10 Глава-Кулата на Свободата
Денят беше 18 Март 2073г. След месец прекаран в неспирна подготовка и разузнаване, малката човешка армия, бе на път да започне последната и най-решаваща битка в историята на човечеството. Всичко щеше да започне по изгрев слънце. Трябваше да се проникне в Кулата на Свободата и да се занесе чипът с новият пач до главният сървър на Хера. След това бе необходимо просото да се ъпдейтне операционната система до версия 1.14 и човечеството щеше да бъде спасено. Задачата обаче изобщо не беше лесна. Сградата се охраняваше отвътре и отвън от многобройните роботизирани войни на изкуственият интелект. Вождът щеше да носи със себе си чипа с безценната информация. Всички останали имаха за цел да осигурят безпрепятственото му достигане до командната зала. Човешката армия бе разделена на три екипа, които за първи път щяха да държат връзка чрез радиостанции. До този момент в своите акции човешката съпротива не бе използвала никакви честотни предаватели за да не бъдат разкрити от Хера, но тъй като сега всичко се залагаше на една карта, те бяха решили да използват радиостанции, конструирани от техникът Хенри. Екипите се деляха на Зелен, Червен и Син. Зеленият екип се предвождаше от Алекс и заедно с него бяха Дейна и някои от най-опитните скаути. Този отряд имаше за цел да проникне в сградата през каналите водещи до подземният гараж и от там в административната част, достигайки в крайна сметка до командната зала. Останалите два екипа бяха предназначени да отвлекат вниманието на охраната.
Червеният щеше да нападне фронтално през главният вход. Той беше най-многоброен и се състоеше от новодошлите предвождани от Калоян. Много от тях бяха въоръжени с минохвъргачки взети от последната битка със силите на Хера. Отрядът щеше да се подкрепя още от бойната машина на Хенри и Джо и някои от “старите” скаути. В случай, че успееха да проникнат на вътре в сградата те щяха да окажат помощ на Зеления екип.
Синият екип, предвождан от Ланс, щеше да се изкачи по фасадата на кулата чрез изстрелване на въжета с куки. Те трябваше да достигнат директно до 78-мия етаж, където се намираше главния сървър, но от противоположната посока на тази от която щеше да дойде Зеления екип. Целта отново бе да се привлече вниманието на охраната. Ако синият екип оцелееше той щеше също да се присъедини към зеления и да им окаже помощ.
Приклекнал до руините на една сграда в съседство с Кулата на свободата, Ланс наблюдаваше изгряващото слънце, чието червено сияние се обагряше стъклата на огромния небостъргач. Да за тях той действително олицетворяваше свободата. Тя се намираше там вътре и те само трябваше да достигнат до нея. Ланс погледна в страни и видя до себе си Моли, която също се спотайваше чакайки сигнала за действие. Погледите им се срещнаха. Те се гледаха дълго време защото знаеха, че може би е за последно. В тази опасна мисия, колцина щяха да оцелеят при евентуален успех, но жертвата бе необходима в името на оцеляването на човешкият род. Ланс вдиша дълбоко от чистият пролетен въздух на зараждащият се ден, беше толкова красиво. Да той се чувстваше толкова по-жив, колкото по-близо бе до смъртта. Искаше да преживее всяка една от тези последни минути на спокойствие. Чу се пропукване на радиостанция. Беше Вожда.
-Зелен екип тръгваме, червен екип напред!-Синият екип все още трябваше да изчака. Всички стояха притаени до порутеният зид, но там от другата страна на сградата, битката вече се водеше. Червеният екип атакуваше охраната.
-Не спирайте да стреляте!-Крещеше Калоян и мощният му глас почти заглушаваше гърмежите на минохвъргачките. Заели позиции в близост до кулата хората обстрелваха охраната състояща се от множество дроиди и три спайдера. Атаката свари неподготвени войните на изкуственият интелект и гигантските паяци скоро рухнаха на улицата създавайки огромни огнени кълба. Дроидите също бързо бяха избити.
-Атака!-Изкрещя Калоян. В този момент всички напуснаха прикритията си и носейки леки стрелкови оръжия се хвърлиха стремглаво към главният вход на Кулата на свободата. С един изстрел танкът на Хенри и Джо взриви входната врата и отвори достатъчно голяма пробойна. Докато тичаха напред хората предвождани от Калоян бяха под постоянен обстрел на дроиди намиращи се по прозорците на сградата и зад входа образуван от изстрела на танка. Мнозина бяха покосени от точната стрелба на дроидите, но все пак по-голямата част от отряда успя да достигне до стената. Хвърляйки десетина ръчни гранати те разчистиха входа блокиран от роботизираните гардове. Всички се спряха за момент, чакайки понататъшни инструкции от Калоян. Сърцата им биеха лудо, те осъзнаваха, че решаващия, съдбоносен момент е настъпил и в следващите минути ще се реши цялото бъдеще на човешкият род.
-Напред!-Изкомандва Калоян и сам се хвърли през дупката вътре. Озова се в просторно преддверие с множество врати и колони. Зад тях се бяха прикрили десетки дроиди, които откриха огън в момента, когато първите хора стъпиха в помещението. Още преди да осъзнае какво става Калоян се озова по гръб гледайки тавана. Бяха го уцелили в рамото. Ужасяващата болка накара погледа му да се замъгли. Той успяваше да различи силуетите на хората му, които не спираха да нахлуват през пробойната и да изпълват преддверието. Чуваше се неспирна стрелба и крясъците на ранените. Някои падаха до него. Той знаеше, че не може да се предаде точно сега. Зрението му започна да се прояснява и скоро успя да се надигне.
-Помислихме, че си умрял!-Каза един от хората му.
-Все още не! Заемете позиции на вратите, скоро ще дойдат още!
Оцелелите бойци от червения отряд завардиха вратите и централният вход откъдето се очакваше всеки момент да атакуват нови дроиди.
Междувременно малкият “зелен” отряд, начело с Вожда се озова в подземния паркинг на Кулата на свободата, отмествайки капака на канализационната шахта.
Алекс беше оставил голямата картечница и сега заедно с останалите от отряда носеше малък автомат МР5. Бързината с която щяха да се движат щеше да бъде от решаващо значение, затова всички бяха редуцирали екипировката с и до минимум. Алекс, Дейна и останалите четирима души от отряда тичешком достигнаха до коридора водещ към асансьорите. Докато продължаваха да тичат една от вратите се отвори и от там изскочиха десетина дроиди. Без да разполагат с каквото и да било прикритие шестимата приклекнаха и откриха огън. Прецизната стрелба им позволи да неутрализират механичните си противници преди вторите да са успели да наранят някого.
-Презаредете!-Нареди Алекс. Всички го послушаха, след което продължиха да спринтират до вратите на асансьора. Когато влязоха вътре те не използваха самият асансьор, защото Хера можеше да ги засече и тогава сами щяха да са се вкарали в капана. За това те отвориха аварийният люк на покрива и се качиха върху самата кабина.
-Добре, целете се точно!-Каза Алекс. Всички извадиха харпуни с които изстреляха стрели със закачено въже. После с помощта на специални устройства те се издигнаха бързо нагоре по въжетата озовавайки се пред вратите на 78-мия етаж. Преди да проникнат на етажа Вожда се свърза по радиостанцията с Ланс:
-Син екип, време е да действате!
-Разбрано!-Отговори Ланс и даде знак за начало на операцията.
Китаецът Лии се подаде иззад прикритието си и изстреля ракета, която се взриви в прозорецът на 78-мия етаж. Образуваната пробойна щеше да е достатъчна за да може отрядът от двадесет скаути да проникне вътре.
-Напред!-Изкомандва Ланс и всички се втурнаха към стената на сградата. По пътя си не срещнаха никаква съпротива. В този момент всички дроиди се биеха отпред с червения екип. Когато достигнаха до стената предвожданите от Ланс скаути изстреляха котви със въжета и подобно на Зеления отряд започнаха бързо да се изкачват нагоре. Преди да са достигнали края обаче във въздуха около тях се появи бойна дрона. Тя започна да ги обстрелва чупейки стъклата около тях. Ланс се опитваше да отвръща на огъня, но му беше трудно да се прицелва, защото с едната си ръка трябваше да държи въжето. Двама от отряда полетяха обратно към земята, уцелени от куршумите на дроната. Останалите успявайки да се качат на етажа откриха стрелба и подложена на масиран обстрел, дроната скоро експлодира разпръсквайки огнени езици и черен дим в иначе чистото синьо небе. Ланс избърса подта от челото си, първата част от най-важната мисия в живота му бе премината. Моли също едвам си поемаше дъх не толкова от физическата умора колкото от възбуда.
-Да вървим!-Каза Ланс и всички продължиха по коридора напред.
Междувременно долу пред централния вход на сградата се разиграваха още по-драматични събития. На помощ, изкуственият интелект бе повикал всички тежки машини намиращи се наоколо. Така скоро пристигнаха първите три спайдъра.
-Стреляй!-Крещеше Хенри, докато управляваше танкът. През това време Джо стреляше с оръдието и насочваше ракетите. Около самоделната машина избухваха снаряди на спайдерите. През малкият прозорец Джо видя как единият от огромните паяци се сгромоляса. Тогава оръжейникът завъртя оръдието насочвайки го към следващата си цел. Когато обаче взе на прицел един от двата оцелели спайдера , той видя летящата към него самия ракета. Хората намиращи се в преддверието на Кулата видяха експлозията, която унищожи танка. От деформираният димящ купол залитайки излезе Джо. Имаше лека драскотина на челото от която се стичаше кръв по лицето му, но иначе изглеждаше добре. Той се огледа и забеляза на няколко метра от себе си Хенри, който лежеше на земята.
-Хенри!-Извика Джо и се втурна в тази посока прескачайки с лъвски скокове пламтящите отломки на танка.
-Добре ли си Хенри!-Продължаваше да крещи Джо, когато се оказа приклекнал до старият си приятел. Очите на възрастният мъж бавно се спряха на лицето на оръжейника.
-Остави ме Джо-Изстена той- Моята свърши.
-Не, Хенри, ще ти помогна, не се отказвай!
-Ти не се отказвай, Джо!-Тонът на Хенри звучеше ядосано.-Ти все още си невредим, иди при останалите, те имат нужда от теб!
-Ще дойдеш с мен!-Заяви Джо и хващайки приятелят си през рамената го повлече към входа на сградата, където се бяха прикрили останалите. От самият вход се чуваше картечна стрелба, множество ракети биваха изстрелвани по гигантските паяци. Хората бяха приклещени от една страна от намиращите се в сградата гардове и от прииждащите отвън нови подкрепления. Оръжейникът успя да влезе вътре влачейки своят боен другар.
-Пристигнахме Хенри, в безопасност си!-Каза той и погледна лицето му. То не реагираше.
-Хенри!-Джо разклати старият човек, но главата му се люшкаше като на кукла.
-Мъртъв е, скоро всички ще сме като него!-Чу се гласът на един от бойците.
-Неееееееееееееее!-Извика оръжейникът и грабна намиращия се близо до него ракетомет. След това скочи на крака и се затича обратно към изхода.
-Къде отиваш, побърка ли се!-Изкрещя Калоян. Но обезумелият от ярост Джо не искаше да слуша нищо повече. Озовавайки се на открито той продължи да тича към намиращият се наблизо спайдер изстрелвайки ракета след ракета. Виждайки опасността, след като получи няколко попадения, механичният звяр насочи стрелбата си срещу тичащият към него човек. Около Джо започнаха да валят куршуми, но той не спираше да тича и да уцелва все по отблизо гигантската машина.
-Умри, гад такава, умри!-Крещеше той без да спира да стреля. Скоро беше уцелен от куршум, който мина през гърдите му, но Джо продължи да се държи на краката си и да напредва. Когато се намираше на съвсем близко разстояние, той изстреля последната си ракета право в предната част на паякът. Останалите хора видяха как огромният спайдер се олюлява и рухва, оставяйки под себе си Джо и още десетина дроида.
-Всички тук сме герои, но ето този мъж може да бъде пример дори за нас!-Извика Калоян сочейки горящите отломки, под които лежеше тялото на безстрашният оръжейник.
-Според схемите дадени ни от Антонио, главният сървър трябва да е натам.-Говореше Дейна, докато зеленият екип се придвижваше по коридорите. Изведнъж от тавана се появиха вградени картечници, които устроиха засада.
-Назад!-Изкрещя Алекс и с няколко скока всички се прикриха зад стената на коридорът, от който бяха дошли. Всички с изключение на един от екипът, на име Марк, който беше прострелян многократно преди да успее да се прикрие.
-Fire in the hole!(Няма да го превеждам б.а)-Извика Алекс хвърляйки ръчна граната по посока на вражеският огън. Ударната вълна разстрои за момент сензорите на картечниците, което даде възможност на скаутите да се покажат от прикритието си и да ги унищожат.
-Хайде, приятели, близо сме!-Каза Алекс и отново поведе останалите вече петима скаути напред.
Междувременно, предвожданият от Ланс Син екип, навлизаше във вътрешността на етажа и в момента се намираше в нещо като конферентна зала. Докато се оглеждаше за опасности Моли забеляза дебелия слой прах покрил всичко- столовете, голямата продълговата маса, картините... Личеше си, че животът тук е замрял преди години и от тогава никой жив човек не бе стъпвал на това място. Мислите и бяха прекъснати когато от двете врати водещи към залата нахлуха механичните войни на Хера. Това не бяха обикновени дроиди, а някакъв непознат модел. Приличаха по-малко на хора, бяха по-ниски и набити и вместо ръце, двете карабини бяха направо вградени в торса. Започна ожесточена престрелка. Скаутите залегнаха на земята, но почти нямаше зад какво да се прикрият. Моли усещаше куршумите, отскачащи от пода в близост до нея. Чуваше и виковете на ранените. Тя реши, че сега е момента да използва алтернативният режим на стрелба на своята карабина М 116 и изстреля енергийния импулс. Той успя временно да блокира роботите.
-Браво!-Извика Ланс. Всички започнаха да стрелят по тях, но те се оказаха значително по-здрави от обикновените дроиди. Започнаха да се разпадат един по един едва след като скаутите изхабиха голямо количество амуниции.
-Побързайте, скоро ще се събудят!-Викаше Моли. Тя знаеше, че импулсният изстрел ще държи електрониката на машините извън контрол само още няколко секунди. И действително последният дроид успя да се задейства. Той простреля двама скаути преди да бъде унищожен.
-Дано не срещаме повече такива по пътя!-Каза Ланс докато презареждаше оръжието.-А сега трябва да продължим, зеленият екип може би има нужда от нас!
Зеленият екип се намираше на метри от вратата на командната зала. Това което ги делеше от нея беше малко метално мостче. Под мостчето се намираше друга зала. Петимата оцелели стояха в коридора и не смееха още да направят последната крачка.
-Това е хора, зад тази врата е нашата цел, това за което дойдохме и това за което умряха толкова наши приятели. Не можем да си позволим да сгрешим точно сега!-Говореше Вожда.
-Първо да отворим вратата за да сме сигурни, че пътят ни е чист!-Предложи Дейна.
-Кърт твой ред е!-Каза Алекс и погледна един от верните си скаути. Кърт отвори раницата си и извади една единствена ракета. Изстреля я право срещу вратата. Коридорът е изпълни с пушек миришещ на сяра, а тътенът от експлозията разтресе всичко наоколо. Когато димът се разсея, всички видяха, че в металната врата се е образувала достатъчно голяма дупка. През нея се виждаше вътрешността на залата. Прашасалите компютри все още работеха.
-Добре сега ни остава само да прекосим мостчето!-Прошепна Вожда.
-Може да има капани!-Отбеляза Дейна.
-Аз ще проверя-Заяви смело Лейла; чернокосо момиче, чиято дълга черна коса стоеше вързана на опашка.
-Добре, но внимавай!-Съгласи се Вожда.
Лейла успя безпрепятствено да притича по мостчето и да достигне до входа. Тя влезе вътре в залата, след което се подаде отново навън и извика:
-Е, мисля че е безопасно.
Останалите четирима също се затичаха по мостчето, но когато достигнаха до средата от тавана и страничните стени се показаха множество картечници, които откриха кръстосан огън. Петимата скаути се опитаха да отвърнат, но бяха обградени и нямаха никакво прикритие. Алекс виждаше как хората му падат покосени един след друг. Той сам изпита болка, когато три куршума се забиха в гърба му и го повалиха на земята. Дейна успя да взриви с точен откос една от картечниците, но бе уцелена в ръката. Ударът я накара да залитне и да се прехвърли през перилата на мостчето. Падането трая около секунда, докато тялото и срещна металният под. Трябваше и малко време за да се осъзнае, всичко я болеше. Тя се надигна и забеляза, че стените на помещението се приближават една към друга. Погледна нагоре, нямаше никакъв начин да се изкачи.
Стрелбата утихна. Вожда Алекс лежеше по очи. Той все още дишаше. С усилия на волята се надигна на двете си ръце. От тавана се спусна една от картечниците. Върху себе си имаше миниатюрна камера. Камерата срещна погледа на Алекс.
-Ето, че се срещнахме-Каза с хриптящ глас той.
-Нима си мислеше, че ще победиш!?!- Чу се мощен глас предаван от множество високоговорители вградени в стените.
-По лицето на Алекс се изписа болезнена трепереща усмивка- Аз все още го мисля!
-Ти си мъртъв, а аз ще съществувам вечно!-Отново прокънтя компютърния глас.
-Аз може и да съм мъртъв, но не и тези, които идват след мен.
-Глупав човек-Отекна изстрел и тялото на Алекс се отпусна на пода.
Секунди по-късно картечницата застреляла Вожда, бе пръсната на парчета от точен изстрел на снайпер. Синият отряд бе успял да се добере до тук. Завърза се престрелка, тъй като защитните съоръжения бяха разкрити, отряда командван от Ланс не се качи на моста, а заемайки удобни позиции започна престрелката. Скаутите разполагаха и с няколко ракети, които им помогнаха да неутрализират защитата. Когато и последната картечница престана да функционира, Ланс притича на моста и клекна до тялото на Алекс.
-Мъртъв е, ще взема чипа!-Извика той.
-Вижте!-каза Моли и всички погледнаха надолу. Дейна стоеше изправена в долната зала чиито стени се приближаваха все повече.
-Аз ще се заема с това, ти иди в командната зала!-Предложи Моли. Ланс се приближи към нея и двамата се целунаха. След това той се затича към командната зала за да изпълни това за което бяха дошли.
-Някой има ли въже?-Попита Моли.
-Аз-Отговори Лии.
-Добре спуснете ме!-Моли се завърза през кръста и останалите скаути я спуснаха на дъното с помощта на въжето.
-Радвам се да те видя!-Каза Дейна и двете се хванаха една за друга. Скаутите започнаха да теглят, но изкачването вървеше твърде бавно. Стените се приближаваха все повече. Моли и Дейна вече усещаха допира, когато със сетни усилия техните приятели успяха да ги изтеглят.
Мунициите привършваха, но Калоян не спираше да стреля. Положението беше безнадеждно, но нима някой от тези храбри герой бе започнал това начинание с надеждата да остане жив. От червеният екип не бе останало почти нищо. Последните оцелели бойци, водеха отчаяна съпротива, срещу стотиците дроиди притискащи ги от всички страни. Помещението беше изпълнено с дим и едва се дишаше. Изведнъж ответният огън беше прекратен. Хората продължиха да стрелят още малко, но скоро забелязаха, че дроидите, паяците и останалите машини не се движат. Калоян предпазливо подаде главата си над порутената стена. Скоро всички се изправиха.
-Да!-Чу се вик-Победихме!
Всички в купом започнаха да ликуват и да се прегръщат, бяха успели. Хората напуснаха прикритията си и се приближиха до дроидите, които макар и неподвижни, все още всяваха ужас само с вида си. Калоян бутна един по челото и той се строполи, като бездушен манекен.
-Това беше приятели, всичко свърши. Останалите също започнаха радостно да събарят дроидите, хората бяха победили.
На 78-мият етаж, на метри от входа на заветната зала, Дейна обливаше в сълзи лицето на мъртвият си любим. Всички останали стояха безмълвни наоколо. Най-великият измежду тях бе загинал и те му оказваха последна почит.
-Ти не може да си мъртъв...-продължаваше да ридае Дейна-...ти винаги успяваш, винаги...-Моли се наведе и сложи ръка на рамото и. Не знаеше какво да каже за да я утеши, но чувстваше, че близостта на приятелите в този момент ще бъде от полза.
-Нашето, дете Алекс, което нося в утробата си...ще му разкажа за теб и колко велик е бил баща му...
Епилог
След победата над изкуственият интелект, човечеството бавно започна да се възражда. Оказа се, че “Райското кътче” не е единственото оцеляло човешко общество. По целият свят и дори в самият Ню Йорк имаше много групи хора, които бяха успели да оцелеят през годините на масово изтребление от страна на машините. Малко след като операционната система Хера беше повдигната до версия 1.14 хората решиха, че ще е по-добре да изключат изкуственият интелект завинаги.
Денят беше 18 Март 50г. от спасението (2123г. след Христа б.а.). В центърът на Ню Йорк, пред Кулата на свободата се бяха събрали хиляди хора по повод честванията на юбилея от спасяването на човечеството. Пред сградата предстоеше да бъде открита мраморна статуя на Александър човекът допринесъл най-много за спасението. Кметът на града държа патетична реч, в която се говореше предимно за храбростта и несломимият човешки дух и др, след което покривалото беше смъкнато и всички можеха да видят статуята. Всъщност нямаше запазени фотографии на Алекс, рисунките и другите негови изображения, бяха направени по описания от хората, които бяха имали честта да го познават навремето.
-Сега-Продължи Кметът-С най-голямо удоволствие ще поканя тук до мен Ланс Хенделсън, човекът който лично ъпдейтна системата и по този начин доведе до край делото на Алекс. Към трибуната с бавна крачка се насочи възрастен мъж с посивяла коса, но който все още бе запазил онази непоколебимост в погледа, която притежаваше и преди петдесет години. При появата му, тълпата го аплодира бурно. Ланс и другите участници в тогавашните събития също бяха тачени като герой.
-Пред себе си виждам много млади хора-започна възрастният мъж-и това е нормално. Повечето представители на моето поколение бяха избити и малцина оцеляха и са сега сред нас. Хората, които не са преживяли онези времена не могат да си дадат представа до каква степен положението беше безнадеждно и колко близо бяхме до това да се предадем. Всички се бихме на този ден преди точно петдесет години. Мнозина загинаха, и да, те са герой и ние тачим паметта им. Но Алекс беше този, който ни даде надеждата, който ни караше да вярваме, че можем да победим колкото и безнадеждно да изглежда. Ако не бях аз, друг щеше да занесе чипът до залата, но повярвайте ми, без Алекс, нито един от нас нямаше да седи тук сега.
След тази кратка реч, старецът се обърна и слезе от сцената под бурните аплодисменти на събралото се множество.
КРАЙ
Special thanks to:
Jediguardian
Firzen
Ghost Rider
Reaf
Small Furry Thing
Johnny Rico
MALIGOS
BroKeN^pRomIsE
Ледник
Sentry
Mikey
Благодаря ви момчета, че взехте участие в дискусията и коментирахте разказа ми. Това ме мотивира да го довърша докрай.
Няколко думи от автора:
Hera V 1.13 се получи като малък футуристичен разказ. Мисля, че не стана толкова зле, имах някои идеи, но те доста бързо се изчерпиха, вероятно защото го започнах твърде скоро след като приключих мащабният си проект Star craft-live, пък и жанрът беше същият-si-fi. Може би трябваше да изчакам повече или да опитам в друг жанр. Все пак смятам, че това мое произведение е доставило малко приятни моменти на хората, които го прочетоха, което ме радва. Мога да обещая, че следващият ми проект едва ли ще е в областта на любимата ми научна фантастика. Вероятно ще бъде фентъзи, няма да слушате за картечни откоси, взривове и прочее.
Реших да издам и друга тайна, няма в скоро време да пиша нов Si-fi разказ, но имам някои идеи за Expansion към Hera V 1.13 озаглавен Serdika. Може би се досещате за какво ще става дума в него, нищо чудно да стане по-дълъг от основният сюжет.
Още веднъж ще благодаря на всички, които взеха отношение по разказа ми и ще се радвам да се срещнем отново
Има си трикове на занаята, изпитани с поколенията успели и провалили се писатели. А нататък Пратчетовите послания, хумор, поглед към света - това си е авторовият гений. Надявам се да си ме разбрал и да не се затлачваме в офтопик.
За забележките - ти си знаеш, работиш по въпроса 
