Смирненски е боледувал през голяма част от живота си и е умрял на 25. Може би има признаци на непораснала психика, но далеч по умни хора от мен и теб са го признали за велик и както и да извъртиш нещата не мисля че можеш да спориш по въпроса. Като отговор на въпроса в поста ти : "Да, за мен това е качествена поезия". Бих го нарекъл даже класик, защото смятам и него и "комунистическия пропагандатор" Вапцаров за вечно актуални в проблемите които засягат.

За Смирненски не знам, но ти определено продължаваш да се държиш като недорасляк. Поздрави и на теб.

Ебати жалкото изказване ... Ти определено си в някаква много неосъзната фаза човече, лошото е част от вас балъци си оставате завинаги в нея. Дори няма да си правя труда да ти противореча, станал си невероятно жалък тип.

Не си прав.

И ако съм казал нещо невярно, нека Бог ме порази.

Пейо Яворов

Проклятие

Душата ми, жена, душата ми бе храм
на смелите мечти и светли вдъхновения.
Проклет часа, когато те въведох там! -
Когато сред безименните въжделения
посегнах и извиках: името и знам.

Въведох те светица върху царствен трон,
на моя девствен блян облечена в порфирата.
И волята ти, думах, нека е закон:
доспехите на воин, на поета лирата,
благослови ги! - шепнех, в тих молитвен стон.

Но стана ти и с яд, разметнала коси,
одеждите разкъса, - своето нещастие! -
Кикотене безумно храма огласи...
Ти в блудна голота вертеп на сладострастие
душата ми направи: че бе - което си!

Проклет, жена, часа, когато жадна плът
внезапно те съзрях в мъглата на молитвите.
Посърнали, сънливи дните се влекът...
Угасна жива мощ, калена среди битвите!
И плач е песента ми, плач в изгубен пьт.

Песен на песента ми

Най-сетне ти се връщаш, блуднице несретна,
с наведена глава -
при мене, тук, в самотност неприветна.
Надире не поглеждай с тъмните слова
на уплах и тревога -
аз всичко знам...
Но знай и ти: умряха там
и дявола, и бога.

Ела при мен. Ела у мен. Кажи ми:
къде не беше ти, къде не бях
подире ти и аз?
Зигзаги вред неуловими...
Къде от ревност не горях
и в летен зной, и в зимен мраз?

На труженик ли дрипав, гладно леден,
в прихлупената изба ти не бе -
и него ли, кажи, не лъга, беден,
за празник, въздух и небе?
В полето ли при селянина груби
не беше ти,
край него дни ли не изгуби,
сама осмяла своите мечти?
Из дебрите на тъмните балкани -
посестрима хайдушка - и над гроб
ти сълзи ли не рони, великани
оплакваща наравно с жалък роб?
И пред развратница ли с просешка боязън
за поглед и усмивка не рида,
и пред невинността ли дума на съблазън
безсрамно ти не шепна,
без срам остала навсегда!

И ето че се връщаш уморена,
изплашена, отвърната, сломена.
...Уста пиянски не едни
в устата ти рубинови се впиха.
Ръце нечисти през ония дни
разплитаха, заплитаха, мърсиха
коприната на твоята коса.
В кървавите на кръвник обятия
нима веднъж се ти превива?
Разврата ли не чух невинността ти да осмива,
и невинността да те обсипва
с хули на проклятия?

И ето че се връщаш уморена,
наплашена, отвърната, сломена.
Надире не поглеждай - няма жив
на мъртъвците сред тълпата:
едни остаха там
безплътни през тишината
на спомена мъглив.

Разбойник същ, подире ти вървях
и питах аз:
какво тя мрази и обича?
Безсилен в ревност, силен в злобата си бях
и мислех аз:
какво я лъсти и увлича?
Гласа ти вредом стъпките ми заглуши.
Претърсвах аз,
претърсвах ги тогаз -
на миг пленените души.

Напразно търсих истина у тях,
създадена в лъжа и грях.
Напразно дирих и лъжата -
бог на вселената, душа в душата.
Страдание! Едно страдание безлично,
жалко, безразлично,
там негде по средата
на истината и лъжата...

И ей ме днес: погледай връх е - самота.
И те се върна, моя красота!
Че няма зло, страдание, живот
вън от сърцето ми - кивот,
където пепелта лежи
на всички истини-лъжи.
Че няма дух и няма вещ
вън от гърдите мои - пещ
на живия вселенен плам,
на цялата вселена храм.

И ти се върна! - празник ден...
Ще дъхна аз и с кървав пламък
ще пламне тук дърво и камък.
Бъди при мен - бъди у мен...
сред кървав пламък и през дим,
сред задух нетърпим,
небето в твоя поглед
дивно ще се отражава.
Душа за него ще копней!
Ти него гледай и ми пей
за хладния покой, за вечната забрава.

Сред пламъци и адски дим
ний двама с тебе ще горим,
красиви в мрачна грозота
и грозни в сяйна красота -
сред задух нетърпим,
в копнение за мир небесен,
ний двама тук ще изгорим,
ний двама с тебе, моя песен!

Нека "Приказка за стълбата" да е написана от човек с мироглед на 12 годишен. Ако успееш да ми измислиш гледна точка според която това твърдение е вярно, значи Бог не трябва да те поразява повече

ПС - Батенце, тебе май приятелката ти те е заебала скоро или греша ?

Не казвам, че греши. Казвам просто, че ми е много наивен.

Просто ми харесват стихотворенията му.

ПП
Ако трябва да съм откровен, не мисля че някога би ме заебала.

Щех да позапсувам,
щот' не видех нещо на Яворов,
та сега го видех,
и те туй искам да кажа:

ЕВАЛА!

По-хубава тема последните 3 години не съм виждал в този форум.

Смирненски е боледувал през голяма част от живота си и е умрял на 25. Може би има признаци на непораснала психика, но далеч по умни хора от мен и теб са го признали за велик и както и да извъртиш нещата не мисля че можеш да спориш по въпроса. Като отговор на въпроса в поста ти : "Да, за мен това е качествена поезия". Бих го нарекъл даже класик, защото смятам и него и "комунистическия пропагандатор" Вапцаров за вечно актуални в проблемите които засягат.

За Смирненски не знам, но ти определено продължаваш да се държиш като недорасляк. Поздрави и на теб.

Ледник, това че не споделяш гледната точка не прави автора жалък или инфантилен. В крайна сметка и Малкия Принц звучи като детска приспивателна книжка, но надявам се поне един тук ще се намери да потвърди, че е една от най-мъдрите и красиви книги писани някога. Не претендирам че съм чел много, но не съм чел и малко. Смирненски е любимия ми български поет, не само заради красотата в текстовете, а защото гледната ми точка за каменния град съвпада с неговата. Всичко зависи до твоето лично разбиране, а не до това кой го е определил за велик поет. Велик поет за теб е този, който пише неща, които се покриват с твоя мироглед. Аз понякога имам чувството че Смирненски ако живееше в днешни дни, нямаше да дочака и 25, а щеше да напусне тоя свят далеч по-рано. И не мисля че "красотата е погубена на всякъде", защото поне в тая тема има 2 доказателства, че сред каменния град растат цветя, вярно, сами са, но са там. Сякаш стария музикант или цветарката не са самотни цветя на града? Не са ли красиви? Аз лично намирам невероятна красота в това, как в черно белия град, има едни малки частици цветове. Както казах, всичко е въпрос на мироглед, и това че възприемаш света друго яче, не прави автора жалък или прехвален. И не мисля че някой "наивен човек" може да сътвори нещо като "Приказка за стълбата".



Превода е правен от Дубарова, и ще се изненадаш като разбереш на кой е в оригинал

Най-искренно се надявам това изказване да е изпълнено със концентрации на тежък сърказъм достойни за най-долните редове на менделеевата таблица...

Независимо че аз самия изпитвам изключително силни негативни емоции към голяма част от авторите попаднали в учебния план и несъгласи с идеологическите убеждения и позиции на голяма част от тях, не мисля че е редно, особенно от страна на индивид с претенции за широка обща култура и "ренесансово" всестранно развитие, каквито изразявате вие многоуважаеми Ледник да подхожда по толкова краен и откровенно необективен начин, при това поставяйки подобни оценки единствено и само на базата на нещо толкова субективно като класификации като
"комунистически агент" , "психически нестабилна" и "светоглед на 12 годишен"...

Искам да започна с това че не смятам да оборвам нито едно от горните определения, дори напротив съгласен съм с 2/3 от тях(това за Смирненски и Дубарова), но когато се разглежда поетическо творчество е смятам желателно да се взема предвид винаги един неизменен фактор - поетите - истинските поети са идеалисти...Само по себе си , особенно опре ли до изкуство това и наличието на действителен индивидуален идеал и позиция е сопособно да обори и нулира всеки един от посочените от теб недостатъци...

Нима не е логично един политически ангажиран ИДЕАЛИСТ от епохата на Вапцаров да бъде именно комунист в своите убеждения?И нима факта че за разлика от толкова много други той действително заплаща с живота си за убежденията си, не го прави с една идея по достоен да отстоява в поезията си тези си възгледи от стотиците появили се след това "придворни поети" ? Комунистическите идеи в творчеството на Вапцаров не са онова определящи неговото творчество - те са идеализма стоящ зад неговото възникване...Политическите му възгледи(като термина политика тук е неуместен, а по скоро термина "идеология") , макар и изразени чрез поетическите му умения, нямат отношение към качествата на съответните.

И за да приключа темата за неговата политическа роля,функция и важност, нека само споменем че самия факт на неговата екзекуция, показва колко точно е малка важноста му за комунистическото лоби в България по това време...Поправете ме ако греша но след периода на Терорите , не е бил екзекутиран нито един действително важен и активен политически носител на комунистическата идеология - напротив , точно обратното - по обвинения за конспиративна комунистическа дейност биват обвинени относително слабо-извесни и маловажни индивиди, които просто са споделяли подбни убеждения или са били отговорни за еднократни обществени изказвания и акции, с единственото изключение именно на "не особенно важния за българската поезия"(по думите на онази безполезна празнословеща псевдо-феминистка Багряна) Никола Вапцаров...."Комунистически агент" за Вапцаров е точно толкова умесно като определение колкото и "Комунистически диктатор" би било за Карл Маркс...единственото исторически вярно е класификацията 'комунистически"....

Но...за поезията...Онова което е важно за същинското поетическо изкуство са точно 4 фактора - хармония на стиха, естетическа хомогенност,символна стойност и искренност(фундамента на всяко едно истинско произведение на изкуството)...Осъзнавам че рамкирайки ги така звуча идиотски учебникарски, но личния ми опит с поезия ме е научил да ценя именно това и по тях да оценявам едно поетическо произведение като качествено или не...Тематиката дори не присъства като фактор или поне е изместена до нивото на третостепенен елемент...

В защита на Петя Дубарова не бих могъл да кажа много, най-малкото поради факта че съм предразположен към негативност и субетивност, поради факта че съответната с творчеството си се пада фаворит на около 2/3 от обектите от женски пол обучаващи се в Художествената Академия и НАТФИС....И все пак , какъв друг освен "психически нестабилен" би могъл да бъде един ярък емоционален индивид в обществен строй насърчаващ студения, фригиден, стерилен порядък, в който единствената форма на блян която е допустимо да имаш е "светлото бъдеще комунизъма!" ? Отново, точно както и при Вапцаров , акта на смърт, този път доброволен, е онова утвърждаващо искренноста и истинноста на изказаното в стиховете, успяващо да им придаде поетическата им стойност, независимо от това че откровенно ненавиждам тематиката и вижданията за света споделяни от младата Дубарова....

За Смирненски бих могъл да кажа само че много са малко творците(особенно поетите!) успяващи да изразят онези най-низки пластове от социалната реалност без да изпаднат в крайностите на "мрачния драматизъм" и захаросания "меланхоличен трагизъм" и въпреки всичко да изградят внушение за обективна картна на съдбите зад "невидимите хора" без тя да е противно тежка и отблъскваща...Смирненски е точно един от тях...По въпроса за "мирогледа на 12 годишен" бих могъл само да запитам многуважаемия Ледник, какво точно е вършел когато на улицата му е посикал милостиня на улицата , дали просто е извръщал глава в обратната посока и с ледена премереност е продъжавал пътя си или давайки такава е потъвал в последствие в 3часов размисъл на тема "какво точно направих с това ?"...Бих желал да помоля всички бивши и настоящи 12 годишни извършили второто да споделят своя опит...

В края само ще спомена че в библиотеката си имам точно 3 книги с българска поезия...Яворов, Далчев и трето име което няма смисъл да споменавам и чиято първа стихосбирка най-вероятно ще бъде и последна..Но ще си позволя по-долу до поместя цитати от предпочитани от мен образци на българската поетическа мисъл, като умишлено няма да дам имената на авторите или произведенията от които са взети...

"Слънчогледите погледнаха слънцето
...
Слънчогледите пропаднаха в прахта!
...
ДОЛУ БОГ!
и от твоя престол
те запращаме мъртъв надолу
вдън вселенските бездни
беззвездни,
железни -
ДОЛУ БОГ!
По небесните мостове
високи без край
с въжета и лостове
ще снемем блажения рай
долу
върху печалния
в кърви обляния
земен шар."

"Нямаш нито жили, нито нерви
Нямаш нашата злочеста плът.
Съвестта и хилядите червеи
никога не те гризът.
....
Алена искра, от теб изтръгната
камък, истината в теб прозрях:
вечно и свето е само мъртвото.
живото живее в грях."

"Все туй копнение в духът,
Все туй скиталчество из път,
на който не съзирам края.

И поглед вечно устремен
напред към утрешния ден,
без там пристанище да зная..."

потвърждавам.



Наистина, само българин би усетил великото при тях, и след като се появяват такива мнения - глобализацията успява. Оставаше и да заплюем Вазов като антисемит, а Ботев - като анархист А в речника на дядо Вазов, до колкото си спомням средното, беше установено че присъстват около 50 пъти повече думи отколкото в речника на средноинтелигентния, образован съвременен човек.

Най-въздействащото стихотворение на Ботев,според мен.Няма да пускам заглавието,предполагам,че е всеизвестно.

В тъги, в неволи младост минува,
кръвта се ядно в жили вълнува,
погледът мрачен, умът не види
добро ли, зло ли насреща иде...
На душа лежат спомени тежки,
злобна ги памет често повтаря,
в гърди ни любов, ни капка вяра,
нито надежда от сън мъртвешки
да можеш свестен човек събуди!
Свестните у нас считат за луди,
глупецът вредом всеки почита:
"Богат е", казва, пък го не пита
колко е души изгорил живи,
сироти колко той е ограбил
и пред олтарят бога изамамил
с молитви, с клетви, с думи лъжливи.
И на обществен тоя мъчител
и поп, и черква с вяра слугуват;
нему се кланя дивак учител,
и с вестникарин зайдно мъдруват,
че страх от бога било начало
на сяка мъдрост... Туй е казало
стадо от вълци във овчи кожи,
камък основен за да положи
на лъжи свети, а ум човешки
да скове навек в окови тежки!
Соломон, тоя тиран развратен,
отдавна в раят найде запратен,
със свойте притчи между светците,
казал е глупост между глупците,
и нея светът до днес повтаря -
"Бой се от бога, почитай царя!"
Свещена глупост! Векове цели
разум и совест с нея се борят;
борци са в мъки, в неволи мрели,
но кажи, що са могли да сторят!
Светът, привикнал хомот да влачи,
тиранство и зло и до днес тачи;
тежка желязна ръка целува,
лъжливи уста слуша с вяра:
млъчи, моли се, кога те биять
кожата ти да одере звярът
и кръвта да ти змии изпият,
на бога само ти се надявай:
"Боже, помилуй - грешен съм азе"
думай, моли се и твърдо вярвай -
бог не наказва, когото мрази...
Тъй върви светът! Лъжа и робство
на тая пуста земя царува!
И като залог из род в потомство
ден и нощ - вечно тук преминува.
И в това царство кърваво, грешно,
царство на подлост, разврат и сълзи,
царство на скърби - зло безконечно!
кипи борбата и с стъпки бързи
върви към своят свещени конец...
Ще викнем ние: "Хляб или свинец!"

ето няколко от любимите ми:

Гео Милев

Жестокият пръстен

В нощта след бледните хвалебни литургии
ти пращаш да ме свържат твоите слуги -
под тягостния свод на вечна пирамида
за страшни пиршества ме водиш, Сън!

- О кървава глава във мойто блюдо!
сляп ужас на студената стена -
и призрачния път към призрачния свят отвън,
през мрачни коридори,
сплетени в жесток

без изход пръстен -
вън:
(О, агнец бял! след пълнослънчева зора над Нил,
опръскан с кървави петна,
склонил
глава - без грях, без жалба, без порок...)

Бог говори:

---

Димчо Дебелянов

Далеч...

Далеч над мъртвите гори погледна мъртвата луна
и пред очите ми разкри скръбта на тиха равнина.

Напразно дирят път очи, напразно чака жаден слух -
просторът царствено мълчи - навеки сляп, навеки глух.

Понявга само тръпен хлад разбужда сънните треви
и някой страшен и злорад слова загадъчни мълви.

Аз дигам сепнато глава, сърце ми свиват страх и мраз.
Потръпвам, спирам се, зова и мре без ехо моят глас.

Като лампада в мъртъв храм погледна мъртвата луна -
и аз бях слаб, и аз бях сам, сред пълна с бури тишина.

---

Атанас Далчев

Дяволско

Стрелките на отсрещния часовник
описват върху своя циферблат
дванайсетте кръга на моя ад
и жънат мойте часове отровни.

И аз лежа на дървения под
с коси от леден лепкав пот измокрени,
и аз умирам в стаята под покрива
тъй близко до самия небосвод.

А долу преминават автомобили,
трамваи като ветрове фучат
и смехове и крясъци звучат,
и тътнат кръчмите и публичните домове.

И за да заглуша във себе си скръбта,
понякога аз сядам на прозореца
и яростно оттам замервам хората
със пръст от старите саксии без цветя.

О, аз разбирам: този весел свят
със мене и със мойта смърт не свършва;
аз съм една ненужна жалка мърша
и мога ли да бъда техен брат?

Не искам състрадание от хората!
Аз имам всичко: моя е смъртта.
И аз ще се изплезя на света,
обесен върху черния прозорец.

PS: Забравих за Яворов.

Ледена стена

Ледена стена - под нея съм роден.
Стъклена стена - отвред съм обграден.
Хладната стена - замръзва моя дих.
Вечната стена - с глава я не разбих...
Който приближи - стовари черен труп:
кой не приближи! - и мъртъвци са куп.
Който приближи, затули лъч една:
кой не приближи! - и чезна в тъмнина.

Не е съвпадение.

ALEKSANDUS STEFANOV

Ботев и Вапцаров.

Това са истинските поети защото са изпитвали истински чувства и са умряли за да защитат тези си чувства.

Борбата е безмилостно жестока.

Борбата както казват, е епична.

Аз паднах. Друг ще ме смени и...

толкоз.

Какво тук значи някаква си личност?

Франсоа Вийон.

ПП
Всички забравяте Яворов.

Алеко Константинов, Асен Разцветников, Николай Хайтов, Димчо Дебелянов, , Добри Чинтулов, Елин Пелин, Елисавета Багряна, Антон Страшимиров, Емилян Станев, Христо Смирненски, Иван Вазов, Константин Величков, Любен Каравелов, Николай Лилиев, Никола Вапцаров, Димитър Талев, Пенчо Славейков, Христо Ботев, Пейо Яворов, Йордан Радичков, Захари Стоянов, Гео Милев ... част от великите български поети, за който се сетих след няколкоминутен размисъл.


Септември


1
Нощта ражда из мъртва утроба
вековната злоба на роба:
своя пурпурен гняв -
величав.

Дълбоко сред мрак и мъгла.


Из тъмни долини
- преди да се съмне
из всички балкани
из дебри пустинни
из гладни поля
из кални паланки
села
градове
дворове
из хижи, колиби
из фабрики, складове, гари
хамбари
чифлици
воденици
работилници
юзини
заводи:


по пътища и по завои
високо
по сипеи, урви, чукари, бърда
през слог
и рид
през глухи усои
през есенни жълти гори
през камънаци
вода
мътни вади
ливади
нивя
лозя
овчарски пладнища
глогини
изгорели стърнища
трънаци
блата:
изпокъсани
кални
гладни
навъсени
измършавели от труд
загрубели от жега и студ
уродливи
сакати
космати
черни
боси
изподрани
прости
диви
гневни
бесни

- без рози
и песни
без музика и барабани
без кларинети, тимпани, латерни,
флигорни, тромбони, тръби:

на гърба с парцаливи торби
в ръцете - не с бляскави шпаги,
а с прости тояги,
шопи със сопи
с пръсти
с копрали
с търнокопи
с вили
с брадви
с топори
с коси
и слънчогледи
- стари и млади -
се спуснаха всички отвред
- като отприщено стадо
от слепи животни,
безброй
яростни бикове -
с викове
с вой
(зад тях - на нощта вкаменения свод)
полетяха напред
без ред
неудържими
страхотни
велики:
НАРОД!
2
Нощта се разсипва във блясъци
по върховете.
С л ъ н ч о г л е д и т е
п о г л е д н а х а с л ъ н ц е т о!
Зората от сън се
пробуди
сред гръм от картечници:
От далечните
склонове
- удар след удар -
заплющяха
луди
куршуми - олово.
Топове
като зинали слонове
зареваха. . .
Трепет и страх.
С л ъ н ч о г л е д и т е п а д н а х а в п р а х.

3
Глас народен:

Глас божи
С хиляди ножа
прободен
народ -
затъпен
унижен
по-нищ и от просяк,
останал
без мозък
без нерви -
въстана
из мрака тревожен
на своя живот
- и писа със своите кърви:
СВОБОДЕН!

Г л а в а п ъ р в а:
Септември.
- Глас народен -
- Глас божи -
О боже!
подкрепяй свещеното дело
на грубите черни ръце:
влей смелост
в нашето гърмящо сърце:
Не искаш ти никого роб -
и ето - кълнеме се в нашия гроб -
ще възкресим ний човека
свободен в света.
Пред нас е смъртта -
о нека!
но отвъд:
там цъфти Ханаан
от Правдата обетован
нам -
вечна пролет на живия блян. . .
Вярваме! Знаем! Желаеме го!
С нами бог!

4
Септември! Септември!
О месец на кръв!
на подем
и погром!
Мъглиж беше пръв
Стара
и Загора
Нова
Чирпан
Лом
Фердинанд
Берковица
Сарамбей
Медковец

(с поп Андрей)
- градове и села.

5
Народа въстана
- с чук
в ръката,
обсипан със сажди, искри и сгурия,
- със сърп сред полята,
просмукан от влага и студ:
хора на черния труд
с безглаголно търпение -

(не гении
таланти
протестанти
оратори
агитатори
фабриканти
въздухоплаватели
педанти
писатели
генерали
съдържатели
на локали
музиканти
и черносотници)
А
селяци
работници
груби простаци
безимотни
неграмотни
профани
хулигани
глигани
- скот като скот:
хиляди
маса
народ;
хиляди вери
- вяра в народний възход,
хиляди воли
- воля за светъл живот,
хиляди диви сърца
- и огън във всяко сърце,
хиляди черни ръце
- в червения кръг на простора
издигнали с устрем нагоре
червени
знамена
развени
високо
широко
над цялата в трепет и смут разлюляна страна
на бурята яростен плод:

Хиляди -
маса -
народ.
6

Блесна
над родни Балкани,
издигнали пъп
срещу небето
и вечното слънце

светкавица
- гръм
хрясна
право в сърцето
на гигантския
столетен
дъб.
Хълм подир хълм
ек бързолетен
отпрати далек
през чуки
грамади
към стръмни долини
в каменни дупки
- пламтящо легло -
дето спят на витло
пепелянки и смолци,
в пещери
на змеици и змейове,
в глухи хралупи на вещици

- и екота сля се
с далечно ехо:
екот и ропот
на водопади
потоци
порои -
бесни
рукнали в бездната
с гръм.
7

Започва трагедията! -


8


Първите
паднаха в кърви.
Метежният устрем
бе посрещнат с куршуми.
Знамената изтръпнаха
пронизани.
Планината гърми. . .
Там горе
далечни и близки хълми
потъмняха обнизани
с хора
- плъпнаха
черни редици:
редовни платени войници
и разлютена милиция.
Всички те знаят:
"Отечеството
е в опасност!"

Прекрасно:
но - що е отечество? -
И яростно лаят
картечници. . .
Първите
паднаха в кърви.
Зад далечните
върхове
забумтя артилерия.
Затрепераха
градове
и села.
Мъртви тела
- окървавени трупове -
застлаха
склонове
валози
пътища. . .
С извадени саби
кавалерийски отряди подгониха
разбитите селяни
- доубивани, стреляни
с шрапнели, фугаси
- бягащи в ужас на всички страни,
догонвани в къщите
и съсичани там
с кървави саби
под нисък сайвант
сред писък
на изплашени баби,
деца и жени...
- - - - - - -
9

Войските настъпваха.
Под грозния звук на шрапнелите
изтръпнаха
и най-смелите:
в отчаяние
към небето издигнати голи ръце.
Ужас без слава
замръзна на всяко лице -
очи без страдание.

"Всеки
да си спасява
живота!"

По всички пътеки
ето спущат се рота след рота
- пехота
кавалерия
артилерия.
Бият атака
барабаните.
Паника
- високо
над изподраните
червени знамена -
бич от пурпурни пламъци вей.

Там
посред общия смут
сам,
като луд
епически смелия
поп
Андрей
с легендарния топ
стреля
снаряд след снаряд. . .
В последния миг:
"Смърт на Сатаната!"
извика
побеснял и велик -
и обърна назад
своя топ:
последната
граната
изпрати
право там

- в божия храм
дето бе пял литургия, ектении. . .

И се предаде.
"Да се обеси червения поп!
Без кръст - без гроб!"


До телеграфния стълб бе изправен.
До него палача.
Капитана.
Въжето
бе готово.
Балкана
тъмнееше мрачен.
Небето -
сурово.
Попа стоеше огромен,
изправен в целий си ръст,
цял
спокоен като гранит -
без жал
без спомен
- на гърдите Христовия кръст
и с поглед в балканите впит -
далеко
сякаш в грядущето. . .
- Страхливо вий поглед отпущате
пред близката смърт на човека,
палачи!
Що значи
смъртта на един?
Амин!
Захрачи
и плю.
Бързо нахлу
сам на врата си въжето
и
без да погледне небето
- увисна -
език
между зъбите стиснал:


велик
сюблимен
непостижим!


10


Есента
полетя
диво разкъсана
в писъци, вихър и нощ.
Буря изви се
над тъмни балкани


- мрак и блясък
и гракащи гарвани ято -


Кървава пот
изби по гърба на земята.
В ужас и трепет снижи се
всяка хижа и дом.
П о г р о м!
Трясък
продъни небесния свод.


11


Тогава настана
най-ужасното:
Бясно захласната
заудря в душите тревожна камбана
- удря, бие, звъни. . .
Нощта падна тъй ниско -
глухо и страшно заключена
от всички страни.
Смъртта
- кървава вещица сгушена
във всичкине ъгли на мрака
изписка,
и ето посяга
далеч и навред из нощта:
със своите сухи ръце
- дълги, безкрайни -
улавя и стиска
зад всяка стена
по едно ужасено сърце.
О, нощ на безименни тайни!
- и тайни, и явни:


Мегдани отново с кармин окървавени.
Смъртни писъци в преръзано гърло задавени.
На вериги зловещия звек.
Затворите пълни с хора.
В двора
на казарми, затвори
от командвани залпове ек.
Вратите залостени.
Чукат отвън тъмни гости.
Сина със револвер в ръката
мъртъв на прага прострян.
Бащата обесен.
Обезчестена сестрата.
От селата задигнати селяни
след тях - войници:
мрачен конвой.
За да бъдат разстреляни:
Команда: стой!
"Огън" -
изтракаха пушки:
Ку
Клъкс
Клян -
"бий"!
- залп.
Десет трупа
от брега
пльоснаха тежко
в мъртвите мътни води на Марица.
Окървавена повлече
ги скръбната родна река.
Военна музика нейде далече
през обезлюдени улици
гърмеше
"Шуми Марица. . ."
Окървавена. . .
В изпотъпкани ниви
трънливи
между бодил и високи треви
се валят червени глави
с накълцано обезобразено лице.
Бесилки разпериха черни ръце
(привидения в мъртва мъгла).
Непрестанно се носи страхотния марш на топора
ударил о кокал. Горящи села
озаряват далеч кръгозора.
Потекоха кървави вади.
Пламнали клади
лизнаха със светотатствен език
светото подножие
на божия
престол.
Замириса на живо месо.
Ужасени отвис небесата
нададоха вик
блажените жители на светлия рай
- на бога свирепо Осанна -
Край.
Урагана престана,
халата
спря най-подир:
мир
и тишина
настана
по цялата
страна.
Кървав на боговете курбан.


12
Музо, възпей оня пагубен гняв на Ахила. . .


Ахил беше грубата сила.
Военния демон.
Ахил беше стар генерал
на Н. Ц. В. цар Агамемнон.
Ахил бе герой.
С безброй
кръстове, ордени, ленти. . .
Пиедестал
на реда и тишината
в страната. . .


Но днес ний
не вярваме вече в герои
- ни чужди, ни свои.


Троя бе опожарена и срината.
Приам и Хекуба загинаха.
Ахил тържествува. . .
- Какво е за него Хекуба? -
Душата му дива и груба
не чува
плача на свещената майка, разкъсъна
над безименни гробища с кърви оръсени
израснали в миг
- толкоз много -
безброй.
- Какво е за него Хекуба? -
Ахил бе герой.
Ахил бе верик.


Бич божий изпратен от бога.


Но Ахил ще загине под гняв и проклятия.
- И загина

падна в позорно падение:
на убиеца вярна отплата.
Агамемнон уби Ифигирия
- и загина:
Клитемнестра уби Агамемнона
- и загина:
Орест със Електра уби Клитемнестра
- и загина. . .
Едничка остава
- стои и пребъдва
през вековете -
Касандра-пророчица:
тя вещае възмездие
- и в с и ч к о с е с б ъ д в а.
Безсменна прищявка, игра и забава
на боговете.
Вековечен разцвет на божествена стръв.
Всяка смърт е за тях развлечение,
всеки вопъл - шега.
Смърт, убийство и кръв!
Докога, докога?
Вседържителю Зевс
Юпитере
Ахурамазда
Индра
Тот
Ра
Йехова
Саваот:
- о т г о в а р я й!

Кръз дима на пожарите
се издига и бие ушите ти
вика на убитите,
рева
на мъченици безброй
върху клади горящи дърва:
- К о й
и з л ъ г а н а ш а т а в я р а? -


Отговаряй!
Ти мълчиш?

Не знаеш?
- Ний знаем!
Ето виж:
с един скок
ний скачаме право в небето:

ДОЛУ БОГ!

- хвърляме бомба в сърцето ти,
превземаме с щурм небето:

ДОЛУ БОГ!

и от твоя престол
те запращаме мъртъв надолу
вдън вселенските бездни
беззвездни,
железни -

ДОЛУ БОГ!

По небесните мостове
високи без край
с въжета и лостове
ще снемем блажения рай
долу
върху печалния
в кърви обляния
земен шар.
Всичко писано от философи, поети -
ще се сбъдне!
- Без бог! без господар!
Септември ще бъде май.
Човешкия живот
ще бъде един безконечен възход
- нагоре! нагоре!
З е м я т а щ е б ъ д е р а й -
ще бъде!

1924 г.
Гео Милев

"Спомен".