Знам, че закъснях с два дни дори и удължения срок, но какво да правя, едно че разказът се оказа по-дългичък, отколкото очаквах и друго, че в момента над Сливен се изсипват такива бури и дъждове, че на почти всички интернет доставчици им иде да си изключат телефоните.
Половината град няма интернет, на тези, на които им го оправят, следващата вечер отново се скапва и т.н. Аз лично нямам ИНет от три дни и дори в момента пиша от работа. Това пък е причината да съм зает тия дни де... Както и да е, вие решавайте дали разказчето ми да влезе в класирането (все пак не влезе в условията за времето) или да минем/те без него. Няма да се сърдя на никого. Просто все пак беше написано за тази тема, така че мисля, че мястото му е тук.
EDIT: Ебааа... Форумчето не може да поеме целия разказ! Ще го пусна в два поста...
==========================================================
Мечът на дракона
- Това е дай-катана от десети век. Принадлежала е на много известен самурай от това време, който обаче допуснал господарят му да бъде убит. Така се превърнал в ронин - самурай без господар, често възприеман като пропаднал човек и разбойник - мекият и приятен глас на екскурзоводката се разля сред настанилата се насред залата тишина. Групичката туристи разглеждаше старинното оръжие в новооткрития "Музея на японската култура" в Лос Анджелис. В музея се помещаваха най-различни предмети от бита и културата на Япония, от миналото й до настоящето й. В това число и оръжия - брони и мечове на древните воини на "Страната на изгряващото слънце" - самураите, а също така и автомати, самолети и още много други. Безспорно обаче интереса на съвременните хора привличаха инструментите на войната от миналите времена.
Докато насъбралите се около оръжието хора го наблюдаваха с нескрит интерес, едно малко момченце се наведе и опита да мине под червената лента, отделяща експонатите от посетителите.
- Момче, какво правиш! - извика веднага екскурзоводката - добре облечена жена на около двадесет и пет години, сравнително ниска на ръст и с голяма руса къдрава коса. - Веднага се дръпни оттам! - заповеднически продължи тя.
Момчето се стресна от това и се стъписа на едно място. Една жена от гостите веднага се отдели от групичката, приближи се до момчето и го издърпа обратно. След това веднага му се скара. Малкото момченце седеше с наведена глава и току щеше да се разплаче. Жената привърши с караниците и се отдели от сина си по посока на групата, която вече преминаваше към следващия експонат. В този момент един нисък мъж с азиатски черти изостана от тях и се наведе до момченцето.
- Недей да плачеш, ти нищо не си направил! - успокоително му заговори той. - А и виж тези големи и силни мъже, които са носели тези брони и са използвали тези оръжия! Те не са плачели - продължи той. - Бъди голям мъж, един ден може да станеш като тях! - благата усмивка на възрастния мъж успокои момчето. Ведрият поглед се появи отново в очите му, детската весела и неподправена усмивка се върна на лицето му и той заприпка след майка си да разглежда още от чудните и любопитни оръжия на така интересните древни японски воини.
Господин Ченджи Тайро се изправи с доволна усмивка на лицето си. Обичаше децата. Самият той имаше четири такива, въпреки провежданата от правителството в родната му Япония политика на ограничаване на демографския ръст. Беше богат бизнесмен, собственик на корпорация "Огнено слънце", занимаваща се с високотехнологични изследвания и производство на електроника и мултимедийни продукти. А както е известно, някои правила не важат за богатите. Но освен децата той имаше и една друга голяма страст. Страст, по-силна дори и от обичта към родните му деца и желанието за печалба. Тази страст бяха мечовете. Господин Тайро беше изключителен колекционер на древни мечове. Самият той се беше посветил на Буши-до - "Пътят на самурая", и живееше според някои от неговите принципи, очертани векове преди той самият да се роди. Именно тази му любов към древните режещи предмети го бе довела на тази изложба на военна техника и предмети.
Тайро също се присъедини към групата посетители и се заслуша в обясненията на приятната на външен вид екскурзоводка. Бяха спрели пред малък на размери меч, с богато инкрустирана с преплитащи се златни дракони дръжка и почти право сребристо острие. Красотата на оръжието беше неоспорима и то неминуемо привлече вниманието на ценителя Тайро.
- Това е уакизаши. Представлява късия меч от двата, носени от самурая. По-къс от средния - катаната, която видяхме преди малко, и много по-малък от голямата дай-катана. Практически е бил неравностоен в битка срещу някой от по-дългите мечове, но все пак е влизал в употреба. Освен това е било въпрос на престиж самураят да носи комплект от двата меча - уакизаши и катана, докато дай-катаната е била предназначена главно за битки, а поради големите й размери и най-вече маса, не е била толкова широко използвана. Този конкретен меч е принадлежал на древен даймио и никога не е влизал в употреба. За това съдим по абсолютно неувреденото острие на меча.
Изящното оръжие беше привлякло вниманието на всички, които с интерес изслушаха водачката за неговата история. Всички освен Тайро, който не й обърна никакво внимание. При все, че проявяваше изключителен интерес към мечовете, той не благоволи да чуе какво ще каже жената. Само си позволи, когато тя приключи с речта си, да я запита:
- Мечовете, принадлежали на богати и заможни хора, обикновено са били кръщавани по някакъв начин. Често са носели име свързано с украсата, която им е направена. Този тук има ли си такова?
Жената се обърна към него и се смути за миг. Не беше свикнала на въпроси от страна на публиката. И все пак беше подготвена за това и му отговори.
- Предполагаме, че се е наричал "Меча на дракона" поради инкрустираните по дръжката му дракони. Но нямаме данни, които да потвърждават това със сигурност - отвърна тя. - Имате ли други въпроси? - леко изнервено продължи, явно показвайки, че не обича да й задават въпроси.
- Не, нямам, благодаря Ви - отвърна Тайро и леко кимна с глава. Това което обаче той знаеше, за разлика от жената, бе, че това наистина беше Меча на дракона. Преследваше този меч от двадесет години по цялото земно кълбо. Беше похарчил милиони в проучвания и търсене на информация за него. И сега тези пари най-сетне дадоха своите плодове. Той знаеше със сто процентова сигурност, че това беше търсения от него меч. Това бе оръжието, което с години не му даваше покой само с факта, че съществува. Това беше мечът, който...
- Може би господинът би искал да притежава едно такова рядко красиво оръжие - думите излязоха от устата на среден на ръст русоляв млад мъж и секнаха потока от мисли в главата на Тайро. - Така ли е господине? - зададе конкретния въпрос той.
- За мен би било изключителна чест да притежавам оръжие с такава рядка красота - кимна с глава в знак на съгласие японецът. - С радост бих бил собственика на този меч.
- А на каква стойност го оценявате господине. Виждате ми се експерт в тази област - продължи с думите европеецът.
- Няколко милиона поне - отвърна Тайро.
- За съжаление обаче мечът не се продава, съжалявам - прекъсна разговора им водачката. - Моля, нека продължим нататък! - леко гневната нотка в гласа на жената още по-явно показа, че не обича нещата да стават, както тя не желаеше.
- Разбира се, разбира се, извинявам се за отклонението - веднага отвърна русият мъж. - Нали така, господин...?
- Тайро, Ченджи Тайро - представи се японецът. - И да, съгласен съм с вас, нека продължим нататък! - с тези думи групичката посетители се отправи към следващия експонат - красив златен лък, принадлежал на съпругата на знатен шогун.
Силният нощен бриз свиреше в нощната тишина, докато се стрелкаше и прокрадваше сред високите сгради на Ел Ей. Светлините на града бяха изключително ярки и превръщаха ноща в един неонов ден, окъпан в изкуствената светлина на многобройните лампи, електрически табла и други светещи обекти.
На един от високите покриви бе застанал среден на ръст мъж, с атлетично телосложение и облечен в плътно прилепнал към тялото му черен костюм, който го предпазваше от студа на ноща. На гърба си носеше раница в същия черен цвят, а на главата си маска, с тъмни очила на очите, плътно прикриващи лицето му. Огледа се наоколо още веднъж за да се убеди, че всичко е спокойно. След това приклекна до един малък пластмасов сандък и го отвори. От него измъкна няколко метални пръчки, всяка от които беше куха и имаше отвори за сглобки в краищата си. Зае се да ги сглобява една по една в конструкция, която постепенно започна да придобива формата на делтапланер. Работеше бързо и с оттренирани движение. От време на време отделяше поглед от работата си и поглеждаше вратичката за стълбището, по което самият той се бе изкачил преди половин час. Когато приключи със сглобяването, извади от сандъка навит плат, който бързо закачи за металните тръби на специално предназначените за това места.
Когато приключи и с това започна щателен оглед на построеното от него. Всичко беше в изправност и той се надигна. Приближи новосглобения делтапланер до ръба на покрива, на който се намираше. Хвърли един последен поглед назад за да се увери, че там нямаше никого и повдигна приспособлението за летене. Тръбите бяха от олекотена стомана, но изключително здрави. Без проблем издигна рамката до нивото на кръста си, затича се с безшумни стъпки към края на площадката и скочи. Силните въздушни течения над града веднага се пъхнаха под крилата на делтапланера и помъкнаха мъжа в своите си посоки. Наложи му се да употреби доста от умението си да пилотира този род машини за да се насочи в желаната от него посока. Закриволичи из въздуха понеже не беше никак лесно да се устои на силните ветрове, но все пак летеше в правилната посока.
След няколко минути полет, мъжът се приземи изключително гладко върху покрива на една пететажна сграда. Това беше Музея на японската култура. Когато вече беше стъпил на гладката черна повърхност на музея, той веднага се огледа. Всичко беше тихо и спокойно и мъжът побърза да закрепи делтапланера за един от близките обекти - няколко тръби на вентилационната система, чрез специално взетите за това въжета. За още по-голяма сигурност той разглоби две от тръбите и по този начин освободи крилата така, че да може да ги постави легнали на земята, да не би вятърът да ги духне и скъса плата.
След като приключи и с това, той се отправи отново към ръба на покрива. Там той приклекна и свали раницата от гърба си. От нея извади четири вакуумни приспособления, които се закачат на краката и ръцете. С тяхна помощ човек можеше да се движи по всякаква повърхност, стига тя да бе достатъчно гладка. Чрез натискане на бутончета на дръжките, и посредством специално движение на глезена на тези за краката, въздухът в пространството между повърхността и гумената материя на приспособленията бързо биваше изпомпвана навън, създавайки вакуум между двете. С отпускането на бутончетата или чрез връщане на глезена в друга позиция, отново се вкарваше въздух между тях и така човек можеше да се придвижва.
Мъжът сложи раницата отново на гърба си, надена приспособленията на крайниците си и пристъпи точно до ръба на сградата. Там той приклекна и провери за пореден път дали всичко е наред - дали покривът е чист и дали вакуумните приспособления са в ред. След това се наведе и ги прилепи до стъклената стена на музея. Изпомпа въздуха и се опита със сила да отлепи ръце от стената. Не успя, което породи задоволство у него. След това внимателно присви единия си крак и също го прилепи до стената. Повтори осигурителния опит за здравината на захвата на приспособленията. Остана доволен и едва след това започна да се движи надолу по отвесната стена.
Когато достигна третия етаж, мъжът се спря. Завъртя леко дръжката на една страна и по този начин "заключи" вакуумката. След това направи същото и с другата си ръка. Освободи ги и остана да виси само на тези на краката. Пресегна се и свали от колана си друг уред - наподобяваща пергел конструкцийка от железни тръбички. На единия си край имаше вакуумка на въртяща се стойка, а на другия - остро като бръснач острие, наподобяващо игла или пирон. Мъжът, който явно беше крадец, завъртя накрайника с вакуумката към стъклото на стената, прилепи го плътно до нея и чрез помпичка изтегли въздуха. След това веднага върна едната от ръцете си на вакуумното приспособление - не обичаше да рискува ненужно. Разпъна с останалата си свободна ръка двете крачета на уреда, достигайки до около половин метър дължина на това с острието. Доближи го до стъклената повърхност и завъртя неговата глава така, че острието да е точно под прав ъгъл спрямо прозореца. Тогава натисна едно копче в средата на уреда и той започна бавно да върти накрайника с острието в обратна на часовниковата стрелка посока, произвеждайки глух стържещ звук при срязването на стъклото. Мъжът се изтегли няколко стъпки по-нагоре, така че да не пречи на въртящото се рамо.
След няколко пълни обиколки, уредът прекрати своето действие и замря. Крадецът се доближи отново към него и освободи двете си ръце. Изтегли острието вътре в главата на крачето и след това самото него го сгъна. Хвана накрайника с вакуумката и натисна леко навътре. Стъклото беше срязано прецизно добре и поддаде. Разрезът беше направен на едва няколко сантиметра от пода и след като премести стъклото малко встрани, крадецът го отпусна на земята. Натисна друго бутонче и с тихо свистене вътре във вакуумката навлезе въздух, отпускайки захвата и отделяйки уреда от стъклото. Мъжът го сгъна отново, както беше в началото, и го закачи отново на колана си. След това, внимавайки да не се пореже на острите ръбове, той побутна отрязъка още малко навътре. Така освободи отвор с диаметър почти метър.
Надена отново вакуумните приспособления на ръцете си и ги прекара през отвора, закрепяйки ги от вътрешната страна на стъклото. След това се изви гъвкаво през кръста и се вмъкна наполовина вътре. Завъртя глава и се огледа. В ъгъла малко встрани и над него се намираше охранителната камера, но понеже беше насочена навътре към коридора, тя нямаше обхват до стената.
Продължи да пълзи по стената, премина на тавана и се приближи до камерата. Отново освободи едната си ръка и този път измъкна от колана си малък фотоапарат. Настрои светлоста и го приближи до обектива на камерата. Щракна и снимката веднага излезе. Закачи фотоапарата обратно на колана си и взе друг предмет - поставка с вакуумен накрайник и щипка на другия край. Закрепи го за тавана и откъсна снимката. Закачи я на щипката и разгъна поставката. С бързо движение я премести точно пред обектива на камерата в положение, което максимално се доближаваше до сниманата от нея картина.
След като беше готов с това, освободи приспособленията си и падна на земята. Направените от мека материя подметки приглушиха шума от приземяването. Крадецът тихо се приближи до един от експонатите. Извади от джобовете на дрехата си едно голямо парче плат. Прекрачи червената лента, отделяща го от поставката на предмета - къс меч с богата инкрустация. Взе го и го уви в плата, след което го завърза внимателно и го прибра в раницата си. След миг от нея извади друг меч, абсолютно същия на външен вид като предния и го постави на мястото на истинското оръжие. Върна се отново до стъклената стена и се изкачи до тавана. Отстрани прибора със снимката. След това се промуши внимателно през дупката в стъклото и се заизкачва нагоре по стената. Когато стигна покрива се огледа. Нямаше никого и той се изтегли горе. Приближи се до планера, сглоби го и го отвърза. Затича се към ръба и скочи. Полетя във все така безшумната нощ на Лос Анджелис...
- Две понички, голям бургер и две кафета - поръча Тейлър. Срещу него стоеше младо момиче от азиатски произход с черна права коса и големи... красиви очи.
- ... господине! Господине! - звънкият глас на момичето прекъсна мисловния поток в главата на полицая. - Поръчката ви господине. Три долара моля.
- Да, разбира се. Ето - отвърна Тейлър Парл и й подаде парите.
Той беше на тридесет години и от десет работеше в полицията на Ел Ей. Беше среден на ръст, с бяла кожа и черна буйна коса. Облечен бе в цивилни дрехи - тъмно синя риза с бежово-кафяво тънко яке отгоре, и светло сини дънки. Работеше в Отдела за Кражби и досега имаше добра кариера. Преди пет години все още работеше в Отдел Убийства - мечтата на всяко ченге, както си мислеше всеки новоизлюпен полицай, току що излязъл от академията и мечтаещ за бляскаво бъдеще като във филмите. Той не беше направил изключение. Но след като участва в една престрелка със заподозрени, в която загинаха трима негови колеги, а на него лично му се наложи да застреля двама от престъпниците, реши, че това не беше за него и затова се премести в далеч по-спокойния Отдел Кражби. Не съжаляваше за това си решение. Освен по-голямата сигурност, сега провеждаше много по-мащабни проучвания в мрежа от информатори и внедрени агенти, разследваше конкретни кражби и обикновено успяваше да приключи случая успешно.
Тейлър отвори вратата на колата и влезе вътре. Беше цивилна кола, какъвто беше и той самия.
- Ето ти бургера Джоунси - каза той, подавайки храната на седящия до него на предната седалка мъж. Той бе няколко години по-възрастен от Тейлър, с руса коса и мустаци, облечен в син костюм. Неговото име беше Джоунс Бенкс и също беше полицай от десетина години. Бе работил почти във всички отдели на Лос Анджелистката полиция. Потомствен полицай, той бързо се беше изкачил в йерархията, донякъде и с помощта на своя баща - Рик Бенкс, който беше шеф на Отдел Убийства. И двамата обаче бяха единодушни, че "Убийства" не беше това, от което Джоунс имаше нужда и той бе прехвърлен в "Кражби". Двамата с Тейлър се познаваха още от полицейската академия. Когато научи, че приятелят му желае да се прехвърли също в "Кражби", Джоунс беше задействал своите връзки, в това число и баща си, за да осъществи това му желание. Отново чрез връзките си из полицейските върхове, той бе уредил двамата със сержант Парл да станат партньори.
Тейлър остави кафетата и гладно захапа едната от поничките. - Все не мога да разбера защо казват, че поничките са "храната на полицая" - говореше той с полупълна уста. - Все ги ям, и ям, и не мога да разбера защо!?
- Ами именно защото ги ядеш Тейл! - саркастично му отвърна Джоунс.
- Какво!? - не схвана Тейлър. - Какво...
- Кражба на Шесто авеню и Вашингтон, Музея на японската култура. Моля, незабавно да отидете там - гласът на диспечерката прекъсна въпроса на сержант Парл.
- Тръгваме! - усмихна се Джоунс на партньора си и включи двигателя на полицейския форд, който с мощно изреваване изрази съгласието си с шофьора.
- Да тръгваме - съгласи се и Тейлър, примлясквайки вече втората поничка.
След тридесетина минути двамата вече бяха на мястото. Часът бе около седем сутринта и тъкмо бе започнало да се развиделява. Полицейският автомобил премина през пропусквателния пункт, който беше единственото място откъде музеят беше в достояние, понеже целият бе обграден от двуметрова метална мрежа. Джоунс паркира служебната им кола на паркинга пред музея и двамата полицаи излязоха навън. Веднага подишаха хладния и влажен въздух на Ел Ей, дължащ се на близоста на Тихия океан, който бързо ги ободри. Двамата се отправиха веднага към сградата като преминаха през заградения с жълта полицейска лента вход. Във фоайето беше пълно с униформени, но явно мнозинството от тях бяха от охраната на обекта, а не полицаи. Точно след входа ги спря млад служител на реда, който ги запита какво търсеха там. След като му съобщиха кои са, той им обясни накъде да се отправят - третия етаж, западното крило, раздела за древни оръжия.
И двамата все още не бяха посещавали този новооткрит музей и придвижвайки се към указаното място не пропуснаха да разгледат някои от предметите наоколо. Джоунс много хареса една порцеланова ваза, цялата изрисувана с цветни шарки в най-причудливи форми. Тейлър от своя страна си хареса едно женско домашно кимоно и по-точно хареса манекена, който го носеше.
Когато най-сетне пристигнаха на нужното място, там беше пълно с полицаи, които се лутаха насам натам, вероятно търсейки някакви улики, но и очевидно напълно неразбиращи какво се бе случило тук.
- Инспектори Бенкс и Парл - представи ги Тейлър на най-старшия и показа значката си, а в отговор получиха кимване с глава. - Тук сме за да разследваме кражбата. Какво е положението?
- През нощта, неизвестно по кое време точно, е бил откраднат древен меч от музея - отговори им полицаят. - Бил е поставен на ето тази поставка - и той посочи една, върху която лежеше къс меч. - Не гледайте, че си е на мястото - обясни им той - това е фалшификат.
- В такъв случай веднага го изпратете за експертиза за отпечатъци или други улики - разпореди се Тейлър. "Макар че едва ли ще открием нещо", продължи той на ум.
- Веднага ще го направим - кимна с глава полицаят.
- Кажете ми нещо повече за този меч? - запита Джоунс.
- Най-добре се обърнете към управителя на музея, ето онзи господин там - отново вдигна ръка полицаят и им посочи кой.
- Добре - отвърнаха му те в един глас, след което се насочиха към указаното им лице.
Човекът беше висок и слаб, дори кльощав. Облечен бе в червено сако с жълти лентички около китките и чисто черен панталон. На лицето му беше изписана много тревожна гримаса, която явно бе резултат от пълната му безпомощност във възникналата ситуация.
- Добър ден! - поздравиха
- Опасявам се, че не е никак добър - мрачно им отвърна мъжът.
- Да, дефакто е така - саркастично се съгласи Тейлър и след това се подхили, с което си спечели още по-кисела физиономия на лицето на управителя и укорен поглед от страна на Джоунс. За да избегне глупавата ситуация, по-старшият от двамата взе думата.
- Интересуваме се от откраднатия меч - обясни той - как изглежда, от какво е направен и така нататък. Всичко, което можете да ни кажете за него.
Управителят гледаше към Тейлър с убийствен поглед, който беше изключително смешен на фона на слабата фигура на човечеца. Това изтръгна несдържания кикот на Парл.
- Тейл, спри да се хилиш, по дяволите! - сряза го безмилостно Джоунс. Тейлър веднага се овладя и стана сериозен.
- Да, простете ми моля! - извини се той. - Какво можете да ни кажете за изчезналия меч?
Управителят превъзмогна обидата, преглъщайки тежко, сякаш думите на Тейлър му присядаха в гърлото. След това започна по същество, подавайки им снимка и кратко описание на предмета.
- Мечът представлява уакизаши, то ест къс японски меч, носен от самураите в по-древни времена. Нерядко е бил използван като ритуално оръжие, например за направата на сепуку. Дължината му е около метър, с не много дълга дръжка. Самата тя е инкрустирана със златни дракони, които се преплитат. Поради това се предполага, че може би се нарича Меча на дракона.
- Някаква представа как е бил откраднат? - запита Тейлър.
- Не, абсолютно никаква - отвърна му управителят разпервайки ръце. - Само откриха този кръгъл изрязък от прозореца - и той посочи едно голямо парче стъкло с овална форма и диаметър почти метър, подпряно до стъклената стена на музея.
- Добре - кимна Джоунс - а да имате представа кой би искал да притежава този меч?
- Е, на този въпрос е колкото лесно, толкова и трудно да се отговори. Все пак това е древна вещ с голяма колекционерска стойност, а така също и цена, което веднага би привлякло вниманието на всеки крадец. От друга страна все пак крайният кръг от хора, които ще получат меча, не е чак толкова голям, струва ми се. Специално за този меч получихме предложение да бъде закупен от един японски бизнесмен. Разбира се, бе му отказано, защото тези предмети имат стойност в себе си, която ще бъде оценена много по-добре, ако са достояние да бъдат видяни от голям брой хора.
= Да, разбирам - кимна полицаят. - Политиката, която води музея, е наистина правилна. Все пак, ще ви помоля да проверите и да ни съобщите името на този господин от Япония, отправил запитването за закупуване на меча.
- Разбира се, веднага ще го направя, стига да нямате други въпроси към мен - отвърна мъжът.
- Не, нямаме - потвърди Джоунс. Човекът кимна с глава и се отправи към асансьора, откъдето вероятно щеше да поеме към административната част на сградата.
- Е, вече имаме един заподозрян поръчител - каза Бенкс на партньора си.
- Да, така е - съгласи се и Парл. - Да погледнем това мистериозно парче стъкло! - предложи той.
Двамата полицаи се отправиха към стъклената стена, през която се виждаше събуждащият се за нов живот Лос Анджелис. Уличният трафик и шумът постепенно започваха да се увеличават, докато достигнат своя пиков час към осем без нещо, когато улиците заприличваха на мравуняк, пълен с щукащи се насам-натам мравки. Наведоха се и огледаха парчето прозрачен материал. Веднага им се наби в очи, че беше срязано изключително прецизно в идеална окръжност,
- Който и да е този, откраднал меча, явно е, че е изключителен професионалист, щом разполага с такава прецизна техника - констатира Тейлър.
- Да, така е - съгласи се и Джоунс. - Но да помислим... - започна да разсъждава на глас той. - Явно е, че стъклото има някаква връзка с кражбата. Вероятността крадецът само да е изнесъл меча през отвора е малка, понеже в такъв случай той ще е трябвало вече да е в сградата. Така че остава да е влязъл и след това излязъл през стъклената стена. Въпросът е как?
- Пренасянето на стълба до стената на музея лесно би била забелязана на фона на добре осветения периметър на музея - спомена Тейлър.
- Да, така е. Следователно остава крадецът да е работил сам. Но също така щеше да бъде забелязано, когато преминава двуметровата ограда.
- Затова пък ако се е спуснал отгоре има голям шанс да остане незабелязан - веднага се досети сержант Парл. - Което обаче няма да е станало с хеликоптер, понеже шумът от двигателите щеше да бъде доловен от охраната.
- Следователно стигаме до заключението, че крадецът се е добрал до музея отгоре, вероятно с парашут, оставайки незабелязан от охраната. След това се е спуснал по стената, може би с въже, и е изрязъл този отвор в стъклената стена. Влязъл е вътре и е откраднал меча - завърши с хипотезата си Джоунс. - Но все пак остава въпроса как е останал незабелязан от охранителните камери?
- Ами за да си отговорим на този въпрос може би трябва да отидем и да разгледаме записите от тях - предложи Тейлър.
- Да го направим - кимна по-старшият от двамата.
След като попитаха един служител на частната фирма, наета да охранява музея, двамата се насочиха към стаята на охраната, където бяха и мониторите за наблюдение на цялата сграда и близките околности. След няколко минути лутане по коридорите на голямата сграда и няколко погрешни завоя, двамата най-сетне се озоваха пред вратата на охраната. След като преминаха през нея, те се озоваха в голяма стая с размери приблизително десет на десет метра. Помещението беше пълно с монитори, наблюдаващи най-различни обекти и пултове за управлението на камерите. Имаше няколко метални гардероба с неизвестно съдържание, но вероятно в някой от тях имаше и по-солидни оръжия като например пушки или карабини. В един от ъглите на стаята имаше две врати, едната очевидно водеше към тоалетната, имайки отгоре си прословутия надпис "WC", докато другата вероятно отвеждаше към гардеробната.
Един от мъжете в креслата веднага се обърна към тях и ги запита какво търсеха там. След като се легитимираха, двамата поискаха да видят записите от охранителните камери. Желанието им бе изпълнено и само след миг вече наблюдаваха абсолютно монотонната картина от изминалата нощ, на която очевидно не се случваше нищо.
- Вече прегледахме всички записи на забързан режим, но не открихме абсолютно нищо, което би ни дало някаква яснота по случая - обясни частният униформен.
В тозо момент в стаята влезе управителят на музея. Като го видя Джоунс остави Тейлър да гледа и бездруго безинтересните записи и се приближи към новодошлия.
- Изпълних, каквото ми поръчахте - заяви човекът. - Името на кандидат-купувача е Хитоши Макавира, собственик на голямата фирма за производство и предимно сглобяване на автомобили "Макавира Енджинс". Офертата е отправена около два месеца след като се сдобихме с експоната и е на стойност от два милиона американски долара.
- Да, благодаря Ви много - благодари му Джоунс. след което го отпрати. Извади мобилния си телефон и набра номера на Лора Кийт, техен колега от Отдела. Тя се занимаваше с всякакви справки и проверки из полицейската мрежа, а също така и из Интернет мрежата, в която понякога можеше да се намери дори много повече. Макар и да не беше вездесъщия хакер, присъстващ във всеки холивудски екшън с полицаи, тя се справяше завидно добре, още повече на фона на хроничната вражда между компютрите и двамата полицаи от екипа. След два сигнала Лора вдигна телефона.
- Капитан Кийт на телефона - прозвуча звънкия й глас през говорителя на телефона.
- Лора, здравей - поздрави я Бенкс.
- Здрасти Джоунси, какво ще искаш този път? - каза тя, като беше лесно доловимо, че се зарадва, когато чу неговия глас.
- Искам да провериш няколко неща във връзка с кражбата от Музея на японската култура. Първо ти изпратиха един меч-фалшификат за експертиза. След това искам да провериш всичко, до което се добереш относно Хитоши Макавира, собственик на "Макавира Енджинс".
- Веднага Джоунси! - каза тя с приповдигнат тон. - Нещо друго?
- Не, няма. Благодаря ти! - усмихна се и той. - Чао.
- Чао! - отвърна и тя и прекъсна линията.
Джоунс свали телефона от ухото си и остана загледан в малкия апарат. Някой ден трябваше да я покани да излязат, неведнъж беше показвала, че има афинитет към него.
- СПРИ! - викът на Тейлър разкъса тишината в наблюдателната стая. = Върни малко назад и го пусни в нормален ход! - разпореди се той.
Джоунс се приближи към двамата до монитора. Охранителят веднага изпълни заповедта. На записа се забеляза как за миг изображението се припокри само себе си, но накрая застана в леко различна позиция.
- Превърти напред, но бавно - каза отново Тейлър. - Ето тук, върни отново назад и пусни, този път дори на забавено.
Този път изображението на камерата сякаш се "откри", показвайки под себе си същото, но отново малко по-различно, но пък за сметка на това еднакво с най-първото.
- Сложил е снимка пред камерата, най-стария номер на света - извика триумфиращо Парл. - Сигурен съм, че това е направил. Ето, вижте, изображението е леко различно, защото все пак е снимал от малко по-различен ъгъл. Също така това припокриване на изображенията много прилича на поставяне и отстраняване на снимка пред обектива.
- Да, вероятно си прав Тейл. "Най-стария номер на света", но явно достатъчно добър, че да ни заблуди. И все пак остава въпроса как е влязъл и как се е добрал до камерата, без тя да го забележи.
- Да, но забележи, че камерите са така поставени, че нямат обсег до стъклената стена! По някакъв начин е влязъл през дупката в прозореца и се е добрал до камерата по стената.
- Възможно е - съгласи се отново Бенкс. - Добре, мисля, че тук свършихме каквото имахме да правим. Моля, изпратете копие от записите в службата ни - помоли той човека от охраната.
- Разбира се, ще го направим.
След този отговор двамата полицаи излязоха от музея и се насочиха към колата си. По пътя двамата си приказваха.
- Който и да е извършил кражбата, бил е наистина изключителен професионалист - повтори репликата си Тейлър.
- Което, бидейки в Лос Анджелис, веднага ни насочва към Себастиан Хмилц - заключи Джоунс. - Което обаче не ни помага особено, понеже досега неведнъж сме се убеждавали, че той е недосегаем за нас. Така че мисля, че ще е по-удачно да се захванем за поръчителя.
- Да, Себастиан няма някаква особена любов към почти нищо. Прави го почти и само за спорта и забавлението. Така че вероятно е откраднал меча по поръчка на някой друг, някой, който се интересува от древни японски мечове.
= Значи първата ни спирка ще бъде Михо Каргари.
- Именно!
Вече бяха стигнали колата, когато Тейлър се съгласи с казаното от партньора си. Двамата влязоха вътре и потеглиха в посока към стария сувенирен магазин на Каргари, разположен в крайморските гета, пълни с бедни азиатци, работещи за малко пари и гладуващи почти до смърт. Престъпността в този район беше изключително развита и дори се говореше, че квартала се контролира от якудза. Михо Каргари беше възрастен мъж на около петдесет години и продаваше дребни нещица от Япония на туристи и богати американци, които бяха достатъчно глупави да повярват, че предметите бяха от Страната на изгряващото слънце. В действителност, изключително малко от тях наистина бяха от там. Но по-важното за този стар човек бе, че имаше изключително много връзки в подземния свят на емигриралите японци. Пласираше откраднати ценни предмети и приемаше поръчки от заможни колекционери на старинни вещи, които след това биваха откраднати. Дефакто Каргари прибираше немалка част от парите, а за по-дребните крадци дори оставаха само трохи от печалбата от откраднатия от лично тях предмет. Имайки такава професия, Каргари беше честичко навестяван от полицаи, но те рядко успяваха да изтръгнат нещо от хитрия старец.
Докато стигнат до най-западните части на града, часът вече беше малко след десет. Парл и Бенкс нямаха особени проблеми да намерят малкото сувенирно магазинче на Каргари, но пък нерядко попадаха в мини задръствания. Този район на града беше наистина доста гъсто населен. Магазинът обаче беше в една странична уличка и двамата можеха безпроблемно да намерят място за да паркират автомобила си. Въздухът в квартала беше изпълнен с най-различни миризми, като най-набиваща се в носа беше тази на риба, каквато ежедневно беше разстоварвана на доковете и повечето азиатци, наети за това, се омирисваха целите. Допълнително основната храна, която се консумираше от бедните, каквито бяха повечето тук, беше именно рибата, често печена на открито. Така миризмата от водни обитатели се беше наслагвала и наслагвала, докато не достигна една постоянно статична миризма. Затова и нерядко този квартал беше наричан "Рибния квартал".
Парл поведе и влезе пръв в магазина. С бутването на вратата разбута металните пръчици, закачени точно над нея така че да се раздрънкат при отварянето на вратата. Обстановката в магазина беше на абсолютна сгъчканост - на площ едва три на три метра бяха заели места множество неща. Навсякъде имаше най-различни предмети от древни и не толкова древни времена. Вниманието привличаха най-различни порцеланови изделия като чаши за чаената церемония, вази, купички и други, като всички бяха разкрасени с най-причудливи форми и цветове. Японските традиционни облекла - кимоната, висяха на саморъчно направени закачалки от най-различни места. Бяха предимно бели, но не малко от женските бяха в различни цветове и шарки. Имаше различни свитъци от оризова хартия, изписани с японски йероглифи, малки скулптурки и картини. Пръчиците за хранене бяха в най-различни цветове и размери. Не малко място заемаха и дребни ножчета, по-големи такива, шурикени и други най-различни оръжия от древна Япония, като най-вероятно повечето бяха валшификати. Имаше и още много други предмети, за повечето от които нито Джоунс, нито Тейлър имаха представа какво представляват. Всичко това беше сгъчкано на изключително малко пространство, създавайки атмосферата на един малък кът на японската култура, може би дори умален вариант на музея, в който бяха допреди час и нещо.
Най-важното обаче в случая беше, че собственикът на магазина липсваше от картината вътре в него. Двамата пристъпиха навътре, разглеждайки някои от артикулите. Повечето не ги бяха виждали, макар за последно да бяха идвали тук едва преди седмица. Може би старият измамник се опитваше по този начин да демонстрира, че имаше клиентела и бизнесът му процъфтяваше. В действителност едва ли беше така, понеже хората от квартала бяха достатъчно бедни, че да мислят по-скоро за насъщния си, отколкото за предмети на културата, която при това беше тяхната собствена. Също така и на практика магазинът не бе чак толкова известен и популярен сред по-заможните хора от централните квартали. Всичко това се правеше за да прикрие парите, които Каргари печелеше от пласирането на контрабандна и крадена стока.
След миг старецът се появи иззад една лавица, отрупана с чашки и канички за чай. Коридорчето зад нея водеше към личните покои на Михо, в които той живееше абсолютно сам, след като жена му беше починала още преди години, а синът му го бе напуснал и изчезнал в неизвестна посока. Старецът беше нисък на ръст, с вече бяла коса. Беше облечен в сиви дрехи и носеше очила. На пръв поглед беше дорбодушен стар човек с вид на мъдрец, но постоянно шарещите живи очички издаваха лукавия нрав на Каргари.
- О, господата полицаи отново са дошли да ме посетят - престорено се зарадва дребният хитрец. - Какво ще желаете приятели?
- За сега просто информация, Михо - отвърна му Джоунс.
- Ще ви помогна с всичко, на което съм способен - разпери ръце старчето. - Само кажете с какво? Ако искате информация за някой древен предмет от моето малко скромно магазинче или пък желаете да научите нещо повече за японската култура от най-древни времена до днес... Питайте, питайте - подкани ги той.
- За това можем да си поговорим някой друг път - каза Джоунс. - Искам да ми кажеш какво знаеш за Меча на дракона и кражбата му от Музея на японската култура тази нощ.
- Мечът е бил откраднат! - учуди се старецът. - Кога казвате? Тази нощ? Не, съжалявам, нищо не знам за това.
- Добре изиграно Михо - прекъсна го Тейлър - но сега ни кажи каквото знаеш. Известно ни е, че си замесен - опита да блъфира той.
- Не, опасявам се, че господинът е в някаква грешка - артистично започна да върти глава старчето. - Аз нямам никаква връзка с това. Получили сте грешна информация.
- Михо, веднага казвай каквото знаеш за това - кресна му Тейлър. - Казвай или ще те арестуваме за незаконна търговска дейност и контрабанда на стоки! - заплаши го той.
- Няма такова нещо - заоправдава се човечецът - няма такова нещо. Мога да ви покажа документ за правото ми да упражнявам търговска дейност. Също така нито един предмет от тези тук не е контрабандно внесен в страната, това също мога да докажа.
Старецът беше железен във всяко едно отношение и след още няколко опита да го накарат да издаде някаква информация, на двамата полицаи се наложи да се откажат и да излязат от магазина с празни ръце. Двамата се доближиха до колата. Тейлър седна на багажника и наведе глава надолу. Джоунс застана до него.
- Старчето е хитро. Няма да можем да измъкнем нищо от него - констатира очевидното той. - А бас държа, че знае нещичко. Такава голяма кражба като тази на меча няма как да не е достигнала до ушите му.
- Няма да можем да измъкнем нещо, не и по този начин - каза Тейлър, неспирайки да гледа асфалта на улицата.
- Какво искаш да кажеш? - попита Джоунс, но вече започваше да се досеща - все пак бяха партньори с Тейлър от няколко години и го познаваше достатъчно добре.
- Хайде де Джоунси, много добре знаеш за какво говоря - тросна му се Парл. - Докато продължаваме да сме доприте полицаи лошите няма да се страхуват от нас. Как в такъв случай искаш да ги накараме да говорят и да ни съдействат?
- Предлагаш да сплашим старчето?
- Да! - извика отново Тейлър.
Двамата го бяха правили вече няколко пъти. Точно като по филмите - единият играеше "лошото ченге" и заплашваше информатора с физическа саморазправа, докато другият беше "доброто ченге" и уж се опитваше да разубеди другия, но дефакто постоянно караше жертвата на инсинуацията да проговори и да им издаде ценна информация. Досега винаги имаха успех с тази тактика, но на Джоунс Бенкс, човек с твърди принципи и морал, никога не му харесваше, още повече, когато той трябваше да е "лошковеца". И въпреки това беше напълно наясно, че една обиграна лисица в нелегалния бизнес като Каргари няма да проговори току така, но пък за сметка на това, колкото по-възрастен бе човек, толкова по-малко можеше да издържи на една такава психическа атака.
- Добре - неохотно се съгласи Джоунс. - Но при едно условие - трябва да бъдем внимателни, защото не ми се иска старчето да получи удар и да пукне!
- Разбира се, Джоунси - зарадва се Тейлър. - Той или ще проговори почти моментално, или няма да проговори изобщо. Ще бъдем внимателни - увери той партньора си.
- Добре. Значи сега остава да решим този път кой ще играе "добрия" и кой "лошия".
- Да, точно така - кимна с глава Тейлър. В същото време извади от джоба си монета от петдесет цента. Обикновено така решаваха този въпрос. - Който познае е "добрия". Какво си избираш този път? - попита той.
- Защо ме питаш, много добре знаеш, че тура.
- Е, кой знае, може да си си променил предпочитанията, макар че като те познавам, това едва ли ще стане някога - подхили се Тейлър.
Докато колегата му се готвеше да хвърли монетата, Джоунс се обърна с гръб към него и се загледа в магазина на Каргари. Горкото старче дори не подозираше какво му се готви. Но това не беше истинската причина да гледа в тази посока. Познавайки партньора си дори по-добре, отколкото той самият подозираше, Бенкс знаеше за буйния му нрав. Колкото до него, той самият беше спокоен човек и не обичаше той да е "лошия". За сметка на това пък Тейлър обожаваше тази роля. Понякога Джоунс се чудеше защо Тейлър беше избрал да е полицай - другата страна на барикадата нерядко му се струваше по-подходяща за човек като него.
- А стига бе! - извика зад гърба му Тейлър. - Не е възможно!
- Какво има? - запита Джоунс, обръщайки се.
- Виж!
Чак тогава забеляза, че Парл гледаше надолу към земята. Бенкс също наведе глава и съзря монетата, която не беше паднала на нито една от страните си, а стоеше права на ръба си.
- Какво ще рече това? - невярващо попита Джоунс.
- Ами... не знам - призна си Тейлър. - За какво хвърляхме?
- За това кой ще е "добрия" този път.
- Ами в такъв случай, понеже нито един от двама ни не позна... - Тейлър спря за миг, а в очите му блесна дяволитото пламъче на хаоса и разрухата, което Джоунс изключително много не обичаше - ... явно няма да има "добър"!
- Не може да е така - възпротиви се Джоунс.
- Хайде де Джоунси, защо се противиш сега, шансът на Каргари бе такъв!
Сержант Бенкс се замисли за миг. Не обичаше да престъпва принципите си, но Тейлър беше прав.
- Да го направим - кимна с глава той и двамата се отправиха в посока магазинчето на стареца.
Естествено водеше Тейлър. Той ритна с крак вратата малко под дръжката й и едва не строши стъклената и среда. Вратата се отвори със страхотен трясък, блъсна се в стената и се отправи наобратно. Парл я блъсна с ръка навлизане и веднага се отправи към старчето, което се беше вцепенило от ужас.
- Е Каргари, изпроси си го сам - заплаши го той.
Дребният японец се опита да се измъкне навътре в сградата, но Тейлър го пресрещна и го сграбчи за яката. С лекота го вдигна във въздуха и го стовари с голяма сила върху една дървена маса, строшавайки с тялото му няколко дрънкулки. Едва тогава старчето се съвзе и осъзна какво се случваше. Отвори уста в опит да извика за помощ, но Тейлър беше по-бърз. Каргари издаде само стон преди полицаят да запуше устата му с ръката си. Държейки го за яката с другата си ръка, той го повдигна и удари главата му няколко пъти в дървения плот.
- Слушай ме внимателно, защото няма да повтарям - заговори му заплашително Тейлър - искам да ми кажеш кой се интересува от този меч, кой може да го е откраднал и кога ще стане размяната.
Каргари започна да върти глава в една смесица от ужас и нежелание да изпълни това, което го караха.
В този момент Джоунс се доближи до лавицата с оръжия и взе от там един нож с тридесетсантиметрово острие. Размаха го пред изцъклените очи на тресящия се от ужас старец.
- Остър ли е? - престорено запита той. В отговор японецът започна да върти глава. - Ще приема това за "да". Тейл, върху какво предлагаш да изпробваме качеството на стоката на господин Каргари?
- Ами предлагам да му срежем топките - лудият пламък в очите на Парл се беше разгорял с изключителна сила и човек би се ужасил дори и само когато го гледаше. - Все пак предполагам, че нашият любезен домакин е вече малко стар за да му трябват.
- Е, не ставай чак толкова груб де - изрази не особено убедително несъгласието си Джоунс. - Кой знае, може пък и да му потрябват. Затова предлагам да му резнем само едната! А, какво ще кажеш?
- Добра идея! Ще бъдем добронамерени - кимна с глава Тейлър. - Нали така Михо? - блъсна още няколко пъти главата на стареца в твърдото дърво на масата.
- Та, кой тестис предпочиташ да ти оставим Михо, левия или десния? - попита го най-чистосърдечно Джоунс.
След кратко мълчание от страна на стареца, Тейлър отново удари главата му няколко пъти.
- Казвай японски охлюв такъв! = изрева той.
- Ам, Тейл - запелтечи Джоунс - мисля, че за да ни отговори, все пак ще трябва да му отпушиш устата... - изказа съмнението си той.
- А, май тук си прав. Извинявай Михо! Та какво казваше?
Веднага щом Тейлър махна ръката си от устата на японеца, той започна да говори колкото можеше бързо.
- Добре, добре, ще ви кажа всичко, което знам, всичко - замоли се той. - Преди няколко дни при мен дойде човек на име Ченджи Тайро, бизнесмен от Япония. Разпитваше за древни мечове и най-вече за Меча на дракона. - макар че се задъхваше, лудият пламък, бушуващ в очите на Парл, караше човекът да говори бързо, колкото можеше. - След като разбра, че мечът е в музея, той ме попита как може да се добере до него. Отговорих му, че нямам такива възможности и той си тръгна видимо разочарован. Когато излезе отвън, чух да казва на мъжа до него да му уреди посещение в Музея на японската култура и да го свърже с някой си Себастиан. Това е всичко, не знам нищо повече, кълна се!
Двамата изслушаха откровенията на стареца много внимателно. След като приключи с разказа си, Тейлър го пусна съвсем.
- Ето, виждаш ли, че можем и просто да си говорим и обменяме информация - усмихна му се той.
- Да, да - побърза да се съгласи дребният японец. - С вас винаги ще си споделяме - закима той.
- Е, благодарим ти Михо - каза Джоунс. - Сега вече ще си тръгваме. Извинявай, ако сме те обезпокоили.
- Не, ни най-малко господа! - продължи да тресе главата си старецът в многобройни и безспирни кимания и поклони.
Джоунс остави ножа обратно на лавицата, от която го беше взел. След това двамата полицаи най-спокойно и добронамерено си излязоха като Тейлър се опита да затвори вратата след себе си, но разбира се не успя.
- Няма проблем полицай, ще я оправя - побърза да го успоки Каргари.
Двамата полицаи излязоха навън и се огледаха. Всичко беше спокойно, както беше и на идване. Запътиха се към колата и се качиха в нея. В този момент телефонът на Джоунс извъня. Той го извади и погледна кой го търсеше. Беше Лора от Отдела. Бенкс се усмихна леко, което обаче не остана незабелязано от Тейлър.
- Бенкс слуша - обади се той.
- Джоунси, здравей - поздрави го със звънкия си и приповдигнат глас Лора.
- Какво ще ми кажеш..., скъпа? - след тези думи Джоунс можеше да се закълне, че жената от другата страна на линията се усмихна.
- Първо по ред на номерата - започна тя. - Мечът, който ми изпратиха е чист фалшификат, изработен от долнопробна стомана в неизвестно място. Просто е направен да изглежда като истинския.
Тук обаче идва по-интересната част. Проверих този Хитоши Макавира. Оказа се, че неговата фирма "Макавира Енджинс" е притежание на друга корпорация на име "Огнено слънце", чиито собственик е Ченджи Тайро, който пък е известен с голямата си страст към древните мечове. Предполагам, че Макавира е просто подставено лице, а истинският купувач е този Тайро. Проверих някои неща за него. В момента е тук, в Лос Анджелис. На почивка или поне той така е декларирал. И тук идва най-интересната част - оказа се, че нашият човек е посещавал Музея на японската култура точно в деня преди кражбата. Като прегледах записите от охранителните камери дори наблюдавах посещението му. Знаеш ли кой друг видях в групата посетители?
- Не, но имам странното чувство, че ще ми кажеш - заяде се Джоунс.
- Хей! - засмя се тя по линията. - Себастиан Хмилц!
- Чакай, чакай! - каза Бенкс. - Искаш да ми кажеш, че този Тайро се е срещнал със Себастиан?
- Да - отвърна му тя. - И дори са провели уж небрежен разговор, в който Себастиан пита на колко долара Тайро оценя меча, при което японецът му отговаря "няколко милиона".
- Ясно, значи Себастиан ще е крадеца, а този Тайро ще е купувача. Разпореди се веднага да започне наблюдение над тези двамата. Искам по един екип да ги следва неотлъчно. Предполагам все още не са направили размяната, а ще гледат да го сторят колкото се може по-бързо.
- Разбрано Джоунси, ще го направя - увери го тя.
- Веднага щом екипите успеят да ги открият, ми се обади.
- ОК, ще го направя.
- Добре. Чао Лора
- Чао! - отвърна му тя и линията прекъсна.
Бенкс затвори телефона и го прибра отново в джоба си, след което се обърна към вече неможещия да търпи повече да го държат в неведение негов партньор.
- Бинго!
Следва >>
Докато го четях се сетих за квартала..Вальо, Веньо, мене, тебе и компания.
