|
Заглавие: Публикувано на: 11 Сеп 2007 12:52
Може би от желание за помощ, но по скоро просто заради чисто нежелание индивиди подобни на авторите на горните съобщения да имат последната дума в толкова рядка по съдържание тема като тази ще си позволя да помогна поне в издирването на едно от споменатите от автора произведения...
За съжаление(или по скоро огромно мое вътрешно удовлетворение) съм длъжен да спомена факта, че реакацията на потребителите изказа ли се в нея, и като цяло демонстрираното от тях поведение и нагласа, са поредното доказатество и причина именно да бъде невъзможно намирането от материяли от какъвто и да е различен от масовия интерес характер в рамките на интернет пространството...и не само в съответното....
Валери Петров-Тавански спомен
1
С есента и дните станаха студени,
а балтонът беше горе на тавана,
в дъното на стария лелин гардероб.
Бяха му ръкавите късичко скроени
и като го сложих, недобре ми стана,
та нарочно бръкнах в десния му джоб.
Бръкнах и извадих: снимка развалена
(двама млади влюбени на два стари стола,
кавалерът аз бях в същия балтон),
после два бонбона в книжчица зелена,
два билета филмови, стари, без контрола,
и едно шишенце със одеколон.
“Тез билети - казах си - са от кино “Глория” ,
прости са бонбоните, смешен е портрета
и шипето пълно е с разводнен парфюм.”
Казах, но си спомних ланшната история,
влезе нещо тъжно тука във сърцето,
име едно нежно дойде ми на ум
и видях я, същата, в розово облечена,
същата усмивка и ръката същата,
и от ваксинация малката следа.
“Панта рей!” - помислих си. - “Всичко е далече!
Миналите мигове вече се не връщат,
както се не връща речната вода.”
Но все пак останах в здрача на тавана.
В здрача на тавана, във балтона смешен,
любовта преминала си припомних аз.
В тъмното парфюмът нежно ме обхвана,
сладък бе бонбонът, снимката шумеше
и отнейде, та-та-ра, чуваше се джаз.
2
Най-напред бе всичко в розовата дреха,
биеше сърцето гръмко във гърдите
само като видех вашата врата,
саксофони свиреха, облаци хвърчеха
и тролеят движеше се помежду звездите,
и сънувах всяка нощ твоите уста.
след това писмата. Ах, писмата стари,
писани небрежно сред черновки четири,
с хиляди целувки върху всеки лист,
със цветя безбройни като във хербарий,
с нежни обяснения цели километри,
с послепис и после с послепис!
След писмата - помниш ли? - първите ни срещи,
твоите родители мразещи ме искрено,
бялата ти шапка, белите брези.
И писма отново: “Ще ли разбереш ти?
Не ме пускат вече. Много ми се иска, но…” -
Строфи от любов и кофи със сълзи.
Помниш как поскърцваха стълбичките дървени?
Помниш как мечтите ни тихо се намериха
в малката ми стаичка цялата във прах?
Помниш как във всичко мислехме се първи,
а пък все откривахме старата Америка?
Колко много копчета, колко много страх!
Спомняш ли си масичката в “Бивша орхидея”?
Помниш ли пейзажите (морски и планински)?
Помниш как разсмиваха ни стенните рога,
как един до други ний седяхме в нея
и четяхме с трепет книги медицински
и шептяхме бледи: “Ах, ами сега!”
Помниш ли, не помниш ли? Кой те знай къде си,
сигурно ще вземеш оня зъболекар
и ще слушаш свърдела му, и ще си добре.
Помниш ли, не помниш ли? Всичко отиде си.
Като стар часовник, тихо и полека,
любовта в сърцата, изхабена, спре.
дните се редуваха все едни и същи,
люшкаха се кожените дръжки във трамваите,
никнеха и вехнеха горските треви,
а пък ний седяхме в слънце и във дъжд и
сменяхме си дрехите, сменяхме си стаите
и веднъж усетихме: нещо не върви!
Празни бяха срещите, глупави - алеите,
стаята ми - хладна, пастите - безвкусни,
и дори ядосващи - стенните рога;
и по жици вече бягаха тролеите,
и сънувах вече други, чужди устни,
а по твойте устни лепнеше тъга.
3
Неделята е тъжен ден за хора,
Усещащи един от друг умора,
Държещи се един за друг едва.
В една неделя срещнахме се двама.
“Не закъснявай!” - бях й казал. “Няма!”"
И дойде във три без четвърт вместо в два.
И тръгнахме по улиците стари,
по пролетните сухи тротоари,
извити без начало и без край.
Вървяхме все по същите маршрути
със същи спирки, в същи брой минути
като квартален остарял трамвай.
До днеска още къщите аз помня:
най-първо беше надписът огромния
с показващ пръст “Бръснарница Багдад”;
след туй гаражът, малката градина
и железарят с ключ от ламарина,
и киното, и въглищният склад.
И ний вървяхме и не си говорихме.
каквото да говорехме и сторехме,
говорено и сторено бе веч;
познавахме си шапките, костюмите,
познавахме си мислите и думите
и бе излишна всяка наша реч.
И аз си мислех: “Вече сме към края.
И тъжно ми е, а защо, не зная.
Носът й бе по-тъничък преди.
Туй копче скоро май ще се изгуби.
Оградите са пълни с думи груби
и тази шапка лошо й седи.
Оградите са пълни с думи мръсни.
Туй копче по-добре да се откъсне.
А ний да скъсаме е най-добре.
Във Бомбо-Нгонго нейде ми се ходи.
Какво ли е да плаваш с параходи
в изпъстрено със рифове море?…”
И виждаха се негърските лагери,
и чуваха се негърските шлагери,
и лових риба в синята вода.
Тогаз тя каза: “За какво мечтаеш?”
“За теб! - отвърнах аз. - Нима не знаеш?”
“Обичаш ли ме?” - каза. Казах “Да!”
И както тъй въвряхме неусетно,
достигнахме до спирката ни сетна,
поспряхме се и тръгнахме назад.
Най-пръв бе складът, после киното,
ключът от ламарина и градината,
гаражът и “Бръснарница Багдад”.
4
Облачета плуваха в небесата чисти
и мъхнати листи имаше по клоните в парка,
дето водеше тъжният ни друм.
Велосипедистите бягаха по пистите
и внезапно качваха се горе по наклоните,
като шумолеха с нежен гумен шум.
Бяха снизходителни и добри пазачите,
хората се чувстваха леки без галоши
и вървяха с кухи вафли в уста.
Футболните зрители биеха играчите,
не че тез последните бяха толкоз лоши,
а защото, тъй на, просто пролетта….
Само ний се чувствахме сякаш беше есен.
Бяхме си дотегнали казано накратко.
Краят беше близо и бе сто на сто.
Хороскоп извадихме, но не беше весел,
ядохме бонбони, но не беше сладко,
искахме да седнем - нямаше место.
После на чорапа й бримка се изнищи.
Детската градина беше пълна с крясъци.
Хвръкна в стратосферата изтърван балон.
След това аз стрелях на едно стрелбище,
три железни тигъра паднаха със трясъци
и получих премия цял одеколон.
Дъх водеколонен, тъжен и далечен,
дъх от любовта ни, от мечтите мирис,
на тавана носиш ти спомен от тогаз!
“Панта рей! - си казвам аз. - Всичко веч протече,
есента е тъжна и там долу свири
като бормашина оня глупав джаз!”
5
Тъй както го рисуват по картините,
небето беше бледо над комините
и празен беше празничния ден;
и ние се погледнахме печално,
и влязохме във киното квартално,
където даваха “О, ти мой блен!” .
О, ти мой блян със пожарогасители,
о, зрители със външности съмнителни,
афиши с отлетяло вече “Днес” .
И тъмно, и плювалници нечисти,
и снимки на забравени артисти -
Мачис и Хари Пил, и Мае Уест….
Бе почнало. Едно хлапенце мина
в салона с нас под форма на роднина.
Бе почнало и вътре беше мрак.
Върху екрана смееха се двама,
след туй при тях пристигна една дама
и каза с надпис: “той ще дойде пак.”
И знаехме ний филма чак до края
(и как ще я съгледа той в трамвая,
и как бандита ще го сгази трен),
защото бяхме го видели двамата
със мъничка промяна на рекламата,
тогава беше май “Ела при мен!” .
И ний седяхме близо до кабината,
и слушаше се как шуми машината,
и снопът бе тъй ниско при това,
че трябваше ми мъничко да стана,
за да израсне мигом на екрана
една ужасна рошава глава.
И аз седях и мъчех се да гледам,
и скърцаше креслото на съседа,
и аз се чувствах уморен и стар;
и тъжно бе, чувах как сред мрака
един часовник във гръдта ми трака
и се нуждае от часовникар.
А после дойде “Край” и вентилатора
със гръм наблъска вятър във театъра,
и светна, и платното избледне;
и ний видяхме тъжни и посърнали,
че всички двойки бяха се прегърнали
и само ние, само ние - не.
И си излязохме. “На мене струва ми се -
аз казах, - че достатъчно преструвахме се…”
Тя каза тихо: “Също и на мен.”
Врабчетата шумяха във градините,
небето беше бледо над комините
и празен беше празничния ден.
6
Когато ни дотегна вече всичко
и хороскопът пишещ за раздяла
- ах, вече ясно бе! - излезе прав,
отидохме - така, зарад шегичката -
тя с нова рокля, аз със роза бяла,
при стария крайпътен фотограф.
Той сложи във петлицата ми розата,
разгъна фона с бясна Ниагара
и погледа ни точно нагласи;
ала за нас бе малко трудна позата,
аз мръднах той капачето изкара,
тя мигна и той каза ни: “Мерси!”
И почна се играта на среброто,
на солите пълзенето неравно,
безшумният молекулярен взрив’
и ето че във ваната, в живота,
от Нищото изплава бавно-бавно
невижданият мокър негатив.
А пък от вред ни гледаха портрети,
прекрасни мигове, навеки спрени,
фиксирани човешки младини,
намръщени младежи със каскети,
от зли роднини двойки разделени,
деца в ковчези, бременни жени.
И всичко стана жално моментално”
и хората, и бледното предградие,
и снимката, излязла тъй добре,
и двамата се гледахме печално,
и нейде се обади едно радио:
“Вероника, животът е море!”
Една зарзаватчийка се разчуства и каза,
че блазя ни, че сме млади,
и че момата е таман за мен;
а фотографът каза нещо за изкувството,
че то е вечно, снимките извади
и ни ги даде в плик един зелен.
И тръгнахме ний в пътя си полека,
и влажни бяха снимките и двете,
и в плика залепиха се така,
че колкото и да ги дърпах леко,
във нейната остана мойто цвете,
а в моята - едната и ръка.
Тогаз си казах: “туй са явни знаци,
че ще се срещнем пак и не след много.”
Ала гласът, гласът ми беше нов
Във входа на една кооперация
целунахме се, казахме си “сбогом!”
и тъй завърши нашата любов.
7
Но дали наистина туй вече беше края?
Горе от тавана слушам как тромбона,
та-та-ра, печално в есента звучи.
Нещо ме ядосва, но какво - не зная.
Може би балтона? Може би бонбона,
който тъй е сладък, че почти горчи.
Ах,защо ни трябваше да се разделяме!
АЗ тогаз си мислех че ще те забравя,
но сега си мисля, че съм бил глупак.
И усещам, нещо зъб един боли ме,
и ако не мине, трябва да го правя,
и как мислиш, може да се срещнем пак?
___________________________________
Lets have a black celebration
I see the stars come out tonight
I see the bright and hollow sky
Over the city's ripped backsides
I look to you
How you carry on
When all hope is gone
Can't you see
PS: Misery Loves Company - I AM NOT A GOTH!
|
използвай го мъдро 
... има тема в която да искаш ...
Само заради него си пазя още учебника, както и заради "Японският филм", за който ми трябваше известно време да попадна в подходящата душевна нагласа, че да го разбера напълно.