ОМГОМГ, прекалих с кока-колата и сега съм хиперактивна, щото кофеина ми дойде в повече. И...като нямаше какво да правя, написах едно безсмислено разказче, с което мисля да ви тормозя сега :П
------------------

В средата на безкрайната долина има един изсъхнал смърч, висок колко сто човешки ръста. Той хвърля сянката си върху малка и неподдържана църква, чиято вътрешност се е отдала на разрухата. Всичко вътре, от изгнилите пейки, до колоните с полузапазени икони, изглежда напълно естествено, макар че не винаги е било така. Някога тук са се стичали хора от всички краища на долината. Някога. Сега това е забравено. Църквата не е посещавана от години, защото и в долината не е имало хора от много време. Глад, суша, болести...един по един жителите умират и накрая остава само един. Сега той бие камбаната, единственото запазено нещо в малката църква, макар че няма кой да я чуе. Самотният стон звучи наблизо и надалеч, но е достъпен само за един мъж. Сега той умира...от няколко дни няма сили да изкачи стълбите, няма сили да се храни или да спи. Полуседнал, той се обляга на полуразрушената западна стена, гледа към безкрая и си говори със собствената си смърт. Няма избор.
Сега смъртта му се усмихва, сякаш е казала шега, която само тя може да разбере. Русите й, дълги кичури коса се разстилат на белите, нежни рамене, загърнати в черна роба. Тъмната като нощ коса, с която да освободи душата му от земния й затвор, е оставена на земята, в нейната бъдеща жертва има още живот. Час, два...това няма значение, защото тя може да чака цяла вечност. Запълва времето си с разговори, дискусии и кротко се надсмива на глупавите постъпки, изграждащи живота му.
-Значи си биел камбаната всеки ден, макар че няма кой да я чуе?-усмивката на красивите й устни е подигравателна, но той няма сили да се чувства засегнат.
-Естествено. Бях назначен за това, когато още имаше хора в равнината. Изпълнявах задълженията си до преди няколко дни, сега не мога. Правех го, защото беше правилно или поне така чувствах. – промълвява той, като последните му думи са придружени със силна, раздираща кашлица.
-Но в действията ти няма логика! –Смъртта беше раздразнена.-Ако няма кой да я чуе, защо да я биеш? Можеше да се преместиш извън долината! Да продадеш каквото е останало от църквата и да си намериш работа в някой град!
-Има хора извън долината? Ха...когато бяхме малки ни казваха друго. Че сме единствени, богоизбрани...че някое божество се грижи за нас, че сме негови деца и трябва да живеем ако не за себе си, то заради него...лъжа и измама.
Смъртта се усмихва отново, в очите й се чете леко съжаление.
-Ако знаеше за това, щеше ли да продължиш да изпълняваш задълженията си? Ако знаеше, че можеш да избягаш, щеше ли да останеш тук?
-Естествено. Това беше мое задължение. Освен това не мисля, че хората извън долината биха ме приели добре.-кашлицата му оттеква, а мъжът се превива на две от болка. Едвам намира сили да се изправи.
-Не, не биха. Предполагам ти се иска да беше умрял по-рано, нали? Заедно със своите хора? Защо оцеля всъщност? Взех душите на всички, но ти остана, непокътнат и в отлично здраве.
-Делата ми бяха нечестиви...естествено, че исках да умра по-рано. Но това беше по-късно, когато разкаянието ме обзе. Историята е дълга, ако искаш ще я съкратя...но ти имаш всичкото време на света, нали? Аз обаче нямам...
Виждаш ли, някога, когато още бях млад, никой не гладуваше. Нямаше болести и всички бяхме щастливи. Детството ни преминаваше в смях и игри и не познавахме тъгата. После...дойде дългото лято. Изгарящите му лъчи убиваха реколтата и малките деца, така че хората рядко излизаха навън и гладуваха тихо в къщите си. Първо умряха децата, после отчаянието взе със себе си и възрастните... Виждам, че се усмихваш... питаш се как сега съм тук, а те не, нали?-тънка, немощна усмивка проряза лицето му.-Не знам точно на какво да го отдам...късмет, случайност? Вярата им ме хранеше...напълно буквално. В купичката за подаяния, точно под олтара, винаги се срещаше малко, но досатъчно храна... свещеникът така и не разбра за нея. А когато дажбите спряха, защото никой нямаше сили да отиде до храма...гладувах, докато не узреят следващите плодове. Странно колко време може да живее така човек... И така, аз оцелях, те умряха, а сега бия камбаната в тяхна памет. И се разкайвам през цялото време. Понякога дори ги сънувам. Не мисли, че не желая смъртта. Тя за мен е откровение, решение на всичките ми проблеми. Истина в смъртта...ха...можеш да вземеш душата ми сега и да не чакаш края на мъченията ми.
-Имаш още време в теб-усмихва се смъртта и непокорен кичур коса пада върху челото й-така че ще изчакаш, както си правил цял живот, мили мой измамнико. Не се безспокой, в моите очи си като всички други...за мен всички сте еднакви, от краля до убиеца...
Остатъка от деня той прекарва в мълчание и усеща погледа на смъртта в темето си. По залез слънце тя взима косата си...и всичко след това протича като по вода и той е свободен. Долината остава обезлюдена няколко столетия, докато накрая не я откриват повторно и не започва застрояването й. Остава само смърча, като паметник в една градина, да напомня за единствения оцелял от племената, живели тук.


----------
Има нещо сбъркано в цялото това...ама не мога да разбера какво е(може би понеже разказът си е мой)...Ъм...мнения?
Едит:фактически това е вторият ми опит за разказ, не очаквам да се е получило особено добре (;
(виня за всичко кока-колата)

Много си чела май Николай Хайтов... Нищо, няма лошо, напротив. Лично на мен ми хареса като цяло, ама не вярвам литературните корифеи от форума да споделят мнението ми.
ЕДИТ: не се отказвай, колкото и да те засипват с хейт в началото.

Хахаххха.Дано да издържа на критика(първи пост й е) 'щото ако не им се хареса на съфорумци...
П.П Не ми се чете сега-дълго пък мен ме мързи!

Описанието много добро. Не хванах сюжетната линия. Т'ва с колата ме накара да се усмихна. Преди и аз писах след 2-3 чаши кофти кола, но сега вече не ми е нужна. Не се отказвай. Прощавай на колко си години?(това не обида, просто въпрос)
ЕДИТ: Наистиан е глъдка въздух

Литературните курифеи? Хора, което се харесва на вас, това се харесва и на тях(или може би нас).
На мен ми харесва. Много. Свежа глътка въздух сред малоумните изпълнения напоследък...
Поздравления! Продължавай!

...
красиво.

Когато видях заглавието, помислих си "Абе, да не са почнали оная тема отново?". После видях автора, след това отворих темата. И започнах да чета. Искам да те поздравя, защото това наистина е, както колегата Герой каза, красиво. Може би трябва да пиеш по-често кока-кола Ще се радвам да чета твои неща, така че - продължавай!

Znuff, защо просто не го написа с оригиналния си акаунт ? Не бива да те е страх.

П.п. само да ми остане време и ще го прочета

@Хамелеона, не го написах с оригинален акаунт, просто защото не мога :/ Забравила съм парола И имейла, на който съм се регнала, така че процедурата по откриването им става трудна... Известно време ме логваше автоматично и си влизах да чета без проблем, но след преинстала на WinBoze-а се оказа, че не си знам паролата >.<
@Били-на 15 години, 6 месеца и 9 дни (;
Второ, мерси на всички (:

Смени колата с кафе, то е по-малко вредно.

Предишен ник?

Хах...ами отдавна не съм влизала, ама се водех Демонка, никовете съм си ги сменяла периодично (;

Demoness.. забравила ли си ме?

Защо ли имах предчувствието, че си точно ти ^^

Хамелеоне, защо да съм те забравила
Аааа, Crow, не знам :Ж

Знам ли (;
Защо спря да пишеш?
Сега имаш ли намерение да се завърнеш ? ^^

Спрях да пиша, щото форума беше пълен с кретени, общо взето. Ще пиша, когато имам време. Ерго, няма да е често преди края на юни(като гледам как върви по един определен предмет в даскало, даже и през юли), но после ще се постарая(ако не ми изземат компютъра, което е много вероятно). Така де, може би ще пиша :П