Това май е тъпо, но все пак ако на някой му хареса ще го продължа


Дейзър си отряза поредното парче от безформената му пържолата, която по скоро приличаше на подметка, отколкото на апетитно ястие. Вечеряше с родителите си, сестра му и брат му. Мразеше ги. Мразеше ги всичките. Едно тъпо нормално семейство, прекарало поредния си скучен ден. Сега те се храниха усмихнато.. разказвайки си смешки, случките от деня им и какви ли не тъпи вицове. Дейзър сложи парчето месо в устата си и започна да го дъвче смръщено. Беше отново в онова гадно настроение, наречено "нихилизъм към шибания живот". Внезапно в съзнанието му изплува убииството на животното, което дъвчеше в момента. Вероятно бе умряло в агония. Адски мъки, причинени от "човечноста" на хората. Изплю го.. гадеше му се..
- Каво ти става? - учудено го запита брат му Страйлър. - Ти си луд.
- Аз ще си доям зеленчуците - каза Дейзър, и набързо забоде няколкото останали грахови зърна, след което тичешком се качи по стълбите и се затвори в стаята си.
След секунди баща му връхлетя като ураган, помитайки полвината рисунки, залепени на стената. Погледна злобно сина си и му каза:
- Идвай да си доядеш пържолата, иначе.. - и показа масивната си длан, готова да се залепи за бузата на момчето.
- Не искам повече да ям месо.
- Този въпрос сме го обсъждали и друг път. Какво му е на месото?
- Убийството! - просъска Дейзър.
- Я не се лигави - развика се баща му Бейър - държиш се като малко дете.
- Ми сигурно, защото съм на 13. - тези негови думи, вбесиха още повече баща му.
- Ти си Тригърър - семейството ни е едно от най-уважаваните в обществото на еднаквите. Ще се държиш, както ти кажа. НЕ искам неприятности.
- НО, тате - започна момчето. - Айнщайн, Да Винчи, Питагор, Архимет - всички те са били вегетарянци.
- ТЕ са били.. - дори се погнуси да произнесе тази дума - .."различни".
- Ами, да - защо всички трябва да сме еднакви? - запита той. - Някога светът прогресираше и еволюир..
- Неее - прекъсна го Бейър. Вече беше бесен - Някога. Това някога е когато генетически са си придавали сякакви зарази и вируси. Тогава когато започна расата на първите хора-мутанти. Това време е минало. Вече няма мутанти. Няма вампири. Няма магьосници, елфи, принцове и летописци.. Ти сине, живееш в приказките. За това те наказвам. Забранявам ти оттук насетне да ходиш в библиотеката.
Дейзър не можеше нищо да каже. Не можеше да възрази. Все пак този човек му беше приемен баща и семейство Тригърър бяха добри хора, но следваха законите на "свръхсистемата". Момчето мразеше тези закони. Мразеше еднаквоста на всичко и всички. На тази планета от стотици години не се случваше нищо. Хората просто консумираха даровете на природата, обличаха се по един и същи начин, чувстваха едно и също, гледаха една програма по кибер-екраните по домовете си. Всичко се повтаряше всеки ден отново и отново. Писна му. Мразеше живота си. Искаше да открие нещо ново. Да твори. Да създаде различна реалност. Усещаше, че е различен – за това и семейството му го игнорираше понякога.
Дейзър извади дигиталния си скицник и започна да рисува с пръсти по кристалната му повърхност. Вече никой не се интересуваше от изкуство. Затова мразеше и времето в което живее. Мразеше тази скапана 2313-та година. Продължи да шари с пръсти по скицника, докато оттам не се прокрадна някакво създание, току що сътворено и скочи от дисплея, залепяйки се в неподвижна поза върху повърхноста на стъклената стена. Огледа рисунките си. Някои от тях бяха на земята. Мързеше го да става и за това ги остави там, за сега. Бръкна в „кутията със съкровищата”, така наричаше едно старо дървено сандъче, в което държеше една кутия цигари, запалка с лика на Че Гевара и едно малко тефтерче, което бе намерил в забранената зона. Ако някой разбереше за тези неща, щяха да го пратят на острова за назидание. Май в момента не му пукаше. Взе една цигара от кутията с надпис „Пушенето убива” и я запали. После се облегна в потъващата мека стена, седнал на леглото и се зачете в малкото тефтерче..

„Легионите на мутантите, отстъпваха пред мощта на нашата огромна по брой армия. Хората печелеха битката при долината на гарваните. Капитан Слайър внушително газеше враговете си, използвайки исторически доказана стратегия. Съдбата бе на страната на хората. Само още няколко километра ги деляха от сърцевината на град ФрийТек, където бе обявена първата независима държава на мутантите. Стоманените порти на обетования квартал, ще бъдат разбити до няколко часа. Оставям те скъпо дневниче, след малко ще ти пиша, когато завземем града и извоюваме свободата си..”

Именно това бяха и последните думи в тефтера. Какво ли бе станало после. Деизър бе опитал да намери някаква информация в библиотеката, но всички документи и исторически събития бяха засекретени и никой нямаше достъп до тях. „едва ли някога ще науча истината” кисело си помисли той. Загаси цигарата, защото чу, че някои се качваше по стълбите. Скри кофчежето, тъкмо когато някой влезе в стаята му. Черната фигура го стъписа. Не бе никой от семейството му.
- Здравей Дейзър – обади се дрезгав глас.
- Кой си ти? – попита момчето, зяпайки стегнатото, мусколесто тяло на непознатия.
- Даа, не ме помниш – с въздишка отвърна мистериозния. – Аз съм..
Разговорът им бе прекъснат от бащата на Дейзър, който влезе в стаята и направо щеше да получи удар, като видя другия мъж:
- Какво правиш в дома ми? Нали съм ти казвал никога да не идваш. Имахме спорзумение.
- Дойдох да го видя.
- НЕ, махай се. Махай се веднага. Иначе ще извикам стражите.
Мъжът бе принуден да си тръгне, но отправи усмивка на Дейзър и му прошепна:
- Скоро ще се върна и ще ти разкрия тайни за които не си и сънувал.
Вратата се затвори. Момчето остана сковано за цял миг от вечноста, след което скочи от леглото си и се запъти към стълбището. Спря се за да подслуша диалога между баща му и тайнствената фигура...
- Нямаш право да му казваш – крещеше Бейър. – Той е член на това семейство и ще спазва нашите правила.
- Но той има право да знае истината – обади си мъжът. - Той е необикновен, много добре го знаеш.
- Сега единственото необикновенно нещо в този дом си ти. Махай се.
Бейър посочи вратата и даже даде команда тя да се отвори и мистериозната фигура изчезна под погледа на смаяното семейство Тригърър. А в главата на Дейзър се прокрадваха милиони въпроси. Кой ли беше този човек? Дали въобще бе човек, или нещо друго? Какво ли знае за него, за миналото му? …

* * *

На следващия ден Бейър говореше по мобил-линията с един следовател, но Дейзър не можа да подочуе разговора, защото майка му Релейд, се караше на малката Пейе. Малката му сестра бе най-непослушното дете, което той бе виждал някога. Един ден ускуба плюшеното си мече, пълнейки полирания под с косми, които робослейв едва можа да изчисти. Този робот бе предназначен, само за покъщна работа, но Тригърър го караха да прави всичко – да пазарува по мрежата, да ходи на работа вместо тях, дори понякога взимаше децата от „Системата” – училището, което ги учеше на „маниери”, дисциплина, всеотдайност и непукизъм към случващото се наоколо. Пак стана време за Дейзър, да ходи в това „прокълнато” място, както сам обичаше да го нарича. Случваше се, всеки делник да ги занимават с едни и същи, скучни за него неща.
Стайте на „Системата” бяха покрити с сребристо-отразител и придаваше огледален вид. Дейзър огледа голата си сива глава. Зачуди се дали ако не го постригваха всеки ден би му пораснала коса. Бе чел за хората в миналото. Прииска му се да има коса. Огледа се наоколо, всички деца бяха толкова еднакви, толкова щастливи – той не бе от тях. Мразеше ги. Реши, че утре няма да даде на робослейв да го постриже. Седна на гумения под до Лесийър. Момчето до него му бе най-добрия приятел. Двамата заедно ходиха в библиотеката и прекарваха там часове наред.
- Здрасти Лесийър – каза учтиво Дейзър. – Как си днес?
- Ооо, Дей, човече. Ами добре – усмихна се момчето. – А ти?
- И аз така – той реши да не споменава на никой вчерашната случка с мистериозната фигура, даже и с най-добрия си приятел...

Изтъркано сай-фи плюс голям Хари Птър инфудънс (предлагам). Продължавай

Започва интригуващо, защото светът, който описваш, е доста различен от нашия и едновременно с това интригуващ. Напомня ми на света от филма "Equilibrium" (много добър, бтв).
Освен това стилът на писане не е лош. Чете се лесно, но задържа вниманието, не е досаден. Има малко правописни грешки, които дразнят, но са малко и могат лесно да се поправят.

Напиши едно продължение, може и да се получи добре. Но само внимавай накъде ще хвърлиш историята, защото не си струва да похабяваш хубавата идея с поредната история за война между лоши/добри, мутанти/хора и т.н.

Успех!

Приятно и леко за четене, много изтъркано като персонажи и сюжет. Показва, че имаш възможности - от тук нататък ти остава да ги развиваш. Не е зле. Продължавай да пишеш!

Наистина е хубаво.Харесва ми

...
- Първо ще преговорим законите на „свръхсистемата” – каза възрастен мъж, който беше от другата страна на огромния кибер-екран. Децата го гледаха с възхищение, всички, освен Деизър „Мразя го тоя дъртия” каза си наум и отново се заслуша във всекидневните му глупости.
На стената вместо образа на стария мъж се появиха няколото закона, безприкословно спазвани от това общество на еднаквите. Децата ги зачетоха на един глас:
- Закон1. Няма минало. Няма бъдеще. Единствения момент е настоящия. Животът протича днес, а не вчера или утре. Закон2. Еднаквоста е синоним на щастие. Различието е синоним на предателство и всеки различен ще бъде пратен за назидание на острова. Закон3. Никога не излизайте извън Ъшмор, защото този грат е единствения. Отвъд него е нищото. Отвъд него ви очаква смърт. Вътре в него животът е вечен.
Дейзър слушаше глупавите закони, който съучениците му повтаряха всеки ден. Писнало му беше от тях. Не разбираше, защо трябва да няма минало и бъдеще. НЕ разбираше, какво им е на различните и се чудеше, какво ли има отвъд купола на Ъшмор. Може би непознат свят. Законите на кибер-екрана изчезнаха и отново се появи образа на възрастния мъж:
- Никога не се отклонявайте от тези закони! – каза тои. - Следвайте ги!
- Защо? – внезапно се обади Дейзър. Кибер-лицето го погледна и спокойно с глас на оратор заговори:
- Защото да си еднакъв е благословен дар. Още от времето след войната. Когато хората победиха мутантите, бе създадена Свръхсистемата и законите й от тогава се спазват. Оттогава никой не е умрял. Никой не се е разболял. Живеем на върха на щастието. – следващите му думи, сепнаха децата – Ако не осъзнаваш, значи си различен!
- Различен съм – гордо произнесе думите момчето.
- Ще бъдеш наказан за това самопризнание – гневно възкликна лицето.
Изведнъж целия град прокънтя от проглушителни аларми. Лицето заговори на някаква вътрешно-системна честото:
- Имаме различен в сектор Г-7, веднага изпратете стражите..
Дейзър дори не остана да чуе останалото. Побегна по коридора на „Системата” и се отправи към ескалатора, водещ към изхода. Бягаше без да пести сили, без да се оглежда. Блъсна едно момиче, а то се стовари на земята и се паникиоса.. сърцето й спря да бие, от ъгъла се появиха трима съживители и я понесоха към близкия възкресителен пункт. След няколко часа тя щеше да ходи по същия този коридор, все едно нищо не се бе случило.
Момчето тичаше към изхода, но точно преди да излезе, на вратата се появиха стражи държащи бордшокъри. Лъчът от един бордшокър потъна в гърдите на Дейзър и момчето изгуби съзнание.

Събуди го непознат шум. Едвам отвори очи и видя нещо, което никога преди не бе виждал. Бе заобиколен от вода, толкова много вода. Бе чел за това място – островът, намиращ се на сред океана. А океана бе светът извън град Ъшмор. Дейзър се изправи. Гърдите му още бяха изтръпнали от лъча. Болеше го при всяко вдишване и издишване на въздуха, който на това място бе доста по-плътен и явно – чист. Огледа се и съзря природата. На Ъшмор имаше едно място, наречено Ел парк, но то беше с изкуствени дървета и растения. Тези тук бяха истински. Момчето се приближи до едно цвете и усещайки аромата, се наведе да го огледа. „Колко е красиво” помисли си той. Май за първи път в живота си се почувства щастлив и се запита дали не е това мястото което търсеше толкова много време. Искаше да огледа, искаше да обиколи целия остров. Да помирише всяко цвете, да докосне меките листа на дърветата, да походи бос по пръстта. Под едно дърво видя храст с апетитни плодове. Запъти се натам и откъсна червен плод с големината на грахово зърно.
- Не го яж – чу се отнякъде приятен момичешки глас. Дейзър вдигна глава и видя момиче, седящо на един от клоните на огромното дърво. Тя скочи на земята, приземявайки босите си крака на меката пръст. – Отровно е!
- Коя си ти? – запита момчето.
- Никоя. – отговори тя.
- Но, как се казваш?
- Никак.
- Но,..?
- Родена съм на острова – прекъсна го тя. – Тук децата нямат имена. Никой не ни кръщава, защото повечето от нас не преживяват и една година на този остров. Тук дебнат опасности, каквито глупавото ти, промито съзнание не може да си представи дори. Вие живеете в лъжлив свят сътворен от безсмислени закони.
- Но от къде знаеш толкова много за нас – зачуди се Дейзър.
- Баща ми. Той ми разказваше всичко което знае.
- Той някъде наблизо ли е сега?
- Не – въздъхна момичето. – Мъртъв е!
- Ооо, съжалявам. Искаш да кажеш, наистина мъртъв и не може да бъде възкресен?
- Възкресени не съществуват – започна момичето. – Тези „възкресените” които си виждал, те са просто клонинги. Не се съмнявай, че в момента един такъв клонинг заема мястото ти в обществото. Семейството ти едва ли ще заподозре, че теб те няма.
Дейзър я слушаше. С всяка изминала минута ставаше все по-объркан. Погледна голата й глава и я попита:
- Мислех, че на хората им расте коса? Поне така знам.
- Да на хората им расте коса. Но трябва да ти кажа нещо, което глупавото ти съзнание едва ли ще приеме веднага. – тя го погледна със съжаление, защото знаеше колко тежко ще приеме новината. – Хора отдавна не съществуват. Ние всички сме клонинги – мутанти с човешка ДНК. Ти си мутант, аз също, както и всички в цялата планета.
Момчето наистина не искаше да повярва. Какво по дяволите говореше тази. Помисли я за луда. Прииска му се да се оттърве от нея. Но тя отново прекъсна мислите му:
- Бягай – закреща тя и го хвана за ръката, дърпайки го тичешком нанякъде. Дейзър се обърна и видя, че към тях летят някакви създания приличащи на хора, но с черни прилепови криле и остри зъби и нокти. Тя се обърна също и като видя, че съществата ги настигат му кресна – Не можеш ли по бързо. Това са мутанти от третата раса – слейхите. Те убиха баща ми. Ако ни настигнат, същото ще ни сполети и нас. Бягай.По-бързо!
Двамата тичаха, хванати за ръце. Дейзър почувства нещо, стискайки топлата и длан. Но нямаше време да мисли за това чувство, защото слейхите ги настигаха. Една студена ръка се протегна и придърпа двете деца в тъмна пещера. После тази ръка извади лазерен меч и изкочи от пещерата, хвърляйки се на едно от летящите създания. Дейзър веднага позна фигурата, на човека, който го бе посетил миналата нощ в стаята му. Мъжът отряза едното крило на слейха и проряза с меча си, друго. Последния слейх се втурна и захапа с острите си зъби врата на облечения в черно мъж. Болезнения вик прониза целия остров. Тичешком, момичето се прокрадна между двамата, грабна меча от ръцете на мистериозния и отряза главата на третото създание. Мъжът й благодари и я похвали за смелоста, после се скриха в пещерата при Дейзър, който гледаше смаян момичето. Тримата се настаниха на удобна скала в мрака и никой не не каза нищо. След малко пръв продума мъжа:
- Време е да ти се представя. – обърна се той към Дейзър. – Аз съм Даркър. Ще ти разкажа истината за теб, когато му доиде времето.
- Искам да знам всичко, още сега – настоя момчето. – Каза, че ме познаваш?
- Да, познавам те. Ти, ъъ ти си..
- Различен – момичето довърши изречението, вместо него.
- Да, различен. – продължи Даркър. – Доведох те в Ъшмор от градът на хората. Последния град, унищожен от мутантите точно преди 13 години.
- Значи той е човек? – учуди се момичето, поглеждайки Дейзър с усмивка на лицето. Той за първи път я видя да му се усмихва. Притежаваше красива усмивка, най-красивата която до сега бе виждал.
- .. последния от човешката раса – заяви мъжа.
- Ето защо се чувствах различен през цялото това време. И значи съм единствения?
- След като хората са претърпели разгром в ФрииТек и капитан Слайър е бил публично изтезаван и убит,няколко човека от неговата армия са избягали и са се преселили в град Хю.Това бе последния човешки град. А след като нямаше вече хора, правителството на мутантите, реши, че ще е по-добре да създаде изкривена представа за живота. ФрииТек се превърна в Ъшмор, мутантите се „превърнаха” в хора и започнаха да следват закони...
- Свръхсистемата – прекъсна го Дейзър.
- Да, законите на свръхсистемата. Сещаш ли се сега, защо не трябва да има бъдеще и минало в Ъшмор.
- Защо?
- Защото, ако обществото на еднаквите осъзнае, че принадлежи към расата на мутантите, а не на хората, ще се самоунищожи. Свръхсистемата е заблудата, която прави живота им перфектен.
- Да живееш в лъжа – обади се момичето, - че кво му е перфектното на това?
- Те са щастливи, защото са еднакви. – каза й Дейзър.
- Те са щастливи, защото са „хора” – добави Даркър...

TO BE CONTINUED..

браво,хареса ми,продължавай в същия дух

Браво,харесва ми. Напомня ми на Nightmare City заради илюзиите. Само дето в тоя филм с чипове в мозъка се създават илюзиите, че живееш в перфектен град, докато всъщност е в руини. Ениуей, продължавай да пишеш, а пък аз ще видя какво ще измисля за нещо от сорта на световните конспирации.

ми като цяло разказчето е готино. само едно не ми допадна- при битката с лошите много набързо си преразказал нещата. звучи ми малко като "той поряза единия после другия, после го ухапаха, после момичето уби третия и той и благодари". малко раздувка на тфа място нямаше да се отрази лошо на историйката. но все пак общите ми впечатления са мн добри. идеята ти е готина и стила на писане е приятен.

успех и занапред

Един съвет - не се страхувай да си редактираш текстовете, дори и след като си ги постнал тук (или някъде другаде). Знам, че започва да ти е жал за нещата, които си написал, особено ако са написани добре, но щом намираш какво да им редактираш, значи може и по-добре! От друга страна така малко ще се затормозиш и може първоначалната муза да ти избяга, докато редактираш по-старите неща (а може пък и точно обратното да се случи), но ако си се захванал по-сериозно с това, не би трябва да е пречка това, а редактирането е наложително!
Успех!

благодаря за положителните коментари, за препоръките и съветите.. Това ми е първото стори и съм, ъъ все още леко зле. За това съветите са ми много от полза.. 10х ъгейн.. след няколко дена ще го продължа, че нещо ми изчезна музата.

Дейзър...малко като Рейзър I have the copyrights, dude
Бъзик бе, разказчето е много добро и е лесно за четене, напомня ми на творбите на Андрей.Продължавай в същия дух

Вече трети ден тримата плаваха с моторницата, с която бе дошъл Даркър. Устремени към Хю, последния човешки град, те възнамеряваха да намерят последните парчета от пъзале, и да го подредят. Имаха да си изяснят още няколко въпроса. Може би щяха да ги открият в Хю.. Сега моторницата бе спряла, за да се нахранят с плодовете, който набраха от острова. Дейзър погледна надолу към бистрата, спокойна вода. Огледа голата си сива глава:
- Защо още не ми расте коса?
- Може би не става толкова бързо, колкото си мислиш – отговори му момичето. Бяха решили да я наричат Аней, а и на нея това име й хареса.
- Мисля че наближаваме – възкликна Даркър, посочвайки червена точка в далечината. Наоколо имаше само вода. Докъдето им стигне погледа, но ето че сега погледите и на тримата се съсредооточиха, около червеното петно, ставащо все по голямо.. Наближаваха остров. Доста странно кътче от планетата. Островът бе нещо като съвременния свят на инките – насякъде джунгла, но вътре в джунглата, се забелязваха огромни сгради и постройки. Когато доближиха още малко Дейзър забеляза на брега една огромна статоя – фигура на човек, дъжащ книга в едната си ръка, а в другата гордо бе вдигнал факла. Долу на основите й пишеше „Статоята на свободата”. Взеха да се забелязват и първите сгради. Всичко бе в руини, личеше си че на това място се е водила люта битка.
Моторницата спря. Тримата стъпиха на брега и не спираха да се оглеждат. Градът им се струваше величествен, дори и разрушен до основи. Минаха покрай първите огромни сдания, извисяващи се до небесата. Сто етажните небостъргачи, бяха полуразрошени. Загледаха се в една 150 етажна сграда, покрита с бръшлян.
- Уау, колко ли е било хубаво тук? – възкликна Аней. – Прекрасно място.
- Да, - отговори и Дейзър – а представи си, ако не е в руини. Сигурно е било повече от прекрасно.
Те продължиха по пътя към вътрешноста на града. Разбира се, нямаше никакви признаци на живот. По асвалта, там където липсваха парчета, се подаваше зелена мъхеста трева, а на някой места се извисяваха огромни дървета, пробили си път по огромните пукнатини.
Спряха се пред сдание от масивни камъни и архитектура, напомняща минали векове. Започнаха да изкачват многобройните стъпала и след няколко минути, се озоваха пред врата, над която пишеше „Градска библиотека”.
- Ето я – усмихна се Дейзър.
- Тук има архиви от времето преди войната, даже от времето преди да се появят мутантите. – Даркър знаеше, че сега го гледат в захлас.
Той обичаше деца. Винаги ги е обичал, защото знае че никога няма да има собствени. Мутантите не притежаваха най-човешката черта, възможността за възпроизвеждане и продължаване на рода. Мутантите се клонираха и това бе единственното им бъдеще, ако не се бяха развили като нация разбираща от генно инжинерство, то сега цялата планета, щеше да е пуста и празна – без капка живот в нея.
Влизайки в огромната библиотека, те веднага се захванаха да търсят архивите преди войната. Даркър, а и Дейзър, искаха да разберат как и защо е започнала безсмислената война между хората и мутантите, която бе продължила няколко века.
- Ти търси на онзи рафт – Даркър посочи с пръст към величествените редици от по 10 000 книги, наредени едно до друго. И това само в първия ред, а самия рафт бе 30 реда. Последните се стигаха единствено със стълбата, закрепена по средата.
Дейзър се отправи натам. Не му се мислеше, колко ли време ще отнеме да открият точно това, което търсят - може би няколко дни, седмици, нищо чудно и месеци. Градската библиотека разполагаше с милярди книги, оставени като следа от различните епохи от човешкото съществуване...

- Намерих я – провикна се изведнъж Аней.
- Да, бе – каза Дейзър – толкова бързо. От къде тоя късмет. – и продължи да рови в своя си рафт.
- Не се шегувам. Намерих я.
Тя остави на дървеното бюро, намиращо се в центъра на залата, една дебела книга с черни корици на които със сребрист шрифт пишеше „История 2089 – 2299 година”. Дейзър и Даркър се приближиха. Аней вече разгръщаше страница след страница, докато не попадна на една озаглавена „Началото на войната”, започна да чете, но сричаше и засрамена, се отказа. Дейзър се наведе над книгата и зачете гладко, с по добра дикция:

- „През 2094-та година вече не само се правиха човешки експерименти, но и се клонираха хора в лабораторията на националната био-химчна сграда. Генното инжинерство се превърна в „спасител” за хората. Вече не съществуваха болести за тях, дори и смърт. Още при раждането, от бебето се взимаше костен мозък и когато порасне и започнат болестите, клетки от костния му мозък, пречистваха организма, премахвайки всяка една болест. За съжаление всяко нещо си има и своите лоши страни – генетиката не се примири само с това. Започнаха да се правят експерименти с човешка ДНК и животински клетки. Това доведе, до първите мутации.
През 2097 се появиха първите мутанти, а 2 години по-късно те наброяваха 2 милярда и цифрата им продължаваше да расте. Започнаха да се клонират, създавайки тайни армии. На 31 Декември 2097 г. мутантите по целия свят нападнаха хората и ги поробиха. Унищожавайки косния мозък, мутантите спряха всички надежди за бъдещето на хората. Бавно те започнаха да измират един по един. Не се знае точната дата, но не минаха много години преди да умре и последния човек на тази планета.”
- Това е невъзможно – обади се Даркър. – Какво става тук.
- Сигурен ли си, че си видял живи хора – запита го Дейзър, поглаждайки голата си глава, на която още не се виждаха признаци за каквато и да е коса.
- Ами да, бяха точно като теб, със сива кожа и тъмни очи. По този модел бе създадено и обществото на „еднаквите”.
- Ами коса? Виждал ли си човек с коса?
Даркър се замисли. Май не бе виждал такъв човек, не бе виждал и коса през живота си. Обърна се с лице към огромните рафтове и се зачуди, къде ли може да има други сведения за времето, което ги интересуваше. Внезапно от вратата налетяха сини космати същества..
- Бягайте, флуути! – изкрещя момичето, но нямаше къда да се бяга. Навсякъде имаше лавици с книги, нямаше никакви прозорци, а само вратата от която обаче сега прииждаха флуутите.
- Не можем да избягаме. – каза Даркър и изваждайки меча си, добави – Ще трябва да се бием.
Нахвърли се на най близкото синьо същество, размахвайки лазерния лъч. От тялото на флуута бликна светло-зеленикава течност и безжизнено се строполи на земята. В това време Аней бе намерила в чекмеджето на бюрото кама и без капка милост, преряза гърлото на флууа, който се бе засилил към нея. Само Дейзър стоеше безучастен и гледаше разразилата се битка. Той нямаше оръжие, не притежаваше и уменията на боец. Едно обикновенно 13-годишно момче, защо ли си мислеше, че е различен, след като вобще не го доказваше. Ядоса се на тези си мисли. Скочи на гърба на синьото същество с което сега Аней се биеше. Флуута тъкмо замахваше към момичето, когато Дейзър заслепи, бъркайки му с пръсти в очите. Разярено, чудовището размахваше ръце, без да вижда нищо. Одари свой другар, а другия му отвърна с още по-болезнен удар, който прати в несвяст заслепения флуут. От другата страна на стаята Даркър продължаваше да размахва меча към сините създания, а те прииждаха отвън все повече и повече. Мъжът се стрелна зад един рафт и го бутна върху галвите на трима флуута. Обаче други двама му скочиха отзад и го повалиха. Той изпусна лазерния меч. Протегна се за него, но бе твърде далеч. Единия флуут го ритна в корема, а другия го хвана за гушата и започна да го души. Междувременно Аней и Дейзър си пробиваха път към вратата. Почти излизаха, когато момчето се обърна:
- Трябва да му помогнем. Той ме спаси, когато бях бебе. Трябва да му върна услугата.
- Не, той би искал ние да се спасим и да...
Аней дори не довърши, защото Дейзър вече се бе втурнал да помага на приятеля си. Изрита в главата флуута, който душеше Даркър, но другия прати момчето в бутнатия рафт с мощен шут в корема. Дейзър се стовари в несвяст върху купчина книги. Момичето се надвеси над него и започна да го дърпа към изхода. Даркър стана и се добра до меча си. Разряза последния флуут на две и отиде да помогне на Аней да изведът Дейзър, преди да са дошли още от сините същества.
Мъжът в черно взе на ръце момчето и го понесе надуло по стълбите. От там обаче се задаваша цяла група флуути.
- Нагоре! – извика Аней.
- Там няма изход. Трябва да се опитаме да минем през тях. Засилваме се надолу и ако хванат някой от нас..Съжалявам, но това е единственото ни спасение.
- Остави ме на земята. – каза Дейзър. Тъкмо бе дошъл в съзнание. – Да го направим. Бягаме право надолу.
Тримата се засилиха, но стъпалата под тях се разтресоха, което направи задачата им още по-трудна. Засликата им ставаше все по-голяма. Тичаха надолу, понякога прескачайки по няколко стъпала наведнъж. Приближаваха сините същества, който чакаха със задоволство устремилата се към тях „плячка”.
- Аз ще мина първи – провикна се Даркър, държейки меча в лявата си ръка.
Няколко секунди по-късно същия този меч разряза трима флуута с един замах. Това им отвори път и те се промушиха покрай сините зверове, оставяйки ги гладни и този път.Флуутите бяха прекалено тромави и нямаше да ги подгонят.
-Поне за сега сме в безопасност – каза Даркър и огледа спътниците си. Двете деца едвам си поемаха въздух. Отдавна бяха минали границата на възможностите си. Строполиха се, сядайки на една отломка откъртена от съседната сграда. Мечтаеха за почивка, но единственото нещо което получиха е още флуути, изкочили от сградата до тях. Дейзър нямаше сили да бяга, дори нямаше сили да се изправи, само гледаше безмълвно приближаващите се сини същества и прозря бъдещето си, тоест прозря липсата на такова. Бе се предал..

HAPPY END
Шегувам се, ще има още... TO BE CONTINUED...

Не е зле, продължаваш в същия стил. Добре си решил да разкриеш малко от историята на света, в който се развива разказът ти, но в действителност доста малко казваш за него. А всъщност това е може би най-интересното!
Освен това започваш да накъсваш развитието на разказа си с много битки... В последните си две части има по една такава, без да се разкрива кой знае колко от историята. Просто прекаляваш с битките и разказът започва да се превръща в биткаджийска историйка. А в действителност битките са по-скоро помощно средство за раздвижване на действието и т.н. Не е лош подход да не ги описваш много, а да оставиш читателят да развихри фантазията си. И вместо върху битките да се съсредоточиш върху основната история (и фоновата, също), защото тях читателят не може да си представи и са същината на разказа.

Успех и да знаеш, че се пише "статУя", а не "статОя"!

имам една сериозна (за мен) забележка- Ню Йорк далеч не е толкова "прекрасно" място, колкото изглежда във филмите... имай предвид

То кат гледам наистина се оказа HAPPY END