Форум на PC Mania

Какво стана с втория сезон ? Всеки ден гледам по няколко пъти ама не идва ?

Част втора: Един самотен спинър в дивия запад...

1.Най-дългият ден в живота ми


Студът се просмуквашев тялото ми. Не защото на гейт В4 на новия терминал на летището в София бе толкова хладно, а по-скоро защото в такъв необичайно ранен час метаболизмът ми още не се беше събудил. Но нека започнем от начало...

Полетът ми беше от 6:00 сутринта, но от фирмата ми бяха казали, че чекирането на багажа може да отнеме време и е добре да съм на летището поне два часа по-рано. Това значеше 4:00, а аз и баща ми се озовахме там дори по-рано. Когато отидох към мястото за предаване на багажа, служителката на „Алиталия“ видя електронният ми билет и ме попита:
-Вие летите за Лас Вегас през JFK нали така? За къде да чекирам куфара?-Аз се опулих. Знаех, че пътуването ми може да е съпътствано с трудности дължащи се на моята неопитност, но не очаквах те да започнат още на летището в София.
-Ъ-ъ-ъ, моля?-Бе единственото което успях да кажа.
-През JFK ли летите?-Ме попита още веднъж служителката.
-Ъ-ъ-ъ...
Какво подяволите е JFK!?! Някакъв формат ли? Тези мисли тревожно се стрелкаха в мозъка ми, когато жената отново ме попита този път на разбираем за мен език:
-През Ню Йорк ли ви е полета?
-А-а-а, да! През Ню Йорк е.-Засмях се. В този мометн все още недоумявах защо не ме попитаха това от самото начало. Чак в последствие разбрах, че главното летище на Ню Йорк и вероятно най-известното в света се нарича John F. Kennedy на името на прословутия американски президент. Във въздухоплаването имат лошия навик да кръщават полетите на летищата до които се лети, а не на градовете. Така например първият ми полет-този до Милано на таблото беше отбелязан като MPX, което идва от „Малпенса“ името на летището.
След като все пак чекирах багажа си, останах още малко време с баща ми. Той ми даде последните си съвети преди да пресека границата. Междудругото тук неопитността пак ни изигра лоша шега. След като полета ми беше от 6:00 не беше нужно да пресичам границата още в 4:30, а можехме да изчакаме заедно с баща ми, но какво да се прави. Сбогувахме се и аз се качих на ескалатора. От тук на татък бях напълно сам. На митницата си подадох паспорта с визата. Наще гранични полицай се правеха на много сериозни и ме питаха неща от сорта на „с каква цел отивате в САЩ“ и то с някаква ледена физиономия като по филмите. Според мен се вживяваха твърде много.

На бордната ми карта пишеше гейт В4. Лесно го открих и седнах на една от пейките. Беше твърде рано сутринта. Гейтът и целият терминал бяха почти празни. Това беше самотата в нейния най-чист вид. Започвах напълно нова история, без стари познати, без бекграунд, нищо. Все пак този полет беше един вид последица от дългомесечните ми усилия. Това беше Великият План в действие. Странно защо не изпитвах въодушевление, нито трепет, нито пеперудки в стомаха. Станах и се доближих до панорамния прозорец с изглед към летището. Виждаха се няколко паркирани самолета, нощтта бавно отстъпваше мястото си на деня над бетонния пейзаж. Още никой не излиташе. Тишина, чувах само собствените си стъпки по плочките, които отекваха в широката зала. Постепенно заприиждаха хора. Много от тях бяха чужденци. Именно тук се запознах с първият персонаж в новата ми история. Името му беше Първан. С него щяхме да пътуваме заедно и да бъдем колеги в следващите няколко месеца. Познах го защото шефа на фирмата ми беше показвал снимки на хората с които ще сме заедно. Първан беше нисък и набит, доста мургав с обеци на ушите и както щях да разбера по късно и с множество татуировки. Изобщо направи ми лошо впечатление от самото начало. През цялото време само разправяше „И само няма да се притесняваш“ , при положение, че аз така или иначе не издавах почти никакви емоций докато той беше адски нервен. След няколко опита разбрах, че нямаме почти никаква тема за разговор и заебах. Двамата се унесохме в мислите си. В съзнанието ми нахлуха спомените от последните часове. Последното ми въртене на огън, преди полета. Бях със същата тениска и от нея се процеждаше едва доловимият, деликатен аромат на газ. На врата си носех спинарски медалион, който Гошо ми бе подарил точно в деня преди заминаването ми.

Дойде и моментът в който най-сетне трябваше да се раздвижим. Подадохме си бордните карти и се качихме в автобусът, който трябваше да ни отведе до самолета (така и не успях да пробвам прословутите „ръкави“ на новия терминал). Автобусът потегли. Слънцето беше почти изгряло. Незнайно защо не можех да си избия от главата песента на Селин Дион-My heart will go on. Това не беше добре, като се има предвид, че ми предстоеше презокеански полет.
Реактивното чудо на Алиталия, което щеше да ни отведе до Милано, беше истинска барака.
Имаше два входа, като вторият, от където щях да се вмъкна аз, беше точно на задника на самолета между двата реактивни двигателя и за да се качим самата вратичка се отваряше като стълба, подобно на стълбичките на летящите чиний в някой филм от 70-те. Зората обагряше небето в червено, духаше студен вятър, хората се качваха бавно по стълбичката, някои от тях се кръстеха преди да влязат, двигателите бучаха, и се опитваха да заглушат с грохота си „My heart will go on“ в главата ми. Изобщо в цялата картинка имаше нещо апокалиптично. Когато се качих до входа на летателния апарат, бях посрещнат от капитана, който ме поздрави с бодро Бон Джорно. Целият му външен вид беше 1 към 1 с този на капитана на Титаник от едноименния филм (този с Леонардо ди Каприо, My heart will go on, и цялата тази боза, сещате се). Отвътре самолетът по разкош можеше да си съперничи с автобусите от градския транспорт на София (по-новите де, не Икаросите, но все пак!). Не съм прекалено разглезен, но все пак да се качиш в раздрънкан автобус е едно, но в раздрънкан самолет, чувството е доста по-различно.

Пътувах за първи път с реактивен самолет и това което следва да се отбележи бе, че понеже нямах тренинг, при излитането цялата кръв от главата ми слезна в петите и за малко не изгубих съзнание. Щеше ми се да видя София от птичи поглед и завоят който самолета направи щеше да го позволи, но уви имаше много гъста облачност и не зърнах почти нищо.
Самият полет бе кратък-около два часа. Разочароващо, (лично за мен) бяхме обслужвани от стюарди, а не от стюардеси. Поне кацането беше меко. При излизането от самолета аз използвах предния вхор и с Първан се изгубихме. Не направих особени усилия да го открия. За сметка на това бях открит от другите две момичета с които щях да пътувам. Едната се казваше Надя, а другата Нели. И двете бяха от Сливен и това щеше да им е третото ходене до Америка. От тук на татък бях с тях. Вече не се чувствах сам. Нещо повече, тъй като те имаха голям опит, аз изобщо не се занимавах с нищо. Просто си ходех с тях сякаш съм с родителите си на екскурзия и те се грижеха за всичко. Може да се каже, че това ме предпази от огромния стрес, който неминуемо щях да изпитам, ако трябваше да пътувам сам или не дай си Боже с Първан. Миланското летище „Малпенса“ беше изключително оживено. Виждаха се хора от целия свят. Някои от тях-араби и индийци носеха своите традиционни носий. Престоят тук трая около два часа. Когато времето наближи се запътихме към нашия гейт. Тук именно минахме през драконовските мерки за сигурност преди да бъдем допуснати до самолета. Интересно е да се отбележи, че след всичките проврки направени от италианските власти, в ръкава водещ до самолета имаше специално отклонение, където дебнеха двама агенти на някоя от прословутите американски служби. Те си избираха хора на случаен принцип и им проверяваха личния багаж. Пред мен се движеше възрастен арабин с дълга прошарена брада и традиционна носия, абе двойник на Осама бин Ладен, ако не и самия той да беше! Аз се движех зад него носейки сакче с емблемата на „Макдоналдс“, подарък за коледа от ръководството на ресторанта (нямах друго подходящо сакче не ми се смейте). Познайте кого провериха агентите. Мен естествено. От вътре изкочиха разни сандвичи дето майка ми ги беше правила, хората ме питаха какво е това, абе ужас. Както и да е, през цялото време бяха адски учтиви и в крайна сметка ме пуснаха. Самолетът за презокеанския полет беше огромен. Там където се намирах аз имаше три колони от седалки и всяка колона имаше по 3 седалки. Или с две думи по 9 седалки на ред разделени от два коридора. Аз бях баш в средата. През няколко реда напред стърчеше чалмата на Осама. Тук трябва да похваля Алиталия, всичко беше на ниво, включително и храната. Полетът, както се очакваше, трая адски дълго време-близо 9 часа. На всяка седалка имаше конзола с екранче. Аз я използвах за да наблюдавам на картата на света полета на самолета ни. Това което ме учуди бе, че той се движеше по доста заобиколна траектория. Прелетя над цяла Европа включително над Англия и Шотландия преди да се озове над Атлантическия океан. Само дето над Гренладния не летяхме. След доста часове започнахме да летим пръво над Канадските брегове, после над Бостън (а когато шефа на фирмата ми казваше, че полета до Бостън е по-кратък от полета до Ню Йорк аз се чудех защо?). Най-накрая достигнахме и до Ню Йорк. Тъй като летище Кенеди е едно от най-натоварените ни се наложи да покръжим малко докато се освободи писта за кацане. Самолета ту се издигаше ту се снишаваше и правеше резки завой. Това поне ми даде възможност да направя първите си наблюдения. Виждаха се типичните американски предградия с малки къщички и тук таме игрища за бейзбол, които не могат да бъдат сбъркани с тяхната специфична форма. Най-сетне самолета кацна. Не толкова меко между другото, колкото в Италия. По едно време бая се наклони на една страна и само се молех крилото да не заоре в земята. Когато се почувстваха стабилно кацнали всички пасажери спонтанно изръкопляскаха. Явно не само аз се бях чувствал под напрежение. На летището междрудругото се събрахме цялата българска група- аз, Надя, Нели и Първан.

Следва продължение...

http://store2.bgshare.com/283432/Celine ... o%20On.mp3

Интересно, интерсно, добре написано, увлекатлно,

Само да отбележа, че заобиколността на самолетните полети следва от факта, че на повърността на сфера, най-краткият път междъ две точки е по арката на голяма окръжност(голяма окръжност е окръснот с център центъра на сферата и радиус радиуса на сферата). Та за това така "заобикалят".

16 Най-дългият ден в живота ми (продължение). Лас Вегас. Пътуване до Брайс каньона.



Намирахме се на границата на международното летище Кенеди в Ню Йорк. От както бях излетял от София до сега бяха минали около 12 часа, ако не и повече. В България по това време вече се е било свечерило, но тук където се намирах слънцето изобщо нямаше намерение да залязва. То си грееше бодро точно в центъра на небето, ще да е било към 12-1 часа по пладне.
На мен изобщо не ми се спеше, чудех се кога биологичният ми часовник щеше да се усети, че нещо не е наред. Минаването на границата отне време, въпреки че имаше доста работещи пунктове, просто хората които трябваше да преминат бяха адски много. Когато най-сетне ми дойде редът граничният служител ме попита разни стандартни неща, като „С каква цел идвате в САЩ“, но без да преиграва толкова, като тези на българската граница. Озовавайки се най-сетне на амреиканска територия, четиримата българи се събрахме и се огледахме. До полета ни имаше отново дупка от няколко часа. Ние решихме да се поразходим из летището което междудругото беше огромно по своите мащаби. Първо обаче трябваше да отидем в тази част на летището където се намират „проверените“ пътници, които вече могат да се качат на самолета. За тази цел отново се наложи да минем през драконовси мерки за сигурност. На Кенеди те бяха още по параноични и от тези в Милано. Преди да минат хората дори трябваше да си събуват обувките и да ги прекарват през скенера заедно с ръчните си чанти. Първан имаше запалка в личния си багаж, която бе конфискувана от служтелите.
След като преминахме през проверките и попаднахме в зоната за сигурност можехме да обикаляме безбройните бутици магазини и прочее. Макар за мое съжаление да успях да зърна Ню Йорк само от далече, на самото летище също до някъде се усещаше неповторимият дух на този град. В сревнение е „Малпенса“ тук всичко беше с една идея по-малко лъскаво, но пък с една идея повече фън. Почти всички служители бяха чернокожи и по облекло походка и маниери напомняха на разни Хип-хоп звезди. По удредбата на летището течеше някаква тиха музика, която биваше прекъсвана, за да се обявява информация за полетите, но човекът който говореше (пак негро разбира се) звучеше по-скоро като дисководещ. Когато трябваше да си вадим бордни карти за последният ни полет до Лас Вегас, служитеката, също чернокожа, беше адски весела и разговорчива и си направи няколко шеги с нас по повод на това, че идваме от Милано и отиваме във Вегас и ни пожела приятно изкарване.

Докато обикаляхме, аз лично нямах намерение да си харча парите, с които бях тръгнал за нищо излишно, още повече че за сега не бях припечелил и цент. Останалите българи обаче не бяха толкова пестеливи, особено Първан, който даде близо 100$ само за парфюми. Престоят ни в Ню Йорк приключи когато се качихме на последният самолет за деня, полетът беше на американската компания „Делта“ до Лас Вегас. Докато самолетът набираше скорост за да излети аз забелязах някои притеснени господа, които се прекръстваха с уплашена физиономия. За мен обаче това беше третото излитане в рамките на 24 часа и вече бях свикнал. Самият полет, практически над цялата страна, бе също доста дълъг към 5 часа. Аз успях да задрема за малко. Когато отворих очи най-сетне беше вечер. Този път бях до прозореца, което беше добре. Лас Вегас е един от малкото градове в света, където летището се намира в непосредствена близост. Това ми даде възможност да се полюбувам на незабравимата гледка на града от птичи поглед. Успях да видя всичките по-известни сгради, включително „Луксор“ и „Стратосферата“.

Летището във Вегас беше съвсем различно то „Малпенса“ и „Кенеди“. То също носеше атмосферата на града и отвътре беше едновременно летище и казино. На всяка крачка имаше ротативки. За да отидем до мястото където се взима багажа изпозлвахем подземна железниа.
Бях чувал, че куфарите често се губят особено при евтините полети като нашия. За щастие ние си намерихме багажа. До тук всичко вървеше по предварително предначертан план. До този момент аз живеех в заблудата, че сега ще преспим някъде, а на сутринта нашите работодатели ще дойдат и ще ни приберат с кола. Нели и Надя разсеяха тези надежди в мен. Те ми обясниха, че никой няма да дойде да ни вземе толкова от далече и че ние сами трябва да стигнем до градче на име Сейнт Джордж-Юта, от където евентуално наще хора ще ни вземат. Aз си нямах и на идея, къде за Бога е това място и как да стигна до него, но за щастие оставих отнов всичко в ръцете на двете момичета.
Все пак на летището имаше кой да ни посрещне. Това беше Педро-мексиканец, приятел на Надя и Нели от предишното им пребиваване в Америка. Педро работеше в казино в Лас Вегас.
-Хайде да качим куфърите в колата!-Каза Нели. Аз се огледах. Освен ръчният ми багаж, носех само още едно малко куфърче. Останалите обаче и особено момичетата имаха адски много багаж.
-Дали всичко това ще се смести в колата?-Попитах аз леко притеснен.
-Спокойно тя е голяма-Каза лаконично Нели. И действително Педро караше огромен пикап Форд. Освен че вътрешното пространство на купето беше широко като S класа, отзад имаше цяла каросерия в която ние спокойно разположихме багажа си.

Това което няма да забравя бе тази нощна разходка по улиците на града. Педро добре ни разкара из целия Вегас. Истината е че се нагледах на чудесий породени от човешкото въображение. За жалост по онова време все още нпмах фотоапарат и не можах да заснема нищо. В крайна сметка си наехме стая за 40$ на вечер в хотел и казино “Ел Кортез”, който се намира в пряка на главната улица.



След като си разтоварихме багажа момичетата казаха, че ще отидат до станцията на Грейхаунд-а за да проверят за билети. По принцип в САЩ общественият транспорт, особено на относително кратки разтояния е слабо развит. Това се дължи на факта, че почти всички имат лични автомобили. Единствената компания в района, която извършваше, това което в България наричаме мождуградски автобусен превоз бе именно “Грейхаунд”. Момичетата се върнаха след около час и казаха, че за утре билети няма и са купили за вдруги ден сутринта. За този един ден те двете възнамеряваха да отидат на гости на Педро в градчето Лафлин в близост до Вегас, където били работили миналата година и имали много приятели с които искали да се видят. Ние с Първан нямаше какво да възразим. Двамата обаче бяхме убедени, че не липсата на билети е причина да се забавим с един ден, а желанието на нашите спътнички да се видят със старите си приятели. Първан естествено се изнерви, но за мен възможността да прекарам един цял ден във Вегас си беше добре дошло.
Легнахме да спим и понеже бях много уморен се събудих някъде към обяд. С Първан си разделихме последните ми два сандвича, след което излязохме навън. Тръгнахме по главната улица-Лас Вегас Булевард. Аз и моят спътник обаче имахме коренно различни цели. Аз исках да разгледам този толкова прословут град, да се насладя на атмосферата му, все пак се намирах на другия край на света, докато Първан просто искаше да намери телефон за да се обади вкъщи. Ние естествено намерихме телефон след пет минути ходене, но за тези пет минути, той ми наду главата, че било твърде горещо, че не му се ходело и дали не било по-добра идея да вземем такси, което да ни отведе до най-близкия телефон. За щастие скоро стигнахме. Уличните телефони изглеждат еднакво в цяла Америка. Те са точно като тези на които главният герой във всеки един себеуважаващ се екшън съобщава супер, хипер, важна информация, от която зависи спасяването на човечеството. Именно до един такъв уличен телефон оставих Първан и забравих за него до края на деня. Понтатък аз продължих по главната улица, където се намират повечето забележителности. Влязох и разгледах отвътре доста казина, но поради вродената ми неприязън към хазарта не се пуснах на ротативките или някоя друга игра. Любима сграда ми стана “Стратосферата” това е една кула издигаща се над града, която представлива най-високият увеселителен парк в света. Обядвах в Макдоналдс. Интересно ми беше да разгледам тукашните ресторанти и това което направи впечатление на професионалното ми око, беше много по-голямото разнообрази на предлаганите продукти. По пътя си из града на греха срещнах и един двама клошари които спяха на улицата досущ, като свойте Софийски колеги.
Друго характерно за Лас Вегас е, че там непрекъснато нещо се строи. Пищните казаина и хотели бяха редувани от мащабни строителни площадки.
Искаше ми се да намеря интернет за да изпратя поне един SMS на наще. Когато влязох в няколкото интернет кафета обаче, цената от 10-15$ за пет минути ми се видя твърде солена и се отказах.
Прибрах се привечер в стаята. Момичетата пристигнаха към 3 часа сутринта. Педро ни закара до спирката на Грейхаунд-а. Автобуса ни беше от 4:30, ако не ме лъже паметта. Чекирахме си багажите, като на летището след което седнахме да почакаме. Тук е момента да отбележа, че спирките на Грейхаунд са едно от местата в Америка където се събират най-големите отрепки, които човек може да си представи. Както вече отбелязах, в Щатите всеки който има що годе някаква работа и заплата, може да си позволи автомобил. Следователно освен случайни хора като нас, повечето клиенти на тази компания бяха много изпаднали типове. Иначе самата станция беше много добре изглеждаща, чиста с плазмени телевизори предаващи филми за да не скучаят чакащите, но обкръжението беше подтискащо. Повечето бяха мексиканци, азиатци или негра гледащи лошо. Питах се дали е вярно, че в гетата всяко хлапе носи патлак? За щастие не получих еднозначен отговор на този въпрос.
На качване в автобуса, шофьора провери ръчния багаж на всеки за оръжие. Мярка която тук ми се стори доста по-наложителна отколкото на летището. Все пак потеглихме. Автобусът беше на ниво, с климатик и дори с тоалетна. Аз седях до прозореца и се наслаждавах на пътуването. Изобщо от сега до края на моето прекарване в Америка, пътуването по тези необятни магистрали и опознаването на тази величествена природа ми доставяше голяма наслада. Разтоянията в Америка от населено място А до населено място Б са доста големи, а межди тях човек наистина може да се наслади на невероятно красиви гледки, които ако не друго бяха нещо съвсем различно от това с което сме свикнали в родината си. Първо пътувахме през пустинята Невада, след известно време достигнахме до границата с Аризона. За разлика от равнинният характер на Невада, Аризона се характеризираше с огромни сиви скалисти масиви през които пътят някакси се врязваше. Не само скалите, но дори хълмовете и малкото равнини части бяха почти голи откъм растителност, чувството наистина беше като на друга планета. Нашият маршрут всъщност правеше само лека чупка в Аризона преди да навлезе в щата Юта. Достигайки до този щат, скоро забелязах промяна и в природната картина. Сивите пясъци бяха заменени от жълти или ръждивокафяви. Скалите не бяха толкова масивни, подобни на огромни сиви колоси, а бяха също с ръждив цвят и странни форми.
Пристигнахме в Сейнт Джордж Юта. Тук трябваше по предварителен план да бъдем взети с кола от нашите работодатели. Очакваше ни обаче пордното препятствие и то причинено от интригите между две български фирми организиращи студентски бригади-нашата и една конкурентна. Конкурентната фирма бе успяла да убеди нашите работодатели, че всички българи ще кацнат в Солт Лейк Сити, а не в Лас Вегас. Следователно на нас се гледаше, като на някакви дезертьори, които самопроизволно са избрали маршрута през града на греха. От всичко това за нас следваха усложнения. Работодателите не искаха да изпратят човек да ни вземе от Сейнт Джордж, а трябваше да пътуваме до една паланка на име Парауан, която беше най-близката автобусна спирка до крайната ни точка. Това всъщнос ми коства още 20$ за билет.

Иначе самият Сейнт Джордж беше едно много по-различно място от пищният Лас Вегас. Първоначално го помислих за много малко село, заради едноетажната архитектура, но при последващоте ми посещения щях да разбера, че не е чак толкова малък и дори е вторият по-големина град в Юта. Закусихме в Макдоналдс, докато чакахме следващият автобус. Когато след още около два часа пристигнахме до Парауан, там за щастие ни чакаха Райли и Дани. Райли беше мениджър човешки ресурси и с него се бяхме видяли в София. Дани беше едър възрастен мъж. Поради побелялата брада и достолепен вид в началото си помислих че Дани е по-големия шеф, но в последствие се оказа че не е така. Качихме се в сребристия ван и поехме по последната отсечка преди крайната ни цел. Тук отново се насладих на красиви гледки, най-забележителна от които бе местността на червения каньон. Там пясъкът и скалите са червени и човек има чувството че се намира на Марс. Освен това има точно едно място където скалите оформят изключително красиви фигури, а тук таме зелените корони на дърветата странно изпъкват на червения фон.
Скоро достигнахме и до крайната си цел-националният парк Брайс Каньон. Въпросният каньон не се виждаше от хотелът. Местността в която се намирахме беше на около 2500м надморска височина и за разлика от Лас Вегас и Сейнт Джордж, тук бе значително по-хладно. Хотелът всъщност се състоеше от множество сгради на по два етажа, с много стай. Тъкмо тези стай щяха да са и обекта на бъдеата ми работа. Нас също ни настаниха в една от сградите част от комплекса Bryce View Lodge. Това място щеше да е моят дом за следващите пет месеца.

Браво, чакам още !

Страхотно продължение! С нетърпение очаквам следващото.

Много приятно върви, увлекателно. Още повече ме вдъхновяваш да напиша нещо подобно защото имам подобна история. Браво, продължавай напред.

Rico написа:Много приятно върви, увлекателно. Още повече ме вдъхновяваш да напиша нещо подобно защото имам подобна история. Браво, продължавай напред.

И твоята история ще ми е интересно да прочета, за тва действаи

Не знам дали има някой , комуто т'ва нещо да не е вдъхновило да напише Своята История , но определено признавам едно ..

Андрей , аз бях теб.
Не , не съм преживял историята ти .. просто ти ме накара да съм теб .. във всяка една случка , дори всеки детайл , който описваш по този прост , но едновременно с това сложен начин ..
Евала за 'сичко , зарад такива неща си струва да четеш тоз форум

17. Първият един месец- Bad company



Първите два дни от престоя ми в Рубис Ин (така се казваше хотела и прилежащите територии) можеха да се сравнят с лятна почивка на доста екзотично място. През тези първи дни имахме само инструктажи за по два часа следобед. Останалото време аз лично го оползотворих за да разглеждам уникалната местност. Както вече може би съм отбелязал, хотелът се състоеше от множество двуетажни дървени постройки и се намираше в националният парк Брайс Канион. От едната страна на Bryce View Loge (BVL), където бяхме настанени ние, се откриваше гледка на почти безкрайна равнина, завършваща със скалисти планини. От другата страна се намирахме до гора. Гората имаше множество пътечки, по които се стигаше до каньона и те се използваха за развеждане на туристи чрез обиколки с коне или ATV-та. На втория ден, аз лично стигнах пеша до каньона. Докато се движех из иглолистната гора, все пак макар и дървесните видове да не бяха същите, цялостната обстановка леко ми напомняше някои местности в родината, които бях посещавал. Когато обаче достигнах до каньона, това което се разкри пред мен ме накара да осъзная, че се намирам наистина, наистина, много далече от дома. Сега не очаквайте да се пъна да правя картинно описание на видяното, защото не съм особено добър в тази част, далеч по-лесно е да приложа снимка

Само държа да отбележа, че всъщност това беше само една малка част от тази природна забележителност. По-късно в моят престой тук, щях да използвам автобусният тур, за да разгледам това природно творение в цялата му прелест.
Все пак, аз не бях тук на почивка, а по-скоро на важна и никак не лесна мисия. Работата ми започна на третия ден. Естествено имаше период на обучение. Той трая три дни. Мой инструктор беше индианецът от племето Навахо-Хюстън. През тези дни аз се влачех с него и той ми показваше как се чистят стайте. Докато усвоявах тънкостите на занаята, се опитвах и да му помагам и всичко ми изглеждаше доста лесно. Двамата (така де предимно той) успявахме до 2:00 РМ да изчистим около двайсет стай дневно. При това Хюстън си почиваше от време на време и не бързаше сутрин да почне веднага да работи, а заедно с другите стари кучета се събираха на сладка приказка. В тези дни на обучение бях оптимистично настроен по отношение на работата ми. Считах че лесно ще се справя. За съжаление нещата не се оказаха точно така. Когато сам почнах да чистя това ми отнемаше адски много време и усилия, особено в началото. Стандартно ми даваха по 15 стай на ден, които аз едвам успявах да завърша до 4:00 РМ.
Междувременно продължаваха да идват нови и нови българи. Първоначално бяхме само, Аз, Нели, Надя, Първан и още едно момиче на име Лора. Само тя беше дошла преди нас. В последствие при мен и Първан настаниха още едно момче от Стара Загора на име Косьо, и малко след него дойде още едни тип на име Георги. Гошо и Първан бяха от един и същи български град, който умишлено няма да спомена в разказа за да не обидя евентуално неговите жители, които в болшинството си, сигурен съм са свестни хора. Та те двамата си бяха лика прилика. Не че просташкото им поведение ме притесняваше чак толкова много. Проблемът беше в разликата в начина ни на живот. Те имаха навика всяка вечер да пият и да говорят простотии до среднощ. Не съм противник на партитата, но това ставаше всяка нощ и се отразяваше зле на съня ми. Аз ставах в 6:00 АМ сутринта и ме чакаше тежък ден, а заспивах в най-добрия случай в 2:00. Те имаха навика да спят през деня след работа за да могат да лудуват вечер. Аз обаче оползотворявах свободното си време с разходки и други полезни занимания като въртене на пой в гората. Излишно беше да ги моля да си лягаме по рано, както сами се досещате. Скоро дойдоха и още българи. Две момичета също от този град, който няма да спомена. Казваха се Ася и Косара. Имаха сравнително добра външност, което в преобладаващо мъжката компания ги караше да се държат адски надуто. Особено ме дразнеше Ася, която при все цялото и самочувствие нямаше никакъв вкус, слагаше си адски много грим и си придаваше вид на фолк певица, което за някои може и да е комплимент, но в моите очи не е. По-нататък дойдоха и още българи, но за тях после. Последно трябва да отбележа, че особено в началото всички доста ме намразиха защото...бях единственият от София. Единствените с които се разбирах бяха Надя и Нели. Те самите също само веднъж дойдоха на едно от събиранията в нашата стая и повече не стъпиха. Коментарът на Надя на другия ден бе: “Андрей, съквартирантите ти са много шибани” и аз бях напълно съгласен с нея.

В края на месец Май имаше две интересни събития. Едното беше, че на 27-ми заваля сняг, другото, че хората които бяхме за първа година трябваше да отидем в Сейнт Джордж за да си извадим Social Security Number (SSN), нещо като американското ЕГН. Това бяхме аз, Ася и Косара, Първан, Косьо и двама нови Йордан и Боряна. Йордан беше студент в техническия в Пловдив и като цяло много свястно момче. С него се разбирахме. Боряна в началото ми направи лошо впечатление, но в последствие се оказа свястна. С нас имаше и един молдовец (не си спомням кой точно, те всички си приличаха). До там и обратно щеше да ни закара Дени с микробус. Дени беше нещо като прекият отговорник за нас. Занимаваше се с подобни неща, както и да не вдигаме много шум при пиянските си събирания и да не пречим на гостите на хотела. Като цяло, възрастният шишко, беше добряк и почнах да го наричам Данчо, което беше възприето и от другите българи, колкото и да не можеха да ме понасят. Пътуването около два часа беше лично за мен приятно защото отново можах да се насладя на невероятните гледки. Бях достатъчно неблагоразумен дори за да изразя на глас това мое възхищение и веднага получих в отговор от Косьо и Ася нещо от сорта на: “Какво да им гледам на тия камъняци!?!”.

За разлика от Брайс, където беше прохладно, в Сейнт Джордж цареше пустинна жега. Температурата ще да е била най-малко 50 градуса. Първо Данчо ни заведе да си свършим работата със SSN после беше достатъчно разбран за да ни разведе с буса из града за да могат наще хора да се отдадат на шопинг из моловете и известната в цяла Америка верига супермаркети Walmart. Аз лично си купих само ножчета за бръснене, тъй като от това имах нужда и нямах намерение да си харча парите за простотии, докато някои от колегите изфукаха голяма част от припечеленото през първия месец. Успях да разгледам самият град. Типичен провинциален американски градец. Характерни са чистота и подреденост, дървени постройки на максимум два етажа. Разбира се имаше си и характерни особености за местността. Оранжевите скали които се извисяваха тук таме и бяха подходящо място за инсталиране на GSM антените. На лице бяха няколко вида църкви. Имаше както евангелистки, така също и мормонски. Характерно за мормонските църкви е, че те нямат кръст. Това се дължи на факта, че Мормоните вярват, че Христос е бил убит с копие. Ето защо, мормонските храмове имат кулички завършващи с шип на покрива, а не кръст.
Това пътуване ни отне общо взето целия ден. До Сейт Джордж щях да ходя още няколко пъти.

Аре де..

18.Втори месец- В малко по-добра компания


Сънят ми бе прекъснат от звук наподобяващ сирената за тревога при потъваща подводница. Беше будилникът. С трепереща ръка аз успях да го спра. Време беше за поредният работен ден. Тръгнах по алеята водеща до главната сграда където щеше да се проведе брифингът преди началото на работа. По пътят си на там се наслаждавах на гледката разкриваща се от дясно на алеята. Просторна равнина завършваща с живописни скалисти планини. Хеликоптерът развеждащ туристите над околността тъкмо се отлепи от поляната и прелетя на около десетина метра над мен. Закусих набързо и се отправих към залата за брифингът. Там Бред-един от братята собственици и шеф на хаускипингът, говореше както обикновено за нещата над които трябва да се наблегне. Той споменаваше стайте от които е имало оплаквания предния ден. Накрая всички получиха районите в които ще работят днес. Отправих се към моя. Поверен ми беше първият етаж на Deer Lodge. Характерно за тази сграда бе, че стайте бяха по-големи, а леглата също бяха King size т.е. по-големи от нормалните. Това правеше работата доста по-трудна и аз се притеснявах от факта, че напоследък все по-често ми се случваше да ми дават именно този район.
Обедното слънце напичаше, а аз още не бях и преполовил работата си. Сутринта бях отворил всички стай и имах около 7$ бакшиш което си беше добре. Преди да почна да работя тук си представях, че ще получавам доста повече бакшиш. Нашият хотел обаче беше от този тип, при който хората обикалящи забележителностите на Америка, отсядат за по един-два дни и продължават нататък. Ето защо бакшиши почти нямаше. Особено европейците почти никога не оставяха, за разлика от американците и японците, които имаха този навик. И като стана дума, японците бяха любимите туристи за всеки хаускипър, защото освен бакшишите, оставяха и стайте си в доста чисто състояние.
Завърших стая номер седем и се преместих от другата страна на сградата, където ме чакаха още осем стай. Усещах добре познатите ми от, времето когато давах нощни смени, симптоми на недоспиването. И то само защото трима олигофрени живеещи в моята стая не спираха да говорят простотии по цяла нощ. Реших, че е време да си почина малко и да направя една важна стъпка. Дигнах телефона и се свързах с Райли от отдел човешки ресурси.
-Райли е, с какво мога да ви помогна?
-Аз съм Андрей...
-Здрасти Андрей, как е?
-Виж...проблема е със съквартирантите ми. Не ме оставят да спя и бих искал да се преместя в стая 480, там има други българи и свободно място.
-Щом съквартирантите ти не те оставят да спиш, ще ги глобим с по 200$ за нарушаване на реда.
С доста усилия успях да убедя Райли, че не е необходимо да глобява съквартирантите ми, а просто да ми позволи да се преместя. Кретените трябваше да са ми благодарни, че не ги изпържих. Особено разочарован от факта че се местя беше Гошо. Той беше с около 3 години по-възрастен от мен и беше за четвърти път на бригада тук в Брайс. Ето защо той претендираше, че всички трябва да го приемаме като наш духовен баща и трябва да се вслушваме в мъдрите съвети, които той бълваше независимо дали някой му ги иска или не. Ето защо беше крайно учуден от факта, че желая да огранича в максимална степен контактите си с него.
Стаята в която се премесих беше обитавана от трима българи пристигнали в началото на месец юни. С тях щях да живея и до края на престоя ми тук. Петър беше с може би година две по-възрастен от мен. Имаше вид на човек на нощния живот и такъв се и оказа в последствие. Валентин бе 31 годишен барман от Силистра. Твърдеше също, че е работил и като DJ и прочее. Имаше вид на човек, който на тези години все още не е намерил мястото си в живота. Последният ми съквартирант- Софроний определено се оказа най-странната птица. Повечето го смятаха за напълно луд, но с него станахме добри приятели. На възраст 28 години, той също все още търсеше своя път. Беше завършил Богословие в Богословския факултет на СУ. Разбира се не си бе намерил работа. Искаше да бъде свещеник, но за целта освен връзки се изисквало и да си женен, а той не влизаше в тази категория. Основната първоначална причина да се сближа толкова много с него бе факта, че подобно на мен той държеше да си ляга рано за да има сили за следващият ден. Ставахме двама и това ограничваше среднощните простотий в нашата стая. Направо не можах да повярвам когато в първата нощ в новата ми стая си легнах в 11:00 часа. Не ме рабирайте погрешно, не съм враг на купоните, но обстоятелствата го налагаха, а и тукашната компания изобщо не ме радваше.
Малко по-различно ставаше, когато в събиранията се намесваха и хора от други националности. Итересно бе да се види как индианецът Хюстън друса кючек на чалга и крещи „Яж ми хуя“ на чист български.
От американците се сприятелих с едно момче на име Уес. Той имаше навика да идва към нас и намираше българските купони за готини. Самият той беше син на Бред (един от собствениците), но въпреки това работеше заедно с по-малкия си брат редом с нас. Явно това бе част от възпитанието. Уес беше на 20 години и това с което привлече вниманието ми бе факта, че по собствено желание бе постъпил в армията (Utah Army National Guard) и бе служил осем месеца в Ирак (тогава е бил на 19).

Нормално, както всяка вечер след работа бях отишъл в гората, на една специално открита от мен поляна и упражнявах движенията си въртейки пой. Един час по-късно поех по пътеката обратно към BVL. Намирах се на стотина метра от края на гората, когато вниманието ми бе привлечено от нещо странно. В земята беше забита гумена сърна. Приличаше на тези които подскачат наоколо, но веднага различих че е искуствена. Докато още си задавах фундаменталния въпрос „WTF?“ близо до мен се чу свистене и в този момент една стрела се заби точно в средата на сърната. Огледах се леко стреснато и видях от долу по пътеката да се задава едрата фигура на един от индианците Навахо. Той носеше спортен лък (един модерен индианец ). Запознахме се, казваше се Бен. Общо взето той ми показа лъка, аз поя и така. С Бен също станахме приятели. Попитах го за индианското му име (нали не очаквате да го повторя), което в превод означаваше „Нова вода“.

Този месец имах едно ходене но Сейтн Джордж за да си извадя банкова карта. Отнов бях с компания от българи и Данчо. Добре поне че и Софроний беше с нас та имах с кого да си приказва. По пътя отседнахме в едно заведение за бързо хранене. Оказа се така, че седнах заедно с Данчо. Това ми даде възможност да го поразпитам и него за живота му. Той бе достоен наследник на някогашните каубой и златотърсачи кръстосвали дивия запад. Целият си живот бе прекарал в път обикаляйки тази необятна страна и търсейки щастието си. Ветровете го бяха отвели тук и от две години той работеше за фамилия Сайрът, в Брайс. Имаше жена която се намираше някъде си, но явно не се виждаха с месеци.

Вече се свечеряваше и ние потеглихме от Сейт Джордж. Утре ме очакваше нов напрегнат работен ден.

Ех, как ме е яд че спрях да го чета от 7 глава нататъка, сега ме мързи... ИНаче, браво, отлично както винаги Една малка забележка :

Andrey358 написа:Втори мЕсец

Колега, бива ли така, баш в заглавието

Shadurak написа:Ех, как ме е яд че спрях да го чета от 7 глава нататъка, сега ме мързи... ИНаче, браво, отлично както винаги Една малка забележка :

Andrey358 написа:Втори мЕсец

Колега, бива ли така, баш в заглавието

Грешката беше своевременно отстранена. Мерси, че ми обърна внимание

19. Трети месец- 4 юли, Влошаване на Бъларо-Молдовските отношения, Рожденият ден на Първан и последиците от него, Великият план отново в опасност, дойде ми компютъра.

Юли както се очакваше, бе горещ месец. За мен той бе изпълнен с усилена работа и не малко стресови ситуации. Да започнем обаче с това, че в началото на месеца американците празнуваха своят национален празник-4-ти Юли денят на независимостта. Трябва да кажа, че това леко ми напомни на времето около националният празник у нас –3-ти март. По същия начин и тук в дните преди празника по телевизията пускаха исторически и документални филми припомнящи славни мигове от историята. Иначе 4-ти юли си беше работен ден. В края на деня обаче повечето американци се събраха на барбекю. Не се мина и без прословутите фойерверки, които бяха вечерта. Интересното е да се отбележи, че пиротехническата установка се намираше на една поляна с пряка видимост от позицията, на която се намирах аз (като заклет пироман бях най-отпред, имаше само две четиригодишни деца, стоящи пред мен). Така проследих цялото шоу включително гледайки как двама души с факли палят фитилите на ракетите. Илюминацията продължи впечатляващите 25 минути. Накрая за да бъде екшънът пълен една от ракетите излетя на криво и се взриви в земята запалвайки сухата трева на няколко места. Хората бързо потушиха огньовете с изключение на един, който прерасна в малък пожар. Тогава към него се спусна една от специално приготвените пожарни коли, които го потушиха под аплодисментите на зрителите. Тук е момента да отбележа, че точно по това време в Юта бушуваха най-жестоките горски пожари в историята на щата. И не само в този щат, по телевизията се съобщаваше за масивни пожари и в Калифорния и други щати, дори се говореше, че може би САЩ ще трябва да поиска помощ от съседни държави за овладяване на положението, но чак до там не се стигна.

Също в началото на месеца именно в моята стая се състоя един от най-бруталните купони. Имаше много бърбън, много уиски и много хора. Не само българи, но и Уес, заедно с няколко негови приятели и индианците и мексиканците дойдоха. Беше тотален погром. Дори Софроний се напи до неузнаваемост. Единствено молдовците не се включиха в купона и недоволстваха. Една молдовка дойде и се опита да каже нещо, но пияният индианец Хюстън я посрещна с “Яж ми хуя fuckin’ moldovian!” Всичко това разбира се рефлектира не другаде ами в Българо-Молдовските отношения, които доста се влошиха. На другата вечер, когато ние бяхме тотално изтощени, молдовците умишлено решиха да крещят цяла нощ.

Нещата обаче се оправиха след около седмица. Тогава Първан и един молдовец имаха едновременно рожден ден. И така всички резиденти на BVL независимо от националността решиха заедно да отпразнуват рождените дни. За щастие този път място на събитието бе общата кухня и паркингът, а не моята стая. В резултат се получи най-размазващото, безкрупулно и безогледно парти, което Брайс Таун бе виждал в последно време. Отново освен Българите и Молдовците се появиха и много от местните люде с афинитет към купоните. В музикално отношение доминираха не световноизвестните американски изпълнители, ами чедата на родната поп-фолк индустрия. Имаше дори и ретро-чалга, като особено се набиваше на уши Кондьо.
В тази съдбовна вечер, аз също се нарязах доста злобно. Тъй като безалкохолното свърши реших да разреждам уискито с бира. Това се оказа брутална тактика, дори с американската бира, която минава за слаба. Все пак имах достатъчно разум по едно време да се кача в стаята защото знаех, че утре съм на работа и ще ставам отново в 6:00. Точно 5 минути след като се прибрах обаче събитията взеха неочакван обрат. Съквартирантите ми нахлуха в стаята. Попитах ги какво става, а те ми отговориха, че е дошъл Шерифът, заедно с Боб (най-големият брат, собственик на хотела, абе баш шефа). Аз реших, че не мога да изпусна това и гол до кръста изкочих на терасата крещейки “Къде е шерифа!”. За няколкото секунди през, които се задържах на терасата успях да видя двама полицай с фенерчета, които осветяваха прозорците на сградата. От купона не бе останала и следа. После съквартирантите ме вкараха в стаята шепнейки ядосано: “Абе ти луд ли си? Да те арестуват ли искаш!?!”.

Всъщност цялата работа се състоеше в следното. Нашето твърде шумно парти бе обезпокоило гостите на хотела и е имало доста оплаквания. В следствие на това, Боб бе взел решението да извика Шерифа. Последици разбира се имаше. Първо Боб веднага бе разпознал на паркинга колата на племенника си Уес и бе казал на куките, че той е някъде тук и е под 21, следователно няма право да пие алкохол. Именно него търсеха ченгетата с фенерчетата. След като го откриха той бе арестуван. Последни на купона са били забелязани бившият ми съквартирант Гошо и едно друго момче на име Акександър (Сашо). На следващият ден Боб издал заповед за тяхното уволнение. Това го разбрах още сутринта от съквартиранта ми Валентин. Гошо обикновено караше камиона зареждащ отделните килери с чаршафи хавлий и прочее от пералното. Този ден камионът бе каран от един мексиканец. В пералното бабите мексиканки плачеха за Гошо сякаш е умрял. След работа го видях, той самият беше адски сдухан, а не наперен както обикновено и действително си стягаше багажа. Имаше намерение на първо време да отиде във Вегас. За щастие Бред, който ръководеше хаускипингът бе успял да убеди брат си Боб да не уволнява момчетата и така в крайна сметка им се размина.

Същият месец аз самият бях заплашен на два пъти с уволнение. Причината-не съм се справял особено добре с работата и имало много оплаквания от моят район. Вторият път Бред, дойде лично при мен и ми каза, че ако това не се промени ще трябва да се прибера вкъщи. В този момент отново усетих, че великият план е в опасност. Преди смятах, че препятствията за неговото осъществяване се ограничават с взимането на виза, но сега нещата стояха доста по-различно. Около половин час след разговорът ми с Бред аз разсъждавах върху несправедливото положение в което съм поставен. Вече перманентно работех на Deer Lodge където стайте бяха King size, а ми се плащаше като за нормални 15 стай. На всичкото отгоре ме заплашваха и с уволнение. За щастие Бред също скоро осъзна тази несправедливост и половин час по-късно се появи отново и ми каза, че от днес нататък би следвало да си пиша по 18 стай, въпреки че чистя 15. Това един вид увеличение на заплатата, донякъде ме компенсира.


През месец Юли ми пристигна и поръчаният по интернет лаптоп. На цялата територия на хотелът имаше безжичен интернет, така че вече имах и друга занимавка, а и по-лесно се свързвах с близките си в България.

Евала, бяха ми се насъбрали 3 да чета.
Продължавай, става все по-интересно

Не бях поствал от доста време, за което се извинявам, но дано това компенсира нещата


20. Лятото взе да свършва, авто-мото, покер и размисли за нещата от живота...

Дойде и Август, а с него и края на лятото. Тук в Брайс на над 2000м надморска височина по това време започва есента. Горещото време бе заменено от буреносни дни и огромни валежи. Разбира се имаше и хубави дни, но никога няма да забравя една седмица, когато валеше сякаш сме на тропика. Проблемът при нас, работещите хаускипинг бе, че се намирахме наполовина на открито. Един от тези дни се разболях доста сериозно. По време на работният ден вдигнах висока температура. Все пак не съм от хората, които зарязват работата на половина, за това с големи усилия успях да си свърша стайте. Когато се прибрах обаче имах чувството, че ще пукна. Бях сигурен, че ще се наложи да отсъствам поне няколко дни. С последни сили помолих Софроний да уведоми утре Данида, как стоят нещата и причините да отсъствам. За щастие от вкъщи си носих стабилна колекция от лекарства повечето именно пригодени за борба с простудните заболявания. Освен това в магазина бях открил и бонбони за гърло, които впоследствие се оказаха доста ефективни. Наистина невероятно, но на сутринта се чувствах по-добре и отново се явих на работа сякаш нищо не се беше случило.

Като изключим този здравословен проблем през август се случиха доста интересни неща. Аз и Софроний се възползвахме от правото си да вземем веднъж участие в АТV обиколката на местността. Тя се провеждаше по следният начин: имаше водач на колоната и всички туристи караха след него с не особено висока скорост. Двамата със Софроний естествено се изхитрихме и нарочно изоставахме за да може след това да засилваме АТV-тата. Особено в началото управляването на тази машина се оказа не толкова лесно колкото на компютърна игра. Веднъж не успях да взема завоя и излязох от пътеката. След това карах известно време в ливадата, докато отново успея да се върна на пътя. Този дребен инцидент беше нищо в сравнение с изпълненията на Софроний. Той излизаше неколкократно от пътя, караше като напълно обезумял. В крайна сметка успя да обърне АТV-то и като по чудо се размина без наранявания. Аз му помогнах да върне машината отново на колела преди водача да ни е видял, след което минах пред него, което се оказа грешка. Софронй не си взе поука и продължи да кара като кретен, вследствие на което на едно от спиранията се удари в мен. За щастие не повредихме АТV-тата.
Въпреки дребните инциденти усещането, което дават тези машини е страхотно и от тогава ми стана мечта един ден да си купя такова.
Същият месец имах и друго автомобилно приключение. Уес беше решил да вземе няколко човека със себе си на OFF Road. Това бяхме аз, Софроний и Валентин. Колата на Уес представляваше огромен пикап Додж, който освен всичко, беше ъпгрейтнат с допълнително по-високо окачване и по-големи гуми. Уес се оказа почитател на Рамщайн и набичвайки музиката тръгна по магистралата спазвайки абсолютно всички ограничения на скоростта. Скоро обаче достигнахме до отбивка водеща до черен път. Там Уес прищпори чудовището с бясна скорост. Първото нещо, което ни се изпречи беше умишлено изградена бабуна, вследствие на която колата излетя във въздуха. И това се оказа едва началото. Дъждът бе разкалял пътя, което допълнително създаваше екстремно усещане. Често минавахме през локви и предното стъкло се покриваше от кафява маса. Природата създаваше допълнителна атракция с подскачащите наоколо антилопи. По едно време Уес вместо да завие по пътеката реши да мине между дърветата, което определено ни изправи косите най-много... или не най-опасният момент беше, когато с поднасяне на калното трасе взе завой по ръба на една пропаст. В крайна сметка успяхме да се върнем благополучно в Брайс. Когато с умекнали крака стъпих на твърда почва и погледнах пикапът, той от зелен бе придобил жълтооранжев цвят заради калта, която се бе натрупала.
Същата вечер много хора от BVL Уес, Бен, Емерсон, Данчо, аз и Лора играхме на покер (залагахме само чипове де без истински кинти). В края на вечерта всички чипове бяха при мен и Лора и играта можеше да се проточи вечно, но накрая и двамата заложихме всичко на едно последно раздаване в което спечели тя.

На четвъртият месец от службата си в Брайс вече бях почнал да се чувствам по-уверен в работата си и тя не ми тежеше чак толкова много. Въпреки това не изневерих на принципа си да взимам по един почивен ден всяка седмица. Изключително много държах на почивният си ден. Сутрин обикновено говорих с наще по телефона (използвайки Skype кредити) и чатех с останалите си приятели от България. Често Гошо, който както вече отбелязах беше на всяка манджа мерудия, ме опрекваше, че съм мързелив и похабявам времето си с тези почивни дни. Аз пък бях на мнение, че именно този почивен ден прави разликата между човека и магарето и считах, че времето ми ще е похабено, ако го прекарам само в бачкане.
По това време ми пристигна и фотоапаратът. Много добър модел на Canon, който освен, че правеше страхотни снимки снимаше и много добро видео. От тогава са и първите ми опити с мувимейкъра. Едното ми клипче дава добра представа за Брайс таун. Другото е заснето когато аз и Софроний си взехме заедно почивен ден и решихме да се качим на автобусчето развеждащо туристите из каньона. Именно тогава успях да се насладя на истинското величие на тази природна забележителност.

Заслужава си да се отбележи, че този месец българските редици оредяха с двама души. Първан и Сашо решиха да напуснат Брайс Таун и да потърсят щастието си в Калифорния. Това автоматично анулираше визите им (при Н2В нямаш право да си сменяш работодателя) и ги превръщаше в нелегални емигранти.
Подобни случки не можеха да не ме наведат и мен самия на размисли. Едва ли е имало човек сред нас, който да не се бе замислял над това, какво би било ако остане тук завинаги. Истината е, че никога преди това не бях изключвал лично за себе си, възможността един ден да живея в чужбина. Разбира се, сега след вече четири месеца далеч от дома, наистина можех да си дам отговори, които иначе не бих могъл. Наблюдавах нещо много интересно. За тези месеци бях започнал да живея един съвсем различен живот, на ново място, с нови хора без нито един човек, който да ме свързва с миналото ми. Чувствах се странно сякаш този, който бях бе умрял там на летището в София и сега живеех нов напълно различен живот. Самоче този живот не започваше от 0 а от 22 години и в емоционално отношение нещата трудно щяха да бъдат наваксани. С две думи всичко, което обичах не се намираш тук и аз усещах, че живота в чужбина е добър за човек искащ да скъса с миналото си, но аз не бях такъв.
В моменти на размисъл обичах да се разхождам вечер при строежа на новите къщи. Там осветление почти нямаше и звездното небе се виждаше кристално чисто. Също като на вилата ми на Щъркелово Гнездо. Всъщност по ирония на сътбата, моят най-добър приятел от училище също бе в Америка по това време, но като редовен студент той бе заминал с по-добрата J1 виза и по тази причина не можехме да сме заедно. Той се намираше на другия край на страната-в слънчева Алабама. Често си пишехме, но искрено съжелявах, че не бяхме заедно, щях да имам поне един човек на когото да разчитам.

Брат много е добро много

Поклон ти правя просто в много моменти видях самия себе си в този разказ...

Успех ти пожелавам и продължавай все така

Време е да пуснеш част, че почти почна ученето и няма да имаш време после.