Слънцето погали красивото му лице, докосна очите му с копринена нежност, пролетния ветрец се заигра с косата , лека усмивка изгря върху топлите му устни когато крехка ръка прегърна едрото му релефно и голо тяло. Ахил погали с поглед черните очи на момичето. Любовни думи изпълваха ухаещия пролетен въдух, устните се доближиха, срещнаха се, изпратиха душите и на двамата във рая. Нямаше наоколо нито поля, ни планини, градска суета и викове и песни и пияници, че и войната-нямаше ги. Там беше само любовта, любовта чиста и искрена. Силните ръце на доблестен мъж и крехкото тяло на вярна жена само тях имаше.Целувката не свършваше, беше вечна и перфектна, като любовта, в която Ахил вярваше и се кълнеше.
И той не искаше това да свършва, за първи път виждаше в една жена не придобивка, не вещ. За първи път почувства тази слабост, която толкова му хареса. Не, той нямаше да воюва отново утре, нямаше вече да сее смърт, да жъне слава и после пак да убива. Не искаше нищо, за първи път почувства че има всичко, всичко от което се нуждаеше, всичко...
Утре силната и горда гръцка войска щеше да се влезе в решителен бой пред вратите на Троя. Двете войски щяха да се врежат една в друга като две огромни остриета на мечове убийци, стоманата шеше да запее песента на смърта.Полето щеше да се превърне в сцена на смъртта и хауса. На вечерта едните щяха да пируват в градините на златния град, а труповете на другите щяха да посрещнат залеза безжизнени предали се във кал и кървави парчета плът.
Но Ахил нямше да бъде там, не битката на живота му, сватбата му за любимата слава нямаше да се състой. Много хора щяха да кажат, че в решителния ден великия Ахил бил покосен не от люто острие или тежък удър, а е паднал в нозете на жена. Когато другарите му са мрели в локви от кръв той се е валял в леглото с троянка. Нямаше вече името му да се изговаря с вчерашната почет и въодушевение, на утрото той щеше да е слаб, щеше да е загубил битката без дори да е сложил доспехите си. Непобедимият беше победен.
Това би притеснило и огорчило гордия пелеев син, би го ядосало, после вдъхновило, би вляло умраза и яд в кръвтта му, би накарало сърцетто му да забие в ритъма на мечовете и щитовете, но то сега биеше в един друг такт. Целувката свърши, за да доиде нова.
По време на пищния и вкусен обяд двамата влюбени обсъждаха предстоящите си действия и създавха план по който Ахил да напусне гръцкия боен стан. Всъщност само Бризеида показваше видимо притеснение относно дизертьорството на другаря си. Елинския войн добре знаеше, че няма кой да го спре и да оспори решението му. А въплатяването на този може би подъл и недоблестен план не беше никак далеч. Напротив, всичко беше готово, бойна колесница ги чакаше само наняколко метра и два от най-силните коне пасяха на тучното поле пред погледа им. Сладките думи и вкусния обед свършиха. Ахил хвърли последен поглед на многобройната войска приготвяща оръжия за утрешната сеч. За момент му се прийска отново да погали острието на огромния си меч, да усети тялото си в светлобронните доспехи, да пришпори гарваночерния кон и да полети към победата, но непреодолима сила погали сърцето му с меката сладост на дълбоките очи на Бризейда, той уверен в правотата на избора си се изправи подавайки кавалерска десница на любимата. Двамата се отправиха със горда походка към колесницата и Ахил плесна с лютия камшик. Зад тях остана само прахта от бързите копита колелата и слисаните и притеснени погледи на войниците, който си задаваха важни въпроси относно утрето, а отговорите и догтките бяха смущаващи.
Целта на пътуването на леката и бърза колесница беше първото срещнато селище, там Ахил и Бризеида трябваше да отседнат, да пренощуват и да намерят бърз и евтин път до родните земи на русокосия бивш боец. И пътя беше дълъг, и обеда мина а цивилизация все така нямаше, следобедни облаци натежаха над ведрото небе. Мириса на буря се стелеше над буйната, но и малко зажадняла трева. Но топлия пролетен вятър замина, профуча покрай колесницата. Вихрите и дъждът поразиха места на около 10-15 километра зад тях, сигурно дъжда отмиваше кръвта на загиналите бойци, зашото точно от там идваше Ахил, там къдто животинска, не по-зле човепка сеч вилнееше. И следобедните часове прелазиха по високите била на планините, меката слънчева топлина отстъпваше място на нощния хлад, бодрата дневна светлина поруменяваше и предаваше същноста си на красивия залез.
И ето вече дългото търпение и надежда на пътниците намираха покой, посрещаха подаръка си-неголям град със малки, но сияйни огньове. Градът беше още далеч, а ноща лазеше по лъскавите треви и запълваше малките трапчета. Но хан а не дъждовна вечер чакаше двамата, пътуването продължи.
С приближаването огньовете ставаха все по-големи, все по-ясно си личеше че това вече не е град а опустошена местност. С яростен удър по коня Ахил пришпори колесницата напред. Бризейда го подкрепи с чувствен поглед показващ вяра в него и преклонение пред силата, справедливоста и яроста изпитвани в момента от победоносния войн. Дим и пламаци галеха ясното нощно небе, отломки и писъци зовяха, молеха за помощ, за помоща на Ахил. Трудно дори най-силния и глупав войн би се престрашил да се изправи сам срещу цяла армия, но Ахил не беше обикновен боец, в кръвта му течеше божия благословия. Пътя се ровеше под колелата на колесницата, елитните коне препускаха с всичка сила, потни с пърхащи ноздри. На около 200-300 метра от себе си Ахил съзря човешка фигура, тя беше точно по средата на пътя, разтоянието бързо се скъсяваше. С всеки метър, с всяка секунда той виждаше все по-детайлно, забеляза че е облечен в дълга бяла дреха,не това беше женска роба, жената бе скръстила ръце и с бавна крачка и наведена глава крачеше на нкъде...към неизвестното, или просто бягаше, с тъжен и бавен изморен ход. Жената изправи наведеата си фигура, имаше стройно тяло, и черна дълга коса също като Бризейда. Ахил още не можеше да види лицето и, той и не гледаше в него, чак сега забеляза, че няколко конник преследва крехката девойка. Той извади меча си, и с още по бесен галоб се приближаваше. Вече оставаха само няколко десетки метра до жената. Конника беше още далеч, Ахил започна да намалява скоростта си. Спря, вече беше достатъчно близо, попита момичето някакъв незначителен въпрос, колкото тя да вдигне лице към него. А когато това стана той подскочи на място от изненада. Това беше лицето на Бризеида , смееше се с искривена и грозна усмивка. Очудата на Ахил не му позволяваше да прецени каквото и да е. Той побърза да извърти глава наляво където трябваше да е тази жена за кото толкова неща би направил и щеше да прави, за която би дал живота си името си, всичко. Извърна глава и видя само червената роба, мръсна и смърдяща, в нея нямаше тяло, конски лайна се бяха разпилели по пода на колесницата, те изпълваха робата. Когато питащото лице на Ахил погледна пак на пред то видя меч в ръцете на любимата си, огромен кървав меч. Меч който с огромна мощност и бързина полетя към него. Меч който търсеше врата на му, и се заби само сантиметри встрани, хвърлен с ужасна сила, той летеше 10-тина метра а Ахил едва го видя, а меча беше огромен. Ахил побърза да напусне спрялата колесница, с оттренирано салто той се призими на мократа влажната земя и посегна към дръжката на оръжието си. Когато се изправи бризеида държеше още един мея, този път по голям.
-Защооо!-Силно и жално изрева той.
Но в отговор получи нов замах, остриетата се срещнаха,
Една Богиня гледаше това със стиснати юмрици и зъби. Яден и бесен поглед изпиваше бойната сцена. И знаеше Богинята, Ахилова майка, че друга богиня се бие със сина и. Афродита беше го подмалила, беше си играла с него, Афодита, тази която се подигра с цял Олимп а Зевс и пръста си не мръдна да спре тази нечестност. Напротив забрани да се помогне на Ахил. А играта беше много по-завъртена и сложна. И Бога на войната се намесваше във свещенната битка между град и държава (Гърция и Троя). Огромните Персийски орди беше повел буреносния Арес, и те полеха, насилваха, колеха градове и села а войските на един народ се биеха помежду си. Войските на Троя и елинските полиси пореха собствена гръцка гръд, а персийците грабеха, колеха и плеха. И никой от началниците на двете армий не беше още чул тази скръбна вест.
А конника сам, той беше лицето на Персийския боен дух. Техен принц, техен вдъхновител и най-смел измежду тях. Отдели се той от плячкосваното село, и знаеше сега. че битката на живот и смърт между
най-силните войни, богове и държави се водеше на този мрачен, и износен път, и тука се чертаеха съдби и диви нрави и остри мечове и гъвкави тела ковяха историята на свойте народи.
---------------------------------------------------
Принцът пришпорваше все по яростно юздите на вихрения си кон. Приближаваше към успорваната битка, неканен, неочакван с бърз и ловък меч в ръка той пореше ноща и яростно летеше към ядрото насъбрало толкова войнска мощ. Персийския принц беше сключил плодоносна уния със самия бог Арес, и следващите битки щяха да са без интрига без успешна съпротива, щяха да са триумф за него и страната му. Но сега трябваше да отцелее само той, да повали другите две могъщи сили в краката си.
Принца вдигна ръка в победоносен жест, смъртоносна дъга описа смъртен символ зд гърба на Ахил. Принца вече виждаше как русата коса на противника му се обагря в плисналата се наоколо кръв. Но Афродита в същаото време отправи удър към шията на гръцкия герой. Той рязко потъна и двете остриета погалиха плътта си над главата му, разминавайки се със невиждана скорост. Ахил побърза да отвърне на богинята. Пробождащия му удър се стрелна към корема на чернокосата красавица. Тя пое въздуха си и си в последния момент успя да отстъпи с може би милиметри, който обаче бяха достатъчни. Ахил възстанови равносвесие и зае бойна стойка. С изненада той наблюдава акобатичното испълнение на новодошлия войн. Той се оттласна от седлото си и с премерено движение нанесе посичащ удър срещо крехкото на пръв поглед тяло на Афродита. Меча и беше толкова лек, в същото време толкова голям. Блясъкът му напомняше злато, но здравината му понесе и този зверски удър, отправен и от принца. Салтото си той приключи с меко призимяване и също толкова умело вдигане на крака. Когато принца погледна бойната сцена той видя един епичен и славен момент. Ахил Държеше с двете си ръце меча който се набиваше отнво и отново в нежната гръд на Афродита. Но тя сякаш имаше своите последни сили, огромото и оръжие започна последния си поход, пътя на меча към голя врат на Ахил беше безпрепятствен. Острието вече се бе опътило към целта, мирмидонеца не можеше да помръдне, сякаш бе хипнотизиран от този път тоолкова празните очи на богинята манипулаторка. И вече виждаше се края, един славен край. В този миг принца също замахна. Дори боговете затвориха очи за миг, когато ги отвориха на земята лежеше знаменитото оръжие на богинята на любовта, но ръката и все още го дъжеше. Пръстите пулсираха предавайки последни сили на смъртта, от отрязания лакът бликаше топла, пареща кръв. Ахил погледна новия си приятел с доблестни очи. А Тетида, майката на знатния мирмидонец награждаваше лицето си със самодоволни, злоради усмивки.
Сега правя ЛЕГЕНДА на объркания ми разказ, щото много хора си мислят за много от работите че са недомислици, но винаги има адекватно обяснение
. Значи започваме с плановете на Афродита: Отначало тя иска да издебне Ахил и да го убие. Но в никоя от досегашните вечери в който са били не е имало досатъчно удобен момент, а и тя не е искала да го убива в бойния стан защото по този начин ще навреди на рабинята си Бризеида чието тяло Афродита убитава. тя решава да го изведе от лагера и там даа го ликвидира, но е разкрита от Боговините закрилници на Ахил( в случая Атина и Тетида) който се оплакват на Зевс, който забранява на Афродита да деиства толкова подло. Тя е принудена да се изправи очи в очи с боеца и това е случката когато Ахил язди към селото. В този момент се включва и Бог Арес който решава да изхитри и двамата и да вземе победата. Но в последния момент той сключва зделка с Тетида и накарва полуобладания от него принц на Персия да помогне на Ахил. След тзи битка обединените персийски и гръцки войски разграбват и превземат Троя. От троянски кон няма нужда.
Не съм чел въпреки това разказите тук, така че може и все пак малко да се бъркам.
Сега цялата ми надежда остава в Злия да го намери (защото съм го пращал на него на ЛС и каза, че ги пази всичките) и да ми го намери... Но ако не успее, става лошо. 