Що е то българоскептицизъм и има ли почва у тях?Автор: Иво Инджев,
http://www.ivo.bg Министерството на външните работи демонстрира странна привързаност към Русия
МВнР призова Израел и Хамас към въздържаност от насилие в ивицата Газа, където конфликтът се разрасна през последните два дни. Реакцията на българското външно министерство е навременна, бърза и адекватна - буквално часове след събитията. Значи може и така?
Нищо подобно не се случи при кризата в Южна Осетия, когато тя избухна на 8 август. Пръв „реагира” тогава президентът Първанов. Пред репортери, по време на ловен събор, първият стрелец на републиката, изстреля няколко думи на 9 август, успявайки да сгафи, защото прати конфликта в…Грузия. И позна! Но без да иска (просто от незнание). Защото Южна Осетия беше част от Грузия, което предизвика неуспешния й опит за възстановяване на суверенитета ( след многобройни провокации от руска страна, която , както се видя, е била изключително добре подготвена да примами грузинците в капна и да стовари огромна военна мощ срещу тях).
За Тбилиси това беше конфликт в Грузия. Кремъл яростно отричаше. А нашият държавен глава се изказа неподготвен в грузинска защита и след това…млъкна. И мълчи, солидарно с премиера Станишев и с другите „държавни мъже” , вече пети месец.
Първата и последна (до ден днешен) официална реакция на България на конфликта, който е доста по-горещ за страната ни по географски и геополитически причини от близкоизточния, дойде едва на 26 август-цели 18 дни след неговото избухване. Говорителят на МВнР Димитър Цанчев направи тогава изявление от няколко изречения, в които Русия и нейната пълномащабна военна операция, достигнала околностите на грузинската столица, изобщо не се споменаваше.
Същата тази операция беше окачествена малко по-късно на извънредната среща на ЕС на 1 септември като „непропорционална употреба на сила”- казано на разговорен език, Русия беше окачествена като побойник, който бие беззащитни. Именно преди тази среща в Брюксел руският посланик в ЕС Владимир Чижов отново унизи България, като ( говорейки сякаш от името на страната ни) изрази увереност, че София ( възползвайки се от демократичните механизми в съюза, непознати за страни с манталитета на Съветския съюз) ще блокира евентуални европейски санкции срещу Москва.
Не знаем какво точно се е случило в деликатните контакти между партньорите от ЕС ( където зависимостта от руските суровини изигра своята роля), но до санкции наистина не се стигна-резолюцията беше осъдителна спрямо Русия, но се оказа лишена от инструментариума за влияние върху нея, какъвто можеха да бъдат санкциите.
От българска страна се стигна единствено до много закъсняла реакция на МВнР на арогантното поведение на Чижов и то
след като премиерът Станишев „пропусна” да постави въпроса лично на Путин на срещата им в Сочи на 19-ти септември (Станишев направо отказа да отговори на акредитирани в Сочи български журналисти, дали е обсъждал темата с колегата Путин).
В декларацията на МВнР от 26 август, внимателно формулирана така, че да не дразни Москва, се казва единствено, че България се присъединява към европейската позиция за зачитане суверенитета на Грузия. А поводът за това МВнР да проговори, макар и по този възможно най-тих и лаконичен начин, не беше израз на възмущение от разправата на огромната Русия с малката Грузия, а чисто юридически казус: ден по-рано Кремъл призна независимостта на Южна Осетия и Абхазия и така на практика ги „осинови”, позовавайки се мълчаливо на „прецедента” в Косово ( който произтече от фактическата ситуация там, ферментирала с десетилетия, наблюдавана от ЕС, ООН, ОССЕ и ескалирала до неудържимото отцепване от Сърбия).
С други думи Русия, която яростно заклейми независимостта на Косово, подкрепи независимостта на части от Грузия при още по-спорни юридически предпоставки за това ( ако беше последователна във възраженията си срещу обособяването на Косово, Москва трябваше да приложи същия принцип към Южна Осетия и Абхазия).
За „благодарност” за тази задкулисна услужливост на българските власти Москва нареди на новоназначения си посланик в София Исаков да се скара публично на България в специално свикана за целта пресконференция. Той размаха пръст за това, че ( преди войната в Грузия) България е продала на грузинците оръжие.
София не само не се обиди, но и тайно е уверила в своята лоялност (по дипломатически канали) руската страна, че тази, дразнеща Кремъл търговия, е прекратена едностранно от българска страна-информация за това угодничество изтече безпощадно в руската преса. Тя обича да поставя на мястото им българските другари, колкото и да са предани. В това отношение особено се прояви в. „Правда”, който изсипа куп обиди срещу България като „мишка”, която се спотайвала под килима и се опитвала да играе тройна игра ( между търговския си интерес, отношенията със Запада и с Русия ), но можела от трите стола да падне на земята, макар че Западът бил използвал България за свой…троянски кон.
Но да се върнем към повода да видим контраста: фактът, че МВнР може и преценява, че трябва да реагира светкавично при други международни конфликти, като кризата в Газа, само демонстрира доколко съучастнически проруска е въздържаността на българските власти по темата за Грузия (която се очаква да сключи през януари 2009-та стратегическо споразумение с нашия съюзник САЩ).
Липсата на каквато и да било официална българска позиция за грузинския проблем, освен няколкото думи на МВнР от 26 август, е още по-гротескна заради куриоза, роден от вицепремиера и външен министър Ивайло Калфин . Той се опита да „отбие номера” като се произнесе ( еднократно) по темата в …личния си блог.
На пистата на публичната изява беше пуснат солово заместник-външният министър Милен Керемедчиев. Той беше изпратен да обикаля горящата от руските бомби Грузия. И раздаде няколко интервюта, произведе един-два пътеписа и толкоз!
На дипломатически жаргон снишаването на държавната реакция на такова ниво е ясно послание: не желаем да си създаваме проблеми. Което, на езика на съпричастността към ангажиментите на България към ЕС и НАТО, е равносилно на: „гледайте си работата, ние на думи подкрепяме Грузия и дори нейната кандидатура за НАТО, но на практика симпатизираме на големия православен брат и правото му безнаказано да бие малки православни братя”.
Какво мислят за смачканата с военна сила малка православна Грузия на отсрещния бряг на НАШЕТО (?) Черно море президентът Първанов, премиерът Станишев или парламентарният шеф Пирински - това, според тези „държавници”, не бива да се споделя с народа - той, народът, си трае. Защо да се напрягат?!
Виж, когато доста по-далеч от нашата черга - в близкия (но не чак колкото е Кавказ) Изток, има конфликт, управниците пришпорват дипломатическите си сетива. Направиха го без да си дават сметка, че така изпадат в положението на мнимия глухоням, който се е направил наскоро, че не чува воплите от побоя над свой съсед, а после , при друг ( аналогичен, но безопасен за собствената кожа случай) се издава като всичко друго, само не и като глухоням.
А сега, след това припомняне, което не можете да прочетете и да чуете в България другаде, освен в свободното от цензура пространство на Интернет ( и в няколко седмичника с опозиционна насоченост), нека всеки си зададе въпроса: има ли връзка между българоскептицизма сред западните ни съюзници и плиткото за разгадаване хитруване на нашите власти?
В опит да се оправдаят пред съюзниците за своето въжеиграчество (което за много голяма част от българската публика си остава дълбоко законспирирана тайна, договорена между медиите и властта) и с надежда да изкопчат популистки малко симпатия сред населението, нашите управници застават в позата на жертви на неразбиране и на лошо отношение от страна на Запада. За целта подклаждат вече откровено евроскептицизъм на българска почва.
