Как да живеем живота си, за да не го прекъсне наистина смъртта Човекът е създаден за живот, а не за смърт.
Като жив образ на Бога, той е предназначен за безсмъртие. Именно в това е смисълът на неговото съществуване.
Човекът е живо и лично единство на душата и тялото. Той съществува автентично само като такова психофизическо единство. Затова е прав големият православен богослов Георгий Флоровски (1893-1980), когато казва: „Тялото без душа е труп, а душата без тяло е привидение”. Смъртта е наистина нещо неестествено. Затова нейната близост променя хората. Има безброй примери за това.
В тази връзка бившият библиотекар на Богословския факултет в Белград, иначе руснак, покойният Георгий Свишчов, ми разказваше за своя опит от срещата със смъртта. По време на войната той бил пленник в зловещия лагер на смъртта - Дахау. Към края на войната било съвсем сигурно, че неговата барака ще бъде „ликвидирана” постепенно. Избиването вече било започнало и всички хора в бараката се намирали в непосредствена близост до смъртта - както се казва, гледали я в лицето. Тогава нещастните обитатели на бараката се променили. Пред лицето на смъртта хората показвали своето истинско лице. Вече никой никого не можел да лъже: лицето издавало със своя вид и израз състоянието на духа на всеки пленник. Маските паднали от лицата. Тогава се видяло кой как е възприемал и живял живота си. Непосредствената неизбежност на смъртта променяла хората и разкривала тяхното истинско лице.
Характерен пример за християнин пред лицето на смъртта бил и известният сърбин от Херцеговина, старецът Вукашин от село Клепац при Чаплин, убит в Ясеновац (концлагер в Хърватия - б.пр.) през 1941 година. През цялото време, в очакване на смъртта, докато усташите колели другите, светлото старческо лице на Вукашин, с дълга бяла брада, било спокойно и непроменено. И тъкмо ненарушимото спокойствие на неговото лице довеждало до лудост вбесените като зверове палачи. Но докато техният нечовешки бяс растял, неговото лице и очите му оставали спокойни. Усташите искали от него да извика: „Да живее фюрерът!” - иначе щели да му режат на части лицето и тялото: носа, ушите, очите, ръцете и така нататък... И докато кървавият нож на убийците блясвал, изпълнявайки заканата, а старецът Вукашин губел постепенно части от своето лице, спокойствието и гласът му оставали същите. След всеки удар на своите мъчители той отговарял вместо с искания възглас в прослава на Павелич с едни и същи думи: „Върши си работата, детето ми!” Лицето му през цялото време излъчвало небесна безметежност.
Примери за душевен мир и спокойствие пред лицето на смъртта се срещат и днес сред нашия народ. Едно време се е случвало - а и сега се случва, макар и малко по-рядко - по-стари хора да знаят точния час на предстоящата си смърт. Някои дори успяват за известно време да задържат, т.е. да отложат, своята смърт - докато не се сбогуват спокойно с всички, по-близки или по-далечни хора.
Но все пак, според християнските възгледи за човека смъртта несъмнено е трагедия. Апостол Павел я нарича „последен враг”, което ще рече - най-голям враг на човека, и затова очаква нейното окончателно унищожаване. Никога не бива да забравяме трагичността на смъртта. Защото смъртта е преди всичко разпадане на човешката личност, разбиване на личното единство на душата и тялото. Със смъртта човешкото тяло изчезва, разпада се, а животът на душата, която продължава да живее след физическата смърт на човека, не е пълноценен живот, за какъвто Бог е създал човека. Затова решаването на трагедията на смъртта за християните се състои само и единствено във Възкресението на Христос Богочовека от смъртта и в нашето възкресение от мъртвите в края на историята, когато ще бъде установено единството на човека като психофизическо лично създание. Без това смъртта остава трагедия на трагедиите.
Следователно, само с възкресението от мъртвите може да се превъзмогне и преодолее смъртта. Но това става само чрез опита на смъртта. Затова и Христос е умрял, но и възкръснал.
Неговото Възкресение е победило смъртта. Освен това, Неговата смърт вече е осмислила нашата човешка смърт и преди нашето телесно възкръсване. Затова християните възприемат смъртта противоречиво: трагичността на смъртта остава чак до нейното окончателно премахване, но християнинът още отсега възприема чрез вярата си във Възкръсналия Христос смъртта като преход от този живот към другия живот. Затова нашият народ често нарича смъртта сън или преселване. Казваме: човекът е „починал”, „преселил се е в друг свят” и др. Смъртта вече не е изчезване, а сън и заспиване - за праведника не се казва, че е умрял, а че е „починал в Господа”.
В нашия народ съществува живо чувство за реалност на онзи, другия свят и живот.
Това не е никакво „езичество”, както някои смятат, а е живо християнско усещане на нашата връзка със скъпите ни сродници и покойници в небесната Църква, в общността на живите членове на богочовешкото семейство, в което се намират светците и останалите починали вярващи, а и всички Божии творения, ангели и хора... Затова именно са необходими молитвите ни за умрелите, заупокойните литургии, панихидите, помените, ходенето на гробища и всичко останало.
Нещо повече, баща ми ми е разказвал, че по време на тежко боледуване е видял своя баща и майка си, както и други умрели роднини, как му идват на посещение и го викат при себе си. Старецът вече беше готов да пътува. Той там ги познава, своите най-близки хора, а другите хора от оня свят не ги познава. А неговите най-близки са били приживе скромни и почтени. Такива вярващи хора изживяват смъртта си като пред лицето на Бога. Тук не доминира смъртта, а Бог и живото усещане, че животът не свършва със смъртта. Затова и простите, но искрено вярващи хора не се боят от смъртта.
От друга страна, нормално е човек да плаче заради смъртта.
Човек е, не е от камък.
Установените връзки между хората, особено любовта, имат нужда от безсмъртие, а смъртта заплашва да прекъсне тези връзки.
Затова човешката сълза говори за човека повече, отколкото думите му. Тя изразява както радост, така и жал. В плача над умрелия човек се изявява трагичната противоречивост на смъртта. И именно тази противоречивост на смъртта не се премахва лесно - с думи или убеждаване. Затова и светите Божии човеци са плакали.
Смъртта е голяма проверка за всички. Тя събужда духа на човека,
подтиква го да си постави въпроси за по-трайния смисъл на човешкото съществуване. Затова християните си задават въпроса как да живеят живота си, за да не го прекъсне смъртта наистина.
Те единствени знаят истинския отговор. А той е:
трябва да живеем така, че в края на дните си да можем мирно и спокойно да тръгнем по пътя към оня свят и живот, и да можем с надежда да очакваме възкръсването на тялото от мъртвите и неговото повторно съединяване с душата във вечен живот с Бога, с Умрелия и Възкръсналия Христос.
Епископ д-р АТАНАСИЙ (Йевтич)
Превод Димка СААВЕДРАhttp://209.85.135.104/search?q=cache:0k ... cd=4&gl=bg
