Нещо мокро и грапаво мина през ръката ми. Стреснах се и отворих очи. Бе тъмно. Песента на славея не се чуваше. Странно, колко ли време съм спала и какво ме събуди. Извърнах глава и видях старият вълк седнал до мен и гледащ ме с очакване.
- Добро утро.
- Добро да е. – отговорих му.
Огледах се още веднъж, но не видях нищо притеснително.
- Славея отлетя преди около 3 часа, ако него търсиш. Никой не те е доближавал, ако от това се притесняваш, по един вълк се навърташе освен птичката, за да гони евентуални натрапници. Знаем, че вие не прекарвате времето за спане на вънка. Не бях виждал Самодива, която да се преобразява от години, мислех, че не са останали.
- Прав си, не са. Аз съм последната в тази част на гората. Е и другите могат, но само частично все още. Благодаря за грижата, но май искаш още нещо да ми кажеш?
- Да, не далеч от тук посока селото, в гората е навлязъл таласъм, който се е сблъскал с една мечка.
- Ох, почва да ми писва! Всички ли твари са решили в един ден да навлизат в гората? Прати няколко вълка да го изгонят обратно към селото, но толкова, че да го изгонят без да има убити повече. Аз трябва да стигна до Тихия Шепот иначе не знам още какво може да ни връхлети. Надявам се поне да ми кажат там какво става и какво да очаквам.
Станах, а вълка изчезна някъде в шубраците. Изтръсках листата и сламата от косата си и се съсредоточих. Бях гладна, а и все още бях бая изморена, но пеша да стигна до водопада ми се виждаше по-изморително от преобразяването. Въздъхнах и се съсредоточих, след няколко минути вече летях над дърветата към планината, а след няколко часа вече се оглеждах за Елена. След второто завъртане около водопада все пак го видях кротко да пощипва в края на една полянка сочната трева. Кацнах до него и след секунди вече се бях отървала от образа на птица. Преобразяването бе трудно по принцип и искаше доста енергия, а две такива без сериозна почивка си беше изпитание. Останах на колене и длани в тревата дишайки учестено. Елена ме бе видял и се приближи до мен изчаквайки ме да се успокоя.
- Казах ти да не се изсилваш. – укора се долавяше в гласа му.
- Нямаше начин, прекалено много твари се навъдиха в гората, чието място не е тук.Гората привлича таласъмите като магнит, втори е влезнал в нея. Трябва да побързаме. – казвайки това се изправих. Елена застана до мен и аз се качих на гърба му. До изгрев слънце имахме много време. Той препусна из гората и аз се оставих на инстинктите му да ме пазят и водят и започнах да подреждам мислите си от предишния ден. След неопределено време, което ми се стори цяла вечност, Елена забави своя ход и спря.
- Приближаваме.
Слязох от него и с ръка през гърба му, продължихме да вървим на пред. Гората очевидно се сгъстяваше. Ставаше по-мрачна, дори по някакъв неин си начин студена и лепкава. Бутнах качулка за да виждам по-добре. Нещо тук не ми харесваше. Страхът пропълзя по нервите ми и започна бавно да ме обхваща. Тихият Шепот, мястото където никой не знаеше какво точно има. Това бе неговия дъх, а ние дори не бяхме навлезли в територията му. Притиснах се инстинктивно към Елена.
- Спокойно, всичко ще е на ред.
Погледнах Елена, който цял един нов живот беше с мен. Усмихнах му се и продължихме на пред. Прав беше още не бяхме минали границата на Шепота. Вървяхме бавно още около четвърт час, а страха ставаше все по – силен и натрапчив. Изведнъж както гората бе гъста и почти непрогледна пред нас се разкри поле, не много широко, може би едва 10 метра, равно като тепсия с трева не по-висока от глезените и сякаш подържана от някакъв тайнствен градинар.
- Границата – се отрони от устните ми.
Огледах се. Нямаше птичка да прехвръкне над това място, гората сякаш беше празна, нищо не смееше да мине от тук и кое ли би се опитало. Странни легенди се носеха за Гората на Тихия Шепот, колко от тях бяха вярни, колко – не, никой не може да каже, но това място бе омагьосано. Разправяха, че всяко същество приемаше истинската си форма, преминавайки границата. Разправяха за същества хранещи се със чист страх и за такива, способни да пленят душата и волята ти. Страхът и паниката ме заливаха, както вълна залива брега, методично и постоянно. Нямаше как, трябваше да продължа. Една от легендите бе, че ако си с наистина основателна причина съществата ще те допуснат до Сърцето, а то вече ще реши съдбата ти. Надявах се само причината да е достатъчно основателна. Тръгнахме през поляната. Нищо страшно не се случи с мен. Стигнахме до средата, а аз все още се чувствах нормално. Извърнах малко глава за да видя Елена и застинах на място. Той бе спрял около метър зад мене и се покриваше бавно със някаква странна зеленикава светлина. Направих крачка към него и застинах. Тялото му започна да се променя. Стоях и гледах. След малко пред мене вече не стоеше елен, стоеше момък на около 27 години облечен в удобни дрехи от еленова кожа. Русата му коса бе средно дълга, пристегната през челото с кожен ремък, а синкавите му очи ме гледаха очаквателно.
- К...какво става тука? – заекнах.
- В Тихият Шепот всеки приема нормалната си форма. – усмихна ми се той.
- Ама ... как така?
- Дълго е за обяснение, а сега нямаме много време. До изгрев остават по-малко от 2 часа.
- Ъхъм ... обаче после ще има да обясняваш... – бях доста изненадана от случилото се и почти забравих за какво съм дошла. Огледах мъжа, бе малко по-висок от мене, с походка на дебнещ хищник, нещо доста странно за елен. – Бил и си и преди тука?
- Да, знам къде отиваме. Ти просто върви и не гледай в страни, защото не се знае какво ще видиш.
Кимнах и го настигнах. Гората, в която навлезнахме бе прошарена, с увиснали лиани, но сякаш извън пътечката ставаше гъста като стена. Имах странното усещане, че нещо ме следи и наблюдава, проучва ме. Страха изведнъж рязко ме обля. Пред очите ми изникна картина от онази страховита нощ преди хиляди години. Самодивата пред мен с един замах я разкъсаха на две. Ужасите от битката изплуваха пред очите ми. Сърцето ми заби лудо. На където и да се обърнех виждах трупове и умиращи, писъците им раздираха тишината и ме пронизваха като ножове. Свлякох се на земята, закрих главата си с ръце. Не, това не е истина, не може да е истина, това мина отдавна. Но мократа от кръв ръка, която ме докосна бе истинска. Отворих очи и видях най-смразяващата гледка, нещо, огромно, грозно не подлежащо на описание, смесица от животни и човек се бе надвесило над мен и замахваше. Изпищях. Не това не се случва отново. Всеки момент трябваше да усетя удъра. Вместо това чух някой да ме вика, гласа бе познат, спокоен, носещ сигурност. Заслушах се в него. Да – познавах този глас. Съсредоточих се върху него. След малко картината се разми. Отворих очи. Седях на тревата между дърветата, Елена ме бе прегърнал и ме гледаше загрижено.
- Успокой се, това е само в главата ти. Каквото и да стане – знай, не се случва. Това е Тихия Шепот, той ще изкара най-големите ти ужаси на яве, не му се поддавай.
Кимнах. Цялата треперех. Дигнах ръка към лицето си- бе мокра. Чак тогава осъзнах, че сълзи се стичат по него. Той ми помогна да се изправя и продължихме пътя си. Страхът бе по петите ми, но всеки път когато за малко да падна пак под властта му, усещаш успокоителното стискане на ръката му. Продължихме да вървим така ръка за ръка, сигурно още около четвърт час, когато изведнъж гората свърши и пред нас се разкри езеро с остров в центъра.
- Сърцето на гората – чух го да прошепва. – Трябва да минем през водата.
Тръгнахме към езерото и на джапахме в него. Водата стигна до коленете ми и не се покачи повече. Бе ужасно студена, а студът проникваше през костите в съзнанието и съществото ми. Мислите ми се забавиха, сякаш бяха замръзнали.
- Не забравяй коя си. Не забравяй за какво си тръгнала. Водата изпива спомените и същността ти, ако се поддадеш ще замръзнеш тук за винаги. Не спирай да вървиш.
Лесно му беше на него, някъде по пътя го бях пуснала, а сега единственото, което исках е да спра. Исках просто да спра . И спрях. Студът бавно ме сковаваше. Изведнъж усетих, че ме прихваща и ме вдига. След няколко метра излезна на брега и ме пусна да стъпя, но краката ми не издържаха тежестта на тялото ми и се строполих на тревата. Той също падна до мен, дишайки тежко и лежейки със затворени очи.
Имах чувството, че мина цяла вечност преди да се затопля и мислите ми да поемат обратно своя ход на пред. Погледнах към него. Той все още лежеше, но вече не трепереше и ме гледаше също. Усмихна ми се леко.
- За малко. Водата тук убива.
Кимнах. Тръгнах към групата дървета, които се размърдаха при моето приближаване, но вятър нямаше. Застанах в центъра между тях. Дърветата се размърдаха. Легендата бе вярна, те бяха живи, а според нея и по-стари от света.
- Аз съм ....
- Знаеме коя си и за какво си дошла.
Дърветата се размърдаха неистово и се чу лек шум като от жужене на пчели над цъфнала градина.
- Книгата на Вековете се зове. Нея търсят и хора и същества от този или онзи свят. Опасна книга е това. Загубена е преди векове и къде се крие, трудно може да се разбере. Добре скрита за момента е сега, но когато дойде времето ще пратим ти следа. Гората във опасност е сега, набези очаквай не само от една страна.
Гледах мигайки умно, но дърветата отказаха да продължат да говорят. Е оставаше ми да седя и да чакам, кога ще дойде момента да тръгна за книгата. Сега ми казаха да опазя гората, което почваше да се явява не съвсем лека задача. Отидох при момъка, който търпеливо ме чакаше.
- И сега?
- Сега се връщаме в гората. Казаха, че ще пратят знак, кога да търсим Книгата на Вековете. Била добре скрита. Аз си мисля, че е толкова добре, че и те не знаят къде е, за това им трябва време.
Той ми се усмихна, хвана ме за ръката и тръгнахме обратно през езерото. Някъде към средата му усетих пак смразяващия му студ, но някак си не беше така всепоглъщаш. Излезнахме благополучно и се запътихме по пътя на обратно. Сякаш самият Шепот ни пускаше да си ходим. След около 20 минути бяхме на поляната.
- И сега? – изгледах момъка.
- Сега ще се прибираме. – стъпи на поляната и неоново зелената светлина го погълна отново. Само след секунди при мен бе познатия ми Елен, с който бях прекарала живот и половина.
- Ще има бая да обясняваш.
- Когато му дойде времето – обещавам.
- Уф че си.
Навлезнахме в гората и започнахме да се провираме в шубраците. Утрото започваше да настъпва и небето започна да изсветлява към синьо.
Всичко едва сега започваше.

Над града се беше спуснала нощта. Облаците бяха закрили луната и само светлината проникваща от къщите подчертаваше града. Никой не скиташе по-улиците в този късен час. Тук там някое куче извие от глад, но това се случваше рядко. Щурците свиреха както обикновенно. Бяха минали само 5 дена от Бъдни вечер, който в този град е традиция. Още си спомням как от кръчмата се чуваха радостни и забавни песни, който имаха полах на празнично настроенение. Същата тази кръчма сега беше празна и кръчмаря вече се готвеше да затваря.
Той излезе от помещението и затвори врататта. Здраво я заключи с катинар и тръгна по пътя. Но не измина и две крачки, когато изад ъгъла изкочиха няколко бандита. Бяха трима и всичките въоражени с ножове. Единия крадец събори кръчмаря на земята и започна да крещи.
-Дай ключа за кръчмата. Дай го иначе ще си го взема сам.
Стария човек се разколеба, но след няколко удара в корема беше принуден да им даде това, което искаха. Той разтвори дланта си, от където изпадна един железен предмет. Главатаря веднага го грабна и след това се обърна към един от приятелите си.
-Искам да го убиеш. Нямаме нужда от него.
По-силния от двамата пристъпи напред и беше готов да замахне с ножа.
-Спри-изкрещя третия от бандитите.-Имаме това, което искахме, защо да го убиваме.
-Нима искаш да го последваш.-присмя се главния.
Силния мъж вече беше замахнал с ножа към безпомощния старец. Обаче ножа спря на няколко сънтиметра от гърлото на дядката. Най-слабия от кръдците беше хванал ръката на убиеца. В следващия миг един нож прелетя и се заби между очите на спасителя. Той безжизнен пусна ръката на приятеля си и се струполи на земята.
-Така му се пада на копелето.-каза главния бандит и отключи катинаря.
Тогава зад големия мъж се чу тежко дишане, което за пореден път го спря да убие кръчмаря. Той се обърна и видя огромно чудовище, което го зграпчи и разкъса на две. Едната част от тялото му стана храна за съществото, а другата беше захвърлена насред улицата. Последния бандит тръгна да бяга, но митичното създание го догони и излапа на един дъх. След това то погледна и към единствения жив човек на улицата. Стареца стоешеше на колене и гледаше към съществото. То от своя страна разпери огромните си крила и отлетя на далече.
***
Живота на Джак мина за секунди пред очите му докато се свести. Беше в човешка форма и се чувстваше странно. Изправи се и се огледа. Намираше се в някакво село. Но в това село нямаше никой.
-Ехооо...-провикна се той, но не се чу нищо.
Тръгна по улицата към църквата, от която чу някакъв шум. Открехна вратата и погледна вътре. Навсякъде бяха разхвърляни мебели. Покрива се крепеше само от няколко дъски и всеки момент можеше да падне. Тръпки полазиха караконджулът, но той пристъпи напред. Пода скърцаше, което още повече изпълваше със страх Джак. Той бавно и внимателно пристъпваше към разбития олтар. Една икона беше захвърлена на земята, като поредния боклук. Пред олтара имаше малка масичка на която имаше една книга. Джак я взе и погледна. Със златен и голям шрифт беше изписано „Библия”.
„Нима това съм търсил.-помисли си Джак.-Нима библията е била търсената книга на вековете.”
-Естествено че не е!-чу се дрезгав и силен глас.
Караконджулът бавно си обърна и видя как един рицар обелечен от горе до долу с броня, стоеше на една от здравите пейки. На главата си носеше шлем, който закриваше лицето му и само очите можеха да се забележат. Те имаха червеникав цвят. Няколко бели кичура се спускаха от края на шлема.
-Онази книга, която търсиш е онази, в която великия създател е заровил цялата си мъдрост.-продума той.-Аз почти се докопах до нея, но тъпите чародей ме спряха.
Джак имаше много въпроси, но реши да не прекъсва страника.
-Заедно с моя приятел Камен се бяхме почти докопали до книгата, но чародейте ни заловиха. Мен ме пратиха тук, а на него му се подиграха и го превърнаха в камък.
След това страния човек погледна към новодошлия.
-Ако искаш книгата трябва да ми се довериш. Следях те и ако продължаваш да действаш така никога няма да се докопаш до това, което търсиш. Сега трябва да ми отговориш дали искаш да те върна и да продължиш малумните си действия или да ме излушаш, и да намериш отговорите.
Караконджулът добре обмисли решението си и беше готов да се съгласи. Обаче преди и да е казал нещо, старника проговори:
-Така си и мислех. Сега слушай, какво ще ти предложа. Първо ще трябва да намериш приятеля ми и след това заедно да се докопате до книгата. Но това няма да е лесно, защото по пътя ще срещнете много опастности, които няма да са хич лесни. Битката ти с върколаците беше детска играчка за сръвнение с това, което те чака.
-Хей чакай малко. Как знаеш за това.
-Може да съм част от това измерение, но добре знам, какво се случва извън това място.-мъжът изкашля и продължи с по-висок тон.-Сега трябва да тръгваш, защото Камен може би е в смъртна опастност. Пък и не само той. Над цялата гора се е спуснало зло. И не забравяй щом вземеш книгата да ме измъкнеш от това място.
Изведнъж пред очите на Джак светна бяла светлина и той усети как загуби съзнание.
След наколко секунди се свести. Намираше се в гора. Вълеше ситен дъжд и няколко капки паднаха върху лицето на караконджулът. Той се изправи и изтегна.
„Ами сега какво?”-помисли си.
Но получи отговор в следващия миг. Земята се разтресе, сякаш имаше заметресение. Но не беше така. Нещо огромно наближаваше. Джак се преобрази в чудовищна форма готов да отвърне на, каквото и да е.

Ришар се събуди. Лежеше в меко легло от листа. Огледа се, беше ден и той бе човек. От зловещото място, на което се би с мечката нямаше и помен. Изправи се и се опита да познае мястото, но не си спомняше нито как се е озовал тук, нито защо оръжията и дрипите му са заменени от копринени дрехи извезани със златни нишки. Всъщност, цялата гора изглеждаше като позлатена. Топлите лъчи на есенно слънце галеха Ришар. Странно, отново усещаше порива на вятъра, отново дишаше, отново... бе жив. Само ако знаеше къде е. Но не знаеше, смяташе че е попаднал в клопката на самодивите. Само дето, мислеше си, те навярно биха предпочели да ми светят маслото, докато съм безпомощен, вместо да поемат рискове. Реши да поеме в произволна посока, за да се опита да определи положението си...
Ришар вървеше вече с часове. Всъщност бе изгубил представа за времето много отдавна, а нищо в картинката не се променяше. Дори слънцето не се бе преместило. Сякаш времето бе спряло така внезапно, че пространството се бе спънало в него. Гора, златисти оттенъци, гора, оттенъци и пак гора... Сякаш не се е отдалечавал от мястото, на което се събуди и с милиметър. Ришар бе виждал много неща през живота си. Бе се сблъсквал с всякакви странности, подяволите той самият бе ходещ, полуразложен труп, придружаван от говорещ камък. Това бе и причината да запази хладнокръвие в ситуацията. Но това че се впечатляваше трудно, не означаваше че е търпелив.
- Какво става тук по дяволите?! – изкрещя с пълна сила към небето.
Нещо бяло премина в обсега на периферното му зрение. Таласъмът веднага го забеляза на фона на непроменящата се обстановка, но докато се обърна да види по-добре, нещото изчезна. Ришар започна трескаво да се оглежда. Дългата до раменете му, кестенява коса се мяткаше на сам, на там, докато той нервно въртеше глава. Женски смях огласи гората, но бе невъзможно да се определи от къде идваше, защото се чуваше сякаш от всички посоки.
- Глупчо – сякаш самата гора проговори – защо обикаляш из този забравен от бога свят?
- Коя си ти? Какво искаш от мен?
- Искам само да ти помогна. – отвърна гласът и отново се засмя игриво – В опасност си глупчо.
- В опасност от какво? – Изкрещя Ришар. В миг пред очите му се появи жена. Бе облечена в бяла роба, която се вееше от вятъра и съвсем леко пропускаше слънчевите лъче през себе си, колкото да очертае съвършените й форми. Богиня в човешки облик. Това виждаше таласъмът пред себе си. С коси черни като нощта и блестящи като лунен лъч, с очи черни и дълбоки, сякаш събрали в себе си самата вселена. Той виждаше своята годеница.
Ришар падна на колене, гледайки неразбиращо. Имаше чувството че небето се е стоварило на главата му.
- Не е възможно да си ти. Нима времето не те е докоснало? Що за магия е това?
- Задаваш твърде много въпроси глупчо. – усмихна се тя – Но ще ти издам някои тайни защото си моят глупчо.
- Какви тайни? За какво говориш? – Ришар все още трепереше паднал на колене в листата.
- Аз умрях в същият ден, в който и ти Ришар. Затова и не се промених. – тя започна да запристъпва към него.
- Но как? Защо?
- Имаше хора, които ни завиждаха. Помниш, нали? Те го направиха Ришар. Те те прилъгаха да отидеш в гората и да попаднеш в капана на самодивата. Те измамиха и мен. Но аз не се превърнах в таласъм или в каквото и да е. Останах да бдя над твоята душа. А сега се изправи и бягай, защото си в опасност.
- Почакай, Жизел! – но тя вече бе изчезнала. Ришар се заоглежда безрезултатно. Нямаше и помен от годеницата му. Погледна отново напред. Напред в далечината, където видя как сякаш огромна черна дупка поглъщаше света. Златистото сияние на гората изчезна, вятърът се усили, а мракът връхлиташе безпощадно, докато не погълна и крещящия от ужас Ришар...
Таласъмът се стресна. Събуди се и осъзна че отново е в отвратителната, пълна с разумни същества и магични сили гора. Изправи се на крака и се отърси от листата.
- Ъ,ъ,ъ Ришар. Ришар. Ришааар!
- К’во?! – попита раздраднено таласъмът.
- Мисля че имаме малък проблем. По – точно пет зъбати проблема. – уточни камъкът. Ришар надигна глава и се огледа. Група вълци го бяха наобиколили и го дебнеха, готови за атака. Ришар огледа всеки един от тях. След това просъска злобно и започна да крещи, в пристъп на бойна ярост.
- И вие ли искате това което получи оная торба месо там! – посочи трупа на мечката – Мога да се справя с всички ви! Не можете да ме убиете! Аз вече съм мъртав! Ваш ред е! – Най – близкият вълк се хвърле в атака фронтално. Ришар му заби юмрук, докато бе във въздуха. Животното се преобърна и се разби в земята. Останалите четирима нападатели последваха първия. Ришар се шмугна между двама от тях, с два скока бе до мечката. Изтрътна меча от главата й и го развъртя над своята. Таласъмът се втурна срещу връхлитащите го протвници. Острието проблясна в мрака и един от вълците падна обезглавен. Ришар блъсна втори с тялото си. Той отскочи на страни и се удари в близкото дърво. Третият обаче уся да изпълни атаката си до край. Захапа немъртвия за врата, още докато летеше. Събори го на земята и вълците, които все още можеха да се движат буквално заразкъсваха Ришар. Той обаче не се предаваше. Не можеше да се предаде. Трябваше да стигне до край, заради нея.
Юмрукът на таласъма се заби в ченето на един от вълците. Другите два Ришар избута с крака. Изправи се светкавично вдигна меча и го стовари върху вълка, който бе нокаутирал. Животното изскимтя и замлъкна вовеки. Немъртвия започна да ръмжи бясно.
- Искате ли и вие от лекарството ми?! Искате ли още кръв?! – Ришар извади стъкленицата със запалителна течност и я хвърли. Тя се разби в едно дърво, което пламна като факла. Пожарът започна да се разраства. – Накарахте ме да го направя. - Ришар се втурна навътре в гората.
„Ще намеря Тихия шепот. Ще намеря и книгата. Обещавам...”

Ян стискаше в ръката си счупения кавал. Беше заел бойна стойка, но не можеше да помръдне. Беше се вцепенил от страх, но нещо в главата му му крещеше да се стегне и да погуби злата гад.
Змеят разтри главата си, след което я вдигна и погледна към момчето. За миг то видя как очите на змея горят, как той отваря уста и издиша сини пламъци право в лицето му, как разкъсва врата му и го оставя да кърви на площада. Но цялата картина беше във въображението му. Очите на господаря на селото бяха все така зелени, всепоглъщащи и спокойни. Той направи крачна назад, готов да се обърне да вземе момичето и даровете си и да отлети, но се спря.
- Казах ти, не тази!
Гласът беше необикновено спокоен и решителен. Змеят погледна надолу, разклати глава, за миг сякаш стана нерешителен. Той рязко се втурна напред. Гърдите му се сблъскаха с тези на Ян и двамата паднаха на земята. Момчето затвори очи от силата на удара, но ги отвори на време за да види как големи лъскави нокти политат към лицето му. Ръката проби дяланият камък на площада. Ян за миг спря да диша, но осъзна, че му няма нищо. Едновременно той сви коляно и заби юмрук в лицето на противника си. Змеят сякаш не усети нищо. Той се изправи, вдигна момчето за врата и го захвърли на паважа. Ян скочи бързо на крака, но единственото което видя беше огнената струя излизаща от гърлото на русокосия мъж. В миг юнакът се извърна и плащат му полетя срещу огъня, след това той просто залитна назад, достигнат от огнената струя, изпъшка и се строполи тежко на земята.
Змеят се успокои, очите му от жълти, каквито бяха по време на битката отново станаха спокойни и зелени. Гледаше момчето, което лежеше на земята с разпиляна обикновена кестенява къса коса, с обикновени кафяви очи, с хубави, но обикновени дрехи, и се чудеше какво го кара да бъде толкова необикновено. То стискаше зъби, в очите му се четеше предизвикателство, отказ да бъде победено. Дрехите му бяха обгорели на места, а наметката напълно липсваше. Тя беше изгоряла в огнения ад и може би му бе спасила живота. Момчето се подпря на длани, сви краката си, така че да застане на колене и се изправи в тази поза. Гледаше злобно змеят. Изведнъж всичко се разми и стана цветна каша, светът изгуби очертанията си и юфката превзе света.

Светът отново придоби очертания на съвсем различно място. Беше цялото от камък, не беше строено или дялано, просто беше там. От тавана се спускаха големи конуси, от които капеше вода, а под тях сякаш огледално бяха пораснали други такива. На места те се съединяваха и образуваха арки и колони като в същински дворец. Но не това беше чудното. Злато и сребро бяха разпилени навсякъде. Ковчежета преливаха с накити, скъпоценни камъни или стари монети, ковани от забравени вече владетели. За осветлението се грижеха само няколко факли, сложени на заковани златни стойки за стените, но беше предостатъчно. Светлината се отразяваше и пречупваше от всичко. Всичко блестеше.
Ян разгледа обстановката и се почуди къде е. Но това нямаше голямо значение в момента. Дразнеше го един въпрос отвътре – наистина ли беше видял купа юфка със сирене, както я правеше баба му или я беше сънувал. Беше гладен.
- Вече си буден? – чу се гласът на змея иззад ъгъла.
Момчето се изправи и се протегна. Гърбът му беше схванат и искаше в момента повече от всичко да изпука. След като не стана, то просто пристъпи напред за да види какво прави влечугото. Змеят, за негова изненада, беше в човешката си форма, стоеше на златен трон, беше хванал една от витите пити от селото с две ръце и ръфаше. Момчето мигна два пъти, за да е сигурно, че гледката няма да изчезне от очите му, след което плахо попита:
- Ти си змей, нали?
Русият младеж го погледна.
- Да.
- Ами не трябва ли тогава да изяждаш наведнъж цели живи крави с костите и да изпиваш на една глътка цяло езеро?
Змеят се замисли.
- Ако можех да го правя защо да карам цяло село да ми пече хляб и да ми дава мляко?
- За да им е гадно? – предположи момчето.
- Ъ... аз съм змей, не някой алчен херцог... Искаш ли да хапнеш?
Ян се замисли. Наистина се замисли. Не всеки ден голямо опашато крилато животно ти предлага да ядеш от храната му. Това беше все едно вампир да ти каже „Искаш ли да си сръбнеш?” Споменът за юфката се обади.
- Да.
Двамата закусиха набързо на крак, след което змеят покани юнака да седнат на маса, където ги чакаше по канче студено мляко, което бързо се стопли от дъха на господаря на пещерата. Той изпи своето канче на една глътка, след което хлъцна шумно и лек черен дим излезе през ноздрите му. Ян се замисли дали да не го помоли да направи крем карамел, но се отказа. Вместо това изпи млякото си с наслада пред ухилената физиономия на змея. Вече закуската беше приключила и момчето се осмели да попита другия въпрос, който се въртеше в съзнанието му откакто се събуди:
- Защо съм тук?
- Нашироко или накратко?
- Нашироко.
- Ами... в началото в селото, в което беше, като обикновено дете, или поне така си мислеха. Църквата тогава управляваше града и когато започнаха да ми поникват златните крилца под миш...
- Дай краткото. – прекъсна го момчето.
Змеят се натъжи.
- Никой не го интересувам аз, всички си мислят само за себе си. – захленчи той.
- О, я стига! – извика момчето.
- Ааааааааа! – зарева змеят с глас.
Ян го изгледа тъпо.
- Ама ти сериозно ли?
Змеят подсмъркна два пъти, изтри едното си око с ръка, устата му се разтрепери и той едва промълви едно сподавено „Да.” преди да избухне отново в рев.
- Хайде сега... – започна Ян – не знаех, че наистина искаш да ми разкажеш за себе си...
- Исках!
- Знам, знам, извинявай, че те прекъснах. Стига сега. Моля те разкажи ми за теб. Ще ми е интересно да науча повече.
- Наистина ли? – попита змеят със съвсем слаба надежда.
- Да! Естествено! Все пак ти си... интересен змей.
Той отново избухна в сълзи и Ян отново започна да гледа тъпо.
- Какво направих сега?
Змеят подсмърчаше, хленчеше и Ян си мислеше, че ако сега стане в животинската си форма, той няма да е огромен крилат гущер, а ще бъде нещо съвсем малко, вероятно жълто, с много дълга опашка, която да използва за да си бърше очите докато реве.
- Ти си единствения, който иска да ме изслуша!
Момчето гледаше невярващо и неразбиращо.
- Не реви бе! Стига! Нали съм тука! Стига си плакал!
Змея се изправи през сълзи:
- Тези успокоения ги давай на приятелката си! – изхленчи той.
Ян се отказа. Просто изчака мъжа пред него да се стегне малко, доколкото да може да говори, след което го помоли да продължи с историята си.
- Както казах бях малко змейче в град контролиран от църквата, – продължи змеят – а те не обичат хвъркати същества. Когато видях за първи път, че ми растат крилца под мишниците попитах мама – той подсмъркна – за тях. И тя тогава ми разказа за татко, който бил стария змей, обитавал областта. Той живял на края на селото, но когато църквата дошла тя го изгонила. Не знаели, че и аз съм змейче и затова ме оставили намира. Обаче тогава косата ми от черна започна да избелява и очите ми от кафяви започнаха да стават зелени и църквата ме усети и ме погна. – змеят изглеждаше сякаш всеки момент пак щеше да започне да плаче – Тогава избягах от селото с мама.
- После какво стана? – окуражи го Ян.
- Скитахме с мама през дивото много време. – каза змеят вече малко по-спокойно – Скитахме и стигнахме до планините. Любимата ми приказка тогава беше за глупавите разбойници, които много отдавна живеели по тези земи. Те грабели, грабели и всичко слагали в една пещера, която се отваряла с магическа дума, а иначе приличала на обикновена скала. Само техният главатар имал карта къде е точно. Обаче веднъж като грабели и ги намерили добрите рицари и уцелили предводителя със стрела в гърлото и той паднал от коня. Другите понеже били разбойници не им пукало за лидера им. Обаче главатарят им винаги си носел картата със себе си. И те не можели да си намерят пещерата със съкровището. Това тука е тяхната пещера.
Ян огледа всичко наоколо.
- И сигурно това е всичкото е тяхното и ти никога не си взимал нищо от селяните за себе си като онези торби със скъпоценни камъни, които бяха на площада.
- Точно така – ухили се змеят – аз съм добър змей!
- Ами торбите дето ги... взе от... селяните?
- А, те са от тука. Утре ще им ги върна и другата година пак ще си ги взема.
- Нищо чудно, че те обичат. – смъмри юнакът – Добре, и как намери пещерата?
- Ами с мама минавахме пред една голяма скала и аз казах „апчу” защото кихнах. После историята е ясна, възмъжах, станах истински змей и се върнах и прогоних свещениците, които тормозеха хората и нищо не работеха, а само чакаха на селяните да ги хранят. И хората ме приеха като господар. После идваха два-три пъти разни рицари да ме гонят, но всички ги победих и те избягаха. – каза змеят и се усмихна.
- И защо все пак съм тук?
- Ти не избяга. Уважавам смелостта. Имаш ли нужда от нещо?
Момъкът се замисли.
- Мога да си ходя? – попита той невярващо.
- Да.
- Ама аз ти строших кавал в тиквата?
- Кхм. – прокашля се авторитетно русокосия младеж - Казва се глава. И това няма значение.
- А случайно да ти се намират излишни мечове?
- От къде да знам. Тука има всичко, потърси си, да не мислиш, че ми харесва да се ровя из всичките тия злата и скъпоценни камъни. Досадни са, много е кофти да настъпиш някоя случайно изпаднала от някоя купчина златна монета, после ме боли крака.
- Ти си странен змей.
- Предпочитам думата „ексцентричен”.
- Това какво значи?
- Ми... странен...
Ян се мота известно време из пещерата на змея, докато той си ядеше сладка баница с кисело мляко. Накрая се оказа, че една част от пещерата е окичена само с мечове. И че повечето бяха ръждясали и не ставаха за нищо. Само четири-пет меча бяха в горе-долу добро състояние, но пък точно в тях нямаше нищо необикновено, нямаше разни там украшения по дръжките, странни извивки на острието или пък изписани руни по него. Бяха си прости обикновени мечове и всичките изглеждаха еднакво. Накрая Ян си взе този, на който му беше най-здрава ножницата и отиде при домакина си, който тъкмо опразваше едно гърне с ореховки.
- Много ядеш – отбеляза момчето.
- Ами то е трудно да ставаш на голямо люспесто същество. Ако не ям така ще се превърна в един съвсем малък гущер, който дори няма крила, а пък има и отвратително дълга опашка, с която мога само да си чеша носа.
- Ъм... разбирам... Може ли да те помоля за още нещо?
- Да, казвай – каза русокосият слагайки още една ореховка в устата си.
- Знаеш ли нещо за Книгата на Вековете?
- А, този мит ли? Чух, че много се захласвали по него и затова пазя хората си от него. Но нищо не знам. Може би братовчед ми Зериал ще знае нещо.
- Как мога да стигна до него?
- Той живее на север от тук, край вековната гора.
- Ама аз от там идва.
- Ами пропуснал си го.
- Не ми се ходи до там...
- Ама и ти си мрънкало – Ян зяпна – ще те занеса до там като искаш. И без това не съм виждал бате от много време.
Ян поклати глава, но май така беше най-добре.
- Аз съм Ян, а.... ти как се казваш?
- Зозу, приятно ми е.
Двамата излязоха извън пещерата и змеят се превърна в огромен, дълговрат крилат гущер. Ян се качи на врата му и го яхна така. След това последва много неприятно пътуване, през което единствения разговор, който протече беше:
- Можеш ли да спреш да си мърдаш главата нагоре надолу докато летиш?
- Защо? – отвърна Зозу.
- Става ми лошо така...
- Ама... така облаците изглеждат по-красиви!

Денят бе настъпил от вече почти два часа, но гъстата корона на дърветата все още представляваше що-годе добра защита от топлите лъчи на огненото кълбо. Бях се оставила Елена да ме води и по този повод се бях обвила възможно най-добре с наметалото. Гледах как земята се изнизваше изпод копитата му и се надявах скоро да влезем в по-нормалната част на гората за да може да се скрием някъде. Слънчевите лъчи, колкото и приятни по принцип вече бяха почнали да ми докарват жестоко главоболие.
- Как си? - Гласа му ме изтръгна от мислите ми.
- Ще оцелея. Много ли остава още?
- Не повече от 20-тина минути. Скоро ще излезем от периферията на Шепота и ще може да се движим по-бързо.
Не сметнах за нужно да отговарям на това. Бях изморена, болеше ме главата и ако обстоятелствата бяха други сигурно щях да си помрънкам хубаво, уви не можех.
В крайна сметка стигнахме до някаква стара пещера, за чието съществуваме дори нямах смътен спомен. Влезнахме вътре и тъкмо се настаних удобно, когато Елена влетя в пещерата и по вида му си личеше, че нещо не е както трябва да бъде.
- Какво е станало?
- Славеят се появи от ново, има някакви проблеми, които не са очаквани. До няколко минути ще дойде и един вълк да ти обясни.
- Ясно – почивката после.
Избутах с голямо нежелание идеята за почивка на заден план и отидох към вътрешността на пещерата, от където се усещаше полъха на вода. Дам инстинкта не ме излъга. Там имаше малко поточе, което извираше от дъното някъде в скалата и след 2-3 крачки отново чезнеше някъде в недрата й. Наведох се да пия вода и да се поизмия докато вълка пристигне. А неговата поява не се забави, кой знае колко много.
Усетих го че е в пещерата и се обърнах. Огледах го – сиво бял мъжкар на не повече от 2 години. Красиво и гордо животно, което седеше на входа на пещерата и ме гледаше с очакване. Доближих се до него и седнах.
- Добро утро.
- Добро да е – отвърна ми.
- Разбрах, че има някакъв проблем?
- Да, вторият таласъм който навлезе в Гората. Пратиха 5 вълка по него, но той ги уби. Навлиза в гората, изглежда се е насочил към гъстата част. За сега не знаем с точност посоката, движи се хаотично. Освен това успя да направи пожар, за момента не е голям, но там отдавна не е валяло, дърветата и тревата са сухи и може наистина да стане голяма катастрофа.
- Разбирам, а другия? Какво стана с него?
- Влезна във някакво село. След като се събуди се държи съвсем като човек,. Все пак няколко от пойните птици го следят, а за през нощта се съгласиха една сова и два бухала, е поне докато е в селата.
- Благодаря. Ще видя какво ще измисля за пожара. Моля те да наблюдавате таласъма който търчи из гората и при установяване в каква посока е целта му да ми кажете. – Загледах се през спуснатите лиани на входа на пещерата. – Задава се битка...- по-скоро на себе си отколкото на него казах това. Вълка поседя още минута, след което стана и излезе от пещерата.
Пожар, който се разраства, това никак не ми харесваше как звучеше. Деня тъкмо бе започнал, но нямаше как да оставя пожара да вилнее. Нямах много голям избор. Наметнах обратно зеблото и излязох на поляната.
- Луда ли си?
- Предполагам – усмихнах се на разтревожения Елен. – Има пожар.
- Разбирам.
Огледах се, но както и предполагах, точно когато ти трябват никога нямаше от досадните синигери под ръка. Въздъхнах и изсвирих високо, чисто и сипкаво. След няма и минута долетяха поне 10-тина от тях.
- Имам нужда от помощта ви. Един да остане при мен. Останалите искам да се разпръснете и да намерите, колкото може повече самодиви до вечерта. Предайте им да ме чакат при Водопада на Синята Планина.
Птиците се разпръснаха, но не очаквах лесно да намерят заспалите горски духове. Останалото синигерче кацна на рамото ми и търпеливо зачака.
- Имам нужда от услуга.
- Каква? – проехтя гласа му в главата ми.
- Имам нужда за малко да бъдеш моите очи. Искам да летиш посока пожара. Знам, че е страшно и не искаш, но трябва да видя къде точно е и колко е голям, и на къде се движи. Ще можеш ли ?
- Ще опитам. - Още не бяха избледнели думите му и птичето литна.
- Ще имам около 10тина минути преди да стигне пожара. – Говорех на елена, но по-скоро успокоявах себе си.
От войната на сам не бях използвала силите на гората, кой знае колко. Като се замисля дори и в самата война не ги използвах много. Тогава бях млада и неопитна и принципно нямаше да получа тези знания още поне половин хилядолетие, ако не беше обстановката такава. Всъщност голата истина беше, че все още се учех и не можех свободно да използвам силите, а когато ги ползвах ме изморяваха доста. Вече се бях трансформирала два пъти в рамките на малко повече от 30 часа, а това ме тревожеше доста.
- Сигурна ли си, че ще можеш?
- Е поне ще опитам, нали? Връщам се в пещерата, това слънце ще ми пръсне главата на хиляди парчета.
Прибрах се в тъмните недра на малкото си скривалище и седнах близко до водата. Птичката вече трябваше да е наближила, за това беше крайно време да се свържа с нея. Затворих очи, прилепих гръб към студената скала, отпуснах се и се съсредоточих. Започнах тихичко да си напявам, не толкова, че бе нужно, колкото за да се концентрирам по-лесно. На втория опит успях да се свържа със синигера и да огледам положението. То направи 2 широки кръга около пожара, след което се отклони и кацна на безопасно разстояние. Благодарих му и се прекъснах връзката.
Пожара беше вече почти с радиус половин километър, но за щастие се разпростираше бавно заради безветрието в момента. Дори и това да бе добре, не можех да рискувам и да го оставя да вилнее цял ден, все пак вятъра е едно от нещата, които не се славеха с постоянство и методичност. Станах и се преместих по-близо до поточето. Щеше да ми е нужна и водата. Бръкнах в мантията си и извадих торбичката. Бръкнах в нея и извадих една стиска фин прашец от билки, земя и ... един куп други неща.изчистих съзнанието си от всичко останало освен какво ще правя и къде. Извиках образа на пожара и местността,където се намираше. Започнах познатата напявка подобна на шепот на вятър в листата и ромолене на поток. И изсипах съдържанието на шепата си във водата. Събрах почти цялата си останала сила за да призова духа на гората и духа на водата да помогнат. След един миг, който за мене се разтегна в рамките на година, се чу дълбокия тътен на гръмотевица. Чух как завесата от лиани се вдигна.
- Можеш да спреш вече. Бурята се засили и пожара няма да оцелее още доста.
Отне ми още минута да им благодаря и да се върна в нашия свят. Погледнах Елена и се отпуснах на зад.

Бобакин седна на един крайпътен пън.Три дни се лута в опит да спипа глупаците от вампирското сдружение,но не откри никого.Проклетите нахали май бяха забравили,че той и ръководителят им са най-силните сред вида и не беше много умно да го дразнят.
"Само да ги хвана,има да удрям,удрям,удрям..." Мислеше си той.
-И пак питам,длъжен ли беше да ме затваряш в тоя проклет кристал-чу се глас от раницата на Бобакин-ти си най-отвратителният вампир когото познавам.
-Аз съм единственият вампир,когото познаваш-поправи го Бобакин-и си трай,понеже ако не бях аз,щеше да си киснеш в онова гробище за дъълго време.
Вампирът извади малък син кристал от багажа и го погледна.
-И не се прави на кисел призрак,защото не съм в настроение.
-Ти от 120 години все си в лошо настроение-сопна се духът в кристала.
-Сега защо не премислиш отново становището си?
Бобакин набута кристала в раницата и стана.Трябваше му някакъв по-добър ориентир.
Проклетата карта от олтара беше пекалено засукана и осеяна с разни безсмислици-за да се объркат иманярите.Какъв беше смисълът от нея тогава?
Погледна наполовина ръждясалият меч-рунитре по него се четяха,но едва ли щеше да издържи много.Което не беше добре-знаеше,че глупаците от Кланът го следят и се опитват да го саботират.А тези идиоти само правеха поразии напук на свободолюбивият безсмъртен.
За случката в селото се бе разчуло.Сега всички щяха да внимават за странник с черна роба и...светещи очи.Трябваше да си сдържа нервите.
Но сега беше гладен,а наоколо нямаше нищо свястно-войни и приключенци.Един крехък угоен фермер или красива жена щяха да му свършат работа,но тези-не искаше да им пие мръсната кръв.
Запъти се към град Стаосняг.Беше чул,че там има някакъв гадател,който знаел къде се намира една от страниците на книгата,откъсната преди много години от някакъв маг.Щеше да го накара да говори,а после да го използва като капан,за да разбере докъде го бяха подценили другите вампири.
След няма и ден вече беше там-трябваше да пести сили,но поне телепортацията му вършеше работа на достатъчно къси разтояниа.
-И без масови убийства този път-чу се гласът на духа от кристала.Бобакин го беше намерил на едно гробище,докато си търсеше спътник.Понеже беше умрял отдавна,духът не помнеше името си,затова Вампирът го наричаше Хейм(първото което му хрумна).
-Тихо там долу-смъмря го Бобакин.
Смяташе да остане тук няколко дни,но ако Хейм говореше колкото обикновено(когато беше буден),едва ли щеше да избегне още един пристъп на ярост.
Хубавото беше,че тук идваха тонове пътешественици и бе пълно с красиви жени и фермери.Храна в изобилие.Едва ли вниманието щеше да падне върху невзрачен странник.
-Време е да хапнем...
To be continiued...

Очите му шареха навсякъде. Не знаеше какво става и какво да очаква. След секунда разбра от къде идва звука. Даже вече можеше да го различи. Беше тропот от конски копита. Той отстъпи назад и се огледа за скривалище. Забеляза една яма, добре скрита зад един храст. Легна в нея и когато се увери, че се е скрил добре и погледна към мястото, където до преди минута беше стоял и зачака.
Дъждеца се усилваше. Джак усети тръпки по мъртвото си тяло. Това се случваше рядко, но не му беше за първи път. Скоро конския тропот се усили. Чуха се гласове. Нима идваше коницата на царя? Не е тайна, че той също е след книгата. Джак погледна между листата и различи няколко силуета, които се приближаваха. Скоро на поляната те се появиха и внезапно спряха. Джак можеше да вижда само краката на конете, защото ако реши да вдигне глава и да види ездачите може да наруши прикритието си. Чу как мъжки глас проговори:
-Няма ме време за почивка. Времето ни претиска. Ако искаме да успеем трябва да побързаме.
-Твърде много се притесняваш, Клерк.-чу се друг мъжки глас, по-спокоен от предишния.
Джордж вече си беше направил сметка, че са шестима. Той се съсредоточи, за да чуе разговора.
-Те ни дишат във връта, Рин.-отново се чу първоначалния глас.-Ако искаме да ги победим ще ни трябва помощ. А те са последната ни надежда.
Тези думи се сториха доста странни на Джак. Защо царя да иска помощ от самодиви и друиди щом има най-силната армия. Той реши да надникне дискретно и да види кониците. Но за негова изненада си нямаше работа с хора. Забеляза, че вместо глава, конете имат издължено човешко тяло. Кентаври! Джак беше чел за тези същества. Но какво търсят в гората? Помощ от самодиви? Но закакво помощ? Тези въпроси се бяха вкопчилив главата му и той се опитваше да си отговори. Но нови въпроси изникваха. Той се опита да ги игонорира. Кентаврите отново тръгнаха на път. Джак се плъзна и под прикритие започна да ги следва. Беше му трудно да ги настига без да се издаде, но не ги губеше от поглед.
Не след дълго стигнаха до едно място, където е имало пожар. Там кентаврите спряха и започнаха да разглеждат изсъхналите клони.
-От преди няклоко часа е.-възкликна кентавара, който познаваше под името Клерк.
-Нима това значи, че са били вече тук. Стигнали са преди нас.- разтреперено се обади един от тях.
-Не вярвам. Това не е тяхно дело. А и щяхме да ги забележим. Явно тук е имало инцидент. Хайде да побързаме.-това беше отново спокоиния глас на Рин, но този път в него имаше притеснения.
Тук на Джак му беше по-трудно да се прекрие. Повечето храсти бяха изгораяли и единстевото, което го прикриваше бяха големите камъни. По едно време се наложи да лази и това го забави. Тук дъждът беше най-силен. Бяха се образували малки локви и Джак се хлъзна на една от тях. Едвам не се издаде, но кентаврите не му обърнаха внимание, защото бяха заети да побързат. Той осъзна колко си прилича с тези същества. Подобно на тях и той в караконджулската си форма прилича на полу кон полу човек. Само че вместо на човек прилича на космат демон с рога и крила.
Изведнъж усети рязка болка в сърцето си. От носа му потече кръв. Когато той посегна да я докосне усети как тя го парва все едно е някаква киселина. Джак падна и се приви. Това не беше трансформацията. Той не се беше хранил от много време. Това явно беше страничния ефект. След няколко минути той се възтанови. Изправи се безпомощен и се огледа. Кентаврите вече се бяха отдалечили. Той ги последва по следите. Скоро ги настигна.
Вече бяха излязли от прогорената част на гората. Джак отново използваше прикритието на храстите. Той се замисли за болката, която изпита допреди няколко минути. Знаеше, че тя няма да го убие, но скоро щеше да стане по-силна и по-постояна. Единственото нещо, което може да я спре е човешката кръв. Той се спомни, когато ежедневно убиваше хора зареди кръвта им. Даже имаше моменти, в които губеше контрол над себе си. Неговата природа беше загатка за самия него. Той все още не беше разкрил всичките си тайни. Веднъж даже имаше момент, в който го бяха почти хванали и той се превърна в теле. И до ден днешен той не разгада как го е постигнал.
Скоро кентаврите намалиха скороста си и започнаха да стават по-предпазлителни. Изведнъж те спряха и зачакаха. Не мина и минута, когато пред тях се появи елен. Изведнъж животното се одължи и след секунди пред тях стоеше мъж.
-Знаете, че не е много любезно да минавате наще граници.-проговори той.
-Тук сме да ви предупредим.-отвърна Клерк и гордо пристъпи напред.
-Сигурни ли сте, че никой не ви е проследил.
Кентаврите се огледаха.
-Сигурни сме.-отговори Клерк.
-Аз не съм толкова сигурен.-каза мъжът.
Джак усети нещо което се увива около краката му и се плъзка по тялото му. Джордж се уплаши. Изведнъж това нещо го издигна нагоре и всики можеха да го видят. Кентаврите отстъпиха назад уплашени. Мъжът, който до преди секунда беше елен пристъпи напред и промърмори:
-Хммм... Я виж какво имаме тук.

Шон откри по трудния начин, че да разпитва за Книгата на Вековете е меко казано тъпо. Хората обяснимо го отбягваха - беше омотан целия, та да покрие гниещата си плът, и носеше по себе си тонове чесън за прикриване на миризмата. Малкото, които посмяваха да го доближат пък бързо го отписваха като луд. От един от тях обаче успя да дочуе, че наблизо е град Тихлап. Многозначителна физиономия се появи върху лицето му - там бе прекарал около година заедно със свещеника, който го огледа. Наистина не помнеше града - повечето време прекара в тамошната църква. А и как да се яви там в този си вид... пък и не познаваше никой...
И докато все подобни мисли се въртяха в главата му, по едно време на хоризонта се появиха кулите на града.
- Оу, иронията - усмихна се Шон, защото дори и сам знаеше колко иска да види града, макар и през посления час да си втълпяваше обратното. От срещата му с оракула се чувстваше някак развеселен, духовит, почти щастлив... и адски гладен.
- Добре дошъл в Тихлап, страннико.
Тези думи на стражника почти уплашиха таласъма, който с рязкото си движение бутна качулката си и войника на свой ред отскочи уплашен.
- Аз... идвам да се лекувам тук... чух много добри думи за вашия знахар...
- Да, ъъъ доктор Лонкев е много способен човек... ще го намерите в източния край на града - човекът се наведе и "грижливо" подхвърли на болния качулката му.
- Благодаря, ще опитам да не се набивам на очи... да не смущавам... нали...
Е, това можеше да мине и по-зле. Все пак най-сетне е сред хора. Бродещ, бездомен, замръзнал и гладен, но съхранил надеждата за спасение. От другата страна видя куклен театър на един подиум. Усмихна се и тръгна натам. Никога не бе виждал подобно нещо, пък и в крайна сметка изживяваше най-добрите си моменти иманно сега, защо да пропусне да обогати задгробния си живот с още някой хубав спомен. По пътя го поздравяваха собствениците на много сергии, тях не ги интересуваше колко странен е човека пред тях, парите му са все същите. Продавачите бяха и единствените хора наоколо, които му се усмихваха. Шон спря пред един куп амулети и почти се беше решил да похарчи жълтиците си тук, когато от горния край на чершията се разнесоха ужасени писъци. Той застина втрещен, докато хората бягаха по неравните калдаръмените улици, крещящи и плачещи, постоянно обръщайки се назад. За няколко секунди из целия пазар настъпи паника. Таласъмът започна да моли на посоки за малко спокойствие и информация какво точно става, но никой не му обърна внимание. Продавачите бързо спускаха капаците на сергиите си бягаха заедно с останалите. "Много бързо избяга усмивката от лицата им", каза си Шон, когато мустакатия собственик на амулетите го изблъска встрани. Докато се изправяше той видя дребен прошарен мъж с окървавено лице, който гледаше с дива безднадеждност към горния край на чершията и шепне някакви думи. "Чародей!", бързо заключи, видял и движенията на ръцете на ранения старец. Тогава се разнесе адски трясък и градската часовникова кула полетя нагоре, а после падна зад редица къщи. Грохотът продължи да се приближава с опасна бързина. Чародея прекъсна заклинанието си и набързо събра разпиляните наоколо тебешири и пергаменти.
- Бързо, ела с мен! Няма време за губене!
- Но защо, какво е това нещо?
- Бързо, след мен, не изоставай! И дръж това - магът подаде на Шон дълга тояжка с блещукащ камък в единият й край. Самият таласъм се огледа и видя, че хората продължават да пищят и бягат безцелно, а бавните търсеха укрития по всевъзможни места. - Ела, в работилницата ми, тук!
Старчето го дръпна в някаква съборетина, която хич не изглеждаше сигурно скривалище.
- Отсреща има къща, която би могла да издържи шест месечна обсада - каза Шон - нека отидем там, хората трябва да ни пуснат.
- Нито ще ни пуснат, нито е по-сигурно. Там можеш да се предпазиш от катапулти, но не и от демони.
- Демони? Това е демон? Чакай... какво е демон?
- Това там е демон! Ядосан звяр от друга реалност!
- От Ада?
- Религиозен ли си, момче? Бах, наричай го както искаш, но общата ти представа за Дявола е вярна и тук. Ела, помогни да подготвим защитата си. Дръж това и прерисувай руните от него по вратата.
- По вида на летящата кула смея да мисля, че това нещо едва ли минава през врати.
- Не, не, демона е с човешка форма и размери, просто използва много силна магия. А руната против черна магия я чертая в момента, така че ще му се наложи да мине именно през вратата. Или през прозореца... я начертай това и на прозореца... не, първо по вратата и после... чакай, ти... ти си таласъм!
- Не, аз... просто съм болен и....
- ТАЛАСЪМ! Да! Знаеш ли от колко време търся такъв като теб, а когато приятелят ми Валаахан каза, че е отпратил един направо...
- Валаахан? Оракулът? Ама той е говорил за мен, аз съм прокълнатия таласъм от юга!
- О, небеса! Имам толкова въпроси да ти задавам! А вие когато спите, дали... - силен трясък прекъсна думите на мага и една подпора увисна от тавана - ПРОДЪЛЖАВАЙ ДА РИСУВАШ!
Изведнъж всичко утихна. И двамата съмишленици вдигнаха глави и се ослушаха. Нямаше писъци, нямаше трясък от рушащи се сгради. След десет шумни удара от страна на сърцето на мага из улицата се разнесе радостен вик, последваха още няколко и за по-малко от минута отвън всякаш имаше дълго планиран празник.
- Сега... да говорим.

***

Дълго време Шон разправяше всичко за себе си на чародеят, чието име се оказа Дроат. Говори му за това какви неща чувства, как точно се е освободил от робството на тъмната му полвина и ловко отбиваше поканите да опита пак да се "трансвормира". Освен това и двамата ядоха обилно и пиха доста вино, сякаш се черпеха за победата си над демона. Разбира се, изобщо не стана дума за това как точно са успели да го изгонят. Нито имаше съмнение, че именно те са го отблъснали... че кой друг? Дойде време таласъмът да задава въпросите, и той попита най-напред за предсказанието.
- Първо, Книгата не е легенда! Истинска е, знам го, макар да не съм я виждал. Но царят я иска, за него тя е ключ към вечно управление. Изпратил е много наемници, може би дори и теб за това е пуснал. Оглеждай се, доста вероятно е да те следят - Дроат стана и залости вратата- Това е накарало магическите сили да се включат в търсенето, и добрите, и лошите.
- Това тук беше лошо, надявам се...
- Да, от най-лошите. Сам разбираш, че ако тази книга попадне у добър човек, то с нея той ще може да помага на тези около него до края на вечността. Обаче...
- Сещам се накъде биеш. Добре, видяхме лошите, къде са добрите?
- Ти всъщност си срещал вече добро магическо създание - чародеят посочикъм крака на Шон - Тази превръзка е дело на самодива, а билките растат само в магически гори... не, не, няма да те питам какво си правил там... относно седемте пазача, мога само да ти кажа, че си дошъл на правилното място.
- Тук ли са тези пазители?
- Не, но чуй това. Мой прарода е учавствал в стар ритуал, наречен "Седем клади". Същността му е, че трябва да се отиде при седем новосформирани семейства, да посветиш родителите им в ритуала и те да го предадът на първородените си деца. Когато децата навършат пълнолетие, чародеят може да ги извика по всяко време и те са длъжни да се явят пред него. Повикването се извършва чрез седем клади в нощното небе, така че седмината да ги видят. След отзоваването им те се превръщат в духове-пазители.
- Тоест умират?
- Дори по-лошо от това. Нещо като жива смърт, знаеш за какво говоря... Виж, не съм много горд с това хрумване на дядо ми, но той просто е искал да запази древните свитъци за следващия чародей в семейството. Все пак сега май ни помогнаха.
- Значи е оставил указание седемте пазача да предадът знанията само на теб?
- Не точно. Духовате пускат до съкровището им само човек, който може да го използва. Така че твоите седем пазители ще оставят да се добере до Книгата само някой, който действително би имал полза от нея. Освен това...
Глух удар разтресе вратата. Двамата толкова се бяха унесли в разговора си, че не усетиха кога празника е прерастнал в гневна тълпа. Камък строши прозореца и удари по и без това кървящата глава стария маг.
- Да бе, демон вилнее из града и дай да убием чародея. Мизерници, АЗ ВИ СПАСИХ, АЗ!
В следващия момент вратата падна с глух удар и фенера се плъзна от масата. В настаналата суматоха Шон успя да раздаде няколко удара преди да го издърпат и изхвърлят навън, където лежа на земята за известно време. Чародеят беше пребит и запален на площата. Шон нямаше какво да направи и примирен се оттегли. Вярно, научи важна информация за пътуването си, но някак му се искаше изобщо да не бе стъпвал тук.

Слънцето се скриваше зад планинския връх и последните му лъчи лениво огряваха зелените листа по дърветата. Беше разгарът на лятото и земята сякаш с благоговение си отдъхна, когато поредният жарък ден си отминаваше и лекият ветрец заиграваше с високата трева.
По прашното пътче към село Бяла река вървеше младо момиче. Кестенявата й коса придобиваше рижав цвят заради залязващото слънце, а сивите й очи блуждаеха празно напред. Беше облечена в стари дрехи, които вероятно бяха послужили на поне още две поколения и бяха твърде големи – избледняла синя пола и бяло-сивкава ленена риза с множество сини орнаменти по ръбовете. Лицето на момичето беше изцапано с пепел, а дланите й бяха покрити с рани.
Преди няколко дни беше навлязла в някаква гора. Въпреки опитите й да страни от самодивите, те очевидно нямаха намерение да я оставят да си тръгне без да я потормозят малко. И все пак някак успя да се измъкне невредима. Предният ден обаче се събуди в центъра на разрастващ се пожар, а опитите й да го спре се оказаха неуспешни заради насъбралото се безсъние и глад. Затове се намери принудена да се спасява както може, а магиите, които трябваше да я предпазят от стихията, не си вършеха работата. Беше се спасила като по чудо и вече цял ден вървеше по тясната пътечка, надявайки се, че ще успее да стигне до селото преди да се сгромоляса в прахта.

Луната вече беше изгряла, когато девойката спря пред вратата на една малка къщичка със сламен покрив и почука на нея.
- Не приемам никого! – долетя отвътре дрезгав женски глас.
- Лельо, аз съм... Аля...
Тежки и бързи стъпки приближиха към вратата; на прага стоеше стара едра жена.
- Боже! Какво ти се е случило, дете? Влизай, влизай!
Аля бавно се добра до предложеният й стол и с благодарност се отпусна на него. След което разказа набързо откъде е получила раните.
- Е къде са ти билките? – старицата се беше навела към един шкаф и тършуваше из него. В резултат на това по земята с трясък изпопадаха няколко шишенца и течността им допринесе за допълване на миризмата на изгнило в къщата. – Да му се не види!
- Паднах в една река и ги изгубих... – отговори Аля, стискайки зъби докато възрастната жена покриваше раните й с мехлем.
- Още от малка си беше такава... Накрая ще вземеш да се убиеш бе, дете!
Момичето предпочете да не отговаря.
- Леля Вяра ме прати при тебе. Каза, че имаш да ми даваш някаква работа. От Събора сте били решили.
- От Събора... Като те знам каква си шашава, нещо не ми се ще да те пращам където и да е. От няма и седмица пътуваш, а виж...
- Лельо Доре, малко се попребих, ма не съм го била тоя път, за да ми кажеш сега да се връщам. Казвай какво искате да върша и кое е това нещо, та никой не искаше да ми обясни, когато си бях вкъщи. – Умората и непрестанното мрънкане на старата вещица бяха започнали да изнервят момичето.
- Ох, добре... Но ще стане утре. Сега ще хапнеш, а през това време ще ти стопля вода да се измиеш, че на нищо не приличаш!

Зад къщата имаше голяма градина, препълнена с всякакви растения. Най-забавното беше, че Дора можеше да комбинира всяко от тях и да направи някакво ужасно миришещо и силно ефективно лекарство против какво ли не. На единия от няколкото реда плочки, които разделяха лехите, имаше голямо дървено корито, от което излизаше пара. Около него имаше и два фенера, за да го държат осветено.
Аля притича към него и влезе вътре толкова бързо, че едва сдържа стоновете си, когато усети горещата вода. След известно време свикна с топлината и започна да се мие.
- Да ти изтъркам ли гърба? – Леля Дора извика от един прозорец достатъчно силно, че да разбуди селото.
- Не, не, стой си вътре. Аз съм си добре.
Младата вещица обичаше старицата, тъй като тя я беше отгледала от бебе, но наистина понякога не можеше да издържа вечното й мрънкане и вайкане. Може би затова прие заминаването й преди две години със смесени чувства. Разбира се, Дора честичко посещаваше сестра си, но пък леля Вяра също толкова често я караше да си тръгва с някой скандал...
Някакво шумолене в храстите извади Аля от мислите й и тя застина на място, чакайки да улови откъде идва. Излезе от коритото и опипом намери хавлията, която лежеше някъде на земята; сграбчи единия фенер и се ослуша отново.
- Хубава си! – изписука тънко гласче зад гърба й, карайки я да подскочи рязко и да фрасне източника с фенера. Чу се стон и глухо тупване на земята. Аля бързо се приближи до съществото и го огледа. Имаше човешки глава и тяло, но краката бяха кози, с копита, а от косата сякаш излизаха малки цицини. Създанието изглеждаше най-много като деветгодишно дете.
- Какво стана? – Леля Дора профуча през градината и спря до безжизненото тяло, проснало се в билките й. – Боже, момиче! Какво направи, бе!
- То... изскочи ми изотзад и започна да бръщолеви глупости... Какво е...? – Все още стресната попита Аля.
- Дяволче. Гледам си го.
- Дяволче? Гледаш си дяволче? – Момичето отвори широко очи и погледна леля си сякаш беше луда.
- Да. Въко. Много си е добричко! Не ги слушай ония изперкали вещици по Съборите какво приказват!
-Въко? – Името на съществото сякаш дойде малко в повече на младата магьосница и тя потърси опора в коритото зад себе си.
Дора вече беше помъкнала домашният си любимец към къщата, за да прегледа пораженията. Аля сви рамене и тръгна след нея.
- Милото ми... Сега ще се оправиш. – Старата вещица попиваше с кърпа кръвта, която беше рукнала от носа на Въко и майчински приглаждаше черната му коса.
- Ако и мене ме беше гледала така...
- Ти да мълчиш! Разбила си му носа – изръмжа Дора.
Не след дълго дяволчето отвори очи и се огледа наоколо. Явно все още не осъзнаваше напълно какво става с него и защо двете вещици са го зяпнали така. Но не му трябваше и много време, за да привика образа на чудовището с металните очи, което го беше пребило.
- Ти! – подскочи Въко – Ти се опита да ме убиеш!
- Да, ‘щото си мислех, че ти искаш да ме убиеш! – сопна се Аля.
- Да бе, като ти казвам, че имаш хубаво тяло ли?
Младата вещица направи такава гримаса, че съществото се сви и затрепери на леглото, където го бяха сложили.
- Хайде стига вече! Момиче, марш горе да спиш! – Дора беше решила да прекрати всичко веднага и резкият й тон даде резултат.

А момчето убиец тази нощ остана на покрива на една малка къщурка, подпряло гръб на един самотен комин, притискащо с ръка раната си, мислещо си за случилото се. Имаше много да мисли. Имаше много да му мисли.
- Провали се.
О, страхотно, вече го намериха и щяха да му четат конското евангелие!
- Знам! Остави ме на мира!
Фигурата се облегна на комина, извади малка кутийка, изсипа малко тютюн на малка хартийка и започна да си сгъва цигара. След като папироската беше готова мъжът я пъхна в устата си и извади кибрит от един от другите джобове на куртката си и запали. Блажена въздишка се отдели от устата му, след като издиша дима. Момчето дишаше тежко заради раната в корема си и нарочното забавяне на разговора го раздразваше все повече и повече. А нали такава беше и целта. Мъжът смукна и издиша дим още няколко пъти, след което продължи по същество.
- Това е третият ти провал. Кога ще започнеш да приемаш работата на сериозно?
Момчето замълча.
- Толкова ли си некадърен, че да не можеш да свършиш една обикновена задача? Толкова ли си глупав, че да не можеш да прецениш кога да нападнеш?
Момчето преглътна.
- Ти си най-мързеливият ми ученик. Нищо няма да излезе от теб...
- Спри. – прошепна момчето.
- Не, няма да спра докато не се научиш да изпълняваш заповеди...
- Моля те, спри.
- Молиш ме? Тук не сме в замъка, където всичко ти е било носено на тепсия. Тук е истинският живот и ти ще се научиш. Или ще умреш като разглезеното богаташче, което си.
- Спри! Заповядвам ти! – изкрещя момчето и когато чу думите си се сви.
Мъжът се ядоса. Пусна саската на керемидите и я смачка.
- Заповядваш ми? – изръмжа той – Ти се осмеляваш да ми заповядваш?
Кракът на мъжа, обут с тежък подкован ботуш се заби в гърдите на момчето. То изпръхтя безпомощно, а от раната на корема му бликна кръв.
- Ти вече не можеш да заповядваш на никого! Ти вече не си син на баща си! Ти се отказа от това си право, когато дойде при нас.
Момчето надигна глава, намръщи се, хвана крака на мъжа и го изтласка със сила от гърдите си. То се изправи с усилие, взе меча, подпрян на комина, и го заби в тъмната фигура.
- Не, инсегнанте, този път не се провалих.
Мъжът стоеше поразен. Лицето му гледаше недоумяващо.
- Аллиево Габриел?
- Не, инсегнанте, сега вече съм Кавалиере Габриел. Убий отстъпник от трона. Последният изпит за всеки Ламина. Ти... ти си отстъпник. Също като мен.

От известно време на сам Шон се движеше по прашен път. Нямаше някаква определена посока, просто следваше пътя. Но изглежда не бе сам. На около 100 стъпки зад него се виждаше някаква фигура. Таласъмът още не се беше утърсил от преживяването си в Тихлап, но се сети колко хубаво му беше докато говореше със стария чародей и си помисли, че малко компания няма да му е излишна. Уви внимателно лицето си с висящата досега на врата му кърпа и спря край пътя. Силуета полека-лека го настигна и той с изненада забеляза, че това е старица!
- Добра стига! - поздрави тя с весел дрезгав глас, докато Шон я зяпаше. Облечена беше в светли дрехи и се подпираше на лека тояжка, но все пак вида й излъчваше достатъчно издръжливост и подвижност. - Май сме в една посока, а?
Без да обърне внимание на странния вид на спътника си, бабката продължи напред, а скоро таласъма я настигна. Разговора на който той бе се надявал не се забави, но определено не се и получи както му се искаше. За старицата Шон разбра, че се казва Фела и че пътува "на изток" отвъд кралските земи, където далече имало големи държави. Освен това, и че има изключително гадно отношение към събеседниците си, което наричаше на галено "чувство за хумор". Друго не разбра, но тя пък разбра за него всичко - с изключение на предсказанието и Книгата - но пък доста добре посрещна новината, че ходи редом с таласъм. В приказки обаче пътя им мина неусетно и в късния следобед неясната пътека, която двамата следваха из пустощта, навлезе в усойна и сумрачна гора. Мястото не се хареса нито на Шон, който набързо си припомни миналият си престой в гора, нито на Фела. На и двамата обаче бързо стана ясно, че са принудени да лагеруват тук, защото нямат шанс да излязат от гората преди да се стъмни. За целта избраха едно закътано местенце, а бабката заповяда на спътника си да запали огън, докато тя самата донесе дивеч за вечеря. Преди таласъма да успее да зададе въпрос, старицата вече беше изчезнала. Той въздъхна и се зае с поставената му задача. Наблизо намери поток, а в багажа на Фела откри дълбока метална купа и тъкмо я сложи над огъня, когато чу вика й.
- Шон - той подскочи, без да иска - Чуваш ли ме?
- Да - гласътна таласъма прозвуча глухо из мълчаливата гора.
- Шон, трябва веднага да дойдеш тук.
- Къде тук?
- При мен.
- Да не се уплаши от тъмното?
- Ела и ще говорим.
Шон взе две по-дълги дърва и запали горните им краища, за да може да вижда из притъмнялата гора, а Фела пееше фалшиво, за да го насочи към себе си.
- Какво има? - малко раздразнен каза той - Нали щеше да ловуваш и то с гол ръца?
- Елаа да ти покажа какво открих.
Тя хвана една от факлите и направи няколко крачки по-нататък, като предупреди Шон да стъпва в нейните следи. После свали светилника си към земята и посочи космат труп на животно, колямо колкото крава.
- Е - каза таласъмът разочарован, - това ли е важното ти откритие? Едно мъртво животно?!
- Знаеш ли що е то бехемот?
- Животно някакво. Какво значение има?
- А какво знаеш за бехемотите?
- Че живеят в горите - кисело измърмори Шон, но и започна да си припомня разни чути или прочетени неща - Че са месоядни, но през зимата, когато закъсат с храната, не отказват и дървесна кора... че са умни, коварни и кожата им е много ценна, понеже е почти невъзможно да се убият или заловят. Такива работи.
- Да - каза старицата - Това, което виждаш тук е бехемот. И то малкото на бехемот.
Таласъмът погледна отново животното. То все така си лежеше.
- Искаш да кажеш, че възрастните са по-едри?
- Това също. Но идеята ми беше...
- Колко едри?
- Ами не знам, много повече. Колкото каруца. Искам да кажа, че...
Шон погледна към небето и се опита да си представи умен, коварен и всеяден звяр, голям колкото каруца. Загубила нетърпение от недосетливостта му, Фела възкликна:
- Шон, глупав ли си се родил или просто бавно загряваш? Не виждаш ли, че сме в беда?
- Каква беда?
- Има доста добър шанс да бъдем изядени от възрастния бехемот, идиот такъв! Защо не се запиташ от какво е умряло? Ох, няма нужда да го преобръщаш, вече проверих. Няма следи от ухапване или от оръжие, освен туй няма и червеи, значи е умряло вчера или днес. С другото е същото.
- Другото? ДРУГ БЕХЕМОТ?
- Да - каза бабката свирепо - ей там има още един малък.
Десет крачки по-натам Фела му показа труп като първия, но с по-светла козина. Шон реши, че вече официално мрази всякакви гори.
- Вероятно са умрели от някаква болест, щом като и двете са мъртви - размишляваше таласъмът.
- Не, виж този сребрист прашец, използва се за магии - наистина и двата бехемота бяха покрити със странен прах - това обяснява и липсата на рани от оръжие, чародеите не ползват остриета в битките си. Обаче малките не се отделят от майката, а тук виждаме само два трупа. Къде е тя тогава?
- Може да е убил първо нея - Шон се огледа внимателно във всички посоки.
- Няма начин. Нека ти покажа и главната атракция, тогава ще ме разбереш. Ела.
Таласъмът последва старицата и след двайсетина крачки отново спряха. Той се наведе с факлата си и се отдръпна бързо. На земята пред себе си имаше сгърчено, изпохапано на много места човешко тяло. Дрехите на нещастника бяха пропити с червена течност, а лявата му ръка беше почти откъсната от трупа.
- Навярно е умрял скоро след малките - тихо прозвуча гласът на Фела - Майката го е докопала. Ей там е и главата му, сдъвкана и оглозгана.
Един въпрос проби път през изплашеното съзнание на таласъма:
- Защо е още цял? Защо не го е изяла още? Нали така правят животните с улова си?
- Сигурно ще ме помислиш за откачена... но мисля, че майката го е убила за отмъщение. Чувала съм, че бехемотите имат удивително съзнание. Но по-добре е сега да тръгваме. Ще се движим и през нощта.
Двамата поеха през гората и не спряха цялата нощ. За щастие или изводите им бяха грешни, или майката бехемот не ги бе усетила. Веднъж излезли от гората поеха из широка равнина, ошарена като детска рисунка. Тежките сенки около слънцето се разсейваха, а старицата запя по познатия си маниер - дрезгаво и фалшиво. Това накара Шон бурно да се разсмее.
- Хилй се - отговори му бабката със злоба - Всеки може да се присмива, но не всеки умее да пее.
За да й докаже обратното таласъма също нададе вой - не по-малко фалшиво от нея. По обед спряха край малко ручекче и Фела успя да свали една птица, която опечоха и похапнаха добре, омазани до уши с мазнина и сажди. По някое време се разнесе далечен тътнеж. Шон продължи да дъвче, но старицата спря и рязко вдигна глава. Тътнежът се повтори.
- Какво мислиш за това? - попита го тя.
- Знам ли, падащи камъни или рухнало дърво...
Тя не каза нищо, но вместо това изведнъж се разбърза и подкани сшътника си да стори същото. По лицето й личеше, че май не е повярвала. Малко по-късно отново бяха на път таласъмът я попита какво е помислила за шума, та така се е разбързала изведнъж.
- Шон, май не сме се отървали.
- Отървали? От бехемота ли?!
- Мисля, че ни преследва, а това беше неговият рев.
- Но как ни е проследило?
- Когато се движат с бързо темпо хората оставят стъпки, а ако са двама става цяла пътека.
- Добре де, но нали от известно време се движим по каменист терен, следите ни би трябвало да се губят още в края на гората!
- Сигурна съм, че е така. Но ние му оставихме нова диря. Не само палихме огън, но и пекохме месо. А в тази пустощ димът може да се усеща на километри.
- Виж какво - възрази решително Шон, - мисля, че грешиш. Не е възможно звяр, колкото и да е умен, да напусне родната си гора , за да ни преследва толквоа надалеч.
- Адски бих се зарадвала да се окажеш прав и бехемота да не ни е сложил в един списък с чародея от гората...

- Дървета, листа, дървета, листа, дървета, листа... Няма ли да се промени гледката най – накрая?! – Камен намираше гората умопомрачително еднообразна.
- Мълчи, следят ни. – Сряза го Ришар. – Животните ни наблюдават. Слънцето ще изгрее съвсем скоро. Когато това стане ще съм почти безпомощен срещу мечки, вълци и всичко останало.
- Какво по дяволите...
- Казах че, когато...
- Не не не тил – Този път камен сряза таласъма – Размествания... Има размествания в огледалния свят! При това източникът не е един!
- За какво по дяволите говориш? – Ришар не разбираше нито дума от бръщолевенето на камъка.
- Мили боже! Не ми казвай, че никога не си чувал за Огледалния свят!
- Съжалявам, че те разочаровам! – отвърна немъртвият с лишен от капка емоции глас - Сега би ли ми обяснил, що за простотия е този Огледален свят?!
- Охх, ти си безнадежден случай... – въздъхна Камен и поде да обяснява – Това е измерение, което се движи успоредно с нашето. Въпреки това, никак не си приличат. Когато преди четиристотин години срещнах онзи чародей, той ме запрати в Огледалният свят, понеже не можеше да ме убие. Причината поради, която духът ми се проектира върху този камък е, че някой места и предмети от нашето измерение имат по – силна връзка с успоредното такова.
- И този камък е такъв?!
- Ами да. Всъщност ти самият излъчваш енергия от... Наречи го отвъдното, ако искаш, това няма значение.
- И какви са тези размествания, за които мърмориш?
- А, дойдохме си на думата! Видиш ли сега, сине майчин, ще ти издам тайната, как да останеш грозен и денем! На смешната цена от девет жълтици и деведесет и девет сребърника ще получиш...
- Дай по същество!
- Добре де добре. Мамака му, някой е умъртвил чувството ти за хумор с лопата. Та значи за разместванията. Видиш ли сега, Огледалният свят е място пълно с демони, мистични сили, всемогъщи същества и други такива грешки на вселената и всичките й измерения, които са излишни за прогреса. Те естествено, непрестанно се намесват в работите на реланият нам свят и от моята страна това може да бъде усетено безпогрешно. Първото разместване, което усетих е свързано с наближаването ни към сърцето на гората, Тихия шепот. На това място моето измерение буквално прониква през материята. То е същото като теб. Смес от материя и магия(наричам я магия за да разбереш за какво ти говоря). На това място ще можеш да прекараш деня в настоящата си форма.
- Ясно. Да вървим!

__________________________________________

Не след дълго Ришар бе крайно объркан. Зората трябваше да пукне преди час, а вместо това, мракът се сгъстяваше все повече. Не му стана ясно нищо, от обясненията на Камен, освен че тук би трябвало да си остане таласъм за през деня, но ден просто не идваше. Нима това бе някоя от мистериозните способности на Тихия шепот? Добре известен факт е (поне на Ришар му бе добре известно) че немъртвите, като цяло, са киселяци и не обичат изненадите. За това и се намръщи, когато в един момент гората свърши. Пред него се откри широка, равна поляна, покрита с килим от, сякаш прясно окосена, мека трева. Той запристъпва напред, оглеждайки се нервно. Когато стигна центъра на поляната таласъма с ужас забеляза, че е започнал да свети.
- Какво по дяволите?!
Разложеното му тяло започна да кипи. Той падна на колене и се сгърчи от болка. Човешка плът започна да избива по тялото му. Косата му започна да расте и стигна до раменете му за по – малко от минута. Образи от миналото започнаха да го нападат. Видя годеницата си, облята в кръв. Видя болярите, които бяха организирали заговора срещу него. Видя царя надвесен над пожълтяла карта в тронната зала, но този образ не можа да разпознае като спомен. Главата му всеки момент щеше да експлодира, не можеше да мисли за спомени сего. Надигна глава към небето и изкрещя, колкото сила имаше. Образите се изпариха и болките спряха. Ришар погледна ръцете си – човешки. Бе човек.
- Нали тук трябваше да си остана таласъм идиот такъв?! - гневно погледна към торбата в която държеше Камен.
- Аз съм не по – малко озадачен, повярвай ми! – гласът не идваше от торбата. Човекът отмести поглед от торбата и видя, че до него стои... друг човек. Ришар светкавично отскочи назад и извади меча от ножницата.
- Кой си ти? – мъжът насреща му изглеждаше на средна възраст, хилав, но жилест. Къдравата му коса бе бяла, но определено не от старост.
- Това съм аз, Камен! Прибери тоя нож преди да си наранил някого!
...

Бобакин не бързаше да напуска Стаосняг-беше се нахранил едно хубаво,а в града решика,че има сериен убиец.Спря да оставя трупове с източена кръв три дни предида замине-все пак не искаше подозрението да падне върху него.Запъти се към къщата на гадателя,за който беше чувал.Втори ден не го намираше никакъв,а на въпросите му хората гледаха с насмешка.Днес обаче един от прозорците беше отворен и Бобакин щеше да набара нахалника.
Отвори вратата без да чука или пита,качи се на етажа,където се преполагаше,че е кабинетът на обекта и нахълта вътре.В стаята стоеше възрастен човек с червена роба и голямо парче пергамент в ръка.
-Спипах ли тееее...
Бобакин се ухили зловещо.
-Само на скатаващ се гадател ще ми станеш!
-Какво?Аз не мога да разбера за какво говорите.
-Пффф...не ти и трябва,просто ми дай оная страница.
-Коя страница?
Бобакин започна да губи търпение-тоя на какъв се прави?
-Ще ти кажа аз коя.Страницата от книгата на вековете,коя.
-Аз...ъъъ...такова...Откраднаха ми я.
-КАКВО?!?Мамка ти,ако ме лъжеш ще те...Кой,бе?Кой тъпак трябва да изкормя този път,мамка му!!!
-Ми те бяха трима вампири,аз не можех да се защитя затова им я дадох...
-Млък!!!Вампири...Само на вампири ще ми станеш.
Бобакин се разяри."Мама им стара паунска,пак ме саботират.Май е време да има направя едно посещение..."
-Накъде тръгнаха тия мазници?
-Нима смятате да се саморазправяте с вампири?Е щом сте решил-на юг,към самодивската гора.
-Чий ще дирят вампири в самодивската гора бе?
-Ами...
-Трай!!!
-Добре де...
Излезе като затръшна вратата след себе си.Отиде до страноприемницата и си взе раницата.
-Ахххх-Хейм се прозина доволно-пак на път.На къде,о кървави лорде?
-Хейм-изръмжа "Кървавият лорд"-определено не съм в...
-Настроение?
-Да.
-Е,това си е константа.И все пак-накъде сме сеа?
-Самодивската гора.
-Охоо...самодиви значи?Мислех,че човешките жени ти стигат.
-ХЕЙМ,ЩЕ ТЕ ХВЪРЛЯ В НАЙ-БЛИЗКАТА РЕКА!!!
Бобакин осети погледите на хората върху себе си.
-Аз ъъм...артист съм и репетирам-каза тихо.
Излезе от града и продължи към гората.Тъпи копелета бяха тези от клана-защо им беше да му правят напук?КАкто и да е-щом сбараше онези тримата,щеше да мине и да навести останалите.Продължи към самодивската гора замислен.От един храст зад него се показа тъмен силует.
To be continiued...again.

- Хммм... Я виж какво имаме тук. – той пристъпи няколко крачки посока увисналия като чувал на растението мъж – А ти по каква работа си тука?
Докато вървеше към човека, който висеше на коренището и се мяташе в опит да се освободи, едно птиче му кацна на рамото:
- Така ли ? – русият момък се спря за миг – сигурно ли си? – след, което продължи да върви към пленника си – Значи си имаме караконджул тука, но как си попаднал при нас? Никой не те е видял да влизаш ?
Очевидно обаче пленника отказваше да говори. Момъка въздъхна.
- Ще трябва да го вземем с нас – обърна се към кентаврите – ще имате ли нещо против да го отнесете до пещерата?
Кентаврите се огледаха смутено един друг, явно идеята да носят чужд човек, особено пък караконджул, не им бе съвсем присърце.
- Ще го пренесем – обади се кентавъра, който отговаряше на името Рин.
- Благодаря. - Момъка се обърна и приближи до пленника – Приготви се, чака те пътуване. – след което клекна и сложи длани на земята, докато си мърмореше нещо. В същия миг от земята изскочиха още 2 корена и започнаха да се увиват около караконджула, докато не го омотаха така, че от него се виждаше само главата и краката. Рин дойде и с меча си преряза корените, който все още го задържаха за земята, след което го метна на гърба си, с малко помощ от Елена.
- Тръгваме ли ? – попита Кентавъра.
- Да, тръгваме. – След секунди Елена отново си беше елен и се втурна през храстите посока малката пещера, следван по петите от кентаврите и странният им товар.
След около 20-тина минути наближиха една полянка в подножието на планина. Елена се спря пред завесата от лиани и отново се преобрази в човешка форма.
- Ще отида да я сабудя, изчакайте тука – каза, след което се скри зад завесата от растителност. Изчака около минута да му свикнат очите с тъмнината, след което успя да различи светлият силует спящ в дъното на пещерата. Приближи се и клекна до нея. Момичето дишаше равномерно и спокойно, както диша човек изпаднал в дълбок сън без сънища. Погледа я още няколко секунди, след което я хвана нежно през раменната и започна да я вика.

Нещо познато ме викаше през пелената на съня, но някак трудно можех да определя какво е. След малко гласът стана по силен и аз се насилих да отворя очи. Видях някакъв русоляв момък над мен, напълно непознат, стреснах се и подскочих бързо до седнало положение.
- Спокойно, аз съм. Успокой се. – продължаваше да ме държи през раменете.
След секунда ми проблесна и се успокоих.
- Но защо си в тази форма ? Аз мислех ...
- Шшшш, - прекъсна ме като сложи пръст на устните ми – Изникна нещо неочаквано. Имаме гости от съседната гора.
- Кентаври ? – Разширих очи от учудване.
- Да, чакат те отвънка, малко е слънчево, мислиш ли, че ще можеш да излезеш.
- Да, ще се справя. Сега идвам.
Елена кимна и излезе. Станах и се измих в изворчето, водата ми подейства добре, след което намерих наметалото на, което спах до момента. Омотах се с него и тръгнах към изхода. Малко преди да дигна завесата, наметнах качулката, така че само брадичката ми се виждаше.
Излезнах на поляната, за щастие слънцето вече беше преминало Зенита си и имаше малко сянка от пещерата, в която да остана. Вдигнах качулката , колкото да мога да виждам поляната. Пред мене стояха шест кентавъра, който се приближиха и коленичиха. Беше странно да гледам тези могъщи древни същества на колена.
- Станете, моля ви. Какво ви води на сам?
Кентаврите се изправиха, единият от тях пристъпи малко по-на пред от другите:
- Аз съм Клерк, бях избран за предводител на групата, която да дойде тука. А това е Рин – посочи, той към този седящ от дясно на него.
- Приятно ми е да се запознаем. За какво да ни предупредите ?
- В нашата гора се събуди древен демон, на времето нашите предци успели да го затворят и приспят с цената на големи жертви, но хората неблагоразумно са го събудили. Това стана преди два дена. Успя да унищожи нашата гора, в момента я довършва. Изпратихме отряди към всички съседни да ги предупредим, но изглежда се е запътил на сам., нещо го привлича....
- Шепота. – прекъснах го без да искам. Кентаврите се спогледаха, но Клерк продължи.
- Води със себе си свойте слуги, викаме им спирити, те изсмукват душите на живите същества, за да останат в нашето измерение.
- Съветваме ви да се спасявате, докато можете – намеси се Рин.
- Благодаря за предупреждението, ще видя какво ще направим.
В следващия момент погледа ми падна на вързопа в края на поляната:
- А това какво е ?
- Подарък. – Усмихна ми се Елена, след което отиде до вързопа и го довлачи на сам. – Получаваш караконджул с панделка.
- Кара ... конджул ? Но как, защо?
- Промъкваше се след кентаврите, намерихме го малко след опожареното място и реших да го взема с нас.
- Той каза ли нещо? Изобщо може ли да говори ?
- Предполагам, че може, но е доволно мълчалив. Както и да е, не можех да го оставя, та се наложи да го доведа при теб. По-добре измисли какво да го правим, че и без това неприятностите са ни много.
- Ние ще тръгваме, предупредихме ви, очаквайте го да дойде след около един ден при вас, ние имаме да ходим до още 2 гори.
- Да,благодаря за предупреждението, лек път.
Кентаврите изчезнаха сред гъсталака на гората.
- Е, таласъми, караконджули, а сега и Демон. Светът почва да откача. Пази го, отивам да видя какво ще измисля за да седи кротък. – Елена тръгва да казва нещо, но исках да остана сама с мислите си, за това просто метнах качулката и излязох на слънцето с твърдата идея да стигна до потока, който се чуваше малко по-на долу. Уви, скорошните приключения, трансформациите и почти никаквия сън си казваха думата и слънцето, въпреки защитата на наметалото, ме удари все едно чук по главата.. Причерня ми и коленете ми се подкосиха – падах. В следващият момент усетих, че някой ме прихваща, дига и след секунда вече бяхме под сянката на дърветата.
Дигнах глава и го погледнах, а той ми се усмихна:
- Добре ли си?
- Ъм.. ..да. Благодаря.
Влезнахме под малко по-гъстата сянка и той ме пусна да стъпя.
- Ще се оправя, спокойно. След малко се връщам.
Обърнах се и тръгнах между дърветата. Сега пък и демон, само това ми липсваше. А и този караконджул, какво да го правя. Скоро ще дойде нощта. Докато си вървях така умислена крака ми се закачи за някакъв по-издаден корен и паднах. Тръгнах да се изправям и изведнъж замръзнах. Доволна усмивка се разля на лицето ми. Пред мен се простираше полянка през която минаваше поточето, което се чуваше горе, а на средата на полянката растеше татул. Дам, точно татул ми трябваше, за да кротна караконджула. Станах, намерих си един по-здрав клон и изрових корена на татула. Грудката беше доволно голяма и сигурно можеше да убие поне 10 човека, но караконджула не е човек, нали ?
Върнах се обратно на поляната, където елена все още в човешки образ, седеше и чакаше търпеливо.
- Да го вкараме в пещерата, какво ще кажеш ?
Не дочаках да ми отговори, ми бързичко преминах през слънчевото петно и с облекчение се мушнах в пещерата, след малко завесата от листа се вдигна още веднъж за да ги пусне и тях вътре.
- Виж какво намерих – доволно му показах грудката в ръцете си.
- Да, но как ще го накараш да я изпие?
- Имам една идея на ум, но ще трябва да ми помогнеш. По ме тревожи къде ще го затворим, не може да го разнасяме така... нали ?
- Привечер като слезем на голямата поляна при езерото за срещата, ще го затворя в клетка, така няма да ни се пречка , а и ще ни е пред погледа.
Кимнах и отидох в края при извора. Намерих една вдлъбнатина в скалата, която можех да използвам като купа.
- Донеси го тука.
Странно, като се замисля, не бях чула караконджула да казва и дума, само седеше, слушаше, гледаше, беше притеснително някак си.
Счупих корена почти през средата и сложих по-малката половина във вдлъбнатината, с помощта на друг камък го счуках докато не се получи гъста каша и почнах да сипвам вода, докато не стана рядка бяла течност.
Обърнах се с лице към двамата мъже в пещерата.
- Донеси го до тука и му дръж главата да не мърда.
Елена изпълни искането ми, но като видя какво се каня да направя, ме погледна на криво :
- Сигурна ли си?
- Да се сещаш друг начин да го накарам да изпие това? Колкото и кротко да седи и да е тих. Едва ли доброволно ще го изпие.
- Внимавай.
Усмихнах се, наведох и отпих от татула, след което се приближих към караконджула. Дървената връзка му пречеше да мръдне, а Елена му държеше главата, и все пак очите му се разшириха, когато се наведох към него. Запуших му носа и зачаках да вдиша, все пак след известно време, чакането ми се увенча с успех и той отвори уста за да поеме въздух. Изчаках около секунда, защото исках да го глътне, не да се удави и долепих устни до неговите, като сипах татула в устата му. Останах така, докато не се убедих, че е преглътнал. Упражнението се повтори още няколко пъти, докато в импровизираната ми купа не остана прекалено малко и не можех да отпия. Погледнах към караконджула, но по лицето му си личеше, че растението беше почнало да дава ефект. Станах и тръгнах към него за да проверя как е, но в същия миг ми се зави свят и колената ми се подкосиха. Явно татула даваше своя ефект и върху мене, колкото ида се опитвах да не отпивам, все пак бях поела някаква част и аз.
- Трябва да поспя.
- Знам.
- Виж, колко време ще го държи. – едва измърморих и затворих очи.

След известно време се събудих, беше малко преди залеза. Станах и се измих в изворчето. Елена седеше до изхода с упоения караконджул.
- Как е той?
- Жив е, но вече почва да се по съвзема.
- Кога ще тръгваме ?
- Когато си готова.
- Готова съм. – усмихнах му се.
Той стана и излезе на вън, докато мина 3-те крачки го изхода от пещерата и погледна на вънка, той се беше преобразил.
- Ще можеш ли сама да го сложиш на гърба ми?
- Ще можеш ли да ни носиш и двамата ? – съмнението се прокрадваше в гласа ми.
- Спокойно, ще мога. – закачливата нотка ме успокои.
Елена коленичи до входа на пещерата и аз с доста усилия успях да преметна тялото на караконджула напреки на животното, след което и аз седнах и хванах здраво товара за да не падне. Елена поседя така още около минута, след, което се изправи и с плавна и бавна стъпка тръгна към езерото, където щеше да е срещата. Вървяхме така около 20 минути, човека пред мене почна да дава признаци, че се съвзема.
- Трябва да побързаме.
- Почти стигнахме , спокойно.
Както се и оказа, Езерото беше на не повече от 3 минути път. Скоро стигнахме и свалихме товара от гърба на елена. Беше точно по Залез слънце, но явно птичките бяха намерили повечето от горските духове и ги бяха известили на време, защото една по една започваха да прииждат. Вързопа в краката ми изръмжа заплашително, което ме изтръгна от мислите ми, трябваше да побързам. Взеха останалия татул в ръка и тръгнах около езерото да търся подходящо място.
По едно време усетих че някой ме приближава. Обърнах се и видях, че това е Ива.
- Здрасти – поздравих – ти се криеше на близо, нали?
- Да.
- Можеш ли да ми донесеш една от твоите купи? Имаме си караконджул на сбирката тази вечер. – тя отвори уста, но бързо я прекъснах – После ще ви обясня на всички, сега бързо ми трябва купата.
Тя кимна и изчезна. След около 5 минути се появи с дървената посуда. Взех я и приготвих татула. Отидохме до караконджула, който беше почти напълно пуснат от упойката. Ива отиде и му хвана главата. За щастие, все още беше достатъчно упоен за да може да преглъща сам, така че просто изпи отварата и след около 10-тина минути ефекта си каза думата.
Погледнах елена, който вече се беше преобразил. Той дойде до нас, застана но лене, долепи длани до земята и започна нещо да мърмори. Беше ми странно, не стига, че до скоро не предполагах, че не е елен, ми и правеше заклинания.
Около караконджула почнаха да излизат клони от земята, който скоро оформиха клетка. Е не беше много голяма, но пък от друга страна, нямаше и да му е много тясно. Елена стана доближи се до клетката, вкара си ръката вътре и го освободи от дървените въжета, който го опасваха до този момент. Караконджула от своя страна не даде каквито и да било признаци, че е усетил промяната, явно упойката си казваше думата.
Докато протичаха всички тези приготовления се беше стъмнило, а самодивите почти се бяха събрали. Реших че имаме време и може да отделим около половин час и всички се втурнахме към водата. И без това имах нужда да почина малко.
Така в закачки и смях вместо предвидените тридесетина минути, стана почти два часа. Все пак успяхме да се разберем и да излезем, за да се захванем за по-належащата работа. Тъкмо се оправихме и изведнъж от гората в ляво от нас се чу звук от трошене на дърво. Погледнахме се уплашено.
- Да не би това да е демона, за който спомена, докато бяхме във водата – очите на Ива се разширяваха от ужас.
- Не мисля, кентаврите казаха, че трябва утре сутрин да дойде най-рано. Имаме още поне 5-6 часа.
Уви, действителността бе по-инаква от каквато ми се искаше. От гората изпълзяха някакви странни опърпани сенки, който се носеха на около 2 стъпки от земята. Носеха със себе си усещането на страха от Тихия шепот и сякаш езерото замръзна при появата им. Една от тях докосна една от самодивите, която със писък се строполи на земята. В следващия момент някой заедно с мене се строполи на земята. Погледнах и видях елена до мен на земята, а в следващия момент и сянката, която прелетя само на крачка над нас.
- Какво е това? – паниката заплашваше да ме залее.
- Спиритите.
- Онези, за които казаха Кентаврите? Не може да бъде много е рано.
- Да, но са те.
Лошо, много лошо. След като не можехме да ги докосваме, трябваше по някакъв друг начин да ги разкараме тези неща. Някой от самодивите вече бяха стигнали до тоя извод и привикваха духовете на гората за помощ, но това бе временно решение. Бръкнах и напипах кесийката, след, което се запътих към езерото. Възнамерявах да извикам ураган, за да може да отвеем тези твари някъде на далеч. Клекнах до водата изсипах съдържанието й и започнах да призовавам духовете на вятъра и бурите. След малко виелицата се извиси над поляната и помете на някъде няколко то парцаливи фигури, които всяваха суматоха. Облекчението ми не трая дълго, защото от гората изпълзя някакво същество, доста трудно за описание, което определено не беше от този свят.
- Демона ...
За щастие духовете на бурите още не бяха ни напуснали, наред с опитите на другите самодиви да го задържим на място, успях да измоля от стихиите да го ударят с няколко светкавици. Демона очевидно се замя, но като чели раните не му бяха достатъчно сериозни за да го откажат. Успях да го уцеля с още една светкавица, преди да чуя трошенето на дърво зад мен. Обърнах се да видя какво става.Оказа се клетката, която в този момент се разпадаше на парчета. В следващия едно парче дърво изтръгнато или от демона или от бурята ме удари по главата и всичко ми причерня..

Положението не беше розово, но беше сравнително по-добре. Вече различавам прости образи, макар и не много ясно. Пак е по-добре отколкото преди един час, когато всичко ми беше тъмна мъгла. Доколкото можеше да различи се намирах във огромна дървена клетка. Бях се преобразил. Всъщност това, което ми беше дала самодивата имаше и добра страта. Вече не чувствах глада за кръв. Не съм се чувствал по-облекчен през последните няколко месеца. Погледнах нагоре. Нощта се беше спуснала.
Усетих движение около себе си. Огледах се. Нещо като сянка се движеше около клетката. Явно беше ефект от това, което ми бяха дали. Илюзията беше доста реална. Сигурно имаше за цел да ме уплаши. Ципестата ми уста се изви в усмивка. Знаех как да се справям с илюзий. Затворих очи и започнах да спирам потока от мисли. Това нещо най-вероятно беше плод на моето подсъзнание. Успокоих съзнанието си и отворих очи. Онази сянка се беше махнала. Опитах да размърдам тялото си, но неуспешно. Упойката все още беше в сила. Стоях така около половин час гледайки неподвижното си тяло. Тогава още от онези сянки започнаха да се въртат около клетката. Започнаха да се чуват писъци и трошене на дърва отдалече. Опитах се да премахна илюзията, но неуспешно. Тази отвара беше найстина силна. Вече можех да движа части от тялото си, което значеше, че би трябвало илюзийте да са отслабнали. Но не. Те ставаха все по-реални, което ме обезпокояваше. Вече можех да виждам нормално. Пролазих до ъгъла на клетката. Направих малък експеримент и промуших ръката си през дървената решетка. Една от тези сенки мина през ръката ми. Би трябвало да е илюзия щом не е материално същество. Успях да различа това същество. Бях попаднал на него докато четях за своя вид. Нарича се спирит. Не помня много за него. Все пак тогава не се интересувах от нещо, което може и да не видя. Явно илюзията е откопчила това същество от съзнанието ми.
Забелязах силуета на нещо огромно в далечината. То се движеше и събаряше всичко, което му попадне на пътя. Не трябваше да си спомням повече. Колкото повече навлизам в съзнанието си, толкова по-лоши същестна изкочват от там. Опитах се да прекъсна нишката със мисълта си, но колкото и да опитвах нищо не се получаваше. Упойката отслабваше, но не и илюзията. Небето пречерня и светкавици започнаха да падат. Силен вятър зашумя и спиритите полетяха отнесени от урагана. Нещо не ми се изясняваше. Защо ще правят такава илюзия щом упойката е блокирала емоцийте ми. Съответно не изпитвам страх. Осъзнах реалната истина. През цялото време е нямало никаква илюзия. Вятърът се засилваше. Въпреки, че не можех да почувствам вятъра поради упойката, знаех че е реален. Клетката се разклати. Всеки момент щеше да се разпадне. Вече можех да движа тялото си свободно, макар и леко замаян. Чувствах дивия вятър, който пореше от всички страни. Тръпки ме побиха. Но освен тях почувствах и истински страх. Но това беше невъзможна. Мозакът ми можеше да изразява емоций като страх и притеснение, но никога не съм ги чувствал от когато съм караконджул. Нима тази отвара ми беше върнала това, което изгубих. Въпреки това все пак бях още караконджул. Нещата не се променяха найстина.
Клетката се пръсна на пърчета и дървата полетяха отнесени от вятъра. Аз тръгнах с намерение да се измъкна от вятъра. Въпреки това упойката не беше напълно изчезнала. Все още ми се виеше свят. Успешно се отдалечих от буйния вятър и легнах да си почина под едно дърво. Стоях така около педнайсетина минути. Наблюдавах огромния силует, който се движеше сявайки разруха. Около него като охрана, хвърчапа спиритите. Самодивите нямаха шанс в челна битка. Само приближаването до демона щеше да им коства живота. Не можах да чуя добре разговора между кентаврите и самодивата, но доколкото помна се споменаваше нещо за демон. Гиганското същество имаше черен цвят. Приличаше на огромен гущер, който върви на два крака. Не успях да го различа добре в тъмнита, но много добре видях огнения му език, който се плъзна и подпали няколко дървета.
Изведнъж пред мен изкочи мъж със руса коса. Той държеше сребрист беч с две остриета.
-Ти!-изсъсках аз, когато различих лицето на този човек.
Това беше онзи, който ме хвана докато шпионирах кентаврите. Нямах реални шансове за победа срещу него. Аз бях замаян, а той беше въоражен. Но когато ме приближи той прибра меча.
-Съжалявам за упойката, но беше предпазна мярка.-усмихнат ми отговори мъжът и се тръшна на земята.
-Аз не знам за онова същество. Нямам нищо общо.-отговорих аз.-Тук бях пратен да намеря шепота.-нямаше смисъл да го лъжа.
-Ех този шепот. Цял свят е тръгнал след него. Преди няколко месеца никой не беше чувал за него, но сега всички се него дирят.-отговори странника и извади една торбичка.
-Значи и този демон е тръгнал след шепота?
-По-умен е отколкото си мислих. Ако тръгне право след шепота ще се превърне в прах. Явно иска шепота да дойде при него.-мъжът извади от торбата една ябълка и ми я подаде.
-В смисъл?-попитах аз.
Ябълката в моята ръка изглеждаше като хлебна трохица, затова межът ми подаде цялата торба, за да може да се наситя. Аз започнах една по една да ги хвърлям в устата си и се вслушах в думите на странника.
-Като унищожава гората. От нея шепота черпи хармония . Без нея шепота се превръща във хаус. Явно и това се опитва да направи това създание. Единственото нещо, което може да го спре е този меч.-и той вдигна сребристото оръжие.-Но проблема, е че не мога да се приблежа до него, за да го пронижа. Спиритите ще изсмучат душата ми за секунди.
-Чакай малко. Душа викаш? Но аз нямам душа.
По лицето на мъжът се появи широка усмивка.
-Значи ще убиеш това същество.
Аз помислих, какво да отговоря. Тогава се сетих за истинската си задача.
-Добре, но ще ми дадеш да стигна до шепота.-отговорих аз.
Мъжът кимна и хвърли меча с двете острието. Аз го улових. Вече не чувствах упойката. Плодовете ми бяха повлияли добре. Двамата се изправихме.
-Аз ще отида да потърся мойта самодива. Загубих я в хауса. Да се надяваме, че е добре.-еленът говореше спокойно, но в гласът ми личеше притеснение.-Късмет!
Той се преобрази на елен и търгна нанякъде. Аз рагледах оръжието. От дръжката на горе се разклоняваше на две остриета. На тях бяха издълбани някакви йероглифи, които не разбирах. Стиснах здраво оръжието и разперих крила. Полетях в нощта. Цялата гора се простираше от тук. Половината разрушена и опожарена. Погледнах часта, която все още не беше покосена. Тя сякаш ме успокой и цялото напрежение изчезна. Забелязах как самодивите бягат кам една поляна и се преобразиват на различни животни, за да избягат по-бързо. Потърсих с очи елена, но в тъмнината не можах да го открия. Изведнъж нещо мина на сънтиметри от мен. Спирит! В тъмнината беше трудно да го намеря, но усещах студа около мен. Точно, когато не очаквах той изкочи пред мен. Аз успях да се преобръна и да избегна схватката с него. Впуснах се срещу демона. Няколко спирита се спуснаха срещу мен. Не можех да ги избегна всичките затова просто ги оставих да минат през мен. Усещах само студено докосване, но нищо повече. Обаче стахът се повдигаше. Въпреки, че бяха безобидни ме беше страх от тях. Забелязах със крайчицата на окото си как огнения език на демона се плъзва и полита към мен. Аз успях да избегна удара и се възползвах от удобната позиция, за да нанеса удар. Замахнах с меча и разцепих езика на демона. Отрязаната част се превърна в пепел и се разплъсна из гората. Това не беше дори драскотинка за демона, защото езика му се издължи и регенерира за секунди. Обаче щом видя меча с двете остриета, той на мига потъна в земята. Спиритите също се скриха дълбоко в земята. Явно съществото чакаше удобен момент да излезе и да довърши започнатото. Отдъхнах победоносно. Обаче не забелязах как един спирит се промъкна и мина точно там където би трябвало да се намира сърцето ми. Усетих ужасна болка. Загубих контрол над тялото си и започнах да падам. Точно преди да падна загубих съзнание.

Бобакин седна на един крайпътен камък.Втори ден вървеше,но до гората оставаше още един ден път.Тази пътека бе единственият път към самодивската обител,а минаваше през всевъзможни хълмове и отклонения.Да се телепортира беше пасно,защото магията в гората беше твърде силна.
Пак се замисли.Какво търсят онези идиоти там?Може би търсеха книгата?Може би не правеха всичките тези глупости само за да го саботират?Но защо им е на тези от Кланът книгата?Защо Хейм като никога мълчеше(беше твърде хубаво,за да е истина)?
Докато Бобакин се опитваше да осмисли тези въпроси,някаква странна фигура показа главата си от близкия храст.Или поне каквото бе останало от нея.Едно зомби,облечено в богато орнаментирана магьосническа роба наблюдаваюе Бобакин с любопитство.И със зелените кристали,които имаше за очи.Те всъщност бяха шпионка за някой намиращ се доста далеч.На стотици километри от там,господарят на вампирския Клан-Страпен гледаше тъй-омразният си опонент.За него Бобакин бе гаден отцепник,подценил Кланът и неговият водач.
Бобакин забеляза двете слаби светлинки в храста.Знаеше какъв е източникът им,за какво служат и кой ги е поставил там.Така или иначе го мързеше да продължи да върви,затова глеадше скришом немъртвата гадост в храста.
-Какви обриви-Хейм(който висеше свободно на колана на Бобакин и често сръвняваше това състояние с обесеност)най-после се обади-тоя немъртъв трябва да си намери мехлем.Или нещо от тоя род.
-Точно затова те пъхнах в кристал,а не в разложен труп-ухили се вампирът.
-Което от своя страна нарушава личната ми свобода.И пак отварям въпроса за собствено тяло...
-Спокойно-прекъсна го Бобакин-почти стигнахме самодивската гора.Там все ще намерят някой заек в излишък.
Преди да се впусне в търсене на Книгата на вековете,Бобакин бе постоянно врънкан от призрачният си спътник за тяло.На теория,това бе възможно,ако забиеш кристала с призрака в живо тяло,без да причиняваш смъртоносна травма.Сега май мърморенето почваше отново.
-Извини ме за момент-Бобакин стана от камъка и свали кристала от колана си.
Запъти се къмхраста с немъртво съдържание и изтръгна обитателят му с едно рязко движение.Размаха среден пръст пред импровизираните очи на зомбито и с един премерен удар с произволен тежък камък размамза и наблюдателните кристали и останалата част от главата на съществото.
Бобакин вдигна Хейм от земята и отново го окачи.Продъжи по пътеката и вечерта бе в гората.Пробиваше си път през гъстата растителност и усещаше погледите на обитателите на гората върху себеси.Не можеше,а и не искаше да ги нарани.Тъй де,освен тримата вампири.Природата тук караше дори неговата колосална кръвожадност(буквално и преносно) да омекне.Освен това беше малко отегчен от избиването на толкова много дебили.Пък и гледаше да си пази яростта за тримата глупаци,които го бяха прецакали.Четвъртата причина бе,че магията тук го отслабваше,което означаваше,че владетелката на гората можеше да му срита задника при едно неправилно движение.
Бобакин спря между няколко високи дървета,чиито корони образуваха гъста сянка.Между дърветата се образуваше нещо като затъмнено помещение,в което вампирът захвърли раницата си.Щеше да направи лагера си тук и да претърси гората.
Вдна сова излетя от короната на вековен бор.Владетелката на гората щеше да разбере за присъствието на неканеният гост.