След първоначалния хейт, с който беше посрещната първата ми творба, аз едва сега събрах куража да постна нещо. Та запознайте се с новото ми творение - "Опустошение" (това е работно заглавие). За разлика от предишното, това е сай-фай. Пускам пролога, останалото ще го мъдря после (поне имам идея как ще свърши). Кртикувайте на воля (правете разлика между критика и хейт), защото определено има какво да шлайфам още. И тъй, Боби...



Застанала в клоните на една огромна гигацелула, Анивеста очакваше поредната си жертва.
Кацнала като орел на скала, тя представляваше красива гледка с медночервената си коса, проблясваща под лъчите на Ригел, както и с бронзовата си кожа и изящната си фигура. От нея се излъчваше гордостта на хищник, недосегаем от никого и нищо. Всеки, ценящ женската красота, би плъзнал поглед по грациозното й, гъвкаво и силно тяло, чиито извивки загатваха едновременно ловкостта й на пантера и нежната й женственост. Но хората не се заглеждаха по нея, нито пък можеха да се потопят в магията на сините й като тюркоаз очи, защото нямаха време за това. Твърде бързо умираха със забито в шията или в гърдите острие.
Никой пътник, който минаваше оттук, не подозираше смъртоносната опасност, скрита сред горичката от безобидни многоклетъчни прокариоти, които кротко фотосинтезираха силициеви съединения под ярката светлина на Ригел. Обикновено под такива горички се въдеха същества, хранещи се единствено с кварца, който се натрупваше в долните части на гигацелулите.
Да, никой не очакваше, че животът му ще приключи някъде из дебрите на тази колония от примитивни многоклетъчни, подобна на хилядите други, пръснати из цялата Ригелия ІІІ. Планетата бе достатъчно далеч от звездата си, за да има на нея живот, и все пак достатъчно близо, за да не бъде скована в твърда мантия от силиководороди. По цялата й повърхност растеше Гигацелула прима, някъде на гъсти лесове, другаде на малки китки от по няколко индивида. Ето защо жителите на планетата познаваха добре горичките и не се бояха от тях.
Но тук беше по-различно. Тук, подобно на паяк, чакащ мухите в паяжината си, се спотайваше Анивеста и дебнеше случайно преминаващите хора, за да ги убие и ограби.
Ето че един се задаваше, крачейки между белите стъбла на гигантските прикрепени организми. Но в него имаше нещо разлчино. Промъкваше се с непринудената ловкост на див звяр, а сетивата му изглежда бяха нащрек, готови да уловят и най-тихия шум, и най-незабележимото помръдване.
Този е интересен, помисли си момичето, докато безшумно вадеше електроножа от канията. След това изчака, докато той мине под нея, оттласна се и скочи.
Нещо тежко и твърдо – вероятно юмрукът му – се заби в корема й и макар стоманените й мускули да я предпазиха от внезапна дисекция (силата на удара, заедно с инерцията й, беше достатъчна за това), всичкият въздух излетя от дробовете й и тя се строполи на три метра от мъжа.
Въпреки това Анивеста беше боец, калена бе в приключилата наскоро Галактическа война и нямаше да се даде лесно. Тя се сви, прехвърли тежестта върху гърба и лактите си и се изстреля с краката напред, изритвайки противника си в гърдите. Той загуби равновесие за момент, но приклекна на едно коляно и успя да остане прав. Очевидно притежаваше доста бързи рефлекси.
Миг по-късно мъжът я изтръгна от размишленията й, като хвана единия й глезен и с бясна скорост я завъртя. Тя полетя към стъблото на една гигацелула, но се опомни навреме, за да подложи гръб и да омекоти удара. В същия момент ритна по посока на противника си, но пропусна. Главата й срещна една доста остра буца кварц, която остърга темето й. Червената й коса се напои от процеждащата се тъмна кръв.
Непознатият не губеше време и озовавайки се с един скок до нея, подпъхна крака си под тялото й и я преобърна по гръб. След това ритниците му заваляха като дъжд. Имаше здрави подметки на ботушите. Продължи да я рита, докато тя престана да мърда.
После клекна до нея, опря коляно в гърба й и изви ръцете й назад, за да не може да се съпротивлява. Очевидно се е погрижил всяко движение да й причинява възможно най-силна болка. Анивеста едва чуто изръмжа.
- Да те убия ли, кучко? – просъска мъжът в ухото й. – Или още ти се живее, а?
Тя се усмихна ехидно, доколкото й позволяваха разцепените устни.
- А може ли аз да те убия?
За тези думи получи зашеметяващ удар с юмрук, който остави окото й насинено.
- Виждам, че упорито си просиш смъртта – хладно, без емоция, каза мъжът. И все пак не ми се иска да лишавам от живот толкова красиво същество – добави с нотки на сарказъм в гласа.
- Не знаех, че наемниците имат очи за красотата – отвърна тя в опит да отвлече вниманието му. – Мислех, че им е все едно.
- Може би имат, обаче не се главозамайвай – не й остана длъжен противникът й, като не охлабваше хватката нито за миг. – А и аз не съм наемник.
- Ще ме пуснеш ли най-накрая? – даде си Анивеста вид на изнервена. – Омръзна ми да лежа така.
Едва сега го огледа по-отблизо. Беше много по-млад, отколкото й се бе сторил първоначално – десет или единайсет години на Ригелия ІІІ, равняващи се на шестнайсет или седемнайсет земни. Всъщност толкова беше и нейната възраст. Очевидно той също не бе прекарал Галактическата война в бомбоубежище. Мускулестото му, но слабо тяло бе силно и гъвкаво, а загорялата му под лъчите на Ригел кожа имаше странен зеленикав оттенък. По тясното му, издължено лице бе покарала рядка черна брада, а тъмните му очи горяха с неспокоен, хищнически пламък. Гъстата му черна коса, дълга може би почти колкото нейната, беше прибрана назад с нещо като диадема. Доста красиво момче, каза си тя, с фини, но мъжествени аристократични черти и интелигентен блясък в очите. Но пък изглежда обичаше да причинява болка на околните. Особено когато те се нахвърляха върху него с електронож в ръка. Младежът носеше обекло, подобно на нейното – панталон и блуза без ръкави, които не пречеха на движенията му, както и бойни ботуши, твърдостта на чиито подметки тя вече беше усетила. На колана му се поклащаше нексобластер, а до него – някаква странна вещ, подобна на манерка. На гърба му имаше малка раница, окъсана очевидно от дълги скитосвания.
- Коя си ти? – наруши гласът му настъпилото мълчание. Звъчеше хладно, но без гняв като преди малко.
- Името ми едва ли ти говори нещо – отговори тя. – Но съм чувала да ме наричат Арахния.
Ироничният блясък в очите му се възвърна.
- Арахния – подсмихна се той. – По-скоро Паячка.
- А ти кой си? Ловец на паяци?
- Не, арахнофоб съм – отвърна момчето през смях, но все така не отпускайки хватката си – Между другото имаш добро чувство за хумор. Харесваш ми. И все пак как ти е името?
- Анивеста Реланто. Сега ще ме пуснеш ли?
- За да ме заколиш? Не, разбира се. – той я срита в гърба – Продължаваме разпита – добави сурово. – На каква възраст си? В земни години.
- Скоро ще навърша седемнайсет... но – тя престорено изпъшка – не ти ли минава през ума, че в това положение ръцете налко ме понаболяват?
Той веднага изви ръцете й още повече, което я накара да изкрещи.
- Надявам се, че сега болката е по-силна – изкоментира злорадо. – Е, следващ въпрос, Анивеста – защо колиш преминаващите? Чух оплаквания – и отново я блъсна с коляно.
- Престани! – изстена тя. Болеше я, а и беше изумена, че среща по-силен боец от нея самата – тя, която през войната бе изтребвала цели отряди. Ами как иначе да живея? И, пак питам, ти кой си?
- Първо – изръмжа младежът и пак я изрита – аз задавам въпросите, а ти отговаряш. Второ – нов ритник – ще ти кажа кой съм, когато аз реша. И трето – не ме прекъсвай, когато ти говоря.
- Само да ми пад... – процеди момичето, но не довърши.
Този път ударът бе толкова силен, че я събори по корем.
- Повтори – каза мъчителят й – не те чух.
- Н-нищо, нищо.
- Та бях тръгнал да ти разказвам, че в град Крошаб се носи слух за жена, която изкормвала пътниците, минаващи през тази горичка. Този слух достигна до мен чрез някакъв човек, който ми предложи прилична сума, за да те премахна... Но, както ти споделих, аз не съм наемник и реших лично да проверя тази работа... Може пък да се окаже, че е по-добре да застана на твоя страна. Избирай – той извъртя главата й така, че да срещна погледа й – с мен или срещу мен? Впрочем, хубави очи.
- Какво означава „с теб”?
- Каквот чуваш. Ще скиташ с мен из Космоса, като опитите за забиване на нож в гърба ще се санкционират строго.
- А каква е гаранцията, че ти няма да ми забиеш нож в гърба? – вдигна вежди тя. – Че няма да ме обезглавиш в съня ми например?
- Върви по пътя на логиката. Мисля, че би се казала полезна за мен, следователно докато не се убедя в обратното, нямам изгода от това главата ти да пада от раменете. А и не убивам за удоволствие, както, струва ми се, правиш ти.Тръгваш ли с мен, или си оставаш в тази глупава гора?
- Едно не мога да разбера. Как очакваш да ти се доверя, когато даже не знам името ти? А освен това – Анивеста си придаде още по-изнервен вид – колко пъти те помолих да ме пуснеш?
- Нито веднъж – невъзмутимо отвърна той – Сега бъди добра и ме помоли учтиво.
- Много те моля, скъпи, би ли бил така добър да ме пуснеш? – изрече тя напевно и със сарказъм. – И би ли могъл също така да ми кажеш името си?
- Рамант Иневото се казвам – отвърна младежът и продължи: - Виж, трябва ми някой като теб за една задача... и като чух за теб, реших да се възползвам от способностите ти – след което най-после освободи ръцете й.
За момент й се прииска да се нахвърли върху него и да го удуши, но после усети колко я боли израненото й тяло. Просто нямаше сили да се бие и затова само го попита:
- Е, Некроманте, за какво ти е притрябвала една шестнайсетгодишна кучка? Всички момичета ти отказват ли?
- Казвам се Рамант, не Некромант – уточни той. – Не, не е тази причината, поради която съм тръгнал да те търся. И не са много момичетата, които биха ми отказали. Признавам, че си доста... ъъм... привлекателна – намигна й, въпреки саркастичните нотки в гласа си – но повече ме интересува... ъм... бойната ти слава. Разбрах, че три или четири отряда елитни бойци са се опитали да те изнасилят, но ти все още си девствена... интригуващо.
Беше погъделичкал честолюбието й. Тя кимна.
- Правилно си чул – усмихна се самодоволно. – Но и твоите умения са... как да кажа... впечатляващи.
- Пътувала ли си извън Ригелия ІІІ?
Тя се разсмя.
- Аз съм родена извън Ригелия ІІІ. Всъщност в системата Бетелгейзе.
- Какво съвпадение – подсмихна се Рамант. – Бетелгейзе. Точно там имам работа. А сам не мога да разруша цяла империя.
Очите на Анивеста се разшириха от изненада, след което тя го хвана за гушата и го разтърси.
-Империя? – изсъска - Какво имаш предвид? За каква империя става въпрос? Кажи всичко и без да ме лъжеш.
Младежът дори не даде признаци, че започва да се задушава.
- Добре, ще чуеш – спокойно отвърна той, като хвана китките й, след което откопчи пръстите й от врата си и опря ръцете й назад в стъблото на една гигацелула, за да не може да му навреди. „Толкова е секси наистина” – помисли си, когато телата им се допряха за момент, но не се поддаде на усещането, а я блъсна към многоклетъчния прокариот и светкавично отскочи назад. – Ще чуеш, но те моля да няма истерични изблици. И ми обясни, ако обичаш, защо си толкова заинтересована?
След като младежът я пусна, на Анивеста не й се наложи дълго да се оглежда, за да намери електроножа си. Опита се да изрита противника си, след което се претърколи и хвана оръжието. Но точно замахваше, когато усети остра болка в китката и ножът изведнъж се насочи към лицето й. Острието беше на сантиметри от дясното й око, когато Рамант рязко и много силно изви китката й в другата посока, порязвайки бузата й. Електрическият импулс скова тялото й за момент, но само за части от секундата. Девойката нямаше друг изход, освен да разтвори пръсти и да остави ножа да падне. Тя направи опит да изрита противника си с коляно в слабините, но ударът беше неточен и успя само да го извади от равновесие, и то за части от секундата. Левият му юмрук с бясна скорост се изстреля към тила й.
Очевидно бе припаднала за няколко секунди, защото следващото, което видя, беше изящното лице на Рамант, надвесен над нея. Ръцете й бяха завързани зад гърба й, тя лежеше на земята, а в челото й бе опряно дуло на нексобластер.
- Помолих те да няма изблици на истерия – хладно изкоментира мъчителят й. – Та не ми отговори на въпроса.
- Още в началото на Галактическата война – започна тя, все още задъхана – избягах от тази система. Чух за ужасни кланета там. Помня, че някаква Жълта армия отвлече семейството ми.
- Империята – отговори Рамант – е точно военната диктатура, наложена от Жълтата армия.
- И какъв план по-точно имаш да я разрушиш? Да излезеш с електртошоков нож срещу цялата й войска?
-Не, с нексобластер срещу императора и императрицата – невъзмутимо отвърна той. – Но ми трябва втори човек. И то такъв с нужните умения.
Анивеста се почувства едва ли не поласкана.
- Почти ме накара да се изчервя... а аз какво печеля?
- Пари... – започна той.
- Не съм наемничка – сряза го момичето.
-... армия, власт, може би планета, а ако имаме късмет – и цялата система Бетелгейзе.
- И защо е всичко това? Защо ще разрушаваш тази империя? Не че имам нещо против, но е леко... налудничаво.
- Налудничаво ли е да отмъщаваш? – горчивината в гласа на Рамант бе неподправена, което накара Анивеста да се замисли над думите му.
- Аз също търся отмъщение от Жълтата армия – отвърна тя. – Но не съм тръгнала да събарям тази Империя, нали?
- Сега ти се дава шанс – подсмихна се младежът, развързвайки ръцете й. – Но нека ти разясня всичко. В тази империя властта се установи, както предполагам знаеш, чрез кървави кланета и чистки преди седем години на Бетелгейзе ІІ, или две и половина земни, ако не можеш да пресметнеш. Но въпреки това противниците на режима не бяха смазани напълно и започнаха да се съвземат. Сега ние, бунтовниците, сме се организирали във Фронт за освобождение на Бетелгейзе, и започваме борба. Аз бях избран за подривна дейност спрямо Имперсъвет, но ми трябва и втпри човек – някой като теб. Изглеждаш подходяща.
Тя го изгледа с неприкрито подозрение.
- Лъжеш.
Рамант бръкна в джоба си и извади малък метален предмет.
В този момент юмрукът на момичето полетя към корема му...
... и бе спрян от острите ръбове на малкия предмет. Левият лакът на Рамант се стовари в лицето на девойката и тя политна назад. Противникът й с един скок се озова зад гърба й, изрита я и тя се пльосна по корем.
Противно на собствените й очаквания, Анивеста не бе изнасилена, а просто наритана – този път още по-жестоко. След това Рамант отново върза китките й.
- Не може човек да ти покаже една значка на Фронта за освобождение – каза той, след като се умори да я рита. – Виж и се увери, че не лъжа.
Значката предстваляваше петоъгълник със звезда и надпис „Фронт за освоождение на Бетелгейзе” около нея.
- Както виждаш, съм прав. Да вървим.
Прекалено изтощена и пребита, за да се възпротиви и дори да попита накъде отиват, девойката се повлече след него.

Я сом първи значи...ами бива Както сам каза т'ва е само пролог и очаквам да стане още по-интерсно