Шейд (по живум наричан Шон) слезе под моста, където скрит в сухото корито на реката, да прекара най-светлите часове от деня. Всеки човек на неговото място би се радвал на обратът през последните дни. Но емоциите не бяха силното му място, дори и докато все още имаше дълга, светла коса по скалпа. Сега недоумрялото същество имаше още по-малко разбиране за това как хората могат да се палят или изтръпват при рязка промяна в развитието на живота... съществуването им. Шон няма да бъде запомнен с нищо, обикновен честник, дълго страдал от това си добро качество. Слаб, мълчалив и винаги замислен, още на 20 годишна възраст почна работа като касиер на царската хазна. Голяма длъжност за човек от село, но поради скромността му така и никой не научи за това. Загубил баща си преди самото му раждане, а майка му малко след като е навършил шест, той беше отгледан от местния свещеник. Редовно посещаваше църквата, помагаше на старците да се настанят, чистеше иконите... лъскави, блестящи... толкова много, толкова ценни... Като касиер често виждаше как чиновниците се разпореждат с държавното злато, крадяха и разхищаваха; но той не ги издаде, нито веднъж дори. „Нека сами изтърпят угризението от измамата си. То е достатъчно наказание. Златото прави хората алчни и зли, разваля ги”... златото...не, то е хубаво, лъскаво, ценно, няма нищо лошо в златото... Цяло десетилетие в хазната, а накрая дори нямаше пари за ковчег. Чумата ударя бързо, ударя изненадващо. Нямаш време да подготвиш „нещата”, да си осигуриш спокойна почивка и дълъг покой. Е, Шон не успя да намери какъвто и да е било покой. По-малко от месец след като бе хвърлен в мърлява яма, заедно с още няколко дузини мъртви, той успя да се върне. Или по-точно да остане, тъй като никъде не беше отивал. Отначало той (то) мислеше, търсеше отговор, питаше се „защо”. Но трансформацията завърши бързо и тези въпроси се оттеглиха заедно с последните останки от Шон. На тяхно място се появи само един глад: глад за злато. За съкровища, за пари, бижута, перли, диаманти, всичко което може да е ценно за някой. Ако хората знаеха кой е това, може би щяха да си кажат: „Скромен човек беше, прекалено скромен, и сега си плаща”. Но никой не си спомни дребния мършав счетоводител. Съществото което хората забелязваха да краде и после да се крие в гората бързо бе оприличено с дявол. Същия свещеник, който отгледа малкия Шон, сега поведе тълпата селяни към пещерата. Бясната тълпа въоръжена с факли и вили тършува с часове и откри своя „демон” в малка пещера до блатото. Там, сякаш застанал на своя светещ трон, Шейд мърмореше тихо. Сребърните чаши и старите накити шумолеха тихо, докато таласъмът се разхождаше по тях с полу отворена уста. Тези думи, които той често си повтаряше трудно могжеха да се наречат говорима реч. Създанието сякаш не знаеше, че ги говори, нито ги чуваше. „Мои са, не техни. Те ги мърсят, цапат. Не ги заслужават. Те са мои, как смеят да ми ги отнемат. Мои са, МОИ СА!!! ОСТАВАТЕ ГИ!! КРАДЦИ, КРАДЦИ!!!” От двайсетината заминали селяни се върнаха 5, като те скоро умряха от неизвестна болест. Свещеника не беше сред тях. Цар Борислав, по това време млад и амбициозен принц, сам поведе една малка армия от около 100 човека за да укроти чудовището. Шейд бе заловен в клетка и затворен в тъмница. Там редовно го посещаваха чародеи и гадатели, свещеници и екзорхисти. Но след като те започнаха да умират един по един таласъмът беше забравен. Нямаше охрана пред клетката му, на стотици метри под земята. 50 години тишина, мрак и влага. 50 години, след които охраната отново се появи пред клетката му. Двама дебели и стари стражари, вероятно изпратени в тъмницата да отслужат последните си месеци до пенсиониране. Тогава за пръв път го чу. За Книгата. Тази Книга, която би могла да му върне живота. Но той не затова я искаше. Не му трябваше да я използва. Не, искаше просто да я притежава. Все пак тя беше негова. Как му я бяха взели? Няма значение. Мръсните крадци ще си платят! Книгата ще се върне при собственика й!

***

В тронната си зала стария цар Борислав седеше замислен. По вида му човек можеше да каже, че времето не прощава дори и на най-достойните хора. Но нещо в изражението му говореше, че той още не се е отказъл да се бори.
-Сторено ли е?
-Да, господарю. Отворихем десетина килии както ни казахте. Убихме всички избягали, но и един от надзирателите беше ранен. Мисля че...
-Всички? Убили сте всички?
-Не всички, ваша милост. Оставихме онова... нещо да избяга. Точно както ни заповядахте.
-Добре. Ако тазо книга съществува, точно таласъм ще я намери.
-Господарю, дошли са и гостите които очаквате.
-Търсачите? Толкова скоро? Добре, нека влязат. Нареди да бъде сложена трапезата. Дългите и чудати истории вървят най-добре пред отрупана маса.



Легенди. Героизъм. Необуздана сила. Сърца, лишени от страх, жадни за приключения. Приключения, удавени в кръв. Трошащи се кокали изпод лъскави брадви и стоновете на безброй безименни клетници, озовали се в едно и също меле с ''тях''.
Свиле бе чувал за тях като малък. Приятелите му ( или по-скоро връстниците , които не го смятаха за изрод ) , искаха да станат като бащите си. Един ковач, друг търговец, трети скотовъдец. Свиле нямаше баща. Виновна бе онази долна прослойка от обществото, която гордо носеше определението ''бандити, разбойници и помаци''. А за тях бе виновен ... ами, животът. А времената бяха тежки. Ако не си от аристокрацията, то или рискуваш и крадеш, или се задоволяваш с малкото. Поне така беше на север. Животът бе стоварил тежкия чук на сиромашията върху плещите на младия момък, който набързо се превърна в самотен млад момък. С рана на сърцето. Отмъщението не бе толкова сладко, колкото си представяше. Е, поне онези тримата си го получиха. Червеите и те прибраха своя дял.
Сега бе принуден да бяга. И да търси нещо. Онова , което би внесло поне някакъв смисъл в бездната, в която се бе превърнало неговото съществуване. Приключения ? Тепърва му предстояха. Само че той не беше в състояние дори да мисли за това. Всъщност, не бе в състояние да мисли за каквото и да било. Разните мъгляви силуети започнаха да придобиват форма. Гласовете, които до този момент той смяташе за шумове от далечни водопади и бурни ветрове, се врязаха в главата му с едва доловима болка. Усети напрежение. В следващия момент той съзря пред себе си няколко празни бутилки и някаква чиния, в която пируваха мравки. Светлината, която се процеждаше през изгнилата дървена стена до него, му подсказа, че е прекарал цялата нощ в механата. Поредната нощ, далеч от онова местенце, което би могъл да нарече собствен дом. Нощ след нощ, селце след селце.
Механата се пълнеше с хора. Той единствен бе прекарал нощта тук. Вероятно на собственикът му е било жал да изхвърли пияния странстващ бедняк навън. В другия край седеше един старец. Свиле осъзна, че от известно време е станал обект на наблюдение. Не че това го притесняваше особено. Той бе свикнал. Навсякъде хората го гледаха сякаш не е от този свят. И може би бе така. Но в случая имаше нещо в начина, по който го наблюдаваше дъртия, което засили напрежението. Старецът отпи от чашата си, стана и се насочи към масата на объркания младеж. В очите му се четеше страх, който по-скоро бе породен от това, че някой, толкова далеч от родното му място, би могъл да го познае. Свиле бягаше от миналото си. Но в този момент нямаше как да избяга от ситуацията. Преглътна тежко и се опита да си придаде небрежен вид. В този момент старецът се усмихна, като че ли искаше да увери сиромаха в своите добри намерения.
- Може ли да се присъединя, млади момко ? - запита той дружелюбно.
Свиле се замисли, сякаш използваше последните мигове да изчезне от този свят. След това отрони :
- Ъ , да ... разбира се. Въпреки, че ме чака дълъг път.
- Дълъг път ? - старецът се засмя - Пътят е без значение, когато нямаш цел.
Свиле потрепна. Стори му се, че този човечец знае повече за него, отколкото самият той знаеше за себе си.
- Нека приемем, че пътят ми е безкраен - промърмори Свиле, но думите му висяха във въздуха, тъй като осъзнаваше какви глупости говори само и само да не пада по гръб пред един дъртак.
След това се изправи гордо, сякаш бе казал някаква мъдрост и се насочи към вратата. Старецът бе все така усмихнат.
- ЕЙ КЪДЕ ИЗБЯГА? НЕ СИ СИ ПЛАТИЛ , ВЪРНИ СЕ! - изкрещя собственикът на механата.
- Успокой се, аз ще платя вместо него - рече старецът и се засмя отново.



Нощ. Мрак. Студ. Никога не е фучал така вятъра. Никога не е бил толкова тежък дъжда. Планините не прощават на никого... Той не прощава на никой...
Един вълк вие самотно в бурята. Клоните на дърветата около него се пречупват под напора на вятъра. Обаждат се и бухалите, но се чуват закратко, преди да бъдат заглушени от силата на природата... Там, където няма кой да го обезпокоява, седи Стопанина.
Кой се осмеляваше сега да броди в територията му? Хората не пристъпваха наоколо заради легендите, които се носеха за това място. Кървави убийства, вещици-прокобници, вълшебни горски същества, полудели вълци с кърваво червени очи... Всичко това бяха глупости. Тук беше само той. Пазителят или проклятието на този край? И сам не знаеше. Знаеше само, че е "той". И че преди не беше така. Но единствените му спомени от това време бяха откъслечни, неясни, слаби. Войник в броня... Женски плач... Тичащи коне... Храм... "ЯЛИН". Не знаеше откъде идваха тези спомени, особено последното име, но това беше всичко, останало от самоличността му. Но сега нямаше време за размисли... Дългът го зовеше.
Пратеникът бързаше през бурята. Ако мисията му не беше толкова важна и не беше толкова ентусиазиран, щеше да остане в селото наблизо да пренощува. Дори и сега му се искаше да беше направил така, защото бурята сякаш се засили точно когато той се качи да мине през прохода... Хората го предупреждаваха да не върви натам, но той не повярва на измислените им глупости. Царят му беше казал нещо наистина важно и той трябваше да изпълни заповедите. Но докато мислеше това се случи нещо странно. Бурята спря, звездите паднаха от небето, дърветата изчезнаха. Остана само тъмнината. Усети, че тази тъмнина поглъща и мислите му, съзнанието, неговото "аз"... Накрая празната черупка падна на земята и с едно последно "Не" замлъкна завинаги...
Ялин осмисли каквото беше разбрал от човека. Има някаква всемогъща книга, която връща живота и прави притежаващият я всемогъщ... Интересно... Досега беше напускал "свърталището" си само няколко пъти в последният век и то никога за много време... Но сега беше различно. Усещаше го. Този тук не лъжеше като идиота, който продавал еликсир на живота, който в последствие се оказа изворна вода, примесена с малинов сок за аромат. Нито пък като глупакът, който повярвал, че като го ухапе змия ще стане безсмъртен... Е, него змията го ухапа, но безсмъртен не стана. Този човек в богати дрехи знаеше самата истина. Стопанинът щеше да напусне територията си за дълго... И то много скоро. Но първо трябваше да събере мислите си - и за миналото, и за пътят, който го чакаше.



Спокойният селски живот блести със своите предимства още откакто един от местните, за чиято самоличност уви - преданието мълчи, го понапекло слънце и под здравословното влияние на последвалата хипертермия (това е когато ти става едно топло и тясно отвътре) решил да се измъкне навън, за да създаде онова, което по-късно той и още няколко топли отвътре щели да нарекат град. А спокойният селски живот в село Спржица не блести с нищо повече от добруването на кое да е наше село. Яки, мустакати, сърцати български мъжаги цял ден въртят сърпа с майсторлъка на истински спартанци, докато техните деца гледат, насядали по ръждясалите останки на нещо, което някога е било напълно функционален комбайн с поизтрил се, но все още различим надпис Siemens. Действително, в кръчмицата "Косматото зърно", която тайно се държи от поп Цене, все още можеш да чуеш разказите за трагичната съдба на Жечо Буя, върху чиято неподозираща глава тежко се приземил дара от Европа, спуснат с най-добри чувства от прелитащ товарен самолет. На същото място, не задължително по същото време, можеш да чуеш и още много истории. Една от тях е древна като самото село, предавана от дядо на внуче, преразказвана и преиначавана от всички и прозвучала достоверно някога само от двама, които една вечер, преди много много пролети, се прибрали у дома разтреперани, опънали по една греяна за кураж, заклели жените никому да не обаждат за това, което им разказали, нарамили тежки секири и се упътили към мястото, от където никога повече нямало да се завърнат. Всъщност това по тяхно желание, но за него по-нататък. След като се завъртяли два дни и липсата на двамата юнаци била регистрирана сред юначните другари, жените, бидейки легитимни Евини щерки, не издържали на мъката и стреса и пропяли. Младо, старо, куцо, сакато, недъгаво гледало недоумяващо и цъкало с ентусиазма и ритмичността на метроном докато бавно, малко по малко попивало невероятния факт, че змей е свил своето леговище съвсем наблизо край селото и че двамата отсъстващи реално са отишли да го заколят, но по стечение на обстоятелствата явно не са успели. И тук, вярвам, е момента да се пренесем в малката, но спретната и обзаведена с вкус и мисъл пещера на селския змей Тоше. Той изобщо не е обикновения скучен прашасал зелен змей с жажда за девича кръв. Напротив, змея Тоше, въпреки че е сертифициран летящ огнедишащ змей, ползващ силата на огъня за случайни разходки из времето и пространството, всъщност е страшно много като човек. Отгледан от яйчице в крепостта на по душа добър, но разочарован от хората и безкрайно циничен към света сръбски магьосник, Тудор или Тоше, както тате му викаше галено, бе израсъл със страстната реч на потомствен сърбин, бе поен с вълшебна високоградусова ракия, превръщаща огнеотделящия му агрегат в съоръжение с апокалиптични свойства, и в по-напреднала възраст се бе заловил да изучава пътуване във времето със своя татко. Още от тогава му бе станало навик периодично да прескача напред в бъдещето и да си свива по някоя книжка с философия, интереса към която се появил в него след като някакви брадясали кретени една вечер нападнали крепостта на баща му с викове "безбожник", "еретик", "мракобесник", "престъпник". Докато мятал огнени вълни и вяло, почти лениво отблъсквал чудаците с масивните нокти на пръстите си, нашият ерудиран интелигентен змей трескаво размишлявал над въпроси от живота като какво е това Господ, има ли го, ако го има, защо досега не го е виждал и ако никой не го е виждал, защо така сляпо вярват в него и защо заради него правят тия мизерии на баща му. Уви, неговия татко, макар умен и начетен, нямал отговор на тези въпроси, защото за него те просто не съществували - човека просто си гледал работата и живеел в мир със себе си. Младата и неспокойна душа на Тоше обаче се терзаела, а магьосника не искал неговото отроче да живее в условности и заблуди, затова една вечер, след тежък разговор било решено, че е време Тоше да поеме своя собствен път в живота. Баща и син се прегърнали силно, отронили тайно по една мъжка сълза и на другата сутрин за пръв път крепостта осъмнала без своя змей. Тоше минал границата като същи емигрант, намерил си удобна скришна пещеричка и там се отдал на своето най-любимо хоби - търсенето на Истината. Скоро напълнил цяла библиотечка с томове, откраднати през неговите странствания из времето и принадлежащата нему материя. След като прочел Ницше и съобразил набързо някои работи, нашият змей станал убеден атеист. Змея атеист Тоше, как звучи само. А веднъж пък задълбал още по-напред в бъдещето и си краднал книгата на някой си Къци Вапцаров, откъдето получил истинско озарение за малките и големите неща, които имат значение в живота. Как да е, въпроса за Господ и отговора на Всичко все пак все още живо вълнували нашия човечен змей. Веднъж той решил да се върне назад, много назад, може би в първите 200 години на човека, а може би преданието лъже. В онова мрачно време, Тоше попаднал на странен, силно захабен, зацапан и опърпан свитък, написан на език, който змея можал да разчете само с магия. Свитъка документирал Книгата на Вековете. Твърдяло се, че в тази книга, написана незнайно как и от кого, се съдържала всичката Истина - за Бог, за създаването на света, за мястото на човека в цялата картина, изобщо всичката информация, за преследването на която някои съзнателно отделят по един живот. Уви, свитъка не разкривал къде може да се открие тази книга и дали изобщо съществува някъде. Но пък написаното било достатъчно, за да завладее ума на Тоше както нищо друго. Ех, само да знаеше змея къде е пустата му книга. А тия двамата дръвници от Спржица дето дойдоха да го колят тая вечер, ех, те защо не знаеха. След като ги държа осем часа провесени надолу с главата от верига и след като те търпеливо го увериха, че видиш ли, нямали представа какво вършат и наистина реагирали малко прибързано и импулсивно, Тоше се смили над тяхната човешка простота, продупчи времето и пространството с огнен портал и след като обсъдиха идеята набързо, с досада запрати двамата тъпанари в един бар в Лас Вегас. Ето, те знаеха къде ще отидат и какво ще правят. Ами Тоше? На Тоше му оставаше само да опитва.



За чародеите се носеха десетки митове и легенди. Много хора ги благославяха, защото бяха благодарни на техните магии, но други ги ненавиждаха. В един малък град жегата бе принудила хората да се съберат пред централният кладенец в чакане на дажбата вода. Един мъж облечен в черна мантия с качулка на главата събираше хорското внимание.
-Страннико-каза един едър мъж-не ти ли е малко топло с тия дрехи
-Ми може да се каже-отвърна човекът с черната мантия, той свали качулката си изпод, която се мазната черна коса на млад мъж с черни очи и белег на лявата буза-за това и искам вода
В тълпата започнаха да се чува шушукане, топлото време караше хората да си търсят занимание с клюки. Някой даже залагаха да двамата мъже ще се бият, а слънцето напичаше все по-силно.
-Той е чародей-изкрещя някой от тълпата-ще ни превърни в котки
-Искаш ли да те разхладя чародейче?-каза заплашително едрият мъж, като настъпваше заплашително към младежът-страх ли те е?
-По-добре се откажете господине или ще ви превърна в котка!
-Хаха! Аз ям котки и теб ще изям
-Както решите. О велики богове, вразумете този грешник…нека небесата се намесят-гръм разтърси небето и тълпата се разбяга-СЕГА!
Последва нов гръм. Гражданите вече бягаха към своите домове, молещи се за милост. По улиците настъпи хаос причинен от голямото бедствие.
-Браво!-каза пляскайки мъж, който излизаше от близката таверна-велият Брарус
-Мерси…Фейк. Не те бях срещал от година. Къде се изгуби?
-По дела на „Орденът”
-Пак ли този орден?
-Орденът е навсякъде! Ти къде беше?
-Имам работа…за цар Борислав
-Книгата?
-Да…книгата
-„Орденът” я търсел в продължение на четири века! Но и така не са я открили!
-Е и?
-Тази книга не съществува!
-Ще видим!-Брарус огледа наоколо, а когато пак погледна Фейк, той бе изчезна
Младият чародей реши да не се застоява в този град и затова продължи пътя си на изток. В продължение на три дни вървя сам по безкрайните Балкански друмища, когато най-накрая стига град Вюлс. Мистичен град, в който живеят караконджули, ако тяхното може да се нарече живот. Градът беше пълен с хора вършещи своите задачи, а Брарус имаше чувството, че го наблюдават. Чародеят бе идвал и преди в този град и знаеше, че тук е пълно с крадци, но сега усещането бе по различно. От малък бе научен да се оправя сам и имаше добре развити сетива. Младежът влезе в една тясна уличка, която бе осветявана от една факла. Брарус влезе почука на една малка дървена вратичка в края на уличката.
-Кой е?
-Един там
-Влизай-заповяда гласа и вратичката се открехна, а чародеят бе издърпан вътре-Добър вечер
-Добър вечер!
-Носиш ли моите приятели
Брарус изкара една кесия от джоба си и я остави върху една изгнила маса.Всъщност всички мебели бяха изгнили, а самото помещение се осветяваше от газена лампа.
-Къде е картата
-Заповядай-мъжът, с който Брарус говореше измъкна старо парче пергамент от джоба си и му го подаде- Автентична е!
-Да се надяваме-прошепна чародея и напусна помещението-Лека вечер
Младежът сложи качулката върху главата си и потъна в сенките…



Ришар, който някога бе ненадминат по красота, сила и ум принц, сега стоеше под едно дърво и мудно глозгаше един плъх. Сивкавозеленикавата му кожа лъщеше на лунната светлина, но той оставаше невидим за околните същества. Макар и изгубил външния вид и пулса си, таласъмът се опитваше да запази разума си, за да постигне една последна цел. Разбира се това не е лесно, когато приличаш на прегазена от мечки, плешива маймуна. Освен това, мислеше си Ришар, не е лесно да търсиш нещо, когато всички търсят теб за да те разпънат на кръст, обесят, обезглавят, подпалят и разчленят. Живият мъртвец примлясваше и размишляваше над нещата от... хм живота, а времето му изтичаше с всяка изминала минута. Не го интересуваше особено. В гората нямаше начин да го намерят дори денем. Това бе негова територия. Десет години бе ловувал в нея с придворните си приятели, а вече от повече от двадесет бродеше из нея като таласъм. За него дори се бе зародила легенда, подобна на легендите за самодивите. Какво разбираха хората? Мислеха си че чудовището от гората е убило горкия принц Ришар. Само ако знаеха истината. А истината бе,, че преди време в гората имаше самодива, която тласнала принца към смъртта. Друга истина е, че в гората вече няма самодива, а има един таласъм доволен от отмъщението, което бе стоварил върху нея. Ришар приключи плъха. Изправи се и потегли. Потегли по единствения път, който го удоволетворяваше. На север. Към вечните ледове, за които легендите разказваха толкова много и същевременно толкова малко. Но той бе сигурен че проклетата книга е там. Книгата, в която пишеше всичко. От това как да си сглобим стол, до това как да си върнем кръвта и тена. И нещо много по-важно. Нещото заради което бе изпратен в търсене на самодивата, нещото заради което умря. А сега можеше да стои на мястото на Цар Борислав и да развива амбициозните идеи, които имаше. Сега умът му бе покварен от съвсем други мисли. Докато вървеше през гората хрускайки всякакви нощни бръмбари, които можеше да хване, Ришар мислеше за нещо много по-мащабно. Дори сам се очудваше на себе си. Приживе не смяташе подобни идеи за примамливи. Сега обаче безизразното му лице почти оформи усмивка…



Небето беше синьо. Имаше бели облачета. От едно от тях се отдели капка. Тя падаше надолу, изменяше се от съпротивляващия се въздух, ставаше все по-тънка и по-дълга, поемаше светлината от утринното слънце и я пречупваше, разделяше я и я излъчваше, и ако някой можеше да види светлинното фиаско, което правеше тази капка той би ослепял от красотата му и би забравил всички земни хубости, които бе виждал до тогава. Беше невероятно, беше чудо, което магьосниците не биха могли да направят и след стотици години практика и хиляди прочетени книги и пергаменти. Капката летеше към земята, а чудото просто ставаше само. Накрая падна върху носа му.
Момчето протегна ръце, след това се прозя шумно и пипнешком хвана гегата си. То се изправи бавно, прозя се шумно още един-два пъти, като не заправи да сложи ръка пред устата си, и разтърка гуреливи очи. Целият му гръб беше мокър, но не това го беше събудило. Беше капката, която падна от небето.
Детето вдигна калпака си от тревата, изтри го в потурите и го сложи на главата си. То се обърна и видя, че стадото му е тук. Огледа овцете с облекчение още веднъж. Да, бяха всичките. Момчето знаеше, че не трябва да заспива тази нощ, но не бе издържало. Вече трета седмица не бе слизало към селото и последния път, когато му донесоха храна беше преди седмица. Единственото, което го беше поддържало беше музиката. Момчето извади кавала си и го наду.
Песента весело заля поляната като утринната роса. Овцете сякаш сами се прибраха, кучетата дойдоха в краката му и започнаха да махат с опашка. Имаше нещо странно в мелодията. Нещо успокояващо и естествено. И животните го усещаха, както и хората. И другите.
Заради тази песен някои наричаха момчето свирач, вълшебник и дори чародей. Те не разбираха таланта му и не го понасяха. Но нямаше нищо вълшебно в тази песен. Само дъхът на момчето, който излизаше от гърдите му и се виеше изкусно през простата свирка.
А и какво вълшебно можеше да има в такова дете? Беше ниско, слабо, дрипаво, с коса като слама и ръце и крака като съчки. Но то беше проклето с лоши очи и затова хората не го искаха. Сини като небето, урочасват, казват, и лош късмет водят със себе си. Заради това и за песента му го изгониха надалеч от селото да пасе овцете.
И животът му беше хубав от тогава. Нямаше ги хулиганите, които го биеха всеки ден, нямаше го псето на Жеко, лихварят, нямаше я и проклетата му тояга. Родителите му бяха взели пари назаем от Жеко и не бяха могли да му ги върнат. Затова сега момчето пасеше овцете само за хляб и вода, а парите отиваха при лихваря. Но тревата и звездите бяха по-добра постеля, от тази, която бе имал в селото.
Мелодията се извиваше игриво и скоро още капки западаха от небето. Беше лек летен дъжд. Момчето затъкна кавала в пояса си. Събираше капките в шепи и след това с тях търкаше лицето си. Черното малко по малко започна да пада и бялата кожа се подаде отдолу. Момчето се усмихна и белите детски зъби заблестяха. Смехът му сега огласяше полето както преди малко песента.
В дърветата отсреща зашумя нещо. Момчето погледна натам и видя някакво движение. Нещо, или някой, се шмугна в гъсталака. Момчето погледна към стадото и след като видя, че е наред, реши, че няма нищо лошо да погледне какво е това, все пак можеше и да е вълк., или разбойник, който дебне стадото му. Оправданието, че върши дълга си, свърши работа за извинение пред съвестта на момчето и то тръгна към шубрака, водено от чисто любопитство.
Когато навлезе в сенките, видя нещо да се мърда в далечината. Дочу и смях. Момчето се усмихна и продължи. Сенките скачаха по дърветата, а смехът го водеше. Скоро редките дървета се сгъстиха, а шума постла земята. Момчето ходеше в истинска гора. И навлизаше все по-дълбоко и по-дълбоко. То можеше да се закълне, че знае какво прави, но истината беше, че следваше смеха. Понякога му се струваше, че сред дърветата и сенките вижда лице на младо момиче, което му се усмихва. Понякога можеше да се закълне, че е видял как то танцува и му маха.
Той продължаваше все по-навътре и по-навътре и виждаше момичето все по-често и по-често. Лицето му беше цялото червено и усещаше странна буца в гърлото си. До сега не беше виждал голо момиче и знаеше, че те не се разхождат ей така из гората, но не можеше да се спре. Момичето толкова много му харесваше, че той не можеше да се откаже да го следва.
Луташе се час, два, или може би повече. Момичето взе така изчезваше и се появяваше, а той продължаваше да я следва. Вече беше надълбоко в гората и газеше във влажна, почти кална, шума на брега на малък поток. Момчето си представи, че това е реката, която минава близко до селото му, която води до воденицата на стария Пацо, мелничаря, и че ако тръгне по нея ще стигне точно до там и ще излезе лесно. Затова то ходеше спокойно и следваше момичето.
Чу се песен. Неестествен глас пееше. Беше същият този, с който момичето се смееше и го викаше при себе си. Тогава момчето замръзна. Как можеше да е толкова глупав? Самодива!
Детето се разтрепери. Страх го беше да умре, въпреки че му бяха казали, че след това ще отиде на прекрасно място, а пък и толкова му се искаше това момиче да го харесва, както си мислеше до преди малко. Тогава чу смехът и отново. Момичето тичаше към него, ей така, съвсем голо, само с венец на главата и цветчета вплетени в косите и. Беше така хубава, но той се уплаши още повече. То бягаше към него, усмихваше се и му се смееше. Момчето стисна очи и вдигна свити ръце към гърдите си, сякаш за да се предпази.
Усети само близване по бузата си и още смях. Усещането беше толкова силно, че момчето си помисли, че ще умре на момента.

Ян отвори очи. Една капка падна върху лицето му и се разплиска като онзи ден. Той се усмихна на съня си и затвори очи за да помечтае още малко. След това стана, вдигна сабята си, прозя се шумно, като сложи ръка на устата си, и разтърка очи. Целият му гръб беше мокър, но не това го събуди. Беше капката паднала на бузата му, където самодивата го беше близнала. Мъжът извади кавала си и засвири.



Нощта бе млада, а може би вече не бе съвсем. Луната почти се скри вече зад короните на дърветата ограждащи кристално езеро в дълбините на девствен лес. Бе около час преди зазоряване. Всички е бяха прибрали в своите домове за да прекарат там слънчевите часове от денонощието, но аз обичах този момент преди зазоряването. Този миг на покой, когато нощният живот в гората заспиваше, а дневният още не се бе пробудил. Този миг на покой, когато всичко притихва и можем да чуем гласът на гората, вятъра и водата. Луната почти се скри, но аз продължавах да седя на брега с крака потопени в езерото, поглед взрял се в далечината , заслушана в този така не познат за останалия свят глас. Слънцето заплашваше да изгрее вече, когато нещо нежно ме побутна по рамото. Излязох от унеса си и се обърнах. Зад мен стоеше огромен елен, величествен представител на своя род. Тялото му бе с размерите на кон, а огромната корона от триметрови рога украсяваше гордо изправената му глава. Дълбоките кафяви очи ми хвърлиха учудващо загрижен поглед.
- Крайно време е да тръгвам, нали?
Въздъхнах и станах. Хвърлих последен поглед към езерото и вече розовото над планините небе. Отидох до храста, на който се сушеха дрехите ми и започнах да се обличам, а еленът нервно танцуваше около мен.
- Спокойно, имам време.
Той спря за секунда и погледа му улови моя:
- Не, нямаш никакво време – прозвуча в главата ми.
Усмихнах му се и се до облякох. В момента, в който си сложих елечето елена коленичи пред мен. Седнах на гърба му, обвих с ръце якият му врат и доверчиво опрях глава на него. Той стана и се втурна стремглаво на пред в гонитба с времето и слънцето, към място известно само на него. Този повелител на горските пътеки и дъбрави, въпреки исполинските за вида си размери, че движеше с учудваща бързина и грация из горските гъсталаци, а денят буквално го следваше по петите. Затворих очи и се оставих да ме заведе до нас. Отворих ги едва когато усети, че забавя ход, а въздуха около мен става по хладен. Бяхме вече в моята пещера, е или поне тази, която временно ми харесваше.
Погледнах към входа, но денят вече бе настъпил, обърнах се към елена:
- Видя ли, че стигнахме на време?
- За една бройка да не успеем.
- Знаеш, че не е толкова страшно слънцето да ме завари навънка.
- Да, но не изгарям от желание да ти търпя мигрената. А и не обичам да те гледам такава.
- Понякога просто се притесняваш повече от необходимото.
Усмихнах му се, приближих се до него, той постави глава на моето рамо, а аз обгърнах шията му в приятелска прегръдка. Не мога да кажа колко време останахме така. Мисля, че и двамата обичахме да стоим прегърнати. Действаше успокояващо. В един момент към съзнанието ми заплува мисълта довяна от вятъра. Той разказваше за тайна от далечното минало, която ще предизвика странни събития в близкото бъдеще. И естествено, верен на своето име, вятърът бе довял точно толкова, колкото да събуди любопитството, но не и да даде насока. Трябваше да помисля. Най-малкото бе ми любопитно. Пуснах елена и се отправих към постелята си:
- Ще поспя, до довечера.
Чух как напусна пещерата. Легнах и се загледах в тавана. “Нещо в минало далечно, предопределило не една съдба”. Какво ли пък ще е това? Утре ще поразпитам. Бе последната ми мисъл преди да потъна в прегръдките на съня.
Усетих нещо мокро и грапаво на лицето си. Отворих очи. Вече почти се бе стъмнило, но нямах намерение да ходя на езерото този път.
- Добро утро. - Усмихнах му се - Ходи ли ти се на разходка към планината?
- Защо не ... Къде искаш да отидеш?
- Искам да се кача до Ерин, искам да я питам нещо.
Еленът се запъти към входа и дръпна завесата от падащи увивни растения, която закриваше входа.
Луната едва започваше своя път по небосвода. Времето бе приятно и меко, а сънищата те първа започваха да навлизат в земния свят.
След известно време стигнахме при Ерин. Орела бе усетил вече нашето приближаване.
- Имам въпрос към тебе, Ерин.
- Предположих. От доста време не си наминавала.
- Вятъра довя снощи една легенда, събудила се за нов живот, но не иска да каже нищо по-конкретно от това. И въпреки това има някакво напрежение в гората.
- Разбирам на къде биеш. Ще видя какво ще донесе утрешния ден, но сега е време за почивка.
Разбрах намека и се върнах при елена, който кротко пасеше на една ливада, малко по-ниско от гнездото на Ерин.
Не ми оставаше нищо друго освен да изчакам още един ден, но и за никъде не бързах. Чакаше ме цяла нощ в танци и песни и вече нямах търпение да се присъединя към другарките си.



Наричат ме нощен ловец, защото съм един от най-кръвожадните убийци. Често ме бъркат с други същества от моя род. Всъщност не мисля, че заслужавам да ме наричат кръвожаден, защото имам добра душа и се опитвам да я покажа. Обаче винаги, когато слънцето залезе губя контрол и се превръщам в чудовище. Не се учудвам, че са обявили награда за мен. Докато е ден не се притеснявам, че ще бъда заловен, но когато нощта дойде ставам уязвим и при това неконтролируем. Наскоро дочух за книга, която може да върне живото на всеки изгубен. Истинското ми име е Джак, но си оставам нощния ловец. Ако намеря книгата може би ще стана онзи, който бях преди да ме погълне проклятието. Опитах се да чуя повече за артифакта и разбрах, че не съм единствения, който иска да го вземе. Чух много страшни слухове, че дори и самодивите са решили да го намерят. Но какво по страшно има от мен. Така започна моята история. Примерих се с нощния ловец и реших да използвам силата си, за да я унищожа.

Навън беше тъмно и се чуваше само шумоленето от вятъра. Едно мъртво дърво зловещо беше разперило клони над една малка и дървена къща. Сякаш искаше да глътне къщата. Дървената постройка се поклащаше от всеки по-силен полъх на вятъра. Личеше си, че е много стара и наскоро е изоставена. Но от вътре се чуваше шум. Сигурно някоя лисица се беше скрила от студа. Това предположение отпадна след, като тишината беше прекъсната от ругатня. След няколко секунди от чупените прозорци блесна лъч светлина.
-Неблагодарници.-чу се мъжки дрезгав глас.
Ако надникнем с око в къщата ще ни направи впечатление хаоса в нея. Навсякъде бяха разхвърляни части от дървени мебели. На пода имаше изпокъсано килимче, а върху килимчето кандило, което осветяваше стаята. Един стар и брадат бездомник беше седнал върху един леко закрепен стол. Изведнъж сякаш една голяма сянка мина покрай единия прозорец и пламъкът в кандилото трепна. Бездомника се огледа и доста се стресна когато видя фигура на човек. Дрипавия човек така се уплаши, че не усети как падна от стола.
-Джак ти ли си това?-озадачен попита просяка.-Уф как ме изплаши. Какво търсиш тук.
Джак беше вперил студен поглед в него.
-Да ти говори нещо Книгата на Вековете.-каза новодошлия.-Ти си я търсил толкова време. Би ли ме упътил.
-Това е една глупава легенда. Търсих я за да я продам и да платя дълговете. Но такава книга не съществува. Изгубих толкова време в търсене, но винаги стигах до задънена улица. А ти, за какво я търсиш.
Тук последва малка пауза.
-И двамата знаем, за какво.
Джак направи няколко крачки и с единия крак настъпи кандилото. Светлината изгасна. Бездомния мъж изпадна в паника и започна да се оглежда като мишка. Изведнъж фигура на нещо огромно го сграбчи. Чу се вик изпълнен с болка и последва отново тишина. Луната светлина, която влизаше през прозореца разкри огромна сянка на същество наречено караконджул. В ръцете си съществото държеше труп на слаб човек. То отвори уста и погълна трупа на човечеца. След това разпери криле и разби слабия покрив на къщата. Разхвърчаха се дъски и в следващия миг чудовището отлетя нанякъде.



Когато една душа не е напуснала земята, тя няма как да стигне до Рая. А чумата си е адска болест, убива тялото и измъчва духа, исмуква живота капка по капка. Шейд не беше човек, не можеше да мисли или да взима решения. Той движеше по предварително начертани схеми, воден от желанието си да притежава още и още богатства. Не ги използваше, не му помагаха и не знаеше какво да прави с тях. Това не беше човек, а проклятие. Проклятието на Шон. Шон, който в този момент бе затворен в една тъмна стая. Там не се виждаше къде свършват стените, за да почне от тях пода или тавана. Просто някакво пространство, малко и безкрайно. Място зад очите на съществото Шейд, откъдето Шон да гледа какво върши обезобразеното му тяло. Там часовете се превръщаха в дни, дните в години, годините във вечност. Колко сладка може да бъде мисълта за смъртта в такива моменти. Но не и сега. От няколко минути Шон беше необичайно възбуден. Радостен и дяволит пламък грееше в очите му и огряваше цялото му жалко съществуване. Той усети слабост... и необичаен прилив на сила. Слабост у демона, която моментално се превърна в сила за него. Шейд не бе го усетил, нямаше как. Той...то единствено усеща златото и лъскавината на стария сребърнен бокал. Но за духът на счетоводителя това беше отдавна забравено чувство. Надежда, увереност, нетърпение се сляха в едно. Самия Шон усети същия хищнически инстинкт на своето превъплащение. Но няблизо намаше съкровище. Плячката беше само едно мършаво, почти чувалесто тяло. Неговото тяло.
От няколко минути в гората бе настъпила необичайна тишина. Обитателите и усещаха злото създание, което прекрачи прага на техния дом. Ето го, седи там и сякаш се оглежда с черните си мъртви очи. Една сова прелетя над Шейд и издаде нещо като зов за помощ. След това цялата тишина отиде по дяволите, и гората се огласи в шум. Не песните на птиците или величествения вой на вълците. Просто шум. Мощен и заплашителен. И отново онова страшно мълчание. Шейд току що бе хванал и разкъсал една лисица. Катерици, язовци, птици по дърветата и зайци, подаващи глави от храстите гледаха как от разкъсаното лице на „нещото” капеше тъмна, червена кръв. А у Шон предишната радост и сигурност се измести от едно друго отдавна забравено чувство-страх. Нещо не бе нарад тук. Цялото това място сякаш имаше собствено съзнание. Не само животните, но и гората го гледаше. Сега не той беше хищника...
Отначало Шон се чувстваше объркан, когато виждаше какво прави, но неможеше да се контролира. Мислеше си, че това е ефект от болестта, че скоро ще умре и ще остави всички на мира. Искаше да умре и това да приключи. Отне му около седмица да разбере, че сега е само гост в собственото си тяло. Че няма какво да направи. В изключително редки случай все пак добиваше известен контрол, но дори тогава играеше ролята на крак, с който да подритне другото му „аз” в някаква посока. Сякаш това нещо искаше от него съвет, но само когато му бе съвсем безразлично. Тази теория за избирателността на демона обаче бързо бе отхвърлена. Новият му домакин явно не учеше нищо ново, не се поучаваше от грешките си, не се развиваше. Не беше разумен. Дали това е добро или лошо, Шон така и не реши. Но инстинктите му да преследва и убива всички изпречили се на пътя му издигнаха звяра до нивото на Сатана в ума на счетоводителя. Нищо не бе по-ужасяващо за младия човек от гледката как сякаш сам разкъсва и изяжда полужив човек.
...а беше жертвата. Повече от всякога се напрегна да поеме контрол над тялото си. И за пръв път демона реагира на усилията му. Остра болка удари Шон в главата. Образно казано. Но тази болка го зарадва както нищо друго. От полвин столетие не бе усещал нищо, НИЩО! Шейд остави оглозганото животно и продължи неловкия си бяг навътре в гората. Животните го следваха. И не само те.

***

-Какво има?-стражарят току бе видял младия придворен. Изглеждаше уплашен до смърт.
-Царят...ядосан е...МНОГО.
-Какво е станало сега? Да не би царицата да...
-Не, тя още се държи. Дори е по-добре. Но се върнаха рицарите, които той изпрати да следват...знаеш...след онова...
-Хаха, да, знам. Книгата...казвал ли съм ти, момче, че удавникът и за сламка се хваща. Такава книга няма, а зверчето ще го убият в следващото по голямо село. Ще се опита да влезе в някоя къща, после...
-Навлязъл е в Вековната Гора.
-Какво казваш момче? Стори ми се че спомена за някаква гора.
-Да. Вековната гора. Там са го загубили.
Широка усмивка се разнесе по лицето на стария страж, после той въздъхна тежко.-Е, можем да кажем, че негово величество може вече да премине към следващия си план. От тази гора не излиза нищо. Бил съм там. Пред гората, има една чешма. Тя говори. Гората, де. Пълна е с чародеи, духове... тъмни същества. Малкия крадец ще се чувства като у дома си.



Вървях по прашния път към колибата на селския знахар, моя учител по чародейство, наметнал тъмнозеления си плащ. Жътварките, които ме срещаха, докато се връщаха от полето, ми мятаха учудени погледи. И наистина, макар че слънцето клонеше към залез, жегата все още пърлеше земята и аз сам не можех да разбера как понасям топлото вълнено наметало на гърба си.
Измъчваше ме жажда, която напукваше устните ми и ме караше да се задъхвам. Ручейчета пот течаха по лицето ми. Ето че най-после стигнах Юнашката чешма, от която черпеше вода цялото село. Около нея шумно се тълпяха моми със стомни, които си говореха и се смееха. Приближих се и потърсих с поглед една от тях - Елнея. Странно име имаше тя, и странни очи - зелени като тревата и блестящи като елмази. Не беше Елнея най-личната мома на селото, но нещо ме влечеше в тези нейни зелени очи. Безкрайни дълбини виждах аз в тях и щом ги погледнех, не можех да се откъсна.
За Елнея говореха много селските баби, които друго по цял ден не правеха, освен клюки да разнасят и сплетни да кроят. Разправяха, че вещица била, че черни магии правела и посред нощ с дяволите на хълма над село хоро играела. Отвари готвела и с тях старци тровела и на момците главите замайвала. Но не се ловях аз на тия приказки, а и за мен подмятаха клюкарките, че с караконджулите нощем се срещам.
Видях я най-сетне, седнала боса на един камък до чешмата, облякла синята си рокля. Пуснала си бе косата, черна като нощ, и слънцето мяташе искри в нея. Приближих се и подхвърлих шеговито:
- Елнейо моме, ще дадеш ли да пийна от стомната ти?
Тя ме стрелна дяволито и отвърна:
- Научи ме първо с дъх да заледявам.
- Вода ако не пийна - взех да упорствам аз - не мога да те науча.
И най-после ми даде глътка.
- Ще те чакам тук в полунощ, когато месец изгрее - прошепна ми тя - за да ме научиш на тази магия.
- Ще дойда - отговорих. - И ще те науча.
После, без да кажа дума повече, се запътих към гората, където живееше знахарят. Не вървях дълго, защото дърветата ми посочваха пътя. Почуках на изкорубената врата:
- Аз съм, дядо Мозтек. Наз'Ул.
- Влизай, синко. Какво има? Какво те води насам? Не ти ли стигат магиите, дето те научих?
- Дойдох да те видя, дядо. Да ти пратя вест от болярина Олкот.
- И нещо друго има, Наз'Уле... - поклати глава старецът. - Любов има тук, момко... влюбен си ти.
- Това настрани, дядо. Ами Елнея иска на магия да я уча. Леден дъх иска да има.
- За тая Елнея ти приказвам, синко, по нея си тръгнал ти... а защо е тая рана на пръста ти?
- Ами дяволска птица е това гарванът, дядо - отвърнах - каца ми на рамото да го храня, а след туй кълве... дяволска работа...
- Пепел ти на уста, синко! - размаха пръст дядо Мозтек. - Не говори, що не знаеш! Да - въздъхна - казват хората... гарванът, викат, е дяволско създание... яд го било дявола, че не може като бога да твори, та мачкал калта, и затуй били тъй грозни и гарванът, и бухалът, и кукумявката... Но от мен да знаеш, бабини деветини разправят. От гарвана по-умна птица няма. А Грак ми разказа, че те е срещнал по пътя. Не те познава той, поискал е да те провери, да види що за човек си...



Ришар вървеше неуморно вече три денонощия. Денем бе закачулен хилав човечец, кретащ по пътя, а нощем чудовище, което изминава по двадесет мили за час. Почивките му се състояха в намаляване на скоростта от време на време. Най-сетне обаче таласъмът се спря и седна да си почине. Беше се настанил между няколко по-големи камъка, за да бъде максимално прикрит. Все пак се движеше близо до главния път и не искаше някой случаен минувач да го види. Хората по тези краища бяха суеверни и страхливи, но търговията задължаваше някои от тях да пътуват нощем. Ришар се огледа. Бе заел добра позиция. Мястото бе обрасло с високи и гъсти храсталаци. Нямаше начин някой да го види, а той можеше да наблюдава всеки, който приближи. Чудовището извади из под грубото си вълнено наметало манерка пълна с вода и една дървена чаша. Напълни чашата и погледна в нея. Водата заблестя и в нея се оформи образ на земя погледната от птиче поглед. Ришар гледа докато не се убеди че не го следят. След това фокусира чашата на север. Пейзажите започнаха бързо да се изменят, а таласъмът гледаше все по концентрирано.
- К’во търсиш натам пич? – Ришар така се стресна от гласа, че подскочи и изплиска всичката вода от чашата. Огледа се нервно, но не видя никого.
- Тук долу! Ей грозник! Погледни надолу ти казвам! – Ришар погледна надолу, следвайки пискливия глас, но видя само камъни и трева.
- Хайде бе знам че е малко нелепо, но вече трябва да си ме видял. Ако искаш да знаеш не е лесно да с камък! – Ришар най-сетне видя или по-скоро чу че гласът идваше от един... камък?! Наведе се бавно, гледайки любопитно и вдигна парчето скала от земята. Бе малко по малко от юмрука му.
- Говорещ камък? – попита озадачено таласъмът.
- Ами да! Ти какво си помисли, че някое животно е проговорило с човешки глас?! Ха! Какъв абсурд! Я ми кажи, книгата на вековете ли търсеше в тая чашка а?
- Как разбра? Какво си ти? – Гласът му стържеше. Опитваше се да асимилира информацията. Но съзнанието му не побираше случилото се. Кмакът си стоеше в ръката му и говореше. Това бе по-странно дори от трансформацията му в таласъм.
- Виж к’во, ти искаш книгата, аз искам книгата. Дай да си помотнем взаимно.
- С какво може да ми помогне един камък? Не можеш да се движиш дори.
- Но разполагам с информация. Видиш ли, не винаги съм бил камък. Някога бях човек и търсех книгата, но се сблъсках с един много лош човек, който е отговорен за сегашното ми вцепенение. Между другото, казвам се Камен. – Камен никога не бе виждал таласъм да се смее така. Ришар всъщност не се бе смял над двадесет гдини.
- Какво смешно има. Подиграваш ми се а? Аз поне съм по симпатичен.
- Казваш се Камен?! Аахахах... Съжалявам, но отдавна никой не ме е разсмивал така. И за какво му трябва на Камъкът Камен тази книга?
- Не е ли очевидно безмозъчна човекоподобна маймуна такава! Искам си тялото обратно! Чакам някой като теб да се появи вече 387 години! Да не мислиш че е лесно. Тъпите чародеи се мислят за много велики. Ако можех да намеря книгата щях да им покажа набързо, какво е да си камък четири века!
- Спомена че разполагаш с информация. Какво имаше предвид?
- Ха! Нищо не идва безплатно. Ще ти кажа само че книгата не е там където си мислиш. Затова трябва да ме вземеш със себе си, а аз ще те напътствам малко по малко. Все пак трябва да си осигуря превоза до нея. Когато бях човек почти се докопах до книгата, но тогава се намесиха чародеите. От някакъв таен орден, който пазел книгата.
- Значи самодивата, която убих за тази информация ме е излъгала. Проклета кучка! Трябваше да се досетя, че ще отнесе тайната със себе си...




Свиле трескаво затвори вратата на механата зад себе си и за миг се подпря на нея, сякаш се страхуваше от това, което би могло да реши да го следва. В следващия момент се огледа и видя пред себе си кипящия живот на селото. Никой не му обръщаше внимание. Това до известна степен го успокои. Не обичаше чуждите погледи, не обичаше разни хора да го наблюдават, а след това да си шушукат зад гърба му. Мразеше да говорят за него и да го разпитват. Вълк-единак, сред стада от лисици и овце. Участта му го бе научила да страни от всичко, което не се свеждаше до неговите собствени цели. А дори той не знаеше какво представляват те. Не би могъл да търси отговори , след като нямаше въпросите. Нито би могъл да се впусне в търсене на онова, за което не си бе и представял. Животът му през последните 10 години се изчерпваше с оцеляване, лутайки се сред селата. Събираше късчета информация от тоя, от оня и сглобяваше карта на събитията , които по някакъв начин определяха следващата му крачка. Но напоследък нещата започнаха да се променят. Хората ставаха все по-любопитни към ''чуждите''. Свиле усещаше промяната. Усещаше едва доловим страх у простите селяни , а тези , които очевидно знаеха нещо, криеха. Сякаш криеха някаква тайна, която би могла да ги погуби, ако я разкриеха. Странни легенди започнаха да обикалят селата, а хората все по-често започваха да стават свидетели ( или жертви ) на мистериозни събития. Някои обвиняваха чародеите. Ругаеха ги, че си правят лоши шеги с неуките. Други всяваха ужас с чудати разкази за таласъми и други странни създания. Някои дори си позволяваха да лъжат, че с очите си ламя видяли. Той не вярваше в такива измишльотини. Имаше си товар на плещите, не му трябваше да си размива акъла с подобни глупости. ''Ако някой ден видя подобна твар...''-казваше си той-''...ще му мисля тогава.'' Може би вече беше време. Може би му предстояха разкрития, които биха могли да обърнат представите и на най-закоравелия скептик. Но апатията надделяваше за сега ...
Но тук бе по-различно. Нямаше и помен от хорските измишльотини. За пръв път почувства някакво облекчение от утринта. Сякаш не бе прекарал цялата нощ със забит нос в дървената маса. Всякакви излишни мисли просто изчезнаха от съзнанието му. Лек ветрец си играеше с косата му, която се спускаше по рамената. Хората бяха заети с разните им дейности и търчаха насам-натам. Свиле нямаше място сред тях. Още по-добре би се чувствал извън селото, седнал под някое вековно дърво, слушайки песента на гората. Ако имаше нещо, което го караше да се чувства истински, то това бе природата. През всичките тези години бе изучил голяма част северните територии. Известни му бяха безброй тайни пътечки и местности, където малко хора са стъпвали.
Той се отдалечи от селото, като всяка една крачка го приближаваше към ''своето''.
Вятърът се засили. Морещата жега от миналите дни се изпари и на свой ред сиви облаци оформиха небосвода. Въздухът ставаше все по-чист. Свиле приседна под едно дърво и бръкна в джоба си. Бяха му останали няколко залъка хляб от вчера. Стори му се, че наближава буря, но нямаше никакви намерения да търси подслон в селото. Тези неща не го вълнуваха. По-скоро отново го озадачиха онези неща, които бе чувал напоследък. Дълбоко в себе си изпитваше някаква нужда поне едно от тях да бе истина. Така животът му би станал с една идея по-смислен. Ами ако наистина съществуваха чудати същества ? Ако хората имаха реална причина да се тревожат ? Все отнякъде е тръгнало всичко. Дали си струваше да търси истината в митове и легенди ? Сякаш имаше огромен избор. Усмихна се и се замисли отново...




Беше слънчево и топло, а аз се бях свил и се мъчих да се стопля. Няма смисъл да казвам, че това е от проклятието. Да, говоря за онова същото проклятие, което ми отне радостта. Сега обаче имах цел в живота. Сега търсех книга, която може да ми върне всичко и която да унищожи проклятието. Но винаги, когато си помисля за книгата, лошата страна в мен също я иска. Сякаш щом взема артифакта ще го използвам за световно господство и често се опитвам да блокирам тези мисли. Обаче днес разбрах, защо мислите ми са засегнати от злото. Досега съм убивал и изяждал само зли хора и явно тяхната кръв тече по вените ми. Тази нощ мисля да се срещна с един човек, за който се говори, че е притежавал книгата. Всъщност нямаше да е точно среща, а нещо като нападение.

Някъде си из старата планина се простира едно малко селце. В него нямаше много жители, защото щом някой чуеше, какво обитава нощем всички настръхваха. Да, по тези места обитават върколаци и това не е тайна. Ето че аз щях да се срещна с един такъв.
Една жена се връщаше от работа. Тя беше слаба и уплашена. Бягаше към светлината със надежда да се скрие. Имаше чувство, че нещо я дебни и беше права. В един храсталак се криеше същество с удължена муцуна и покрито цялото в косми. Точно, когато се готвеше да скочи на поредната жертва, нещо го сграбчи и хвърли нанякъде. Жената разбра, че наистина е в опасност и тръгна с всичка сила да бяга. Вълкът прехвърча няколко метра и трясна в земята. Животното издаде болезнен вик. След това с последни сили се изправи на четири лапи и се подготви да скочи на врага. Но се отдръпна, когато видя огромната фигура на чудовището, което стоеше пред него. Същество изглеждаше високо около два метра и половина. Тялото му беше на мускулест човек, чиито нокти на ръцете приличаха на бръсначи. Под кръста тялото му беше на кон, а крака бяха на змей. Имаше подобни на прилеп крила, но за сравнение от прилеповите, неговите бяха огромни.
-Я виж! Имаме си караконджул в града.-изведнъж върколака проговори и от устата му се проточиха лиги.
-Тук съм зареди книгата, която ти си имал.-гласът на караконджулът беше зловещ и идваше сякаш от бездънна яма.
Върколака се изправи на два крака и пролича цялостния му ръст. Изглеждаше два пъти по голям от обикновен вълк. Проличаха няколкото белега по корема на вълка.
-Тази книга е измишльотина!-проговори косматото същество.-Един търговец ми я продаде. Пет дни нямах сила да разгърна книгата. Обаче в същото време се разчу, че аз съм имал книгата и войските на цар Борислав тръгнаха да ме дебнат. Не можеш да се скриеш от царя. Той ме намери и залови. Обаче щом Борислав разгърна книгата той направи отчайващ поглед, защото книгата беше фалшива. Той нареди да ме обесят, обаче в нощта на обесването беше пълнолуние и аз използвах силите си, за да се измъкна. След това стигнах до това село и продължих живота.
-Значи и царя я търси?! Но за какво му е?-учуди се Джак
Върколака се изсмя зловещо и продължи:
-За да живее вечно. Той има всичко, но не и времето. И също така искам да знаеш, че той е най-близо до намирането на книгата.
Двамата се гледаха без да кажат и дума. Върколака прие, че това е края на разговора и тръгна към гората. Обаче изведнъж се спря и проговори:
-Ако тръгнеш на север ще стигнеш до един затънтен град на крадците. Там ще намериш един търговец, който мисля, че има карта. Срещу добра сума ще ти я даде, защото от отдавна се е отказал да търси книгата.
С жест на благодарност се обърна Джак и след това излетя на някъде. Върколака гледаше как караконджула се отдалечава докато съвсем не се виждаше от тъмната мъгла. Той отново застана на четири крака и хукна към гората.