикрепяше, клатушкайки се. Старшият ме потупа по гърба и ми каза с пресипнал глас:
-Димитров, внимавай... Още си нестабилен... няма да понесеш... - Избърса очите си, стисна се за устата и се отдалечи с бавни стъпки.
Какво искаше да каже?
-Митак, Еди не успя... - Симо ме извъртя със страшни усилия към Иво. Той бе приклекнал до... трупа на Еди. А самият той бе сгърчен и с отворена уста.
Не можех да гледам това, краката ми се подвиха и аз се свлякох на земята.
-С...Сержант!
Не откъсвах поглед от безжизнения Еди, който все още стискаше онзи проклет румънски снайпер. Защо него? ПО ДЯВОЛИТЕ, ЗАЩО ЕДИ?!?
Слави се затича и ме повдигна.
Иво сграбчи купчина пръст от земята и процеди през зъби:
-Защо го взе... Защо не взе мен... - Сведе глава и изхриптя.
Аз погледнах към оранжевото сутрешно небе и се помолих за Еди.
Вече бяхме само четиримата на хълма - Аз, Симо, Иво и Старшия.
Исках да тръгна към Еди, но Симо и Слави ме стиснаха.
Аз се разгневих и процедих с едвам утворена уста:
-Пуснете ме...
Двамата механично ме пуснаха. Аз направих две крачки и паднах на земята. Допълзях до Еди, изправих се на колене, положих на място каската му и скръстих ръцете му. Прекръстих се. Усетих неописуема болка в сърцето и главата си. Никога не бях си представял че ще направя това...
Откъснах верижката от врата му и я натъпках в джоба си.
-Бъди щастлив, Еди... - Повече не можах и да кажа.
Останалите се струпаха около мен и приклекнаха.
Избърсах челото си, свих устни и се намръщих.
Бях решен... Взех снайпера от ръката на Еди.
-Ще завърша делото ти, приятелю...
Щастлив небесен път.
Това беше само реклама на предстоящата в пъти по-голяма част. Надявам се да ви е харесала. Куц Пръч аут.
Нечий глас създаваше мълнии в мозъка ми.
Страшна болка ме завземаше, чувствах се целият болен.
Идвах на съзнание и усещах все по-голяма площ от тялото си.
Краката ми бяха измръзнали до неузнаваемост, усещах огромна буца в гърлото си.
Ушите ми - заглъхнали. Успях да доловя стъпки наоколо, после нещо в дробовете ми ме издразни и се изкашлях.
Едновременно със забързаните стъпки чух гласа на Симо: "Серж, той се връща!"
Някой ме хвама за рамото и ме обърна по гръб. Опитах се да отворя очи, но изпитах неописуема болка от светлината. Бях по-безсилен и от труп.
-Димитров, чуваш ли ме?
Над лицето ми захладня. Отворих очи, а старшият ми вееше с ръка. Опитах се да кажа нещо, но излезе звук като от заклан петел.
Видях как Симо се приближава. Старшият загърна ръкави и му каза:
-Хайде, помогни ми да го изправим!
Двамата ме подхванаха под мишниците, а аз изсумтях. Иво ме прикрепяше, клатушкайки се. Старшият ме потупа по гърба и ми каза с пресипнал глас:
-Димитров, внимавай... Още си нестабилен... няма да понесеш... - Избърса очите си, стисна се за устата и се отдалечи с бавни стъпки.
Какво искаше да каже?
-Митак, Еди не успя... - Симо ме извъртя със страшни усилия към Иво. Той бе приклекнал до... трупа на Еди. А самият той бе сгърчен и с отворена уста.
Не можех да гледам това, краката ми се подвиха и аз се свлякох на земята.
-С...Сержант!
Не откъсвах поглед от безжизнения Еди, който все още стискаше онзи проклет румънски снайпер. Защо него? ПО ДЯВОЛИТЕ, ЗАЩО ЕДИ?!?
Слави се затича и ме повдигна.
Иво сграбчи купчина пръст от земята и процеди през зъби:
-Защо го взе... Защо не взе мен... - Сведе глава и изхриптя.
Аз погледнах към оранжевото сутрешно небе и се помолих за Еди.
Вече бяхме само четиримата на хълма - Аз, Симо, Иво и Старшия.
Исках да тръгна към Еди, но Симо и Слави ме стиснаха.
Аз се разгневих и процедих с едвам утворена уста:
-Пуснете ме...
Двамата механично ме пуснаха. Аз направих две крачки и паднах на земята. Допълзях до Еди, изправих се на колене, положих на място каската му и скръстих ръцете му. Прекръстих се. Усетих неописуема болка в сърцето и главата си. Никога не бях си представял че ще направя това...
Откъснах верижката от врата му и я натъпках в джоба си.
-Бъди щастлив, Еди... - Повече не можах и да кажа.
Останалите се струпаха около мен и приклекнаха.
Избърсах челото си, свих устни и се намръщих.
Бях решен... Взех снайпера от ръката на Еди.
-Ще завърша делото ти, приятелю...
Щастлив небесен път.
Това беше само реклама на предстоящата в пъти по-голяма част. Надявам се да ви е харесала. Куц Пръч аут.
Или имаш, или немаш.