Музиката
Съседите го мразеха. Не че беше лош човек, мразеха го за друго.
В действителност той беше изключителен човек - много начетен, компетентен в почти всяка област. Беше забележително умен, хитър и пресметлив. Работеше в компютърна фирма, но също така разбираше и от математика, физика и химия. Много обичаше историята, а да философства му беше като втора природа.
Но въпреки всичките тези умствени качества, той не беше от хилавите хора. Тренираше всеки ден тялото си като бягаше сутрин или вечер, в зависимост от това кога беше свободен. Отделно тренираше джудо, а също така обичаше да играе футбол, баскетбол и волейбол с приятели.
Да, точно така, имаше и приятели. При това изключително много. Беше общителен и много забавен човек. Можеше да е изключително весел и жизнен човек, неспирайки да приказва и да развеселява всички около себе си. Апартаментът му неведнъж беше разтърсван и буквално опустошаван от диви купони под звуците на невероятни смесици от денс, техно, рок и метъл, идващи от компютъра му и излизащи от огромните му четири на брой колони, чиито вибрации се усещаха от първия до последния етаж на панелената жилищна сграда. И абсолютно винаги той беше по средата, танцуващ на музиката, изпаднал в някакво странно подобие на транс от удоволствието, което му доставяше музиката. Но можеше и да е спокоен и трезво разсъждаващ човек, предразполагащ събеседника си за смислен и интересен разговор.
Той беше всичко това. Изключителен човек, с всестранно развити интереси и способности.
Но най-характерното за него беше друго. Това беше музиката!
Обичаше музиката повече от всичко на света. Слушаше музика навсякъде - в колата си, ходейки пеша, на работа и навсякъде, където ситуацията позволяваше. Музиката в дома му просто не спираше - изпращаше го наизлизане и го посрещаше навръщане. Компютърът му беше буквално препълнен от музика, разбира се с най-високо качество, понеже беше перфекционист.
А когато беше у дома си, музиката просто не спираше да се лее, придавайки на бетонната постройка вибрации, тресящи я из основи в ритъма на някое парче с по-тежки баси. Затова и съседите му го мразеха.
Слушаше всякаква музика. От най-семплите софт и минимал изпълнения, до най-тежките хард-рок и метъл парчета. Слушаше още поп, денс, диско, техно, рейв, транс и въобще всичко, което можеше да се нарече музика.
Обожаваше и да танцува. По цели вечери и нощи не спираше да танцува, буквално изтощавайки се до смърт, в положение, при което просто вече не можеше да стои на краката си. Тогава събираше последните си сили, приближаваше се до компютъра, избираше WinAmp-а, който абсолютно винаги стоеше включен и на първо място сред работещите програми, и пускаше нещо бавно и спокойно. На фона на тази музика релаксираше и дори много често заспиваше така - легнал на пода, разперил крака и ръце в най-удобна поза и просто слушащ, слушащ музиката, неговата музика.
Той пътуваше на музика, работеше на музика, най-добре мислеше на музика, създаваше и консумираше музика, хранеше се на и с музика, ставаше и заспиваше с музика. Живееше с и за музиката.
Но един ден се случи нещо непоправимо.
Часът бе чак два през ноща. Звукът на писукащият за получено съобщение мобилен телефон с мъка си проправи път през оглушителната дандания на най-бързия и мощен транс, който някога беше сътворяван от човешкото съзнание, излизащ от тресящите се от неописуемите баси на парчето колони. Невероятно как, но човекът го дочу. Може би в това пръст имаше и съдбата. Човекът не спря музиката - никога не го правеше, абсолютно никога.
Вдигна малкия писукащ апарат и бързо започна да натиска клавишите. Очакваше това съобщение. Отключи клавиатурата и бясно започна да препуска из менютата. Най-сетне отвори новополученото съобщение и го прочете на един дъх.
След като стори това, той се парализира на едно място. Вцепенението от прочетеното беше толкова непреодолимо, че няколко минути не можа да помръдне.
След като успя с нечовешки усилия на волята си да успее да преодолее стъписването, с бавна крачка се отправи към компютъра. Хвана мишката и натисна бутона "стоп". Музиката моментално спря, изчиствайки въздуха от превърналите се в постоянни и почти непрекъснати трептения. Човекът седна на дивана в хола си и сложи глава между ръцете си.
От този ден нататък от апартамента му нито веднъж повече не се чу музика. Дори и най-тих и слаб ритъм не се долови оттам. Първоначално хората от блока дори помислиха, че човекът е умрял. Но го виждаха всяка сутрин да излиза и отива на работа, макар че на ушите му вече не бяха дотогава винаги намиращите се там слушалки.
А вътре в хола на човека, огромните черни колони стояха заглъхнали завинаги, макар че WinAmp-а неспираше да стои все така неизменно включен и на първо място в списъка на работещите програми. Просто никога повече бутонът му "пусни" не бе натиснат.
Човекът продължи да живее, но вече като че ли не беше той. Беше се превърнал в едно подобие на човек-машина, която се движеше и живееше на автопилот.
А в този същия ден, в един друг апартамент, в един друг хол, от колонките на един друг компютър се носеше меката и красива мелодия на
Orbital - HalcyOn&On&On, чиито прекрасни звуци лекуваха като вълшебна отвара и най-тежките рани. А те, те винаги се причиняваха от хора. От най-близките и скъпи хора - приятелите.
Но си давам сметка, че не ставам за критичка, дори и за положителна критика 
Защото ще се самозабравиш, ако започна да те хваля(шегувам се, разбира се 
) А отрицателна...просто не намерих какво да критикувам 
И не виждам защо ми благодариш, аз съм егоист и го направих главно заради себе си 
е кво да направя)