Началото може да ви е познато, но дано все пак ви хареса. Извинявам се ако има неточност със съзвездията.

Внезапно извилият се, смразяващ до кости вятър се вклини в мен, засипвайки до сега откритото ми лице с рояк снежинки. Затворих очи, намръщих се заради неприятната боцкаща вълна, която ме обля и изсумтях недоволно. Побързах да закрия лицето си с тъмен шал, който до скоро бе небрежно поставен около врата ми. Тягостна, непрогледна мъгла и злокобна тъма бяха забулили напълно заобикалящия ме свят.
Честно казано не бях напълно сигурен защо в този късен, неприветлив час бях поел на това мое малко пътешествие. Чувствах, че просто нямах какво друго да правя. Бях ненужен никому, откакто се преместих. От няколко месеца вече работех в София, голямия столичен град, майка на безграничните възможности. Бизнес успехите ми наистина бяха неоспорими, но не издържах вече. Апатичната атмосфера ме убиваше. Мразех всички мои нови познанства, основани единствено върху редовни поздравявания. Никога не бях очаквал, че за да започна отначало е тъй непосилно. А може би просто не можех, мястото ми не бе тук...
В дългите моменти, когато се отдавах на размисъл, крачейки волно из града, се учех да оценявам самотата. Тя бе приветлива към хора като мен. Даваше ми неповторима обстановка за размисъл. Истината бе, че в тези студени зимни вечери, впримчен в монотонното си съществуване, не ми оставаше друго освен да подлагам битието на трудно философско преосмисляне. Но дали щях да го подобря или пък бях попаднал в коварни плаващи пясъци, където всяко мое движение щеше ме запрати все по-надълбоко...
Седях смълчан на поочуканата пейка през онази мъглива нощ. Жълтеникавата светлина от кръглите лампи се разплискваше около тях в плътен златист ореол, чийто ярък цвят постепенно избледняваше с отдалечаването на светлината от ярката сфера. Тези пътеводни светлини бяха разположени от двете страни на асфалтираната алея в пространството между пейките. Те напътстваха далечните призрачни силуети на потъналите в мъглата минувачи, които ме подминаваха равнодушно.
Бях се настанил на облегалката със скръстени ръце. Щом погледнах към небето с интерес забелязах как гъстата бяла пелена започна да се разстила нежно, откривайки все повече части от небесната шир. Подобно на медальон от слонова кост луната бе окачена край множеството мъждукащи звезди. Нищо друго не те кара да се чувстваш тъй невзрачен колкото всепоглъщащите размери на космоса. Красотата му бе отдалечена и хладна, можех единствено да се любувам на брилянтно изрисуваните съзвездия. Забавно беше да се опитвам да придам смисъл на причудливите геометрични фигури, които искрящите небесни перли описваха във въображението ми. Ярките бели точици се подреждаха в една цялостна картина, която имах чувството, че бе знак. Едва ли не бележка от друга раса или пък напътствия за развиващата ни се цивилизация. Кой знае...
Напълно ненадейно у мен започна да се наслоява непоносимо чувство за тъга. Първоначално подобно на жален зов, който впоследствие достигна неутешимо ридание. Обзелата ме тягостна емоция бе напълно необяснима. Беше сякаш някой чувстваше вместо мен. Понечих да сведа главата си и да опитам да се овладея и в момента, в който откъснах поглед от нощното небе това усещане се изпари, тъй неочаквано, както се бе и зародило у мен.
Станах от пейката и се опитвах да разцепя мрака с поглед, в опит да огледам местността. Никой не бе останал в този късен час в парка. Единствено вятърът, който небрежно шумолеше, докато се промъкваше покрай увяхващите листа, издаваше своето присъствие. Бях силно угрижен, когато отново се взрях в небето. Въпреки всяка логика търсех някого измежду звездите.
- Там ли си? - излетя неволно въпрос от устата ми.
Отговор не дочух, ала внезапно ме обзе невероятно объркване. Против волята си смръщих вежди. Не знаех кой съм, какво съм, къде... защо... как! Всичко ми се струваше непонятно. Всевъзможни въпроси изкачаха в съзнанието ми, завършващи с " Какво по дяволите !". Отново се насилих да сведа погледа си. Приклекнах и с една ръка разтрих очите и челото си. Както преди малко непреодолимата ми почуда отмина мигновенно.
Някой ме разпитваше, тъй както преди малко бе излял тъгата си върху съзнанието ми. Реших, че не би имало някакъв резултат, ако се опитам да му отвърна с въпрос. Можеше да опитам да се представя на мистериозния си събеседник. В ума си извадих на преден план детайли за себе си - как изглеждам, кой съм, от къде, дори без да искам засегнах някои мой спомени.
След като прекарах известно време гледайки луната без никакъв резултат сметнах , че е безрезултатно. Може би не бях способен да предам мисъл. Ами ако...
Усмихнах се. Беше една широка, сърдечна, леко глуповата на външен вид усмивка. И се загубих в нощното небе. Не след дълго усмивката ми бе подхранена от несравнимо щастие. Имах чувството, че споделям радостната емоция с друго същество. Не ме интересуваше кой или какво, просто седях с ухилено изражение и весел поглед, вперен в небесата. Обхождах мислено всички познати ми съзвездия - погледа ми се плъзваше край "Малката мечка" и "Дракон", в последствие надолу към "Лебеди" , и рязко наляво към "Касиопея". И бях щастлив, а и преливах това щастие у другиму. Не ме интересуваше дали беше там или не, дали въображението ми подаваше фалшиви илюзии, нито пък дали наистина контактувах със същество от непознат свят или някой близко до мен, защото не след дълго вече се смеех на глас заедно с моя невидим събеседник.
Емоционалния екстаз започна да отшумява постепенно. Щом веселието утихна напълно, у мен се захрани печална емоция. Ала не бях способен да си взема сбогом с това същество. Опитвах се да му предам беглата усмивка, която се изписва на лицето ти щом увериш събеседника си, че ще се срещнете отново. Онази усмивка на границата между нещастието от раздяла и радостта от предстоящата среща. Дали бе достигнала целта си? Така и не разбрах. Това бе последният ми опит за контакт.
Оттеглих се мълчаливо и се запътих надолу по осветения от лампите път.
Напредвах целеустремено по сумрачната алея. Въпреки мисловния си унес, хвърлих бегъл поглед към човека, задаващ се към мен. Слабата стройна фигура, както и грациозната, плавна походка ми подсказваха, че вероятно е млада жена. Този факт привлече вниманието ми и предизвика бегла усмивка.
- Привет – поздравих я сопнтанно.
А тя се усмихна сърдечно насреща ми. Имаше нещо адски познато в тази нейна чаровна усмивка.

Много клиширано тийн творение,чел съм поне 200 такива.Нищо не казваш с него,случайни природни и душевни описания може да прави всеки среднограмотен човек.3/10.

Не претендирам, че съм написал нещо невероятно, но чел ли си го щом казваш, че са случайни емоциите и описанията? Знам, че вероятно не е толкова добър разказ и затова ще съм благодарен на по-конструктивна критика.