Pichove, q daite nqkakaf akul kak da si vkaram geroq poneje ne sum pisal do sega v temata.

Ми отпусни си въображението просто.

То идеята е добра, ама ония ми акаунт е баннат

Стоях на площада, прелиствайки отегчено вестника. Не беше от най-жълтите, но все пак в него присъстваше и голяма доза клюки. Загуба на мастило, помислих си. Защо трябваше да ме занимават с някакви мърши. На първите страници Бойко Борисов се беше изтипосал в типичната си поза на загрижен баща. Доларът падал, а... А. Ето сега. Вторачих се в снимката на Иван Костов, който грачеше нещо от трибуната на парламента. "Корупцията в страната надхвърля всякакви граници, крещи Командира" - гласеше коментарът отдолу. Добре бе, казах си, за какво го купувам тоя вестник? "Доган иска да вкара ДПС в тайните служби." Ами естествено. Много ясно. Продължавах да правя повърхностни политически анализи, като седнах на една пейка до фонтана. Оставих вестника до себе си и разсеяно се загледах наоколо.
Изведнъж погледът ми сам се фокусира, а причината осъзнах едва след няколко секунди.
Тя седеше на съседната пейка, с гръб към мен, също такава, каквато си я спомнях, когато ме беше целунала в онзи мрачен ноемврийски ден. Също толкова прекрасна, крехко, неуловимо създание, чиято красота ме беше пленила сякаш завинаги.
Миг по-късно си припомних другия момент, когато красотата й ме бе поразила. Не жизнена и очарователна, а студена и тъжна, подобно на същия този ден, в който я видях за последно. Дали ми беше простила? Или пък ме ненавиждаше? Придобих усещането, че целият се свивам и смачквам до неузнаваемост, яркото небе потъмня. Отпуснах глава в ръцете си, докато трескаво обмислях какво да направя. Имаше ли смисъл?...
Имаше, реших най-накрая. Това беше живот все пак, трябваше да опитам...
Бавно, неуверено, с почти треперещи крака, за се приближих и седнах до нея на пейката. Гърлото ми се затягаше на моряшки възел, почти заекнах.
- Извинявай...
Косата й леко се развя в застиналия въздух, когато тя се обърна. Втренчи се в мен. Колко време седяхме така, мълчаливо, с кръстосани погледи, без да кажем дума? Три часа? Не знам. Или три секунди? Едва ли имаше значение. Но тя ме позна.
- Ти... - прошепна.
Името й едва-едва се отрони от устните ми. Като падащ лист.
- Можеш ли... - не само краката и ръцете - гласът ми също трепереше - Можеш ли да ми простиш?
Отново изминаха няколко секунди - или не знам, години - след което тя бавно поклати глава. В ъгълчето на устата й едва-едва затрептя усмивка.
- Не - отвърна тя тихо - Не ти се сърдя...
Мъничко надежда започна да се прокрадва в погледа ми.
В изумрудените й очи затрепка блясък...
Но избухна в изпепеляващ пламък, когато тя довърши...
- Но те мразя - просъска. По прекрасното й лице сега нямаше следа нито от радост, нито от тъга, защото то беше изваяно от ледена ненавист, твърда като диамант.
Протестът на цялото ми същество се изля в думите ми, слаби кто мъртва ръка, подаваща се от гроба:
- Престани - почти изхриптях. - Не виждаш ли? Не разбра ли колко ме нарани?
Последен поглед, преди тя да се обърне, смрази и последните ми сили.
- Сам си го причини.


Седях на пейката до фонтана. По едно време се прибрах и така си загубих трийсет минути от времето за губене. Имах още час и половина до училище, но стоенето вкъщи ми се отразяваше по твърде специфичен начин, като прогресивно унищожаваше каквото беше останало от разума ми този ден. Нахвърлях учебниците си в раницата, взех 20 лева и изхвърчах навън, без дори да се обадя на дядо си, че излизам.

Навън беше типичен горещ юнски ден. Вятърът леко подухваше, развявайки листата на оцелелите от майските бури дървета. Не, че разхлаждаше, напротив. Сякаш ме лъхаше въздух от отвора на доменна пещ. Жегата само засили желанието ми да пийна нещо, което бях придобил от нахлулите в главата ми спомени. И така, докато с най-бодрата си крачка вървях към гимназия "Св. Ледник", реших да се отбия в една кръчмичка наблизо. Нямаше да пия много.

Поръчах си една загорка и седнах на една маса в двора на кръчмата. Гледах коса, който пееше, кацнал върху един клон на дървото от другата страна на улицата, и пиех бирата на големи глътки. Скоро пресуших бутилката. Но това нито ме разхлади, нито изгони от главата ми мислите за събитията през изминалата година. Станах, леко клатушкайки се, да си поръчам още една.

На рафта срещу себе си видях нещо, което ми даде по-добра идея. Колкото и да исках, бирата не можеше да ме спре да мисля за грешките си. Но само бира ли имаше на тоя свят?

- Една водка Селект, ако обичате - поръчах и с театрален жест плъзнах десет лева по бара.

Барманът, или какъвто там беше - така де, кръчмарят, в момента това беше толкова важно, колкото и дали има пирони на Сатурн - ме огледа критично. 16, може би 17-годишно момче с карирана риза, с коса на опашка и едва покарали мустаци, леко замаяно от една бира. Явно реши, че тзи факти нямат особено значение, постави бутилката пред мен и ми върна ресто Дори не си направих труда да преброя дали е точно. Отидох и се пльоснах на стола пред масата в двора, където се въргаляше раницата ми.

Отворих шишето и се замислих. Бях оформен по всичко с 6.00, даже не ми трябваше да влизам в училище. Нищо, все щях да се добера за някой час... Започнах да поглъщам течността на големи глътки, докато парливият и вкъс не ме накара да отделя шишето от устните си и да изтрия уста с ръка, сподирен от необуздана кашлица. Давих се около половин минута, след това отново надигнах бутилката и подължих да пия. Така ли ми се струваше, или скоро на дъното нищо не остана?...

Кашлицата отново започна, този път устната ми кухина и вътрешностите ми пламтяха. Давех се във водката и собствената си слюнка. С треперещи ръце се опитах да извадя кърпичка от джобовете си, но дори не успях да ги нацеля. Запремигвах и светът наоколо се размъти. Обзе ме странно усещане за лекота, имах чувството, че се възнасям и ходя по въздуха... Усещането беше толкова прекрасно, че реших след малко да стана и да отида на училище, за да се похваля на всички с новата си ангелска същност.

Не знаех колко време съм седял на масата, докато пред очите ми всичко се завърташе в кръгове, добили сякаш своя собствена воля. Звуците, образите, целият свят беше полудял.

- Имам... промълвих. - Имам нещо...

- Имам... математика - досетих се най-накрая. - Даааа, бях обещал на Мая и Чоки да им подаказвам, не може да си тръгна просто така - философствах на глас, докато се опитвах да пазя равновесие. - Имам математика... Ае, отивам на даскало.

Пхахах , тва ме развесели Пиша си интрото , по късно тая вечр го поствам.

Сам ли ще си го пиша?

Наз, нарочно ли имаш такива ужасни грешки в подписа? Нещо не си спомням до кой седеше Мая, имам някакви мъгляви спомени за Наско или нещо такова, Крийг нали изкарваше клетата ми героиня няква досадна и инфантилна, но нищо. Ще карам на спомени, ако объркам нещо, вие сте виновни. ;д

П.П.: А, да бре, сега се сещам, че мойта имаше някъв скин за брат, май Пени, който не се появи. Добре, правим въпросния братовчед, който живее със семейството, 'щото имам други планове за брат. (:

---

"Най-противното нещо на света е алармата на телефона, сериозно", мърмореше Мая, докато се бореше с прецаканите копчета на още по-прецаканата стара Nokia, с която трябваше да се задоволи в близките дни. Хубавото си телефонче, което я будеше сутрин с MSI, връчи на брат си. Аха, на брат си. Не че не й се случваше за пръв път той да се появява от нищото, но откакто живееше във Форумово, на Тео все още не му беше хрумвало да я шашка така. Откакто стана на 15 започна да изчезва чат-пат, от 16-годишен почти не се появяваше. Не го беше виждала от осем месеца, тъкмо времето, в което живееше в новия град. Последно живял в Созопол, така й разказа. Стана разбираемо кисела, говедото пак упорстваше и трябваше да измисли някаква глупост, за да замаже очите на майка си, че изчезва така. И все пак не можеше да се оплаче от кой знае какъв строг контрол, всички нерви и крясъци отиваха по Скино*, за нея майчето не оставяше кой знае колко енергия. От известно време имаше флеш 12-ка, абсолютна красота - майчето дори не беше видяло. Огледа го доволно в огледалото, вдигна си косата мързеливо с една шнола, като остави безразборно кичурите коса да извират отвсякъде. Облече се набързо, сравнително прилично, метна си раницата и излетя. По пътя изтезаваше ушите си с плеъра и потропваше по катарамата на колана си.

Влезе точно преди началото на часа по математика. Настани се прилично на отдалечен от Наско чин, той не се славеше с особени умения по предмета (но за сметка на това обичаше да дрънка как "човек доникъде няма да стигне без математика", бла-бла енд стъфф). Осъзна, че си е доста стабилно ядосана и реши, че не му е сега времето да поздравява за "добро утро". Огледа се за Ахил и въздъхна тежко, когато не го откри наоколо. Все пак, той беше оформен, не беше длъжен да й помага... Мамка му на шибания Ахил, от тоя час й зависеше оценката! За щастие Ахил се появи, макар и да изглеждаше доста особено... Беше се... олигавил, очите му бяха кръвясали и беше необичайно весел. Мая се обърна с молив в устата към Чоки, погледна го, той я погледна и им стана ясно. Ахил се настани до Мая, съответно пред Чоки, и поздрави и двамата особено любвеобилно, с мокра целувка.
- Давай, мацко... - простена Мая, усещайки миризмата на водка. Хвана Ахил за ръката и го помъкна в женската тоалетна. Остави го да се измие и се настани на варела с вода до кабинките.
- Какво си пил?
- Водка, цяла бутилка. Ще кажа на всички. Аз съм ангел, мога да летя.
Той се помъчи да игнорира Мая и се закатери по варела. Съвсем уверено тръгна да си отваря прозореца.
- Ето, виж...
- Ох, я стига! - сопна му се Мая и бутна долу кльощавото момче. - Повръща ли ти се?
- М-м-май да...
- Айде, влизай вътре - нареди момичето и вкара Ахил в кабинката. Хвана му косата, обърна глава и търпеливо зачака пияницата да си свърши работата.
- Готов съм - чу се след малко, някъде от дълбините на поизпразнения стомах на Ахил.

Влязоха в час едва с десет минути закъснение, Ахил не изглеждаше много по-добре, но поне се въздържа от опити за летене през часа. Макар и на пияна глава, впечатляващите му знания стигнаха на Чоки и Мая да вържат по една доста прилична четворка. След биенето на звънеца й беше най-малко до училище.
- Да ви водя на разходка? - попита тя Чоки и Ахил с прикрита надежда. Най-малко при Тео й се ходеше.

---

*Скино - персонаж, включен на мястото на Пени, аз ще си водя и него, ако не се намери желаещ. Явява се братовчед на Мая, има си прототип, на име Благо. (:

Ъпдейт... леле, написах го, постнах и ми спря нетът... Добре, че са е запазило.

Мамо, ужасните грешки са на Вермик и всяка буква от тях е култова.

Pak li ste go po4nali tova bre Lele...vednaga 6tom se varna ot Rumaniq i si vazrajdam geroq. Naz, demigod class ftw

Demigod Class with Drunk Buff FTW!!!

" Наз, нарочно ли имаш такива ужасни грешки в подписа? "

Ако не бъркам, подписа е директно копиран от първоизточника -> разказа на Вермик.

Не грешиш. ^^ Ся, да разваля култовия цитат ли?

Разбира се, че не! Ще е жалко. Но няма да е зле да добавиш откъде е, за да спрат да ти правят забележка хората..

О, каква забележка, ффс! Няма такова нещо, Наз е имунизиран и му е простено, към Вермик всички сме толерантни.

Еби баща си ма курво!

Ако не приемаш своето за забележка, имаше доста хора преди теб, които му го споменаха това нещо.. Нз, аз го приемам като забележка, но не приемам забележката като нещо лошо..

Направих ти забележка вече не един и два пъти, момченце!

ЪНТАПВАЙ СИ НЕЩАТА ВЕ, МОМЧЕНЦЕ!!

АХАХАХАХАХАХАХ

btw няма да пиша, защото нямам достъп до форума от мойта щайга.