UFO
Добре дошли на Земята
1 Глава-Меко кацане

Интергалактическият линеен кръстосвач на извънземната раса Гзинони, излезе от осма светлинна скорост озовавайки се в нашата родна слънчева система. Космическият кораб представляваше огромна структура, с население приблизително един милион Гзинони и представители на други извънземни раси, поддържащи приятелски отношения със Гзиноните. Капитанът на кораба-същество с крушообразна форма високо 1,5м, розово на цвят и очи излизащи над тялото, като рогца, носещо звучното име R586, отговаряше за този сектор от галактиката. Изследователските сонди му бяха донесли обезпокоителните данни, че на планета Z356, известна нам, като Земята, местната разумна форма на живот (ние) е достигнала до критична степен на научнотехническо развитие. Гзиноните имаха практиката в секторите, които считаха, че контролират, да наблюдават всички развиващи се форми на разумен живот. Когато те достигнеха до определено ниво на развитие, известно като критична точка, Гзиноните изпращаха на планетата им инспектор под прикритие. Този инспектор трябваше за срок от 72 дни да установи дали въпросната раса се развива в правилна насока и от нея може да стане добър бъдещ партньор или се развива в лоша посока и ще представлява бъдеща заплаха. В първият случай Гзиноните установяваха контакт след време, във вторият, възползвайки се от техническото си превъзходство, унищожаваха въпросната планета заедно с нищо не подозиращите и жители. С тази си практика, която ние бихме оприличили на геноцид, Гзиноните считаха, че правят услуга на галактиката отървавайки я от бъдещи заплахи и спяха спокойно. Както може би се досещате подобен тест следваше да премине и Земята.
-Викали сте ме, Сър!-В залата където бяха Капитанът и някои негови приближени влезе друго крушообразно същество само че оранжево на цвят.
-Да, Р182, мисля че е време да изпълниш първата си мисия на инспектор.-отговори капитанът.
-Наистина ли!?!-Извика оранжевото създание и рогцата му щръкнаха от радост.
-Ще ти поверим тази планета.-Капитанът махна с пипалото си към прозорецът от където се виждаше нашата Земя.-Ела да ти покажа новото ти тяло-R586 поведе Р182 към лабораторията, където имаше множество инкубатори и друга апаратура, чието предназначение аз няма как да знам.
-Чрез събраната от сондите ни информация, нашият супер компютър изчисли перфектният модел на тяло, чрез което ти най-лесно ще се внедриш в човешкото общество.-Капитанът показа на Р182 един от инкубаторите.
-Колко е високо!-възкликна ниското оранжево създание. Р182 още не знаеше, но суперкомпютърът се бе справил много добре в изработването на човешкият модел. Тялото беше женско, на видима възраст между 18-20 години, високо към 1.75м с дълга къдрава руса коса, която изкуственият интелект бе решил за по-удобно да върже на две опашки. Лицето бе съвършено красиво със задължителните небесносини очи или ако предпочитате с цвят на планински езера. Бъдещото тяло на инспектора беше стройно и надарено със завиден по размерите си бюст. Р182 още не знаеше, че ще бъде трепач.
-Тъй като това тяло е доста несъвършено (да бе да б.а.)-продължи капитанът-Решихме да го подсилим с наночастици, циркулиращи в телесната му течност, които ще ти дадат някои стандартни способности, като регенерация, образуване на стазисно поле, електрически шок и др.
-Значи нищо особено-Допълни Р182.
-Да не бива да се набиваме на очи все пак. А сега е време да преминем към процедура по прехвърляне!
-Ох, това винаги е неприятно!-Заяви Р182 и се насочи към съседният инкубатор.
Процедурата по прехвърляне на съзнанието започна. Нещастното оранжево същество започна да се тресе и гърчи с все сили от циркулиращият навсякъде около него електрически ток. Междувременно сияещ поток от енергия се насочваше към човешката глава. Когато процедурата приключи вратичките на инкубаторите се отвориха. От единият изпадна димящото Гзинонско тяло, а от другият излезе преобразеният Р182.
-Добре,-каза капитанът-когато пристигнеш се покрий за няколко дни докато научиш местният език, после почни да действаш. Имаш 72 дни за да вземеш решение. И не забравяй, ако не си сигурен, винаги давай отрицателна оценка, все пак по-добре да унищожим някоя невинна планета, отколкото да допуснем развитието на опасен враг.
-Да разбира се!-Съгласи се Р182, логиката на капитана беше желязна.
По пътя към малката космическа совалка, Р182 разглеждаше информацията за себе си на преносимия си компютър с форма на разтворена мидена черупка. Докато пребиваваше на планетата и общуваше с местната раса щеше да носи името Ейвълин. Това име беше избрано от суперкомпютъра. Също така му стана ясно, че човеците се делят по един основен признак-пол. Имаше мъжки и женски пол и Ейвълин беше (очевидно) жена. Все пак тези различия следваше да се изяснят в процеса на разучаване на самата планета.
Ейвълин се настани в Едноместната совалка построена специално за нея. Другите Гзинонски совалки бяха съвсем различни поради анатомични различия с хората.
Из дневникът на Ейвълин:
“Ден първи от мисията:
Още не бях свикнала съвсем с новото си тяло и не знаех дали ще успея да управлявам космическата совалка добре. Скоро обаче усетих, че човешките ръце всъщност са доста сръчни и почти не отстъпваха на Гзинонските пипала. Изстрелях се от кораба майка и се насочих към атмосферата на планетата, известна ми по-късно като Земя...”

На Земята денят беше 9-ти април 2007г. Положението беше нормално. Тъкмо се бяха навършили четири години от началото на кръвопролитната война в Ирак, която нямаше изгледи да свърши. Северна Корея се беше сдобила наскоро с ядрено оръжие, очакваше се всеки момент САЩ да ударят Иран, а преди около половин година беше завършил поредният кръвопролитен конфликт в близкият изток между Израел и Ливан.
Освен това почти целият Африкански континент тънеше в мизерия, болести и вътрешни конфликти, но това някакси оставаше на втори план. Учените, които никой не слушаше, предупреждаваха, че глобалното затопляне може да доведе в следващите векове до края на човечеството. Всъщност те не знаеха, че този край може да дойде доста по-скоро.
Като изключим тези незначителни подробности Земята преживяваше истински разцвет, това беше най-мирният период в историята на човечеството.

В центърът за противоракетна обрана на САЩ цареше спокойствие до момента в, който някакъв неидентифициран летящ обект не се появи на един от радарите.
-Какво по дяволите е това!-Изкрещя човек с огромни слушалки на ушите.
-Движи се с голяма скорост.
-Изчислете траекторията! Откъде идва?
-Момент, според нас идва от Корейският полуостров.
-Сигурно е Севернокорейска ракета! Къде ще удари!
-Момент, изчисляваме потенциалната траектория...Вашингтон!
-Задействайте противоракетната защита! Похарчихме милиарди за нея, дано проработи.

Някъде в тихият океан от US крайцерът Астория беше изстреляна ракета. Същото стана и от наземна база в Тексас. Двете ракети трябваше да посрещнат вражеската такава в небето.
На своят радар Ейвълин забеляза два бързо движещи се обекта, които се приближаваха към нейната совалка.
-Сигурно са посрещачите!-Помисли си тя и продължи полетът без да взима повече предпазни мерки. Скоро обаче тя забеляза, че двата обекта са вече доста близо и продължават да летят без въобще да намаляват скоростта.
-Изглежда пилотите са доста самоуверени!-Продължаваше да разсъждава извънземното без да предполага, че това всъщност не са пилотирани апарати, а снаряди. Сблъсъкът беше неизбежен. На своите монитори в центъра за противоракетна отбрана офицерите видяха как двете ракети посрещат неизвестният обект.
-Да!-Изкрещя полковникът- Дадохме им да се разберат на тъпите жълтури!-Скоро обаче военните забелязаха, че обектът остана на радара, макар че промени траекторията си и започна да пада право към повърхността на земята. Свободното падане продължи около минута докато обектът изчезна от радарите някъде над пустинята Аризона. Известно време всички гледаха шокирано, след което Полковникът нареди:
-Уведомете ФБР да отцепят района, и веднага ми дайте Президента. И НИТО ДУМА НА МЕДИЙТЕ!!!

Ейвълин отвори очи и бавно раздвижи тялото си. Сблъсъкът беше тежък. Ако не бяха наночастиците и въздушните възглавници в кабината със сигурност щеше да е мъртва. Компютърът показваше, че кораба и е обграден от множество местни обитатели. Това беше лошо. Първоначалният план да се внедри в човешкото общество без много шум търпеше провал. Сега хората знаеха, че идва от друга планета. Все пак тя нямаше представа какво я очаква, когато се престраши да отвори люкът на кораба си.
Междувременно събитието в пустинята Аризона се беше превърнало във водеща медийна новина по целият свят, въпреки желанието на военните и ФБР да го запазят в тайна. Ето как стана всичко. В ясната звездна нощ, група туристи връщащи се от Големият каньон, бяха видели нещо, което оставя огнена диря в нощната тъма, насочвайки се към земята. При съприкосновението си с повърхността то създало огромно сияние и силен гръм. Туристите веднага заключили, че това ще да е поредният извънземен кораб разбил се в Пустинята Аризона (както знаем извънземните имат афинитет към това място). Те започнали да звънят по телевизии и радия, но естествено никой не им обърнал сериозно внимание, освен репортер от местната кабеларка, който и без това си нямал друга работа. Въпросният индивид се метнал на очуканият си шевролет, модел от 1978г, и потеглил към мястото на събитието. Когато наближил, за негово най-голямо учудване, военните били преградили пътя и целия район в радиус от петдесет километра, без да дават никакво обяснение. Журналистът решил, че това е репортажът на живота му и започнал да излъчва ексклузивно от местото на събитието. Тъй като не разполагал с никаква информация, освен разговорът с туристите, той нямал избор освен да си съчинява свободно всякакви анонимни източници. Водещите медийни акули бързо се усетили и изпратили на мястото свои екипи. Така новината се разпространила мълниеносно по целия свят. Същата нощ Държавният департамент побърза да успокои обществеността с изявление, в което се казва, че няма никакъв извънземен кораб, а вероятно става дума за Севернокорейса ядрена бойна глава.
От Пхенян естествено отричаха, което принципно не е в техен стил.



* * * * *

-Ти, мръсен, лъжлив, кучи си!-Разярена брюнетка по пенюар запрати дървена китара през балкона на втория етаж.
-Линзи, не и китарата!- Висок млад мъж с кафява коса и тънки правоъгълни очилца се хвърли плонжирайки за да улови падащият инструмент. Със сетни усилия и жертвайки скъпият си костюм, той успя да спаси дървеното произведение на изкуството от близка среща с паважа.
-Знаеш ли какво Джак, ти си нищожество, жалка недоразвита гнида, не знам как можах да те търпя толкова дълго време!-След тези думи ядосаната жена изхвърли през балкона един кат с мъжки ризи, които се посипаха по тротоара.
-Виж Линзи, ако само ми позволиш да обясня...
-Омръзнаха ми все същите жалки оправдания, било само секс, тя не значела нищо за теб! Знаеш ли какво Джак, ти си извратен, ако те видя още веднъж да доближиш домът ми ще повикам полиция!-След тези думи брюнетката затръшна балконската врата и изчезна от погледа на Джак и двадесетината зяпачи, наблюдаващи тази атрактивна сцена в иначе скучното градче Лос Падос.
Джак бавно започна да събира нещата си и да ги хвърля небрежно на задната седалка на автомобила си-червен Форд Мустанг кабрио, модел от 1968г.
-Хайде, Бърни,-мъжът отвори вратата на колата и покани родвайлера да се качи до шофьора. След това той сам се качи и подкара колата по дългата магистрала през пустинята. Покривът беше спуснат и вятърът весело развяваше широкият розов език на кучето.
-Знаеш ли Бърни, мисля че Линзи би ми простила за Лора.-Кучето изджавка.-Само че Дейна, Рейчъл, Сара, Ивет...и Синтия и дойдоха в повече. Сега трябва да побързаме защото закъснявам за работа.
Джак работеше в митичната “Зона 51” в пустинята Невада. Всеки ден пътуваше няколко километра по магистралата докато стигне до отбивката за строго-секретната база на Пентагона. Той работеше в отдела по изследване на извънземните форми на живот. За сега обаче не му се бе отдавала възможност да изследва истинско извънземно, за това той и колегите му си губеха времето по цял ден, като анализираха заблудени сигнали уловени от космическите сонди.
Из мемоарите на Джак Фелдън:
“Денят започна като всеки друг. Директорът на отдела, Хейзъл ме скастри, че както винаги закъснявам. Когато влязох в залата всички от екипа ми вече бяха заели работните си места. Очилатият Дензъл си изрязваше акордеон от лист хартия, Майкъл минимизира нещо на компютъра си, като ме видя че идвам.
-Как е порното, Майк?-Попитах го аз.
-Моля?-Той се опитваше да изглежда така сякаш не знае за какво говоря, но никак не му се отдаваше.
Младият компютърен специалист Дейв, като че ли единствен вършеше някаква смислена работа. Аз също седнах на компютърът си и се заех да разцъквам пасианс.
Истината е, че от дете мечтая да се срещна със същества от друга планета. Като млад асистент постъпих в този строго-секретен отдел на Пентагона смятайки, че ще имам тази възможност. Сега шест години по-късно, вече ръководех екип от изследователи, но ние на практика не изследвахме нищо. До днес...”

Джак седеше замислен пред компютъра си, когато в залата влезе директорът на отдела Адъм Хензъл.
-Слушайте внимателно!-Започна той-Преди по-малко от два часа на територията на САЩ се е разбил извънземен космически кораб!-Всички гледаха шокирано. Нима бе ударил часът за това за което се бяха готвили цял живот? Директорът продължи:
-Новината която интересува нас е че извънземната форма на живот, пилотирала космическият апарат е оцеляла след катастрофата. В момента я карат на сам и ще са тук след по-малко от половин час. Момчета, вие сте най-добрите и от вас се очаква да разберете колкото се може повече за това същество. Джак, разчитам на теб!
Колкото и фрапиращо да бе това, всички трябваше да действат като зрели хора, защото това беше работата им и Джак го осъзнаваше. Той бързо започна да раздава заповеди.
-Бързо трябва да сглобим изолатора! Ще го инсталираме тук в средата на залата. Дензъл ти се заеми с това. Майк, ти донеси апаратурата за наблюдение, бързо момчета!

Изолаторът беше сглобен от специални плоскости, образуващи шестстенна стая. Плоскостите бяха прозрачни от външната страна, като стени на аквариум, но отвътре изглеждаха бели. Така намиращият се вътре не можеше да вижда нищо извън стените.

Из мемоарите на Джак Фелдън:
“Тъкмо бяхме приключили с приготовленията когато в залата се изсипаха цял взвод пехотинци предвождани от някакъв генерал. Между пехотинците се намираше едно невероятно красиво момиче облечено в странен прилепнал костюм. В първият момент си помислих, че е важна клечка от някакъв специален отдел, за който не съм чувал, след което зададох идиотският въпрос:
-Къде е извънземното?
-Това е!-Извика генералът и посочи нея. Погледнах я право в очите и погледите ни се срещнаха. Не знам дали вече го споменах, но тя беше изключително красива, просто съвършена, във всяко едно отношение. Мисля, че в този момент се осъществяваше не само детската ми мечта. Сигурен съм, че в тези няколко секунди, долната ми челюст вероятно се бе ударила в пода...”

-Добре приберете я в изолатора!-Изкомандва Джак. Войниците го послушаха и вкараха Ейвълин в шестстенната стая след което излязоха задействайки електронния заключващ механизъм. През всичкото това време тя не оказваше никаква съпротива, а само наблюдаваше всичко случващо се около нея. През цялото време носеше със себе си преносимият си компютър. Все още не разбираше езикът на хората около нея. Докато пътуваха насам един от военните се беше опитал да вземе компютъра, но тя направи жест че няма да му го даде и той предпочете засега да не прибягва до насилие.
Из дневникът на Ейвълин, ден 1:
“Прибраха ме в средно голяма стая с бели стени. Стаята беше напълно празна. Не виждах и не чувах нищо. Тъй като така не можех да изпълнявам мисията си беше време да прибягна до помощта на компютъра си. Включих наблюдателното устройство и на екрана можех да виждам и да чувам всичко което става зад стените на кутията в която ме бяха затворили. Хората се суетяха нагоре надолу, много от тях ме зяпаха с интерес. Отвън стените бяха прозрачни и те можеха да ме наблюдават по всяко време. Имаше един човек с кафява коса и очила, изглежда той ръководеше целият процес...”

-Джак, ако всички извънземни са като нея...
-Млъкни Майк! Впрочем трябва спешно да подобрим условията в изолатора. Вкарайте легло, маса стол, огледало...а трябва и пристройка за баня.
-Баня!-Майкъл преглътна жадно.
-Стените и НЯМА ДА СА ПРОЗРАЧНИ, Майк!
Промените наредени от Джак бързо станаха факт. Скоро обаче той щеше да се изправи пред много по-сериозен въпрос.
-Какво е тя, Джак? Искам отговор на този въпрос!-Каза Хейзъл и тънкото му изпито лице стана сякаш още по-строго.

Харесва ми! По едно време и на мен ми беше дошла идея за нещо такова.

Пак ли ти беееееее Сега ще го прочета
Яко е! Да видим по-нататък какво ще стане.
БТВ ти StarCraft live и Hera ли беше писал досега? Да не съм изпуснал нещо?

Мда, аз ги написах, сега това е най-новият ми разказ, надявам се да ви хареса

Едитнато

В този момент ме е налегнал такъв мързел, че изобщо не ми е до блещене пред монитора. Довечера или утре ще го прочета и ще изразя иначе толкова компетентното си мнение [/irony].

Е, благодаря все пак че се отби

Много увлекателно!Продължавай в същия дух...

2 Глава-Компютърът

“Какво е тя?” Беше добър въпрос над който Джак размишляваше. Първите научни наблюдения бяха извършени. Зад стените на изолатора имаше модерна апаратура за наблюдение способна да направи от разстояние рентгенови и топлинни снимки. Той прехвърляше данните в ръцете си. Човек. По всичко личеше, че тя е човек. Всички анатомични и физиологични данни го потвърждаваха. И все пак беше дошла от космоса. Имаше твърде много доказателства за това. В съседната лаборатория друг екип се беше заел да разучава разбилия се космически кораб. До момента нямаха никакъв успех. Изобщо не можеха да си обяснят от какво е изработен и как е добит материалът на корпуса. Електрониката също беше пълна мистерия и не можеше да бъде включена по никакъв начин. Джак остави настрана данните и погледна аквариума, както наричаха изолаторът. Тя лежеше по корем на леглото и безгрижно цъкаше нещо на своя компютър, с който не се разделяше. За момент мислите му забягнаха в друга посока. Беше съблякла пилотският костюм и сега лежеше само по бельо.
Из мемоарите на Джак Фелдън:
“Ако съм пропуснал, ще отбележа, че освен всичко друго, непознатата извънземна бе изключително красива. Дългите и буклести руси коси покриваха почти цялата възглавница, като златист водопад. Тялото и представляваше самото олицетворение на думата изкушение...”
Макар и трудно, Джак стана от стола си и се приближи до стъклото. От чисто любопитство, той се опита да погледне в монитора на Ейвълин. Искаше да разбере малко повече за нея и за това с което се занимава. Когато успя да погледне, видяното го шокира. Извънземната разглеждаше уебсайтър youtube.com ! По някакъв необясним за него начин, тя бе успяла да се свърже с интернет и така вероятно разучаваше човечеството.
В този късен час, никой друг от екипът му не беше на работа. Джак реши да се обади на Компютърният специалист Дейв.
-За Бога, Джак, три часа през нощта е!-Извика специалистът.
-Съжалявам Дейв, събудих ли те?
-Не, играех Дота, но това е друга тема, защо ми се обаждаш по това време?
-Има ли начин, да се свържеш с интернет от изолатора?
-Невъзможно е, напълно е ИЗОЛИРАНО!
-Да, но нашата извънземна го прави по някакъв начин, според мен се опитва да научи нещо повече за нашият свят.
-Ти представяш ли си с какво впечатление ще остане, ако гледа само интернет!?! Там е пълно с порно. Сигурно ще си помисли, че сме някакви животни, които през цялото време мислят само за секс!
Джак погледна към аквариума след което отговори:
-Да, това би било ужасно погрешно. Извинявай, че те притесних, ще се видим утре сутринта.-Джак затвори слушалката и записа нещо в докладът си за утре.


* * * * * *

-Компютърът Джак, компютърът е разковничето, отговорът на нашите въпроси!-Говореше Директорът Хейзъл, след като прочете доклада на Джак.
-Какво предлагаш?
-Трябва да го вземем и да разберем как работи, а също и каква информация се съдържа на него. Може би там са отговорите на всичките ни въпроси.
-Но Сър, предполагам, че тя няма да пожелае да ни го даде.
-И от кога желанията на извънземното станаха проблем!!!-Хейзъл изглеждаше вбесен. Той не одобряваше симпатията, която по-голямата част от екипа изпитваше към извънземната. Според него това вредяло на работата.-Ще вземете компютъра и толкова!
-Да, Сър!-Беше единственото което Джак отговори. Да вземат насилствено компютъра бе последното което той желаеше, но нямаше друг избор.

Из Дневникът на Ейвълин:
“ Ден четвърти:
Благодарение на компютърната мрежа на хората успях да науча всичките езици говорени на тази планета. Единствено този на племето Папоа ми създава известни затруднения с част от падежите. Иначе не спирам да наблюдавам хората около мене. Те изглеждат малко нервни. Направих и някои открития наблюдавайки собственото си тяло. За разлика от нас, хората се зареждат не с лъчиста енергия, а поемайки парчета с органичен произход, наречени храна. Храната е най-различни видове и се различава по основно качество наречено вкус. Освен това човешкото тяло се нуждае да изпада известно време в неактивно състояние наречено сън. Тогава не мога да извършвам наблюденията си...”
Джак заедно с още четирима охранители се готвеха да влязат в аквариума. Това щеше да е първият им контакт с извънземното след като го бяха затворили тук.
-Добре момчета, мисля че заспа. Ще се опитаме да вземем компютъра без да я будим. Ще прибегнем до физическо насилие само в краен случай!
Петимата влязоха на пръсти в изолатора. Ейвълин лежеше на една страна, като бе отпуснала ръката си върху компютъра. Охранителите бавно я обградиха, след което Джак се опита леко да издърпа заветното устройство из под ръката и. Изведнъж тя отвори небесносините си очи и погледите им се срещнаха за втори път. Той остана като вцепенен. Секунда по-късно тя издърпа компютъра към себе си и се надигна. Охранителите се нахвърлиха опитвайки се да я сграбчат. В този момент Джак бе заслепен от ярка светлина. Почувства силен ток, който пропълзя по цялото му тяло. Миг след това лежеше на пода без да може да помръдне, парализиран от електрическият шок. В стаята нахлуха неговите колеги и го изнесоха заедно с четиримата охранители.
Минути по-късно, Джак бавно започна да идва на себе си. За щастие не бяха настъпили необратими увреждания. Крайниците му скоро си възвърнаха чувствителността.
-Какво стана?-Попита Директорът.
-Не знам точно-Отговори Джак.-Тя явно не беше съгласна да си даде играчката.
-Но откъде се взе този електрошок с който ви натръшка, нали беше съвсем като човек?
-Явно не знаем доста неща за нея.

Изминаха още два дни в които Джак не спираше да наблюдава аквариума. Извънземната беше станала по-предпазлива и подозрителна след опита да и бъде отнет компютъра. Тя вече го слагаше под възглавницата си когато спеше, за да не я изненадат. Освен това поставяше храната си върху него и по този начин я сканираше за да разбере да не би да съдържа някакви отровни субстанции.
Междувременно, директорът Хейзъл, не се беше отказал от плановете си да докопа извънземният компютър. На третият ден след неуспешният опит той заяви.
-Един от специалистите ми измисли начин.
-Как?
-Хората които ще се опитат да го вземат ще бъдат облечени в гумени, изолиращи електричеството костюми. Така електрошокът няма да ги засегне!
Джак поклати глава:
-При цялото ми уважение Сър, не мисля, че подходът ви е правилен.
-Моля?-Учудено извика Хейзъл.
-Нека не забравяме, че тя е представител на друга извънземна цивилизация. Възможно е ТЕ да ни потърсят сметка в един момент. Едно е тя да каже “отнасяха се добре с мен” съвсем друго е “държаха се грубо, ще се радвам да ги видя изкормени”!
-Я стига, Джак, прекалено развинтено въображение имаш!
-Странно е, че го казвате, като се имат предвид обстоятелствата…
-Ако нейните извънземни бяха толкова могъщи или им пукаше за нея, вероятно досега щяха да са я потърсили! Вече казах, искам компютъра!
-Добре, но аз няма да участвам.
-Не е задължително!

Из дневникът на Ейвълин:
“Ден седми:
Бях будна когато те се появиха отново. Този път бяха четирима, облечени в някакво черно предпазно облекло. Вероятно искаха да избегнат моят електрошок. Не знаех дали единственото ми оръжие ще проработи или не. Те се приближаваха все повече. Аз затворих очи, съсредоточих се и изстрелях най-мощният заряд на който бях способна. Когато погледнах, те все още си стояха, сякаш нищо не се беше случило. В този момент ми се нахвърлиха. Аз се опитах да задържа компютъра, но единият от тях успя да ми го отнеме, докато другите ме държаха. След това всички излязоха. Бях сама. Не виждах и не чувах нищо. Само белите стени на моя затвор. Да сега вече се чувствах като затворник, защото нямах никаква връзка със света, и не можех да върша работата за която бях дошла. Почувствах се много особено. Сякаш някаква топка беше заседнала в гърлото ми. Хората наричат това чувство тъга. Аз започнах да плача. Процес при който вследствие на силни душевни вълнения от очите ти започват да бликат сълзи и цялото ти тяло се тресе. Така хората дават израз на скръбта си. Аз плаках дълго...”

Компютърът който Директорът така упорито бе искал се оказа също толкова безполезен, колкото и бордовата електроника на кораба. Той просто не можеше да се включи по никакъв начин. Специалистът Дейв дълго го оглежда, но не успя да открие начин.
-Дори ние имаме технологии за разпознаване по пръстови отпечатъци, зеница или ДНК.
Възможно е да има някаква защита и компютъра да разпознава само нея.-Предположи Дейв.
-Страхотно, значи отново сме в задънена улица!-Извика Хейзъл. Опитите компютъра да бъде разглобен също се провалиха. Корпусът му бе толкова здрав, че дори лазерните остриета не бяха в състояние да го одраскат.

Междувременно Ейвълин бе изнамерила начин, макар и трудно, да наблюдава хората в залата. Наночастиците и позволяваха за много кратко време да преодолее с поглед полупрозрачната преграда и да види какво се случва от другата страна. Тя можеше да гледа за една-две минути след това частиците трябваше да се зареждат поне един час.

Така изминаха още два дни. Както обикновено Джак остана последен на работа до много късно, когато всички други си бяха тръгнали. Той стоеше на бюрото си и гледаше с уморен поглед лъскавият компютър с форма на мидена черупка. Мощните лазери не бяха успели да оставят дори най-малка драскотина по гладката металическа повърхност. Тъкмо когато очите му се затваряха и той вероятно щеше да заспи, усети нечия ръка, която нежно докосна рамото му. Стреснат, той скочи от стола и се обърна. Това което видя го порази, разтърка очите си и се облещи отново!
Из мемоарите на Джак Фелдън:
Ощипах се по крака за да се уверя, че не сънувам. Мозъкът ми имаше навика да си прави подобни нелепи шеги с мен. Но не, беше истина! Тя стоеше точно пред мен и никакви прегради не ни деляха. В цялата зала нямаше никой, освен нас двамата. В случай, че до сега не съм го споменал, тя беше самото съвършенство. В главата ми за стотни от секундата запрепускаха различни диаметрално противоположни мисли. Инстинктът ми за самосъхранение ми крещеше да натисна паник-бутона до мен. Бях съвсем сам, без никаква защита, тя можеше всеки момент да ме изпържи с нейното електричество. Ученият в мен си задаваше въпроса как за Бога тя е успяла да излезе от аквариума, а един много по-дълбок, напорист, идващ от дълбините на тестостероновата ми мъжка природа, глас ме подтикваше да я сграбча в обятията си. Аз не натиснах копчето, а оставайки като треснат успях да изрека най–абсурдното нещо...”
-Какво правиш тук?-В секундата след като бе изрекъл въпроса Джак вече се чувстваше като глупак. Та нали тя идваше от далечна планета, естествено че не разбира езикът му. Това което последва обаче го шокира още повече:
-Здравей, казвам се Ейвълин и мисля, че е време да се запознаем, както подобава!
-Джак!-Той подаде ръката си все още не достатъчно убеден, че не сънува.-Но как успя да отвориш вратата!?!
-Не беше трудно да хакна, както казвате на вашата планета, електронната заключваща система.
-Но...
-Виж, Джак, у теб има нещо мое.-Еивълин погледна компютъра.
-Не мога да ти го дам, това не зависи от мен.-Джак бавно приближи ръката си до паник-бутона.
-Искам да сключим сделка, сега ще говоря с теб, ти се разбери с когото трябва.-Гласът на Ейвълин бе меден и се носеше в пространството като нежна песен. Въпреки това думите и звучаха решително.
-Каква сделка?-Попита с треперещ глас ученият.
-Вие ми връщате компютъра, аз ще ви дам да си поиграете малко с него и дори ще ви го отворя за да видите как изглежда отвътре-офертата бе повече от съблазнителна за Джак.
-Звучи интересно, ще говоря с Директора...
-Хейзъл ли? По-добре не му казвай, че съм се измъкнала от изолатора защото работата ще пропадне!-След тези думи Ейвълин се обърна и отново влезна в аквариума.

Продължавай в същия дух

Давай натам, чета с интерес

Честно да ти кажа, добро е, но по принцип "sci-fi" никога не ми е била любима тема. Че имаш талат, имаш. Но от теб бих искал да прочета по-различен разказ, като детективски роман от епохата на 70-те, или нещо подобно. Трилър, хорър... хорър-трилър... Твой избор.

3 Глава- Сделка


-Значи иска да сключим сделка! Компютърът срещу информация-Говореше Хейзъл докато прелистваше дневния доклад на Джак.-Ами ти Фелдън, как точно влезе в контакт с нея?-Директорът го погледна с пронизващ изпитателен поглед.
-Истината е, че идеята беше моя.-Започна Джак.-Понеже бяхме в задънена улица, реших да установя контакт с нея. Първото ми откритие, отбелязано надлежно в доклада е, че тя разбира езикът ни, което безкрайно много ме улесни във воденето на преговорите.
-Хм!-Директорът продължаваше да гледа Джак с недоверие, но накрая реши-Добре, ако ни отвори компютъра ще и го върнем и без това на нас не ни е от полза. Ти се разбери с нея, щом вече си установил контакт и някаква форма на доверие, добре е ти да водиш преговорите.-Младият учен точно това и чакаше да чуе.
След разговора с Хейзъл той бързо отиде в залата, където се намираше изолатора. В разгара на работният ден там беше целият екип, под негово ръководство. След като бяха ударили на камък с опитите си да разгадаят компютъра, сега всички усилено следяха физиологичните показатели на Ейвълин с цел да открият нещо, което да им подскаже как тя успя да създаде онзи мощен електричен заряд повалил първият екип, опитал се да и отмъкне скъпоценното устройство.
-Нещо ново момчета?-Попита бодряшки Джак.
-Всичките и показатели са в норма вече няколко дни, не мога да открия нищо-Изхленчи Дензъл.
-Няма значение, сега ще вляза при нея да си поговорим!-След това заявление всички се опулиха. До този момент никой не знаеше, че Джак е установил контакт с извънземната.
-Хейзъл знае ли?-Попита учудено Дейв.
-Разбира се, нима мислиш че бих направил нещо зад гърба на прекият си началник?-След тази реплика, Джак пусна едва доловима усмивчица. Всички тук познаваха неговият анархистичен и склонен към неподчинение характер и затова забележката му беше с леко ироничен под текст. Преди да влезе в изолатора, той дръпна шалтера на микрофоните, така че колегите му отвън да не могат да слушат разговорът.
-Ех, да му се не види, ще гледаме без звук!-Ядоса се Майк, докато се наместваше по-удобно за да наблюдава това интересно събитие.

-Здравей!-Каза Джак влизайки в аквариума. Ейвълин, която до този момент се излежаваше на кревата се изправи и също го поздрави.
-Е? -Попита тя, като втренчи прекрасните си очи в него.
-Хейзъл се съгласи на сделката.
-Добре, но имам едно условие...-Еивълин се изправи и започна да се разхожда в близост до Джак. Тя бе все така леко облечена и Джак започна отново да губи концентрация.

-За какво ли си говорят!-Попита Дейв.
-Може да не ги чуваме, но аз се сетих за нещо по-интересно!-Възкликна очилатият Дензъл и се насочи към компютъра си.
-Какво си намислил?-Попита Майк.
-Нашата апаратура може да наблюдава повече от един обекти намиращи се в аквариума. Интересно ми е как се чувства Джак в този момент.-Дензъл натисна няколко клавиша след което на мониторът се показаха повечето жизнени показатели на Джак, включително и нивото на различните хормони в тялото му.
-Ау, нашият колега е доста развълнуван.-Каза Майк изхилвайки се заговорнически.

-Какво условие?-Попита Джак.
-Искам хората, които дойдат тук, за да отворя компютъра пред тях, да бъдат без защитни костюми!-настъпи тишина. Ученият обмисляше или поне се опитваше да обмисли отговорът си, докато тайнствената жена не спираше да обикаля около него озовавайки се ту зад гърба му ту лице в лице.
-Но защо, да не ни готвиш капан?-Ейвълин се спря точно зад гърба му. Приближи се така, че устните и се намираха съвсем близо до дясното му ухо и каза бавно:
-Ако исках да те убия, можех да го сторя още сега!-Той успя да почувства дъхът, да усети топлината на тялото и близо до неговото, в този момент не можеше да мисли за нищо друго и се опита да довърши разговорът по що годе смислен начин:
-Ще предам на Директора и ще видим...

-Ау, нивото на адреналин, достигна невиждани стойности!-Извика Майк.
-Мда и тестостеронът също!-Отбеляза Дензъл. Учените искрено се забавляваха по време на своят научен експеримент. Когато Джак най-сетне излезе, компютърния спец, Дейв го запита едва сдържайки усмивката си:
-Как минаха преговорите?-Останалите се изхилиха.
-Ами добре!-Отговори лаконично Джак, правейки се, че не забелязва смеха на колегите си.


-Не иска да сме с предпазни костюми, но да не би да ни готви някакъв капан?-Разсъждаваше на глас Хейзъл. Джак си спомни отговорът на Ейвълин и за миг се разсея, след което каза:
-Според мен се подсигурява. Ако сме с костюми ще можем да вземем компютъра след като тя го отвори, докато иначе не можем.
-Може би си прав. Все пак отвън ще има охрана, която ще нахлуе ако се наложи. Утре сутринта ще го направим!
След този разговор с директора, Джак имаше още едно посещение в аквариума. Поводът му бе да уведоми Ейвълин, че Хейзъл е съгласен. Този път беше девет часа вечерта и останалите си бяха тръгнали. Сега той се чувстваше по-спокоен, че не го наблюдават като опитна мишка.

Из Мемоарите на Джак Фелдън:
“Истината е, че просто си търсех повод да я посетя. Тя ме привличаше като магнит, както никоя друга до сега, а не че се хваля, но за времето прекарано на белия свят съм бил с доста жени. Тя обаче беше различна и не само защото идваше от друг свят, имаше нещо очарователно в движенията и, в говора, в цялото и същество. Нещо, което ме караше да не мога да и устоя...”-Здрасти Ейвълин!-Поздрави Джак с влизането си.
-Здравей!-Тя го изгледа бавно.
-Директорът се съгласи. Утре сутринта ще дойдем аз, той един компютърен специалист.
-Добре.-Отговори кратко Ейвълин. С това се считаше, че разговорът е приключил, но младия учен не си тръгна. Той остана прав търсейки думите си, но за щастие тя му помогна:
-Има ли още нещо Джак?-Гласът и беше мек. Не звучеше мило, нито надменно. По скоро неутрална добронамереност.
-Аз...исках да разбера нещо повече за теб.-Започна той. Този път на лицето на Ейвълин за кратко се появи усмивка.
“Най-красивата която съм виждал някога!”-Принципно, тук всички това искат Джак.
-Не...искам да разбера нещо повече не като учен...а като човек!
-И какво разбирате човеците под това доста усукано изречение?
-От къде идваш, с какво се занимаваш, какво харесваш, имаш ли си...
-Не мога да ти издам нищо от естеството на мисията си защото...
-Е строго секретно?
-Точно така.-Джак неволно скъсяваше дистанцията между двамата, докато те разговаряха.
-Но не би ли отговорила все пак на нещо, което не засяга мисията ти?-Ейвълин се замисли. Трудно щеше да говори за себе си без да разкрива подробности, но все пак разговорът и беше интересен и тя се съгласи:
-Планетата от която идвам се казва Гзинон.
-Гзонон-повтори Джак-Нашата се казва Земя.
-Това вече го знам от интернет-отговори тя и двамата се засмяха.
-Но защо стоиш прав, седни при мен!-Покани го тя. Поредната гореща вълна обля Джак от главата до петите след тази непринудена покана. Той се настани на леглото срещу нея сгъвайки краката си.-Какво още те интересува за мен?
-Ами общи неща, как мина детството ти?
-О, ами много добре. В центъра по обучение и интеграция, бях една от най-добрите. Личният ми наставник забеляза големият ми потенциал още когато бях на три месеца. За 107 години се издигнах доста в йерархията.
-107 години!-Джак се облещи.
-Да, трудно ще намериш толкова млад...ъ-ъ-ъ, но да не навлизаме в естеството на мисията ми.
-А имаш ли си някого?-Джак навлезе в онази хлъзгава, според него тематика, която го интересуваше най-много.
-В смисъл?
-Приятел, годеник, съпруг?
“Молех се отговорът да е “не”! Никак не ми се влизаше в интергалактическа свада за с ревнив съпруг!”
За момент Ейвълин се поколеба какво да отговори. При Гзиноните нямаше полове и размножаването им не беше като при хората. Те се излюпваха от яйца, снесени от гигантска кралица майка (колко клиширано, критиката ще ме съсипе! Б.а.). Ето защо отношенията между мъж и жена характерни за хората бяха напълно нови за нея.
-Не-Ейвълин наведе глава.
-Но защо? Ти си...толкова красива.
-Така ли мислиш?-Тя искрено се зарадва на този комплимент. Все пак още не беше много наясно, кое хората приемат за красиво.
-Да.
-Ами, нали знаеш, работа, пътувания, непрекъснати ангажименти, не ти остава време за личен живот...-Ейвълин бе чула този отговор в един от филмите гледани от нея в интернет и реши, че ще прозвучи достоверно.
-Да, за това и аз не мога да захвана сериозна връзка...-Излъга безсрамно Джак.
Двамата разговаряха още дълго, докато най-сетне решиха за благоразумно да се разделят преди да е започнал новият работен ден.

Из дневникът на Ейвълин:
“ Ден дванадесети:
По време и след разговорите си с този мъж изпитах нещо, което не бях изпитвала никога до сега. Някакво особено чувство на близост, на привличане, не знам как да го определя, може би симпатия. Истината е, че мисълта за него изцяло завладя съзнанието ми.С нетърпение очаквах моментът в който щях да го видя отново...”.

-Хайде, Джак време е!-Каза Хейзъл и заедно с Дейв тръгнаха по-коридора, към залата.
-Да идвам с вас...-Отговори прозявайки се ученият.
-Подяволите, Фелдън, пак ли не си спал цяла нощ, трябваш ми буден!
-Ами...трябваше да прегледам едни данни...
Тримата скоро достигнаха до залата където беше аквариумът. Погледът на Джак моментално се фиксира върху Ейвълин, която тъкмо закусваше на масата. Те влязоха, директорът държеше облия компютър.
-Здравейте, момчета!-Поздрави небрежно Ейвълин. След неколкочасовият си разговор с Джак снощи тя съвсем бе усвоила езикът и можеше да говори по-свободно.
-Добър ден!-Отвърна Хейзъл и остави внимателно компютърът на масата.
-Какво точно ви интересува?
-Като за начало как се включва?-Отговори Дейв.
-От тук.-Ейвълин натисна голямото кръгло копче в средата на елипсовидната клавиатура. В този момент екранът светна и се появи прилично на десктоп поле с икони.
-Но как го направи, ние опитвахме, но нищо не стана!?!-Зачуди се специалистът.
-Има система за разпознаване на пръстови отпечатъци. Само аз мога да го включа.-След като чу това Дейв се плесна по главата:
-Стига бе, не може да е толкова просто.
-Вече знаем, че можеш да се свързваш с интернет. Бихме искали да ни покажеш вътрешната структура на това устройство.-Намеси се директорът.
-Нужни са ви векове научнотехническа еволюция за да разберете устройството му в подробности, но аз ще ви го обясня най-просто.-След тези думи Ейвълин отвори долният капак, под който се намираше електрониката. Пред погледите на тримата наблюдатели се разкри метална плоча със златист цвят върху която бяха подредени няколко доста едри кристала прилични на скъпоценни камъни. Те мигаха с различна честота.
-Това тук-Ейвълин показа голям, кръгъл камък с виолетов цвят-се нарича централен процесор. Той извършва по-голямата част от изчисленията и координира действията на останалите компоненти.
-Колко интересно-Отбеляза Дейв.
-Този кристал-тя посочи продълговат зелен камък-е системната памет. Използва се за съхраняване на временна информация и за зареждане на програми. Този голям жълт кристал пък наричаме постоянна памет и там се съхранява всичко.-Ейвълин продължаваше да обяснява, а останалите я слушаха с интерес. Тя посочи един червен продълговат кристал-Това е видеоускорителят, а този до него се използва за свързване на компютъра с различни мрежи, например вашата интернет.
-Невероятно, никога до сега не бях виждал подобно нещо!!!-Възкликна удивен Дейв, след като кратката разходка из чарковете на извънземният компютър приключи.
-Благодарим ти че ни показа всичко това-каза накрая Джак.
-И аз Ви благодаря.-отговори Ейвълин и придърпа компютъра към себе си.

Из дневникът на Ейвълин:
“Трябва да отбележа, че не изпитвах същото към останалите двама мъже, които влязоха в стаята ми. Симпатията ми беше насочена изцяло към Джак, изглежда е някаква форма на лично отношение, която още не мога да определя с точност. Без съмнение исках да го видя отново...”.

За пореден път се уверявам,че ти трябва да станеш писател!

+1
Остават 50 дни

Ммммм не, остават 60 дни...мисля?

4 Глава-Близост



Из дневникът на Ейвълин:
“Ден четиринадесети:
След като си получих компютъра обратно, се задълбочих в изследователската си дейност и за известно време забравих за Джак. Към края на деня обаче мислите ми отново се върнаха към него. Реших да погледна какво става отвън. Насочих камерата на компютъра към стената и започнах да оглеждам помещението. Явно всички си бяха тръгнали, нямаше никого. Тъкмо щях да изключа камерата и тогава се появи той. Изглеждаше леко смутен. Погледна ме, без да знае, че и аз го гледам. После започна нервно да обикаля наоколо, сякаш се колебаеше как да постъпи. Много исках да си поговорим отново, но той все стоеше отвън. Накрая сякаш взе решение и се насочи към вратата на изолатора…”

Джак Фелдън почука, след което влезе в аквариума където Ейвълин работеше нещо на компютъра си.
-Здравей!-Този път тя го посрещна с усмивка още от вратата. Тази радост от срещата окуражи Джак.
-Как си?-Попита той.
-Много добре.-Отговори тя.-Ела да те питам нещо!
Джак се приближи и седна на леглото до нея.
-Какво правят тези хора?-Ейвълин му показа някакво видео в youtube.com (не, не е това което си мислите б.а.). В първият момент и на Джак му беше трудно да схване за какво става въпрос. Някакви тиинейджъри въртяха огнени глави закачени на вериги и описваха красиви фигури в нощната тъма. Заглавието на клипчето беше “Изкуството на огнения пой”.
-Ами...тези хора очевидно го правят за забавление.
-Но на тях вероятно са им трябвали големи усилия за да усвоят тези сложни движения. Нима има хора, които биха отделили енергия и време само за да се забавляват?-Попита учудено Ейвълин.
-Да, разбира се!-Отвърна Джак.-На Гзинон как се забавлявате?
-Знаеш ли Джак...
-Какво?
-Този път искам аз да разбера нещо повече за теб!
-За мен?
-Да.
-Какво например?
-Ами как мина детството ти...
-Ха, добър въпрос!-Възкликна Джак.-Ами мина много добре. В родният ми град Лос Падос (този град не съществува наистина, не го търсете на google earth б.а.) не се случваше нищо интересно. За това и от малък мислех все за космоса и това което има отвъд пределите на нашата планета...
-Колко интересно!-Отбеляза Ейвълин-Аз пък никога не съм си задавала този въпрос, но това е защото знам отговора, както и да е продължи.
-Та значи, растях и не спирах да мисля за извънземните. Лошото беше, че и не спирах да говоря за тях и приятелите общо взето ми се подиграваха заради това.
-Но защо?
-Защото на Земята се смята за вятърничево да вярваш в нещо което не е 100% доказано. Обаче аз вярвах. Нашите не бяха съгласни когато реших да постъпя като стажант в центъра по изследване на извънземните форми на живот. Смятаха че имам талант на учен и мога да измисля лекарство срещу рака, а вместо това ще чакам да дойде някое извънземно, което така и никога няма да се появи.
-Не ти е било лесно!
-Не! Обаче аз въпреки това продължих да се занимавам с това и ето ме днес дори съм ръководител на екип и даже си имаме извънземно!-Двамата се разсмяха.

Из дневникът на Ейвълин:
“Докато разговаряхме и той ми разказваше за живота си, усещах как привличането помежду ни ставаше неудържимо. Допреди малко исках просто да си поговоря с него, но сега чувството беше различно. Очевидно тялото ми го искаше, точно както гладът те кара да искаш храна, така и това чувство ме караше да искам него. Неусетно аз се приближих още по-близо и допрях устните си до неговите. За първи път в живота си усетих нещо подобно. Сигурно хората са много щастливи защото техните взаимоотношения им предоставят такива неописуеми изживявания...”.

Джак отвори очи. Скърцането на външната автоматична врата го изкара от сънят му. Мозъкът му бързо започна да си припомня събитията от последните часове. Колко време бе спал? Обърна се-не, не беше сън, тя спеше кротко до него. Той трескаво погледна часовникът си. Осем без пет сутринта! Колегите му вече идваха на работа! Щяха да го заварят така!!! Той светкавично започна да се облича. Нахлузи панталоните си, ризата, сакото. Нямаше време да си слага вратовръзката. Тя се подмяташе небрежно захвърлена на пода. Той я грабна и скри под дюшека.
-Какво става?-Попита в просъница Ейвълин.
-Колегите ми идват! Не бива да ме заварят тук!
-Да разбира се. Сигурна съм, че Хейзъл няма да одобри.
“Откъде тя знаеше толкова много за Хейзъл?”
Джак излезе от аквариума и почти в същият момент вратата на залата се отвори и вътре влезе Майк.
-О, Джак, ти вече си дошъл!
-Ами да, хванах зелената вълна...
-Но какво ти е? Изглеждаш ми сънен и уморен!-Майк се втренчи в подпухналото лице на колегата си-Да не си болен?
-Ъ-ъ-ъ, да може би! Сигурно е някоя вирусна инфекция.-Джак се изкашля-Знаеш ли май имам температура.
-По-добре иди на лекар-Предложи Майк.
-Прав си! Ще си взема болничен, ако има нещо ми се обадете ще дойда веднага.-След тези думи Джак се изниза от помещението и отпраши към дома си преди останалите му колеги да са се появили.
Докато шофираше към къщи, в главата на Джак прииждаха десетки тревожни мисли и въпроси на които нямаше отговор. Как бе могъл да постъпи по подобен глупав начин! Да прояви такъв непрофесионализъм и не на последно място как подяволите успя да се влюби така бързо, след като толкова дълго време си бе мислил, че подобно нещо вече не можеше да му се случи. Разумът му крещеше, че ако не се вижда повече с извънземната, ако не се промъква тайно в изолатора, цялата работа може и да се размине. Той обаче се познаваше твърде добре. Знаеше, че никога не би послушал гласът на разума. Изведнъж мощната тромба на идващият срещу него Мак го изкара от мислите му. С рязко завъртане на волана Джак успя да избегне сблъсъка, като за малко не преобърна своят Мустанг. Мислите му го бяха разсеяли дотолкова, че неусетно беше навлязъл в насрещното платно. След като се размина на косъм със смъртта Джак отби от пътя и спря за малко за да се успокои. До края на пътуването си той кара бавно и внимателно. Когато се прибра включи компютъра си за да се разсее малко, но вместо това се натъкна на нещо, което го накара да хлътне още повече. Беше получил имейл. От Ейвълин. Как тя бе успяла да научи адреса му си оставаше мистерия. С трепереща ръка Джак отвори писмото. То гласеше:

“Здрасти, надявам се че не си имал проблеми. Това което се случи снощи беше невероятно! Познанството ми с теб е най-ценното нещо, което спечелих с идването си на тази планета. Наистина ще се радвам, ако се видим отново ”

Той стана от стола и започна нервно да обикаля в кръг около стаята. Мозъкът му беше прегрял и даваше заето. За първи път в живота си Джак нямаше представа как да постъпи. В този момент решението сякаш дойде от само себе си. Телефонът извъня и наруши подтискащата тишина.
-Ако?
-Джак, аз съм, Майк, мисля че съм на път да направя голямо откритие, трябва да дойдеш!
-За какво става дума?-За момент уяеният отново дойде на себе си и започна да мисли за изследването на живота си.
-Не мисля, че е за по телефона, по-добре ела ако не си много болен.
-Ъ-ъ-ъ, няма проблем, чувствам се по-добре!-Измънка Джак и прекрати разговора.

Червеният Мустанг отново летеше с бясна скорост по магстралата този път в посока "Зона 51". Този път Джак караше съсредоточено и целеустремено. Намаше търпение да разбере до какво се е добрал неговият колега.
-Е?
-Виж-Майк посочи една диаграма.-Това явно ни е убягнало до сега!
-Хм, металното съдържание в кръвта е над нормата.
-Да. На какво ли се дължи?
-Единственият начин да разберем е...-Джак се спря при мисълта за това което трябваше да направят.
-Да вземем кръвна проба и да я изследваме!-довърши Майк.
-Да, но това може да се окаже проблем...

Изчерпан съм откъм коментари

Много заинтригуващо! Продължавай чакам следващата глава

Еми гледай сега, август е и на хората не им се чете...явно. За това реших да поизчакам малко преди да постна следващата глава...примерно през септември. Иначе благодаря за добрите думи можеш да си сигурен че ще видиш продължението на разказа