Пустиня. Пясъчна пустош докъдето стига поглед във всички посоки. "Къде съм, дявол да го вземе". Естерот обърса потта от челото си и отпи от манерката. Пясъчен вятър срещна погледа му и го накара да притвори очи с неприязън. Идея нямаше как се е озовал тук, нито накъде да продължи. "Няма нито едно дърво" прошепна на себе си почти невярващо. Жаркото слънце и мъртвешката монотонност наоколо го караха да потръпне при мисълта, че именно тук ще намери гибелта си.
***
Смерч изгледа себеседника си от глава до пети. Жилав мъж на средна възраст, с дълга брада, наподобяваша шушулка, стоеше пред него и го гледаше невъзмутимо.
- Ти си значи Базмал... - прокънтя добронамерено гласът на титана. - Е, какво ще искаш в замяна? Злато?
- Ако бях златолюбец, щях да имам купища досега. Искам само една услуга, независимо дали ще се върна жив или не.
- Е, слушам те...
- Искам гибел на Инквизиторската войска, начело с Фербус Благочестиви, която опожари родното ми село. Слава на Зевс, наистина желая отмъщението повече от живота си.
- Така да бъде. Обещание ще ти дам. Сто тъмни конника ще възстанат от земната почва ще унищожат враговете ти още със настъпването на нощта. Но знай, не го ли опазиш, докато е беззащитен, ще бъдеш наказан. Ти сам дойде тук. Побързай и не го изпускай от очи!
***
"Няма дървета, по дяволите!" мислеше си с ужас Естерот. Умората, жаждата и безнадеждното скитане по безкрайните пясъци го накараха да легне върху горещия пясък. Полази няколко метра в своята истерична безнадеждност. Целият обгорял от силното слънце, нямаше сили да направи и крачка. "Обречен съм, не трябва да спирам" помисли си той, но сладостта от почивката го накара да затвори очи и спонтанно мракът го погълна...
***
Събуди го демоничен смях. Всичко около него му се виждаше мътно и не можеше да фокусира фигурата пред него. Поне не беше мъртав. Намираше се в тъмно и хладно помещение, наподобяващо храм.
- Случаен гост, решил да подремне в моите пясъци. Откакто се научиха, че тук се умира, вече почти никой не идва - изсъска зловещия глас. - Отегчен съм повече от всякога. Кой си ти, безумнико?
Естерот понечи да отговори, но устните му бяха залепнали от сухота. Или от стъписване, когато видя гигантския трон, на който беше седнало същество, на външен вид кръстоска между някакво странно животно и фараон. Знаеше идеално кой е това и никога не си бе представял, че ще се срещне с него. Но как този древен езически бог се бе съхранил в този свят на тяхната ликвидация?
- Аз съм Естерот, граф на земните предели.
- А аз съм Сет, върховен Бог на хаоса, злото, пустините и ВСИЧКО, което се сетиш тук. Нищожността ти ме кара да се смея, та ти си смъртен. Кой идиот от земите на Север би дал такава отговорност на смъртен? Няма значение, така или иначе си тук във моите предели. Мой гост си завинаги, разбира се, докато не ме отегчиш и не те убия. Какъв откуп мога да искам за теб? Я да видим... може би пясък, ха-ха! Ти какво предлагаш за живота си?
Естерот прозря безсилието си. Тук в пустинята, нито Смерч, нито земните сили имаха власт. Можеше единствено да разчита на някоя блестяща мисъл, която не след дълго му хрумна такава, макар да беше твърде рискована.
- Не мисля, че съм способен да предложа нещо на Бог, при все могъщата му сила... Но мога да направя нещо за него. Каза, че си отегчен. Мога да ти доведа стотици хора, които да те забавляват.
Естерот кимна уверено. Сет го погледна с недоверие и сякаш това предложение го удовлетвори, но с равнодушен тон заяви:
- С какво ще гарантираш това и че няма да ме излъжеш, ако те пусна?
Графът прехапа устни. В момента разполагаше само със себе си и никакви мистични сили. Сет забеляза колебанието му и изсъска със светещ поглед:
- Би ли ми оставил едното си око? Приятно е, когато мачкам човешко око в ръката си. А когато се върнеш с хората ти, ще можеш да си го вземеш.
Естерот кимна. Това бе единственият изход. Усети влудяваща болка. Сетне направи диагонална превръзка за лицето си от ръкава на дрехата си. Сет му посочи изхода.
Навън го посрещна нечовешката топлина. Щом се обърна, от храмът нямаше и следа, сякаш бе изчезнал в маранята, а пред него се простираха крепостни стени. Бе чувал за пустнните градове, изградени около оазиси, но никога не ги бе виждал.
- Хей, пътнико, накъде отиваш?
Естерот се извърна. Зад него дузина камилари товареха дисаги и се стягаха за път.
- Всъщност, аз току що... Вие накъде сте?
- Към морето. Не е далеч оттук, но ни трябват сподвижници, понеже пътят е опасен. Натам ли си и ти?
- Мисля, че да. Веднага ли тръгвате?
- Именно. Не бой се, храна и вода има и за теб. Ако стигнем успешно, дори ще ти платим малко дял.
***
Минаха два дни. Керванът бавно напредваше към целта си, а Естерот се бе отдал на мисли. Защо бе попаднал тук? Плановете му бяха съвсем други. Явно тук се криеше нещо, което му престоеше и той знаеше, че не би могъл да го избегне. Може би среща с някой от Доминантите на другите елементи? Или нещо друго? Разсъжденията му бяха прекъснати от свистящ звук. От гърлото на единият от керванджиите стърчеще стрела, от която струеше кръв.
- Засада! Отбранявайте се - крещяха всички.
"Нито едно дърво, какво проклятие" смръщи се Естерот. От близките дюни прииждаха забулени бойци, който кръвожадно размахваха ятагани. Камилите не помръдваха, стъписани от виковете им. Графът извади няколко ками и ги запрати с безпогрешна точно към най-близките му противници, след това извади кинжала и се включи в схватката.
Няколко минути по-късно, десетки трупове напояваха пясъка с кръв, а двама от оцелелите керванджии и Естерот пристъпваха бавно назад, виждащи втората вълна от разбойници, може би над двайсет души. "Е, май това беше" помисли си той. Нямаше как без силите си да надвие такъв многочислен противник, а и нямаше къде да избяга.
***
Наближаващ конник привлече вниманието на всички. Странният атрибут, който носеше, наподобяваше гигантски лък, а предназначенито му стана ясно след секунди - залп със страшна мощ от десетки миниатюрни едновременно бяха изстреляни срещи прииждащите се пълчища от бедуини и разкъсваха плътта им. След секунди още няколко залпа от още толкова стрели ги накараха да се разбягат в паника и укрият зад пясъците, където и останаха скрити. Ездачът спря, около минута презарежда уникалното си оръжие, доближи се до тримата и свали шлема си.
- Кой от вас се казва Естерот?
Едноокият кимна.
- Качвай се. Трябва да вървим...
П.С. 1000 и нещо думи. Не съм редактирал козметично, ще го направя после ако може. Мисля, че изпълних и внезапния елемент и ситуационния ангажимент. Избирам бонус условие (1), макар че много се изкушавах от (2), но се отказах, защото това много ще убие развитието на играта и съвсем ще стане твърде кратка. Малко гаден жребий ми се падна, но пък г/д скалъпих нещата
П.С. Не че нещо, ама се надявам да не се окажа единственият КОРЕКТЕН играч... Имам чувството, че пиша, само щото Фирзен се е постарал и ме кефи идеята, а не за да се съревновавам с другите (а би било готино)
) и Актив посочи вече избрано число (3, на Алтаир). 
