Прав си! Лятната жега мори желание за каквото и да било Ще чакам продължението, когато мислиш че е добре да го пуснеш!

Темата е жива

много добро не съм прочел всичко но като направиш
някаде 10 глави ще ги прочета

E, време е да открием новият сезон


5 Глава-Капка кръв


Беше петнадесетият ден след като Ейвълин се появи и нахлу в живота му. Джак се чувстваше наистина объркан, когато сутринта за пореден път прекрачи прага на строгоохраняваната база в Зона 51. Това което го учуди бяха група куриери, които внасяха някакви кашони в предверието.
-Какво става Майк?-Попита той влизайки в залата.
-Изглежда нашата приятелка се е научила да си поръчва неща по интернет!-Отговори ученият и този факт очевидно го развеселяваше.
-И на чия сметка поръчва тези...неща?
-На агенцията за изследвания на извънземните форми на живот!-Обясни Майк след което се изхили заговорнически.
-Е поне е уцелила департамента.
-Хейзъл е бесен!
Джак тъкмо щеше да прекрати разговорът и да се заеме с належащите изследвания когато се сети:
-Но какво всъщност си поръчва тя?
-Ти как мислиш? Тя е момиче като всички останали, макар и от друга планета...
"На мен ли го казваш"-Помисли си Джак.
-...поръчва си дрехи, разни такива неща.

-Джак в офиса ми!-Чу се вик. Беше директорът.
-Е нашата извънземна майче влиза в крак с модата, а?
-Изобщо не е смешно.-Хейзъл изглеждаше наистина разстроен. -Не можем да и позволяваме да си прави каквото си поиска.
-Е какво толкова?-Младият учен вдигна рамене.
-Какво толкова ли? Представи си какво биха си казали данакоплатците, ако разберат че извънземното харчи техните пари за "Виктория Сикрет"!
-Представете си какво биха си казали данъкоплатците, ако разберат че имаме извънземно...-Хейзъл се замълча за момент след което премина на друга тема.
-Значи трябва да вземем кръвна проба?
-Това е единственият начин да разберем на какво се дължи повишеното съдържание на метал в кръвта.
Директорът се замисли, след което попита:
-Ти...как предлагаш да процедираме?- В първият момент Джак се учуди че Хейзъл иска мнението му. Обикновенно двамата спореха, особено по отношение на Ейвълин.
-Ами...смятам да поговоря с нея. Мисля, че няма да има нищо против особено ако...
-Ако какво?
-Ако не и спрем доставките с дрехи и други такива неща.
-Да!-изведнъж в погледа на директорът отново се появи онзи безумен ентусиазъм.-Няма да ни откаже, защото в противен случай ще и спрем доставките. Браво Джак, действай!


В късният следобед, младият учен се насочи към изолатора.
Из мемоарите на Джак Фелдън:
"Не знам защо, но още с приближаването на вратата започвах да изпитвам силно вълнение. Когато влязох вътре останах поразен за пореден път. ТЯ беше облечена в кървавочервена вечерна рокля и също невероятно красиви сребристи обувки. Както вече неведнъж споменах тя беше изкчително красива, но този път направо ме остави без дъх. Не знам колко точно безкрайно дълги секунди останах блещейки се, когато тя проговори..."
-Какво те води насам Джак?-След тези думи в стаята се възцари тишина.-Джак?
-Ъ-ъ-ъ, да за какво бях тук? Ами...първо искам да ти кажа че изглеждаш страхотно!
-Мислиш ли?
-Е, аз не разбирам много...
-Все още работното време не е приключило, значи имаш някаква официална причина да дойдеш.-Продължи Ейвълин поглеждайки този път изпитателно своят събеседник.
-А да...работата.-С огромни усилия мислите започнаха бавно да проникват в съзнанието на Джак.-Ние открихме...такова...че в кръвта ти се съдържа повече количество метал от нормалното.
-Така ли?-Ейвълин започна да гледа по-сериозно.
-Ние ъ-ъ-ъ, имам предвид Хейзъл иска да ти вземем кръвна проба и да я изследваме.
Ейвълин започна да обикаля в кръг около Джак по онзи нервен и застрашителен начин.
-Принципно мога да ви дам малко кръв, но какво ако откажа?
-Директорът каза, че ще ти спре доставките!
-Колко придвидимо. Добре Джак, съгласна съм. И без това пробата ще бъде безполезна за вас.
-Какво имаш предвид?
-Ще видиш...
След този кратък разговор, Джак напусна изолатора и докладва на Директора, че сделката е сключена. Половин час по късно в изолатора влязоха Хейзъл, Джак и един лекар. Лекарят извади от кутията си спринцовка с игла.
-Нима ще ми вземете пробата с толкова допотопно устройство!?!-Учуди се Ейвълин.
-Ами...нямаме по-добро...-Сконфузено отговори докторът, надявайки се това да не се окаже проблем.
-Както и да е давай!-Каза извънземната и подаде ръката си. Това което направи силно впечатление на всички бе моментът след като лекарят извади иглата. Още преди да притисне миниятюрната рана с памук, присъстващите видяха как какпката кръв се върна обратно и раната изчезна сякаш никога не я е имало.
-Какво беше това!?!-Попита удивено Хейзъл и погледна Ейвълин втренчено сякаш току що беше видял призрак.
-Разбрахме се да ви дам кръв, останалото трябва да го научите сами...нали сте учени.
Изследванията започнаха веднага. Под светлинен микроскоп кръвната картина изглеждаше нормална. Не се наблюдаваха никакви по-особени структури или клетки. Под електронен микроскоп обаче нещата изглеждаха по-различни. В кръвната плазма имаше множество структури с размери на макромолекули, които имаха изкуствен произход. Майк бързо ги определи като нанороботи.
-До скоро мислехме това за научна фнатастика, но явно тези нанороботи дават изключителните способности на Ейвълин.
-Като електрошокът и зарастването на раната-Допълни Джак.
-Да.
Този път научният ентусиязъм отново бе обзел Джак. Той остана до късно заедно с колегата си Майк. Двамата правеха редица експерименти с извлечените от кръвтта на Ейвълин наночастици. Опитаха се да резберат как работят, поставяйки ги в различни среди, включително и инжектирайки ги в други живи организми.
Първите лъчи на пустинното слънце нахлуха през мърлявият прозорец на лабораторията и събудиха Джак, който беше заспал пред компютърът, преглеждайки резултатите от поредните изследвания. Даде си сметка, че през последните дванадесет часа не беше мислил за Ейвълин, което си беше постижение. Той побутна Майк, който спеше върху купища ролкова хартия изписани с някакви данни.
-Ставай, директорът ще е тук след пет минути.
-Подяволите, ще трябва да му съобщим лошата новина.
И действително, преди двамата учени още да са се разсънили Хейзъл бодро влезе в лабораторията.
-Е момчета, какво научихте?
-Че не можем да научим много от тази проба-Отговори Джак.
-Но защо!?!
-Защото както останалата извънземна техника, така и нанороботите вероятно са предназначени да бъдат използвани само от Ейвълин.
-Да, след като ги поставихме в различни изкуствени среди и живи организми, установихме че те се държат като обикновени метални наночастици, без никакви специялни свойства!-Допълни Майк.
-Продължавайте да опитвате...-беше единственото което директорът успя да отговори, след което напусна помещението мрачен, като буреносен облак.
Из мемоарите на Джак Фелдън:
"Следващите два дни минаха в изследвания. Все пак трябваше да демонстирираме някаква дейност, макар че с Майк бяхме убедени в безсмислието на действията си. Просто нанороботите нямаше начин да се активират извън тялото на Ейвълин. И като стана дума, опитвах се да не мисля за нея. Знаех, че това може да ми донесе само неприятности, но желанието ми да се срещнем отново се засилваше с всяка изминала минута. Ето защо накрая не издържах...”
-Няма ли да си ходиш вече?-Попита Майк, който сваляше престилката си и се приготвяше да тръгва.
-Ами...ще остана още половин час... за да прегледам още веднъж тези данни.-Отговори Джак.

Ейвълин вдигна поглед от компютъра, когато на вратата на изолатора се почука. Секунда след това влезе Джак. Тя се изправи за да го посрещне. Беше облечена в златиста копринена рокля, която се плъзгаше по съвършените извивки на тялото и.
-Защо изчезна толкова време?-Попита тя и в звънливият и глас се долавяше нотка на негодувание.
-Виж, Ейвълин, ние трябва да...-Колкото и клиширано да звучи, Джак искаше да каже, че иска да поговорят, но не можа да довърши. Тя го хвана за раменете и го допря до стената, след което впи прекрасните си устни в неговите.
-...прекарваме повече време зааедно!-Довърши Джак, повреме на една от паузите. Двамата отново прекараха нощта заедно.
Из дневникът на Ейвълин:
„Ден седемнадесети:
Половин час преди началото на работното време усетих как той стана от леглото и бързо се облече. Гледаше да не вдига шум, мислейки си, че спя. Преди да излезе се наведе над мен и ме целлуна по лицето. През целия ден мислех само за това кога ще го видя отново. Никога през живота си не се бях пристрастявала към нещо толкова силно...”

Целия ден Джак не можа да свали усмивката от лицето си. Въпреки опастността, въпреки че трябваше да се чувства притеснен, той беше щастлив. Онова особено чувство на щастие бе изпълнило цялото му същество. Той не мислеше за работата, нито за евентуалните проблеми. Мислеше само за това как, когато всички си тръгнат, той пак ще се промъкне в изолатора за да се срещнат. Изведнъж на хоризонта се появи буреносен облак. Това бе Хейзъл. Рано или късно той сам щеше да достигне до извода до, който Майк и Джак отдавна бяха стигнали, но умишено не говореха за това.
-Щом не можем да наблюдаваме нанороботите в действие извън организма на извънземното, значи...
„О, не!”-Помисли си Джак.
-...ще ги наблюдаваме вътре в него!
-Ъ-ъ-ъ какво точно имаш предвид?
-Ще проведем редица експерименти със самото извънземно (само Хейзъл от целия екип, наричаше Ейвълин така), които ще ни демонстрират действието на нанороботите, особено регенерацията.-Джак преглътна-Ето тук-продължи директорът-съм потготвил първоначалният списък с експерименти.-Дирректорът подаде лист принтирана хартия на двамата учени.
С трепереща ръка Джак пое листа и започна да чете списъкът с изтезания, на които дори и инквизицията би завидяла.
-Сър, но това е нехуманно!-Каза той след като бе прочел едва една трета от списъкa.
-Напълно съм съгласен, не може да постъпим по този начин!-Намеси се Майк.
-Напротив, можем! Хуманността важи за хората, а тук става дума за извънземно и за прогреса на цялата човешка наука! Надявам се че симпатийте, които вие двамата изпитвате към това същество, няма да повлияят на професионализма ви!-След тези думи, Хейзъл напусна помещението.
-Не можем да допуснем това да се случи!-Извика Джак в момента в който Директорът затръшна вратата.
-Аз лично, нчма да участвам в това, ако ще Хейзъл да ме уволни-Заяви Майк, след което също излезе от стаята.
За Джак, това да не участва, не бе достатъчно. Той трескаво мислеше как да предотврати увасчващите експерименти на които Хейзъл щеше да подложи, неговата любима. След няколко часа усилено обикаляне в кръг, Джак най-сетне успя да избстри в мисълта си планът за дейтвие. Беше най-отчаяното и безумно нещо което нчкога бе замислял...

Евала най-после следващата глава Сега ме боли главата но утре венага щом стана ще я прочета!!!

EDIT: Мда, много е добро! Имаш голям напредък в стила от разказа за СтарКрафт. Продължавай в същия дух!

Продължавай в същия дух

Андрей, какво стана с това готино разказче? Мислил ли си да го продължаваш или ще си остане недовършено?

Ох, мамка му! И аз много искам да го завърша, но се не ми остава време. Ще стане някога със сигурност.

Реших да възродя разказа

Ето и следващата глава:

6 Глава-безумие



Из дневникът на Ейвълин:

"Ден осемнадесети:

Беше към десет часа вечерта. Аз работех над проучванията си, когато забелязах, че той се приближава към изолатора. Изглеждаше доста притеснен, сякаш нещо се бе случило..."

-Здавей Ейвълин...-Джак не можеше да скрие вълнението си.
-Какво има?-Попита разтревожено тя?-Да не би директорът да е разбрал за нас и да имаш неприятности?-Джак се замисли за момент, от всички лоши неща само това все още не се бе случило.
-Не, по-лошо...
-Но какво, почваш сериозно да ме плашиш!?!-Ейвълин изглеждаше нетърпелива да разбере за какво става дума.
-И има защо, виж сама!-Джак и подаде списъка с експериментите. Следващите минути бяха изпълнени с тишина, докато Ейвълин внимателно четеше това, което Хейзъл и бе потготвил.
-Ужас, нима наистина мислите да ми причините всичко това!?!- Сега вече изглеждаше наистина разстроена. Тя знаеше, че хората разполагатсъс защитни костюми срещу нейния електоршок и е напълно безпомощна.
-Хейзъл го мисли не "ние"...
-И ти какво ще изпълниш ли заповедта му!?!
-Красивото и лице започна да почервенява от гняв.
-Естествено, че не точно за това съм тук!-Джак преглътна, той наистина не можеше да повярва,че ще изрече тези думи:
-Трябва да избягаме от тук Ейвълин! Това е единственият шанс. В противен случай ще прекараш остатъка от живота си като опитна мишка.-Ейвълин се приближи до него и сложи ръцете си на ременете му:
-Наистина ли ще направия това за мен? Наистина ли ще ми помогнеш да избягам?
-Да!-Отговори той, гледайки я право в прекрасните и сини очи.
Из дневникът на Ейвълин:
"Изведнъж се почувсвах особено. Изпитах чувсво на вина, този човек беше на път да съсипе живота
си заради мен. Изглежда чувсвата играеха голяма роля в живота на хората..."
-Виж Джак, не знам дали е редно да приемам това от теб.
-Какво?
-Ако ми помогнеш вероятно ще загубиш работата си, всичко за което си мечтал...
-Ейвълин...-Джак пое ръцете и в своите-Всичко за което съм мечтал някога е да обичам някого
толкова силно, че да съм готов да пожертвам живота си за него! Освен това имам план, нещата може да не се окажат толкова черни, колкото си мислиш.
-Е щом имаш план...

Ден деветнадесети...

Беше девет часа сутринта и всички се намираха на работните си места. Хейзъл следеше от близо потготовката на лабораторията, където щяха да се проведат първите експерименти с извънземната. В средата на залата беше разположена метална маса за която тя щеше да бъде завързана, а над масата се инсталираше устойсво с лазери и горелки.
-Хм, сега като се замисля няма да е зле да добавим и няколко дюзи с втечнен азот за да наблюдаваме как ще реагира на дълбоко замръзяване-продума Хейзъл, след като щателно огледа уредът.

Евала Андрей.Не знаех , че пишеш така невероятно!
Продължавай в същия дух!
Направо останах без думи!
Дар слово дет се вика!

7 Глава- Бягство

Денят започна като всеки друг. Джак и екипа му се занимаваха с рутинните си задължения в залата с изолатора. Ейвълин също не даваше вид, че знае нещо обезпокоително за бъдещето си. Към дванадесет часа на обяд на входа на залата се появи директорът Хейзъл с отряд войници облечени с гумени изолиращи костюми.
-Ето го отрядът на инквизицията...
-Спести си коментарите Майк!-Извика заплашително директорът-Ако не искаш да прекараш времето си до пенсия в някоя треторазрядна обсерватория.
Джак се изправи от столът на който стоеше до момента и приближавайки се уж случайно до входа на изолатора започна:
-Хейзъл, за последен път ти казвам! На път си да допуснеш огромна грешка-Джак се стараеше да звучи патетично-грешка която може да има последици за цялото...-Вероятно щеше да каже „човечество“, но директорът го прекъсна:
-Махни се от пътя ми Фелдън!-В този момент за всеобща изненада, вратата на изолатора се отвори от самосебе си и Ейвълин, облечена в прилепнала червена рокля се нахвърли върху Джак обгръщайки шията му с двете си ръце. Хейзъл неволно отстъпи една крачка назад след тази неочаквана атака. Войниците рефлекторно насочиха автоматите си към извънземната. Тя от своя страна извика:
-Назад! Знам, че войниците Ви са облечени в предпазни костюми, но този тук не е-и тя посочи Джак, който в този момент се мъчеше да изглежда уплашен до смърт.-Ако поискам мога да изпържа примитивният му мозък!
-Какво си мислиш, че ще постигнеш!-Извика Хейзъл вън от себе си от гняв.- Няма да се измъкнеш от тук, независимо че си взела заложник. Ти си по-ценна за нас от него.
-Моля!?!-Джак изглеждаше искрено обиден.
-Млъкни Фелдън! Ти си добър кадър, но това тук е безценно. Не можем да си позволим да избяга! Като професионалист ще ме разбереш.
-А как ще обяснте на близките ми, че съм умрял!-Джак се опитваше да печели време.
-Ще им кажем, че те е хванал ток от дефектна кафеварка в офиса. Ще получат добро обезщетение, а сега млъкни защото ме разсейваш!
-Хайде да видим колко ти стиска!-Извика Ейвълин и в погледа и се четеше предизвикателство.
-Готови за стрелба!-Изкомандва Хейзъл и отрядът се прицели.
Из мемоарите на Джак Фелдън:
„ Нещата не вървяха както ги бях планирал, а тя изглеждаше великолепно в тази червена рокля. В този момент се чудех защо предизвиква Хейзъл. Успях да и прошепна:
-Тази рокля много ти отива, но те ще ни застрелят!-Тогава усетих диханието и близо до себе си и тя ми прошепна:
-Не се притеснявай имам план...“
-Обичаш да си играеш на войници, но стиска ли ти да стреляш срещу собствените си служители и един представител на чужда цивилизация!-Извика Ейвълин. Този път Джак каза на глас:
-Повярвай ми той наистина ще стреля...
-Ха-ха, много ти знае устата, малката!-Извика Хейзъл след което изкомандва:
-Давам ти три секунди да го пуснеш или ще им наредя да стрелят...3...2...1...ОГЪН!-В този мометн всички колеги на Джак залегнаха зад бюрата си. Автоматите на войниците затрещяха, залатата се освети от проблясващите цеви, гилзите се сипеха по пода. Цялата тази идилия на разрушението бе прекъсната след като пред Ейвълин и Джак се образува синкаво стазисно поле, което улавяше всичките куршуми изстрелвани от войниците. Скоро куршумите свътшиха и всички гледаха втрещено. Тогава изведнъж стазисното поле изхвърли металните парчета, които полетяха обратно към източника си. Те нямаха първоначалната скорост на изстрелян куршум, но въпреки това удряйки се в телата на войниците и Хейзъл причиняваха голяма болка.
-Тръгвай с мен!-изкомандва Ейвълин и заедно с Джак прекосиха входа на залата крачейки сред гърчещи се тела.

...Двамата тичаха по коридора. Пред тях изкочиха двама охранители, но Ейвълин успя да ги зашемети преди да са успели да произведат изстрели.
-Насам!-извика тя и посочи едно от стълбищата.
-Не гаражът е натам!-Поправи я Джак и двамата се затичаха в посочената от него посока. Скоро се озоваха в гаражът където ги чакаше мустангът на Джак. Двамата се скочиха в колата и ученият без да губи време запали двигателят и елегантното возило се изстреля напред с пищящи гуми, оставящо диря от дим и миризма на изгорял каучук след себе си. Скоро те се озоваха пътят водещ до изхода на базата. След тях много скоро се появиха няколко военни джипа, които се опитаха да ги настигнат надувайки сирените си и святкайки в синя и червена светлина.
-Няма да ни настигнат!-Крещеше Джак и настъпваше газта до краен предел.
-Но те може би ще успеят!-Извика Ейвълин и посочи в небето, където към тях се насочваха два бойни хеликоптера.
-По дяволите, какво ще правим!-Гласът на Джак, отново започна да звучи неуверено.
-Не се безпокой, само поддържай курса, аз ще се погрижа за тях!-След тези думи Ейвълин се извърна в посока на приближаващите хеликоптери. Когато те се приближиха на около двадесет метра тя затвори очи и след миг на концентрация успя да изстреля електромагнитен импулс, който извади от строя всички навигационни уреди и електроника на борда. Това принуди пилотите да направят отчаяни усилия да овладеят летателните машини и да ги приземят преди да е станало късно. Скоро червеният Мустанг се озова на магистралата продължавайки да бъде следван от военните джипове.
-Джак, това нещо не може ли да се движи по-бързо, ще ни настигнат!
-Спокойно, щом не ни преследват по въздух знам как ще се измъкнем!-Успокои я той. Движеха се по път където от едната страна се извисяваха високи скали. На един остър завой колата на бегълците за момент се изгуби от визуалното поле на преследвачите. Когато Хейзъл и другите намиращи се в джиповете взеха завоя ги чакаше серия от други завой сред скалите. Те все още не виждаха червеният мустанг. Когато пред тях отново се показа правата магистрала те осъзнаха, че извънземната и Джак не се намират пред тях.
-Къде по дяволите изчезнаха!-Провикна се Хейзъл. Капитанът на бойният отряд въздъхна и отговори-има малки пътеки сред скалите, може да са свили в някоя от тях докато не ги виждахме.
-Съобщете веднага на полицията и ФБР, пратете описание на извънземната и Джак!-Нареди Директорът-Налага се да направим разширено търсене за да я заловим, след като сега се провалихме.
-Но Сър,-възрази капитанът-ако намесим и полицията това означава да разкрием, че е избягало извънземно.
-Не...-Хейзъл се замисли-Ще стъкмим някакво обвинение за пред официалните власти и обществото за да можем да ги пуснем за издирване без да разкриваме, че тя е извънземна!

Леко прашасалият червен автомобил бе отбил от пътя и се намираше някъде сред необятната пустиня Невада. Двамата се целуваха изгубили престава за времето. Най-сетне Ейвълин каза:
-Не може да продължим с тази кола, сигурно са я пуснали за издирване.
-Като се има предвид, че си едва от няколко седмици на нашата планета, схващаш ситуацията доста бързо.
-Гледах доста филми. Сега трябва да запалим колата и да си намерим друга-предложи тя.
-Д-д-да запалим колата ли!?!-Джак изключително много обичаше мустангът си. Той беше истинска класика и сам го беше реставрирал в течение на две години. Дълбоко в себе си се надяваше, че един ден, когато всичко приключи ще може да го кара отново.
-Ами да ако я оставим ще бъде следа по която...
-Виж в истинският живот не е точно като по филмите, викам да оставим тук колата, малко по-далеч от пътя, че нищо да не и се случи, и да потърсим друг транспорт.
-Щом така смяташ, ще се съглася, все пак имаш повече опит в този свят.-Отбеляза Ейвълин.

8 глава- И рокерите тръгнали на някъде...

Из мемоарите на Джак Фелдън:
“Беше изминал един месец откакто тя се появи. Живеех живот на беглец и бях неимоверно щастлив. В този момент лежах на легло в поредният крайпътен мотел, който ни подслони за нощта. Тя спеше до мен, и изглеждаше по-невинна и от ангел. Беше моят ангел и аз щях да сторя всичко по силите си да я задържа колкото се може по-дълго до мен, каквото и да ми коства...”

На сутринта двамата потеглиха от мотела. Пътуваха с Шевролет Блейзър от 1998г. , който Джак беше купил на старо след като зарязаха мустанга. Движеха се по магистрала 15 и скоро щяха да напуснат границите на щата Невада. По обед достигнаха до малка бензиностанция с ресторант за бързо хранене.
-Ти зареди с гориво, а аз ще поръчам нещо за хапване.-Каза Ейвълин и слезе от автомобила. Докато Джак зареждаше колата, група рокери спря на същата бензиностанция. Облечените в кожени дрехи мъжаги влязоха в ресторанта. Те се заоглеждаха за маси, когато един от тях забеляза Ейвълин и поразителната и хубост веднага привлече вниманието му.
-Хей, Били! Скивай какво маце!-Брадатият рокер сръга дебелия си другар.
-Прав си да идем да се запознаем а!
Двамата рокери се насочиха към Ейвълин, която разглеждаше рафта със закуските.
-Ей, как е?-Опита да я заговори единият. Пред вида на такава хубост дори неговият глас звучеше леко неуверен. Сякаш всеки момент очакваше красавицата да го наругае и да му каже да си разкара дебелия гъз от погледа и. Но нищо подобно не се случи. Ейвълин го погледна с прекрасните си сини очи и подавайки ръката си каза с нежен глас:
-Здравей казвам се Ейвълин, приятно ми е да се запознаем. Минавам от тук само за малко.
Рокерът придоби увереност. Той самият се учудваше колко лесно потръгна разговорът.
-И аз бих искал да мина само за малко...ъ-ъ-ъ...искам да кажа и на мен ми е приятно да се запознаем, казвам се Джак.
-Джак? Също като моят приятел.- В този момент Джак Фелдън влезе в магазина.
-Заредих с бензин и...кои са тези!?!-В гласът на учения се долавяше едва забележимо треперене при вида на рокерите наобиколили дамата на сърцето му.
-Тъкмо се запознахме.-Обясни Ейвълин.
-Да брато, тъкмо се запознахме и взе да става интересно, що не отидеш да се поразходиш още малко а?-След тези думи на рокера, останалите му приятели се разсмяха звучно.
-Защото може би не искам да се поразходя!-Отговори Джак едва сдържайки гнева си.
-А може би ще си помислиш отново?-Неусетно дистанцията между двамата Джаковци се беше стопила и сега те стояха почти опрени един до друг гледайки се право в очите.
-Не няма да си помисля!-Адреналинът в кръвта на нашия герой (понеже и другия е Джак, е доста объркващо не мислите ли?) се беше покачил до пределно допустимите стойности.
-А искаш ли аз да те изритам от тук!?!-След този аргумент, рокерът адаш на Джак, го блъсна силно в раменете.

Из мемоарите на Джак Фелдън:
“Винаги съм отстъпвал пред по-силните. В училище бях от интелигентните деца, в никой случай не от биячите. И винаги в подобни моменти съм си подвивал опашката за да се размина с боя...за сметка на личното си достойнство. Но този път беше различно. Този път наистина имаше какво да губя. Нещо повече от достойнството си-нея! Не можех да си позволя да проявя слабост сега. Не можех да се покажа като по-малко мъж и да я разочаровам. Не и този път...”

Може би секунда или три четвърти от секундата, след като бе блъснат, Джак отговори. Силен десен прав удар в дясната скула. Главата на рокера се завъртя леко на страни, но туловището не помръдна. Джак стоеше като вцепенен. Всички стояха като вцепенени. В този момент главата на противника му бавно се извърна и кръвясалите очи срещнаха погледа на Джак. Рокерът грабна младият учен за яката и го повдигна, след което го просна по гръб на бара и започна да го пързаля обирайки с главата му всичко, което се намираше на плота. След тази кратка интродукция, рокерът реши да разгърне истинският си потенциал. Той отново грабна като перце Джак и го стовари на пода.
-Да го сритаме момчета!!!-След този призив останалите също се нахвърлиха, но в този момент нещо се случи. В пространството наоколо се образуваха електрически мълнии, които започнаха да поразяват нападателите. Всички освен Джак бяха поразени и лежаха безпомощно на пода. Останалите клиенти на заведението гледаха като поразени от гръм, макар че не те, а рокерите бяха поразени...както и да е.
-Да се махаме!-Извика Ейвълин и двамата с Джак напуснаха театъра на бойните действия. Те се качиха в Блейзърът и потеглиха бързо.

Джак шофираше мълчаливо около половин час, докато най-сетне Ейвълин наруши мълчанието:
-Можеш ли да ми обясниш какво точно се случи в онзи бар?
-Истината е, че много бих искал, но когато с Майк изолирахме нанороботите от кръвта ти се оказа, че не работят извън тялото ти и не успяхме да разберем нищо. Тогава Хейзъл реши да те подложи на изтезания, ние решихме да избягаме и ето ни тук.
-Ха, много си забавен!-Ейвълин се засмя. Тя винаги бе харесвала чувството за хумор на Джак.-Знаеш, че не питам за това. Защо се сбихте с рокера?
-Не го ли видя как се държа. Искаше да ме разкара, сякаш съм някое нахално хлапе!
-И ти?
-Аз реших да не отстъпя и...
-Според мен ревнуваше.
-Аз!?!
-Да.
-НЕ!-Джак се изчерви. Той бе изпаднал в див пристъп на ревност още щом бе видял Ейвълин да говори с онзи рокер.
-Да, да, да, да...-Ейвълин не спираше да го повтаря и се смееше.
-Откъде токова много разбираш от човешките чувства, та ти си тук от едва един месец и нещо!?!
-Първо-това ми е работата-Започна тя-И второ-гледах доста филми през времето прекарано в изолатора и установих, че хората постъпват доста стереотипно при еднакви ситуации.
-Значи и ти би се почувствала по същия начин, ако ме видиш да флиртувам с някоя друга?-Джак премина в настъпление.
-Чакай малко, аз не флиртувах с него. Само си приказвахме.
-Нда бе! “Здравей казвам се Ейвълин, приятно ми е да се запознаем.” Никое нормално момиче не говори така на непознат, ъ-ъ-ъ впрочем познавам едно такова момиче, но това е съвсем друга тема.
-Значи признаваш, че си ревнувал!
-Значи признаваш, че си флиртувала!

Нощта спускаше тъмното си наметало над пустинята и огненото сияние на залязлото зад скалистите планини слънце обагряше с последните си лъчи облаците в червено и оранжево. Старият шевролет бе отбит от пътя, в средата на нищото. Вътре две души, които в този момент имаха само себе си, седяха прегърнати един до друг и в този момент за тях нямаше нито вчера нито утре, само тук и сега...

9 Глава-Въоръжени и опасни




Директорът Хейзъл се намираше в командният център на кризисният щаб, образуван с цел откриване на избягалата извънземна форма на живот. Той анализираше данните от последните дни и часове.
-Преди седмица открихме Мустангът на Фелдън. Преди два дни група рокери били зашеметени от неизвестно електрическо поле на бензиностанция в Аризона. Мисля, че можем да проследим движението им.
-Така е, но все още умело се прикриват!-Гласът беше на полковник Едуардс от спец-частите.
-Това е защото не сме включили целият си ресурс понеже не искаме случаят да се разчува.
-Сър, опасявам се, че ако не ги обявим за федерално издирване и не пуснем портретите им по телевизията трудно ще ги хванем.-Настоя полковникът.
-Имам план. Наистина ще трябва да включим и обществеността. За целта ще съчиним цял сценарий, който да представим пред пресата.
-Сценарий...
-Да колко му е да ги обвиним в нещо което никога не се е състояло. Гражданите ще ни помогнат, полицията ще ги арестува, а от там ги поемаме ние!-Хейзъл се усмихна при мисълта, че току що в главата му се бе родил гениален план.

Из дневникът на Ейвълин:
“Ден 41-ви:
С Джак тъкмо мислехме да тръгнем от мотелската стая когато изведнъж видяхме собствените си снимки на все още включеният телевизор. ФБР ни беше обявило за издирване. Обвиняваха ни в убийството на 43 годишен учител от Уисконсин. Твърдеше се, че заедно сме избягали от психо-диспансер и сме въоръжени и много опасни... "
-Но това е нелепо, как може да твърдят че сме го извършили!-Извика възмутено Ейвълин.
-Стратегия от тяхна страна за да ни заловят по-лесно!-Обясни Джак. Не могат да обявят в медийте за избягало извънземно, за това ни обявяват за престъпници.
Пикапът с който двамата се движеха навлезе в щата Юта. Положението им се беше усложнило след като бяха обвинени в убийство и пуснати за федерално издирване.
-Сега какво ще правим Джак?-Попита Ейвълин-вече който и да ни види ще повика полицията.
-Не е точно така.-Тонът на Джак беше успокоителен-Въпреки, че са разпространили снимките ни е малко вероятно някой да ни разпознае. Все пак е добре да избягваме прекалено оживените места.
Тази нощ бе топла и двамата предпочетоха да спят на открито. Джак бе купил палатка и всичко необходимо от един ловно-рибарски магазин. Те паркираха шевролета зад един скалист хълм и направиха лагер. По късно вечерта си почиваха лежейки един до друг близо до гаснещият огън. Погледите им бяха вперени в звездното небе, което на това място изглеждаше по-близо от където и да било. През живота си, Джак се бе намирал с много други момичета в подобно положение гледайки звездите. Тогава обикновено почваше да ръси банални безсмислици от сорта на „това е голямата мечка, това е малката мечка“ и т.н., но този път бе различно:
-Ейвълин...
-Да?
-Къде е домът ти?-Ейвълин се замисли:
-Така е трудно да ти отговоря...-тя се пресегна и взе компютъра си след, което го насочи към небосвода, после отново го върна там от където го бе взела:
-Ето там!-И тя посочи една точка на звездното небе.
-Много е малка, едвам се вижда-отбеляза Джак.
-Да, голяма е приблизително колкото слънцето и се намира много далече.-Двамата се целунаха.

На сутринта те събраха лагера и се готвеха да потеглят.
-Може ли този път аз да карам?-Попита Ейвълин.

Из мемоарите на Джак Фелдън:
„Когато ми зададе този въпрос отговорих утвърдително, без дори да се замисля да я попитам дали знае как се кара кола, шофирала ли е някога или нещо от сорта. Приех по подразбиране, че щом е пропатувала половината галактика пилотирайки космически кораб, значи ще може да се оправи и със стария пикап. Уви сгреших...“
Ейвълин бе наблюдавала Джак, как управлява автомобила от началото на пътуването. Тъй като очевидно се учеше бързо, това и даде възможността да подкара уверено пикапът. Проблем обаче се оказа контрола над скоростта.
-Ейвълин, намали малко ще се разбием!-Викаше Джак вече сериозно уплашен.
-Знам, че ще се разбием, прекалено е бързо, електрониката ти не работи!
-Каква електроника!?!-Крещеше Джак- просто си махни крака от газта!-Последва завой. Ейвълин естествено завъртя волана, но тъй като скоростта бе твърде висока, пикапът излетя от пътя, удари се в крайпътна бабуна и се преобърна няколко пъти преди да спре.
Неясно колко секунди след катастрофата, Ейвълин първа отвори очи. Около нея все още се стелеше облак от прахоляк. Травмите които бе получила бързо изчезнаха благодарение на нанороботите. В този момент в съзнанието и проблесна една мисъл: „Джак“. Тя се извърна на ляво и го видя. Той все още беше в безсъзнание и от дясната част на челото му се стичаше струйка кръв.
-Джак, добре ли си Джак!!!-тя крещеше и друсаше раменете му, когато той отвори очи.
-Да...добре съм спокойно. Само драскотина е.
Те излязоха от разбития Шевролет и Ейвълин използва аптечката за да почисти раната на Джак. После разпънаха палатката и решиха да си починат до утре.
Утрото ги завари сгушени в малката палатка. Те излязоха навън и Ейвълин попита:
-Нямаме кола, а се намираме далече от населено място. Откъде ще си купим храна, когато сандвичите свършат?
-Бих могъл да повикам пътна помощ, но тогава ще ми поискат документите, а както знаеш сме обявени за издирване.
-Тогава?
-Ще се пробваме на авто-стоп.
-Това го гледах в един филм! Беше много забавно!-Ейвълин се развесели. Автостопът може би щеше да и даде удобна възможност да научи нещо повече за хората.
Колата която се смили и спря на двамата бегълци бе раздрънкан масленозелен Додж, шофиран от човек на видима възраст между 50-55 години. Човекът имаше дълга посивяла брада и носеше стари опърпани дрехи. Когато се качиха, на Джак веднага му направи впечатление стикера залепен на таблото гласящ “Искам да вярвам”.
-На къде сте младите?-Попита човекът с весел тон.
-Сейнт Джордж-Обясни Джак-колата ни се повреди.
-Аха! И аз нямам застраховка. Лоша работа.
-С какво се занимавате?-Попита Ейвълин. Този въпрос учуди Джак.
-Казвам се Дъч и се занимавам с продажба на антики.
-Аз съм Ейвълин, а това е приятелят ми Джак.
-Приятно ми е да се запознаем.-Каза Джак.
-Продавам антики, но истинската ми страст са НЛО.-Продължи Дъч.
-НЛО ли?-Учуди се Ейвълин. –Да нямате предвид летящи чинии или разни подобни неща?
-Именно! Не чухте ли за най-новият случай? НЛО се разби в пустинята Аризона. Да, не далеч от тук. Аз бях там, полицията и военните бяха отцепили района в отчаян опит да скрият истината от нас.-Ейвълин се разсмя:
-Нали казаха, че било корейска ракета.
-Глупости!-Дъч се извърна целият назад за да види добре стоящите на задната седалка събеседници-Момиче, толкова сте наивна! Правителството крие от десетилетия връзките си с извънземни форми на живот.
-От къде сте толкова сигурен?-Поинтересува се Джак, на когото разговора взе да става все по-забавен.
-Ами, как!-Дъч се разпалваше все повече- Има десетки случай на паднали летящи чинии на територията на САЩ през последните десетилетия. Всички те се крият от обществеността. Извънземните арефакти се складират и изследват там в онази “Зона 51”. Имат дори няколко тела на извънземни.-Тук Ейвълин не издържа и се засмя.
-Аааа, мислите ме за луд!?!-Дъч отново се извърна целият назад. Това леко почваше да притеснява Джак. Той не желаеше втора катастрофа в рамките на два дни.-Повечето хора реагират като вас, млада госпожице! ТЕ точно това искат. Искат да смятате хора като нас за ненормалници вярващи в разни глупости, докато тайно сключват договори с извънземните за използване на хора за изследване от извънземните.
-Моля?-Тук Джак за секунда се почувства лично засегнат.
-Точно така, аз също бях отвлечен веднъж, през 1979г. Отвлякоха ме, правеха си експерименти с мен и после се събудих в токсикологията на една болница.
-Ами...-Джак се опита да каже нещо.
-Вижте това! Вижте го! Те ми го имплантираха!-И Дъч си показа един от кътниците.
-Прилича на обикновена пломба...-Отбеляза Джак.
-И те така искат да си мислите!

Дъч остави младите пътешественици в Сейнт Джордж. На тръгване той им каза:
-Не бъдете слепи! Истината е някъде там...

девета глава беше невероятна!Възнамерявам да прочета всичко отначало!

Защо не пратиш части от главите в някоя издателска къща може да ги одобрят.Какво лошо има да си писател при определение че ти се отдава?

Супер нататък...

10 глава- Лъч светлина





След като странникът Дъч, остави двамата герой в Сейнт Джордж-Юта, те се насочиха към едно от местата, където се продаваха автомобили на старо. Джак избра сивкава Хонда Сивик, която с нищо нямаше да се набива на очи.
-Може ли аз да карам?-Попита Ейвълин. Този въпрос дойде като гръм от ясно небе за Джак:
-Ъ-ъ-ъ нали си спомняш какво стана последния път?-Напомни и той.
-Тогава още не ми бяха ясни някои неща. Знаеш, че се уча бързо.
-Е да, но все пак...-Джак всеячески се мъчеше да избегне възможността за нова каскада.
-Моля те!-небесносините и очи го гледаха умолително и той сякаш потъна в погледа и за няколко секунди, след което отговори:
-Добре, какво толкова...

Малката сива Хонда се движеше по безкрайната магистрала 15, навред се виждаха ръждивочервени пясъци и скали на фона на които контрастираха като зелени петна, отделни храсти и дървета. Джак се беше успокоил вече убеден, че Ейвълин всъщност кара много добре.
Из дневникът на Ейвълин:
„Ден 72-ри:
наближава краят на моята мисия на Земята. Докато шофирах примитивното превозно средство, ме бяха налегнали дълбоки размисли. От една страна трябваше да представя доклада за планетата и да препоръчам подход. Незнайно как обаче мисълта за тази отговорна задача оставаше на заден план за сметка на друго чувство. Чувставах се виновна за Джак. Той не подозира нищо. Очевидно е много привързан към мен, рискува толкова много и сигурно си мисли, че ще сме заедно още дълго, но това няма да бъде така. Може би трябваше да му споделя по-рано, но някак си нямах сили за това...“

-Спри тук! Трябва да похапнем.-Предложи Джак и колата спря до крайпътна бензиностанция.
Преди да излязат Ейвълин каза:
-Джак, мога ли да ти задам личен въпрос?-Двигателят на колата бе угаснал и в този момент в затвореното пространство се възцари пълна тишина.
-Да, питай.
-Какви са ти плановете?-тишината отново взе връх, докато гласа на Джак не я прекъсна:
-Ами мислех си да отидем до Калифорния, защото си заслужава да видиш океана, а после да заминем за Канада. Там по-трудно ще ни намерят.
-Но, Джак, какво ще стане с живота ти?-Гласът на Ейвълин звучеше все по-тъжно.
-Ами..-Джак започна да се чуди защо тя му задава такива въпроси-ще се радвам, ако живеем заедно. Аз ще си намеря работа и така, в началото може да ни е трудно, но с времето...
-Джак...-този път от прекрасните очи на Ейвълин потекоха сълзи. Младият учен и беглец стоеше потресен:
-Но какво...казах ли нещо което те обиди!?!-Попита той уплашено.
-Не, това което каза е много хубаво но...
-Какво?
-Няма да стане така Джак.-Последва отново тишина. Той наведе глава. Не беше изненадан, подозираше, че нещо такова може да се случи, но тайно се надяваше, че тя никога няма да си тръгне. След няколко тягостни секунди мълчание той проговори:
-Трябва да си отидеш у дома, нали?
-Да.
-И кога ще стане това?
-Скоро.
-Докато си тук ще ти помагам с каквото мога, после...ще продължа да се правя на жертва на отвличане и всичко ще е ОК.
-Да всичко ще е ОК-добави Ейвълин, но сълзите не спираха да се стичат от очите и. Той я прегърна.

Двамата влязоха в ресторанта на бензиностанцията. Нямаше никой друг освен тримата служители и старец, който стоеше на една от масите консумирайки бавно сандвич с риба тон.
Джак плати бензина, а Ейвълин избра нещо за ядене след което двамата се насочиха към изхода. Касиерката, която ги бе обслужила, се доближи до своя колега и му прошепна:
-Тези двамата не ти ли заприличаха на онези от новините, дето ги издирват за убийство?
-Ами да има голяма прилика, специално за мацката съм сигурен.
-Ще запиша номера на колата им и ще се обадя на шерифа.

Из мемоарите на Джак Фелдън:
„Слънцето бавно залязваше зад скалистият хоризонт и цялостната картина вдъхваше някакво спокойствие. Аз се бях отпуснал на седалката и отвреме на време я поглеждах. Вече знаех, че скоро ще се разделим и сърцето ми бе разбито, но все още не подозирах, че това ще е последната ни вечер заедно. Изведнъж нещо ме изкара от мислите ми...“

Беше сирената на полицейска кола. Лампите и хвърляха свойте червено-сини отблясъци в околния пейзаж.
-Джак, какво да правя?-Попита Ейвълин.
-Трябва да спрем!-Отговори той. Дръж се нормално, може да е рутинна проверка и да не ни разпознаят.
Но уви това не беше рутинна проверка. Малката Хонда отби от пътя, а зад нея спря полицейският Додж. От него излезе единият от двамата полицай. Ейвълин отвори прозореца. Ченгето светна с фенерчето си за да освети лицата на двамата бегълци. Когато ги разгледа хубаво изкомандва:
-Изгасете двигателя и излезте от колата!
-Но, Господин полицай, направили ли сме нещо?-Възрази Ейвълин.
-Веднага излезте от колата!-Този път полицайът звучеше още по-заплашително и ръката му вече се намираше на кобура. В този момент, най-неочаквано, дори за Джак, Ейвълин натисна педала на газта и колата потегли с бясна скорост. Полицайят изстреля няколко отчаяни куршума по отдалечаващият се автомобил след, което се качи при колегата си и двамата се хвърлиха в бясно преследване. По-мощната полицейса кола скоро започна да настига Ейвълин и Джак.
-Тук Бейкър 7 до Ейч Кю, преследваме сива Хонда Сивик по главен път 15! Намираме се на 10 км от Червения каньон.
-Ейч Кю до Бейкър 7 прието! Изпращаме Ви подкрепление незабавно.
Полицейската кола настигна бегълците и започна класическа маневра при която преследвачът се опитва да удари с преднницата си задната част на преследваният автомобил от страни, така че последния да изгуби контрол. В момента на съприкосновение обаче се разнесе гръм и ярка светлина. Секунда след това двигателят на полицейсата кола избухна.
-Какво подяволите е това!-Крещеше полицаят.
Джак наистина не знаеше какво се случва:
-Сигурно са блокирали пътя по-напред!-каза той.
-Знам!-Отговори Ейвълин. Секунда по-късно тя направи рязък завой, на който би завидял и пилот от световния рали шампионат и пое по черен път, навлизайки в местността на Червения каньон. Фаровете осветяваха тясната пътека по която колата летеше с бясна скорост. От двете страни бяха надвиснали огромни скали. С невероятна прецизност Ейвълин взимаше завойте почти без да намалява скоростта. Скоро обаче пътят стана прекалено тесен за кола и автомобила спря заоравайки с гуми в пясъка.
-Слизаме!-Изкомандва Ейвълин. Тя тръгна напред с бърза крачка. Джак едвам смогваше да ходи с нейното темпо.
-Знаеш ли къде отиваме!?!-Попита учудено Джак. Той знаеше че бягат, но все още недоумяваше каква точно е идеята на неговата спътница.
-Отивам си вкъщи Джак. Трябва да се изкачим възможно най-високо!
Пътеката ставаше все по-стръмна. Джак се препъваше от свличащите се камъни и земна маса, но Ейвълин напредваше почти без да се забави. В далечината от към магистралата се чуваше воят на сирените. Скоро двамата се изкачиха на високо плато от където лунната светлина им разкриваше гледка на местността. Обагрените в сиво силуети на скалите оформяха всевъзможни странни фигури. Далече напред се виждаше извитата магистрала и струпаните на едно място полицейски коли, които със светещите си буркани създаваха същинска феерия от синя и червена светлина. Двамата гледаха безмълвни известно време след което Ейвълин се обърна към Джак, прегърна го и каза:
-Тук трябва да се сбогуваме...
-Но как? Колко още имаме заедно...-Той все още недоумяваше.
-Колко е часът сега?
-Дванайсет без петнайсет.
-Значи имаме петнадесет минути. После ще дойдат да ме вземат.
-Радваш ли се, че се прибираш?-Тя не отговори на този въпрос, а вместо това каза:
-Преди да си тръгна, Джак, ще се случи нещо, което може да те разстрои, за това ако искаш си върви сега. На татък мога да се оправя и сама.
-Не, искам да остана с теб до края, но защо, какво ще се случи?
-Виж Джак, по принцип нямам право да говоря за това, но сега ще направя изключение. Аз съм от друга извънземна раса, ние по принцип не изглеждаме като вас. Това което виждаш е тяло специално изработено за мисията ми на Земята. Съзнанието ми бе прехвърлено в него, но сега...
-Какво иксаш да кажеш?
-Искам да кажа, че за да може съзнанието ми отново да се прехвърли, това тяло трябва да умре, нещо което може би ще те разтрои и за това няма да ти се разсърдя, ако си тръгнеш сега. Трябва да знаеш, че ценя и винаги ще си спонмям всяка секунда прекарана с теб...
-Аз също. Няма да те оставя Ейвълин, няма да си тръгна!-Тя въздъхна:
-Благодаря ти и за това...
Все по-наблизо започнаха да се чува кучешки лай и викове на хора. Преследвачите се приближаваха. Може би след няколко минути вече щяха да са при тях. Двамата се целунаха. Изведнъж Ейвълин сложи ръка на гърдите си. На лицето и бе изписана болка. С другата си ръка тя инстинктивно се подпря на Джак.
-Ейвълин!-Гласът на Джак бе разтреперан. Той я хвана докато тя се свличаше.
-Нямах представа, че ще боли толкова...-изстена тя. Наночастиците, които до този момент и помагаха във всяка ситуация, сега изпълняваха програмата за самоунищожение. Те блокираха пътя на коронарните артерии снабдяващи сърцето с кръв, причинявайки по този начин масивен инфаркт. Джак седеше на земята поел главата и в скута си. Докато се опитваше да си поеме последни глъдки въздух тя успя да изрече:
-Сбогом Джак...-след което тялото и спря да конвулсира и се отпусна. От очите на Джак течаха реки от сълзи. Той плачеше на глас като малко дете. Това продължи няколко минути. Скоро кучшкият лай се чу съвсем наблизо. Хората бяха изкачили платото и сега се намираха на около двадесетина метра около тях. Изведнъж облъците точно над платото се озариха в жълта и бяла светлина. Всички замръзнаха при вида на тази необичайна гледка. Лъч светлина се спусна от светещите облъци до тялото на Ейвълин. Това явление трая около половин минута след, което изчезна и настъпи тишина.
-Господин Фелдън! Господин Фелдън, добре ли сте!-Беше гласът на командира на спец частите.-Елате с нас, може би имате нужда от лекар.-Джак се изправи, един от полицайте го загърна с одеало след, което го насочи към линейката. Там беше и директорът Хейзъл:
-Какво стана Фелдън! Разкажи!
-Тя просто умря...бяха думите на Джак. Той никога нямаше да разкрие тайната на Ейвълин. По заповед на Директора, тялото и бе пренесено в Зона 51, където успяха да установят единствено, че причината за смъртта е инфаркт на миокарда.


* * * * *

В командната зала на Гзинонския линеен кръстосвач влезе оранжево крушообразно същество на име Р182.
-Капитане мисията ми на планета Z356 бе успешно приключена!
-Какво е заключението ви?-попита капитанът.
-Мисля, че трябва да се въздържаме от предприемане на действия спрямо тази планета. Препоръчвам след 200 години да изпратим отново екип, който да провери до къде е стигнало развитието на местната раса.
-Приема се!-Каза капитанът.-Сега ще ти дам отпуска, след което ще поемеш следващата си мисия.
-Слушам капитане.-Р182 се обърна и излезе.

Джак паркира червения мустанг. Крайно уморен той се прибра вкъщи. На входа го посрещна весел родвайлер. Джак го погали по главата:
-Бърни, съжелявам че отсъствах толкова време момчето ми.-След тези думи той се насочи към стаята си и включи компютъра. По навик си провери електронната поща, където най-неочаквано имаше писмо без адрес и подател. Писмото гласеше:

„Липсваш ми!“





КРАЙ

Просто...Страхотно!

Егати, до последно се надявах да си останат заедно.

Браво! Хареса ми наистина ...

Също така добър край на разказчето

Невероятен!Запленителен!Просто не знам какво да кажя след като го прочетох отново от началото.Искам още разкази от теб.Още много!Защо не станеш писател на този вид разкази?Ще успееш и то много.Надявам се имаш планове за следващ разказ защото ако не си ти този раздел на форума тъне яко в забрава.Успех!