Браво бе, Андро

Разказите ти са доказателство, че живота на човек предлага сюжет както реалистичен, така и достатъчно интересен, че да се чете редовно. Явно доста ти се е случило през въпросната година и начина, по който го поднасяш, е много приятен и четивен.
Браво!
Гол он дет уей

Браво браво струваше си чакането .

Става, ако имам време

Брав Андрейчо, следя с интерес! Продължавай все така да ни радваш!

6. Дни на съпорт

Предстоеше заминаването ми за Златни пясъци. Не желаех да отсъствам твърде дълго от София защото все пак трябваше да работя по главната си цел, а именно заминаване на зимна бригада. За целта трябваше първо да се спра на някоя от фирмите, а аз не бях свършил нищо още. Ето защо на разговорът ми с Маджунев, аз изрично се уговорих да замина само за две седмици. Още се чудя защо го направих. Бях още съвсем неопитен работник, а всички говореха за това колко по-напрегнато било на морето. Можех да откажа. Но все пак това са Златни пясъци, най-шикозният курорт в България, пък и исках да изпробвам как ще се оправям в условия близки до тези на които щях да съм подложен, ако заминех за Америка. Освен мен, “Възраждане” изпращаше и друг свой служител на име Софроний. Това име е достатъчно странно за да го срещне човек изобщо, а в нашият ресторант имаше цели двама кръстени по този начин. Моят човек се казваше Софроний Стефанов. Той беше жълта значка, което в този момент на мен ми се струваше адски много. Пътят разбира се ни се покриваше от компанията. Щяхме да пътуваме с автобус. Спомням си момента в който отпътувах от централна автогара София. Не се чувствах както обикновено когато заминавам на екскурзия или нещо такова. Имах усещането, че заминавам в изгнание за определен период от време, а и си давах сметка че работата, която ме чака, ще си бъде изпитание. Пътят беше дълъг. До Златни пясъци пътувахме около осем часа. Като човек с дълги крака се чувствах страшно не комфортно сгърчен между тесните седалки. Докато пътувахме със Софроний си говорехме за това което ни чака. Той разбира се познаваше много наши колеги от “Възраждане”, които в този момент също работеха на Златните и които аз никога не бях виждал.
-Как мислиш, дали ще имаме почивен ден след като пристигнем?-Попитах аз.
-О, да!-Отговори ми той.-Няма да ни качат на разписание още същия ден. Даже мисля, че ще имаме задължителни два дни почивка след пристигането си.-Думите на Софроний ме успокояваха, но за съжаление той тотално грешеше. Грешахме и мислейки си, че някой ще ни посрещне на автобусната спирка, когато най-сетне пристигнахме. Слизайки, първото нещо което ни направи впечатление, бяха дългокраките, русокоси шведки/германки/рускини/полякини, които се разхождаха навсякъде около нас. Беше като в някакъв сън. Но ние скоро щяхме да се сблъскаме със сериозна трудност. Изглежда никой не ни чакаше. Нямаше човек с табелка “Макдоналдс” към когото да се насочим. Стояхме около половин час на спирката, след което нарамихме саковете и решихме, че единственото нещо което можем да направим е да открием сами ресторанта. Започнахме да следваме наклона водещ към плажа. Знаехме, че ресторанта се намира на самата плажна ивица. Освен това през двадесет метра имаше рекламни табели указващи правилната посока. Колкото по-надолу слизахме, толкова по луксозен ставаше заобикалящият ни пейзаж. Около нас се извисяваха пищни и направени с въображение хотели. В средата на август улиците на Златни пясъци са препълнени с хора. Бих казал, че това е едно великолепно място, стига да не работиш в Макдоналдс, защото в този случай все едно че се намираш в центъра на самия ад. Най-сетне открихме ресторанта. Срещнахме се с една мениджърка и тя ни каза точно къде да изчакаме бусчето, което щеше да вземе едни от приключилите работа колеги и да ги закара до хотелът в който щяха да ни настанят. Бях скапан от умора, но с ужас разбрах че още утре от десет часа сутринта съм на работа. След около половин час бусчето дойде и ние потеглихме. Чудех се какви ще са условията при които ще ни настанят. Осъзнавах че ще са възможно най-мизерните, но на фона на заобикалящият ни разкош, смятах, че дори и най-мизерните стай едва ли ще са толкова зле. Естествено грешах. Нашият хотел се намираше в гората високо над самия курорт. Пеша се стигаше за 30-40 минути, но ние имахме осигурен транспорт. Самият хотел се наричаше “Автотранспорт” и по времето на социализма вероятно е бил почивна станция. Сега представляваше евтин хотел в който бяха настанени освен гостите и голяма част от персонала на Макдоналдс. Други живееха в бунгала на станция “Академик” в съседство с нас. В бунгалата беше по-добре, но аз нямах късмет. Настаниха ме в апартамент в който живееха три момичета, които по принцип работеха в ресторант “Цариградско шосе”. Не ги виждах много често, но си спомням че се казваха Силвия, Габи и Елена и определено не ми бяха в категорията, така че нищо романтично не се очакваше да се случи. Освен това ми се струваха доста изпростяли. На всичкото отгоре в апартамента имаше общо пет легла, така че се очакваше да настанят още някого.
Никога няма да забравя първия ми работен ден на Златни пясъци. Атмосферата в този Макдоналдс напълно се различаваше от тази във “Възраждане”. Влизайки ми направи впечатление мръсните престилки, които хората носеха, в нашия ресторант се перяха почти всяка вечер, но тук очевидно не оставаше време за това. Пред сървиса се беше събрала километрична опашка от туристи. Хората в кухнята работеха изключително интензивно и изглеждаше така сякаш са на предела на силите си. Един по-старши се приближи към мен. Носеше омърляна престилка, смачкана козирка, потното му и изтерзано лице се насочи към мен и аз срещнах блуждаещият му разводнен поглед.
-Подяволите, пак ни пращат зелени значки!-Беше първият му коментар. Личеше си че всички тук се нуждаят от някой, който да им помогне, а не от такъв когото да учат как да работи.
-Къде си обучен?-Попита ме той.
-В кухня-отговорих аз.
-Къде работиш най-добре?
-На грил.
-Застани на грила!-Аз си сложих престилката и влязох в кухнята. Веднага усетих непоносимата горещина. Климатикът беше гола вода и температурата тук многократно надвишаваше тази в кухнята на “Възраждане”. Имаше електронен термометър, който показваше стойности над 400С. Веднага получих заповед за 16 меса. Грилът има две плочи за по осем меса, но на “Възраждане” рядко и двете са пълни едновременно. Тук обаче беше различно. Едвам подредих месата, когато получих молба за още 16. Истината е че тотално не се справях. Налагаше се друг да сваля изпечените меса, докато аз редя нови. И това продължи много часове. По време на този първи ден се запознах с другия Софроний, който беше от нашия ресторант, но и него бяха пратили на съпорт и то от началото на годината. Прибрах се скапан от умора. Когато си легнах да спя в главата ми не спираха да пищят безброй многото таймери, който непрекъснато се включват в кухнята. Изобщо не знаех как ще оцелея. Втория ден бе като първия. На всичкото отгоре смените бяха по десет часа, а не по осем. Беше същински ад. Убийствената жега ме топеше, едвам смогвах с поръчките, пред каунтъра се бе събрала огромна тълпа от хора чакащи за сандвичи. Германците прииждаха на групи от всички стани, изобщо не знам как оцеляхме този ден. В стаята за почивка, която беше доста по-тясна и мизерна в сравнение с тази на “Възраждане” също имаше бланка за желания. На вече готовото разписание пишеше “промени се правят 24 часа в денонощието”, което означаваше, че има голяма вероятност човек да бъде извикан по-рано на работа. Желанията пък рядко се удовлетворяваха.
Редно е да кажа и нещо за ежедневието ми в извън работно време. Като цяло се чувствах скапан от бачкането и цялата ми стратегия бе насочена към съхраняване на собствените ми жизнени сили. Мойте съквартирантки например всяка вечер ходеха в “Ароганс”-дискотеката в която служителите на Макдоналдс се допускаха без вход. Аз обаче мислех само за това как да почивам пък и изобщо не бях в настроение. Истината е че в тези дни на съпорт бях абсолютната противоположност на това което съм по принцип. Бях необщителен, затворен в себе си, обичах да се усамотявам, избягвах купоните и общите занимания с всички. Месеци по-късно Софроний Петров щеше да ми каже “Но онзи съпорт ти доста се изолира от колектива”. Така си беше. Може би главна роля за оцеляването ми беше факта че след тези два дни, последва серия от нощни смени. Разбира се тук и нощните не бяха както на “Възраждане”. Ресторантът работи и през ноща и затваря за два часа между 6 и 8 сутрина. Персонала е от шест човека и през нощта изобщо не е спокойно. Имаме си ръж в 10 вечерта, после в 12 в 4 сутринта и т.н. Междувременно трябва и да изчистим всичко. Работния ми ден (или по-скоро работната ми нощ) почти винаги започваше с изхвърляне на боклука от компакторното. Това представлява помещение пълно до тавана с около 20-30 чувала с боклук. Аз и още един двама колеги трябваше да ги пренесем до контейнер намиращ се на петдесетина метра. Цялото занимание отнемаше около час.
След нощните спях обикновено до обяд. После си изградих навика да слизам сам до пажа. Там бях открил едно сенчесто местенце, на което си почивах. Споменът за тези моменти и до сега ме изпълва с приятно чувство. Бях сам със себе си наблюдавайки пясъка и вълните и мислейки за себе си и за неясното бъдеще. Все още бях в траур заради изключването ми, исках да обърна нещата в своя полза и знаех че това ще стане, но за сега изглеждаше толкова неясно и далечно. На лице бе само провала.
Така се случи че бях почивка събота и неделя. В един от дните се съгласих да отида с колегите до дискотека “Ароганс”. Някои от момичетата и момчетата бяха много свестни и при други обстоятелства щях доста да се сближа с тях. Следва да отлича Зоя с нея може да се каже, че станахме приятели. Тя по принцип работеше в ресторант “Витоша”, но беше тук за целия сезон. С нея танцувахме, но най-голямото ми постижение беше че танцувах с една германка, която по моите разбирания отговаряше на описанието за съвършената жена.
Дните си течаха и колкото повече време минаваше, толкова повече исках да се прибера. Нощните смени вървяха трудно, но аз усещах че ставам все по-добър в работата си, макар че все още бях далеч от съвършенството. По едно време започнах леко да се притеснявам, защото имаше много хора които искаха да си ходят, но не ги пускаха. Спомням си Филип също от “Възраждане”, когото чух да говори с Маджунев по телефона. Момчето се молеше да го пуснат да се прибере, но Маджунев му отказваше защото нямало кого другиго да изпратят. Аз разбира се, се бях уговорил предварително кога точно да се прибера и нямах никакво намерение да оставам и минута повече.
Втората седмица, беше последната за месец Август и се усети оредяване в немските редици, както и в тези на останалите туристи. Напрежението в работата също леко понамаля. Аз давах предимно нощни смени не толкова защото го исках, а защото бях над 18 години, а голяма част от персонала не бяха пълнолетни и съответно нямаха право на нощен труд.
В крайна сметка дните ми на съпрот приключиха, последната вечер посетих “Ароганс” за втори път. Филип се опита да ме прецака да му взема нощната, но аз не се съгласих. Тогава той просто не отиде на работа, нищо че не си беше осигурил заместник.
Странно, но ми се стори че на връщане пътувах с около час по-малко. И седалките на автобуса бяха по-широки. Някак ми стана много приятно когато отново се озовах в София, моят град който обичах. Вече беше Септември и ако исках да замина на бригада през зимата трябваше да запретна ръкави и да се заема сериозно с тази работа.
Излишно е да казвам, че през тези две седмици не бях спрял да мисля и за Ariel, мисълта за нея беше нещо като лъч светлина в мрака на моето съзнание.

Еха от кога я чакам кво да кажа много ми хареса особенно часта че си с три момичета но като цяло е било голяма Ебавка там яко са те изцедили! Аде даваи следващата глава по скоро.

Не е ли време за продължение вече, Андрей . Не мисля че интереса към твойте писания е спаднал!

Мда, прав си нещо зарязах писането, а не трябва. Очаквайте в близките дни да постна следващата глава

7.”Великият план се променя”.



В началото на Септември, дните ми на съпрот бяха зад гърба ми. По това време бях обладан от чувство за вина. Усещах, че не се справям както трябва по изпълнението на “Великия план”. Все пак той представляваше най-важната ми и първостепенна задача, а аз се мотаех и си губех времето с второстепенни неща. Истината бе, че откакто взех решението да замина на бригада до сега реално не бях извършил никакви постъпки за осъществяването на този замисъл. За целия този период единствено се разходих до някои от по-известните фирми за да събера най-обща информация. На всичкото отгоре разправях на ляво и на дясно, на почти всичките си познати, че ще замина за Америка и на пук на всичко, накрая пак ще се окажа победител. Самоче в момента имаше опасност да изляза въздухар, който само приказва големи приказки, а накрая нищо не излиза. Тези ми опасения се задълбочиха още повече когато се заех сериозно да проучвам въпроса за зимните бригади. Първото ми сериозно разочарование дойде от факта, че във фирмите които посетих ми обясниха, че понеже не съм редовен студент, не мога да замина с визата J1, която всъщност се използва за студентските бригади. Трябваше да се задоволя евентуално с друг вид виза, наречена Н2В. Разликата между двете, най-основно се състои в това, при Н2В нямаш право да си сменяш работодателя и изобщо да работиш при друг работодател освен изрично записания във визата ти. Това значително повдигаше степента на риск. Бях прегледал интернет форуми и други места където се даваха съвети и се споделяше опит за бригадите. Всъщност повечето хора заминават именно с J1, така че за тях имаше информация. Общо взето почти всички казваха, че още на втората седмица са си намерили друга работа и че офертите, които предлагат фирмите в България, почти винаги са скапани и не отговарят на това което пише в тях. Естествено се притесних защото при положение, че с Н2В няма да имам право да си сменям работодателя, ако нямам късмет мога да се окажа в доста кофти ситуация. Въпреки тези мой притеснения, аз нямах намерение да се отказвам. В морален аспект залогът бе твърде висок, а и едва ли щях да имам друг шанс да осъществя една от мечтите си. Освен това бях обзет от една дълбока вътрешна убеденост, че всичко ще бъде наред и ще мине по план.
Второто ми разочарование обаче имаше по-сериозно отражение върху плановете ми. Оказа се, че съм закъснял. Около две седмици обикалях фирмите докато ми стана ясно, че принципно малкото места за зимни бригади са изчерпани. Някъде до края на Септември все още таях надежда, че някъде може да се освободи нещо, или могат да пристигнат нови оферти. В края на месеца обаче ми стана ясно, че заминаване през Декември е невъзможно и остава в рамките на илюзиите. “Великият План” се нуждаеше от сериозна реконструкция за да може да се вмести в рамките на реалността. Ако исках да замина за Америка през тази година, трябваше да се подготвя за лятна бригада и за прекарване на още дълги месеци у нас. Тази перспектива не ме радваше. Основната идея беше да се махна час по-скоро за да не живея със срама от това, че са ме изхвърлили като мръсен парцал от университета. Освен това заминаване през лятото означаваше, че няма да мога да си взема изпита по ботаника и ще трябва да го запиша условно и да го влача през цялата следваща учебна година.
Въпреки гореизброените усложнения обаче, аз нямах намерение да се отказвам от плана си. Той просто щеше да претърпи лека метаморфоза. Аз продължих своето активно търсене на фирма, на която така да се каже да поверя живота си, тъй като според мен нещата наистина бяха толкова сериозни. Истината е че в разговорите с хората се доверих на инстинкта си и както ще се види по-късно не сбърках. В крайна сметка се спрях на една фирма (чието име няма да спомена за да не комерсиализираме разказа), която беше едновременно малка и от много време на пазара. Хареса ми това, че хората там ми отделиха много време в разговорите си и дори управителят на фирмата беше там и можах да разговарям с него няколко пъти. В крайна сметка подписах договор с тях. В този момент платих само 10лв. Те се ангажираха да ми намерят работна оферта по програмата Н2В. Когато това станеше щях да им платя истинските пари, а те не бяха малко. Цялата програма струваше към 800$ при тогавашен курс на долара около 1.46лв.

В работата нещата вървяха нормално. Спомням си че когато за първи път след завръщането си от Златни пясъци работих в кухнята с инструктора си Цецо, той възкликна: “Я, Андрю се научил да работи бе!”. И действително вече можеше да се каже, че макар да не бях факир, действително имаше полза от присъствието ми в кухнята. Все по рядко ме пращаха на зала. Вече имаше по-нови служители, които вършеха тази работа. Един от най-забележителните дни в цялата ми кариера беше 15 септември-първият учебен ден. Бях на смяна някъде от 11:00 преди обед. Когато излязох от метрото и погледнах към ресторанта бях поразен. Всичките му врати бяха отворени и от него “извираха” хора. Едвам си проправих път през тълпата за да се добера до вратата за персонала. Още при вида ми бях подканен незабавно да вляза в кухня. Когато го направих там цареше същински ад. Дори ръшовете на морето не можеха да се сравнят по сила и продължителност с това. Този ден през ресторанта сигурно са минали десетки хиляди хора. Аз работех на една от двете фритези и помня, че се справих доста добре, като се има предвид напрегната ситуация през целия ден. Накрая Росен, който беше мениджърът на смяна ме поздрави че съм се справил отлично.
По това време започнаха и моите по-продължителни периоди на даване на нощни смени. Аз все още не си пишех желания в бланката, но тъй като много от хората над 18 години бяха на съпорт, нямаше кой да дава нощни, Михаела често ме слагаше именно там. Веднъж бях две седмици подред само нощни и това доведе до обрат в професионалното ми развитие. Истината е че нощните смени много ми харесваха. Сприятелих се с Мичо-човека нощна и реших, че щом той може и аз мога. След тези две седмици нощни бях една седмица през деня и ми се стори ужасно. Освен напрежението си имаше и други лоши страни. По-малко свободно време. Почти целия ми ден отиваше, а аз държах особено много на личното си време, в което да се занимавам със своите неща на които държа. Освен това при два почивни дни на седмица, когато съм дневна, почти винаги на втория ден ме викат на работа, така че оставах с един ден. Края на септември и началото на октомври взех решение да давам по възможност само нощни смени. Пишех си желанията в бланката и Михаела винаги ми ги удовлетворяваше. Дори веднъж говорихме и тя ми каза, че що се отнася до нощните нямам никакъв проблем, стига на мен да ми е добре.
Този период беше важен и за социалният ми живот. Както вече обясних, в голяма степен до преди това моят свят беше във Факултета. Почти нямах други приятели освен колегите ми. Това скоро щеше да се промени и главна заслуга за това има Ariel. С нея имахме две срещи през септември. Едната беше на форумна среща на издателството за комикси. Беше забавно, с останалите форумци бяхме в кръчмата “Лучано”. По важно обаче е друго. Когато се срещнах с Петя на Славейков видях, че тя държи в ръцете си два странни предмета. Те представляваха въженца с висящи на единия им край торбички, а за торбичките пък бяха закачени лентички. Тя ги въртеше и описваше с тях много красиви движения. Аз я попитах какво е това и тогава за първи път в живота си чух думата “Пой”. Ariel ми обясни, че това е само за тренировка, а всъщност върти огън с подобни неща. Разпитах я и разбрах, че има цяла общност от млади хора които се занимават с това и се събират често пред паметника на Съветската армия или в парка Заимов. Аз, който по принцип винаги съм имал наклонност към пироманството, реших че това е много готино и поисках някой път да отидем заедно на среща на огневъртачите. Естествено имах и скрита цел, да се видим отново, тъй като нова форумна среща кой знае кога пак щеше да има. За мое най-голямо щастие, Петя охотно се съгласи и каза че няма никакъв проблем и че следващият път, когато има среща на спинарите (и тази дума я чувах за първи път) ще ми се обади.
След около една седмица отново се срещнахме този път пред паметника на Съветската Армия. За да се впиша по някакъв начин в компанията аз си бях донесъл три тенис топки и жонглирах с тях (като дете бях развил тази си способност). Онзи паметен ден не станах свидетел на въртене на огън, хората въртяха само тренировъчни пойове, повечето направени от дълги чорапи пълни с ориз или леща в края. Аз обаче много харесах цялата компания, именно това ми липсваше в момента. Малко по-късно се преместихме от паметника и отидохме в парка Заимов, където се запознах и с други спинари. Като цяло обаче в онзи момент все още не се бях зарибил по въртенето и нямах сериозни намерения да се занимавам с това. Бях воден единствено от мисълта ми да се сближа по някакъв начин с Петя и използвах това нейно хоби като претекст. Тогава не го съзнавах, но от днешна гледна точка считам първата ми среща със спинарите за важен момент, тъй като по-нататък спинарството щеше дълбоко да се настани в душата ми играейки важна роля в живота ми като цяло.

Браво, разказа кефи на макс, както винаги Леко се усеща, че не си писал отдавна, но не е болка за умиране

Исках само да вметна, че макар да не пиша коментари, чета разказа ти редовно, и чак сега ми стават ясни много неща около теб, колега. Продължавай, не карай народа си да чака.

Много добро отново! Накрая трябва да издадеш цяла биографична книга

Ако знаеш колко се бях ядосал че не пускаш глави направо спрях да влизам в форума заради това, а ето от каде е клипчето с оганя в клипа значи наистина си се зарибил, аде аде искам още за теб и Ариел!!

Наистина интересно и увлекателно но на мен най вече ми хареса и ми беше интересен факта как си обърнал и придал форма отново на живота си въпреки неблагополучието. Определено виждаш в такива моменти не само това което си реално в цялата си форма но и хората заобикалящи теб и на кой всъщност си струва да държиш. Ще ми е любопитно и интересно да разбера какво става по нататък.

E момчета, благодаря Ви за добрите думи Ето пускам сравнително бързо и следващата глава. И нали си знаете: не копирайте разказа извън пределите на Форумово защото не бих искал да попадне в ръцете на някой от главните герой

8. Hole in my soul


Спомням си денят първи октомври 2006г. В медиите не пропуснаха да отбележат, че това е първият учебен ден за родната Алма Матер. За пореден път се чувствах тъпо от факта, че съм отлъчен от студентският живот, но нямаше какво да се прави.
В работата ми вече стабилно давах само нощни смени и ставах все по-добър. С Мичо бяхме страхотен екип. Работехме заедно и освен това се сприятелихме доста. Това как ще протече една нощна смяна зависеше в огромна степен от това с кого ще си. Когато бяхме двамата с Мичо, дори третият човек да е някоя скатавка, успявахме да свършим бързо и имахме 2-3 свободни часа, през които обикновено стояхме пред компютрите и се ровехме из интернтет. По това време на денонощието аз обикновено посещавах форумите и най-вече този на PC Mania и този на общността на спинарите. Последният форум много ми се нравеше защото с повечето хора се познавахме лично. Освен тях обаче имаше и потребители, които практикуваха огнените изкуства в други градове в България. Спинарската общност ми харесваше все повече, макар аз самият все още да не бях такъв.
В началото на месеца продължавах да ходя на срещите само заради Ariel. Тя ме учеше на някои движения с нейният пой, а аз все още не си бях направил собствен. Помня една от срещите, в края с нея си тръгнахме заедно. С нас имаше и други индивиди от мъжки пол, но тя обръщаше внимание най-много на мен и това ме накара да се почувствам като истински пич. Може би именно в този момент хлътнах най-здраво и неспасяемо. Почти бях убеден, че тя ме харесва и че между нас ще се получи нещо. С нетърпение чаках следващата среща. Наложи се обаче да почакам малко, тъй като няколко от срещите съвпаднаха с дни в които бях на работа. Когато отново се видяхме на 13-ти октомври-Петък, нещата доста се промениха. В компанията се появиха няколко момчета с които Петя очевидно беше по-близка. Този път аз бях на мястото на пренебрегнатите и осъзнах, че тя не е това за което я смятах до този момент. Не искам да употребя по-груба дума, ще кажа само, че явно имаше значителен кръг от приятели с доста неизяснени взаимоотношения. Все пак, този ден не я видях да се целува с никого и това запази у мен макар и малка надежда. Надеждата обаче беше разбита на следващата среща, организирана на концерта на Радио Сити. Като цяло прекарването не беше лошо. Спинарите въртяха огън в периферията на концерта. Събра се голяма тълпа за която явно въртенето на огън бе по-забавно от самия концерт. Ariel също въртя. Между другото редно е да отбележа, че тя го правеше с изключителен финес и стил. Направо беше страшно вдъхновяващо и разпалващо въображението. Тази вечер обаче ми разби сърцето. Появи се някакъв тип, облечен в анцунг, който се водеше за нейно гадже. Не мога да разбера, защо жените почти винаги си падат по разни отявлени боклуци. Въпросният тип изобщо не ми направи добро впечатление, което ме накара да се почувствам още по-зле. Отдавна не ми бяха разбивали сърцето и аз чувствах болката дълго след този момент. Вече знаех, че между мен и Петя нищо няма да се получи и това изобщо не ме радваше. Тъй като тя, както по-преди отбелязах, бе успяла да изтрие Маги от съзнанието ми, сега когато самата тя ме разочарова, някак си в душата ми поне за известно време остана празно пространство. Наистина странно за мен чувство.
Именно в онези дни беше взето важно решение. Дали да продължа да ходя на срещите на спинарите или след като мисията ми с Ariel се провали да отеба. Истината е, че покрай опитите ми за ухажване на това момиче се беше зародило едно друго чувство-любовта ми към огнените изкуства. За този период от време станах свидетел на няколко огнени срещи, бях докоснат от магията и сега тя бе станала част от мен. Не можех вече да се откажа, пък и хората ме кефеха. Знаех, че и без това, понеже не съм вече студент имам нужда от социални контакти и спинарите бяха идеалната група, която на мен лично много ми допадаше. Някъде по онова време си направих и първият тренировъчен пой. Започнах по-активно да контактувам с останалите спинари. По време на срещите, това което ми направи силно впечатление, бе приятелската атмосфера и това, че всички са страшно готини. Макар и да изглежда щура работа, спинарството бе напълно чуждо на всякакви форми на вандализъм. Спомням си как Владо-един от моите нови приятели, ми направи забележка, че като пръскам поя си с цветен спрей, цапам асфалта! Когато въртяха огън в парка те винаги изцеждаха главите си от газта така че тя да не цапа алеята нито пък да попада на тревата. Изобщо ако за нещо съм благодарен на Ariel, въпреки всичко което тя ми причини, то е именно това че ме запозна с останалите спинари.
Аз самият по време на срещите започнах активно да уча нови движения с поя. Тъй като държах на безопасността обаче щеше да мине доста време преди за първи път да въртя с огън.
В края на октомври отново се срещнах с двамата си най-добри приятели от училище. Говорихме си по обичайните теми: нещата от живота, Star craft, и за това как Ariel изтръгна сърцето от гърдите ми, след което го пльосна на земята и подскача върху него.

В професионален план се случиха още няколко значими събития.
Интересно е да се отбележи, че в един от дните бях изпратен да дам нощна смяна в ресторант “Цариградско шосе”. Причината бе че ресторантът имаше рожден ден. Всеки Макдоналдс си има рожден ден на който абсолютно всички служители, вечерта са почивка и дори компанията резервира дискотека за тях. Ето защо нощната смяна се изнася от хора от други ресторанти. Беше забавно защото бяхме доста хора. Аз лично успях да изчистя грилът и малката фритеза още преди да затворим. Мениджърката Катя също беше от друг ресторант, което беше най-интересно от всичко. Капитанът на кораба не го познаваше много добре и не беше наясно с много от нещата, какво остава за нас. Спомням си как Катя, към края на смяната се заключи в сухия склад, който представлява нещо като клетка. В пристъп на безсилие тя започна да се друса на решетките и тъй като беше готина, признавам че това бе може би най-еротичният момент в цялата ми кариера.
Следва да се отбележи и това, че в края на месец Октомври приключваше сезонният ми договор с Макдоналдс. Трябваше да реша дали да подпиша постоянен или не. Вече бях на ясно, че ще замина най-рано през май догодина, тъй че щях да си стоя вкъщи още дълго време и ми трябваше работа. През тези седмици се поогледах за друга по-добра работа, но не намерих. Една от основните причини да преподпиша с Макдоналдс бе че вече се познавах с много от колегите, бях свикнал с работата и като цяло се чувствах добре. Знаех, че ако се преместя целият мъчителен процес щеше да започне отначало, а не ми се щеше. Именно за това в края на месеца подписах постоянен договор с Макдоналдс, който ме задължаваше да бачкам за тях поне още 6 месеца.

Истинския живот явно е най-интересната история. В един момент си мислиш че всичко върви добре, а в другия се обръща на 180 градуса Браво за "бързата" глава, все така увлекателно

Лолз?

Владееш ме.

Прочее, ако пускаш частите на по-големи интервали, можеш да пишеш във всяка нова глава какво става с живота ти в момента. И така да поддържаш сюжета... завинаги. Като в някакво извратено риалити шоу.

Брр...

Все едно.

Мисълта ми беше, че ме владееш.

Това прозвуча so wrong Новата част е добра, продължавай напред да видим как ще се развие историята

Леле яка главица, само не ми се нрави това че изкарваш Аriel виновна за това че си има приятел и плана ти за връзка с нея се проваля.