Мда, първа глава беше през погледа на амазонката. ^^ Пък сега да видим... Пускам следващата част. Позволих си малко украшения. Глава ІІ 1/2 ще излезе утре вероятно.

Глава ІІ
Гробищата на сестрите

Хвърлих се с главата напред в сапфирения водовъртеж от магическа енергия. Светът пред очите ми се размъти като езеро, в което бе паднала капка вода. Всичко се завъртя и изчезна между сините вихри, докато аз падах в някаква бездънна пропаст. Загубих представа за времето, което сякаш се беше разтегнало до невъзможен предел. Най-накрая краката и ръцете ми опряха...
... Земя. Твърда, студена... тревиста... мокра. Свлякох се по лице. Незнайно защо, едва дишах. Вътрешностите ми сякаш се гърчеха в също такъв портал, през какъвто току-що бях минала. Всичките ми тъкани горяха, все едно във вените ми течеше киселина. Въпреки годините на усилена тренировка, на които бях подложена още от шестгодишна, не можех да се преборя с усещането. В този момент усетих друго дразнение някъде вляво от себе си... Светлина... Фокусирах сетивата си към източника. Слънцето, наскоро беше изгряло. Болката затихваше.
- Анеона - чух нечий глас. Гласът на Инафет. - Можеш ли да станеш?
Опитах се да се изправя, но болката отново ме преряза и аз се сгърчих на оросената трева.
- Не - понечих да кажа, но от устните ми се изтръгна само мънкане.
Ръката на Инафет хвана моята и ме дръпна нагоре. Несигурно се изправих на крака. Чувствах се слаба, несигурна... като пияна. Седнах на земята, без да обръщам внимание на росата.
Хианел се доближи до мен и ме погледна притеснено.
- Какво ти е? - попита. А всъщност тя самата имаше повече нужда от помощ от мен. Оростем почти беше изцерил раната в корема й, но щеше да мине време, докато амазонката се възстанови напълно.
- М-м-м... - мускулите не се подчиняваха на мозъка ми. Не бях способна дори да говоря.
Но през обучението си като убийца на магове бях овладяла още нещо освен бойните изкуства. И именно то щеше да ме спаси сега, както бе ставало много пъти в миналото.
"Магия" - изпратих мисълта си към останалите, без дори да мърдам устни. - "Тялото ми абсорбира твърде много при преминаването ми през портала. Изглежда имам непоносимост към сурова магическа енергия."
- Трябва да премахнем излишната магия от нея - смръщи се жрецът на Ратма.
- Не знам за подобна молитва - отвърна Оростем, който стоеше наблизо.
- След малко се връщам - внезапно каза Инафет и изчезна някъде из лагера.
След минута се върна тичешком, държейки в ръка малък свитък. Клекна до мен и ми го подаде.
- Прочети го чрез телепатия - каза. - Ще ти помогне.
Погледът ми запълзя по редовете, поглъщайки руните. Думите се оформяха в главата ми, а заедно с тях и самото заклинание. Стигнах до края на листа пергамент. Свитъкът засия в златисто, руните светнаха и пергаментът се разпадна, а парчетата се завихриха в малка сфера, която бавно се издигна и застана над главата ми.
- Хианел - обърна се ратмианецът към русокосото момиче - промуши я с коп...
Преди вцепененият ми мозък да разбере какво става, паладинът бе хванал с една ръка Инафет за гърлото, а с другата изтегляше меча си.
- Още от началото почувствах нещо нередно около теб, подло изчадие - изръмжа той и разтърси белокосия мъж. - Дойде тук, за да избиеш Дяволиците, нали?
Червено сияние лумна над главата над светия рицар. Противникът му замахна с крак и му нанесе точен ритник в корема. През ризницата Оростем не трябваше да е усетил кой знае каква болка, но, странно, той изрева неистово и се свлече на земята. Мечът му глухо издрънча.
И аз, и амазонката стояхме вцепенени - тя от изненада, а аз и поради магията - докато Инафет застана над закарумита и заобяснява:
- Анеона е парализирана от магията, която плътта й е попила. Заклинанието, което я накарах да прочете, се нарича щит от мана. Излишната мана ще бъде...
- Мана? - смръщи се Хианел.
- Така маговете и ние, жреците на Ратма, наричаме същата тази сурова магическа енергия. Та, това заклинание предпазва от физически наранявания, а вместо това изразходва маната на организма. Това е единственият начин, по който можем да й помогнем тук и сега.
Докато той говореше, аз само можех да слушам. Не бях способна да окажа каквато и да е съпротива. Ами ако той наистина искаше да ме убие? Опитах се да проникна в ума му, но доколкото ми стигаха силите, открих само добронамереност.
"Хианел, удари ме" - изпратих послание до амазонката. Тя се поколеба, пристъпи към мен, надигна копието си и застина, очевидно отново питайки се дали постъпва правилно. Некромантът проследи погледа й и кимна. Момичето замахна...
Стиснах очи, не исках да видя как острието се спуска надолу. Но вместо очаквания звук на копие, забиващо се в плът, чух меко свистене, сякаш оръжието преминаваше през призрак. Не почувствах дори леко одраскване. Болката в мускулите ми все едно изтече. Отворих очи. Хианел се взираше в мен с невярващ поглед, както и паладинът. Инафет се приближи и ми подаде ръка да се изправя. Усмихнах му се.
- Благодаря ви и на двамата - стиснах ръце на него и на Хианел. Той леко се усмихна в отговор, но момичето не промени сериозния израз на лицето си.
- Прекалено съм изтощена, за да приемам каквито и да е благодарности - отвърна тя. - Отивам да си намеря подслон.
Двамата мъже я проследиха с поглед. Оростем прочисти гърлото си.
- Знаете ли - поде той - мечът ми се поочука днес. Ще отида да го дам на ковачката за поправка. Помня, че я видях някъде натам - и той посочи към североизток, където няколко от Дяволиците вече излизаха от палатките си.
- Сънят също няма да ти се отрази зле - подметнах му.
- О - той се сепна и погледна към другия мъж. - Инафет, съжалявам за имената, с които те нарекох.
Инафет само изсумтя, не толкова от неприязън, колкото на шега. Или поне на мен така ми се стори.
- Да вървим, Анеона - подкани ме, побутвайки ме по ръката.
- Не ти ли се спи? - завъртях глава.
- Не съм се уморил толкова - отвърна той, отново с тази лека, толкова безгрижна усмивка. - Вие тримата свършихте по-голямата част от работата.
Засмях се.
- Да, а за къде сме без теб? Хианел се хвърля с копието напред срещу огнени топки, аз винаги се оказвам обградена от дяволи и зомбита, които Оростем пък да събаря върху мен с щита си.
- Интересно чувство за хумор имаш - отбеляза ратмианецът, докато крачехме между платките в събуждащия се лагер.
- Всъщност накъде вървим? - попитах.
Той се покашля леко.
- Тази задача ни беше дадена от Акара, не помниш ли? Мисля, че все пак би било уместно да я уведомим.
Жрицата ни посрещна пред входа на платката си.
- Прочистили сте бърлогата на злото? - в гласа й личаха облекчение и признателност. - Вие заслужихте моето доверие. Тъй като аз съм магьосница, мога да ви наградя, като ви науча на някое умение.
Потръпнах. Не отново.
- Анеона тази сутрин откри, че има непоносимост към магия - подхвърли полушеговито белокосият ми другар. Сръгах го в ребрата, но дори това не ме спря да надам кикот, все едно бях непослушно момиченце.
- Жрице - веднага смених темата - заловихме дявол, от когото научихме, че нападение над лагера наистина е било планирано... за тази сутрин.
Акара свъси вежди.
- Къде е този дявол?
- Окован пред пещерата, която обезвредихме - намеси се Инафет. - Затворих го в костна клетка, за да можем днес да го разпитаме по-обстойно.
- Ще помоля да ми доведете този демон при първия удобен случай - отвърна жрицата. - А сега, ако пожелаете, това, което е останало от библиотеката ми, е на ваше разположение.

Отново перфектно си се справил. Обаче тия докато стигнат до Бейл сигурно ще стане 2012 Нищо де по-добре така отколкото всичко да е нахвърляно набързо.

Браво, току що го прочетох, хареса ми като първите две.

Благодарим.



" - Йес! Убихме Ваал! - подскочи от радост Анеона и се метна на врата на некроманта.
Оростем понечи да я последва, спускайки се с отворени обятия към Инафет, но той успя да го затвори в клетка от кости.
- Не бе, глупав паладин - успя през бурните целувки и прочие да каже ратмианецът - Ти не!
- Сега, Герз, виж как аз ще повиша своя Стренгт с пет статпойнта, за да мога да си сложа този армор - обясняваше през това време Хианел, сочейки към златна броня, лежаща кой знае как до трупа на огромния демон, на чийто етикет бе изписано "Кираса "Черупката на Дуриел". Изисква 65 Стренгт, има 69 дифенс, дава нам какви си резисти и не могат да ви замразяват". - Не е ли секси?
Дяволчето гледаше с благоговение.
- Хубава - изграка то и едва-едва успя да вдигне от пода огромен сребрист рогат шлем. - Аз не може чете.
- Ами - придаде си важност амазонката - това е било на някакъв Сигон...
Обясненията й бяха прекъснати от силно свистене, докато в помещението се материализира не друг, а Тириел.
- Здравейте - леко задъхано поздрави той. - Абе, къде е батко... Ваал де? Аз точно щях да го каня да пием по случай Нова година... А, между другото честита ви Нова год...

ТРЖЖЖЖЖЖЖЖЖЖЖЖЖ!

Световният камък ли се взриви? Не бе, компът. Оле! ОМГОМГ! 2013 - 1!!! Край на всичко! "

Не бе, втория срок или в краен случай края на годината ще съм по-продуктивен от едно на седмица. ^^

АХАХАХАХ култово!!!

АХАХАХАХХАХА!
Я дай линк към мястото, дето се пишат тези неща, да се посмеем още.

Няма такова място бе. НазУл си ги измисля

Как бе, у началото беше казал, че е виждал такива разкази.

Е ако имаш предвид това дето каза, че е видял някакъв разказ дето са писали "той постави еди колко си точки на ловкостта си", да. Но това за 2012-та той си го е измислил както и самия разказ.

- Бързо, ставайте и се събирайте край огъня!
Думите на Дяволицата ме изтръгнаха от лекия ми сън и аз веднага се изправих на лакти. Тръснах глава, за да прогоня последните останки от сънливост. Погледнах Хианел, която все още спеше в другия край на палатката. Въртеше се неспокойно в съня си, очевидно я преследваха кошмари.
- Хианел, ставай! - побутнах я по рамото. Тя измърмори нещо в просъница, после стана и затърка очи.
- Какво...
- Нямам представа - отвърнах. - Сестрите ни викат край огъня.
- В името на богинята - в сънливия й тон се прокрадваше леко раздразнение. - Какво има?... А и не мога да се гледам с тази опърлена коса - добави.
Онази огнена топка в пещерата беше опърлила кичурите от дясната й страна от раменете почти до ухото, така че амазонката бе придобила трагикомичен вид. Постоях за момент пред нея, след това, типично за мен, започнах да се кикотя неудържимо. През всичките тринайсет години обучение никога не се бях научила да възпирам смеха си, дори в опасни ситуации.
А тази имаше изгледи да се превърне в такава, след като Хианел изсумтя силно и стисна устни, застрашително вдигайки длан за шамар.
- Добре, сядай долу - казах все още през смях и взех единия си катар в ръка.
- За да ми падне главата в шепите ли? - намръщи се тя и хвърли мрачен поглед към наточеното само преди няколко часа оръжие. Ковачката Чарси се беше постарала и острието, както бях установила сама, можеше да разреже падаш върху него косъм...
Точно за каквото щях да го употребя сега.
- Не главата ще ти пада в шепите, Хианел - поясних - а части от нея. Ако се появиш в сегашния си вид, цялото сестринство ще се задуши от смях.
- Навремето учителките ми се изумяваха на способността ми да се подстригвам сама - започнах, докато улових един от кичурите и го отрязахдо под ухото й. - Накрая подстригвах целия клас.
- Знаеш ли - отговори тя, докато все тка намръщено гледаше падащите на пода на палатката кърдици - Първото нещо, което някога харесах в себе си, е косата. И сега ми е малко трудно да си се представя.
- Не знам за това, но трябва да благодариш на Инафет - смъмрих я. - Без него щеше да изгориш жива... Налкони си малко главата надясно.
- Знаеш ли - поде тя след кратко мълчание - Този Инафет... Не го харесвам особено. С всичката тази некромантия... На моменти дори се отвращавам от него.
- Не смяташ ли, че е доста неблагодарно от твоя страна - леко повиших тон. - Той ти спаси живота снощи, ако не си разбрала.
- Коя си ти да ме поучаваш? - избухна изведнъж момичето. - Това, че ми е спасил живота няма нищо общо с въпроса дали ми допада. Освен това щом толкова ти харесва, защо просто не му предложиш да се ожени за теб?
Въпросът й беше типична, макар и малко недобронамерена шега, но нещо в думите й ме жегна. Изглежда амазонката беше доста импулсивна натура. Прикрих смущението си с лек смях и продължих шегата:
- Защото ще те дегизирам като себе си и ще го заблудя да се ожени за теб.
Възможността това да се случи изглежда не й хареса, затова тя млъкна и аз продължих да я стрижа, също без да кажа нито дума. Когато най-после приключих, прибрах катара и изхвърлих отрязаните кичури от косата на Хианел. Тя разтърси глава и се огледа в едно ведро с вода наблизо.
- Добре си се справила - усмихна се. - Да вървим при останалите.
Около големия лагерен огън се бяха насъбрали всички Дяволици освен тези, които стояха на стража. В центъра се беше изправила висока червенокоса жена на около трийсет години, която носеше плетена ризница. Стрелкаше множеството с очи и по израза на лицето й се разбираше, че е бясна.
- Това е Кашя - каза тихо познат глас зад нас - военната им предводителка.
Обърнахме се и съзряхме не друг, а Инафет, който стреснато се взираше в новата прическа на амазонката.
- Ти ли я подстрига така? - запита ме той.
- Не е ли очевидно? - намигнах и побутнах момичето с лакът. - Реших, че трябва да прилича на мен.
- Кашя идва насам - обади се друг мъжки глас. Оростем се приближаваше към нас с доста сънен вид. Изглежда той също не си беше доспал.
Едва свари да ни поздрави, когато червенокосата жена с бързи крачки се зададе към нас.
- Разузнавачките ми току-що съобщиха за отвратителни деяния на манастирските гробища! - Тя хвърли кос поглед на некроманта, след което продължи - Очевидно на Андариел не й стига да отнема само нашите живи - гневът й неочаквано се пречупи и отстъпи място на едва прикрита скръб - Кървавата врана, една от най-добрите ни воини, които се биха срещу Дявола в Тристрам, се е върнала към живот. Сега тя е на гробищата и съживява мъртъвците ни като зомбита!
Потрес се изписа по лицата на сестрите. Зомбита... Потръпнах. Забелязах смръщеното лице на Инафет и свъсените вежди на паладина. Изглежда и двамата мислеха едно и също.
- Не можем да търпим такова осквернявне - гласът на Кашя изплющя като бич. - Ако наистина сте наши съюзници, ще ни помогнете да я унищожим!
Двамата мъже се съгласиха почти в един глас.
- Това е оскверняване не само на покоя на вашите мъртви, но и на самия свят. - мрачно каза Инафет. - Ще бъде спряно.
- Тази Кървава врана ще бъде върната към смъртта - подкрепи го Оростем, след което ни кимна. - Готови ли сте да тръгнем по залез слънце?

Ееее то чара на амазонките е в дългата им руса коса, как може да я подстрижат Иначе е супер и тая част. Вече все повече се забелязват взаимоотношения между героите и всеки си има някакъв специфичен характер. А бтв другите класове няма ли да участват и те?

Е сега, и тя самата се харесваше с дълга коса, ама на мен много ми дойде дълга руса коса. За другите класове ще видим.

IceQueen :
Значи, има само 1 леко объркване. Двете мацки кат си говорят едната казва на другата "Защо не му предложиш да се омъжи за теб"
Мъжът се жени за жената, а жената се омъжва за мъжа, той не може да се омъжи за нея - трябва да се ожени.
Иначе е интересно и то доста

А и сорка, че от Дист, ма ме мързи да се релогвам.

БХАХАХАХА, така ли съм написал? Ще го оправя.

БЪМП, КОПЕЛЕТА!

Обичах да гледам залеза. Безбройни вечери бях прекарвала, седейки със скръстени крака на някоя скала, докато небето се обагря във всевъзможни нюанси на червеното, а последните слънчеви лъчи позлатяват всичко наоколо. Винаги, още от съвсем малка, се бях наслаждавала с цялото си същество на тази красота.
Но не и сега. Всеки мускул от тялото ми беше стегнат в напрегнато очакване. Бях прекарала предишните два часа в тренировки, които напоследък бях забравила. Трябваше да бъда във върховна физическа и психическа форма, за да изпълня задачата си тази вечер. Торбичката малки черупки, напълнени с експлозивен прах, висеше от колана ми, а на гърба си бях привързала различни по вид сгъваеми устройства, които наскоро се бях научила да използвам. Някои от книгите, дадени ми от Акара, бяха разширили познанията ми относно различните видове капани, използвани от моя орден. Интересно. Не бях чувала Убийците на магове да имат допирни точки със Сестринството.
И все пак красотата на залязващото слънце не можеше до известна степен успяваше да прогони натрапчивото усещане за опасността, към която щях да се отправя. Докато чаках останалите да се приготвят, по гърба ми от време на време полазваха тръпки. Още не се бях преборила с ужаса, който ме бе обзел сутринта, когато открих непоносимостта си към сурова мана. Ами ако отново се наложеше да се изправя срещу нея? Не можех вечно да бягам. Добре си спомнях обзелото ме чувство на абсолютна безпомощност и слабост. Инафет ме бе измъкнал, но не можех да разчитам, че следващият път той ще е до мен.
Познавах некроманта едва от два дни, но бях установила, че ми допада. Винаги знаеше как да реши проблема, макар и по нестандартен начин. Изглеждаше искрен и добронамерен човек. А освен това... Не можах да сдържа леката си усмивка, когато се улових, че ми харесва и физически. Беше хубав мъж, определено. Доколкото бях успяла да разбера, беше на деветнайсет години, колкото мен. Замислих се дали всички младежи на нашата възраст бяха тръгнали срещу Дявола. Хианел и Оростем също бяха съвсем млади. Паладинът дори ми бе споделил, че едва измолил разрешение да бъде пратен на тази мисия.
- Чудех се колко време мога да стоя зад гърба ти, без да усетиш - прекъсна мислите ми нечий глас.
- Здравей, Хианел - извърнах се. - Изглежда с новата прическа върви и нова броня?
- Не питай как я измъкнах от Гийд - кисело отвърна амазонката. - Герз е мил, щедър и не притежава и капка раболепност в сравнение с този дебелак.
- Гийд ли? - вдигнах вежди.
- Някакъв търговец, който е пристигнал кой знае защо в лагера. Идеше ми да му зашлевя шамар, докато се пазареше и ме заглеждаше, но не стана нужда...
- Защо? - засмях се.
- Ами той почти побягна от ужас при вида на Инафет. Заяви, че категорично няма да му приеме парите за каквото и да е. А той му отговори, че тогава би искал да си присвои мантията на Гийд, както и всичките му пръстени, и Гийд...
- Гийд най-накрая ми продаде един от пръстените си - прекъсна я с усмивка самият Инафет, изникнал току-що отляво. - Чувам, че ме обсъждате, дами? - попита той с престорена суетност.
- И изглежда Светлината е поискала този пръстен да стои на твоя пръст - намеси се дошлият с него Оростем. - Ти така и не ми каза как си го получил.
- Ами - подсмя се жрецът - пръстенът ме привлече с нещо и реших да посплаша Гийд с едно малко заклинание... за да ми го отстъпи той на половин цена. Е, кесията ми олекна значително. А сега - добави с бодър тон, хвърляйки бърз поглед към диадемата, която си бях купила от Чарси - да видим какво прави нашият червенокож приятел и дали може да ни разкрие нещо повече за тази Кървава врана.

***

Здрачът се сгъстяваше около нас, докато крачехме по пътеката към вече разрушената Бърлога на злото. Скоро доближихме скалите на входа на пещерата, в близост до които се издигаше невисок купол, от чиято вътрешност се разнесоха пронизителни крясъци.
- Вие върнали, вие върнали, вие върнали! - закрещя Герз, щом ни забеляза. - Пусне! Пусне! Пусне!
Инафет изглеждаше развеселен от протестите на дяволчето. Той се надвеси над костната клетка и заговори:
- Ще те освободим, Герз, но първо ни кажи какво знаеш за Кървавата врана.
Създанието изпищя.
- Не, господар, не, не, не - запелтечи то. - Врана страшна... умряла... Много, много страшна!
Аз и амазонката се спогледахме с учудване.
- Дали е убита? - попитах.
- Според мен има предвид, че е немъртва - отвърна ратмианецът. - Къде е тя, Герз?
Дяволчето заподскача в костния си затвор, сочейки на изток.
- Там, там, там! - пискаше то. - Пуснете да си ходи...
- Ти ще ни заведеш при Кървавата врана - в сините очи на некроманта сега светеше стоманен блясък. - И не си помисляй да бягаш, защото... - синьо сияние обгърна дланта му - ще умреш по изключително болезнен начин.
Герз закри очи с ръце и падна на колене, а рогатата му глава опря в земята.
- Заведе - измърмори той. - Ама страх.
Инафет махна с ръка и костите изчезнаха, а демончето закрета на пътеката под черния небосвод.

***

Пътеката се виеше, лъкатушеше, докато достигна някакви зидове, огрявани от трепкащата светлина на самотна факла.
- Кои сте вие? - стресна ни внезапно силен женски глас.
Пред нас стоеше висока и не в първа младост Дяволица, която насочи лъка си към Герз. Дяволчето нададе див писък и зави в обратна посока, щъпукайки на кривите си крака.
- Стой - грубо изръмжа Оростем, като го стисна за врата. Изчадието заврещя и се замята, но паладинът го ритна с бронирания си ботуш и то престана.
- Изпратени сме от Кашя да се справим с Кървавата врана, която разбрахме, че осквернява манастирските гробища - обясняваше през това време Хианел на Дяволицата. - Ти, доколкото се досещам, трябва да си Флави.
- Да, аз съм - Флави се смръщи - а този дявол какъв е?
- Показва ни пътя - намеси се Инафет.
- Най-много би могъл да ви подведе - възрази Дяволицата. - Тук е пълно с такива като него. Сестрите казват, че излизали изпод земята, но... - тя сведе очи - малцина от тях се завърнаха живи. Повечето са избити... или по-лошо. Тази местност се нарича Полето на студа* и отвъд нея са гробищата. Вземете дявола със себе си, но се пазете. Злото тук е могъщо.**
Продължихме по пътеката, докато мракът отново ни обгърна напълно. Или поне така ми се стори отначало. Може би сетивата ми бяха по-остри от тези на останалите, защото внезапно забелязах неясните очертания на каменна площадка на няколко метра встрани.
Леко докоснах крачещата до мен Хианел по лакътя. Кимнах към мястото.
Вледващия момент бях хванала копието на амазонката и се опитвах да го отблъсна.
- Недей така, помислих, че е някой дявол - почти беззвучно ме смъмри тя.
- Ела - подканих я.
Тя ме последва с доста озадачено изражение, както и двамата мъже.
- Виж ти - тихо каза ратмианецът, когато се приближихме до странния обект.
Площадката представляваше голям каменен квадрат, върху който имаше изрисуван кръг, пресечен от диагоналите на квадрата. В два от ъглите имаше разположени каменни фенери. Бяха угаснали.
- Какво е това? - полюбопитства амазонката.
- Нарича се пътна точка - обясни Инафет. - Било е създадено от древен магьоснически орден като средство за по-лесно пътуване. Има такава и в лагера.
Той застана в центъра на кръга и разпери ръце. Зачакахме.
Нищо не се случи.
После изведнъж усетих бодежи по кожата си. Ужасът от сутринта се върна. Не, не отново. Олюлях се. Лек синкав светлик обкръжаваше фигурата на некроманта. Пот изби по челото ми.
- Инафет, какво...
Болката изведнъж изчезна, сякаш се бе отляла някъде.
И всъщност така си и беше. Сини огньове пламтяха в двата фенера на каменната площадка и осветяваха лицата ни.
- Успях да я задействам - тържествуващо отбеляза жрецът.
- И къде би ни отвела? - едва ли не ехидност звучеше в гласа на паладина. - Знаеш ли, или изобщо не те интересува?
- Знам, а на всичкото отгоре мога и да мисля - хапливо отвърна Инафет. - Има друга пътна точка в лагера. Пренасянето се направлява с мисъл, но може да се извърши само между две действащи пътни точки. Сигурно има и още...
Думите му бяха прекъснати от бойни викове и копието на Хианел, което отново изстреля светкавица към група човешки фигури, които тичешком се приближаваха към нас. Изглежда светлината ги бе привлякла. Тръснах глава, измъкнах катарите си и се затекох да помогна на амазонката.

Излизам да си подпиша дипломата, после ще довърша откъса.

__________________
* Cold Plains
** Beware. The evil is strong ahead.

Препрочитайки разказа за пети път (и с извинение, задето досега не съм сипел суперлативи за него), и стигайки до края на поредната глава, забелязах подписа на Наз, а именно "Какво четеш, като само глупости съм писал?".

И ме накара да се замисля...

Разказа е супер,може ли продължение

Ама онова с стат пойнта ме разби

браво пич чакаме още