|
Заглавие: Публикувано на: 17 Ное 2007 04:22
Една безсънна нощ... и обещаната 4-та част е налице!
В далечината прокънтяха няколко слаби пукота от гранати. Небето бе по-черно от всякога. На този забравен от Админа хълм, една единствена светлинка не достигаше. Всичко наоколо бе тихо, от време на време се чуваше метално поклопване на някоя част на екипировката, шумоленето от униформата или търкането в коравата почва. Беше почти 02:00 сутринта, когато почти всички момчета в окопа спяха. Аз бях нащрек заедно с Били и Блу. Тъкмо оглеждах полето, което бе застлано с емота и разбити танкове, когато чух шумолене като че ли от найлонови пликове наоколо.
Вдигнах ръка и помахах, посочвайки на Били и Блу накъде да гледат. Ококорих се и задишах тежко с отворена уста. Вдигнах калашника си и го насочих към промеждутъка между две полусрутени сгради. Били имаше на разположение Дезърт Ийгъла на Блу, бидейки намерил цели 5 пълнителя у емотата. Блу насочи 10-патронната си автоматична винтовка, която бе пригепал от емотата.
Стъпките приближаваха, а аз усещах ужасни болки в стомаха. Стегнах пръстите си и обхванах спусъка още по-стабилно. Тези, които идваха, щяха да минат през промеждутъка... бях сигурен!
Две тъмни фигури, високи на ръст, се процедиха между двете сгради и се спряха, за да огледат околността по-подробно. Аз предадох с ръчни сигнали на Блу и Били да се подготвят за стрелба.
Очевидно тъмните силуети не принадлежаха на емота. От сянката на оръжията разпознах, че това са калашници в ръцете им. А в емовската армия присъстват главно американски оръжия, тъй като емоизма произлиза масово оттам. Единия войник нареди на другия да спре и сам се приближаваше все повече. Внезапно спря, когато ние тримата се уплашихме и наведохме рязко глави. Аз стиснах зъби и вдигнах поглед нагоре. Войникът прошепна: "Дрънди, тук нещо не е наред!". Другия силует се приближи още по-безшумно. Бях сигурен, че това са от нашите хора. Блу обаче изниза през зъби: "Да ги изпържим!". Били го хвана за униформата и му изръмжа нещо от рода на "Тва са наши, бе!". Сега вече се чудех как да стане така, че да не се убием взаимно. Паролата беше:
"Не само че те бием!" - подавано от едната страна, а другата трябваше да отвърне с "Ами че те и ебем!". Аз се реших на това, наредих на другите да се наведат, самият аз се изпързалях надолу и казах с нормален глас:
-Не само че те бием... -Казвайки го сякаш незавършено. Въртях очи и стисках калашника си все по силно в очакване.
Двата войника се изсмяха тихо, а единият добави:
-Ами че те и ебем!
Без да надничам извън окопа, аз им казах да се настаняват. След миг и двамата се претъркулиха вътре. Единият от тях пусна огънче със запалката си и можахме да видим лицата им. Отдалечихме се в единия край на окопа, за да не безпокоим спящите. Едното войниче протегна ръка, за да се здрависаме.
-Сержант Андрей. Зелена Барета. Абе малко се провалихме на изпита и требаше отново да го държа, ама...
-Ефрейтор Дръвник, приятно ми е, момчета. Чухме за успехите ви тук и решихме да ви нагостим.
Аз се намръщих леко и отвърнах:
-Намерили сте малко неподходящо време за нагостяване. Хората ми спят, а ние стоим будни от часове. Коя е частта ви?
Андрей се потупа по рамото и го освети със запалката си. Виждаше се едро "УЕ" в жълт цвят:
-Аз съм от спецчастите. Ударния Екип, така ни викат.
-Мене ме бройте към партизаните. От вашите хора съм, ама от екипа на Дади. Хах... разболя ни тоя човек. Чухте ли какво прави с нас?
Блу, Били и аз седнахме по-удобно и проявихме желание да разберем. Дръвник продължи ентусиазирано:
-Тоя откаченяк разруши ЦЯЛО УЧИЛИЩЕ в тийнпроблем, за да направи база там. Представяте ли си? Държи ни заключени по класни стаи в 90% от времето. В останалия период тичаме като откачени в двора, с 30 килограма екипировка! Екшън досега не сме виждали, най-близкото до битка е шума от непрекъснатия оръдеен обстрел. Нямате представа как се въодушевяват момчетата, когато чуят нашите оръдия! Аз съм късметлия! Андрей ми помогна да избягам. Точно преди... 20 минути избягах от проклетия пандиз! Минахме незабелязано покрай картечар-пазач и близо 5 охранителя! Момчета... доста здраво съм загазил. А и не само аз. Знам, че е кофти, ама... Ами вече се обърнахме срещу Генерал Админ. Това е причината Дади да ни държи заключени. Опитахме се да го свалим от власт тоя пуст Админ, но не успяхме. Аз съм от бунтовническата част. Всички са ми врагове освен вас, момчета. Понеже Куц е командир, ще попитам директно него...
Дръвник се обърна към мен, стисна ми ръка и заговори:
-Сержант Куц, ще бъда адски благодарен ако помогнете да спасим приятелите ми от зандана на Дади. След това ще сформираме бунтовнически отряд и ще свалим Админа от власт.
Аз се замислих... Наистина, досега не бях осъзнавал, че работя за Админа - за негово благо. Стиснах юмрук. Как може да съм излъган по този начин? Щом Админа не си върши работата, ще трябва да го премахнем.
Вдигнах поглед към Дръвник, после към Андрей.
-Момчета, можете да разчитате на помощта ми. Ще измъкнем приятелите ви.
Дръвник и Андрей направиха най-щастливите физиономии и ме потупаха по рамото.
Андрей забърза, изправяйки се:
-Ако ще го правим, да го направим сега, докато повечето стражари къртят пиянски сън.
Дръвник също се изправи, окачвайки на рамото си черния си калашник.
Аз се обърнах към Блу, а той отговори веднага:
-Куц, всички сме с теб, само дето в момента не можем да изоставим позицията си. Тръгвай веднага, защото ще ни транспортират във Форумово след... 2 часа. Ще те чакаме тук. Хайде, върви!
-Ще трябва да тичаш бързо. Дай ми снайпера си, Куц. -Добави Били. -Ето ти Дезърт Ийгъла... И Божествена бързина, приятелю!
Аз се сбогувах с хората си и излязох от окопа. С Андрей и Дръвник затичахме по тротоара на дълга улица, на отсечки, прикривайки един друг. Не след дълго бродене из улиците, най-сетне стигнахме училището. То бе оранжево боядисано, с решетки на всеки прозорец и ограда с бодлива тел. На входа, чиято порта имаше гигантски размери, стоеше постови, облегнат на картечница. Самата тя бе поставена върху най-малко 5 чувала пясък. Ние се покрихме зад купчина сандъци пред магазин за електроника. Андрей се обърна към Дръвник:
-Искам да привлечеш вниманието на тоя картечар. Аз ще се заема с него след това. Ще го упоя за 3 часа със специална инжекция. Ти ще заемеш мястото му.
Куц, искам ти да проникнеш през входната порта и да нокаутираш стражаря в кулата. Ето ти две дози приспивателно. -Той ми подаде две спринцовки със зелена течност.
-Забиваш я във вената на някоя от ръцете му. Първо го налупи в главата, после го инжектирай. Като тръгнеш да се качваш, Дръвник ще направи откос с картечницата. Ти се качваш горе уж под предлог да видиш какво става, приспиваш стражаря и му взимаш униформата. Влез в сградата и търси на 3-я етаж стая номер 358. Там са приятелите ми. Успех!
-А ти какво ще правиш? -Попита го Дръвник.
-Аз ще бъда емото, по което ужким стреляш. Когато надойдат тълпи войници, им кажи да ме хванат. Аз ще им пусна газ и те же изпонаприпадат... Ще ги държи поне няколко часа. Тръгвайте!
Дръвник притича близо до картечаря, залепи се за оградата и започна да се придвижва до него. Аз загледах стражарите в двора - бяха 2 двойки, които си говореха за нещо. Дръвник и аз се доближавахме до картечаря... Хмм, изглежда бе полу-заспал. Дръвник ми даде сигнал да продължа. Тръгнах към него с тихи стъпки. Понеже картечницата се намираше малко пред входа, му се падах в гръб. Почти го стигнах... Там съм! Почти му дишах във врата, когато извадих едната спринцовка, поех си въздух. Нещо ме трясна в мозъка... Щях да приспя човек!
Наведох се леко, прицелих се във врата му и... забих спринцовката с всичка сила. Преди да се е усетил, му изцърках цялото съдържание на спринцовката. Той понечи да гъкне, но му приседна. Обърна поглед, за да ме види. Ококори се и падна в ръцете ми. Махнах на Дръвник, а той дотърча и хвана картечницата. Помогнах му да облече униформата на заспалия, като самия него го пренесохме зад сандъците, където бяхме първоначално. Аз прескочих портата и се озовах в двора на училището. Стражарят в близката кула гледаше в друга посока. Аз дадох сигнал на Дръвник да открие огън с картечницата. Хванах се за стълбата и изчаках шумотевицата. Минаха няколко секунди, когато мозъкоразтърсващ звук процепи квартала в радиус от няколко стотин метра.
Аз се закатерих трескаво по стълбата, а стражарите затичаха към Дръвник.
Покатерих се по стълбата, качих се на платформата и с все сила халосах стражаря в главата. Той се строполи на земята, а аз изпълних процедурата с опойването. Дръвник извика:
-СПРЕТЕ ГО! ХВАНЕТЕ ЕМОТО! СЛЕД НЕГО!
Аз нахлузих униформата, сложих си и шапката му, нарамих пушката, но чух че някой се катери по стълбата. Ами сега какво ще правя с този заспалия? Без да му мисля много много, погледнах надолу, колкото да се уввря, че никой няма да види, надигнах с все сила заспалия и го хвърлих от кулата, която беше на 5 метра височина. За щастие, войничето се приземи на изхвърлен в двора оръфан диван. Точно на момента на хвърляне, зад мен застана друг войник, който ме избута и извади бинокъл.
-Мамка ти шибано емо миризливо! Цяла вечер ни тормозят!
Той огледа хоризонта, прибра бинокъла и ме потупа по рамото. След това заслиза по стълбата, а аз си поех дъх. Погледнах надолу, а Дръвник още си беше там и презареждаше картечницата.
Време беше да действам. Слязох по стълбата. Дворът бе празен. Затичах до входа, надявайки се да е отключено. За щастие, беше и влязох тихомълком.
Пред мен се изправи дълъг коридор, стълба за горния етаж и стълба за долния. Закачвах се предпазливо, изваждайки Дезърт Ийгъла. Качих стълбите за 3-я етаж... Затърсих трескаво стая номер 358. 355... 356... 357... 358!!!
Опитах се да отворя, но бе заключено. Огледах коридора... Нямах друг избор. Насочих пистолета към бравата и стрелях. Целият коридор прокънтя. Разбих вратата и извиках:
-Аз съм Куц Пръч, дойдох да ви освободя! Бягайте бързо!
Яростен грохот от краката на дузина момчета разтърси стаята. Един по един те се изнизаха и заслизаха по стъпалата. От далечни стаи по-дълбоко в коридора изпонаскачаха офицери и откриха огън, но беше вече късно. Намирахме се в двора и търчахме към входа. Разбихме портата и се разтичахме по улиците. Зад нас група разярени войници откри огън и разкърти мазилката на близките блокове. Дръвник взе картечницата и стреля назад, поваляйки един от войниците. После я хвърли и побегна панически. Тичахме ли, тичахме като изоглавени улица след улица. Изведнъж пред нас заби спирачки грамаден бус. От него се подаде Андрей, който ни извика:
-Хайде, товарете се и да бегаме! Тия са право зад вас!
Той извади мини автоматично оръжие и стреля през страничния прозорец. Ние набързо се качихме в буса, Андрей затвори вратите и откъртихме гуми. Зад нас войниците стреляха и удряха ту някоя сграда, ту местната кофа за болкук, ту пукваха по някой прозорец на буса. Аз се хванах здраво и се мерметках напред-назад, докато Андрей взимаше опасни завои. Той извика:
-Всички ли сте тук?!?
-Да, сержант! -Подаде се тих глас от дъното на буса.
-А сега право в горъта! -Изсмя се Андрей и пое по незнаен петокласен път извън града.
___________________________________
 Или имаш, или немаш.
|
